(По случай 1900-годишнината от мъченическата кончина на двамата първовърховни св. Апостоли )
Архимандрит Сергий Язаджиев
“Онзи, Който помогна на Петра в апостолството между обрязаните, помогна и на мене между езичниците” (Галатяни 2:8)
В началото на църковната история, като два непоклатими стълба, стоят образите на двамата първовърховни свети апостоли Петър и Павел. Първият от тях малодушно отрекъл се от Христа, но после с горчиви сълзи оплакал своето падение и отново възстановен от Спасителя апостолското си достойнство (Иоан 21:15-17); вторият пък жестоко гонел Христовата Църква, но преживял своето чудесно обръщение към Христа и причислен от него към апостолския сонм като “избран съсъд” (Деяния на светите апостоли 9:15) – те и двамата свидетелстват за всепобеждаващата сила на Божията благодат, която “немощно лекува и недостигащо възпълва”.
Верни на завета на Божествения Учител за разпространяване на Неговото Евангелие сред всички народи по цял свят (Матей 28:19; Марк 16:15), двамата велики Христови апостоли, при различието на своето апостолско-мисионерско призвание (Галатяни 2:7), проповядвали обаче Христовото благовестие еднакво пред юдеи и пред езичници – без да оказват пред предпочитание към едните или към другите, и без да жертват Христовата истина за угода на едните и ущърб на другите.
Така св. апостол Петър известен предимно като Апостол на обрязаните (Галатяни 2:7-9) пише своето второ послание – “ония, на които чрез правдата на Бога нашего и Спасителя Иисуса Христа се падна да получат с нас еднаква по стойност вяра” (2 Петра 1:1) като наред с юдеите-християни има предвид и езичниците-християни в петте малоазийски области, до които той изпраща посланията си. В речта си към иерусалимските юдеи, озадачени от случая с кръщаването на първите езичници в Църквата – стотника Корнилий с дома му, св. апостол Петър, след като излага даденото Му от Бога по този повод откровение и предава самия факт, заявява: “Бог им (на езичниците) даде равен дар, какъвто и нам на юдеите, които повярвахме в Господа Иисуса Христа“ (Деяния на светите апостоли 11:17). А в речта си пред Апостолския събор в Иерусалим, като има предвид същия факт, св. апостол Петър казва: „Сърцеведецът Бог им (на езичниците) засвидетелства, като им даде Дух Свети, както и нам (на юдеите); и не направи никаква разлика между нас и тях, като очисти с вяра сърцата им”(Деяния на светите апостоли 15:8-9).
От друга страна пък св. апостол Павел, който предимно бил смятан като апостол на необрязаните (Галатяни 2:7-9), и сам нарича себе си “Апостол на езичниците“ (Римляни 11-13), пише на езичниците-християни в Рим ”не искам, братя да не знаете…, че ожесточението у Израиля стана частично, докле да влезе цялото множество езичници, и по този начин целия Израил ще се спаси” (Римляни 11:25-26). С тези думи, според тълкуването на св. Иоан Златоуст, Апостолът потвърждава това именно, че “целият (еврейски – в скоби наши) народ не е отхвърлен, че мнозина вече от него са повярвали, или трябва да повярват по-късно“[1]. А след неуспеха, претърпян от проповедта му сред юдеите в Антиохия Писидийска св. aпостол Петър, заедно със св. апостол Варнава, признава пред юдеите: ”първо вам трябваше да бъде проповядвано Словото Божие, но понеже го отхвърляхте и намирате сами себе си за недостойни за вечен живот, ето обръщаме се към езичниците”(Деяния на светите апостоли 13-46). От тези думи на Апостола св. Иоан Златоуст заключава, че неверието на юдеите станало причина апостолската проповед от юдеите да се насочи предимно към езичниците[2], без обаче да промени своята същина, обусловена от нейния единствен Първоизточник – Христа Спасителя. Затова св. апостол Павел пише на Галатяните: “на мене е поверено да благовестя на необрязаните, както на Петър – на обрязаните, понеже Онзи, Който помогна на Петър в апостолството между обрязаните, помогна и на мене между езичниците” (Галатяни 2:7-8). С тези думи той “изтъква себе си като равночестен на Петра”[3] в апостолското си дело и доказва, че проповедта му била угодна на Бога[4]. А по-нататък св. апостол Павел добавя: “като узнаха дадената ми благодат, Яков, Кифа и Иоан, смятани за стълбове, подадоха на мене и на Варнава ръка за общуване, за да отидем ние при езичниците, а те при обрязаните” (Галатяни 2:9). Чрез тези си думи св. апостол Павел пък доказва, че и най-авторитетните измежду Христовите апостоли (в това число и св. апостол Петър – Кифа) одобрявали неговата проповед, тъй като по своята същина тя ни най-малко не се отличавала от тяхното слово[5].
И така, Апостолът на обрязаните и Апостолът на езичниците са били напълно единни в своето велико апостолско-мисионерско дело на придобиване човешките души за Христа[6]. Такива са били и са останали те в паметта на всички християнски поколения до днес, като се почне от общия ден (29 юни 67 година) и общото място (град Рим) на тяхната мъченическа кончина, за която така свидетелства Дионисий Коринтски в писмото си до Римската църква: “след като проповядвали заедно в Италия, двамата в едно и също време пострадали”[7].
Така гледат на тях и непросветените[8] приемници на свeтите апостоли. Св. Климент Римски (починал 101 година), сам ученик на св. апостол Петър, обръщайки се към коринтските християни, като пример на апостолство и образец на изповедничество наред със своя велик учител им сочи и св. апостол Павел (Послание до коринтяните 5:4)[9]. Св. Игнатий Богоносец (починал 108 година) в посланието си до римляните 4:3, като ги моли да не се застъпват за него и да не пречат да пострада за Христа, пише: ”Не като Петър и Павел ви заповядвам: те са апостоли на Иисуса Христа, а пък аз съм най-малък[10].”
И в по-късно време се запазва у светите отци същият възглед за двамата велики апостоли като напълно равни помежду си и неразделими в своя апостолски подвиг. Така св. Ириней Лионски (починал 202 година) ги поставя наравно в основаването на Римската църква, като свидетелства: ”Петър и Павел благовествали в Рим и основали църква[11]”. Тертулиан (починал около 220 година), пък пише, “че на римляните Петър и Павел оставили Евангелието, написано със своята собствена кръв”[12]. На друго място същият църковен писател, като намира, че двамата апостоли са равни във всичко пише: „Добре е, че Петър се изравнява с Павла и в мъченичеството“[13]. Св. Иоан Златоуст (починал 407 година), след като говори за мъченичеството на Петър и Павел, които се преселили от тукашния живот, ”като единият бил посечен, а другият приел кръстна смърт обратно на Господа (тоест разпнат с главата надолу – в скоби наши) заключава: “не поради това ли те са били най-много възпявани и прославяни навред по вселената[14]?” И блажени Августин (починал430 година) в слово, посветено на светите апостоли Петър и Павел, казва:”Един е денят на мъченичеството на двамата aпостоли; но те двамата бяха едно: и дори да бяха пострадали в различни дни, те бяха едно[15]”.
Израз на това всеобщо вселенско предание, възлизащо още към апостолския век, е и богослужебното последование, съставено през вековете и оформило се от VII-ми и IX-ти век[16], в чест на двамата велики “Апостолов первопрестольницы и вселенныя учителье”, както се прославят те в общия им тропар. Още в самото начало на това богослужебно последование те биват възпявани като “разделни телесно, но съединени по дух[17]”, и този общ мотив преминава през цялата им богослужебна прослава.
Неразделни са двамата велики свети апостоли и в изображенията на църковната иконография от най-древно време насам. Смята се, че още св. апостол и евангелист Лука е изобразил заедно на икона образите на двамата първовърховни апостоли[18]. Заедно са дадени те и във Ватиканския бронзов медальон от II-ри век и в редица старинни позлатени дъна на чаши откъм IV-ти и V-ти век[19]. В римските катакомби вече се среща традиционното изобразяване на целия апостолски сонм начело с Господ Иисус Христос, от двете страни, на Когото стоят светите апостоли Петър и Павел[20]. Така и през средновековието, на Изток и на Запад, двамата първовърховни апостоли са представяни винаги заедно. Особено забележително са изобразени те в Палатинската капела в Палермо от около 1180 година[21], където те са представени във византийски стил, и то прегърнати, в знак на тяхното единомислие и духовно единение в огромното им мисионерско дело за Христа, запечатано с мъченическата им смърт в един и същи ден и година.
При това всеобщо признание на обективно тясната взаимна връзка и равночестно единство между двамата първовърховни свети aпостоли, твърде важно е да се установи какво е било тяхното субективно отношение един към друг, отразено в техните послания.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 