Етикет: Спасение
ХРИСТИЯНСКАТА НАДЕЖДА И ХРИСТОВОТО ИЗКУПИТЕЛНО ДЕЛО*
Проф. д-р Иван Панчовски
След вярата в триличния Бог непосреден извор на хри- стиянската надежда е 
изкупителното дело на Богочовека, Господа Иисуса Христа. Без него ние бихме останали в плен на греховете си, в отчужденост от Бога и враждебност към Него, следователно далеч от благата на духовното общение с Него, вън от царството Божие и в страната на смъртна сянка, обречени на духовна изнемога. Чрез въплъщението Си и още повече чрез изкупителното Си дело Спасителят ни приближи към Бога, примири ни с Него и откри за нас достъп до съкровищата на неизказаните и вечните Му блага, които са въжделеният предмет на християнската надежда. Затова Свещеното Писание нарича Спасителя „нашата надежда“ (1 Тим. 1:1) и „упование на славата“ (Кол. 1:27). Господ Иисус Христос е нашата надежда и упованието на славата не само в свещеноисторически, но и в есхатологически аспект: не само по силата на принесената от Него богочовешка жертва, чрез която изкупи човечеството от робството на греха и основа Новия Завет на помирението, богообщението и спасението, но и по силата на Неговото вечно първосвещенство на Посредннк между Бога и човека, на Ходатай пред престола на Всевишния за помилването и спасението на всички човеци, на Подател на придобитата от Него освещаваща и спасяваща благодат и на божествен и благонадежден Гарант за изпълнението на съдържащите се в християнската надежда обещания. Свещеноисторическият момент е съединен неразривно с есхатологическия, но свързващото звено между тях е еклезиологичната реалност и вседействащата в нея Божия благодат. Въз основа на саможертвената любов на Спасителя и на безпримерното Му послушание, което прие за делото на човешкото спасение всяко унижение и дори смърт и то смърт кръстна, Бог „Го постави над всичко глава на църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко“ (Еф. 1:22-23). От този божествен Глава се изливат в Църквата, мистичното тяло Христово, преизобилни животворни, обновяващи и освещаващи благодатни сили, които проникват в отделните живи членове на Църквата, за да достигнат всички „до единство на вярата и на познаването Сина Божи до състоянието на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Еф. 4:13), а заедно с това и до пълно участие в Христовата вечна слава и блажена радост.
Изкупителното дело на Спасителя е акт на Неговото единствено, изключително и вечно първосвещенство. За осъществяване предвечния Си план – домостроителството на човешкото спасение, – Бог постави Спасителя за Първосвещеник вовеки по чина Мелхиседеков, от една страна, поради единосъщието Мy с Отца и божественото Му лице, от друга страна, поради личните Му качества: Той е свят, незлобив, непорочен, отделен от границите, съвършен във всичко и издигнал се по-високо от небесата, и, от трета страна, поради божествената Му саможертва, която веднъж завинаги принесе изкупление за човешките грехове (Евр. 7:21-28; срв. Пс. 109:4). Като такъв Той „стана за всички, които са Му послушни, причина за вечно спасение… Той може винаги да спасява ония, които дохождат чрез Него при Отца, понеже е всякога жив, за да ходатайства за тях“ (Евр. 5:9; 7:25). Не само в посланието до евреите на св. апостол Павел, където той предимно разкрива вечното първосвещеническо служение на Господа Иисуса Христа, но и другаде Свещеното Писание нарича прославения Богочовек постоянен, усърден и неотстъпен Ходатай и Поръчител за човеците пред престола на Всевишния (1 Иоан 2:1; Римл. 8:34; 1 Тим. 2:5; Евр. 7:22 и 25; 8:6; 9:15; 12:24). Разбира се, Той не принася нови жертви за човешкото спасение, понеже жертвата Му на Голгота е безкрайна по сила и валидност и всеобхватна по обсег, тоест отнася се за греховете на цялото човечество. И тази жертва постоянно стои пред очите на Всевишния и изпълва с жалост, състрадание и милост всеблагото Му сърце. В мистически смисъл може да се каже, че принесената на Голгота в един исторически момент велика и непостижима жертва в очите на Бога е вечно извършващо се тайнство, което облива с неизчерпаемата си благодат и с несекващото си освещение всички човеци. Към това тайнство се прибавя и непрекъснатото ходатайство и застъпничество на Спасителя, Който винаги седи отдясно на Отца и наравно с Него и Светия Дух ръководи съдбините на човеците и направлява кораба на живота им към спасителния бряг. Именно в историческото и вечното първосвещенство на Спасителя, в непрестанното Му ходатайство и застъпничество за човеците християнската надежда далеч превъзхожда надеждата, основана на старозаветния закон, и получава непоклатна опора. Според думите на св. апостол Павел „законът не докарва нищо до съвършенство“, затова „се въведе по-добра надежда, чрез която се доближаваме до Бога“ (Евр. 7:19). Тази по-добра надежда се основава на Новия Завет. Прекрасно е обрисувал разликата между надеждата на закона и надеждата на евангелието св. Иоан Златоуст, който говори: „И законът е имал надежда, но не такава; по-рано тези, които били угодили на Бога, се надявали да наследят Земята и да не търпят никакво бедствие; ние пък, ако угодим на Бога, се надяваме да наследим не Земята, а Небето; или даже, което е много по-важно, надяваме се да застанем близо до Бога, да се приближим до самия престол на Отца, да Му служим заедно с ангелите”[1]. Тази нова „по-добра надежда“ в сравнение със старата, сама по себе си най-добра, отправя към вярващите определени нравствени изисквания, на които е дал израз св. апостол Павел с думите си: „И тъй, братя, като имаме дръзновение да влизаме в светилището чрез кръвта на Иисуса Христа по нов и жив път… и като имаме велик Свещеник над Божия дом, нека пристъпваме с искрено сърце, при пълна вяра, след като с поръсване очистим сърцата от лукава съвест… нека държим неотклонно изповеданието на надеждата… и нека бъдем внимателни един към друг, за да се насърчаваме към любов и добри дела“ (Евр. 10:19-24).
В Господа Иисуса Христа като наша надежда и упование на славата християните намират изпълнение на всички обещания, които Бог е дал на човечеството чрез пророците, които е предчувствало и за които е копнеело общочовешкото религиозно сърце в най-съкровените си трепети и вълнения. Според св. апостол Павел проповядваният от него Син Божи, Господ Иисус Христос, не е бил „да“ и „не“, но в Него е било „да“, понеже всички обещания Божии в Него са „да“, и в Него „амин“, за слава Божия (2 Кор. 1:19-20). Достоверността на тези обещания, в които влиза изкуплението на греховете, духовното прераждане на вярващите, възкресението от мъртвите, прославянето на човешката природа, великите награди в бъдещия живот и незримите небесни блага, е удостоверена чрез въплъщаването на Единородния Син Божи, чрез Неговата проповед, чрез Неговите чудеса, чрез изкупителното Му дело, чрез възкресението и възнесението Му и чрез основаването на Църквата, в която християните получават даровете на Светия Дух, всекидневно се усъвършенстват и освещават, вървят по сигурен път към вечен живот в блаженство. Бог Слово се въплътил, родил се от жена, подчинил се на закона и станал служител на обрезването „заради Божията истинност, за да утвърди обещанията, дадени на отците“ (Римл. 15:8; срв. Гал. 4:4). С това се изпълнило месианското назначение на историческия Израил. Той получил осиновение и слава, завети и законоположения, богослужение и обещания, за да се подготви да се роди от него Христос Изкупителят и Спасителят по плът, Който е над всичко и над всички Бог (Римл. 9:4-5). Знае се от Свещеното Писание, че Авраам се прославил и станал отец на всички вярващи, понеже той „без никакво основание за надежда“ повярвал „с надежда“, в обещанието Божие не се усъмнил чрез неверие, но останал твърд във вярата, като въздал на Бога слава, напълно уверен, че Той е силен и да изпълни това, което е обещал (Римл. 4:18-21). Безмерно повече основания за вярата и надеждата си имат християните, понеже чрез евангелското слово и чрез действието на Божията благодат на тях е засвидетелствано дивното чудо на боговъплъщението, тайнството на изкуплението, славното Христово възкресение и възнесение. Който е видял с очите на вярата и е преживял в духовния си опит, че Словото е станало плът, живяло е между човеците пълно с благодат и истина и че от Него се излъчва слава като на Единороден от Отца (Иоан 1:14), той не може да се съмнява в достоверността на Божиите обещания и в изпълнението им. Той заедно със св. апостол Павел изповядва, че Оня, Който и Собствения Си Син не е пощадил, а Го е отдал за изкуплението и спасението на всички ни, без друго ще ни подари с Него всичко (Римл. 8:32). Следователно в богочовешката природа и в святата личност на Господа Иисуса Христа, в общественото Му служение и в изкупителното Му дело, в прославянето и в сядането Му отдясно на Отца Божиите обещания намират най-реален израз и заедно с това твърда и непоклатна основа за пълното и окончателното им изпълнение във вечността.
Най-важният факт от свещената история, който е същинската предпоставка и необходимо предусловие на християнската надежда, е изкупителната смърт на Господа Иисуса Христа на Голготския кръст. Всички въжделени блага, които са предмет на християнската надежда – опрощение на греховете, оправдание чрез вярата по действието на Божията благодат, освещение и възстановяване на богосиновството, прославяне и наследяване на Царството небесно – се дължат на Христовата саможертвена смърт. Със смъртоносното си жило грехът наранил всички човеци и станал причина те да бъдат лишени от славата Божия. Но поради безпределното Си човеколюбие Бог отредил Господ Иисус Христос „да бъде с кръвта Си умилостивителна жертва чрез вярата, за да покаже Своята правда в прошението на сторените по-рано грехове, във време на Божието дълготърпение, за да покаже Своята правда в сегашно време, за да стане явно, че Той е справедлив и оправдава вярващия в Иисуса“ (Римл. 3:25-26). Изразено в образна реч, дългът на човечеството, натрупан чрез греховете, пороците и престъпленията му, бил огромен и изплащането му надхвърляло немощните човешки сили. Но чрез принасянето в жертва на чистия от всеки грях, свят и непорочен Божи Агнец е заплатено безмерно повече и ние се правим наследници на много по-голямо духовно богатство, отколкото е имал първият човек в земния рай. Ние знаем колко велика е жертвата на човешката любов. Затова смирено се прекланяме пред нея и я величаем като най-голям подвиг. А какво да кажем за жертвата на божествената, святата любов! Нейното величие е неизмеримо, нейните заслуги са безпределни, произтичащите от нея блага изпълват и Земята, и Небето. В името на тази любов и на жертвата ѝ достойнството на човека получава ново измерение и несравнима висота. Дарът на божествената любов не стои върху едно и също ценностно равнище с греха на човека. Като безмерна положителна ценност той далеч превъзхожда греха и го обезсилва. И в Стария, и в Новия Завет е засвидетелствано, че любовта покрива всички грехове (Притч. 10:12; 1 Петр. 4:8). Диалектическата разлика между дара на божествената любов и наказанието за човешкия грях, от една страна, и безмерното ценностно превъзходство и всепобедната сила на любовта над греха, от друга страна, са разкрити от св. апостол Павел: „Дарът не е като престъплението. Защото, ако поради престъплението на едного измряха мнозина, още повече Божията благодат и дарът чрез благодатта на едного Човека, Иисуса Христа, се изля преизобилно върху многото. И дарът не е като осъждането, станало чрез единия човек, който съгрешил; защото съденето за едно престъпление води към осъждане, а дарът – от много престъпления към оправдаване. Защото, ако с престъплението на един човек смъртта царува чрез него единия, много повече ония, които приемат изобилно благодатта и дара на оправданието, ще царуват в живота чрез Едного Иисуса Христа“ (Римл. 5:15-17). Почувствали в себе си новото достойнство от саможертвената божествена любов, вярващите имат пълно основание да се хвалят „с Бога чрез Господа нашего Иисуса Христа, чрез Когото получихме сега помирение“, и да се хвалят „с надежда за слава Божия“ (Римл. 5:2 и 11). И тук не бива да се изпуска от внимание нравствената страна: чрез добродетелния си живот и добрите си дела вярващите и надяващите се на Христа Иисуса трябва да послужат за похвала на Божията слава (Еф. 1:12; срв. Мат. 5:16; 1 Петр. 2:12).
Въпреки това вярващият не се самонадценява и не се възгордява, а смирено прекланя глава пред безмерното съвършенство и величие на Бога и с благодарност приема дара на святата Му любов. От Свещеното Писание той знае и в духовните преживявания на вярата си непосредно чувства, че ние получаваме всичко от Бога, също дара на изкуплението чрез Христа Иисуса. Св. апостол Павел казва: „Всичко е от Бога, Който ни примири със Себе Си чрез Иисуса Христа…, защото Бог примири света със Себе Си чрез Христа, без да вменява на човеците прегрешенията им, и вложи в нас словото на примирението… Защото Оногова, Който не знаеше грях, Той за нас Го грях направи, та да станем чрез Него праведни пред Бога“ (2 Кор. 5:18-21). Приемайки смирено дара на изкуплението, вярващите се изпълват с безкрайна благодарност към Бога, Който ги благославя в Христа с всяко духовно благословение от небесата, Който ги осиновява чрез Христа по благоволението на волята Си, Който ги дарява с благодатта Си чрез Своя Възлюбен, в Когото имат изкупление чрез кръвта Му, прошка на греховете по богатството на Неговата благодат. Всички тези високи дарове се дават на човеците с определена религиозна и нравствена цел: да бъдат свети и непорочни пред Бога с любов (Еф. 1:3-7).
Даровете от изкуплението и освещението са предназначени за всички народи, а не само за чедата Аврамови, не само за синовете на Израил по плът. Може да се каже, че в жертвата на Богочовека участва косвено всеки човек, следователно той може да стане и наследник на придобитото чрез нея спасение, да се приобщи към новия, духовен Израил, да стане съпричастник на обещанието Божие и на заветите Господни, да придобие достъп при Отца, да стане съгражданин на светиите и свой на Бога (Еф. 2:12-19). За това са необходими наред с пребъдване във вярата още постоянство и търпение в надеждата, бидейки изпълнени с дълбока увереност и крепко упование, че Бог ни е определил не за гняв, а за да придобием спасение чрез Господа Иисуса Христа (1 Сол. 5:9), Който ще ни избави от идващия гняв (1 Сол. 1:10).
Чрез изкупителното Си дело Господ Иисус Христос „унищожи смъртта и извади наяве живот и нетление“ (2 Тим. 1:10). Това е вечният живот, който вярващият очаква с непоклатна надежда и твърдо упование, понеже той е обещан от неизменния Бог преди вечни времена (Тит 1:2). Открилата се безмерна Божия благодат, спасителна за всички човеци, учи вярващите да отхвърлят нечестието и светските похоти, да живеят целомъдрено, праведно и благочестиво в сегашния век и да очакват да се сбъдне обетованието на блажената надежда и да се яви незримата слава на великия Бог и Спасител наш Господ Иисус Христос (Тит 2:11-13). Тази блажена надежда е добродетел, основава се върху добродетелно разположение в душата и поражда добродетелен и праведен живот: ревност към добри дела и дейно братолюбие, миротворно и социално служение за благото на близки и далечни, за благополучието на собствения народ и на цялото човечество.
Обективната валидност и сила на Христовата изкупителна жертва като предпоставка и условие на християнската надежда се актуализират за отделния християнин и извършват чудодейни въздействия в душата му, когато той чрез вярата си участва в страданията на божествения Изкупител, преживява ги като свои собствени и става съпричастник на тайнствената им обновителна сила. Пасивното възприемане на Христовите изкупителни страдания и изповядването им с теоретична вяра не водят до ново раждане и до обнова на духа, до утехата на истинската вяра и до блаженството на благата надежда. Психологическа истина е, че до висши духовни ценности и блага се идва чрез дълбоко изживяване. Както Господ Иисус Христос се отъждестви с нас и понесе всички страдания на греховете ни, така вярващият трябва да се стреми да възприеме Христа в себе си и да преживее изкупителните Му страдания и като свои. И колкото повече изобилстват в нас Христовите страдания, толкова повече ще изобилства и нашата утеха чрез Христа – това е максима на вярата, открита и приложена от св. апостол Павел (2 Кор. 1:5) и валидна за всеки християнин. Обещаното на страдащите блаженство е благословение от Христовите изкупителни страдания и най-силно се изживява и дарява с блажената надежда, когато чрез вярата се свърже с последвалото след страданията на Голгота прославяне на Сина Човечески. Следната изповед на св. апостол Павел може да бъде приета като изповед на всеки християнин: „Винаги носим в тялото си мъртвостта на Господа Иисуса, та и животът Иисусов да се открие в тялото ни. Защото ние, живите, непрестанно се предаваме на смърт заради Иисуса, та и животът Иисусов да се открие в смъртната ни плът“ (2 Кор. 4:10-11). Съществен момент в тайнството св. кръщение е духовното съразпъване с Христа, страданието и умирането с Него за греха, за да настъпи и оживотворяването с Него за обновен живот в светост на истината и за участие в Неговата незрима слава. Кръщаваните в Христа Иисуса се кръщават в Неговата смърт; те се погребват с Него чрез св. кръщение в смъртта, та както Христос възкръсна от мъртвите чрез славата на Отца, така и те да ходят в обновен живот (Римл. 6:3-4). Не само при св. кръщение, но и в целия Си живот християнинът се съразпъва духовно с Господа Иисуса Христа и чрез искрена вяра и добродетелен живот става съпричастен на кръстните Му страдания: той страда заедно с Христа, за да стане и наследник на придобитите от Него вечни духовни блага. Дори при най-големи изпитания и тежки страдания християните не падат духом, нито се отчайват; те не само ги понасят търпеливо, но и се пречистват и обновяват духовно чрез тях: „Макар външният ни човек и да тлее, но вътрешният от ден на ден се подновява. Защото кратковременното наше леко страдание ни доставя в голямо изобилие пълна вечна слава“ (2 Кор. 4:16-17). Наред с безспорно наличната и постоянно действаща в страданията положителна страна, в тях естествено има и някои сенки: досада, неприятност, мъка. Обаче поставени в светлината на вярата и още повече на надеждата, тези сенки лесно се отстраняват и превъзмогват, дори се превръщат в положителни фактори – в изпробването и изковаването на характера и в подготовката за устойчивост и издържливост в борбата със злото и за победата на доброто, за подвизи в добротворството и за постижения в общественото и социалното служение. А в есхатологичен аспект досадата, неприятността и мъката от страданията намаляват и загубват силата си: „Страданията на сегашното време не са нищо в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас“ (Римл. 8:18).
Поради пречистващата и възпитаващата, смиряващата и умъдряващата, облагородяващата и дори освещаващата сила на страданията, когато те се приемат и носят като неизбежен кръст в служението на благовестието и в добротворството, вярващият подобно на св. апостол Павел се изпълва в тях с радост. Като говори за радостта си в страданията, светият апостол я мотивира с извършваното чрез страданията попълване на недостига от скърби Христови в своята плът (Кол. 1:24). От този израз в никакъв случай не следва да се направи изводът, като че ли изкупителните страдания на Господа Иисуса Христа се нуждаят от някакво допълване, за да получат оправдаваща валидност и спасителна сила. Въпросният недостиг от скърби Христови трябва да се разбира не в обективен сотириологичен, а в морален смисъл и да се обясни с желанието за собствен принос и лична прибавка към напълно достатъчните сами по себе си изкупителни заслуги на Спасителя. Въз основа именно на собствения принос и на личната прибавка от страдания към скърбите Христови вярващият поне донякъде се прави достоен за великия дар на изкуплението и намира в себе си дръзновение да очаква благата на спасението, които са предмет на християнската надежда. Следователно както от обективно, така и от субективно гледище за удостояване със спасителните блага на християнската надежда е необходим кръст: от обективно гледище – кръстът на Изкупителя, от субективно гледище – кръстът от следването на Христа. Който не носи кръста си всеки ден и не Мe следва – казва Спасителят, – Той не може да бъде Мой ученик и не е достоен за Мене (Мат. 10:38, 16:24; Марк 8:34; Лука 14:27). Християнството е религия на кръста, респективно на страданието, но в него кръстът и страданието имат не само земно и иманентно, но и небесно и трансцендентно измерение, от чието гледище им се придава висш смисъл и благодатна сила. Участието в Христовите страдания чрез преживяването на вярата и носенето на собствения кръст при следването на Христа е свидетелство не само за притежаване високо достойнство, но и гаранция за удостояване с небесни блага. Затова доколкото участват в страданията на Христа, вярващите се радват, та, и когато се яви Неговата слава, да се възрадват и развеселят (1 Петр. 4:13; срв. 2:21; 2 Кор. 4:10-11).
Смъртта и тлението са най-големите врагове на човешката надежда, понеже в съкровената си същност тя е устремена цялостно към живот, към вечен живот за всяка човешка личност. Превъзмогването на смъртта и избавянето от тлението могат да се постигнат чрез християнската вяра във възкресението, която се основава върху свещеноисторическия факт на Христовото възкресение. Затова възкресението на Господа Иисуса Христа от мъртвите основателно се разглежда като венец на християнската надежда и като пукване на зората за нейното изпълнение. Христовото възкресение е изключителен факт от свещената история, понеже то съдържа в себе си благовестие за всеобщото възкресение: „Христос възкръсна от мъртвите и за умрелите стана начатък“ (1 Кор. 15:20). Затова бл. Августин не само свързва християнската надежда с Христовото възкресение, но и направо го нарича „наша надежда”[2]. Щом новият Глава на човечеството е възкръснал, то и неговите членове ще възкръснат. Щом Бог възкреси Богочовека и въздигна възкръсналото Му тяло на Небето, то „и нас ще възкреси със силата Си“ (1 Кор. 6:14). Христовото възкресение е благата вест и основният предмет на благовестието, понеже то е залог за всеобщото възкресение, за спасението и за вечния живот. Оттук е обяснима апологията на Христовото възкресение, която развива св. апостол Павел по Божие озарение. Според него, ако Христос не е възкръснал, суетна е християнската вяра, понеже в нея ще липсва оживотворяващата и осмислящата я надежда: „Ако само през този живот се надяваме на Христа, ние сме най-окаяни от всички човеци“ (1 Кор. 15:17-19). Вътрешната връзка и взаимната обусловеност между вярата в Христовото възкресение и християнската надежда се разкрива също от св. апостол Петър: „Благословен да бъде Бог и Отец на Господа нашего Иисуса Христа, Който по голямата Си милост, чрез възкресението на Иисуса Христа от мъртвите, ни възроди за жива надежда, за наследство нетленно, чисто, що не увяхва, съхранено на небесата за вас, които с Божия сила чрез вяра сте пазени за спасение, готово да се открие в последно време“ (1 Петр. 1:3-5).
От новозаветната история е известно, че кръстната смърт на Господа Иисуса Христа хвърлила в голяма тревога светите апостоли: съмнение в Неговото месианско достойнство и божествено пратеничество разяждало душите им, а заедно с това подкосявало надеждата им за спасение и вечен живот (срв. Лука 24:17 и 21). Само благата вест от възкръсното утро и явяването на възкръсналия Господ Иисус Христос им вдъхнали непоклатна вяра и несломима надежда. Тогава те наистина се уверили, че ще се сбъднат заветните думи на пророка: „Смъртта биде погълната с победа“ (Исаия 25:8; 1 Кор. 15:54), и запели тържествения химн: „Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата? (1 Кор. 15:55; срв. Ос. 13:14). Оттогава вярата в Христовото възкресение окриля целия християнски свят с надеждата за всеобщо възкресение и вечно спасение. Дълбоко в сърцата си вярващите изживяват предмета на тази надежда като всереална духовна действителност. Заедно със св. апостол Павел те изповядват: „Бог, богат с милост, поради голямата Си любов, с която ни обикна, макар да бяхме мъртви поради престъпленията, оживотвори с Христа (по благодат сте спасени), и възкреси с Него и постави на небесата в Христа Иисуса“ (Еф. 2:4-6).
Дълбоко са изживели изливащите се в душата на вярващия окриляща надежда и обновяваща сила от Христовото възкресение двама видни поети от немската класика: Фридрих Готлиб Клопщок и Иохан Волфганг Гьоте. В епичната си поема ”Месиада”, написана в хекзаметър, Клопщок между другото казва:
„Иисус Христос възкръсна! Той ще възкреси Своите! Дечицата Му не ще лежат вечно в утробата на Земята, обезобразени от безпощадната ръка на тлението. Като пробудени от дълбок сън ще бъдем, когато ще се върнем в живота на ангели!
………………………………………………………………………………………………………………..
Ах, и ние някога ще се пробудим от смъртния сън, ще възкръснат всички от край до край на Земята – всички, които почиват и спят в името Господне”[3].
В трагедията си “Фауст” Гьоте влага в устата на Възкресенския хор от ангели следния химн:
„Христос възкресе! О, радостна вест! Души угнетени, във мрак обкръжени, от злото пленени – спасени сме днес!
Души несломени от горести тленни, със обич дарени – блажени сте днес!
Христос възкресе из вечното тление! Строшете оковите с радост и пение! С дела Го прославяйте, обич раздавайте, щедрост дарявайте, радост вестявайте в горестен час! Спасителят близко е – Той е при вас”[4]
***
В заключение на този богословски поглед обобщаваме: християнската надежда почива върху изкупителното дело на Господа Иисуса Христа: извира от неизчерпаемия му духовен източник, прониква се от преизобилната му благодат; утвърждава се като религиозна ценност, която придава дълбок смисъл на човешкия живот; проявява се като морална сила, която укрепва човешкия дух за подвижничество и творчество в сферата на доброто; озарява се от непомрачимото сияние на вечността. Вярващите знаят, че когато земното им жилище, тая хижа, се разруши, те имат от Бога дом на небесата, жилище неръкотворно, вечно (2 Кор. 5:1).
_________________
*Публикувано в Духовна култура, 1981, кн. 2, с. 15-23. Първа електронна публикация http://www.bg-patriarshia.bg. Тук същата статия е възпроизведена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. Joannes Chrysostomos, In Episttolam ad Hebraeos, Homilia XIII (PG, t. 63, col. 105).
[2]. Augustinus, Sermo 263, 1 (PL, t. 38, col. 1209).
[3]. Friedrich Gottlieb Klopstock, Der Messias, v. 19-22, 350-353 (Druck und Verlag von Philipp Reclam jun., Leipzig, o. J., S. 383 und 391).
[4]. Johann Wolfgang Goethe, Faust. Der Tragödie erster Teil, v. 737-807 (Universal-Bibliothek, Druck und Verlag von Philipp Reclam jun., Leipzig, o. J., S. 26 f.). Иохан Волфганг Гьоте, Фауст, превел Димитър Стаков, С., 1958, с. 42-44.
Първо изображение: авторът на статията, проф. д-р Иван Панчовски (1913-1987).
Източник на останалите изображения – http://www.yandex.ru
ЗА ЦЪРКВАТА, БОГАТСТВОТО, БЕДНОСТТА И ЖИВОТА*
Св. Иоан Златоуст
Ти нима не знаеш, че настоящият живот е пътешествие? Ти нима си гражданин – ти си пътник. Разбра ли какво ти казах? Ти не си гражданин, а пътник и странник. Не казвайте мой е този град, а мой – онзи. Никой няма град, градът е във висините, а настоящето е път. И ние пътешестваме всеки ден, докато се движи природата. А има ли такъв, който по пътя да заравя злато? Когато влезеш в странноприемница, кажи ми украсяваш ли я? Не, а ядеш и пиеш и бързаш да излезеш. Настоящият живот е странноприемница. Ние сме дошли и прекарваме тук настоящия си живот; да се постараем да излезем с добра надежда. Аз наричам Църква не само мястото, но и нравите, не стените на църквата, но и нейните закони.
Когато търсиш убежище в Църквата, търси го не в стените ѝ, а в разпо ложението на душата си, защото Църквата не е стени и покрив, а вяра и живот.
[…] Чу ли четенето днес? Говорят ти го, за да не се колебаеш никога да прибягваш под лоното на Църквата. Пребивавай в нея и тя никога няма да те предаде. Ако избягаш, Църквата не е виновна за това. Ако ти беше в нея, вълкът не би влязъл; ако излезеш от нея, звярът ще те сграбчи и не заради липсата на ограда, поради твоето малодушие. Нищо не е равностойно на Църквата. Не ми говори за стени и оръжие; стените от времето овехтяват, а Църквата никога не старее; стените се разрушават от варварите, а Църквата не може да бъде победена от бесовете. Дела свидетелстват, че тези думи не са хвалба. Колко са нападали Църквата и сами са загивали? […] Такова е величието на Църквата: когато я нападат, тя побеждава; когато замислят нещо против нея, тя го преодолява; когато я притесняват, тя се прославя; получава рани – и не изнемогва, не потъва сред яростта на вълните, поривите на бурята, не търпи корабокрушение, в борбата е непобедима. […]
Казвам ви това, за да подражавате и вие. Защо не се смутихме? Защо не се боим от никакви бедствия. И какво е бедствието? Смърт? Тя не е бедствие, защото чрез нея ние по-скоро стигаме до безметежното убежище. Какво е загуба на имота? „Гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна“ (Иов 1:21). Или изгнанието? „Господня е земята и онова, що я изпълня“ (Псалм 23:1) Или клеветите? „Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят и кажат против вас лъжовно каква да е лоша дума заради Мене. Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата.“ (Матей 5:11,12)
[…] Дори цялата Вселена да се старае да ти навреди, няма да претърпиш беда. Предателството идва само от съвестта; не предавай съвестта си и никой няма да те предаде. Аз бях в опасност, но пък виждах делата – по-скоро виждах, че моите думи се превърнаха в дела, че беседата ми на площада беше проповядвана чрез дела. Коя беседа? Тази, която винаги съм проповядвал: подухна вятър и отрони листата; „тревата изсъхва, цветето увяхва“ (Изход 40:7); премина нощта, дойде денят; изчезна сянката, появи се истината; издигна се до небесата и слезе в долината. […]
Виждате ли нищожеството на делата човешки? Виждате ли колко е нетрайна властта? Виждате ли, че богатството, което аз винаги съм наричал избягал роб, е не само такъв, но и човекоубиец? То не само изоставя онези, които го имат, но ги и убива; то предава особено онези, които се привързват към него. Защо се грижиш за богатството, което никога не можеш да удържиш? Искаш да го запазиш, да го задържиш? Не го заравяй, а го дай на бедните. Богатството е като див звяр: ако го удържиш, то бяга, ако го раздаваш, то остава. „Той пръсна – се казва в Писанието, – раздаде на сиромаси; правдата му ще пребъдва вечно.“ (Псалм 111:9). Раздавай, за да остава, не заравяй, за да не избяга. Къде е вашето богатство? – бих попитал онези, които си отидоха. Казвам това не за да обидя или да сипя сол в раните, а за да превърна корабокрушението на другите в пристан за вас. Когато се явиха воините, блеснаха мечовете, когато градът бе обзет от пламък (на възмущение), когато царската корона беше безсилна, а профирата – оскърбявана, когато всичко беше неистово, къде тогава бяха богатството, сребърните съдове, сребърните ложа? Слугите? Всички избягаха. Евнусите? И те се разбягаха. А приятелите? Те снеха маските си. Къщите? Заключени. Парите? Техният стопанин избяга. А самите пари къде бяха? Заровени. Къде е скрито всичко това? Но не станах ли тежък, непоносим, като повтарям постоянно, че богатството предава онези, които лошо го ползват? […] Защо задържаш богатство, което не ти носи полза при изкушения? Ако то има сила, нека ти помогне, когато изпаднеш в нужда; ако тогава то убягва, каква полза имаш от него? […] Мнозина ме осъждат, че нападам богатите, както и те винаги нападат бедните. Аз нападам само онези богати хора, които лошо се ползват от богатството си. Винаги казвам, че обвинявам не богаташа, а грабителя. Едно е богаташът, друго грабителят; едно е заможният, друго – користолюбивият. Различавай предметите и не смесвай това, което не трябва да се смесва. Ти си богат? Аз не ти преча. Ти си грабител? Осъждам те. Ти притежаваш своето? Ползвай го. Ти грабиш чуждото? Аз не мълча. […] Богатите и бедните са мои деца, от една и съща утроба са създадени и едните и другите, при едни и същи родилни болки. Затова, когато притесняваш бедния, те обвинявам; при това ти навреждаш не толкова на бедния, колкото на себе си, защото бедният не претърпява никаква важна загуба. Той понася само парична щета, а вредата е за твоята душа. […]
Не се боя от злодеяния, боя се само от греха. […] На това искам да ви науча. Не се страхувайте от злодеянията на силен човек, а се бойте от силата на греха. Ако сам не си навредиш, човек не може да ти причини вреда. Ако нямаш грях, нека те заплашват хиляда мечове, Бог ще те спаси. Ако имаш грях, дори да си в рая, ще бъдеш низвергнат. Адам бе в рая – и падна; Иов бе на бунището – и е увенчан. Каква полза донесе на единия раят и каква вреда причини на другия бунището? Никой нямаше зла умисъл против Адам – а той падна. Срещу Иов бе дяволът – а е увенчан. […]
Спазвайте този закон, умолявам ви и докосвам нозете ви, ако не с ръка, то мислено, и проливам сълзи. Съблюдавайте този закон и никой няма да ви навреди. Никога не завиждайте на богатия; не смятайте никого за нещастен освен онзи, който стои в грях; облазявайте праведните. Не свойствата на вещите, а душевната нагласа прави хората богати или бедни. Не се бой от меч, ако съвестта ти не те обвинява; ако съвестта ти е чиста, никога не се бой. Къде са отклонилите се, кажи ми? Не се ли прекланяха всички пред тях? Не трепереха ли пред тях повече от всички властимащите? Не им ли угаждаха? Но дойде грехът и всичко е съборено: низкопоклонниците станаха съдии, ласкателите – палачи; целувалите ръка сами го повлякоха (Евтропий) от църквата; който вчера е целувал ръка, днес е враг. Защо? Защото и вчера неискрено го е обичал. Дойде време и маските паднаха. Не беше ли ти, който до вчера му целува ръцете, наричаше го спасител, покровител и благодетел? Не му ли измисляше ти хиляди похвали? Защо днес го обвиняваш? Вчера – хвалител, днес – обвинител? Вчера похвали, днес – съставяш обвинения? Що за промяна? Що за превръщения? Но аз не съм такъв; аз станах защитник на онези, които ми мислеха зло. Претърпях много бедствия и не отмъщавах, защото подражавам на моя Господ, който ми каза на кръста: „Прости им, понеже не знаят, що правят“ (Лука 15:4). Казвам ви това, за да не се заразите от мнителността на злите хора. […] Докога пари? Докога сребро? Докога злато? Докога леене на вино? Докога ласкателство на слугите? Докога украсени чаши? Докога сатанински пиршества – служене на волята на дявола?
Ти нима не знаеш, че настоящият живот е пътешествие? Ти нима си гражданин – ти си пътник. Разбра ли какво ти казах? Ти не си гражданин, а пътник и странник. Не казвайте мой е този град, а мой – онзи. Никой няма град, градът е във висините, а настоящето е път. И ние пътешестваме всеки ден, докато се движи природата. А има ли такъв, който по пътя да заравя злато? Когато влезеш в странноприемница, кажи ми украсяваш ли я? Не, а ядеш и пиеш и бързаш да излезеш. Настоящият живот е странноприемница. Ние сме дошли и прекарваме тук настоящия си живот; да се постараем да излезем с добра надежда; нищо няма да оставяме тук, за да не загубим там. Когато влезеш в странноприемницата, какво казваш на слугата? Гледай къде оставяш вещите; да не забравиш нещо тук, да не се загуби нищо, нито една дреболия, нито една вещ, за да донесем всичко вкъщи. Така и в настоящето ще гледаме на живота като на странноприемница и нищо няма да оставяме тук, в нея, а всичко ще отнесем в отечеството. Ти си пътник и странник, даже си по-малко от пътник. Как така? Сега ще ти обясня. Пътникът знае кога влиза в странноприемницата и кога ще излезе от нея, защото това е в негова власт. Някога аз си приготвям прехрана за дълго време, а Господ ме призовава: „Безумецо, нощес ще ти поискат душата; а това, що си приготвил, кому ще остане?“(Лука 12:20) Неизвестен е изходът, нетраен е имотът, хиляди стръмнини, от всички страни вълни. Защо се увличаш безумно от този призрак? Защо, като оставяш истината, прибягваш към сенките?
Превод: Людмила Савова
_________________________
*Източник http://svvasiliy.jusoft.net. Този текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
Източник на изображението http://www.yandex.ru.
Църквата*
Константин П. Победоносцев
I
Kолкото по-явно се открояват в съзнанието от- личителните национални черти на всяко веро- изповедание, толкова повече се убеждаваш колко недостижимо и мечтателно нещо е да се обединяват вероизповеданията в едно изкуствено, измислено съглашение за догмата върху основата на взаимна отстъпка, отнасяща се до части, които са несъществени. Същественото във всяко вероизповедание едва ли може да бъде изразено, изяснено на хартия или чрез определена формула. Най-същественото, най-неподатливото на изменения и скъпоценно в църковното вярване е неуловимо, недостъпно за определяне, подобно разнообразието от светлина и сенки, подобно на чувството, формирало се от безкрайната редица последователни усещания, представи и впечатления. Най-същественото е така свързано и сплетено чрез множество извънредно тънки корени с психическата природа на всеки народ и с общите, образували се в него нравствено-мирогледни начала, че е невъзможно едното да бъде отделено от другото. Хората от различните националности и различните църкви могат в много отношения, когато се срещнат при взаимно общуване да се почувстват братя и да си подадат ръце; но за да се почувстват братя в един храм, за да се съединят в религиозно общение на духа – за това е необходимо те дълго да живеят заедно, всеки да разбере другия в цялата жизнена обстановка и да се преплете с него чрез най-вътрешните корени в дъното на душата си. Така понякога един немец, който дълго е живял в Русия, несъзнателно свиква да вярва по руски и в руската църква се чувства като у дома си. Тогава той идва при нас, става един от нашите и общуването му с нас е пълно, духовно. Но да може едно или друго протестантско сдружение, което се намира далеч от нас и съди за нас само по слухове, да се съедини на основата на книжно или отвлечено съглашение за догматите и обредите с нас в една църква чрез органичен съюз и да стане едно цяло с нас по дух – това и да си представим е невъзможно. Досега нито една църковна уния, основана на съглашение, не е успявала: рано или късно се е проявявало фалшивото начало на такъв съюз, а негов плод навсякъде е било умножаването не на обичта, а на взаимното отчуждение или дори на омразата.
Пази, Боже, да се порицаваме един друг за вярата: нека всеки вярва посвоему, както си е свикнал. Но всеки има вяра, в която му е уютно, която му е по душа, която той обича; и не можеш да не почувстваш, когато подхождаш към друга вяра – несродна и несъчувствена, – че тук е не така, както е при нас: тук е неуютно и студено; тук ти не би искал да живееш. Нека разумът ни казва, разсъждавайки отвлечено: нали и те на същия Бог се молят. Чувството не винаги може да се съгласи с това разсъждение; понякога на чувството му изглежда, че в чуждата църква като че ли се молят не на същия Бог.
Много хора ще посрещнат с присмех такова схващане, може би ще го нарекат суеверие, фанатизъм. Напразно. Чувството не винаги е измамно; в него понякога истината се отразява по-пряко и по-вярно, отколкото в разсъждението.
В протестантския храм, в протестантското вярване на православния му е студено и неуютно. Нещо повече, ако вярата му е скъпа като живота, той чувства, че да назове този храм свой е все едно той да умре. Но това чувство си има много и резонни причини. Ето една от тях, която особено впечатлява със своята очевидност.
В богословската полемика, в споровете между религиите, в съвестта на всеки човек и на всеки народ един от основните въпроси е въпросът за делата. Кое е по-важно – делата или вярата? Известно е, че по този въпрос и до днес католическото богословие спори с протестантското. Покойният Хомяков в богословските си съчинения прекрасно е изяснил до каква степен е измамна схоластично-абсолютната постановка на този въпрос. Обединяването на вярата с делото, както и отъждествяването на словото с мисълта, на делото със словото е недостижим идеал за човешката природа, както е недостижимо всичко безусловно… идеал, вечно възвисяващ и вечно разкриващ вярващата душа. Вярата без дела е мъртва; вярата, която противоречи на делата, измъчва човека със съзнанието за вътрешна лъжа; но в необятния външен свят, обхващащ човека, и пред лицето на безкрайната вечност – какво означава делото без вярата?
Покажи ми вярата си от делата си – това е страшен въпрос. Какво да отговори на него вярващият, когато го пита изпитващият, който търси да познае истината чрез делото? Да предположим, че такъв въпрос задава протестант на един православен. Какво да му отговори православният? – Ще трябва да сведе глава. Чувства се, че няма какво да покаже, че нищо не е разтребено, нищо не е започнато, че всичко е покрито с отломъци. Но след минута може да вдигне глава и да каже: ние сме грешни хора и нямаме какво да ти показваме, но нали и ти не си праведен. Ела при нас, поживей с нас: и ще видиш нашата вяра, ще доловиш нашето чувство и, може би, ще ни обикнеш. А делата ни – такива, каквито са – сам ще ги видиш. След такъв един отговор деветдесет и девет от сто ще се отдръпнат от нас с презрителна усмивка. Всъщност цялата работа е само в това, че ние не умеем, пък и не се решаваме да показваме своите дела, противно на вярата.
А те показват. И умеят да покажат, и нека си кажем истината, имат какво да покажат в един съвършен ред – от векове създадени, запазени и утвърдени дела и учреждения. Гледайте – казва католическата църква, – какво съм означавала и какво знача в живота на онова общество, което ме слуша или ми служи, какво съм създала и какво се крепи от мен. Ето делата на любовта, ето делата на вярата, ето делата на апостолството, ето подвизите на мъченичеството, ето верните полкове, които изпращам в краищата на вселената. Не е ли ясно, че с мен и в нас благодатта пребивава от векове до днес?
Гледайте – казва протестантската църква, – аз не търпя лъжата, измамата и суеверието. Аз привеждам делата в съответствие и разума в съгласие с вярата. С вярата аз съм осветила труда, житейските отношения, семейния бит, чрез вярата изкоренявам безделието и суеверието, въдворявайки честността, правосъдието и обществения ред. Аз обучавам ежедневно и моето учение, близко до живота, възпитава цели поколения в навик към честен труд и в добри нрави. Човечеството е призвано да се обнови чрез моето учение – в добродетел и в истина. Аз съм призвана да изкореня с меча на словото и делото разврата и лицемерието навсякъде. Не е ли явно, че силата Божия е с мен, защото в мен е истинското схващане за религията?
Протестантите до днес спорят с католиците за догматическото значение на делото по отношение на вярата. Но при съвършената противоположност на богословското схващане за този предмет и едните, и другите поставят делото начело на своята религия. Само че при католиците делото служи за оправдание като изкупление и свидетелство за благодатта. Лутераните, от друга страна, схващат делото и във връзка с делото и самата религия от практическо гледище. Делото при тях като че ли се превръща в цел, за която съществува религията, става пробен камък, върху който се изпитва религиозната и църковната правда, и ето точката, в която повече от всичко друго нашата религиозна мисъл се разминава с религиозната мисъл на протестантизма. Несъмнено, изказаното тук гледище не представлява догматическо положение в лутеранската църква, но цялото ѝ учение е проникнато от него. Безспорно, в него има твърде важна практическа страна за тукашния живот, за този свят; и поради това много хора, дори и у нас са готови да поставят пред нашата църква като образец и идеал протестантската църква. Но православният християнин в дълбините на вярващата душа никога няма да приеме такъв възглед. Благочестието е полезно за всичко – и според апостолското слово; но това е само една от естествените принадлежности на благочестието. Православният не по-зле знае, че трябва да живее според вярата и чувства колко слабо е сходството на неговия живот с вярата; но същността и целта на своята вяра той приема не в практическия живот, а в душевното спасение и чрез любовта на църковния съюз търси да обгърне всички – от живеещия според вярата праведник до онзи разбойник, който въпреки делата си е получил прошка.
Тази практическа основа на протестантизма не е изразена никъде така явно, както в англиканската църква и в духа на религиозното схващане на английската нация. То се и съгласува с характера на нацията, формирал се исторически – навсякъде мисълта и дейността да се насочват към практически цели, упорито и неотклонно да се достига успех и във всичко да се избират онези пътища и начини, които по-сигурно и вярно водят до успех. По необходимост този природен стремеж е търсил за себе си нравствена основа, изработил си е нравствена теория; и нищо чудно – нравствените начала са си намерили санкция в съответно на известния характер религиозно схващане. Религията, безспорно, осветява нравственото начало на дейността, учи как да живеем и действаме на земята, изисква трудолюбие, честност, правда. Не можем да не се съгласим с това положение. Но от това положение практическият възглед за религията минава направо към въпроса: каква религия има този, който живее в безделие, нечестен е и лъже, който е развратен, живее без ред, не умее да се крепи? Такъв човек е езичник, а не християнин; само онзи е християнин, който живее според закона и проявява в себе си силата на християнския закон.
Това разсъждение, очевидно, е логично правилно. Но в чия душа няма да възникне въпросът: какво да правят в света и в Църквата митарите и блудниците, онези, които според Христовото слово често изпреварват църковните праведници в царството Божие?
Разбира се, би било странно да се предполага, че такъв възглед за религията представлява положителната формула на църковното вярване в Англия. Такава формула би била явно отрицание на евангелското учение. Но именно такъв е духът на религиозното схващане на най-добросъвестните и ревностни представители на т. н. „национално църковно учреждение“, отстояващи и възхваляващи англиканската църква като най-главната твърдина на държавата – bulwark of State – и като основен израз на националния дух. В английската литература, както в духовната, така и в светската, това схващане понякога се изразява в твърде резки форми, в такива думи, пред които мисълта на православния читател се спира с недоумение, граничещо с ужас.
Има едно забележително по дълбочината на своята мисъл съчинение, написано от човек, който е очевидно вярващ, дълбоко и ревностно предан на своята църква. Ето какво тук между другото е казано за религията.
„Някои религии очевидно не са благоприятни за чувството на обществен дълг. Някои нямат никакво отношение към него, а от религиите, които спомагат за него (такива в по-голяма или по-малка степен са всички форми на християнската вяра), едни му въздействат с особена, други – с по-малка сила. Може да се каже, че най-въздействащи в този смисъл са религиите, в които над всичко е поставен образът на безкрайно мъдрия и могъщ Законодател. Личното Му битие не може да бъде изследвано от човешкия разум; но Той е създал света такъв, какъвто светът е, създал го е за хора благоразумни, твърди, смели по дух и устойчиви; за хора, които не са безумни и страхливи и които не обичат много безумците и страхливците, които знаят твърдо какво им е нужно и с решителност употребяват всички законни средства, за да го постигнат. Именно такава религия представлява безмълвното, но дълбоко вкоренило се убеждение на английската нация в нейните най-добри и сериозни представители. Те представляват наковалнята, в която са се изпотрошили много чукове и още повече ще се изпотрошат, без оглед на каквито и да е ентусиасти и пропити от себелюбие мечтатели“ (Stephen, Liberty, egality, fraternity). Ето до какво разбиране за религията може да стигне мисълта на един уверен англиканец-протестант. Приведените думи всъщност съдържат пряко извращение на евангелското слово; те като че ли казват: блажени са устойчивите и силните на дело: на тях им принадлежи царството. Да, ще кажем ние: – земното царство, но не и царството небесно. Авторът не прави тази уговорка, той не различава земното от небесното. Колко странна, колко отчаяна доктрина!
Такава нагласа на религиозната мисъл е имала в протестантските страни и особено в Англия най-голямо практическо значение и в този смисъл не можем да не се съгласим, че протестантството е било силен и благодетелен двигател на общественото развитие при онези народи, на чиято натура тя е съответствала и които са я приели. Но наред с това не е ли също очевидно, че някои народи според своята природа по никакъв начин не могат да я приемат и да ѝ се подчинят, защото именно в това схващане на протестантството не чувстват жизненото религиозно начало, виждат не единството, а раздвоението на религиозното съзнание, не живата истина, а създание на мисълта и съблазнителна измама.
„Горко на слабите и провалящите се! Горко на победените!“ Естествено в земния живот това е неоспорима истина и правилото на житейската мъдрост повелява на всеки: бори се, придобивай сила и бъди силен, ако искаш да живееш; за слабия няма място в света. Но да се придава на това правило безусловна, като че ли догматическа сила в религиозен смисъл – ето какво нашата душа не приема, както не приема и сродното на протестантството калвинистко учение, според което едни хора открай време са призвани да бъдат добродетелни, а други открай време са осъдени, и каквото и да правят в живота, всичко ги увлича в бездната на отчаянието и вечните мъки.
Страшно е да се четат някои писатели, при които с особена сила звучи струната на англиканския протестантизъм. При Карлайл, например, поклонението пред силата и таланта и презрението към победените достига до възторжен патос. Съзерцавайки своите герои, силните хора, той отдава в тях чест на въплъщението на божественото и с тънък презрителен хумор говори за слабите и нещастните, непохватните и падналите, които победната колесница е стъпкала. Неговият герой въплъщава в себе си идеята за светлината и реда сред мрака и безпорядъка на космическия хаос; неговият герой изгражда своя вселена и всичко, което му се изпречи на пътя и не съумее да му се покори и да му служи, което няма своя сила. за да го победи, загива достойно и праведно. Огромният талант на Карлайл очарова читателя, но е тежко да се четат неговите исторически поеми и да се вижда колко често той напусто призовава името Божие в борбата на силния със слабите. Дори при езичниците от класическия период близо до победната колесница е вървял понякога шут, който като представител на нравственото начало е трябвало със своите шеги да преследва не победените, а победителя.
Най-тежко е да се чете Фруд, знаменитият историк на английската реформация и най-видният сред историците представител на английските национални принципи в църквата и в политиката. Карлайл е поне поет; Фруд обаче говори със спокойния тон на историк, обича диалектиката – и не съществува беззаконие, което той не би оправдал със своята диалектика в полза на любимата идея; не съществува привидност, която той да не представи за истина, доказвайки правдата на реформата и главните ѝ дейци. Той непоколебимо, фанатично е застанал върху основите на англиканското правоверие и счита за негова главна основа съзнанието за обществен дълг, преданост на идеята за държавата и нейните закони – и неумолимо преследване на порока, престъплението, безделието и всичко онова, което се нарича измяна на дълга. Всичко това е прекрасно, когато става дума за човешките дела; но какво ще стане, ако такова правило се постави като основа и цел на религиозното вярване; какво ще бъде, ако човек си помисли, че на всяка от тези свещени думи – и дълг, и закон, и порок, и престъпление – всяка партия всяка минута придава особено значение, и което днес сред хората се нарича истина и доблест, за същото нещо утре наказват като за лъжа и престъпление. За милост и състрадание във вярването на Фруд няма място: как може милостта да се съгласува с негодуванието от всичко, което се счита порок, престъпление, нарушаване на закона? Като споменава за страшните екзекуции, на които са били подлагани по онова време доста често и невинни хора наред с виновниците, строгият съдия на човешките дела казва така за своя народ: „Англичаните са строг и суров народ – те не познават състраданието там, където няма законна причина да се допусне състрадание; нещо повече – те са изпълнени със свещен и тържествен ужас от злодеянието – чувство, което с развитието си в душата я закалява и формира железен характер. Един човек със строг нрав е склонен към нежност само тогава, когато все още има място за доброто сред злото; но ако са налице съвършено развратяване и зло, никакво състрадание не е мислимо; то е възможно само тогава, когато в сърцето си ние смесваме престъплението с нещастието„.
Какво презрение би трябвало да чувства авторът към православните, в чиято душа наистина има такова смесване и които открай време наричат престъпника нещастен човек.
Както личният характер, както характерът на един народ, така и характерът на всяка църква във връзка с усвоилия я народ има както своите достойнства, така и своите недостатъци. Достойнствата на протестантизма са достатъчно изяснени в историята на германския и англосаксонските народи. Пуританският дух е създал днешна Британия. Протестантското начало е довело Германия до сила, дисциплина и единство. Но на неговата обратна страна има такива недостатъци, такива устремления на религиозното самосъзнание, които не могат да ни бъдат съчувствени. Протестантството – както всяка духовна сила – е склонно към упадък именно там, където предполага че са неговите коренни духовни основи. Като се стреми към абсолютната истина, към очистване на вярването, към осъществяване на вярването в живота, то е твърде склонно да повярва в собствената си правда и да се увлече до гордо поклонение на своята правда и до презрение към чуждото вярване, което то отъждествява с неправдата. И наистина, чуват се немалко гласове от протестантския свят, които с горчивина съзнават, че лицемерието представлява язвата на строгото лутерантство. От една страна, започнало от проповедта за търпимост, за свободата на мисълта и вярването, протестантството в по-нататъшното си развитие е проявило склонността си към особен род фанатизъм – фанатизма на гордия разум и самоуверената праведност пред всички останали вярвания. Строгият протестантизъм с презрение се отнася към всяко едно вярване, което му се струва неочистено, недуховно, изпълнено със суеверия и външна обредност, към всичко, което той сам е отхвърлил като робски вериги, като детска дреха, като проява на невежество. Създал сам за себе си цял кодекс от вярвания и обреди, той счита своето изповедание за изповедание на избраните, просветените и разумните. Всички, които се придържат към старата църква, е склонен да счита за низши хора, неспособни да се възвисят до истинно разбиране на нещата. Това презрително отношение към останалите вярвания може би несъзнателно се изразява в протестантството; но то е твърде осезателно за друговерците. Нито една религия не е свободна от по-голяма или по-малка склонност към фанатизъм; но е смешно, когато с обвинение във фанатизъм към нас се отнасят лутераните. При нас, при свойствената на нашия характер търпимост към всяко вярване се срещат, разбира се, отделни случаи на изключителност и теснота на църковните вярвания, но никога не е имало и не може да има нещо подобно на онова презрение, с което един строг лутеранин се отнася към непонятните за него, но за нас изпълнени с дълбоко духовно значение особености на нашата църква и свойства на нашето вярване.
II
В нищо друго така явно, както в църквата, не се усеща разликата между обществения дух и манталитет на англосаксонския и руския народ. В английската църква по-силно откъдето и да е се проявява в съзнанието на русина следната мисъл: много неща тук са хубави, но все пак колко се радвам, че съм се родил и живея в Русия. При нас в църква можеш да забравиш за всички съсловни и обществени различия, можеш да се освободиш от светското си положение, напълно да се слееш със събралия се народ пред лицето на Бога. Нашата църква в по-голямата си част е изградена с общонародни пари и е невъзможно да се различи рублата от гроша; при всички случаи нашата църква е общонародно дело и общонародно достояние. Тя ни е два пъти по-скъпа, защото, влизайки в нея, последният бедняк чувства по същия начин, както и първият велможа, че това е неговата църква. Църквата е единственото място (какво щастие, че имаме такова място!), където никой няма да попита последния бедняк в дрипи: защо си дошъл тук? и кой си ти?, където богатият не може да каже на бедния: твоето място не е до мен, а отзад.
Тук – влезте в църква и погледнете насъбралите се хора. Всичко е благоговейно, може би тържествено; но това е събрание от лейди и джентълмени, всеки от които има свое място, отредено специално за него; а богатите хора и онези, които в околността са знатни, имат места, отделени и украсени като че ли са ложи. Като гледа отстрани, може ли човек да не си помисли, че църковното събрание тук е само видоизменение на обществено събрание и че в него място има само за така наречените „порядъчни хора“ на обществото. Всички се молят по своите си книжки и се вижда, тъй като всеки държи в ръцете си своята си книжка, че всеки иска и пред Бога да бъде сам, без да губи своята индивидуалност. Казват, че в последните 20-30 години в това отношение е станала забележима промяна; местата в църквите в по-голямата си част са открити, тоест не са плътно преградени, и достъпът до тях е станал по-свободен, отколкото преди; а преди това, особено в провинцията, дори местата в църквите са били строени в затворени или отделни редици по такъв начин, че притежателят на всяко място да може да се моли спокойно, уединено, без да бъде смущаван от своите съседи. Колко ясно се отразява в това църковно разполагане историята на тукашното феодално общество и самата история на тукашната църковна реформа! Nobility и gentry[1] представляват всичко и водят всичко след себе си, защото притежават всичко и привличат всичко към себе си. Всичко трябва да бъде купено или получено след борба, дори правото да имаш място в църква. Самото свещенослужение е известен вид право, което си има цена. Пасторските места с право на известен доход или щатно възнаграждение са в Англия принадлежност на родовото право, патронаж (шефство) и изборът за определено място е достояние или на частни земевладелци, или на короната по силата не толкова на държавното, колкото на феодалното владетелско право. Поради това и пасторът, поставен сред народа, назначен независимо от народа и независещ от народа в своята издръжка, е сред народа също във вид на поставен отгоре владетел. Църковната длъжност се счита преди всичко за привилегия (preferment) и достояние (имущество, собственост); и е срамно дори да се изговори: това имущество е предмет на търг. Местата на главните свещеници (incumbents) могат да бъдат давани под наем за известна цена, получена от капитализацията на дохода по същия начин, както се наемат придворните чиновници, нотариусите, търговските посредници и т. н. Във всеки английски вестник в рубриката за обяви за т. нар. preferments можете да срещнете редица предложения за покупка мястото на свещеник с описание на доходните пера: мястото се хвали с оглед удобствата за живот, описва се къщата, местоположението, отбелязва се доходът и се предлага цена с предупреждението, че сегашният incumbent е стар, на еди-колко си години, и вероятно няма дълго да се ползва от своето положение. За преговори е посочено кандидатите да се обаждат на определено място. В Лондон дори се издава специално списание („The Church preferment registrar) c подробно описание на всички приходни пера, имоти и доходи на всяко място за сведение и преценка на изгодата от желаещите да го получат срещу определена сума.
Казват, че в политически смисъл е полезно, когато всяко право – лично или обществено – се придобива с борба. Може би всяко друго, но не и правото на обществена молитва в църква. Няма нищо чудно, че обществената съвест не може да бъде удовлетворена от подобно църковно устройство и че Англия – страната на установената държавна църква, класическата страна на научното богословие и споровете за вярата – е станала от времето на реформата страна на опозиционно настроени хора[2]. Религиозната и молитвена потребност в масата от народа, като не намира място и удовлетворение в официалната църква, е потърсила изход в свободните самоуставни църковни събрания и в разнообразните секти. Делението на църковния обред тук е прекомерно голямо сред жителите дори на най-незначителното селище. Самата официална църква се дели на три партии и привържениците на всяка от тях (така наречените Висока, Ниска и Широка църкви) обикновено имат своя църква и не ходят в чужда. В едно малко село, където постоянно живеят не повече от 500 души, нерядко съществуват три англикански църкви и освен това три църкви на методистите от три различни вида, които, различавайки се в много деликатни и капризни подробности, се отказват от общуване помежду си. Има специална църква за първоначалните или Веслееви методисти, след това – за конгрегационистите, освен това – за така наречените библейски християни: последните също са методисти, но преди няколко години са се отделили само защото смятат за разлика от останалите, че е невъзможно да има женени сред църковните евангелисти. Ето колко църкви – капитални, красиви и големи църкви – има в едно село! Всички тези секти и събрания се отличават с особености, свойствени на вероученията, които понякога са много деликатни и капризни или пък са чудновати; но независимо от догматичните различия всички те изразяват един и същ стремеж към свободна общонародна църква и много от тях са изпълнени с ожесточена омраза към официално установената църква и нейните служители. Освен отделните секти сред самата установена (официална) църква отдавна се е образувала многобройна партия в името на свободното църковно общуване – free church movement. Отделни хора и дружества предоставят свои средства на обикновения народ, за да му осигурят възможност да участва в богослужението: с тази цел се налага да се строят отделни църкви или да се вземат под наем отделни помещения, театри, зали и др. Цялото това движение вече е предизвикало забележима реакция в обичаите на самата официална църква, като я подтиква да разтвори вратите си по-широко. Но не е ли странно, че тук се налага с борба да се стига до онова, което при нас е свободно като въздуха, който дишаме?
Колко често при нас в Русия се случва да чуваме странни приказки за нашата църква от хора, които са били в странство, чели са чужди книги, които обичат сладкодумно да съдят от чуждо име, или просто от хора наивни, увлечени от идеалната представа, независимо от действителността. Тези хора нямат мярка в похвалите си за англиканската или германската църкви и англиканското духовенство, нямат мярка и когато осъждат нашата църква и нашето духовенство. Ако им вярваме – там всичко е жива дейност, а при нас е мъртвило, грубост и сън. Там има дела, а при нас гола обредност и бездействие. Не е за чудене, че много хора така говорят. Сред народа се знае, че човек се посреща според дрехата. Но казват: изпращат го според ума; но за да се познае умът и да се почувства духът, трябва добре да вникнеш и размислиш върху същността на нещата, а според дрехата да се съди не е никаква трудност. Като си съставиш една представа, тъй с нея и ще си останеш. При това има много хора, за които първото нещо, първият и окончателен разрешител на впечатлението е външното благоустройство, маниерът, ловкостта, чистотата, респектабилността. В това отношение има на какво да се любуваме дори в английската църква, има за какво да тъгуваме в нашата. На кого не му се е случвало да срещне светско, а понякога за съжаление и духовно лице, било в чужбина, което пламенно възхвалява тукашната църковна непринуденост и осъжда нашата родна „за незрелостта ѝ“. Тъжно е понякога да се слушат такива приказки, както е тъжно да видиш сина си, когато той, след като е живял в светска среда, сред лукса на столичния живот, се връща на село, където някога е минало детството му, и с презрение се отнася към непретенциозната обстановка и обикновените, възможно недодялани обичаи на родното си семейство.
По природа ние сме удивително склонни да се увличаме преди всичко от красивата форма, от организацията, външната конструкция на всяко нещо. Оттук идва и нашата страст към подражание, към пренасяне на наша почва на онези форми и институции, които ни впечатляват в чужбина с външната си стройност. Но при това ние забравяме или си спомняме твърде късно, че всяка форма, създала се исторически, е израснала в историята от историческите условия и е логичен извод от миналото, предизвикан от необходимостта. Никой не може нито да измени, нито да подмине своята история; и самата история с всички нейни явления, дейци, утвърдили се форми на обществения бит е произведение на народния дух, също както историята на отделния човек всъщност е произведение на живеещия в него дух. Същото трябва да се каже за формите на църковното устройство. Всяка форма си има своята духовна основа, върху която тя се е образувала; ние често се полъгваме по формата, без да виждаме тази основа, но ако я виждахме, то понякога не бихме се замисляли да отхвърлим готовата форма, независимо от цялата ѝ стройност и с радост бихме останали при старата си и непретенциозна форма или безформеност – докато нашият собствен духовен живот не роди своя, характерна за нас форма. Духът – ето какво е същественото във всяко учреждение, ето какво най-много трябва да се пази от изкривяване и объркване.
Нашата църква открай време е имала и има до днес значението на общонародна църква и е запазила духа на любов и общуване, без оглед различното положение на хората. Чрез вярата и до днес нашият народ се крепи сред всички несгоди и бедствия, и ако нещо може да го подкрепи и обнови в по-нататъшната история, то това е вярата, и само вярата църковна. Нам ни се казва, че народът ни е невеж в своята вяра, изпълнен е със суеверия, страда от лоши и порочни навици; че нашето духовенство е грубо и невежо, бездейно, покорно и има слабо влияние сред народа. Всичко това до голяма степен е справедливо, но всичко това са явления несъществени, а случайни и временни. Те зависят от много условия – преди всичко от икономическите и политическите условия, с изменението на които те рано или късно ще се изменят. Кое е същественото? Кое принадлежи на духа? Обичта на народа към църквата, – свободното съзнание за пълно общение в църквата, представата за църквата като общо достояние и общо събрание, съвършеното отстраняване на съсловните различия в църквата и приобщаването на народа към служителите на църквата, които са произлезли от народа и не се делят от него нито в житейския си бит, нито в добродетелите си, нито в недостатъците си, които заедно – с народа се въздигат, но заедно с него и падат. Това е такова поле, на което могат да бъдат отгледани много добри плодове, ако се работи задълбочено с грижа не толкова за подобряване на бита, колкото за подобряване на духа, не толкова броят на църквите да не превишава нуждата, колкото нуждата от църква да не остане неудовлетворена. Нима ние сме онези, които ще гледат със завист – отдалеч и според слухове – към протестантската, например, църква и нейните пастири? Пази, Боже, да дочакаме такова време, когато нашите пастири ще бъдат утвърждавани в положение на чиновници, поставяни над народа, и ще бъдат светски господари сред своя народ, ще живеят в обстановката на светски хора, удовлетворявайки нарасналите си потребно-сти и желания на фона на немотията и простодушието на народа.
Като се замислим над живота, стигаме до извода, че за всеки човек в хода на неговото духовно развитие най-скъпото, най-необходимото е да запази у себе си незасегнато естественото, природно чувство на човешко отношение към хората, правдата и свободата на духовното разбиране и движение. Това е неприкосновеният капитал на духовната природа, чрез който душата се запазва от действието на всякакви чиновнически форми и изкуственн теории, развращаващи незабележимо естественото нравствено чувство. Колкото и да са ценни тези форми и теории в много отношения, те могат, като се сраснат с душата, съвсем да извратят и погубят в нея естествените и здрави представи и чувства, да объркат представите за правда и неправда, да подкопаят самия корен, върху който израства здравият в своето духовно отношение към света и хората човек. Ето кое е същественото и ето какво ние така често убиваме в себе си поради съвършено несъществените форми, от които се увличаме. Колко много хора у нас, както и учреждения, пропадат поради това, фалшиво извратени от фалшиво развитие – а между другото в църковната институция за нас най-ценен е този корен. Пази, Боже, и той някога да бъде подкопан у нас чрез криво организирана църковна реформа.
III
Протестантите ни упрекват, че нашето богослужение е формално и обредно; но ако погледнеш техния обред, то неволно отдаваш предпочитание на нашия обред и в това отношение; чувстваш как нашият обред е естествен и величествен в своето дълбоко, тайнствено значение. В нашия обред свещенослужителят е поставен толкова естествено, че от него се иска само благоговейно внимание към произнасяните думи и извършваните действия; в неговите уста и чрез него свещените слова и обреди говорят сами за себе си – и как дълбоко и тайнствено те говорят на душата на всеки и съединяват всички в една мисъл и едно чувство! Поради това най-обикновеният и неизкусен човек може, без да се нагажда и без изкуствени усилия, да извършва молитвено действие и да встъпва в молитвено общуване с цялата църква. Протестантският молитвен обред при всичката си външна простота изисква от свещенослужителя молитвено действие с определен начин на поведение. Поради това в този обред само дълбоко духовните или много талантливи хора могат да бъдат естествени; останалите – тоест преобладаващото мнозинство – са принудени да се нагаждат и да прибягват до афектация, която именно най-често се среща в протестантските храмове и прави тягостно впечатление у непривикналия човек. Когато виждаш как проповедникът, застанал сред храма с лице към седналите чинно на скамейките хора, произнася молитвите, вдигнал очи към небето, прилепил длани по определен, известен на всички начин, и придава на речта си неестествена интонация, ти става неловко заради него; и си мислиш – как на него самия трябва да му е неловко! Още по-осезателна тази неловкост става, когато, след като е свършил обреда, той се изкачва на катедрата и започва дългата си проповед, обръщайки се отвреме-навреме назад, за да пийне вода и да събере кураж. И в тази проповед рядко се случва да се чуе действително живо слово – в случай че проповедникът е наистина духовен човек или талант. В повечето случаи говорят работници на църковното дело с пресилен глас, с крайна афектация, със силни жестове, извръщайкн се на една или друга страна и повтаряйки по различни начини едни общи, употребявани от всички фрази. Дори когато четат по книга, което се случва често пъти, те прибягват до различни движения на тялото, интонации и паузи. Често се случва, докато проповедникът произнася някои думи и изрази, да вика и удря с юмрук по катедрата, за да придаде изразителност на речта си… Тук чувстваш колко безпогрешно нашата църква се е нагодила към човешката природа, като не е вместила проповедта в богослужебния обред. Целият наш обред сам по себе си представлява най-добрата проповед, още повече истинска и всеки я приема не като човешко, а като слово Божие. Църковният идеал на нашата проповед като живо слово е учението на вярата и любовта от божествените писания, а не възбуждане на чувството като необходимо действие на всеки свещенослужител върху събралите се в църква за молитва хора.
IV
Казват, че обредът е несъществена и второстепенна работа. Но има обреди и обичаи, от които ако се откажеш, би значило, че се отричаш от самия себе си, защото в тях се отразява духовният живот на отделния човек или на целия народ, в тях се проявява цялата душа. В различието на обреда най-явно се изразява коренното и дълбоко различие на духовната представа, която се таи в несъзнателните сфери на духовния живот, – точно онова различие, което пречи за сливането и пълнотата на взаимното благоразположение между различните народи, фактически представлява основната причина за различието на църквите и вероизповеданията. Да се отрича от космополитична. отвлечена гледна точка действието на тази притегателна или отблъскваща сила, приравнявайки я към предразсъдък, би значило все едно да се отрича силата на родството (Wahlverwandschaft), която действа в личните взаимоотношения между хората.
Колко значителна например при различните народи е разликата в погребалния обред и в отношението към тялото на покойника! Южнякът, италианецът, бяга от своя мъртвец, бърза колкото се може по-скоро да освободи дома си от него и предоставя на чужди хора грижата за неговото погребение. Обратно, при нас в Русия, характерна народна черта е религиозното отношение към мъртвото тяло, изпълнено с обич, нежност и благоговение. От дълбините на вековете до наше време отеква изпълненият с поетични образи и движения плач над покойника, който с приемането на новите религиозни обреди се превръща в тържествена църковна молитва. Никъде в света, освен в нашата страна, погребалният обичай и обред не се е създал до такава дълбока, може да се каже, виртуозност, до която той е стигнал у нас; и няма никакво съмнение, че в този негов облик се е отразил народният ни характер, с неговия особен, присъщ на природата ни мироглед. Чертите на смъртта навсякъде са ужасни и отвратителни, но ние ги обгръщаме с благолепен покров; ние ги обграждаме с тържествената тишина на молитвеното съзерцание; ние пеем над тях песен, в която ужасът на победената природа се слива в едно цяло с обичта, надеждата и благоговейната вяpa. Ние не бягаме от своя покойник, ние го украсяваме в ковчега и този ковчег ни привлича – да се вгледаме в чертите на духа, който е оставил своето жилище; ние се покланяме на тялото и не се отказваме за последен път да го целунем; стоим над него три дни и три нощи с четене, с пеене, с църковна молитва. Нашите погребални молитви са изпълнени с красота и величие; те са продължителни и не бързат да отдадат на земята тялото, докоснато от разрушението, – и когато ги чуваш, струва ти се, че над ковчега не само се произнася последното благословение. но около него се извършва велико църковно тържество в най-тържествената минута на човешкото битие! Колко разбираема и колко скъпа е тази тържественост за руската душа! Но чужденецът рядко ще я разбере, защото тя му е съвсем чужда. При нас чувството на обич, засегнато от смъртта, се разширява в погребалния обред; при него то болезнено се свива от този обред и остава само ужасът.
Един немец-лутеранин, който е живял в Берлин, загубил в Русия горещо обичаната си сестра, която била православна. Когато той пристигнал при нас в навечерието на погребението и видял любимата си сестра, лежаща в ковчег, го поразил ужас, сърцето му се свило и било ясно, че чувството на обич и благоговение отстъпило в него място на отвращението, с което той присъствал при прощаването с мъртвото тяло и трябвало сам да вземе участие в него… В това отношение, както и в много други неща немецът не може да ни разбере, докато не поживее с нас и не постигне дълбочината на нашия духовен живот. Поради тази, изглежда, причина нищо друго така не възмущава един протестант в нашата църква, колкото поклонението на св. мощи, което за самите нас поради нашата природа е толкова просто и естествено – щом като ние и на своите покойници се покланяме, и тяхното тяло прегръщаме, и нему отдаваме чест при погребението. Той, без да е живял нашия живот, не вижда в тази почит нищо друго, освен грубо суеверие, а за нас – това е най-естествена и обикновена проява на обич.
На него му е трудно да ни разбере, също както и на нас ни е странно и противно да чуваме за възникналата неотдавна в германското и английското общество агитация за въвеждане на нов погребален обред. Те искат мъртвите да не бъдат предавани на земята, а да бъдат изгаряни в особено изградени пещи – и изискват това от утилитарна и хигиенна гледна точка. Тази пропаганда се усилва, правят се митинги, изграждат се дружества, строят се за сметка на частни лица усъвършенствани пещи, правят се химически опити, съчиняват се траурни маршове, които да служат за съпровод по време на изгарянето… Надават се все повече гласове, усилват се крясъците в името на науката, в името на просвещението, в името на общественото благо. От какъв далечен свят и бит се донасят до нас тези звуци – и колко този свят е чужд за нас, колко е неуютен и студен! Не, не дай Боже, човек да умре в далечен край в чужбина, далеч от влажната майка-земя руска!
V
Който е русин – с душата си и според обичая, – той разбира какво означава храмът Божи, какво означава църквата за русина. Малко е сам да бъдеш благочестив, да чувстваш и уважаваш необходимостта от религиозно чувство; малко е, за да разбереш смисъла на църквата за руския народ и да обикнеш тази църква като своя родна. Трябва да живееш народния живот, трябва да се молиш заедно с народа в един църковен събор, да чувстваш общо с народа биене на сърцето, изпълнено с общо тържество, общо слово и пеене. Поради това много хора, които познават църквата само от домашните храмове, където се събира избрана и нагласена публика, не притежават истинно разбиране на своята църква и истинска църковна наклонност и понякога се отнасят равнодушно или превратно в църковния обичай и служба към онова, което за народа е особено скъпо и което според неговите представи представлява църковната красота.
Православната църква е прекрасна със своя народ. Щом като влезеш в нея, веднага ще почувстваш, че в нея всичко е общо, всичко е осмислено от народа и от народа се пази. Влезте в католически храм – колко всичко изглежда в него безсъдържателно, студено, изкуствено за православните християни. Свещеникът служи и чете сам за себе си, някак си над народа и откъснат от народа. Той сам се моли по книжката си; народът се моли по своите книжки, идва и си тръгва, след като е отправил своите молитви и е дочакал едно или друго църковно действие. Върху олтара се извършва свещенодействие: народът само присъства при него, но като че ли не му съдейства с обща молитва. Обредът нищо не говори на нашето чувство и ние усещаме, че красотата, която той трябва да има, не е нашата красота, а е чужда. Всички движения на обреда, разположени механично, ни изглеждат странни, студени, неизразителни; очертанията на одеждите – неблагообразни; звуците на църковния речитатив – несъзвучни и бездушни; пеенето на чужд език, в който не разпознаваш думите, – не химн на събралия се народ, не вопъл, който се лее от душата – а концерт, създаден изкуствено, който прикрива богослужението, но не се слива с него. Нашата душа тук тъгува по своята църква, както тъгува сред чужди хора по отечеството си. Така ли е при нас: това е красота неописана, красота, която русинът разбира, красота, за която той е готов и душата си да даде, толкова той я обича. Руското църковно пеене е като народна песен, лее се на широки, волни вълни от народната гръд и колкото то е по-волно, толкова по-силно говори на сърцето. Нашите напеви са еднакви с тези на гърците, но руският народ ги пее по друг начин, защото в тях той е вложил своята руска душа. Който иска да чуе как се проявява тази душа, трябва да иде не там, където знаменитите хорове и капели си служат с подбрани гласове, където се изпълнява музиката на новите композитори и църковното пеене се извършва по нови официални преработки. Той трябва да чуе пеенето в благоустроен манастир или в една от онези енорийски църкви, където хоровото пеене се е установило като добър навик; там той ще чуе как празничният ирмос се излива широко и волно от гърдите на русина, как догматикът се пее като тържествена поема, как придобива завършен вид стихирата с канонарха, с какво радостно одушевление е проникнат канонът на Пасха или Рождество Христово. И като се огледаме, тук ще видим как всяка дума на песента се приема от събралите се хора, как тя блести в устремените нагоре погледи, носи се над склонените глави, отразява се в припевите, носещи се отвсякъде, защото на всеки църковен човек от детство са му познати и думите, и напевите, и във всеки човек душата пее, когато той ги чува. Стройното, много усърдно богослужение е наистина празник за русина и извън църквата душата запазва дълбокото усещане, което се отразява в нея, дори при спомена за един или друг момент; руската душа, която е привикнала към църквата, всяка минута е готова да се окрили, когато чуе вътре в себе си песента на пасхалния или рождественския канон с мисълта за светлата утринна служба, или любимия напев на празничния ирмос, или „Всемирна слава“ с нейното потресаващо „Дерзайте“…
А който от детство е привикнал към тези думи и звуци, при него винаги изникват от тях много спомени и образи от великата поема на миналото, която всеки е преживял и носи в себе си. Щастлив е онзи, който от детство е привикнал към тези думи, звуци и образи, който е открил в тях красота и се стреми към нея, и да живее без нея не може; на когото всичко е понятно, всичко му е близко, всичко възвисява душата от праха и житейската кал, който в тях намира и превръща в едно цяло объркания си по различни краища живот, разхвърляното по житейските друмища свое щастие. Щастлив е онзи, когото добрите и благочестиви родители са приучили към храма Божи и са го въвели в него сред народа, за да се моли заедно с народа, да празнува народния празник. Те са му натрупали съкровище за цял живот, те истински са го въвели в разума на народния дух и в обичта на народното сърце, като са превърнали и за него църквата в роден дом и място за пълно, чисто и истинско съединяване с народа.
Какво да кажем за многото изоставени сред затънтените гори и полета наши храмове, където народът стои пасивно в църквата, без да разбира нищо от мърморенето на псалта и мънкането на клирика?
Уви! Не църквата е виновна за тази безсмисленост и не нещастният народ е виновен: виновен е мързеливият и неразумен служител на църквата; виновна е църковната власт, която невнимателно и равнодушно разпределя служителите на църквата; виновна на места е народната сиромашия и безпомощност. Щастие е за онзи, в когото се запали искрата на обичта и ревностното желание за духовен живот и който успее да изведе изоставената църква в света на благолепието и пеенето. Действително, той ще озари със светлина страната и сянката на смъртта, той ще възкреси починалите и доведените до униние и отчаяние, ще спаси душите от смърт и ще прикрие много грехове… Именно поради това русинът е с такова желание и толкова много жертва за строеж на храмове, за изграждане и украсяване на храмове. Колко несправедливо съдят онези, които го корят за това крайно усърдие, а такива гласове днес вече доста се чуват. Този щедър порив го отдават ту на грубостта и невежеството, ту на лицемерието и фарисейщината. Задава се въпросът: няма ли да е по-добре тези пари да се употребят за народното образование, за училищата, за благотворителните заведения? И за едното, и за другото се прави пожертвование както е редно, но това е жертва съвсем различна и благочестивият руски човек със здрав руски разум неведнъж ще се замисли, преди да развърже кесията си за щедър подарък за формално образователни и благотворителни институции.
Друго нещо е Църквата Божия! Тя говори сама за себе си; тя е жива, общонародна институция. Само в нея и живият, и мъртвият намират утеха. Само в нея на всички им е леко, свободно, всяка душа, мало и голямо се весели и радва, и почива след усилни дни; в нея и за богатия, и за бедния е отредено еднакво място. Тя е украсена по-добре от царски палат – това е дом Божи, а всеки от добрите бедни хора стои в нея като в свой дом; всеки може да нарече църквата своя, защото тя е построена с народни пари и се крепи от народа. Всички в нея намират приют и молитва с утешение, и онова учение, което е най-скъпо за русина. Ето какво несъзнателно и съзнателно се проявява в руската душа по отношение на църквата и кара човек, без да се замисля и да разсъждава, да прави жертви за църквата. Русинът чувства, че тук той не може да сгреши, и безпогрешно и свято дава за безпогрешното и свято дело.
Преведе от руски Людмила Димитрова
___________________________________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1994, кн. 9, с. 1-14. Статията е писана в края на XIX-ти век, но основните идеи в нея не са загубили актуалността си (бел. на редакцията).
Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg
Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. Nobitity and gentry (англ.) – благородниците и хората от по-горната класа (бел. на прев.).
[2]. В оригиналния руски текст: диссентеры – от англ. dissenters – разпространено през XVI-XVII векове в Англия название на лица, които не са съгласни с вероучението и култа на англиканската църква (бел. на прев ).
Първо изображение: авторът на статията Константин Петрович Победоносцев (1827-1907). Източник Яндекс РУ
Изображения: Книги от Константин Победоносцев и изгледи на руски православни храмове. Източник Яндекс РУ.
Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2Uv
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.