Д-р Грегор Ларенцакис
Тази тема е не само интересна и актуална, но преди всичко много съществена и от голямо значение за важния за всички християни съвместен стремеж към достигане на християнско единство. Защото тази тема представлява най-добре едновременно и дара, и задачата на църквите, именно вярната основа и верния метод, респективно правилния и сигурен път към осъществяване пълното църковно общение на всички християни. Всичко това ни предлага Никео-Цариградският символ.
Този символ, който по форма и съдържание е плод и резултат на Втория вселенски събор и е запазил неизменната си стойност през своята 1600-годишна история, може наистина да бъде сигурна гаранция за единството на християните.
1.Богословската дейност на Втория вселенски събор
„Най-напред подновихме единомислието помежду си[1]“ – така съобщават на император Теодосий участниците на Цариградския събор след приключване работата на събора. Единомислие като пълно съгласие във възгледите, а не като външно, повърхностно единство, което осигурява известно съвместно съществуване и „миролюбиe“, но което остава без дълбоки последици за живота и за съществуването на помирените. Въз основа на това единомислие, съобщават по-нататък съборните отци, „постановихме кратки определения, че потвърждаваме вярата на Никейските отци и изрекохме анатема срещу появилите се ереси. Освен това с оглед (възстановяването) на траен ред в църквите съставихме определени канони… [2]“Така просто и по същество, без преувеличения и излишни преклонения пред императора[3], съборните отци описват своята важна и от значение за цялото християнство работа.
Тринитарната основа на Църквата и нейното единство
Между тези важни задачи на събора естествено било и окончателното формулиране на вероопределението (Символа на вярата, бележка на преводача), което е общоприето, независимо от многото второстепенни въпроси относно документите, произхода на текста и така нататък[4]. Това Никео-Цариградско вероопределение е прието като потвърждение на Никейското, което естествено осигурява идентичността и приемствеността на апостолската вяра и същевременно взема под внимание възможността и необходимостта да се съобразява с конкретните и важни проблеми и съответно да ги изяснява.
Тези проблеми били преди всичко от пневматологичен характер, създавани от пневматомахите, тоест македонианите. Наистина във вероопределението македонианите не са директно осъдени, но това е сторено изрично в канон 1, който има догматически характер. В тази форма по-нататък е развито и формулирано учението за Света Троица. То е основата, образецът и прототипът на самата Църква и нейното единство[5].
Тринитарната основа на Църквата и нейното единство беше призната и изрично изтъкната също на Втория Ватикански събор, което от православна страна беше приветствано „с неизказана радост и благодарност“, както се изразява Стилианос Харкианакис[6]. Така в Декрета за Икуменизма се казва: „Най-висш образец и прототип на тази тайна (тоест на единството на Църквата) е единството на единия Бог, на Отца и Сина в Светия Дух, в Триединството на Лицата“ (I, 2). А в Догматическото постановление за Църквата е казано: „По такъв начин цялата Църква се явява като народ, събран в единството на Отца и Сина и Светия Дух“ (1, 4). Така Света Троица съставлява „истинското място на всяка еклезиология“, както подчертава и кардинал Ратцингер[7]. Параграфът за тринитарната база на Световния съвет на църквите, тринитарната постановка в първата фаза на официалния богословски диалог между Православната и Католическата църква и в Протестантско-католическата комисия в Германия са убедително доказателство за значението на Света Троица за Църквата и нейното единство.
Икономѝята на събора
Още един важен белег, респективно един принцип при изработването на това вероопределение, който беше и си остава от съществено значение за запазване християнското единство. При формулирането на вероопределението се касаело предимно не само до определени термини, но до същността на нещата и до съдържанието на централното тайнство на християнската вяра, което е необходимо за спасението на хората. Следователно мотивировката на първо място била не от доктринерно, познавателно естество, а от сотириологично. Този факт намира отражение при съставянето на текста на вероопределението, в който текст Дух Свети не е наречен директно и буквално „Бог“, както не е определен и като „единосъщен“. Въпреки това, при формулирането на вероопределението е изразена правилната вяра макар и в доксологична форма с библейски изрази, които не са будели предизвикателство у пневматомахите. В този смисъл съборът постъпва пастирско-сотириологически, което може да бъде окачествено като своеобразен компромис при формулирането на вярата или като икономѝя.
Начинът на процедиране съответства на духа и линията на големите църковни отци – на св. Атанасий Велики или преди всичко на св. Василий Велики, който всъщност може да се счита за духовен баща не само на вероопределението, но и на целия Втори вселенски събор.
Св. Атанасий например по проблемите на Никейския събор във връзка с омоусиос казва следното: „Като създават впечатлението, че тези думи (омоусиос) са чужди, те трябва да разберат съображението, поради което съборът е дал такава формулировка, и трябва да осъдят това, което съборът е осъдил, и тогава, ако биха могли, нека да хулят думите. Защото зная добре, че ако разберат съображението на събора, ще приемат и думите, продиктувани от това съображение“[8].
Св. Василий също е известен със своята сдържаност по отношение изричното наименуване на Светия Дух като Бог, без естествено ни най-малко да Го отрича.
Както св. Атанасий, така и св. Григорий Богослов познават това отношение на св. Василий, разбират го и го приемат. Атанасий определя това поведение като икономѝя и защитава Василий по следния начин: „Защото той (тоест Василий) – сигурен съм – става немощен за немощните, за да ги придобие (1 Коринтяни 9:22). Нашите обаче с оглед целта му, която е истината, и неговата икономѝя, трябва да възхвалят Бога, че е дал на Кападокия такъв епископ, какъвто всяка област би желала да има[9]. Св. Григорий Богослов наистина не бил възхитен от поведението на св. Василий“[10], но му признавал, че „спасението не е в изразите, а в същността на нещата“[11].
Отците на събора в Цариград са формулирали вероопределението и особено изразите относно Светия Дух така, че „да не загубят лицето си пред македонианите, но въпреки тактичността си при формулировката, те са държали твърдо на същността на нещата“, както пише по този повод А. М. Ритер“[12].
Това означава, че при съдържанието на вярата и при усилията за възстановяване единството във вярата езикът сам по себе си не трябва да бъде изолиран и абсолютизиран, иначе той ще се окаже пречка по пътя към разбирателството.
Каква стойност има това изповедание на вярата за църквите днес и какво е значението му за тяхното единство?
В своето послание до епископата на Католическата църква по случай 1600-годишния юбилей от събора в Цариград (Втори Вселенски събор – бележка на преводача) и 1550-годишния празник от събора в Ефес (Трети Вселенски събор – бележка на преводача) папа Йоан-Павел II отбелязва: „Така първият събор в Цариград… и днес също е израз на едната обща вяра на Църквата и на цялото християнство. Като изповядваме тази вяра…, искаме да подчертаем това, което – въпреки всички разделения през течение на вековете – ни свързва с всички наши братя[13]“.
Подобна констатация се прави също и в синодалното послание – енциклика на Вселенската патриаршия: „Символът на вярата, който се произнася и изповядва общо от всички християни, който оттогава е известен като Никео-Цариградски символ и като такъв се почита от всички свети Божии църкви[14]“.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.