Илия К. Цоневски

Към края на Своята божествена мисия на земята Спасителят Иисус Христос близо до Кесария Филипова попитал веднъж учениците Си за кого Го мислят човеците, Него, Сина Човечески. Когато учениците отговорили, че едни Го смятат за Иоан Кръстител, други – за Илия, някои – за Иеремия или за някого от другите пророци, Той отправил към тях въпрос: «А вие за кого Me мислите»? Симон Петър отговорил: «Ти си Христос, Синът на Живия Бог». Тогава Иисус от­говори и му рече: блажен си ти, Симоне, син Ионин защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата; и Аз ти казвам: ти си Петър (камък), и на тоя камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят; и ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на зе­мята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата (Матей 16:13-19; срв. Марк 8:27-29; Лука 9:18-20).

На тези думи на Спасителя предимно се опира учението на римокатолиците за върховно главенство на св. апостол Петър над другите апостоли, а оттук по-нататък се обосновава и тяхната догма за главенство на римския епископ над цялата Църква, като приемник на св. апостол Петър. Така, във вероопределението на първия Ватикански събор (от 18 юли 1870 година) между другото се казва: «Въз основа на светото Евангелие ние учим и определяме, че първенството по власт (приматство на юрисдикция) над цялата Църква е дадено само на блажения апостол Петър непосредствено от Господ Иисус Христос… Тия особени права и предимства, дадени на апостол Петър, непременно трябва да се запазват и продължават в Църквата до свършека на света. И, действително, те са се запазвали, запазват се и до днес и никога не ще се прекратят; в това никой никога не се съмнявал, защото св. апостол Петър, княз и глава на апостолите, стълб на вярата и крепило на Вселенската Църква, който е получил от Христа Спасителя и Изкупителя на човешкия род ключовете на царството небесно, и до днес живее, председателства и управлява Църквата чрез римските епископи…» (глава I и II)[1].

Въпреки очакванията, че на втория Ватикански събор Римокатолическата църква ще смекчи това учение и ще го съобрази със съборното начало в устройството и управлението на Църквата, в догматическото постановление за Църквата, прието на третата сесия на събора, още повече се затвърдява вероопределението на първия Ватикански събор. Така, в глава III на това постановление между другото се казва: «Свещеният събор, следвайки първия Ватикански събор, учи и провъзгласява, че Иисус Христос, предвечният Пастир, създал светата Църква, като изпратил апостолите, както Сам Той бил изпратен от Отца (Иоан 20:21), и поис­кал техните приемници, тоест епископите, да бъдат в Неговата Църква пастири до края на света. И за да бъде самият епископат един и неделим, Той поставил начело на другите апостоли блажения Петър и в него поставил постоянното и видимо начало и основа на единството на вярата и общението. Това учение за установяването, непрекъснатостта, значението и смисъла на свещеното първенство на римския първосвещеник и неговото безпогрешно учителство, свещеният събор отново предлага на всички верни твърдо да вярват и, продължавайки започналото, постановил пред всички да изповядват и провъзгласяват учението на епископите, приемници на апостолите, които с приемника на Петър, наместник на Христа и видим глава на цялата Църква, управляват дома на Живия Бог…[2]».

Във вероопределението на първия Ватикански събор се подчертава, че «това ясно учение на Свeщеното Писание (за главенството на св. апостол Петър над другите апо­столи – бележка моя) всякога така е било разбирано от цялата Вселенска църква; и проти­воречат на това учение всички, които твърдят, че право на юрисдикция е дадено не само на апостол Петър, но и на другите апостоли и че първенството по власт (приматството) е дадено не непосредствено на апостол Петър, а на Църквата и чрез нея на нейните служители».

Така ли е обаче в действителност? Така ли е разбирала тези думи на Спа­сителя, отправени към св. апостол Петър, древната Църква в лицето на своите най-видни представители – светите отци? Приемали ли са светите отци, че св. апостол Петър е мистическият крайъгълен камък, на който е съградена Църквата, този камък, който я прави непоколебима в истината? Ако сам св. апостол Петър не е разбирал в този смисъл думите на Спасителя, а твърдо изповядва и свидетелства, че «крайъгълният камък» е Сам Иисус Христос (1 Петр. 2:4-7); ако св. апостол Павел също свидетелства, че Църквата има за крайъгълен камък Самия Иисус Христос (Ефесяни 2:20; срв. 1 Коринтяни 3:11), което говори за Себе Си и Сам Спасителят (Матей 21:41; срв. Марк 12:10; Лука 20:17), светите отци и учители на Църквата, които са най-верните и най-точните тълкуватели на съдържащите се в Свещеното Писание основни истини на нашата вяра, като са изяснявали тези истини напълно в духа на Хри­стовото учение, и най-верните и най-точните пазители на Свещеното Предание и църковното учение, не са могли да влагат друг смисъл в тези думи на Спасителя и безспорно им дават най-авторитетното изяснение. Какво говорят те?

Мнозинството от светите отци под «камък» разбират не св. апостол Петър като лич­ност, а разбират вярата, съдържанието на вероизповедта на св. апостол Петър.

Св. Атанасий Велики (295-373) подчертава, че «когато апостол Пе­тър изповядал Христа като Син Божи, чул думите: «Блажен си ти, Симоне…» Тази именно вяра нищо не ще я надделее. По-общо, но очевидно с тия думи на Христа, на друго място св. Атанасий пише: «Нека погледнем на първоначалното предание, на учението и вярата на Вселенската църква, – на вярата, която е предал Господ, която са проповядвали светите апостоли и са съблюдавали отците. Защото на нея е основана Църквата и който отпада от нея, той не може да бъде и дори не може да се именува християнин[3]».

Св. Иларий Поатески (починал 367 година) пише: «Това единствено е непоколебимата основа, това единствено е блаженият камък на вярата – вероизповедта на св. апостол Петър: «Ти си Христос, Синът на Живия Бог[4]». И другаде: «Върху камъка на това изповедание («Ти си Христос, Синът на Живия Бог») е съградена Църквата… Тази вяра е основата на Църквата. Чрез тази вяра адовите порти са безсилни срещу нея. Тази вяра притежава ключовете на небесното царство…»[5].

Св. Амвросий Медиолански (починал 397 година) пояснява: «Вярата, която изповядал апостол Петър, е основата на Църквата; защото не за плътта на Петър, а за вярата е казано, че портите адови не ще ѝ надделеят; обаче изповяданото побеждава ада[6]». «Основата на Църквата е вярата. Ако една църква отхвърли вярата и не притежава основите на апостолската проповед, тя ще запустее[7]».

И според св. Иоан Златоуст (347-407) думите на Христа: «на този камък ще съградя Църквата Си» означават вярата, изповеданието на Петър[8]. «Като казал на Петър: «Блажен си ти, Симоне, син Ионин», Спасителят обещал върху неговото изповедание да положи основата на Църквата[9]». И наистина, подчертава св. Иоан Златоуст, «Иисус Христос съградил Църквата върху изповеда­нието на Петър и така я укрепил, че безбройните опасности и смъртта да не ѝ надделеят[10]».

Св. Епифаний Кипърски (315-403) пише: «Апостол Петър изповядал, че Христос е Син на Живия Бог и чул: на камъка на тази непоколе­бима вяра ще съградя Царквата Си[11]».

Св. Кирил Александрийски (починал 444 година) подчертава, че „камък“ Спасителят е нарекъл непоколебимата вяра на Петър, върху която е съградена Църквата, тъй че тя не може да падне и дори за портите адови остава непристъпна[12]». И на друго място: «Казано е от Христа на Петра, когато той мъдро и безукорно изповядал вярата си в Него: «Ти си Петър, и на тоя камък ще съг­радя Църквата Си», при което мисля, камък Той нарича не някой друг, а непоко­лебимата вяра на ученика, върху която твърдо е издигната Църквата Христова[13]».

Блажени Августин (354-430), един от най-авторитетните отци на Западната църква, пита: «Какво значи това: на тоя камък ще съградя Църквата Си» и отговаря: «Това означава: върху тази вяра, върху думите: Ти си Христос, Синът на Живия Бог[14]». И другаде: «Върху тоя камък ще съградя Църквата Си. Не върху Петър, който си ти, но върху тоя камък, Който ти изповяда[15]».

Св. Иоан Дамаскин (около 675-749) в беседата си на Преображе­ние Господне възкликва: «Не плът, не кръв и не човешка мисъл, Петре, а Моят Небесен Отец ти откри тази божествена и тайна мъдрост. Тази вяра, която ти из­повяда по призива на Христа, тази неполебима и твърда вяра е това, върху което е съградена Църквата като върху скала, камък, от който и ти с право си получил своето име. Портите адови, тоест ересите, не ще могат да надделеят Църквата»[16].

Прочетете още „Светоотеческо изяснение на Матей 16:18: „Ти си Петър, и на този камък ще съградя Църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят!“*“ →

IV. Св. Амвросий Медиолански и блажени Августин

Социалните възгледи на двамата църковни учители

Отношение към лихварството

Илия К. Цоневски

Във връзка с въпроса за богатството и бедността св. Амвросий и блажени Августин определят и своето отношение към лихварството. Подобно на св. Василий Велики и св. Григорий Нисийски и те осъждат рязко това голямо зло, което е вземало през тяхно време застрашителни размери и още повече е влошавало тежкото положение на бедните.

1.Св. Амвросий Медиолански описва в съчинението си “За Товита” тежката участ на бедния, който, като не намира никакъв друг изход, за да облекчи тежкото положение на семейството си, се вижда принуден да прибегне към услугите на лихваря. Лихварството според св. Амвросий е рожба на жестокосърдието и алчността на богатите за по-големи печалби, за да могат да си осигурят нужните им грамадни средства за своя охолен и разточителен живот. Ръководен от своето сребролюбие, лихварят се съгласява да заеме на бедния нужната му сума само след като му се обещае срещу това голяма лихва. Алчните за големи печалби богаташи смятат, че правят благодеяние на бедните, като им дават по-малко, а искат да получат от тях повече[166]. “Това е вашето човеколюбие – укорява св. Амвросий богатите, – че под предлог на помощ, вие грабите! Самият беден става за вас извор на печалби… Бедният, който няма необходимото за живота, е задължен да плати проценти. Нима има нещо по-тежко? Той иска лекарство, вие му давате отрова; той моли за хляб, вие му протягате меч; той моли за свобода, вие му налагате робство[167]”. А няма наистина нищо по-жестоко от това, да се дадат пари в заем на този, който няма, и да се иска да ги върне двойно[168]. “Проява на човечност е да подпомагаме бедните; напротив, жестокосърдие е, да изнудим повече, отколкото сме дали. Защото, ако бедният затова се нуждае от твоята помощ, понеже не е бил в състояние със собствени средства да заплати, не би ли било жестоко под предлог на човеколюбие да се иска от този, който не може да заплати по-малка сума, да заплати по-голяма? И ти искаш да наречеш това човеколюбие, където се трупа неправда върху неправда[169]”?

Всичко, което расте и се развива, има граници на своето развитие. Само дадените с лихва пари нямат предел на увеличаването си. Наскоро те надвишават самата дадена в заем сума[170]. Лихварят прилича на морето, което може да погълне в своите дълбини имуществото на всички, без да се напълни някога. Но все пак то предлага на мнозина възможност за печалби и препитание. Лихварят пък причинява на своите жертви пълно разорение[171]. При това морето понякога е в покой, а лихварят никога не насища своята алчност за по-големи печалби[172]. Лихварят според св. Амвросий е жесток човек и е подобен на Юда предателя[173]. “Ти пиеш – обръща се св. Амвросий към жестокосърдния лихвар, – а друг пролива сълзи; ти пируваш и потискаш другите със своята храна; ти се наслаждаваш с музика, а друг плаче от мъка и скръб… Ти се обогатяваш от страданията на другите, ти търсиш изгода от сълзите, ти се храниш с чуждия глад. И ти се считаш за богат, а искаш пари от бедния[174]”? Като има предвид, че лихварството е въдица за бедните[175] и че то им отнема свободата и им причинява гибел[176], св. Амвросий ги съветва да отбягват да вземат пари с лихва, за да не увеличат още повече бедствията и страданията си. Защото рана не се отстранява с рана, нито пък зло със зло[177]. А лихварските пари са подобни на змия – те непрекъснато причиняват злини[178]. Затова както Старият (Второзаконие 23:19 сл. Левит 25:36. Псалом 14:5. Иезекиил 18:7), така също и Новият Завет (Матей 5:17. Лука 6:34 сл.) осъждат лихварството[179]. Християнинът трябва да бъде винаги готов да дава в заем на този, от когото не се надява да получи, защото вместо него ще заплати Сам Бог. “Давайте на такива, от които не се надявате да получите обратно, защото това не е загуба, а придобивка. Вие давате твърде малко, а придобивате твърде много: вие давате на земята, а получавате на небето; вие загубвате процента, затова ще имате голяма награда[180]”.

2.Рязко осъжда лихварството и блажени Августин. Като се позовава на думите на псалмопевеца, че “който не дава парите си с лихва, няма да се поклати навеки” (Псалом 14:5), той смята, че лихварството почива на неправдата и жестокосърдието[181]. Защото, “нима този, който отнеме или открадне нещо от богатия, е по-жесток от оня, който чрез лихва погубва бедния[182]”?Затова, като изхожда от посочените думи на псалмопевеца (Псалом 14:5) и ясната присъда на св. апостол Павел (1 Коринтяни 6:10), блажени Августин подчертава, че лихварите няма да наследят царството Божие[183]. Опитът да се оправдава лихварството с това, че то може да служи като средство за препитание е несъстоятелен, тъй като от гледна точка на Божиите заповеди самò по себе си лихварството е безнравствена дейност. Защото в такъв случай същото биха казали и разбойниците, крадците, сводниците и магьосниците, за да оправдаят своите престъпления, понеже и те смятат, че с това изкарват прехраната си[184].

Като има предвид гибелните последици на лихварството и като се позовава на Свещеното Писание, блажени Августин съветва вярващите да бъдат съвършено чужди за подобно занятие. “Аз не желая, щото вие да бъдете лихвари, и не желая затова, понеже Бог не желае това. Защото, ако аз не го желая, а Бог го желае, вършете го; ако пък Бог не го желае, а аз дори да бих го желал, то този, който го върши, би го вършил за своя гибел. Откъде се вижда, че Бог не желае това? Казано е: “който не дава парите си с лихва, няма да се поклати навеки” (Псалом 14:5). А как това е презряно, ненавистно и проклето, мисля, че знаят и самите лихвари[185]”.

Прочетете още „Социалните възгледи на светите отци – продължение 4 и край*“ →

IV. Св. Амвросий Медиолански и блажени Августин

Социалните възгледи на двамата църковни учители

Богатство и  бедност

Илия К. Цоневски

1.Според св. Амвросий Медиолански богатството самò по себе си не е нещо лошо, поради което напълно да бъде отречено[109]. Но, като изхожда от библейския възглед за частната собственост, че людете са само управители на повереното им от Бога имущество, той ясно подчертава, че то не е такова благо, към което трябва да се стреми християнинът. Такова благо според него е само добродетелта. “Богатството е безразлично за блажения живот. Това ясно е посочил Господ в евангелието, като казва: “Блажени вие, бедните духом, защото ваше е царството Божие. Блажени, които гладувате сега, защото ще се наситите. Блажени, които плачете сега, защото ще се разсмеете” (Лука 6:20-21). С това ясно е изразено, че бедността, гладът, скръбта, които се смятат за зло, не само не са пречка, но дори са изискване за блажен живот. Напротив, привидните блага: богатство, изобилие и радост, които не причиняват никакви скърби, според ясно изречената присъда на Господа, са пречка за получаване на блаженство. Защото казано е: “Горко вам, богати, защото си получавате утехата. Горко вам, преситените сега, защото ще изгладнеете. Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете” (Лука 6:24-25). Оттук Навутей бил блажен дори тогава, когато бил нападан от богатия с камъни. Той бил беден и слаб в сравнение с богатството на царя, но бил богат по дух (2 Царства 21 глава)… Действително, добродетелта е единственото и най-висшето благо и само тя може да даде радостта на блажения живот; не чрез външните или материалните блага, но само чрез добродетелта се придобива блажен живот”[110]. Поради това богатството на праведния се заключава не в земните блага, а в духовното възвисяване и приближаване към Бога[111]. Праведният е богат с вяра, благодарение на която той придобива нещо повече от богатството на целия свят- богатството в Христос – и затова в нищо не изпитва нужда[112]. “Ако искаш да бъдеш богат – съветва св. Амвросий, – бъди беден за света, за да бъдеш богат за Бога. Богатият с вяра е богат за Бога, богатият с милосърдие е богат за Бога, богатият с простота е богат за Бога, богатият с мъдрост, богатият със знание са богати за Бога”[113]. Не само праведният, но и всеки християнин, като има предвид рязката противоположност между сегашния и бъдещия живот, не може да счита за благо богатството, което е преходно и непостоянно и което никой не може да отнесе със себе си в гроба[114].

Според св. Амвросий не само от гледна точка на вечния и блажения живот богатството не може да се счита за благо. То не е и необходимо условие за земно щастие и благополучие, защото богатият никога не е спокоен, а е подложен на постоянните терзания на съвестта[115].

Богатството не само не е условие за щастие и благополучие на земята; от нравствена гледна точка то не е в съгласие и с изискванията на християнската справедливост. Оттук то е и пречка по пътя на нравственото съвършенство и спасението. “Като се стремим да увеличим своите имущества, да натрупаме пари, да придобием в собственост повече земя, да блеснем пред другите със своето богатство, ние отричаме нормите на справедливостта и загубваме смисъла за всеобщото добро”[116]. Затова богатите трябва да поставят предел на своите неразумни желания, като не забравят, че не само те населяват земята, която е дадена от Бога за общо владение – и на богати, и на бедни. Те трябва да помнят също, че природата не знае богати, защото всички се раждат бедни, а не в скъпи одежди и в злато и сребро[117].

Наистина, както се спомена, св. Амвросий не смята, че богатството самò по себе си е зло. То става такова в зависимост от отношението на човека към него. Затова той обръща внимание особено върху начина на неговата употреба и изисква истинско християнско отношение към него. Щом християнинът е само управител и разпоредник на поверените му от Бога земни блага [118], той не трябва да бъде роб на мамона и да задържа своето богатство само за себе си, а да бъде готов винаги да го споделя с бедните и нуждаещите се[119]. Оттук следва, че земните блага не могат да бъдат напълно отречени; на тях може, наистина да се гледа като на блага, но те не бива да бъдат надценявани[120]. Християните вътрешно трябва да бъдат свободни от богатството, защото то им е нещо чуждо[121]. Затова “никой не трябва да се срамува, ако той, като благотвори на бедните, и сам става беден, защото и Христос, бидейки богат, е станал беден, та всички да обогати чрез Своята нищета” (2 Коринтяни 8:9)[122]. Истински блажен е този, който може напълно да се освободи от своята собственост в полза на бедните, за да върви след Христос. Блажен е този, който, като отделя от имуществото си, за да подпомага нуждаещите се, от сърце върши това. От онези пък, които не могат да вървят по този път на нравствено съвършенство, Спасителят иска поне да отделят част от имуществото си за бедните[123]. Онзи, обаче, който е станал роб на своето богатство и се грижи само за неговото увеличаване, без да иска да знае за онези, които изнемогват в немотия, той не е достоен за царството Божие. Защото в сандъка, в който той пази своите пари, е заключено благополучието на нуждаещите се, в него като в гроб е погребан животът на бедните[124]. Тежък грях взема върху себе си онзи, който, като знае, че ближният му гладува, страда и изнемогва, не прави нищо, за да го подпомогне, а поставя своето богатство и своите пари по-високо от живота на един умиращ в мизерия[125]. Затова людете трябва да се ценят не по богатството, което притежават, а от нравствена гледна точка, тоест как използват те това свое богатство – за подпомагане нуждаещите се или само за задоволяване на своите себични интереси[126]. Оттук следва и изводът на св. Амвросий, че не всяко богатство е нещо лошо самò по себе си: ако то е придобито не по пътя на насилието и грабежа и се употребява не за задоволяване само на своите нужди, а главно за подпомагане на бедните и нуждаещите се, то не е престъпно[127]. Освен това, богатият трябва да си даде сметка по какъв начин е придобил своето богатство: ако в основата му лежи някаква несправедливост, той трябва да изкупи вината си, като го раздаде на бедните[128].

В основата на отношенията на богатите към бедните св. Амвросий поставя справедливостта и любовта към ближните. Християнинът трябва да живее не само за себе си, но и за другите. А този живот за другите се изявява именно в любовта към тях, което и изисква от Своите последовници Христос[129]. Любовта към ближните почива върху единството на човешкия род[130]. Поради това всички люде трябва да бъдат проникнати от взаимна любов[131] и взаимно да се подпомагат, защото няма нищо по-естествено от това, да подпомагаме тези, които имат еднаква с нас природа[132]. В това се изявява и принципът на справедливостта в отношенията между людете.

Като препоръчва правилна употреба на богатството, св. Амвросий рязко осъжда разкоша, разточителството и охолния живот на богатите, защото такъв живот е в пълно противоречие с изискванията на заповедта на жертвена любов към ближните. Той въстава енергично против онези люде, които не знаят предел на своето разточителство и на своя охолен живот, като строят големи и просторни жилища, украсяват ги с най-различни скъпи мрамори, употребяват в ежедневния си живот съдове от злато и сребро, устройват скъпи гощавки, без да искат да знаят за съдбата на бедните и страдащите около себе си. “Нима вие мислите, – обръща се св. Амвросий към богатите, – че тези просторни галерии допринасят нещо за вашето величие?… Вие обличате бляскаво стените на вашите жилища, а събличате людете. Пред вашите врати някой отправя молба към вас, а вие не го удостоверявате дори с един поглед. Той се оплаква, той е гол и бос, а вие преминавате покрай него, понеже сте заети с мисли и грижи какви по-хубави мрамори да намерите, за да украсите вашите палати… О ти, богаташо, какъв съд готвиш за себе си? О ти, нещастнико, който на мнозина нуждаещи се би могъл да помогнеш, но не правиш това! Диамантът, който носиш на пръста си, би могъл да осигури живота на цяло поколение[133]”. Не по-малко рязко осъжда св. Амвросий и разточителството на жените, които искат да имат скъпи и разкошни облекла, да употребяват сребърни и златни съдове, да спят върху пурпур и да носят скъпоценни украшения от злато и перли[134].

Особено рязко св. Амвросий осъжда сребролюбието и алчността на богатите, които, в своята ненаситност за по-големи печалби, пред нищо не се спират. Страданията и бедствията на другите, за сметка на които те трупат своите несметни богатства, ни най-малко не ги трогват. Алчният, който е готов да обсеби малкото наследено имущество на осиротелите деца, прилича на граблива риба, която поглъща по-малките риби[135].Като е наблюдавал печалната картина на окръжаващата го действителност – от една страна охолство, разточителство и разкош, плод на които се явявала безумната алчност на богатите за трупане на все по-големи богатства, а от друга страна бедствия, страдания, нищета и мизерия в живота на бедните, – св. Амвросий с тъга и болка в душата прави констатацията, че това, което се говори в библейския разказ за отнемането на лозето на израелеца Навутей от страна на самарийския цар Ахав[136], не е единствено и изключително явление в живота на човечеството. “Историята на Навутей – пример за жестокосърдна алчност – е стара по време и все пак ежедневно се повтаря. Къде е богатият, който би се въздържал да посегне върху малкото парче земя на бедния и да обсеби малкото наследство на бедстващия, което той е получил от родителите си? Къде е онзи човек, който би се задоволил с това, което той има? Къде е този, който не гледа със завистливо око на имуществото на своя ближен? Не, Ахав още не е напълно мъртъв; той се ражда между нас всеки ден, сред един човешки род, който го увековечава. Падне ли един Ахав, заместват го безброй други и по-добре се насочват към обсебване на благата, отколкото грабителите. Не един само беден Навутей днес бива пожертван; ежедневно сега бедният се умъртвява. В неописуем страх пред подобна участ, селяните напускат на тълпи своята родна земя; бедният, влачейки след себе си единствената своя опора – своите деца, бяга оттам. Следва подир тях потъналата в сълзи майка, като че ли отива да погребва своя съпруг. Всъщност тя има повече основание да плаче, отколкото онази, която е загубила съпруга си[137]”. Като взема предвид тази картина на социални бедствия и противоречия в живота на людете, от една страна, и по-голямата справедливост и по-добрия порядък в животинското царство, от друга, св. Амвросий идва до заключението, че повечето нещастия и бедствия на людете са рожба на безумната човешка алчност[138].

Като осъжда рязко жестокосърдието и алчността на богатите, св. Амвросий се отнася особено благосклонно и съчувствено към бедните и към техните бедствия и страдания. Разбира се, ако според него съществено значение имат настроението на човека и личното му отношение към земните блага, то оттук не може да се смята, че бедността сама по себе си е добродетел, тъй както не може и да се приеме, че богатството самò по себе си е зло[139]. Наистина, в Евангелието бедните са наречени блажени. “Но не всички бедни принадлежат към блажените, понеже бедността е неопределено понятие: бедните могат да бъдат и добри, и лоши. Под “блажени бедни” трябва да се разбира това, което в Писанието е означено с думите: (справедливият) “сиромах е по-добър, отколкото лъжецът” (богаташ) (Притчи Соломонови 19:22). Блажен е “сиромахът, (който) викна, – и Господ чу и го спаси от всичките му беди” (Псалом 33:7), бедният, който е чужд на греха и порока, бедният, с когото князът на този свят няма нищо общо (срв. Иоан 14:30), бедният, който подражава на Онзи беден, Който, “бидейки богат, осиротяваше заради нас” (2 Коринтяни 8:9). Затова пълният смисъл е изразен у евангелист Матей с думите (на Спасителя): “Блажени бедните духом” (Матей 5:3). Защото бедният по дух не се гордее и не се превъзнася[140]”. И бедните, само затова, че са бедни, не са избавени от опасностите на изкушенията: те могат да бъдат вътрешно разяждани от недоволство, злоба и завист. Затова св. Амвросий не ги съветва насилствено да отнемат имуществото на богатите, а посочва, че истинската християнска мъдрост, правилната оценка на земните блага и разумното отношение към тези блага трябва да създадат у тях (бедните) свобода и независимост от тленното и преходното в този свят. Защото за човека е достатъчно да притежава само това, което му е необходимо за неговия живот[141]. Людете не трябва да се срамуват от своята бедност, защото, ако богатството е пречка по пътя на спасението, бедността пък оказва благотворно влияние в това отношение. “Мъдрият в нищо не чувства недостиг, защото неговото богатство е целият свят. Кой стои по-високо от този, който не се съблазнява от златото, който е равнодушен към парите и като че ли от някаква крепост гледа на човешките страсти?… Нима не е достоен за почит онзи, който е презрял богатството, което мнозина предпочитат пред своя собствен живот[142]”? Това именно като е имал предвид, св. Амвросий е могъл да каже, че “бедните са съкровището на Църквата”. И наистина съкровища, които крият в себе си Христос и вярата в Христос. Така говори също и апостолът: “Това съкровище ние носим в глинени съдове” (2 Коринтяни 4:7). Какви по-добри съкровища би имал Христос, ако не онези, в които Той, според Своето обещание, живее? Защото писано е: “Гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте” (Матей 25:35). И по-нататък: “Доколкото сте сторили това на един от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили” (Матей 25:40). Какви по-добри съкровища има Иисус, отколкото тези, в които Той желае да види Самия Себе Си”?[143].

Прочетете още „Социалните възгледи на светите отци – продължение 3*“ →

IV. Св. Амвросий Медиолански и блажени Августин

Социалните възгледи на двамата църковни учители

Частна собственост

Илия К. Цоневски

В творбите на западните църковни отци и учители намираме изявени същите почти възгледи върху собствеността и отношението на християнина към нея, каквито възгледи са застъпени и в творбите на източните църковни отци и учители, особено на св. Иоан Златоуст и св. Василий Велики.

1.Св. Амвросий Медиолански излага своите възгледи върху собствеността под силното влияние на св. Василий Велики, което на места отива дори до пълно сходство на мислите[63]. Съгласно думите на св. апостол Павел, че “нищо не сме донесли на света, явно е, че не можем и нищо да изнесем[64]” и в духа на учението на св. Иоан Златоуст[65] и св. Василий Велики[66], св. Амвросий подчертава, че човек не притежава нищо, което той би могъл да нарече в пълния смисъл на думата своя собственост. Всички земни блага са създадени от Бога за общо ползване и затова никой не бива да си присвоява тези блага само за себе си. Като се знае, че всеблагият и вселюбещият Творец е проявил абсолютна справедливост в разпределението на земните блага още по отношение на първите люде, човек не бива да лишава другите от тези блага[67]. Затова онзи, който смята, че не върши нищо лошо, като изхожда от предпоставката, че не желае чуждото, но и своето собствено усърдно пази, проявява най-голяма безсъвестност, несправедливост, неблагодарност и сребролюбие. Оттук св. Амвросий посочва задълженията на християните в това отношение с думите на св. Василий Велики[68]: “На гладните принадлежи хлябът, който ти имаш; на голите принадлежат облеклата, които ти си заключил в своите хранилища; за подпомагането и изхранването на бедните трябва да послужат парите, които ти си закопал в земята”[69]. Затова еднакво е достоен за проклятие както този, който отнема чуждото, така и този, който не споделя с другите това, което има[70]. Щом всички земни благопринадлежат в собствен смисъл на Бога, Който ги е създал, човек се явява само техен управител и разпоредник. В това се изявява както според св. Амвросий, така и според другите отци на Църквата, истинското християнско отношение към собствеността[71].

Както за другите отци и учители на Църквата, така и за св. Амвросий идеал за правилно уреждане на имуществените отношения между людете в духа на Христовото учение е животът на първите християни от Иерусалимската църква, в която “множеството повярвали имаха едно сърце и една душа, и никой нищо от имота си не наричаш свое, но всичко им беше общо”[72]. Като съпоставя съвременната му печална действителност на големи бедствия и социални противоречия с тези светли страници от живота на първите християни, св. Амвросий с тъга в душата подчертава, че всички християни изповядват един и същи Христос, но в тях няма “едно сърце и една душа”, охладняло е между тях братолюбието, а царува сребролюбието[73]. Оттук е ясно, защо както другите отци на Църквата, и св. Амвросий е смятал, че идеалното устройване на живота по отношение на земните блага изисква равенство между людете и общност, а не дълбоки социални противоречия. Подобно на св. Василий Велики и той се позовава не само на примера на първите християни, които напълно оделотворявали в живота си Христовата заповед за безпределна любов към ближните, но и на самия живот, съборазен със законите на физическата природа. “Някои виждат изява на справедливостта в това – пише той, – че всеки се отнася към това, което е общо, тоест обществено, като към обществено, а към това, което е частно, като към собствено. Но и това не е съгласно с природата. Защото природата е дала на всички всичко общо. По Божие повеление всичко се ражда така, че да бъде обща храна на всички; и земята трябва да бъде общо владение на всички хора. Следователно, природата е създала общото право, а насилието (usurpatio) – частното право[74]” . Ясно е, че според св. Амвросий като нормално явление, като естествена може да се смята само общата собственост и затова той се обръща с укор към тези, които смятат, че земните блага трябва да принадлежат само на тях: “До какви предели вие, богатите, ще простирате своите безумни желания? Нима само вие живеете на земята? Защо вие лишавате онези, които са ваши събратя, от общите блага и присвоявате само за себе си тези земни блага? Земята е дадена за общо ползване от всички, и богати, и бедни; защо пък вие, богатите, приписвате само на себе си правото на собственост над нея? Природата, като ражда всички бедни, не знае богати. Защото ние се раждаме не в дрехи, нито в злато и сребро. Голи сме дошли в света и гробната пръст еднакво ще покрие и богатия, и бедния”[75]. В това отношение людете трябва да вземат пример за задружното и мирно съжителство на животните от един и същ род, “Светът, който една шепа богати се опитва да си присвои само за себе си, е създаден за всички… Птиците се събират с другите птици, така че в своя полет несметните им орляци закриват небето, животно се присъединява към животните, риба към рибите. Те не си причиняват вреда, но, като се събират на големи стада, дирят общността на живота и известна защита в многочисленото общество. Само ти, човече, изключваш общността; ти затваряш животните, строиш жилища за зверовете и разрушаваш жилищата на людете”[76]. Неравенството между людете е плод на човешката алчност и несправедливост. За пример на людете за правилно разпределение на земните блага могат да послужат небесните птици, които не изпадат в немотия, понеже не си присвояват само за себе си и не крият общата храна. “Погледнете – казва се в Писанието, – птиците небесни” (Матей 6:26). Възвишен и подходящ пример, наистина, който ние доверчиво трябва да следваме. Защото, ако Божественото Провидение дава достатично прехрана на небесните птици, които нито сеят, нито жънат, нито в житници събират, то правилно е да виждаме причината на нашите нужди в скъперничеството. Затова на тях се дава в изобилие храна от това, над което те не са се трудили, защото те не си присвояват каквато и да било власт над плодовете, които са им дадени за обща храна. Като сме си присвоили частната собственост, ние сме загубили общото. Защото няма никаква собственост там, където няма нищо постоянно; и не е надежден запасът, където не е известен изходът. Защо ти считаш за свое богатството, ако на Бог е било угодно, дори и храната да ти бъде обща с другите живи същества? Небесните птици не си присвояват нищо изключително само за себе си и затова не знаят недостиг на храната, понеже на тях не е известна завистта към другите”[77]. Първата проява на алчността у людете според св. Амвросий е намалила силата на справедливостта като една от висшите човешки добродетели[78].

За да обоснове своята мисъл, че людете не трябва да си присвояват земните блага само за себе си, като се чувстват единствени собственици, св. Амвросий подчертава още, че богатството не принадлежи към самата природа на човека, тъй като то е вън от нея. Ние нито го донасяме със себе си в този свят, нито пък можем да го отнесем със себе си в гроба[79]. Затова последовниците Христови трябва да се стремят да достигнат такова нравствено съвършенство, когато всичко, което им принадлежи, ще смятат, че принадлежи не само на тях, но и на бедните и нуждаещите сe. “Ти не даваш на бедния от твоето собствено, а му връщаш това, което е негово. Защото ти завладяваш само за себе си това, което е дадено за общо ползване от всички. Земята принадлежи на всички, а не само на богатите… И тъй, ти му заплащаш своя дълг и му даваш само това, което му дължиш”[80].

От приведените мисли на св. Амвросий относно използването на земните блага и уреждането на имуществените отношения между людете се вижда, че, подобно на св. Григорий Богослов[81], и той прави разлика между двете състояния на човешкия род – преди и след грехопадението. Съгласно волята на Бога – Творец и Собственик в абсолютния смисъл на думата на всички земни блага – всичко трябвало да бъде общо. Първите люде нарушили Божията заповед, която им давала възможност да възхождат все по-нагоре по пътя на нравственото съвършенство. Като плод на проявеното непослушание и извършения грях последвало раздвоение в съгрешилите люде: събиране на имущество и завист към другите[82]. Оттук св. Амвросий идва до извода, че, при сегашното състояние на людете, не може да се изисква всеобщо и пълно отказване от частна собственост и въвеждане на общност на имуществата. При това положение частната собственост трябва да съществува като една даденост, като по-малко идеална институция спрямо онова съвършено нравствено състояние преди грехопадението, когато всичко е било предназначено да бъде общо. С други думи, частната собственост се явява като вторично естествено право, като съставна част на установения след грехопадението ред, за да служи като възпитателно средство и противодействие на греха[83]. Но, макар частната собственост, при греховното състояние на людете, да е една даденост и макар общността на имуществата да се явява като идеал, към който трябва да се стремят всички християни, все пак, според св. Амвросий, те не са освободени от известни изисквания във връзка с убеждението на имуществените отношения, а именно, земните блага да бъдат достъпни на всички, да служат за общо ползване. Затова съвършено несправедливо е, бедните да бъдат лишавани от тези блага, докато други живеят в охолство и разточителство. Защото за последовниците Христови чуждият живот трябва да стои и да се цени по-високо от тяхното собствено имущество[84]. Оттук, макар и да се признава всекиму правото на собственост поради това, че сам съгрешилият човек е създал това право, то не ще рече, че на човека е признато някакво безгранично право на собственост, което го освобождава от всякакви задължения към ближните. Напротив, св. Авмросий подчертава, че щом земните блага са дадени от Бога, за да се ползват от тях всички хора, онези, които притежават повече, трябва поне да отделят от това, което имат, за да го споделят с бедните. “Тогава, когато Господ Бог наш именно е желаел, че земята да бъде общо владение на всички и на всички да служи със своите плодове, алчността обаче разпределя правата на владение. Затова справедливо е, ако ти заявяваш претенция да имаш в собственост нещо от това, което е дадено като общо на човешкия род и дори на всички животни, то поне нещо от това да отделяш на бедните, та да не отказваш прехраната на тези, на които ти би трябвало да предоставиш съучастие в твоето право[85]”.

От посочената гледна точка, тоест, че людете са само управители на повереното им от Бога имущество и затова винаги трябва да бъдат готови да го споделят с бедните и нуждаещите се, св. Амвросий разглежда и правото на Църквата да притежава своя собственост. Това може да се допуска не с оглед на някакво икономическо могъщество на Църквата и особено в никакъв случай не като цел на нейното земно съществуване, а за да могат да бъдат подпомагани бедните. Защото своето добро Църквата трябва да дири в доброто на своите деца, особено на бедните[86]. Но, като признава това право, все пак св. Амвросий не пропуска да изтъкне, че в основата на църковната собственост лежи не божественото, а човешкото, императорското право. Той дори е съгласен, ако на императора са необходими църковните имоти, Църквата да му ги отстъпи. В такъв случай нито един епископ не ще му окаже съпротива[87]. Обаче св. Амвросий подчертава, че тази власт на императора има своите предели. Тя може да се простира върху земите и жилищата, които принадлежат на Църквата – тях той е готов да отстъпи, но не и върху храмовете, посветени на Бога. При опита да бъде заставен да предаде един от извънградските храмове в Милано на арианите, той писал на императора: “Не мисли, че твоето императорско право се простира върху това, което е Божие. Не се превъзнасяй! Защото писано е: Божието Богу, Кесаревото кесарю (Матей 22:21). На тебе – императора, принадлежат дворците; храмовете пък принадлежат на свещенослужителите”[88].

Прочетете още „Социалните възгледи на светите отци – продължение 2*“ →

IV. Св. Амвросий Медиолански и блажени Августин

Увод

Обща характеристика на епохата и дейността на двамата  църковни учители

Илия К. Цоневски

1.През IV-ти и V-ти век в западната половина на Римската империя и в римска Африка картината на нравствения и социалния живот е била почти същата, каквато и в източната половина на империята. И тук, както на изток, са съществували същите народни бедствия и страдания, същите въпиющи социални противоречия, същите себични прояви у богатите: алчност, користолюбие и жажда за забогатяване за сметка на бедстващите, угнетените и отрудените народни маси.

Указание за това тежко социално положение на широките народни маси в Римската империя през тази епоха намираме в указа на император Диоклетиан и съуправителите му (от 301 година) за таксите, с който се установявали максималните цени на всички продукти на пазара, както на селскостопанските, така също и на промишлените произведения[1]. По повод на този знаменателен опит чрез императорски декрет да се спре непрестанното покачване на цените на продуктите от първа необходимост, западният църковен писател от това време Лактанций отбелязва: “Чрез различни несправедливи действия император Диоклeтиaн предизвика необходимото поскъпване и след това чрез закон се зае да определи цените на хранителните припаси. Сега заради маловажни и незначителни неща се дойде до много кръвопролития. От страх не се изнасяше вече нищо за продан на пазара и поскъпването взе много страшни размери[2]”. Особено указателни за бедственото положение на широките народни маса са мотивите, които са предизвикали издаването на споменатия указ. От тях се вижда, че алчността и жаждата за забогатяване са вземали застрашителни размери. Търговците и лихварите не се спирали пред нищо, за да трупат все по-големи богатства. Чрез неимоверно повишаване на цените дори и на продуктите от първа необходимост, те се домогвали към все по-големи печалби. Издаването на указа за таксите се обосновава с необходимостта, в интереса на общото добро, да се тури край на тази алчност и ненаситна жажда за по-големи печалби. В тази обосновка и оправдание на взетите от императора строги мерки се рисува и картината на мрачната действителност през тази епоха. Между другото в тези мотиви се подчертава, че като че ли нищо не би могло да обуздае ония, в които беснее безгранична алчност. Без зачитане на всякакви човешки интереси, тя се увеличавала не годишно или месечно, или дори дневно, но почти всеки час, всяка минута. Бясната лакомия била единна в това: да бъде безогледна по отношение на общите нужди и бедствията на людете. Разюзданата жажда за грабеж не се смекчавала нито от изобилието на стоките, нито от богатата реколта. Завладените от такава алчност люде искали всичко да впрегнат в служба на своите печалби. Изгледите за голямо земно плодородие не ги радвали. Напротив, в това те виждали заплаха за своите себични интереси. Те се домогвали без всякакво стеснение да спрат потока на народното благополучие, като използвали дори народните бедствия, особено при неплодородие и недоимък, за свое забогатяване. Тези алчни люде, които, при изобилието на своето богатство, биха могли да изхранят цели народи, признавали само своите лични интереси и изгоди и догонвали все по-големи грабителски лихвени проценти[3].

Че наистина общото народно бедствие е било голямо, се вижда ясно от това, че за нарушаването на указа се предвиждало смъртно наказание: “Заповядваме, така че всеки, който дръзне да се противопостави на предписанията на този указ, може да върши това с опасност да загуби главата си… На същата опасност подлежи също и онзи, който от користолюбие взема противозаконно участие в алчната търговия на някой закупчик. От същата отговорност не трябва да бъде освободен и онзи, който притежава хранителни припаси и се стреми да ги укрие; за този пък, който изкуствено причинява недоимък, наказанието трябва да бъде по-голямо, отколкото за онзи, който се противопоставя на разпорежданията [4]”.

Наистина, истинската причина за прекомерното покачване на цените и изобщо за поскъпването на живота, за която причина загатва Лактанций (голямото увеличаване на данъците), в указа и в мотивите към него, не се посочва. За да се скрие тази причина, може би в указа тенденциозно тъй много се говори за “беснеещата алчност[5]”. Но все пак този указ и мотивите към него ни рисуват правдиво картината на тогавашната, а пък и на по-сетнешната, мрачна действителност: от една страна охолство, разкош и разточителство, а от друга въпиюща бедност, мизерия и бедствия. Макар и указът да произхожда от началото на IV-ти век (301 година), но и по-късно положението не е било по-добро не само сред езичниците, но и дори сред християните. За това свидетелстват особено ярко за източната половина на империята св. Василий Велики[6] и св. Иоан Златоуст[7], а за западната блажени Иероним[8].

Социалните противоречия все повече се изостряли. На труда не се е гледало в духа на учението на християнството[9] като на средство за изкарване на прехраната, а с презрение[10].            

2.Такава мрачна е била картината на живота и социалните отношения през тази епоха и в северна, така наречената проконсулска Африка, родината на блажени Августин. Някога в цветущо състояние, благодарение на приказното плодородие на страната, от III-ти век тази римска провинция започва да запада. Както в Рим, така и тук богатите имали възможност да вложат своите големи капитали в плодородна поземлена собственост, за да си осигурят чрез това здрава и постоянна рента и по този начин да увеличат своите печалби. Според свидетелството на Плиний Млади през времето на Нерон половината от проконсулска Африка е била в ръцете на шестима големи земевладелци. По-късно голяма част от земята преминала във владение на римската аристокрация. Последната не искала да знае за никакви социални задължения. За широките народни маси не се проявявали почти никакви социални грижи. Знатните се надпреварвали да строят великолепни жилища и да живеят в охолство и разкош, като смятали, че народът може да бъде задоволяван само с хляб и зрелища. Запазени образи от това време свидетелстват в какво богатите римляни в северна Африка са намирали своите развлечения: пиршества, множество сътрапезници, танцьорки и други. Това остро противоречие между охолния живот на богатите и бедственото положение на широките народни маси е било една от причините, поради които християнството, с неговото учение за равенство и братство между людете[11], в Северна Африка било посрещнато възторжено[12].

Променчивите политически събития и острите религиозни борби, които ставали в Северна Африка, допринасяли също твърде много за влошаване положението на широките народни маси. Големи опустошения сред местното население причинили и гоненията против християните. Пакостни били и последиците от религиозните спорове в Църквата през IV-ти век, особено борбите срещу донатистите, които изявявали претенцията, че те представляват истинската Христова Църква. Но особено много допринесло за влошаване на социалното положение на людете в северна Африка движението на така наречените циркумцелиони (circumcellionen= “скитници около селските жилища”). Така се наричали първоначално скитащите се в името на Христос аскети, които сами се назовавали воини на Христос и смятали, че са призвани да водят борба с всички средства – позволени и непозволени – срещу всяка неправда, като защитават всички отрудени и угнетени и като ограбват и дори убиват богатите и знатни люде. Донатистите, като преследвани от държавната и църковната власт, намерили подкрепа от страна на циркумцелионите и ги приели в своята среда. За пръв път изпъкнал ужасът, който всявали циркумцелионите, когато император Константин издал указ, по силата на който трябвало да бъдат отнети от донатистите храмовете, а епископите им трябвало да бъдат изпратени на заточение. Оттогава дивите орди на циркумцелионите винаги се явявали на сцената, като продължавали и до времето на блажени Августин да вършат най-срамни дела, безчинства и зверства. На цели полкове, както свидетелства житиеписецът на блажени Августин – Посидий[13], те нахлували като бесновати в градовете и селата с издигнати над главите си сопи, разбивали жилищата, биели и убивали, ограбвали и опожарявали православните храмове, мъчели и убивали православните свещеници. Тази дива секта намирала привърженици и последовници главно сред нумидийските и мавритански селяни. Към нея се присъединявали и освободени роби и лениви скитници, които никога дори и не помисляли с честен труд да изкарат прехраната си, а искали да живеят за сметка на другите[14].

Ето, с това нравствено разложение, с този мамонистически дух на времето, с тази жажда за забогатяване и повече удоволствия, с вземащите застрашителни размери алчност, користолюбие и жестокосърдие на богатите, изобщо с въпиющите социални противоречия, е трябвало да водят смела и упорита борба църковните писатели на Запад от тази епоха. Защото те са знаели много добре, че Евангелието, макар и да не е социално благовестие, изисква правилно отношение към всички световни проблеми, че то е семе на нов живот, закваска, която постепенно трябва да обнови целия живот и затова светът с право очаква от последовниците Христови социални дела чрез удовлетворяване на Христовото учение в живота[15]. Между тези църковни писатели на Запад, които с живо слово и перо са допринесли твърде много за изясняване на социалните проблеми от християнска гледна точка, на първо място несъмнено трябва да бъдат поставени двамата бележити църковни учители св. Амвросий, епископ Медиолански (Милански), и блажени Августин, епископ Ипонски. 

Прочетете още „Социалните възгледи на светите отци*“ →