Делегатите на двете страни в Халкидон за съвещание с императора

След като комит Иоан не постигнал примирение, а летният зной и затвореността между стените на Ефес довели до бедствено положение при повечето от епископите, които не били подготвени за такъв продължителен престой, след като при това се увеличила и смъртността сред тях, император Теодосий, под влияние на архимандрит Далматий и по нястояване и от двете страни, решил да направи последен опит за помирение и поканил в столицата 8-членни делегации от спорещите страни. Консултациите се състояли в Халкидон, в двореца Руфиниана (където се състоял през 403 година известният под името „събор в Дъба”, който осъдил св. Иоан Златоуст), на 11 септември и следващите дни поради силното вълнение, което царяло в столицата. Делегатите имали 5 аудиенции при императора, но до нищо съществено не се стигнало. Вместо да разглеждат делото, привържениците на св. Кирил настоявали да бъде осъден Несторий, а източните епископи искали да бъдат осъдени 12-те анатематизми на св. Кирил. Дворът и императорът вече били преминали на страната на св. Кирил, отчасти под влиянието на умело раздаваните от него дарове, отчасти под влиянието на Пулхерия, която Несторий обидил, и отчасти поради страх от размирици в столицата. Делегацията на съборните отци била в състав: Ювенал Иерусалимски, епископ Аркадий и презвитер Филип от папските легати, Флавиан Филипийски, Фирм Кесарийски, Теодот Анкирски, Акакий Мелитински и Евоптий Птолемаидски, а от страна на източните епископи били: Иоан Антиохийски, Иоан Дамаски, Имерий Никомидийски, Павел Емески, Макарий Лаодикийски, Апрингий Халкидски, Теодорит Кирски и Еладий Тарсийски[164]. След като и този опит се оказал безплоден[165], на императора вече не оставало нищо друго, освен да разпусне събора.

Разпускане на събора

Притискан от двете страни, императорът в кратък срок издал два противоречащи си указа от октомври 431 година. С единия той разпускал събора, като признава св. Кирил и Мемнон за низвергнати, а с другия разпускал всички отци, намиращи се в Ефес, в това число св. Кирил и Мемнон, признавайки ги за епископи, като заявил пред всички, че докато е жив, не може да осъди източните епископи, защото те не били обвинени в нищо пред него, а моли отците да се погрижат за възстановяването на мира в Църквата. Тази последна сакра била окончателна[166]. След това източните епископи се отправили към своите епархии, а техните противници отишли в столицата, където на 25 октомври 431 г., със съгласието на императора, паставили за приемник на Несторий един монах на име Максимиан (431-434), човек благочестив, но не отличаващ се с други особени качества[167]. Когато императорът се обърнал към новоназначения пастир с въпроса: какво трябва да се направи, за да бъде възстановен мирът в Църквата, той отговорил по единствено възможния за него (тъй като бил посветен от привържениците на св. Кирил) начин: нека източните анатемосат нечестивото учение на Несторий, да го признаят за низвергнат и да приемат определенията на светия Вселенски събор. Това указание станало и програма за действие на Теодосий.

Догматически и канонически определения на двата събора (на св. Кирил и Иоан)

Нова догматическа формулировка, подобна на тези от Първия и Втория вселенски събори, не била изработена нито от Вселенския събор, председателстван от св. Кирил, нито от отцепническия събор на Иоан Антиохийски. Макар и разделени, отците и на двата събора разглеждали и се стараели да изяснят църковното учение за същината на Боговъплъщението и на произхождащото от него название на св. Дева Мария – Богородица. В чисто догматическо отношение двата събора са постигнали приблизително еднакви резултати, които, ако не бяха страничните усложняващи фактори, довели до разделянето на събора, може би щяха да доведат до догматизирането на христологическото учение на Църквата още на този Вселенски събор, което впоследствие е било направено от Халкидонския (Четвъртия вселенски) събор. В подкрепа на казаното е фактът, че и двете партии единодушно изповядвали Никейската вяра; че вероопределението[168] на отцепническия събор, православно по дух, но с малки изменения залегнало в основата на т. нар. Антиохийска уния (433 г.), сближила двете враждуващи страни; че във второто послание на св. Кирил до Несторий (Καταφλυαρουσι μεν) се съдържат формообразуващите елементи, залегнали в основата на Халкидонското вероопределение, което дава правилното разрешение на христологическия проблем.

Каноническата дейност на Ефеския събор се изразила в съставянето на 6 правила, формулирани на Седмото заседание, две определения (известни още като 7-мо и 8-мо правила) и едно послание до събора в Памфилия. Нека ги разгледаме накратко:

1-во правило – фактически потвърждава правилата на Картагенския събор (1.V.418 г.), осъждащо учението на Пелагий и Целестий[169], като низвергва всеки негов последовател-митрополит;

2-ро правило – към горепосочените еретици-епископи прибавя и тези, които са подписали осъждането на Несторий, а после са се присъединили към събора на Иоан Антиохийски[170];

3-то правило – възстановява в степен онези, които са били лишени от сан от Несторий и съмишлениците му, защото са учили православно[171];

4-то правило – по подобие на 1-во и 2-ро правило тук се предписва веднага да се низвергват и клириците-еретици[172];

5-то правило – не признава възстановяването в степен на епископи и клирици, лишени от нея от православни, а възстановени от несториани и други еретици[173];

6-то правило – всеки, който се опита да наруши определенията на събора, да бъде, ако е клирик – низвергнат; а ако е мирянин – отлъчен[174];

7-мо правило (определение на събора за вярата, подписано на Шестото заседание на събора от 22 август от всички отци). По повод жалбата на презвитер Харисий се забранява да се използва какъвто и да е друг символ на вярата, освен Никейския[175];

8-мо правило (определение на събора по жалбата на кипърските епископи, издадено на Седмото заседание на събора от 31 юли). В него се потвърждава независимостта на Кипърската църква, като е добавено, че никой епископ няма право да простира властта си над църква или епархия, която преди това не е била под неговата юрисдикция[176].

Послание на св. събор до св. Памфилския събор – издадено на Седмото заседание на събора на 31 юли в отговор на запитването на отците на този събор, дали след отричането на Памфилийския митрополит Евстатий по негова собствена молба, той може да запази само честта и името си на епископ. Вселенският събор отговорил положително относно избора на Теодор и по милост разрешил на Евстатий да носи само честта и името на епископ, но без да ръкополага, завзема църква или самостоятелно да свещенодейства, освен ако не е поканен за това[177].

Разделение и превъзмогването му

Участниците в събора се разотишли, без да успеят да постигнат примирие по спорните въпроси. Те оставали разделени и в резултат на взаимните отлъчвания, произнесени от двата събора. В сакрата на императора за разпускане на събора фигурирало изискването епископите да потърсят пътища за възстановяване на църковния мир, което на този етап изглеждало почти невъзможно.

Отношенията между враждуващите все повече се усложнявали. На връщане от Ефес източните епископи срещнали твърде нелюбезен прием в град Анкира (в Галатия), вследствие на пристигналите тук преди тях писма от столицата[178]. Още по-раздразнени от това, те, когато пристигнали в град Тарс (в Първа Киликия), свикали събор, на който отново дали обещание твърдо да се държат за каузата на Несторий и след като потвърдили низвергването на св. Кирил и Мемнон, те го разпрострели и над 8-те делегати от неговата партия, присъствали на преговорите в Халкидон[179], като отказали да признаят и избора на Максимиан за столичен архиепископ. Когато стигнали в Антиохия, те свикали втори, вече доста по-многочислен събор, на който отново повторили своята присъда и постигнали съгласие да прекратят всякакво общение с привържениците на св. Кирил, а в частност и с Максимиан, чието име Иоан Антиохийски отказал да впише в диптихите на Антиохийската църква. Това решение било взето в отговор на низвергването от страна на Максимиан на четирима източни епископи (Евтирий Тиански, Имерий Никомидийски, Еладий Тарсийски и Доротей Маркианополски),  на което низвергване Фирм, епископ на Кесария Кападокийска, се постарал да даде законна сила[180]. Това решение на Антиохийския събор било скрепено с подписите на 200 епископи. Тук окончателно било формулирано Антиохийското изповедание на вярата, което почти дословно повтаряло т. нар. Ефески символ[181]. От своя страна, св. Кирил, след като на 31 октомври 431 година тържествено се завърнал в Александрия, ревностно продължил борбата. Блаж. Теодорит Кирски и Андрей Самосатски продължавали да пишат срещу него и да го обвиняват в ерес[182]. Много епископи били лишени от сан в тези размирни времена, а спорещите страни продължавали да бъдат разделени. Налагали се спешни мерки за възстановяване на църковния мир.

Опити за помирение между Антиохия и Александрия

Император Теодосий ІІ се заел с нелеката задача да примири опонентите. В началото на март 432 г. той се обърнал за съвет към папа Целестин, който му отговорил с послание от 15-ти същия месец. Подобни по съдържание послания папата изпратил и до Максимиан Константинополски, до светия Ефески събор и до клира и народа на столицата[183]. След това императорът наредил на Максимиан да свика всички намиращи се в града епископи на събор, който да разгледа пътищата и начините на евентуално помирение. След станалите разисквания на събора, на императора било докладвано, че помирение би могло да се постигне само ако от всички бъде приета една вяра, а Иоан Антиохийски анатемоса Несторий и нечестивите му догмат[184]. В този смисъл било изпратено послание[185] до Иоан, в което императорът му нареждал, след като предварително се консултира със своите съмишленици, да пристигне по най-бързия начин в Никомидия, където да изложи своето становище в лична среща със св. Кирил и в присъствието на императора, на която среща да бъдат уточнени и условията за възстановяване на църковния мир. Със специални послания[186] с молба за съдействие императорът се обърнал и към преп. Симеон Стълпник и Акакий Верийски. Тези послания императорът изпратил през август 432 година по трибуна и нотарий (държавен секретар) Аристолай. Така източните епископи били принудени по категоричната заповед на императора да се заемат с изработване на условията за помирение. След като получил посланието, Иоан Антиохийски свикал епископите от своя диоцез на събор. Явили се Александър Иераполски, Александър Ефратезийски, Макарий Лаодикийски, Теодорит Кирски и др., които заедно с Иоан образували събор. На него били предложени изработените от Теодорит Кирски 6 предложения, които били приети от събора. В тях се съдържало желанието на източните епископи да останат верни на Никейския символ по начина, по който той бил разяснен в посланието на св. Атанасий Александрийски до Епиктет Коринтски, отхвърлили всичко, прибавено към него, както и Ефеското постановление за осъждането на Несторий. Също така настоявали св. Кирил да се отрече от 12-те анатематизми. След това членовете на събора се отправили за Верия (Алепо), където изработеното било подложено на нов разбор и подкрепено с авторитета на 110-годишния епископ Акакий Верийски. От негово име и в същия тон било изпратено послание до св. Кирил. То му било занесено от Аристолай и сановника Максим и предизвикало крайно отрицателна реакция на Александрийския първоиерарх. За него това означавало да се откаже от всичко сторено досега и да признае Несторий за православен. В такъв дух той отговорил на Акакий в обширно послание, което в Антиохия отнесъл Максим, заедно с едно (незапазено) послание на приемника на Целестин, папа Сикст (Ксист) (432-440)[187]. Акакий бил недоволен от този отговор, тъй като в него не виждал никакви индикации за това, че авторът му иска да се поправи, и с тази забележка го препратил на блаж. Теодорит Кирски, като го викал на ново съвещание. Той отговорил, че не може да дойде, но изложил становището си в послание. Блаж. Теодорит писал и на Андрей Самосатски, негов съработник в публицистичната борба срещу св. Кирил, като изложил становището си по въпроса за осъждането на Несторий, което смятал за явна несправедливост, с което напълно бил съгласен и Андрей, който потвърдил това свое послание, което приложил към посланието на блаж. Теодорит и препратил на Александър Иераполски. Въпреки това, по догматическите въпроси двамата били склонни да се съгласят със св. Кирил, което раздразнило твърде крайния във възгледите си Александър, което личи по упреците, отправени към тях в неговото послание-отговор[188]. Теодорит му написал ново послание, в което защитил учението на св. Кирил, изложено в посланието му до Акакий Верийски.

По такъв начин, още в началото на преговорите източните епископи се разделили на две групи – крайни и умерени (сред вторите бил и блаж. Теодорит). В Иерапол той заедно с някои други лица подложил въпроса за мира със св. Кирил на внимателно обсъждане. Теодорит повторил решението на източните епископи да не се съгласяват с осъждането на Несторий, а като непременно условие за мира да изискват възстановяването на четиримата низвергнати епископи (Евтирий, Имерий, Еладий и Доротей). Там той предложил още да се изпрати за подпис на св. Кирил и т. нар. Ефески символ на източните епископи. Тези предложения блаж. Теодорит изложил пред Иоан и Акакий, които били събрани във Верия, и те били приети от тях. Решено било да изпратят в Александрия за нови преговори Павел Емески, който през декември 432 г. заминал с препоръчителни писма от източните епископи, които съдържали почти същите предложения. В началото св. Кирил бил много раздразнен, тъй като виждал в този акт ново оскърбление. Павел настоявал много за възстановяване на четиримата епископи, а Кирил не давал и дума да се издума по въпроса. Мисията на Павел вървяла определено към провал, когато, в съответствие с пълномощията си и тайните инструкции на Иоан, Павел оттеглил посланието на източните епископи, което дразнело Кирил, и анатемосал писмено от името на всички източни епископи догматите на Несторий, като се съгласил с неговото осъждане и с ръкоположението на Максимиан. Той обаче настоявал пред св. Кирил да не иска нищо повече, а подписът му (на Павел) да бъде признат като даден от името на всички предстоятели на Сирийския диоцез[189]. Не е трудно да зебележим лукавството на този ход, измислен от Андрей Самосатски. Като възложил подписването на присъдата само на Павел Емески, Иоан, от една страна, оставял за себе си и за останалите възможността при лошо стечение на обстоятелствата да не припознаят този подпис, а от друга страна, с това решение демонстрирал своята лоялност към изискванията на императора да се работи за помирение. Св. Кирил обаче усетил уловката и не приел това подписване като акт на всички източни епископи, а само като лично дело на Павел, на когото казал, че неговият подпис дава право единствено на него (Павел) да се върне в общение с отците от Ефес, което и сторил[190], а за да бъде възстановено общението с Иоан, то е необходимо самият той писмено да изложи това, което е изложил и Павел. Отношенията отново започнали да се обтягат и затова усърдният Аристолай, който тогава се намирал в Александрия и следял отблизо развоя на преговорите, изпратил в Антиохия недвусмислена заповед да бъдат удовлетворени исканията на св. Кирил. Но това не било толкова лесно и изисквало почти едностранни компромиси от страна на източните епископи, защото техните искания за отмяна на присъдата над Несторий и 4-мата епископи въобще не се поставяли на дневен ред. В Антиохия се носели слухове, че св. Кирил ще подпише тяхното вероизложение, но много от епископите се съмнявали в неговата искреност. Сега блаж. Теодорит се обявил против това съглашение. По повод искането на Аристолай, в Антиохия бил свикан нов събор, чиито решения били изпратени в Александрия по епископ Александър Апамейски. В тези решения нямало почти нищо ново. Св. Кирил бил недоволен от този развой на нещата и се стараел, с цената на щедри дарове (т. нар. благословения)[191], да спечели благоволението на двора на своя страна с цел да бъде оказан натиск над Иоан. В същото време на Павел Емески било окончателно заявено, че източните епископи без уговорки трябва да се съгласят с исканията на св. Кирил и че подписът му не се счита за достатъчен за възстановяването на мира. Заедно с отпътувалия за Антиохия Аристолай св. Кирил изпратил и двама свои клирици (Касий и Амоний), на които дал послание, но им заповядал да го предадат на Иоан едва когато той подпише носената от тях грамота за осъждането на Несторий и признаването на Максимиан. Може да се каже, че Павел Емески добре изпълнил възложената му задача. Когато пристигнал в Антиохия, Аристолай започнал да действа енергично и заявил на Иоан, че ако упорства, той ще замине веднага за Константинопол и ще докладва за него като за единствен виновник за раздора. Това стреснало Иоан и той в знак на помирение изпратил на св. Кирил посланието „Πρωην ек θεσπίματος”[192] от края на декември 432 г., на което св. Кирил отговорил с примирителното си послание „Ευφραινέσθωσαν οι ουρανοί”[193] („Да се възвеселят небесата” – приложено тук, в края) от януари 433 г., изпратено по Павел Емески. В него св. Кирил дословно повтарял изложението на вярата на източните епископи, а след това прибавял и своите разяснения. С това формално било възстановено съгласието между двете църкви. Тези два документа имат изключителна важност за изясняването на христологията на двете големи богословски школи и впоследствие лягат в основата на Халкидонското вероопределение[194], а именно Изповеданието на Иоан Антиохийски, съдържащо се в посланието му до Кирил „Πρωην ек θεσπίματος”, и примирителното послание на св. Кирил до Иоан „Ευφραινέσθωσαν οι ουρανοί”, и най-вече неговите разяснения върху посланието на Иоан.

Изповеданието на Иоан Антиохийски

Вероопределението, което Иоан Антиохийски изпратил на св. Кирил и което последният подписал като знак на възстановяване на общението си с източните епископи, не било нещо друго, освен т. нар. Ефески символ[195]. С приемането на това вероопределение св. Кирил de facto признава, че и на Ефеския събор (на Иоан), където то било изработено, източните епископи не са били несториани. То е православно по дух и представлява опит за синтез между възгледите и терминологията на Антиохийската и Александрийската богословски школи. Текстът му гласи:

„Όμολογοũμεν τόν κύριον ήμων Ίησοũν Χριστόν, τόν υίòν τοũ Θεοũ τόν μονογενή, Θεòν τέλειον καί άνθρωπον τέλειον έκ ψυχΰς λογικής καί σώματος. πρò αιώνων μέν έκ τοũ πατρòς γεννηθέντα Ομουσιον θεότητα, έπ’ έσχάτων δέ των ήμερων τόν αυτòν δι’ ήμάς καί διά τήν ημετέραν σωτηρίαν έκ Μαρίας τής παρθένου κατά τήν άνθρωπòτητα. Ομουσιον τώ πατρί τόν αυτòν κατά τόν θεότητα, καί ομουσιον ημίν κατά τήν άνθρωπòτητα. δυο γαρ φυσεων ένωσις γέγονε. διο ένα Χριστόν, ένα κύριον oμολογοũμεν. Κατά ταυτην τήν τής ασυγχυτου ένώσεως εννοιαν oμολογοũμεν τήν αγίαν παρθένον θεοτòκον, διά τò Θεòν λόγον σαρκωθηναι καί ένανθρωπησαι, òΚατά ταυτην τήν τής άσυγχυτου ένώσεως εννοιαν oμολογοũμεν τήν αγίαν παρθένον θεοτòκον, διά τò Θεòν λόγον σαρκωθηναι καί ένανθρωπησαι, καί εξ αυτης τής συλλήφεως ενωσαι έαυτώ τόν εξ αυτης ληφθέντα ναòν” (S. Cyrillus, Ep. Ioannis Antiocheni ad Cyrillum, PG, t. 77, col. 172 sq.)

Като се вгледаме по-внимателно в текста на това вероопределение ще забележим потвърждение на казаното по-горе – в него се забелязват характерни изрази и за двете школи. Така например:

1. В антиохийски дух са изразите: „съвършен Бог и съвършен човек от разумна душа и тяло”; „единосъщен на нас по човечество”; акцентира се върху това, че Син Божи „в последно време заради нас и нашето спасение… (Се родил) по човечество”; за човешката природа на Христос е употребен терминът „храм”; говори се за „неслитно съединение”; отделни евангелски изрази се отнасят или към Неговата божествена природа, или към човешката Му такава.

2. В александрийски дух са изразите: „Богородица” за св. Дева Мария; „съединение на двете природи”; „в самото зачатие (Бог Слово) съединил със Себе Си възприетия от нея храм”; освен горепосочените евангелски изречения в Новия Завет, има и такива, които се отнасят към Христос безразлично дали като към Бог, или като към човек[196].

Към горепосоченото вероиозложение е прибавено и изявлението, че Иоан и другите източни епископи анатемосват Несторий и неговото учение и приемат Максимиан в общение[197]. Относно това Иоан уведомява папа Сикст ІІІ, св. Кирил и Максимиан в специално послание [198].

Примирителното послание на св. Кирил до Иоан Антиохийски

Казаното по-горе отразява едната страна на подготовката на Антиохийската уния – становището на източните епископи. Интересна е и ответната реакция на другата страна – св. Кирил, изложена в посланието му „Ευφραινέσθωσαν”, в което той с радост приема вероизложението на източните епископи, като дословно го повтаря в това си послание, след което дава и своите разяснения, на които ще спрем вниманието си. В тях, за да се избегнат всякакви подозрения, той се старае възможно по-точно да разкрие учението за двете природи у Христос. Той казва: „Един е Господ Иисус Христос, макар ние и да не знаем различието на природите, които са влезли в това неизяснимо съединение”. Той обявява за безразсъдни онези, които му приписват мисълта за сливането или смесването на природите у Христос. Отхвърля учението, което някои му приписвали, че Христос, заедно с човешката Си, е страдал и с Божествената Си природа. „Не с тази неизказана Божественост на природата е страдал Христос”, пише той. „Самото Слово Божие ние изповядваме като безстрастно…” Видно от приведените примери е, че св. Кирил, предвид пълното сближаване със своите предишни противници, избягва формулировки, които можели да съблазнят антиохийците. Св. Кирил писал на Иоан и по зададения от него въпрос: дали признава посланието на св. Атанасий до Епиктет Коринтски, в което ясно се изповядват двете природи у Христос, като изтъкнал своето положително отношение към това произведение, и като доказателство за това изпратил на Иоан един от най-древните и съхранен неповреден негов екземпляр[199].

Тези две послания представляват същността на Антиохийската уния, приета и от Рим[200]. Те са показател за сближаването на александрийското и антиохийското богословие, гаранция за предстоящото скорошно разрешаване на христологическия проблем по начин, чужд на крайности и увлечения и отразяващ чистото църковно учение.

Оповестяване на унията и реакцията против нея сред крайните крила и на двете партии

Въз основа на поставените в двете послания условия и след приемането им от двете страни, а най-вече въз основа на подписването от страна на св. Кирил на вероизложението на източните епископи, била сключена т. нар. Антиохийска уния, която възстановявала прекъснатото общение между Антиохия и Александрия и била официално оповестена от св. Кирил на 23.ІV.433 година (неделя) в поучението[201], което той произнесъл пред народа в храма „Св. Иоан” в Александрия. Мирът бил сключен, но не всички били доволни от това разрешение на въпроса. Противници на унията имало и в двете партии.

Сред източните, които не приемали унията, се оформили две течения на базата на двата въпроса, които трябвало да се решат с нея: 1. ереста на св. Кирил, изразена в 12-те анатематизми, и 2. признаването на осъждането на Несторий и другите четирима епископи за недействително. Разликата във възгледите на тези две течения, които условно можем да наречем крайни и умерени, се състояла в това, че докато крайните смятали, че нито един от тези въпроси не е разрешен с унията, то умерените вече смятали св. Кирил за православен и държали само на възстановяването на катедрите им на Несторий и четиримата епископи. Начело на крайните стояли Александър Иераполски, Мелетий Мопсуестийски и Евтирий Тиански, а на умерените – блаж. Теодорит Кирски и Андрей Самосатски. Умерените свикали събор в град Зевгма в 433 г.,където изложили своето становище, че приемат св. Кирил за православен, но отказват да анатемосат Несторий и четиримата епископи. След дълги преговори Иоан успял да склони Теодорит едва в края на 434 г. да признае унията, като разделил двата въпроса, и за достатъчно условие изисквал само признаването на св. Кирил за православен. Теодорит се съгласил, без да осъжда Несторий и четиримата епископи, и започнал да агитира в този дух и другите от своята партия. По молба на блажени Теодорит Иоан писал на императора с молба да възстанови четиримата епископи, но получил отказ. Постепенно партията на умерените влязла в общение със св. Кирил. Не така стоял въпросът с партията на крайните. Те също свикали събор в град Аназарва във Втора Киликия, под ръководството на местния митрополит Максимиан Аназарвийски, на който отново повтори своето становище от Ефес, отново низвергнали св. Кирил и Мемнон Ефески и лишили от общение всички, които сключили унията и влезли в съглашение с него (в това число и Иоан Антиохийски и неговите последователи). Към тези решения се присъединил и Ефратският митрополит Александър Иераполски, който с писмо до Андрей Самосатски съобщил на всички участници на събора в Зевгма: „няма да бъда в общение нито с вас, нито с Кирил, който не анатемоса ясно своята ерес, нито с тези, които влязоха в общение с тях”[202]. По това време и блаж. Теодорит споделял този възглед. Така Ефратезия, Двете Киликии, Втора Кападокия, Витиния, Мизия и Тесалия окончателно се отделили от Иоан, който третирал протестиращите като разколници и си позволил някои неправомерни действия спрямо тях. Той заменил двама епископи – Авив Долихийски (който бил престарял и Иоан го обявил за невменяем) и Акилин Варвалийски, пряко подчинени на Ефратския митрополит, със свои протежета, които били със съмнителни качества и репутация  – Атанасий и Мириниан. Тогава Александър Иераполски и привържениците му изпратили окръжно послание до Сирия, Киликия и Кападокия, в което обвинявали Иоан, че: 1. влязъл в общение с явен еретик (св. Кирил); 2. е осъдил Несторий в угода на враговете му и дори анатемосал православното му учение; 3. си е присвоил правото да посвещава епископи в чужда епархия. Подобно послание те изпратили и до сестрите на императора Пулхерия и Марина. В същото време в Константинопол действал и Иоан, който чрез пратеника си Верий се мъчел да издейства указ, съгласно който недоволните,или трябва да влязат в общение с него (Иоан), или да напуснат своите катедри. Той също бил забранил категорично на който и да било от неговия диоцез, по какъвто и да е повод да се обръща към столицата[203]. Планът на Иоан се увенчал с успех и скоро била издадена императорска сакра, в която се изказвало одобрение на привържениците на унията, а несъгласните с нея били наречени „извратители на догмата” и им се предлагала алтернативата: или да влязат в общение с Иоан, или да напуснат катедрите и градовете си. Изпълнението на сакрата било възложено на военачалника и комит на Изтока Дионисий, който ревностно се заел с изпълнението й. Той възложил на комита и викария (помощника) си Тит да се обърне поотделно с горните условия към Еладий Тарсийски, Максимиан Аназарвийски, Александър Иераполски и блаж. Теодорит Кирски. Последните двама твърдо държали на своите позиции, като блаж. Теодорит бил готов да се оттегли в манастир. В това време едно събитие малко поразсеяло облаците и подбудило блаж. Теодорит да се ориентира към съглашение с Иоан – това била смъртта на Максимиан Константинополски в началото на 434 г., чието посвещение на столичната катедра било един от спорните моменти. За да няма размирици, император Теодосий веднага поставил за негов приемник бившия конкурент на Несторий за столичен първоиерарх – Прокъл, епископ на Кизик (434-446). На 13.ІV.434 година (Велики Четвъртък) той бил посветен преди още Максимиан да бил погребан. С него (Прокъл) блаж. Теодорит бил в дружески отношения и нямал никакви съмнения в чистотата на неговата христология. Тогава той започнал да действа за сближение с Иоан, което станало факт при личното му съвещание с него в края на 434 година в Гиндар или Антиохия, като в примирителните условия не било споменато името на ересиарха Несторий, а се анатемосвало само различното от здравото църковнно учение, съдържащо се в несторианството[204]. После Теодорит успял да привлече към унията и Еладий Тарсийски. Не така обаче стоял въпросът с Александър Иераполски, който до края останал непреклонен и на 15.ІV.435 година бил заточен в град Фамозин в Египет с Мелетий Мопсуестийски, заточен в същото време в град Мелитина в Армения, както и с Евтирий Тиански и още 12 епископи, също изпратени на заточение[205]. Другите противници на унията постепенно я приели след отстъпките на Иоан и поради страх от заточение. Така, с намесата на императора, Изтокът постепенно бил умиротворен.

Сред привържениците на св. Кирил също имало крайни, които били против унията. Такива били преп. Исидор Пелусиот, Акакий Мелитински, Валериан Иконийски, Руф Тесалоникийски, Донат Никополски, Суксенс Диокесарийски, презвитер Евлогий и др., които го порицавали за това, че е влязъл в общение с източните епископи, които признавали две природи, и че с подписването на тяхното вероизложение той е нарушил определението от Ефес – да не се съставя никакъв друг символ, различен от Никейския (7-мо правило). В няколко послания[206] до гореспоменатите свои привърженици св. Кирил аргументирано доказвал, че не е изменил на вярата и на решенията на Ефеския събор. Общо взето опозицията в средите на неговата партия била преодоляна много по-лесно и без да се стига до тези крайности, които станали на Изток.

Мирът формално бил сключен, когато след изпълнението на условията на имперотарската сакра през 436 г. бил издаден нов декрет[207], в който несторианите били наречени симониани, а за влизането им в общение с Вселенската православна църква от тях се изисквало поименно да анатемосат Несторий. Аристолай успял да изиска от всички източни епископи (дори и от блаж. Теодорит) признаване на осъждането на Несторий и учението му, и така в края на 436 година разделението било окончателно превъзмогнато, а общението възстановено навсякъде. С друг императориски декрет[208] било наредено да бъдат изгаряни книгите на Несторий, Порфирий и низвергнатия приятел на Несторий и негов защитник в Ефес – комит Ириней, който впоследствие бил станал епископ в град Тир.

По този начин, не без компромиси и от двете страни и с активната намеса на държавната власт, църковното единство било възстановено. Унията била призната и от папа Сикст ІІІ, който изразил одобрението и радостта си в специални послания[209] до св. Кирил и Иоан Антиохийски.

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „В търсене на истината – продължение 7″, който трябва да се активира)

____________________

*Публикувано в списание Богословска мисъл, Supplementum I, 2003, издание на Богословския факултет при Софийския университет. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[164]. Деяния, т. І, с. 336, 356.

[165]. Подробности за разискваните въпроси вж. у Глубоковский, Op. сit., с. 96.

[166]. Текста на тези два указа вж. у Migne, PG, t. 84, col. 632.

[167]. Болотов. Op. сit., с. 215.

[168]. Подробно за него вж. у Болотов,  Op. сit., с. 224.

[169]. Цанков, Ст. протопрезвитер. Правилата на св. Православна църква, т. І, с. 448.

[170]. Ibid., с. 454.

[171]. Ibid., с. 455.

[172]. Ibid., с. 457.

[173]. Ibid., с. 460.

[174]. Ibid., с. 462-463.

[175]. Ibid., с. 464-468.

[176]. Ibid., с. 470-477.

[177]. Ibid., с. 481-503.

[178]. Глубоковский. Op. сit., с. 101.

[179]. Болотов. Op. сit., с. 221.

[180]. Глубоковский. Op. сit., с. 101-102.

[181]. Смирнов. Op. сit., с. 265.

[182]. Глубоковский. Op. сit., с. 101-106.

[183]. Текста на тези послания вж. в Деяния, т. ІІ, с. 125-137.

[184]. Поснов. Op. сit., с. 416.

[185]. Текста вж. в Деяния, т. ІІ, с. 137-139.

[186]. Текста вж. в Деяния, т. ІІ, с. 139-140.

[187]. Глубоковский. Op. сit., с. 109-111; ср. Болотов, Op. сit., с. 222-224.

[188]. Глубоковский. Op. сit., с. 111-113.

[189]. Глубоковский. Op. сit., с. 114.

[190]. Лебедев. Op. сit., с. 183.

[191]. Болотов. Op. сit., с. 222-223; Глубоковский, Op. сit., с. 118.

[192]. Текста вж. в Деяния, т. ІІ, с. 142-143.

[193]. Текста вж. в Деяния, т. ІІ, с. 148-151.

[194]. Коев, Тотю. Op. сit., с. 123-124.

[195]. За авторството му се спори – дали е на блаж. Теодорит Кирски, Павел Емески или Иоан Антиохийским ср. Коев, Т. Op. сit., с. 127.

[196]. Коев, Тотю. Op. сit., с. 128; Лебедев. Op. сit., с. 185.

[197]. Текста вж. в Деяния, т. ІІ, с. 142-143.

[198]. Текста вж. в Деяния, т. ІІ, с. 140.

[199]. Срв. Деяния, т. ІІ, с. 151.

[200]. Хрисостом. Op. сit., с. 45.

[201]. Текста вж. в Деяния, т. ІІ, с. 142.

[202]. Глубоковский. Op. сit., с. 125.

[203]. Глубоковский. Op. сit., с. 127.

[204]. Ibid., с. 132. Теодорит подписал осъждането на Несторий едва в края на 436 година.

[205]. Ibid., с. 140. По това време (април 435 година) Несторий вече бил заточен в Петра – Арабия.

[206]. Текста вж. в Деяния, т. ІІ, с. 151-173; срв. Лебедев. Op. сit., с. 189-191.

[207]. Текста вж. в Деяния, т. ІІ, с. 191-192.

[208]. Текста вж. в Деяния, т. ІІ, с. 192-195.

[209]. Текстовете им вж. в Деяния, т. ІІ, с. 173-177.

Изображение: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1C