Главен асистент д-р иеромонах Павел Стефанов
Новият Завет е по-надежден източник на информация за гностицизма от често фрагментарните и противоречиви изявления на ересиолозите. Съвременните изследвания по този въпрос се предприемат в две насоки – християнизиране на гностицизма, което може да се смята за доказано, и гностицизиране на християнството, което и в бъдеще ще остане предмет на дискусии. В резултат на процесите в тези две насоки християнството се утвърждава като Православие и гносисът се елиминира като ерес. Редно е да се отбележи, че в новозаветната епоха гностиците са явление вътре в Църквата, а не извън нея, и я препоръчват за християни. Св. апостол Павел предупреждава клириците, че сред тях ще се появят „мъже, които ще говорят изопачено“ и ще увличат неукрепналите във вярата (Деяния на светите апостоли 20:29-30). Може да се предположи, че най-ранното елинистично християнство преди апостол Павел се докосва до гносиса, разпространен в приморските градове на Палестина, Сирия и Мала Азия (особено Антиохия), вероятно с посредничеството на елинистично-гностическото юдейство. Именно в тези райони гностицизмът осъществява симбиоза с християнството и се създават развитите гностически системи от II-III век[1].
Централен фактор в това развитие е апостол Павел – еврейски занаятчия, по образование строг фарисеин, от Tapс в Киликия, който около 33-та година става внезапно последовател на Христос и е умъртвен в Рим около 64-та година. Той се противопоставя енергично на лъжливите учения, плъзнали сред основаните от него общини и включващи гностически митове. В самите послания на апостол Павел се откриват концепции на елинистичното юдейство, вероятно повлияни и от есейски възгледи, върху които гностиците изграждат по-късните си митофилософски доктрини. Той прокарва различие между душевните и духовните хора. Последните са нови твари, участници в Божията слава (1 Коринтяни 2:10-3:18) и не носят игото на Закона (Галатяни 3:28; 1 Коринтяни 12:13). Плътта и духът като светлината и тъмнината са непримирими контрасти (Римляни 8:5-10, 13:11-13; 1 Солуняни 5:4-6). В сътворения видим свят царуват сатаната и неговите демонични сили (1 Коринтяни 2:6-8; 2 Коринтяни 4:4; Галатяни 4:3, 9). Старозаветният Закон е предаден също чрез ангели (Галатяни 3:19). Апостол Павел препоръчва отхвърляне на този свят и отбягване на брака (1 Коринтяни 7:32-34), като поддържа, че „плът и кръв не могат да наследят царството Божие“ (1 Коринтяни 15:50). Падението на Адам внася греха и смъртта в света (Римляни 5:12-21). Само Христовото изкупление отменя проклятието и създава ново човечество на Духа (1 Коринтяни 15:21, 44, 49). Спасителят се „понизява“ чрез въплъщение в материалния свят, но не е познат и признат, като страда дори до смърт (2 Коринтяни 8:9; 1 Коринтяни 2:8; Филипяни 2:6-11[2]). Изкупените вярващи са обединени с Него в едно тяло, осветено от Духа, за разлика от неизкупеното човечество на прародителя (Римляни 5:12-14; 12:4-8; 1 Коринтяни 12:12-17; 15:22, 48-49). Вярата се постига чрез познание за истините на спасението (Филипяни 3:8-10; 1 Коринтяни 2:6-8). Апостол Павел духом се възнася до „третото небе“ и се наслаждава на неизказани слова (2 Коринтяни 12:4) – едно неописуемо мистично преживяване, за което мечтаят всички истински гностици.
Напрежението нараства особено в Коринт, чиято църква е основана от апостола около 41-ва година. Той ѝ отправя две послания, датирани към 49-50 година. Досега се приемаше, че опонентите му в Коринт са юдеохристияни или елинизирани юдеи, но през последните две десетилетия се налага версията, че те са гностици[3]. Сигурно е, че са от еврейски произход (2 Коринтяни 11:22). Те претендират, че познанието (гносисът), а не вярата, е необходимо условие за спасение.Терминът γνώσις се среща 15 пъти в двете послания до коринтяните (1 Коринтяни 1:5, 8:1; 13:2, 8; 2 Коринтяни 2:14, 4:6). Смутителите се гордеят, че са „духовни“ и „съвършени“, притежават недостъпно за останалите „знание“ и всичко им е позволено (1 Коринтяни 8:1-3; 10:23). Като хора, които са „получили“ Духа, те вече са „преживели“ възкресението (1 Коринтяни 15:29-32; 2 Коринтяни 5:1-5). Убеждението, че първо трябва да се постигне възкресението, а след това смъртта, произхожда от апокрифното евангелие на Филип (19:15-19[4]). Сред еретиците има немалко жени, които в екстаз изричат пророчества (1 Коринтяни 11:5). Те свеждат Евхаристията до нивото на обикновено задоволяване на апетита (1 Коринтяни 11:17-34) и се кръщават в името на мъртвите (1 Коринтяни 15:29[5]). Гностиците отхвърлят „земния“ Иисус в полза на „небесния“ Христос (1 Коринтяни 12:3) – особеност, характерна и за офитската секта[6]. Подобни условия, които са плод на гностическа пропаганда, съществуват също в Солун, Филипи, Колоса и Ефес.
Еретиците проникват и в християнската община на Колоса в Мала Азия, до която е адресирано друго послание на anостол Павел (около 60-та година). Техни отлики са поклонението на ангели, таченето на визионерски преживявания и обещаването на апотеоз за последователите, приели тайно познание (2:18, 20). Те презират света и налагат всевъзможни табута (2:21). Колкото и да е странно, този аскетичен манталитет се съпътства от отдаване на всякакви страсти (3:5), които явно се схващат като изява на превъзходство над материята. В отговор апостолът изтъква Христос като „образ на невидимия Бог“ (1:15) и посредник между небесната и земната сфера, разпнал на кръста старото греховно тяло на цялото човечество[7]. Почти всички учени се обединяват зад становището, че еретиците в Колоса са гностици, но Франсис е непоколебим, че те били елинистични юдеи или даже неопитагорейци[8].
Идеи, чиято образност и език напомнят за гностически разбирания от I-ви век, се срещат в посланието до ефесяни[9], писано скоро след това до колосяни. То предава еклезиологията на апостол Павел: брачния съюз между Христос и Църквата (5:25-32), Христос като космически Човек (1:10, 2:14-18, 4:8-11) и глава на Неговото тяло – Църквата (4:12-16, 5:23). Подобни тенденции присъстват и в посланието до евреите (1:5-2:18, 3:7-4:10, 5:14, 10:20), чието авторство и датировка остават неустановени[10].
И в християнската община на Филипи не се наблюдава единомислието и разбирателството, така желани от апостол Павел. Тук също агитират „псета“ и „зли работници“, които налагат на християните връщане към задължителното за Стария Завет обрязване (3:2). Повечето учени приемат, че те са юдействащи, които „проповядват Христа нечисто“ (1:16) и са „врагове на кръста Христов“ (3:18). Други изследователи, като се позовават на обвиненията на апостола в преяждане и разврат (3:19), допускат, че размирниците са оргиастично настроени гностици[11].
Твърде общо е и описанието на нарушителите на реда, дадено от апостола във второто му послание до солунската община. Те безпокоят вярващите с уверения, че вече настъпва парусията и е излишно да се работи (2:2, 3:11-12). Окачествени са като „лукави човеци“ (3:2), които постъпват безчинно (3:6). Според едни учени става въпрос за разколници, споделящи елинистичната идея, че свободните граждани не трябва да се занимават с физически труд. Според други смутителите са гностици, които настояват, че Второто пришествие вече се е сбъднало и нравствените ограничения са отменени завинаги[12].