Научна редакция Мария Йовчева. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2020, 341 с. ISBN 978-954-07-5097-2

Станка Петрова

През 2020 година издателството на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ публикува сборник със статии на учени от Богословския факултет. Книгата е посветена на 1150-годишнината от основаването на Българската църква и на 150-годишнината от учредяването на Българската екзархия и съдържа двадесет статии, в които се разглеждат въпроси, свързани с личността и творчеството на св. Климент Охридски. В уводните думи Венета Савова припомня началото на речта на академик Александър Теодоров-Балан, произнесена по случай честването на 1000-годишнината от успението на св. Климент, и изтъква приемствеността между поколенията в науката и в опазването на паметта на светеца, „пръв епископ на българския език“. Но св. Климент Охридски е не само български архиерей от IX-X век, а и творец на езика, „украсител на Църквата“, „просветил целия свят с духовни зари[1]“. Неговото просветителско дело е и дело на апостол на църквата. Двете страни на личността му са неотделими една от друга, поради което за пълноценното изучаване на неговото наследство е необходимо сътрудничеството на богослови и филолози. Съвместната работа на специалисти от различни направления в науката понякога се осъществява трудно поради липсата на близки контакти между тях, но настоящият сборник е свидетелство за подадените им ръце и обещание за бъдещи общи проекти.

Тъй като книгата е издание на Богословския факултет, в нея преобладават статиите на автори богослови. На първо място е поставена статията „Гордея се, че съм бил Велички епископ“ (с. 11-22), в която отново се акцентира върху духовната приемственост между съвременния българин, в случая и духовно лице, и св. Климент Охридски. Неин автор е митрополитът на САЩ и Канада, Негово Високопреосвещенство Йосиф, специално поканен за участие в сборника като духовен наследник на св. Климент Охридски. Статията е емоционален и вълнуващ разказ за неговия личен живот, духовно свързан с този на светеца, и за молитвеното общение с него, чрез което бъдещият митрополит е осъзнал своята житейска мисия като продължител на просветното дело на своя предшественик.

Поместените в сборника статии и студии може да се групират в два основни кръга – едните, свързани с творчеството на св. Климент и с неговото просветителско дело, и другите, които се съсредоточават около Охридската архиепископия, нейния статут и история. Те засягат различни научни области – богословска, филологическа, педагогическа или правна. Публикациите са разнородни по стил, качество на изследванията и по научен принос.

Статията на Емил Трайчев Стоянов „Евангелие на Спасението“ (с. 23-32) разглежда отношението на Божия народ и на всеки човек към Бога като път за спасение. Авторът акцентира върху спасителните действия на Бога в Стария Завет в светлината на пророческите книги. Чрез библейски цитати той изказва мисълта, че старозаветните праведници, на които Бог се явява, „не виждат Отец, а Сина, и това става възможно с оглед на събитието на въплъщението“ (с. 24). Основание за това екзегетично схващане той намира в някои места от Евангелие на Иоан (5:37; 6:46) и заключава, че „последствията от въчовечаването се отнасят до цялото творение, минало и бъдеще, така както последиците от грехопадението на прародителите засягат всичко съществуващо“ (с. 24). Авторът прокарва идеята, че появата на Бога в Стария Завет вече е свидетелство за Спасението на човечеството още преди историческото въплъщение на Христос.

Под заглавието „Името му е такова, Климент“ (с. 33-37) Ивайло Найденов разглежда семантиката на личното име Климент във връзка със съответните названия в еврейския и гръцкия език. Авторът изхожда от схващането в семитското мислене, че „между дадено име и неговия носител е налице особена връзка, която изразява същността на назоваваното лице или вещ“ (с. 33). То става причина за избора на лични имена в различните култури, а качествата, които носи семантиката на дадено название, стават притежание на човека. Ивайло Найденов акцентира върху значенията на името „Климент“ в еврейския език и чрез тях стига до живота и личността на св. Климент като проява на Божията милост към хората.

Следващите статии са обособени в три дяла, като всеки от тях започва с цитат, съответстващ на доминиращата в него тематика. Първият дял е обединен от стих от посланията на апостол Павел „С мляко ви храних, не с твърда храна“ (1 Коринтяни 3:2) и включва теми, засягащи омилетичното творчество на св. Климент, а някои от тях разглеждат съвременността като духовен контрапункт на времето на старобългарския просветител.

Димо Пенков представя своя поглед върху „Изкуплението и спасението на човека в словата и поученията на св. Климент Охридски“ (с. 41-52), като илюстрира разсъжденията си с цитати от творби на книжовника. Според автора „само въплъщението на Бога в Христос може да ни спаси от греха“ (с. 45). Дадените примери от Климентовото творчество са основание за автора да заключи, че „изкуплението и въздигането на грехопадналото човечество до Бога е извършено чрез живота, страданията и възкресението на въплътилия се Син Божи“ (с. 51). Би било добре подбраните цитати от Климентовото творчество и направените по тях коментари да засегнат и участието на човека в спасението, възможно единствено чрез синергията между Бог и човека. Съучастието на човека в неговото собствено спасение е важна част от мисленето на спасението в православното християнство и също е залегнало в творбите на св. Климент Охридски, където е изразе-но преди всичко в подтикване за обръщане към Бога и молитвено общение, но и към праведен живот[2].

Клара Тонева също се спира на проблематиката за спасението на човека. Със статията „Св. Климент Охридски: надисторическият благовестител на истината“ (с. 53-74) тя цели да посочи „някои тревожни съвременни тенденции, а осмислянето им да бъде пречупено през служението на светителя, което е пътеводител към истината“ (с. 53). С похватите на проповедта тя дава оценка на съвременното духовно състояние на обществото, съпоставяйки модерния му начин на живот с отдалечаването му от духовното битие и оттам – от Бога. Статията съдържа и някои неясноти и противоречия, например в бележка 17 авторката пише, че „шаманизмът е достатъчно самобитно явление, но това не позволява да го определим като езически култ в специфичен смисъл“ и в следващото изречение заявява, че шаманизмът е „една от най-древните форми на езическия култ“ (с. 58). На друго място Тонева задава въпроса „Кои са характерните черти на езичника и кое стои в началото – монотеизъм или политеизъм?“ и в отговора заявява: „Първият човек, първата човешка двойка, първото семейство, първото човешко общество са имали една религия“ (с. 59). Определението „една религия“ предполага, че изброените звена – човек, семейство, общество, са изповядвали една и съща религия, но зададеният въпрос съдържа термините „политеизъм или монотеизъм“, от което читателят се пита дали става дума за спецификата на религията, или за това, че всички хора в най-ранния етап от развитието на човешкото общество са изповядвали вяра в един и същи Бог.

В статията „Пастирското служение на св. Климент, архиепископ Охридски, отразено в неговото проповедническо творчество (Към въпроса за енорийската дякония)“ (с. 75-83) Иво Янев се опитва да отговори на въпроса дали в епархията на св. Климент се е извършвала дякония[3] и по какъв начин. За целта той се спира на отделни похвални слова и поучения с доказано авторство на св. Климент, в които се насърчава помощта към бедните и странниците, милосърдието и гостоприемството, но цитираните творби дават информация само за насърчаване на милосърдието и взаимопомощта, без да съдържат конкретни примери. Това е напълно обяснимо с оглед на утвърдения начин на писане на поучителни и похвални слова, в които се поставя акцент върху насърчението към добродетелност и възхвалата на християнската вяра посредством чествания празник или светец. Авторът прави извода, че се нуждае от допълнителен източник, за да стигне до търсения отговор (с. 81).

Божидар Андонов търси „Дидактически и религиозно-педагогически аспекти в просветната дейност на българския първоучител св. Климент Охридски“ (с. 84-102) с оглед на религиозното обучение при децата. Подробно е развит въпросът какво трябва да бъде религиозното обучение и каква е ролята му при възпитанието на подрастващите, на какво трябва да се наблегне и как да се балансира, за да има полза от него при изграждането на личността. Но, както заявява самият автор, статията не се спира подробно върху живота на св. Климент (с. 84), нито развитите в нея теоретични схващания се опират върху неговата учителска практика, за която в свидетелствата, достигнали до нас, липсва информация какви са били използваните методи и поставените цели.

В статията „Св. Климент Охридски и неговата непримиримост към езичеството“ (с. 103-110) Здравко Кънев прави опит да разгледа как е изразено отношението на св. Климент към остатъчните езически обичаи след приемането на християнството в България. Авторът дава цитати от похвалните слова за св. Димитър Солунски и св. Николай Мирликийски (второ) (с. 105)[4]. Част от статията е посветена на съвременния човек, определящ се като православен християнин, и естеството на неговото християнство.

В проучването „Триадологичната терминология на св. Климент Охридски в „Слово за Света Троица, за сътворението и за съда“ (с. 111-121) Росен Русев разглежда три възлови термина в творбата с цел изясняване на богословския им смисъл и уточняване на техните гръцки съответствия. Тъй като изследваните лексеми собьство, съставъ и коупьнородно (коупьнородьнь) не се намират в преводно, а в създадено на старобългарски език произведение, ученият търси техните значения в базови за триадологията гръцки текстове от някои отци на Църквата като Кирил Александрийски, Григорий Богослов, Теодор Раитски и други. Той стига до извода, че св. Климент употребява собьство и съставъ в значение на ὑπόστασις, a с коупьнородьнъ означава ‘единосъщен’.

Вторият дял от сборника обхваща изследвания върху химнографското творчество на охридския светител и въпроси от дейността на светите братя Кирил и Методий и техните ученици, свързани с църковните песнопения. Публикациите са обединени от цитата от Пространното житие на св. Климент от Теофилакт Охридски, който гласи: „Климент е предал на нас българите всичко, което се отнася до Църквата и с което се прославя паметта на Бога и на светиите и чрез което се трогват душите“ (глава XXII-ра).

В своята статия „Църковните песенни послания на св. Климент Охридски“ (с. 125-137) Георги Попов прави обзорен преглед на известните химнографски произведения на твореца, на голяма част от които самият той е откривател и изследовател. Изнесените данни за създадените от св. Климент литературни произведения с право дават основание на учения да твърди, „че песнотворческата дейност на книжовника е насочена изцяло към реализиране на идеята за славянизация на Българската църква“ (с. 135). В заключение той подчертава изключителния принос на твореца в старобългарската литература и посочва нестихващия интерес към неговото творчество и в наши дни, което е показателно за значимостта на този принос в културната история на България.

Прочетете още „Свети Климент Охридски – пръв епископ на български език. Сборник статии“ →