Тотю Коев

Македонианство

Въпросът за македонианството като ерес и за названието му стои в тясна връзка с редица събития в Църквата, ко­ито станали в интервала между Първия и Втория вселенски събор, респективно между 325 и 381 година. Тук ще бъде отбелязано накратко само най-важното от тези съ­бития с оглед интересуващата ни тема.

Противно на очакванията на мнозина, изработеният в Никея символ не бил приет от православно мислещите хрис­тияни на Изток. Главната причина за това не е толкова в арианството, колкото в консервативно настроените източни епископи. Болшинството от тях били с дълбока и чиста вяра, но с по-слаби бого­словски познания. Те били против упот­ребата на небиблейски термини. На съ­бора в Никея те отстъпили: приели тер­мините „единосъщен“ и „от същността на Отца“, защото разбрали, че само чрез тези термини била възможна победата над арианството и че учените богослови поддържали тези термини. Приели ги със смирена тревога, съмнение и смут завладели душите им. Измъчвала ги ми­сълта дали с приемането на термина „единосъщен“ (омоусиос) не са допусна­ли нова ерес.

От друга страна, през IV-ти век все още била налице морална и религиозна неус­тойчивост. Тогавашното общество било полуезическо-полухристиянско. Христи­янският идеал бил за мнозинството теж­ко бреме. Нему повече се нравело ариан­ството, което с учението си за Бога и Логоса се сближавало със съвременната езическа философия и религиозни пред­стави, задоволявало стремежа на елини­те към философски разисквания. Никейското определение, че Син е единосъщен с Отца, било за мнозина чуждо, непонят­но. Явили се хора, които публично осми­вали учението за единосъщието на Сина с Отца. Още нещо, аскетическите идеи били чужди на голяма част от именува­щите се християни. Те се увличали от последователите на Арий, чийто морал бил на незавидна висота.

От трета страна, религиозната поли­тика на императорския двор улеснявала и подкрепяла антиникейското движение. В двореца настъпили съществени про­мени:

1.император Константин, който в Никея поддържал православните епис­копи, твърде скоро променил своята по­литика – взел страната на арианите. До­ри в края на живота си приел кръщение от арианския епископ Евсевий Никомидийски;

2.не много време след събора епископ Осий Кордубски изгубил влия­нието, което имал пред императора, и бил изпратен обратно в Испания. Него­вото място заел Евсевий Кесарийски – отявлен противник на Никейския сим­вол. Сега императорът бил изцяло под влиянието на Изтока, гдето се ширело арианството. Същото отношение към Никейското вероопределение запазили и приемниците на Константин – Констанций и Валент. Те поддържали арианство­то не само по вътрешно убеждение, но и по политически съображения – ръково­дели се от настроението на болшинство­то, което било под влияние на арианството.

Такива били условията на църковния живот през първите пет десетилетия след Никейския събор. През този период дог­матическите борби достигнали кулми­национната си точка. Свиквали се събо­ри на различни места и с различни цели. Понякога дори преди един събор да е привършил, се откривал друг и то в съ­щия град. Възниквали нови партии, ста­ри изчезвали или се сливали с други. Хора от различни партии се съединява­ли, а довчерашни съюзници ставали не­примирими врагове. Арианите давали рационална обосновка на своята вяра, защитниците на православието отрича­ли арианския рационализъм.

На фона на тези борби и с оглед поставената тук тема не може да се от­мине едно движение или партия, влязло в историята с названието омиусианство (от гръцки омиусиос=подобосъщен). Нача­лото на омиусианството трябва да ди­рим още на Първия вселенски събор – в партията на епископ Евсевий Кеса­рийски. По-късно омиусианството се оформило като отделна партия под ръ­ководството на видните антиникейци Георги Лаодикийски и Василий Анкирски. Догматическото учение на омиусианската партия, развито и прието на Анкирския събор (358 година), е твърде бли­зко по същина с Никейското вероопре­деление. Според това учение Син не е единосъщен (омоусиос) на Отца, а е по­добосъщен (омиусиос) Нему. Той е ис­тински Бог, несътворен, а роден от Отца преди всички векове, подобен Не­му по същност и равен по достойнство; роден е не по волята на Отца, а от Него­вата същност, следователно обладава еднакво с Отца съвършенство. Син е подобен по същност на Отца. Същност­та на Сина е такава, каквато е същността на Отца. В този пункт от своето учение омиусианите се приближават твърде много до Никейското определение.

В началото на 360 година в Константино­пол бил свикан събор, на който присъствали седемдесет и двама епископи. Съборът се занимал с догматически въпроси. Приета била ана­тема на всички предишни и бъдещи ереси, противоречащи на Константинополската вяра. Изработената в Константипопол формула била подписана и от болшинството омиусиани, тъй че тържествуващата партия не могла да ги обвини в неправославие. Поради това срещу тях били повдигнати редица обвинения от канонически характер и на тази основа водачът на омиусианската партия Васи­лий Анкирски бил свален от епископска власт заедно с още десет изтъкнати оми­усиани. Между тях бил и Константинополският архиепископ Македоний.

По това време на църковната сцена се появили така наречените духоборци или пневматомахи (от гръцки пневма=дух и махи=борба, спор), които всъщност били крайни ариани. Като отричали равенството на Сина с Отца, те далеч не могли да приемат, че и Дух Свети е равен с Отца. На свой ред омиусианите се съгласили с православ­ните само в учението за Сина Божи, но по въпроса за отношението на Свeтия Дух към Отца и Сина те се оказали неподго­твени. Поради това повторили тезата на духоборците за подчинението на Светия Дух на Сина. За съжаление не са запазени сведения как духоборците се свързали с Македоний и как по-нататък влезли в историята като македониани. В богослу­жението на Неделя Православна името на Македоний е вписано като водач на тази ерес. Но точни исторически основа­ния за това не са запазени.

Македоний търпял гонения заради своите омиусиански убеждения. Константинополската катедра той заел около 342/343 година. Заедно с Василий Анкирски, и Георги Лаодикийски бил привърженик на омиусианството. На събора в Конс­тантинопол в 360 година, както вече се споме­на, бил свален от катедрата и изпратен на заточение. Там в обкръжението на предани епископи-омиусиани наскоро починал. За последен път негов подпис фигурира заедно с подписите на други 64 епископи в писмо до папа Либерий. Спо­ровете относно Светия Дух започнали след неговата смърт. Но до 380 година определението „македониани“ по отношение на духоборците не се среща. Този епитет е пуснат в обръщение от църковните исто­рици Сократ (починал около 440 година) и Созомен (починал около 450 година). Няма запазени сведения, от които да се разбере какво е било мне­нието на Македоний по спорния въпрос за Светия Дух.

Логично е да се очаква, че духоборците са възникнали на основата на аномеите, защото във верово отношение те са по-близки с тях. Истината е, както вече частично се загатна, че те са се оформи­ли на основата на омиусианите, тоест на основа твърде близка до православната. По мнението на изтъкнати православни водачи като св. Атанасий Велики и св. Епифаний Кипърски, като мислят пра­вилно и православно относно Сина, пневматомахите хулят Светия Дух, защото не Го причисляват по божественост към Отца и Сина.

Съвсем в резюмирана форма учение­то на македонианите (духоборците) се свежда до следното: Син Божи е подо­бен на Отца, но Дух Свети е творение, твар. С други думи, в същността си македонианството е продължено арианство. Методите и аргументите му са сходни с тези на арианството. Разликата е, че арианите отричат божествеността на второ­то лице на Света Троица – Син Божи, а македонианите – тази на третото лице – Дух Свети. И още една разлика: арианите са нанесли много по-тежки поражения на Църквата, отколкото македонианите; техните привърженици са били по-многобройни. Независимо от това, едните и другите са отричали догмата за троичността на Бога, който е основополагащ в областта на вярата и без който христи­янството е немислимо. Затова Църквата съответно е реагирала и на двете ереси и ги е осъдила съборно, за да предпази вярващите от увлечения след тях.

Прочетете още „Македонианство. Втори Вселенски събор – продължение от публикация № 1437*“ →