Георги Бакалов
Когато през лятото на 1054 година настъпил разривът между Западната и Източната църква, малцина си давали сметка какви ще бъдат последиците за общохристиянската общност. Подобни прецеденти имало и в миналото – за няколко години или десетилетия двете църкви преустановявали връзките помежду си, но разумът и стремежът за запазване на общоцърковното единство надделявал. Може би и тогава кризата щяла да бъде преодоляна, ако в разрешаването ѝ не взели участие и някои политически съображения.
Без да се подценяват натрупаните през вековете канонично-догматически различия, от XI-ти век насетне Изтокът и Западът, представени в случая и от своите църкви, тръгват по различни пътища на социално-икономическо и културно-политическо развитие. Докато Изтокът в лицето на духовния си лидер Византия продължил да укрепва централизма в социалната и духовната сфера, Западът бил подчинен на други тенденции. Средновековните градове, които раждат по-късно културата на ренесансова Европа, се обособили като независими средища на икономика и социален живот. Освободени от политическата опека на феодалната аристокрация, много от тях поставили началото на нови социално-икономически отношения, при които решаващата роля принадлежала на гражданското съсловие. Това направило стопанския и културния живот многолик, което неизбежно се отразява върху атмосферата и поведението на западните народи.
Издигането на фламандските и североиталианските градове, на градовете на Северна Германия и Южна Франция внесло значителни промени в политическия климат на Запада. Нарасналите потребности и стеснените връзки на вътрешното развитие вдъхновили експанзионизма, една от проявите на който било кръстоносното движение. Морален вдъхновител и често пъти организатор на повечето от осемте големи кръстоносни експедиции станали Римокатолическата църква и папският институт. Отколешният стремеж на папите към главенство в християнския свят намерил опора във военната мощ на най-силните държавни формирования на Запада.
Не бихме искали да се тълкува казаното по-горе като банална социологизация на едно такова важно за Средновековието явление като кръстоносните походи. Разбира се, че една от основните причини за провеждането им са религиозните мотиви, ясно формулираната цел за освобождаване на Гроба Господен от „неверните“ мюсюлмани. Но веднага до тях и с не по-малка значимост стоят и интересите на североиталианските градове-републики за господство в Леванта.
Тъкмо в тази деликатна област се пресичат интересите на западните християни и източноправославна Византия. Настъпилото разделение на църквите от средата на XI-ти век станало повод за взаимни обвинения в „схизматизъм“. Не са малко случаите, когато кръстоносните рицари се отнасяли към местното източноправославно население със същото пренебрежение и жестокост, както към иноверните мюсюлмани. Това говори не само за различието в политическите интереси, но и за духовна отчужденост, която все по-често ще конфронтира Изтока със Запада.
В управлението на византийската династия Комнини (1081-1185 година) за първи път се доловили по-ясно политическите съображения за църковното разделение от времето на Великата схизма. По стара историческа традиция основните противници на Византия били винаги на Изток: Сасанидска Персия, Арабският халифат, а от XI-ти век – селджукските турци. От края на XI-ти век заплахата за империята идва вече и от Запад. Амбициите на Венеция и Генуа да изместят от левантинските пазари Византия се допълнили от завоевателните стремежи на южноиталианските нормани, които не скривали апетитите си по отношение на югозападните части на Балканския полуостров. Това състояние на нещата раздвоило военните сили и вниманието на имперската дипломация. Комнините, Ангелите (1185-1204) и първите Палеолози (1261-1453 година) се бояли от Запада в много по-голяма степен, отколкото от бавното, но методично настъпление на селджуките и османците от Изток. Приоритетът на западните отношения придобил и религиозен характер. В Константинопол се смятало, че всяка инициатива за съюз или конфронтация с която и да е западноевропейска сила минава през Латеранския дворец на римските папи. За това имало сериозни основания.
В интересуващия ни период – от края на XI-ти век до средата на XV-ти век – папството наистина представлява или се опитва да представлява политическото ръководство на римокатолическия свят. В тази връзка политическите по същност и характер взаимоотношения на западноевропейските държави с Византия не оставали без намесата на папския институт. Затова и Византия, когато изпаднала в крайно затруднено положение от ислямския Изток, потърсила защитата на християнския Запад в името на общата кауза на християнската Църква. Но тази помощ имала своята цена.
И двете страни смятали, че сътрудничество и единодействие срещу ислямския Изток може да се получи само въз основа на изглаждане и урегулиране на църковните взаимоотношения. С други думи, целяло се постигането на определени компромиси, които най-общо могат да бъдат сведени до два варианта: или пълно признаване главенството на Западната църква в лицето на папския институт и приемане догмите на Римокатолическата църква, или признаване главенството на папата при запазена автономия в канонично-догматическия живот на Източноправославната църква. Несъмнено вторият вариант бил по-приемлив за Византия и източноправославната Константинополска патриаршия. Така се стига до идеята за униите, повечето от които преследвали политически цели. В този смисъл още тук е необходимо да се подчертае, че многократните опити за сближение между двете църкви идвали като инициатива от Византия, а причина бил обикновено поредният военен натиск от страна на селджукско-османската общност.
Пръв опит за сближение на тази основа станал призивът на император Алексий I Комнин (1081-1118), отправен през 1094 година до папа Урбан II за оказване на помощ срещу многобройните врагове на погиващата източна християнска империя. Притиснат едновременно от печенези, узи и селджуки, императорът нямал възможност да отстои натиска на варварите без съюзници. Призивът на източнохристиянския император допринесъл за окончателното изкристализиране на кръстоносната идея, която папата привел в движение няколко години по-късно на събора в Клермон-Феран. Наистина, когато се провел Първият кръстоносен поход – 1096 година – за освобождаване на Гроба Господен в Иерусалим, Алексий I Комнин вече нямал нужда от търсената помощ, но Византия не могла да отклони преминаването на кръстоносците през нейна територия.
По време на Втория кръстоносен поход (1147-1149 година) сред западноевропейското рицарство се оформило убеждението, че причината за неуспеха на кръстоносното начинание били „схизматичните гърци“. Оттогава започнала да зрее идеята за унищожението на „схизматичната империя“ като предпоставка за отвоюването на светите места. Благодарение на енергичните дипломатически действия на император Мануил I Комнин (1143-1180) опасността от подобно начинание била отклонена. Нещо повече, Мануил I положил усилия да укрепи разклатеното византийско влияние в Южна Италия, като предложи помощта си на папата за уреждането на църковния спор от 1054 година.
Преговорите започнали през 1155-1156 година, като редом с политическите въпроси стоели и църковните. Притиснат от германския император Фридрих I Барбароса, папа Александър III (1159-1181) проявил благосклонност при уреждането на спора с Константинополската патриаршия. Под давлението на френския крал Луи VII през 1169 година Мануил I поставил пред папата въпроса за снемане на схизмата. Пратеникът му севаст Йордан заявил пред апостолическия престол, че неговият господар желае да съедини своята Църква с „майката на всички църкви“, та двете да бъдат под ръководството на един глава. Тази необичайна отстъпка от страна на Византия намира обяснение във второто предложение на императора – да бъде признат от папата за единствен „римски“ император, тоест светската власт на Изток и на Запад да се постави под ръководството на константинополския василевс.
По всяка вероятност до споразумение не се стигнало. В папския двор не били ентусиазирани от византийската оферта поради страха от засилване на константинополското политическо влияние в Италия. По този повод известният византийски историк от тази епоха Никита Хониат прави интересна констатация. Според него Мануил Комнин пръв предугадил крайните намерения на западноевропейското рицарство и чрез предложението си към папата се опитал да разруши антивизантийския съюз. Императорът бил убеден, пише Никита Хониат, че мирът с източните народи може да се купи, но със западните това могло да се уреди или с отстъпки, или с война.
В последната година от живота си (1179) Мануил I отново изпратил пратеници в Латеранския дворец, но католическите прелати го подозирали в неискреност и отклонили преговорите.
Управлението на Ангелите (1185-1204) изправя Византия пред ръба на пропастта. Отношенията със Запада се влошили и военният конфликт станал неизбежен. През април 1204 година рицарите от Четвъртият кръстоносен поход превзели Константинопол и създали Латинската империя, а в престолнината на византийските василевси се настанил католически патриарх.
В периода на „изгнание на Византия“ (1204-1261 година) натрупаната от миналото омраза между католици и православни още повече се задълбочила. Византийците схващали латините като натрапници и завоеватели, изповядващи еретическо християнство. Същото било отношението и на другата страна. Когато през лятото на 1261 година на никейския император Михаил VIII Палеолог се удава да отвоюва Константинопол и да възстанови Византийската империя, конфронтацията на интересите на двете религиозно-политически общности достигнала своята кулминация. Наследниците на Латинската империя не приели реалностите и положили много усилия да мобилизират вниманието на западноевропейските католически държави за възстановяване на латинското присъствие, тъй като то засягало интересите на мнозина.
Прочетете още „Опити за сближение между двете църкви – продължение от публикция № 1445*“