Ставрофорен иконом Михаил Михайлов

Fr. Mihail Mihaylov

Synodal Decrees: Their Juridical Characterisics, Functions and Application

Abstract:

Knowledge of applicable law is essential for its effective implementation. This requires authorities to make law-enforcement measures public in a timely manner so that those affected by the relevant provisions are aware of them and can adjust their behavior accordingly. This principle fully applies to local church law, which includes the special Synodal Ordinance. Therefore, a proper understanding of the Synodal Regulations, considering their legal characteristics, functions, and applications, is crucial and must be thoroughly examined and explained. This article analyzes the use of the concept of Synodal Ordinance in the Statute of the Bulgarian Orthodox Church–Bulgarian Patriarchate (BOC-BP), the status and role of this legal source within the general system of church law, and the benefits and challenges associated with its application. Additionally, it proposes measures to prevent misuse of the institute, such as conducting a Church Council periodically as stipulated by the UBOC-BP, which would sanction the issued Synodal Ordinances. The article underscores the importance of the Synodal Regulations as a source of local church law, establishing legal norms that carry the same authority as those created by the BOC Statute itself.

Keywords: Synodal Ordinance, Statutory Rules, Church Council, Legal Norms, Holy Synod, Legislature, Canon Law, Practical Theology

В десетата година от приемането и влизането в сила на действащия Устав на Българската православна църква – Българска патриаршия (УБПЦ-БП), Свeтият Синод, наред с текста на самия Устав, издаде и кратко книжно тяло, съдържащо Синодалните наредби, приети на основание чл. 58, т. 12 от УБПЦ-БП. Тази добра инициатива, която сама по себе си е полезна, защото дава възможност на тези, които проявяват интерес към пълния обем на действащото към момента поместно църковно право, да се запознаят и с тези синодални разпоредби, поставя на дневен ред въпроса за правната характеристика на същите тези наредби, за техните функции и приложение

С оглед на правилното разглеждане на поставения въпрос е нужно да бъде изяснено в какъв смисъл е употребено понятието синодални наредби в действащия Устав на поместната ни църква. При направената справка се оказва, че думата наредба е употребена в УБПЦ-БП 13 пъти, от които 3 пъти в единствено число (наредба) и 10 пъти в множествено (наредби), като при нейната употреба в уставните разпоредби са вложени три различни значения. Думата наредба е употребена в смисъл на обща правна уредба по определен кръг въпроси (чл. 58, т. 3 и 33; чл. 59, т. 6; чл. 126, ал. 2, т. 2; чл. 176, ал. 3 и чл. 244, ал. 1). Употребява се също и в смисъла, който Общата теория на правото влага в понятието подзаконов нормативен акт на изпълнителната власт, а именно като издаване на актове по изпълнение на разпоредбите на УБПЦ, тоест правилници и наредби (чл. 58 т. 13 и § 8 и 9 от ПЗР)[1]. Третият смисъл на употребата на думата наредба е именно „синодални наредби за устройството и управлението на Църквата“ (чл. 58, т. 12; чл. 27, т. 2 и чл. 135, т. 19). В този ред на мисли трябва да бъде отбелязано, че, когато говорим за създаването на регламенти (с решения, окръжни писма, заповеди и други форми на административни разпореждания) в смисъл на обща правна уредба по дадени въпроси, влизащи в установения кръг правомощия, както и чрез издаването на правилници и наредби по изпълнение на УБПЦ-БП, Светия Синод действа в рамките на обема на полагащите му се правомощия – като орган на изпълнителната църковна власт (чл. 6 от УБПЦ-БП). В другата хипотеза – с приемането на „синодални наредби за устройството и управлението на Църквата“, Светия Синод не изпълнява своите правомощия като върховен ръководен орган на Българската православна църква – Българска Патриаршия, а навлиза в сферата от правомощия на законодателната власт, който, съгласно императивната разпоредба на чл. 8 от УБПЦ-БП, принадлежи на Църковния събор. Тези норми на УБПЦ-БП показват, че е прието разграничаване на правомощията на органите на Българската православна църква, с оглед на обезпечаване на принципа на разделение на властите. Съгласно това разрешение законодателната власт се упражнява от най-разширения (широко представителен) колективен орган на поместната ни църква Църковния събор, който гарантира приложението на древния принцип на съборността в Църквата. Ето защо, макар и членовете на Светия Синод да влизат по право в персоналния състав на Църковния събор като орган на Българската православна църква, те представляват едва 1/9 или дори 1/10 от общия състав на Църковния събор (чл. 15 от УБПЦ), поради което трябва да приемем, че законодателната функция на Светия Синод, предвидена в чл. 58, т. 12, е по-скоро извънредна мярка, отколкото принцип в регламентирането на устройството и управлението на Българската православна църква. Всъщност този извод се налага и при анализ на текста на споменатата разпоредба, където ясно се говори за прилагането ѝ „в неотложни случаи“, както и за необходимостта от внасяне “за разглеждане в първия свикан след издаването им Църковен събор“, който „приема или отменя синодалните наредби“ (чл. 27, т. 2 от УБПЦ-БП). От изложеното дотук можем да определим Синодалните наредби по смисъла на чл. 58, т. 12 от УБПЦ-БП като правни норми, уреждащи временно и условно обществените отношения, свързани с устройството и управлението на Българската православна църква. Действието на тези правни норми във времето се определя от цикличността на провеждане на Църковния събор, тоест те, ако бъде спазена императивната разпоредба на чл. 18 от УБПЦ-БП, действат най-много 4 години, и продължават да действат в зависимост от санкцията на Църковния събор. След произнасянето на Църковния събор нормата, установена чрез приемането на Синодална наредба или се инкорпорира в УБПЦ-БП, ако бъде приета, защото Църковният събор има това правомощие (чл. 27, т. 1 и 2), или се стига до нейната аброгация (abrogatio – отменяване). Тук естествено се появява въпросът за действието на тази отмяна по време, тоест откога настъпват юридическите последици от отмяната на Синодалната наредба – занапред или със задна дата. Безспорно, със своето решение при приемането на синодалната наредба Църковният събор санира правните последици, породени от прилагането на съответната синодална наредба. Какво обаче се случва, когато Църковният събор отменя дадена синодална наредба и дали отмяната действа ex tunc (обратно действие), превръщайки правната последица в нищожна, е въпрос, чиято важност предполага неговото разрешаване със специална уставна разпоредба.

С оглед на добиването на по-пълна представа за правната характеристика на Синодалната наредба ще спомена, че това нормативно разрешение е продиктувано от особеността на Църковния събор като законодателен орган на БПЦ, и по-скоро от периодичността на неговите редовни заседания, а именно веднъж на четири години (чл. 18 и 29). Църковният събор функционира не като постоянно действащ орган със съответните сесии, а като орган, заседаващ веднъж на четири години. При прилагането на тези разпоредби се получава голям период между редовните заседания, от една страна, а от друга страна Църковният събор заседава винаги с различен персонален състав. Режимът на работа на Църковния събор не позволява приемането на промени в устройствените църковни правила, които често са необходими поради промените, които настъпват в организацията на обществото или в нормативната уредба в страната. Тези обективни промени следва да бъдат своевременно отчетени и от църковното законодателство, което да се съобрази с тях, доколкото това е възможно, съобразявайки се с разпоредбата на чл. 19 от УБПЦ-БП. Това вероятно е причината авторите на отменения Устав на Българската православна църква да приемат подобно разрешение, отстъпващо от принципа на съборността и разделението на властите и разширяващо кръга от правомощия на Светия Синод, което е дословно възпроизведено като разпоредба и в действащия УБПЦ-БП. Подобно разрешение вероятно би било приемливо и дори полезно, ако Светия Синод проявяваше грижа за изпълнението на уставните разпоредби и на всеки четири години се провеждаше Църковен събор, който да преглежда приетите през изминалите четири години синодални наредби и да ги приема или отхвърля, за да има яснота и сигурност в църковния правен ред. Тук трябва да се отбележи, че Църковен събор не е свикван и провеждан от 2008 година, макар че на всеки четири години във всички български епархии се избират делегати, които се утвърждават от Светия Синод, каквото е изискването на УБПЦ-БП. Липсата на заседания на Църковния събор и приемането същевременно на синодални наредби, които няма от кого да бъдат санкционирани, опорочават замисъла на авторите на УБПЦ-БП, водейки до фактическото дерогиране на законодателните правомощия на Църковния събор и тяхното присвояване от страна на изпълнителната власт на Българската православна църква, която всъщност упражнява и върховната съдебна и управленска власт съгласно чл. 9 от УБПЦ-БП.

Прочетете още „Синодални наредби: правна характеристика, функции и приложение*“ →

Дилян Николчев

Abstract

The subject of the study is the destiny (fate) of the Exarchia’s Statute after its adoption by the Second Church-People’s Assembly in 1922 until its legal sanctioning by the State in 1937. On the basis of archival documents and official Church press releases, all major events – supporting the 15-year-old attempts the Statute to acquire the power of a law for the Church and the State – are followed-up. After all, this took place, but at the expense of its initial canonical completeness.

***

За промените на Екзархийския устав (ЕУ) след неговото приемане през 1871 година до проекта за нов ЕУ, гласуван от II-рия Църковно-народен събор през 1922 година, се знае немалко. По-непозната е съдбата на Устава след това – до края на функционирането му през 1950 година. Ако има някакъв принос настоящото кратко изследване, то е в доосветляването на същата тема, тъй като свидетелят на тези събития и най-добър познавач на поместното ни Църковно право професор протопрезвитер д-р Стефан Цанков прави обстоен преглед въобще на историята около ЕУ след Освобождението в студията си „Българската православна църква от освобождението до настояще време“, публикувана през 1939 година. Към написаното от него добавям и сведения от някои архивни документи, съхранявани в Централния държавен архив. И така, след остра конфронтация между Светия Синод и първото и второто правителство на Александър Стамболийски синодалните архиереи са принудени да приемат свикването на ІІ-рия Църковно-народен събор на 6 февруари 1921 година в София. Основната задача на Събора е да приеме нов ЕУ по предварително изготвен проект за изменение и допълнение на ЕУ [1, с. 141]. По силата на Търновската конституция самото свикване на Събора е на основание издаден на 20 октомври 1920 година царски Указ № 355 на българския монарх Борис. С указа всъщност се утвърждава „Закон за изменение и допълнение на Екзархийския Устав, приспособен за Царството“, приет от Обикновеното народно събрание в първата извънредна сесия в 67-то му заседание на 6 октомври същата година. Със същия закон чл. 180 от Екзархийския Устав, „приспособен за Царството от 1895 година, се отменява“ и „вместо него се възстановява съответният нему стария Екзархийски Устав /от 1871 година/ чл. 134 или чл. 100 от приспособения в княжеството Екзархийски Устав (от 1883 година) в следната редакция: Светия Синод е длъжен да свиква представители от всички български епархии на църковно-народен събор, в който ще се предлагат, разгледват и одобряват общите сметки на църквата и ще се поправи и допълни Екзархийския Устав, като вземе и решение въобще по духовния живот на църквата“. Пак според същия закон Министерският съвет свиква чрез царски указ Църковно-народния събор в едномесечен срок [2, л. 3 гр.].

Откритият на 6 февруари 1921 година ІІ-ри Църковно-народен събор заседава (с малки прекъсвания) в сградата на Народното събрание повече от година – до 16 февруари 1922 година. Работата му приключва с изработен проект за нов ЕУ, който, по думите на протопрезвитер Стефан Цанков, „представлява едно подробно, системно разработване, една кодификация на българското църковно право“ [1, с. 143]. Самият устав има 568 члена и е канонически и юридически „композиран“ в 4 части: І. Устройство (органи на църковната власт, 1-134); ІІ. Ведомство на църковните власти (135-233); ІІІ. Църковен съд (съдоустройство, 233-429); ІV. Приходи и отчетност на църковните власти (430-568) [1, с. 143].

Но макар и приет от Събора и одобрен през същата 1922 година от Архиерейския събор, ЕУ никога не влиза в приложение в автентичния му вид. На 24 януари 1923 година той е внесен в Народното събрание от министър-председателя и министър на изповеданията Александър Стамболийски, за да бъде приет и придобивайки силата на закон, да влезе в сила, но на 9 юни същата година е извършен преврат срещу земеделското правителство и съдбата на ЕУ остава нерешена[1, с. 144]. Започва един дълъг 15-годишен спор между Светия Синод и правителствата през този период за узаконяването му.

Поради напрегнатата вътрешнополитическа обстановка след преврата до края на 1923 година Светия Синод не предприема официални постъпки пред държавните власти по отношение на приетия от ІІ-рия Църковно-народен събор ЕУ.

На 26 март 1924 година Светият Синод изпраща до министъра на външните работи и изповеданията служебно писмо, в което се казва: „Още преди две години Светият Синод представи на подведомственото Ви Министерство изработения и гласувания от Църковно-Народния Събор Екзархийски Устав за внасяне в Народното Събрание, ала и до днес, макар внесен в ХХ-то Народно Събрание, той не е санкциониран. Ето защо Светият Синод, в заседанието си на 19 тоя месец, реши отново да Ви замолим, Господин Министре, да наредите да се внесе новия Екзархийски Устав още в тая сесия на Народното Събрание за вотиране и надлежно промулгиране, съгласно чл. 564 от същия Устав“. Писмото е подписано от наместник-председателя на Светия Синод Пловдивски митрополит Максим [2, л. 4].

На 31 юли 1925 година Светият Синод отново изпраща на министъра на външните работи и изповеданията служебно писмо, в което се припомня на министъра, че са изминали повече от три години от изработването на ЕУ. В писмото се казва: „… до днес той не е утвърден. Понеже животът на Българската Църква твърде много се спъва от действащия сега Екзархийски Устав, изработен преди повече от 54 години и приспособен за в България отпреди 30 години, обстоятелство, което наложи свикване на Църковно-Народния Събор и изработване на новия Устав, Светият Синод в заседанието си на 28 тоя месец реши още веднъж най-настоятелно да Ви замолим, господин Министре, в най-скоро време да бъде внесен в Народното Събрание новият Екзархийски Устав, за вотиране и надлежно промулгиране, като в случая, че се окажат некои пречки за това внасяне, имате добрината да уведомите Светия Синод“ [2, л. 5].

През лятото на същата 1925 година се появява обаче друг проблем, който има пряко отношение към приетия през 1922 година от ІІ-рия Църковно-народен събор ЕУ. Политически, професионални и обществени кръгове започват критична кампания срещу Светия Синод по въпроси, свързани с църковното правосъдие – по съдоустройството, материалното право и процесуалното право по брачни дела. Адвокатската гилдия дори настоява да се въведе граждански брак и църковното правосъдие да бъде извадено от бракоразводния процес [1, с. 147]. Стига се дори дотам, че Светият Синод издава окръжно (№ 4669) на 21 юли 1925 година, с което се нарежда „да не се допускат адвокати в духовните ни съдилища“ [2, л. 6: Окръжно до Епархийските Началства на Светия Синод изходящ № 3194 от 12 май 1928 година]. Всичко това стопира за известно време синодалните опити за влияние на държавните власти по закон да утвърдят новия ЕУ.

Прочетете още „За съдбата на Екзархийския устав след приемането му от Втория Църковно-народен събор през 1922 година*“ →

Дилян Николчев

В своя статия през 2011 година, отпечатана и в списание Християнство и култура[1], изразих песимистичното си очакване по отношение на уставното изискване църковният събор да бъде свикан през 2012 година, тоест, че за пореден път Уставът на Българската православна църква-Българска патриаршия[2] ще бъде брутално нарушен от Светия Синод на поместната ни църква. В същия текст отправих тревожни предупреждения и по други сериозни църковно-канонич­ни проблеми, имащи отношение към настоящото църковноправно устройство. Да припомня: въпросите, свързани с разсекретяването на ДС-досиетата на висшия клир; продължаващата обвързаност на някои наши архиереи с бизнес кръгове и политически интереси, обвързаност, изразявана по вулгарен начин, включително и с вълна от архонтски отличия на личности със съмнителна репутация и минало; очертаващата се още тогава тенденция да се повторят нечестни практики при избора на нов патриарх (при все още живия патриарх Максим) и други.

В следващите редове някои от тези неразрешени проблеми ще бъдат обговорени отново. Към тях ще прибавя и зададен публично вече от мен въпрос: защо управлението на поместната ни църква отказва да изпълни Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия-ЗДРДОПБГДСРСБНА

За отказа на Светия Синод да свика Църковен събор

В Устава на Българската православна църква-Българска патриаршия съществуват два текста, които императивно повеля­ват Църковният събор да се свиква редовно на всеки четири години. Първият е заложен в чл. 18 и в него се казва: „Църковният събор се свиква на редовна сесия в първата година на всеки четиригодишен период, а извънредно – когато Светият Синод намери това за необходимо“. Вторият текст (чл. 29) като че ли нарочно, за да припомня на родните ни архиереи, че съществуват канонични разпоредби, които трябва да се спазват, повтаря това задължително условие: „Църковният събор се свиква редовно веднъж на четири години, а извънредно – при необходимост”. От правна гледна точка тези законодателни изисквания не оставят никакво поле за различна интерпретация, не позволяват никакъв измислен дебат по отношение на това дали е възможно срокът за свик­ване на Събора да не бъде спазен от Светия Синод. Каноничната разпоредба е ясна и задължаваща, което означава, че през 2012 година трябваше да се свика поредният Църковен събор – седмият по броенето (започващо от Първия Църковно-народен събор, 1871 година).

С оглед на разпоредбите на Устава, имащи отношение към свикването на Църко­вен събор, сериозен въпрос повдига и една друга хипотеза – тази за провеждане­то на извънредни сесии по време на вече свикан редовен събор. Чл. 39 от стария устав (този от 1950 година) допускаше волята и упражняването на правото за свик­ване да не е само във властническите правомощия на Светия Синод, но също така такова правомощие да притежава и самият Църковно-народен събор – в лицето на самите участници: „Църковно-народният събор се свиква на редовна сесия в първата година на всеки четиригодишен период, а извънредно – когато Светия Синод намери за нужно или когато мотивирано се поиска от половината чле­нове на събора[3]”. Защо Църковно-народния събор (променен в Църковен събор) в Рилския манастир през 2008 година отмени тази възможност той да се свиква и от самия събор с приемането на текст, предоставящ изключителните права единствено на Българския патри­арх (чл. 30. (1): „Църковният събор се свиква, открива, ръководи и закрива от Българския патриарх или определен от него с писмена заповед председателст­ващ“), можем единствено да се досещаме. Остава обаче усещането за игнори­ране на съборното начало в поместната ни църква, и то в каноничен институт, който в най-голяма степен би трябвало да символизира съборността.

Към тези бележки за задължителното и редовно свикване на Църковен събор на всеки четири години е необходимо да се прибавят и още няколко. Първата се отнася до конкретен текст (чл. 27, т. 3) от раздел III (Правомощия и заседания на Църковния събор) на глава втора (Църковен събор), в който изрично се казва, че Църковният събор „изслушва отчетен доклад на Светия Синод за цялост­ната дейност на Българската православна църква-Българска патриаршия през изтеклия четиригодишен период и се произнася по доклада”. Тоест не за пет, шест, седем, осем и повече години, а за „четиригодишен период”. Втората бе­лежка се отнася до разграничаването на императивното изискване за свикване на събор от пожелателното. Тази правна възможност присъства наистина, но тя се отнася за приетия през 2008 година в Устава на Българската православна църква-Българска патриаршия нов за поместната ни църква каноничен институт – Архиерейския събор[4]. Така Уставът повелява в чл. 36, ал. 2, че „Архиерейският събор се свиква от Българския патриарх, когато Светият Синод намери това за необходимо”. И не на последно място – как ус­тавът от 1950 година, създаден в най-голяма степен в условията на комунистическа диктовка (разбирай – кървава комунистическа диктатура), определя този чети­ригодишен период като „законоустановено време[5]”, а сегашните архиереи отго­варят на журналистическия въпрос – кога Синодът ще свика VII-мия Църковен събор с отговори от рода на: „не сме готови чисто организационно” (Западно и Средноевропей­ски митрополит Антоний) и „просто сега не сме взели решение за подготовка […], просто не е започнала подготовката“ (Ловчански митрополит Гавриил)[6].

Прочетете още „Отново песимистично за управлението на поместната ни църква*“ →