Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина.
Православието е Вселенската истина, истината за целия свят, за всички времена и за всички народи – протоиерей Георги Флоровски
Евангелистите свидетелстват, че народът се „удивлявал“ на Иисусовото учение; но Неговата сила, побеждаваща стихиите и недъзите, правела не по-малко впечатление. За Него говорели най-вече като за Чудотворец. Впоследствие и християните често били готови да виждат в чудесата основното доказателство за свръхчовешката природа на Иисус. Но Сам Той недвусмислено отклонява подобна мисъл:
Има тълкуватели, които доказват, че в Писанието думите за чудесата не бива да се разглеждат буквално, а „иносказателно“. Имало е, разбира се, и случаи, когато библейските метафори са се приемали за реални факти. Но това съвсем не означава, че всичко, казано за чудесата в Стария и Новия Завет, е измислица или „символ“. Ако така разсъждават привържениците на догматическия материализъм („това е невъзможно, защото никак не е възможно“), няма какво да се учудваме. Но подобно мнение звучи съвсем странно в устата на някои теолози, които искат във всички евангелски чудеса да виждат непременно алегория.
Иисус нарича чудесата Си „знамения“, признаци за настъпването на нова епоха. Човек съвършен, Той надвива законите на падналия свят, сочи пътя на борба с нравственото и физическо несъвършенство**.
Най-често могъществото на Христос се проявява във въздействието върху хората. Неговите чудеса са акт на милосърдие. А телесните недъзи и безумието за Него са прояви на сатанинската власт, които Той трябва да съкрушава[7]. Човечеството, покорило се на злото, е болен, който очаква изцеление. Да изцеляваш означава да вървиш срещу дяволските сили. А в Своите последователи Иисус иска да вижда съучастници във великата битка, които протягат ръка на страдащия свят. „Истина, истина ви казвам: който вярва в Мене, делата, що Аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях ще върши.“ Когато учениците Му не успяват да помогнат на един болен, Той, дълбоко нажален, ги нарича „род неверен[8].“
Било е събота и в молитвения дом се е стекло почти цялото назаретско население. Когато, според обичая, настъпва време да се чете Библията, Иисус се изкачва на амвона. Подават Му свитък от Писанието. Той го разгръща и прочита редове от Книга на Исаия.
Намерили се и такива, които в желанието си да проверят слуховете достигнали от Капернаум, Му предлагат да извърши някакво чудо. Дори довеждат болни. Но изцеление не настъпва. Силата на Иисус се натъква на безмълвна стена от неверие. Той Самият е поразен от безнадеждното коравосърдечие на тези хора.
Иисус почти физически усеща енергията, излизаща от Него. Веднъж Той вървял сред огромна тълпа и някаква жена, страдаща от кръвотечение, тайно се докоснала до ресните на наметката Му. Иисус рязко се обръща и пита:
Христос само с присъствието Си поразително действа на тези нещастници; понякога една-единствена Негова дума или докосване са достатъчни, за да се освободи душата от завладелите я тъмни сили.
Но, пристигайки в Капернаум, книжниците разбират, че им е трудно да оспорват реалността на извършените чудеса. Затова те започват всячески да се усъвършенстват в търсенето на правдоподобно обяснение. Та могат ли като Никодим да вярват, че Бог действа чрез Назаретеца, когото те презират. Едни от тях решават, че Иисус се е научил на магии в Египет, други се опитват да убедят хората, че Той изгонва бесовете чрез съюз с техния „княз“ Велзевул[17]***. Но Иисус веднага хвърля в недоумение изобретателите на тези хитроумни хипотези. Той пита книжниците как един бяс може да прогонва друг бяс, няма ли това да прилича на междуособна война, гибелна за цялото царство на демоните? Той направо обвинява противниците Си в хула против Духа Божи, с чиято сила се извършват чудотворните дела на милосърдието. Как могат те да се представят за служители на вярата, ако са неспособни да отличат добро от зло?
Когато следващия път Учителят посещава в празничен ден Иерусалим, с постъпките Си и речите Си предизвиква още по-голямо негодувание. Този път Той вече открито възвестява, че чудесата са знак за Неговото висше пратеничество. Встъпвайки в двубой с царството на мрака, Той изпълнява волята на Отца. Животът и благословението изхождат от Бога, затова и Онзи, който е пратен от Него на земята, е призван да изцелява и да дава живот.
„Знаменията на Царството“ вълнуват не само учените богослови. Имало е един човек, чиято душа през ония дни страда, разкъсвайки се между съмнението и надеждата, човек, който мисли за Иисус и си задава въпроса: кой е Той?
След като иоанитите си отиват, Иисус се обръща към народа и започва да говори за Кръстителя.
Учението на Христос е блага, или радостна вест. Той Самият го нарича така: Бесора, на арамейски, а на гръцки – Евангелие. Той донася на света не нови философски доктрини, не проекти за обществени реформи и не познаване тайните на отвъдното. Ала коренно променя самото отношение на хората към Бога, откривайки им онзи Негов лик, който преди се е долавял само смътно. Иисусовата Блага вест говори за висшето призвание на човека и за радостта, която ще му донесе единението с Твореца.
Дори Иисус да използва думата „стадо“, в Неговите уста тя звучи по съвсем друг начин, отколкото в наши дни. За Неговите слушатели тя се асоциира с предмета на любовта и постоянната грижа: на овцете се гледало почти като на член от семейството. „Добрият пастир – казва Иисус, – зове всяка овца по име“ и е готов „да положи душата си за нея“.
От всички имена, с които в Писанието назовават Твореца, Иисус предпочита названието Отец. В молитвите Му то звучи като Авва. Така по арамейски децата се обръщали към бащите си.
Един млад човек поискал от баща си полагащото му се наследство и заминал в чужда страна. При раздялата баща му не отронил нито една укорителна дума. Той не искал принудителна любов и затова не задържал сина си. Когато младежът пропилял всичкото си богатство и се върнал обратно като просяк, надявайки се да стане поне последен слуга в бащиния дом, бащата не само че го приел, но и устроил пиршество в чест на завръщането на блудния син.
Детската душа – искрена и доверчива – е образ на доверието на човека в неговия Божествен Отец**. Ето защо Иисус е обичал детската дума „Авва“.
Както се говори в Христовата притча, щом дори безсърдечният съдия не може да откаже помощ на бедната вдовица, която непрекъснато го моли, ще откаже ли любящият Отец на онези, които се обръщат към Него с молба? В молитвата е важна увереността, че човек ще бъде чут.
Забележете, че на първо място в тази молитва се поставят не човешките желания, а волята на Бога. Обръщайки се към Него, хората не бива да търсят само лична полза. Синът е готов винаги и във всичко да разчита на Отца.
Евангелието е далеч от негативния морализъм с неговата формална схема за „добродетелта“, която се свежда само до забрани. Блажени Августин пише: „Обичай Бога и тогава постъпвай както намериш за добре“, тоест отношението към хората трябва органично да произтича от вярата. Знаещият Отца не може да не обича и Неговото творение. Нещо повече – Иисус направо казва: „Онова, що сте сторили на един от моите по-малки братя, на Мене сте го сторили.“ Той ще съди хората не по „убеждения“, а по делата им. Онзи, който служи на ближния, служи на Бога, дори и да не го съзнава.
Фарисеите били свикнали да гледат отвисоко на „невежите в Закона“. Думата „ам-хаарец“, селяндур, била за тях синоним за нечестивец. Те не желаели да имат нищо общо с такъв човек. С него не бивало заедно да се молят, да седят на една маса и дори, в случай на нужда, да го нахранят. „Невежият не се бои от греха, ам-хаарецът не може да бъде праведен“ – казвали учените[17]. В това отношение Иисус е пълна тяхна противоположност. Той предпочита да общува с обикновени хора. Нещо повече – всички отхвърлени, всички парии на обществото намират в Него приятел и защитник. Митарите, които не са били признавани за хора и уличниците често са в Неговото обкръжение. Това шокира порядъчните книжници, кичещи се със своята праведност. Когато чува упреците им, Иисус казва: „Не здравите имат нужда от лекар, а болните. Отидете и се научете какво означава: „милост искам, а не жертва“. Дойдох да призова не праведните, а грешниците[18]„.
Веднъж Учителят минава през Иерихон. Край вратите на града Го посрещат множество хора. Всеки иска Иисус да отседне в неговия дом. Един от иерихонците на име Закхей, „началник на митарите“, се опитва да си проправи път през тълпата, надявайки се да зърне Учителя, но ниският ръст му пречи. Тогава, забравил за приличието, той изтичва напред и се покатерва на едно дърво, край което щял да мине Господ.
По такъв начин Христос учи, че Библията е божествено Откровение и признава необходимостта от живо църковно предание, което да разкрива нейния смисъл. Тъкмо затова Той говори на народа за фарисеите: „Всичко, което ви кажат, изпълнявайте“. Но ако книжниците често добавят към Закона стотици дребни правила, Иисус връща Стария Завет към неговите извори, към Десетте заповеди от Синай, към истинското Моисеево наследство, съхранено от пророците. При това Той се отнася грижливо и към външните предписания, като не иска да съблазнява „тия малките“ и да скъсва с Традицията. „И никой – отбелязва Иисус – след като е пил старо вино, не ще да поиска веднага ново; понеже казва: старото е по-добро[26]„. Все пак, тълкувайки Тората, Той пренася центъра на тежестта от сферата на церемониите в духовно-нравствената област. Нещо повече – задълбочава и допълва етическите изисквания на Закона.
Законът смята за „ближен“ само съплеменника и единовереца. Но Христос не ограничава това понятие в такива тесни рамки. Когато един книжник Го пита: „Кой е моят ближен?“, вместо отговор Той разказва за юдеина, който веднъж попаднал в ръцете на разбойници. Изнемощял от раните, той лежал край пътя и с горчивина видял как и свещеникът, и храмовият служител, равнодушно го подминали. Най-малко очаквал съчувствие от самарянина, който вървял след тях. Възможно ли е този другоплеменник и еретик да е по-добър от жреца и левита? Но онзи човек се спрял и, без да пита за нищо, помогнал на пострадалия: превързал раните му, закарал го с мулето си до странноприемницата и предплатил за него.Неприемането на „чужденците“, в каквито и одежди то да се представя, е инстинкт, който се преодолява от хората с огромно усилие. Но Евангелието недвусмислено призовава на борба с чувството за национално превъзходство и с това продължава проповедите на Амос, Исаия и Иоан Кръстител.
Няколко пъти Иисус изцелява болни в съботния ден и с това предизвиква протестите на законниците. Те започват внимателно да Го следят, за да могат публично да Го упрекнат в неуважение към Закона. Напразно Той се позовава на това, че и някои важни обреди не се отменят в събота, напразно им обяснява, че да се помага на хората винаги е Божие дело. Пита фарисеите: „Кой от вас, ако синът му****** или волът му падне в кладенец, няма веднага да го извади в съботния ден[34]?“ Те не могат да намерят убедителни възражения, но държат на своето.
Следователно проповедта на Христос не е в разрез с принципите на старозаветното учителстване дори тогава, когато Той открито настоява за отказ от някои правила на Тората. Това се отнася например до ритуалните ограничения в храната. Тези закони били въведени в древността за отделянето на старозаветната Църква от друговерците. Но с всяко поколение те се усложнявали, като станали най-накрая трудноизпълнима система от табута[38].
Старото не се отхвърля напълно, но редом с него се въздига друго здание, на което предишното служи само за преддверие. Иисус не лишава религията от формата, но винаги посочва предимството на любовта, вярата, вътрешната духовна нагласа.
Този принцип дори и на учениците се струва неизпълним. В такъв случай е по-добре да не се женим, решават те. „Не всички възприемат тия думи, но ония, на които е дадено“ – отвръща Иисус. И Той, както Моисей, вижда човешкото несъвършенство и слабост, но не смята заради това да принизява идеала. Допуска и безбрачието, което разглежда като особено призвание[43]. В същото време много от Неговите апостоли, по-точно Петър и Филип, са били женени. Първите християни наричат семейството „домашна Църква“. Самият Христос се отказва от брака, не за да го унизи, а преди всичко защото изцяло принадлежи на Отца и на Своето пратеничество. Неговата любов обгръща всеки човек.
В тяхно отсъствие към кладенеца се приближава самарянка със стомна на главата. Тя много се учудва, когато Странникът я замолва да му даде да пие. Нали юдеите, подобно на сегашните старообрядци, смятали за недопустимо да ползват един и същ съд с друговерци. В отговор Непознатият ѝ казва, че Сам Той може да ѝ даде „жива вода“ и след като пие от нея, тя повече никога няма да изпитва жажда.
За Сократ жената е била само тъпо досадно същество, а Буда не разрешавал на последователите си дори да поглеждат жена. В дохристиянския свят жените най-често си оставали мълчаливи робини, чийто живот се свеждал до изнурителен труд и домашни грижи. Неслучайно в една от юдейските молитви се казвало: „Благодаря Ти, Господи, че не си ме създал жена.“
Поучително е, че дори противниците на Иисус, въпреки че са Го виждали в обкръжението на жени, не са се осмелявали да Го клеветят. Това е една от поразителните черти на евангелската история. „Онзи, Който веднъж ще покори вятъра и морето – пише Франсоа Мориак, – е притежавал властта да възцарява велик покой в сърцата… Той усмирявал надигащите се сърдечни бури, защото иначе на Него биха се покланяли не като на Син Божи, а като на човек сред човеците[47]„.Първоначално могло да се предположи, че проповедта на Христос е само продължение на мисията на Иоан Кръстител. И двамата говорят за приближаването на Божието Царство, и двамата призовават народа към покаяние и приемат като обред кръщението с вода[1]. Въпреки това, между двамата учители веднага се е забелязала известна разлика. Ако Иоан чака край него да се съберат слушатели, то Иисус сам отива при хората. Той обхожда градове и селища; в съботните дни словото Му се чува в молитвените домове, а през останалите дни – от някой хълм или край морето под открито небе. Понякога тълпата става толкова голяма, че Иисус се качва в лодка и оттам се обръща към насядалите край брега хора.Не бива да ни учудва, че не са се запазили образи на Христос, нарисувани от Негови съвременници. Нали няма достоверни портрети нито на Буда, нито на Заратустра, нито на Питагор, нито на повечето други религиозни реформатори. А и в Юдея изобщо не било прието да се рисуват хора.
Тъкмо нея са запечатали евангелистите. В техните повествования се чувства покоряващото въздействие на Иисус върху най-различни хора. Той почти мълниеносно завладява сърцата на бъдещите Си апостоли. Храмовите стражи, изпратени да арестуват Назаретеца, не могли да изпълнят заповедта, потресени от проповедта Му. Той излъчвал нещо, заради което даже враговете Му разговаряли почтително с Него. Книжниците го наричат Рави, Наставник. А при Пилат, против волята му, дори само видът на Иисус, кротката Му реч, предизвикват скрито уважение.
Христос е далеч от болезнената екзалтация, от крайния фанатизъм, присъщи на много подвижници и основатели на религии. Една от главните черти на Неговия характер е ведрото благоразумие. Когато говори за необикновени неща, когато призовава към трудни подвизи и мъжество, прави го без лъжлив патос, с лекота. Може да си поговори непринудено с хората край кладенеца, или край масата, ала може и да изрече думите, потресли всички: „Аз съм хлябът на живота“. Той говори за изпитания и борба и пак Той пръска навсякъде светлина, преобразявайки и благославяйки живота.
В проповедта Си Иисус прибягва до традиционните форми на свещената библейска поезия. Често думите Му звучат като величествен речитатив, напомнящ за химните на древните пророци. Освен това Той си служи с похвата на книжниците: изразява се с афоризми, задава въпроси, не пренебрегва и логическите доводи. Най-вече Иисус обича примерите от ежедневието – притчите. В тях най-пълно е запечатано Неговото учение.
Крайбрежието на Галилейско море, където се появява Христос, впоследствие е засегнато силно от войни. Едва наскоро този край започва да възвръща предишния си облик. А в евангелските времена Генисарет, по думите на Флавий, се отличава с „изумителна природа и красота[10]„. Плодни градини, палми и лозя опасвали небесносините води. Зад оградите растели акации, олеандри, миртови храсти с бели цветове. Реколтата се събирала през всичките месеци. В езерото имало богат улов. И денем, и нощем повърхността му била осеяна с рибарски лодки.
Близките на Иисус, научили за Неговите проповеди и чудеса, решават, че Синът на Мария е „извън Себе Си“. Те веднага отиват в Капернаум, като искат насила да Го отведат обратно в Назарет, но така и не успяват да влязат в дома, буквално обсаден от хора.И тъй, Христос започва да проявява властта Си над природата не със страшни знамения, а край празничната трапеза, под звуците на сватбени песни. Той използва тази своя власт като че ли неволно, за да не помръкне хубавият ден. Нали е дошъл, за да даде на хората радост, та да имат живот и да го имат „в изобилие[13]„.
Новосъздадената община, която няколко години по-късно започват да наричат Назарейска, за разлика от ордените на Буда или на св. Франциск, не страда от недоимък. Тя разполага със средства и дори е в състояние да оказва помощ на бедните. Парите постъпват от учениците и принадлежат на цялото братство. По-късно този принцип е усвоен от Иерусалимската църква[14].
При Учителя Петър е доведен от брат си Андрей, за когото ние знаем също толкова малко, колкото и за Яков, сина на рибаря Заведей. Но другият Зеведеев син, Иоан, най-младият от апостолите, е описан по-пълно в Евангелията. Навярно той е приличал на майка си Саломия, енергична, искрено вярваща жена, която по-късно също се присъединява към Иисус. Иоан, слушайки проповедите на Кръстителя, стига до убеждението, че Царството на Месията е близо. „Простичък и неграмотен“ младеж, той навярно е запознат с учението на есеите, което е задълбочило апокалиптичната наклонност у него. Той иска да види в Иисус гръмовержеца, който ще поразява с мълнии враговете Си. Иоан и Яков тайно мечтаят да заемат първите места край трона Христов. Иисус нарича двамата братя Воанаргес, сиреч „синове на гърма[15]„. Пламенният Иоан става любимият Му ученик.
Името на този човек отдавна се е превърнало в символ на низост и вероломство. Но е съмнително дали Христос е искал да привлече към Себе Си един морален урод, същество, безнадеждно в нравствено отношение. По-вероятно е представите на Юда за делото на Учителя да са били превратни. Пък и в това той не се отличава много от Петър и другите апостоли. На всички тях им е трудно да преодолеят илюзиите, дълбоко вкоренени в съзнанието им. Когато им става ясно, че Иисус не е такъв, какъвто са си представяли Месията, много ученици Го напускат. Драмата на Юда е свързана и със загубата на вяра в Учителя. Но разочарованието поражда в него чувство на озлобеност и го тласка към предателство. Навярно по такъв начин той иска да си отмъсти за разрушените честолюбиви планове. Във всеки случай, да се смята, че Юда се ръководи само от алчност, означава неоснователно да се опростява евангелската трагедия.
Постепенно мълвата за галилейския Наставник и Целител се пръска из цялата околност. След Иисус непрекъснато вървят тълпи. Щом някъде се оттегли, за да остане насаме със Себе Си, учениците тутакси Го намират: „Всички Те търсят“. И Иисус отново и отново отива при онези, които Го очакват.
На юг бързо се здрачава, и ето вече над морето проблясват първите звезди. Всички отиват в дома на Симон. Трепкащият пламък на глинената лампа осветява стаята; край масата са се събрали Учителят и учениците. Жените поднасят скромна вечеря. Иисус произнася благодарствена молитва и преломява хляба. Той говори за Царството, заради което е необходимо смело и решително всичко да се остави; онзи, който е „хванал плуга, а се обръща назад“, е негоден за Божиите дела.
Празниците на мъчениците се познават не само по кръгообращението на дните, но и по разположението на празнуващите. Например: ти започваш да подражаваш на известен мъченик, ревнуваш неговата добродетел и вървиш по стъпките на неговата мъдрост. И ето че ти и без да е настъпил денят на мъченика, празнуваш неговия празник, защото да честваш мъченика, ще рече да му подражаваш. Както онези, които вършат лоши дела, и в празничен ден си остават без празници, така и тези, които следват по пътя на добродетелта, и без да има тържество извършват празник, защото празникът отбелязва чистотата на свежестта. Това изказва и Павел, когато говори: „Нека празнуваме прочее не със стар квас, нито с квас от злоба и лукавство, а с безквасни хлябове от чистота и истина“ (1 Коринтяни 5:8). По този начин има безквасно у иудеите, има и у нас, но у тях безквасното е от брашно, а у нас – чист живот, живот свободен от всякакъв порок, така че този, който пази живота си чист от мизерии и петна, той ежедневно празнува и всякога тържествува, макар и не в деня на мъчениците и не в техните храмове, но като си стои вкъщи. Може и вкъщи да се празнува празникът на мъчениците. Казвам това не за туй, че не трябва да отиваме в храмовете или пък на гробовете на мъчениците, но като отиваме там, нека посрещаме празника с нужното усърдие и не само в деня на мъчениците, но и през другите дни да имаме еднакво благоговение. Кой не се радва днес на нашето събрание, на това светло зрелище от кипяща любов, на това горещо разположение на неудържима страст? Почти целият град се е преселил тук и нито роб е бил задържан от страх пред господаря, нито беден – от нуждите на бедността, нито старец от слабостта на възрастта, нито жена от нежността на пола, нито богат от гордостта на изобилието, нито началник от надменността на властта; но любовта към мъчениците, като отстранява всяко подобно неравенство, и слабостта на природата, и нуждата на бедността, като с верига привлича тук такова едно множество, като че сега вие се устройвате да живеете на небето: като потъпквате всяко желание, което произлиза от невъздържание и излишество, вие пламвате все повече от любов към мъчениците.
Както когато изгрява слънцето, всички зверове се разбягват и се скриват в своите пещери, тъй и когато светлината на мъчениците озарява нашите души, всички болести се погребват и се разгорява светлият пламък на мъдростта. Но за да можем не само сега, но и всякога, и след като се свърши сегашното духовно зрелище, да запазим този пламък, нека се завърнем по домовете си със същото благоволение, без да се отбиваме в онези места, където хората пиянстват или извършват блудодеяние. Вие обърнахте нощта на ден чрез свещените всенощни бдения; не обръщайте пък деня на нощ чрез пиянство, невъздържание и блудни песни. Почетохме мъчениците със своето посещение, слушане и усърдие; нека ги почетем и с пристойно въздържание вкъщи, да не би някой – като ни види, че безчинстваме вследствие на пиянство – да каже, че сме отивали не заради мъчениците, а за да усилим своята страст, да удовлетворим порочната си похот. Говоря това не за да преча изобщо на веселието, но да препятствам греха, не да преча изобщо на пиенето, но да препятствам пиянството. Не виното е лошо, но неумереността е порочна; виното е дар Божи, а неумереността е изобретение на дявола. „Служете Господу със страх и радвайте се (пред Него) в трепет“ (Псалом 2:11).
Ти искаш да се наслаждаваш с веселие? Наслаждавай се вкъщи, дето, макар и да стане опиянение, можеш да се прикриеш – а не в кръчмите, за да не бъдеш общо зрелище за присъстващите и съблазън за другите. Като казвам това, аз не ти подсказвам, че трябва да пиянстваш вкъщи, но ти напомням да не прекарваш времето си в места, дето се пиянства. Представи си колко е смешно – след едно такова събрание, след всенощните бдения, след слушане на Свещеното Писание, след причастяване с Божествени тайни и след духовно ликуване мъж или жена да се яви на място, където се пиянства, и да прекарва там цели дни. Нима вие не знаете какво наказание се налага на онези, които пиянстват? Те ще се изхвърлят от Царството Божие, ще се лишат от всички блага и ще бъдат изпратени във вечен огън. Кой казва това? Блаженият Павел: „Нито крадци, нито користолюбци, ни пияници, нито хулители, ни грабители няма да наследят Царството Божие“ (1 Коринтяни 6:10). Какво може да бъде по-нещастно от пияния, когато той за нищожно удоволствие ще се лиши от наслаждението на такова царство? Или по-добре казано: дори не може да се каже, че пияницата изпитва удоволствие, защото удоволствие има в умереността, а в неумереността има безчувственост. Който не чувства, че стои или лежи, как може да изпитва удоволствие от пиенето? Който не може да види поради тежкия облак на опиянението самото слънце, как може да се наслаждава от радост? Неговият мрак е такъв, че и слънчевите лъчи не са в състояние да разгонят от него тази тъмнина. Винаги, възлюбени, пиянството е зло, но особено в деня на мъчениците. Тук заедно с греха има и най-голямо оскърбление, и глупост, и унижение на Божествените заповеди, затова може би ще бъде наложено двойно наказание. И тъй, ако ли ти, след като си дошъл при мъчениците, имаш намерение след излизането си оттук да пиянстваш, по-добре би било да си останал вкъщи и да не безчинстваш, да не оскърбяваш празника на мъчениците, да не съблазняваш ближния, да не вредиш на душата, да не трупаш нови грехове. Ти си дошъл да погледаш хора, които са търпели мъчения, които са били облени в кръв и са били украсени с множество рани, които са се отказали от този живот, като са се стремили към бъдещия: бъди тогава достоен за тези подвижници! Те презираха живота, ти презирай удоволствията; те се отказваха от настоящия живот, ти се отказвай от страстта към пиянство.
Но искаш ли да получиш удоволствие? Остани тогава при гроба на мъченика, проливай там сълзи, съкрушавай душата си, получавай благословение от този гроб; като получиш ходатайството му в молитвите, прекарвай винаги времето в слушане на разкази за неговите подвизи, прегръщай гробницата му, прикови се към неговия ковчег, защото не само костите на мъчениците, но и гробовете им, и ковчезите им изпущат велико благословение. Приеми светия елей и помажи цялото свое тяло, езика, устата, шията, очите и никога няма да изпаднеш в корабокрушението на пиянството, тъй като елеят със своето благоухание ти напомня за подвизите на мъчениците, обуздава всяко невъздържание, удържа във велико търпение и побеждава душевните болести. Но ти искаш да прекарваш времето по полето и градините? Само не сега, когато има толкова хора, но друг ден; днес е време за подвизи, днес е зрелище за борба, а не за удоволствие и не за почивка. Ти си дошъл тук не да се предаваш на мързел, но да се научиш да се бориш, да се сражаваш по всякакъв начин и бидейки човек, да сломяваш силата на невидимите бесове. А никой не се предава на удоволствия, когато отива на място, където се води борба; никой не се залавя да украсява себе си, когато трябва да извърши подвиг; никой не се грижи за трапези, когато се водят сражения. Затова и ти, като си дошъл да честваш мъжеството на душата и силата на ума, трофей нов и необикновен, особен род борба, рани и сражения, голямо човешко състезание, не причинявай действия бесовски, предавайки се на пиянство и удоволствия след това необикновено и страшно зрелище, но като придобиеш душевна полза, иди си с нея вкъщи и със самия си вид покажи, че си се завърнал от празненство на мъченик. Както онези, които се връщат от театър, си личат по това, че биват или смутени, или разстроени, или весели и носят в себе си белези от онова, което е ставало там – така и тези, които се връщат от съзерцание на мъченици, трябва да бъдат забелязани от всички по погледа, по държанието, по вървежа, по съкрушението, по душевната съсредоточеност, да дишат огън, да са скромни, съкрушени, трезви, бодри, със самите движения на тялото си да изразяват вътрешна мъдрост. Така трябва да се завръщаме вкъщи, с нужната благопристойност, с благоприличен ход, с благоразумие и целомъдрие, с кротък и мирен поглед: „Облеклото, хиленето и вървежът на човека показват неговото свойство“ (Сирах 19:27).
Днес не трябва много да ви се говори; и ще ви говоря малко не затова, защото вие се отегчавате от проповедите, тъй като не е възможно да се намери друг град, който да е тъй много разположен да слуша духовни беседи. Значи не затова ще ви говоря малко, защото ви дотягам с продължителните си проповеди, но защото днес има важна причина, поради която трябва речта ми да бъде къса: аз виждам, че мнозина от вярващите бързат да приемат Светите тайни. Ето защо, да не се лишите от тази трапеза и да не останете без нея, необходимо е храната да бъде разпределена съразмерно така, че от едната и от другата страна да се ползвате: и да си отидете нахранени от тази трапеза, и да изслушате нашите беседи, с други думи, да пристъпите към страшните Христови тайни със страх и трепет и с надлежно благоговение.
Днес, възлюбени, Господ наш Иисус Христос е бил предаден; тази вечер иудеите го заловили и си отминали. Но не се предавайте на отчаяние, като слушате, че Иисус е бил предаден, или по-добре предавайте се на отчаяние и плачете горчиво, но не за предадения Иисус, а за предателя Иуда, защото предаденият спасява вселената, а предателят погубва своята душа; предаденият сега седи от дясната страна на Отца на небесата, а предателят се намира в ада и очаква неизбежно наказание. За него плачете и въздишайте, за него скърбете, както и нашият Владика е плакал за него. Когато го видя, казва се в Писанието, „се смути духом и рече: истина, истина ви казвам, че един от вас ще Ме предаде“ (Иоан 13:21). О, колко е велико милосърдието Му: предаденият да скърби за предателя! Като го видя, казва евангелистът, „смути се и рече: … Един от вас ще Ме предаде.“ Защо се е опечалил? За да ни покаже любовта си и заедно с това да ни научи, че не тогова, който търпи злото, а тогова, който причинява злото, трябва постоянно да оплакваме. Последното е по-лошо от първото, или по-добре казано, първото, тоест търпението на злото, не е зло, а причиняването на злото е зло. Да се търпи злото – това не подхвърля на геена и на наказание. „Блажени са – казва Господ – изгонените заради правдата, защото тяхно е Царството небесно“ (Матей 5:10). Виждаш ли как оня, който претърпява зло, получава в награда Царство небесно? Чуйте как причиняващият зло се подлага на наказание и отмъщение. Павел, като казва на иудеите, че те са убили Господа и са гонили пророците (1 Солуняни 2:15), добавя, че и „техният край ще бъде според делата им“ (2 Коринтяни 11:15). Виждаш ли как гонените получават Царството, а гонещите наследяват гнева Божи? Това сега аз казвам не безцелно, а за да не се гневим против враговете, но да ги съжаляваме, да ги оплакваме и да им състрадаем: те именно ще търпят зло, като враждуват срещу нас. Ако ли ние именно тъй настроим душата си, то ще бъдем в състояние да се молим за тях. Затова аз вече четвърти път ви говоря за молитвата за враговете, за да може това наставление твърдо да се усвои и от непрестанното внушение да се вкорени у вас. Затова и аз непрестанно изливам думи, за да спадне гневът и да утихне разгорещението, така че оня, който пристъпва към молитва, да бъде чист от гняв. Христос ни заповядва това не само за враговете, но и за нас, които прощаваме греховете им, тъй като вие сами повече печелите, отколкото губите, когато прекратявате гнева си срещу врага. Но, ще кажете, как е възможно повече да се печели по този начин? Ако простите греха на своя враг, то и на вас ще се простят прегрешенията против Бога. Чуйте как Илия говори на своите синове: „Ако човек съгреши против човека, ще се помолят Богу за него; но ако човек съгреши против Господа, кой ще бъде ходатай за него?“ (1 Царства 2:25). По такъв начин тази рана не се изцерява лесно и с молитви; но като не се изцерява с молитва, тя се изцерява с прощаване на греховете на ближния. Ето защо по отношение на Христа греховете се наричат „хиляди таланти“, а греховете по отношение на ближния – „стотици динарии“ (Матей 18:23-35). Простѝ сто динария, ако искаш да ти се простят хиляди таланти.
2.Впрочем за враговете в молитвата достатъчно е казано; да се върнем, ако искате, към предателството и да видим как е бил предаден Христос. „Тогава един от дванайсетте, на име Иуда Искариот, отиде при първосвещениците и рече: какво ще ми дадете, та да ви Го предам?“ (Матей 26:14-15). Тези думи наглед са твърде ясни и в тях нищо повече не се подразбира. Но ако разтълкуваме всяка една от тях, ще намерим много неща за размисъл и голяма дълбочина в мислите. Преди всичко – времето; ненапразно евангелистът го означава, той не казва само отиде, но добавя: тогава отиде. Тогава – кажи ми кога? И защо той отбелязва времето? Какво иска да ни научи? Не е казано безцелно това тогава, този, който говори чрез Духа, не говори напразно и без цел. Какво значи тогава? Малко преди това, преди същия този час, беше минала блудница, която носеше алабастрен съд с драгоценно миро и беше изляла това миро върху главата Му (Матей 26:7). Тя беше показала голямо усърдие, беше показала голяма вяра, велико послушание и благоговение; беше изменила предишния си живот и беше станала по-добра и целомъдрена. Но когато блудницата се беше разкаяла, тогава ученикът продаде Учителя. Затова е казано тогава, за да не обвиняваме Учителя в слабост, когато виждаме, че ученикът предава Учителя. Силата на Учителя е била такава, че привличала към подчинение и самите блудници.
Но ще кажете, защо Оня, Който е обърнал блудницата, не е имал сила да привлече към Себе Си ученика? Той можел да привлече към себе си ученика, но не е искал да го направи добър по необходимост, не е искал да го привлече при себе си насилствено. Тогава отиде. Немаловажна мисъл се съдържа и в тази дума: отиде; без да е викан от първосвещениците, без да е бил принуден по необходимост или от сила, но по свое желание, от само себе си той извършва коварство, без някой да е взел каквото и да било участие в неговото нечестие. Тогава отиде един от дванайсетте. Какво значи това: един от дванайсетте? И в тези думи – един от дванайсетте, се изявява едно велико осъждане против него. Иисус е имал и други ученици, на брой седемдесет, но те заемали второ място, не се ползвали с такава чест, нямали такава смелост, не участвали в толкова тайни, както дванайсетте ученици. Тези били особено отличени и съставлявали хор около Царя, това били най-приближените хора до Учителя; и оттук пада Иуда. И тъй, да знаете, че не прост ученик Го е предал, но един от най-издигнатите, затова Евангелието казва: един от дванайсетте. Св. Матей не се е срамувал да напише такова нещо. Защо не се е срамувал? За да знаем, че евангелистите винаги и във всичко говорят истината, а нищо не скриват, дори и онова, което се вижда като унизително, защото и това, наглед унизително, показва човеколюбието на Владиката: предателя, разбойника, апаша Той удостоява с такива блага и до последния час го търпи, вразумява, напътства и всякак се грижи за него. И ако той се е оказал невъзприемчив, то за това Иисус не е бил виновен; свидетелка на това е блудницата, тя била внимателна към себе си – и се спасила. И така, не се отчайвайте, като гледате блудницата; и не бъдете самонадеяни, като виждате Иуда. И едното, и другото е гибелно, и самонадеяността, и отчаянието; самонадеяността кара стоящия да пада, а отчаянието не позволява на лежащия да стане. Ето защо и Павел ни увещава така: „Затова, който мисли, че стои, нека гледа да не падне“ (1 Коринтяни 10:12). Вие имате примери и от едното, и от другото – как ученик, който се е смятал за стоящ, пада и как паднала жена, блудница, се изправя. Нашият ум е склонен към падение, волята ни също; ето защо трябва да се пазим от всички страни и да се ограждаме.
Тогава отиде един от дванайсетте, на име Иуда Искариот. Виждате ли от какви хора той е изпаднал? Виждате ли какво учение той е пренебрегнал? Виждате ли какво зло е безгрижието и нерадението? На име Иуда Искариот. Защо пък е наречен неговият град? О, ако да го не знаех! На име Иуда Искариот. Имало и друг ученик Иуда, наричан Зилот. За да не произлезе някаква грешка от еднаквостта на името, евангелистът отличава единия от другия; единия нарича по доброто му качество Иуда Зилот (ревнител), а другия не нарича по злото негово качество – не казва Иуда Предател. Макар и да следваше, както единия отбелязва по доброто му качество, така и другия да отбелязва по злото и да каже Иуда Предател; но за да ни научи да пазим езика си чист от осъждане, той пощадява и самия предател. Тогава един от дванайсетте, казва той, на име Иуда Искариот, отиде при първосвещениците и рече: какво ще ми дадете, та да ви Го предам? – О, нечестиви думи! Как се изтръгнаха от устата му, как не се подви езикът му? Как не се вдърви цялото му тяло? Как не се помрачи умът му?
Какво ще ми дадете, та да ви Го предам? На това ли те е учил – кажи ми – Христос? Не затова ли Той говори: „Недейте има ни злато, ни сребро, ни мед в поясите си“ (Матей 10:9), като предварително сдържа склонността ни към сребролюбие? Не затова ли той постоянно убеждава и заедно с това постоянно твърди: „Ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата“ (Матей 5:39)? Какво ще ми дадете, та да ви го предам? О, безумие! За какво, кажи ми! В какво малко или голямо нещо ти можеш да Го обвиниш, та предаваш своя Учител? Затова ли, че Той ти е дал власт над демоните? Затова ли, че ти е дал сила да изцеряваш болести, да очистваш прокажени? Затова ли, че ти е дал сила да възкресяваш мъртви, че те е поставил да бъдеш господар над смъртта? За тези ли благодеяния ти даваш такава отплата? Какво ще ми дадете, та да ви Го предам? О, безумие или по-добре сребролюбие! Този порок поражда цялото това зло; увлечен от него, той предава Учителя. Такъв е тоя зъл корен, по-лош от бяс, той привежда душата в беснота. Онези, които са обхванати от него, могат да забравят всичко: себе си, ближния си, законите на природата, да се лишат от всякакъв смисъл и да станат безумни. Гледайте колко неща той изглажда в душата на Иуда: дружбата с Христа, приятелството, общуването на братската трапеза, чудесата, учението, увещанието, наставлението; всичко това бива забравено поради сребролюбие. Ето защо справедливо Павел говори: „Защото корен на всички злини е сребролюбието“ (1 Тимотей 6:10). Какво ще ми дадете, та да ви го предам? Велико безумие съдържат тези думи! Кажете ми, възможно ли е да се предаде Оня, Който държи всичко, владичества над бесове, заповядва на море и е Владика на цяла природа? И за да укроти неговото безумие и да покаже, че ако ли Сам Той не би пожелал, то и не би бил предаден, чуй какво прави Иисус. В момента на предателството, когато излезли срещу Него с фенери, светила и оръжия, Той им казва: Кого търсите (Иоан 18:3-4)? Те не познавали Оногова, Когото искали да заловят. Тъй далечен бил Иуда от възможността да Го предаде, че дори не забелязал присъствието на Оногова, Когото мислел да предаде, тъй като пречели фенерите и светилата. Върху това обръща внимание и евангелистът с думите: те имаха фенери и светила, и не го видяха.
Всеки ден Господ му напомнял и с думи, и с дела, като му внушавал, че предателят няма да се скрие от Него; не го изобличавал пред всички, за да не го направи повече безсрамен, и не мълчал, да не би той да помисли, че никой нищо не забелязва и да пристъпи към предателството без страх, но често говорел: Един от вас ще Ме предаде (Иоан 13:21) – впрочем той не обявявал оня, който би сторил това. Много говори Той за геена, много за царство – и чрез едното, и чрез другото Той показва силата си, както за наказание на грешните, тъй и за награда на добродетелните. И всичко това Иуда отхвърля и Бог не го влече насила. Тъй като Бог ни е създал господари при избора на добрите и лошите дела и е желал ние да бъдем добри по своя воля, то той не принуждава и не заставя, ако ние не искаме, защото да бъдеш добър по принуждение – това не значи, че си добър. Ето защо, тъй като и Иуда е бил господар на своите мисли и в негова власт е било да се поддава или не на сребролюбие, той очевидно сам е ослепил своя ум и се е отказал от своето собствено спасение. Какво ще ми дадете, казва, та да ви Го предам? Като изобличава слепотата на неговия ум и безумието му, евангелистът казва, че когато пристигнал, Иуда стоял наблизо и само при една дума от страна на Христа отстъпили и паднали на земята. Но тъй като и след това те не изоставили своето безсрамие, то Той най-сетне предава Себе Си, като че искал да каже: Аз направих всичко от своя страна, явих силата си, показах, че вие предприемате невъзможна работа; Аз исках да обуздая вашата злоба, но тъй като вие не пожелахте това, а останах¬те при своето безумие, ето: Аз ви се предавам. Това казвам, за да не би някой да започне да осъжда Христа, защо Той не е променил Иуда? Защо не го е направил благоразумен и добър? Как трябваше той да стане добър? По принуждение или свободно? Ако ли по принуждение, то по този начин той не би могъл да стане по-добър, защото никой не може да бъде добър по принуждение; ако ли пък свободно, по своя собствена воля, то Той (Христос) е употребил всички мерки, които биха могли да изпитат волята и намерението му. И ако оня не е искал да приеме лекарството, то затова вината не пада върху лекаря, а върху оногова, който отказва да приеме лекарството. Вижте какво прави Христос, за да го склони на Своя страна и да го спаси: научава го на всяка мъдрост и чрез дела, и чрез думи, поставя го по-високо от бесовете, прави го способен да върши чудеса, заплашва го с геена, вразумява го с обещание за царство, постоянно изобличавайки тайните негови помисли, но като ги изобличава, не ги прави достояние на всички, умива краката му наред с другите ученици, прави го участник на своята вечеря и трапеза, не пропуща нищо – ни малко, ни велико; но той си остава непоправим доброволно. И за да се убедим, че той е имал възможност да се промени, но не е пожелал и че всичко е станало така именно поради неговото безгрижие, чуйте! Като предава Христа, той хвърля трийсетте сребърника и казва: „Съгреших, че предадох невинна кръв“ (Матей 27:4). Що е това? Когато Го виждаш, че извършва чудеса, не говориш, че си съгрешил, като предаваш невинна кръв, но – какво ще ми дадете, та да ви Го предам? А когато злото успява и предателството се изпълнява, и грехът вече е извършен, тогава чак съзнаваш този грях. Какво научаваме оттук? Именно това, че когато се предаваме на безгрижие, то и увещаването не принася полза; а когато биваме внимателни, то и сами себе си можем да въздигнем. Така и той: когато Учителят го увещава, той не слуша; а когато никой за нищо не го дири, собствената му съвест се пробужда и без всякакъв учител той се променя, осъжда това, което е дръзнал да стори, и хвърля трийсетте сребърника. Какво ще ми дадете, та да ви Го предам? А те, казва евангелистът, му предложиха трийсет сребърника (Матей 26:14), предложиха му цена за кръв, която е безценна. Защо ти, Иуда, прие трийсетте сребърника? Христос дойде да пролее тази кръв даром заради вселената, а ти за нея правиш безсрамни договори и условия. И наистина какво може да бъде по-безсрамно от такъв договор?
Тогава пристъпиха учениците (Матей 26:17). Тогава: кога? Когато е станало това, когато се е извършило предателството, когато Иуда погубил себе си, тогава пристъпиха учениците към Иисуса и Му рекоха: де искаш да Ти приготвим да ядеш пасхата? Виждаш ли ученик? Виждаш ли ученици? Този предаде Христа, а други се грижат за пасхата; този сключва договор, а другите предлагат услуги. Този и другите се ползвали с еднакви чудеса, от еднакви наставления, от еднаква власт; откъде тогава е това различие? От волята; тя винаги е причина за всички блага и злини. Де искаш да Ти приготвим да ядеш пасхата? Ние нямаме отделно място, нямаме палатка, нямаме дом. Нека знаят ония, които живеят във великолепни домове, широки порти и пространни огради, че Христос не е имало де да преклони глава. И ето, учениците питат: де искаш да Ти приготвим да ядеш пасхата? Това бе иудейската пасха, която бе получила своето начало от Египет. Защо я е спазвал Христос? За да се изпълни всичко, което се иска от Закона. Той и когато се кръщаваше, казва: защото тъй нам подобава да изпълним всяка правда (Матей 3:15). Аз дойдох да изкупя човека от клетвата на закона; защото Бог изпрати Своя Син (Единороден), Който се роди от жена и се подчини на закона, за да изкупи ония, които бяха под закона, та да получим осиновението (Галатяни 4:4-5). Да не би някой да каже, че затова Той унищожава закона, защото не може да го изпълни, понеже е тежък, труден и неудобоизпълним. Отначало Той го изпълнява целия, а сетне и отбелязва. Затова Той извършва и пасхата, защото пасхата е предписана от закона. А защо законът предписва да се яде пасха? Иудеите били неблагодарни към своя благодетел и тутакси след благодеянието забравяли Божията заповед. Тъй, когато те излизат от Египет и виждат, че морето се разделя на две и пак се събира и други безбройни чудеса, те казват: „Стани и направи ни бог, който да върви пред нас“ (Изход 32:1). Виждате ли? Чудесата са още пред тях, а те забравят благодетеля си? И защото те били тъй безчувствени и неблагодарни, Бог свързал спомена за даровете с учреждаване на празници; поради туй Той заповядал да се коли и пасха, „кога ви попитат децата ви: какво означава тая служба, кажете (им) това е пасхална жертва Господу, Който отмина къщи¬те на синовете Израилеви в Египет, когато поразяваше египтяни, а нашите къщи избави“ (Изход 12:26-27). По този начин отсетне този празник става като постоянно спомняне за спасението. И не само тази полза са получавали те, че той им напомнял за старите благодеяния, но и друга, по-голяма от тази – че той се явявал като праобраз на бъдещето. Тоя агнец става образ на друг Агнец – на духовния, едното е сянка, другото – истина. Когато се явява слънцето на правдата, тогава най-сетне сянката изчезва, тъй като при изгрева на слънцето сянката се скрива. Ето защо на самата тази трапеза се извършва и едната, и другата пасха – и праобразната, и истинската. Както художниците на една и съща дъска нанасят черти и изобразяват сянка и сетне върху нея нахвърлят бои, тъй прави и Христос: на една и съща трапеза Той слага праобразната пасха, присъединява към нея и истинската. Де искаш да ти приготвим да ядеш пасхата? Тогава пасхата беше иудейска; но когато изгрява слънце, светилникът трябва да се прибере; когато настъпва истината, сянката трябва вече да изчезне.
5.Говоря това към иудеите, тъй като те си въобразяват, че извършват пасха, и необрязаните по сърце с безсрамно намерение предлагат пресен хляб. Как, кажи ми, евреино, ти извършваш пасха? Храмът разрушен, жертвеникът унищожен, святая светих потъпкана, всякакъв вид жертви прекратени; как тогава дръзваш да извършваш тия беззаконни дела? Някога ти беше във Вавилон и там онези, които те бяха пленили, ти говореха: „Попейте ни песни сионски“ (Псалом 136:3); но ти не се съгласяваше. Това изрази и Давид, когато казваше, че „при реките Вавилонски – там седяхме и плачехме, кога си спомняхме за Сион; на върбите всред Вавилон окачихме нашите арфи“ (Псалом 136:1-2), тоест псалтира, лирата и другите, тъй като тях те употребяваха в древността и чрез тях пееха псалми. Когато отиваха в плен, те вземаха със себе си своите инструменти, за да им напомнят за живота им в отечеството, но не за да ги употребяват. Там, казва, нашите пленители искаха от нас песни, а ние казвахме: как да пеем на Господа на чужда земя? (Псалом 136:3-4). Що казваш ти? Песента Господня ти не пееш на чужда земя, а пасхата Господня извършваш на чужда земя? Виждаш ли неблагодарността? Виждаш ли беззаконието? Когато ги принуждават враговете, те дори не смеят да произнесат псалома на чужда земя; а сега сами от себе си, в това време, когато никой не ги принуждава, нито ги заставя, вдигат война срещу Бога. Виждаш ли колко е нечист пресният хляб, колко е беззаконен техният празник и че не съществува вече пасха иудейска? Имало е някога иудейска пасха, но сега е отменена и е настъпила духовна пасха, която ни е преподал Христос. Когато те (учениците) яли и пили, Той, казва се в Евангелието, „взе хляба и като благослови, преломи го и, раздавайки на учениците, каза: вземете, яжте: това е Моето тяло“ (Матей 26:26). Посветените в тайната разбират казаното: тъй също и като взел чашата и казал: „… това е Моята кръв на Новия Завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на греховете“ (Матей 26:28). И Иуда бил там, когато Христос казал това. Това е тялото, което ти, Иуда, си продал за тридесет сребърника; това е кръвта, за която неотдавна ти сключи безсрамни условия с неблагодарните фарисеи. О, човеколюбие Христово! О, безумие, о, беснота Иудина! Този Го предаде за трийсет сребърника, а Христос и след това не би се отказал самата си продадена кръв да даде на оня, който я е продал, за опрощаване на греховете, ако ли този я поискаше. Не е ли и Иуда присъствал и участвал в свещената трапеза? Неговите крака, както и на останалите ученици, Христос умива; и в свещената трапеза той участвал не за друго, но за да не би могъл той да се оправдава, ако остане при своето безчестие: Христос казал и сторил всичко от своя страна, но той упорито си останал при своето нечестиво намерение.
6.Впрочем време е вече да пристъпим към тази страшна трапеза. Нека всички да пристъпим с известно смирение и внимание; и нека никой да не е Иуда, никой да не е зъл, нека никой да не таи в себе си отрова, да не носи едно на уста, а друго на сърце. И сега Христос предстои; Който е учредил онази трапеза, Той урежда сега и тази. Не човек превръща даровете в тяло и кръв Христови, а самият разпнат за нас Христос. Представлявайки Неговия образ, свещеникът стои и произнася думи, а действа силата и благодатта Божия. Това е Моето тяло, казва Той. Тези думи превръщат предложеното, и както изречението: „Плодете се и множете се, пълнете земята“ (Битие 1:28), макар да е произнесено веднъж, всъщност през цялото време дава на нашата природа сила за детерождение, така и това изречение, произнесено веднъж, и досега, и до Неговото второ пришествие прави жертвата съвършена на всяка трапеза във всички храмове. И така, нека никой да не пристъпва коварен, никой да не се изпълва със злоба, никой да не крие в мислите си отрова, за да не се приобщи за осъждане. И ето, след като бил приел вече предложеното, в Иуда влиза демонът. Демонът презрял не тялото Господне, но Иуда заради неговото безсрамие, за да знаем, че върху онези, които недостойно се причастяват с божествени тайни, особено напада и постоянно влиза демон, както тогава в Иуда. Така, почестите принасят полза, но на достойните, а недостойните се подлагат на още по-голямо наказание. Говоря това нещо, не за да заплашвам някого, а за да предпазвам. Нека никой не бъде Иуда; пристъпвайки, всеки трябва да изхвърли от себе си отровата на злобата. Тази жертва е духовна храна; и както телесната храна, като попадне в стомах, който има лоши сокове, още повече усилва слабостта не поради своето свойство, а поради болестта на стомаха, тъй обикновено се случва и с духовните тайнства. И те, когато се съобщават на душа, изпълнена със злоба, повече я повреждат и погубват не поради своето свойство, но поради болестта на душата. И така, нека никой няма вътре в себе си зли помисли, но всички да очистим своите умове; ние пристъпваме към чиста жертва – нека направим душата си свята, а това можем да направим и за един ден. Как и по какъв начин? Ако ли ти имаш нещо срещу своя враг, то остави гнева, изцери раната, прекрати враждата, за да можеш да извлечеш полза от тази трапеза, защото ти пристъпваш към страшна и свята жертва. Засрами се от това, което служи за основание на самото това принасяне. Тук предстои закланият Христос. Защо Той е заклан и за какво? За да умиротвори небесното и земното, за да те направи приятел на Ангелите, за да примири с теб Бога и от враг и противник да те направи приятел. Той дава душата си за онези, които Го мразят, а ти още оставаш във вражда против подобния на теб роб? Как можеш ти да пристъпиш към трапезата на мира? Той не се е отказал дори да умре за теб, а теб не ти достигат сили да надделееш сам над себе си и да изоставиш гнева срещу подобния си? Нима това може да се удостои с прощение? Но ще кажеш, че той те е обидил и че е отнел от тебе много нещо. Е, и какво? Загубата не е ли само парична – наранил ли те е той, както Иуда Христа? Но ето че Христос самата Си кръв пролива и я дава за спасението на онези, които я проливат. Що можеш ти да намериш равно с това? Ако ли ти не простиш на врага си, ти не му нанасяш с това никаква вреда, а принасяш такава на себе си: през настоящия живот нему ти често си вредил, а самия себе си направил недостоен за прощение и не ще можеш да дадеш отговор в бъдния ден. От нищо така не се отвращава Бог, както от злопаметния човек, както от сърце надменно и душа раздразнителна. Чуй какво казва Той: „И тъй, ако принасяш дара си на жертвеника и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си и тогава дойди и принеси дара си“ (Матей 5:23-24) Да, нека ти е известно, че заради мира с твоя брат е принесена тази жертва. Поради това, ако ли наистина тази жертва е принесена заради мира с твоя брат, а ти не сключваш мир, то напразно усърдстваш в тази жертва, безполезно за тебе става това благо. Направи най-първо това, заради което е принесена тази жертва, и тогава прекрасно ще се възползваш от нея. За какво е слязъл Син Божи, за да примирява нашето естество с Владиката; не само за това Сам Той е дошъл, но още и нас, които извършваме това, да направи причастни в Неговото име. „Блажени миротворците – казва Той, – защото те ще се нарекат синове Божии“ (Матей 5:9). Онова, което е сторил Единородният Син Божи, същото направи и ти, доколкото ти позволяват човешките сили, и по този начин ще станеш виновник на мира и за самия себе си, и за другите. Поради това тебе, миротвореца, Той и наричал син Божи; поради това и по време на жертвата Той не е споменал за никаква друга заповед освен примиряването с брата, като иска да каже с това, че няма нищо по-важно от него. Аз исках още повече да продължа своята реч, но казаното е достатъчно за внимателните, ако те го запомнят.
Нека, възлюбени, постоянно помним тези думи и свещените целувки, и страшните приветствия, които отправяме един към друг. Това съединява нашите души и произвежда това, което ни прави едно тяло, както се и причастяваме от едно тяло. Нека, прочее се съединим в едно тяло, не като съединяваме телата си, но да свържем душите си със съюза на любовта; и по този начин ние можем смело да вкусим от предложената трапеза. И макар и да имахме безбройно множество добри дела, но ако бъдем злопаметни, всичко ще е напразно и никакъв плод от тях не бихме могли да получим заради спасението си – тъй и сега, съзнавайки това, нека прекратим всякакъв гняв и като очистим съвестта си, с пълно смирение и кротост да пристъпим към трапезата на Христа, с Когото на Отца и със Светия Дух е всякаква слава, чест и власт, сега, занапред и през всички векове. Амин.
Православната църква е отредила от векове да се честват заедно в един и същи празничен ден светите трима светители – св. Василий Велики (около 330-379), св. Григорий Богослов (329-390) и св. Иоан Златоуст (345-407). На този ден Църквата отдава тържествено и съборно почит и на тяхното пастирско, просветителско и учителско дело. Тримата велики иерарси на Църквата в православната традиция се почитат и възпяват като “вселенски учители” и “стълбове на богословието”, които със своето превъзходно богословско учение и безукорен християнски живот са “просветили духовно Вселената” с божествените истини на Христовото Евангелие.
„Аз съм човек иудеин, родом от Тарс Киликийски, но възпитан в тоя град (Иерусалим) при нозете Гамалиилови, изучен точно по закона отечески и изпълнен с ревност към Бога, както сте и вие всички днес”, напомня не без гордост Павел на юдеите в Иерусалим (Деяния апостолски 22:3), а също и на юдеите в Рим: „Аз съм израилтянин, от семе Авраамово, от коляно Вениаминово” (Римляни 11:1). И на цар Агрипа затворникът Павел напомня: „Моя живот от младини… съм прекарал отначало между народа си в Иерусалим… Аз, като фарисеин, съм живял според най-строгото учение на нашата вяра” (Деяния апостолски 26:4-5). „Ние по природа сме иудеи, а не грешници от езичниците”. „Преуспявах в иудейството повече от мнозина мои връстници в рода ми, понеже бях голям ревнител за отеческите ми предания”, ще каже той на своите възлюбени, но неверни и „неразумни” галатяни (Галатяни 2:11-15; 1:14); и вече към края на живота си на филипяните (Филипяни 3:5-6), също негови възлюбени, но верни и умни деца: „Аз, обрязаният в осмия ден, от Израилев род, от Вениаминово коляно, евреин от евреите, по закон – фарисеин… по правдата на закона – непорочен”.
По този начин, утвърждавайки в себе си юдаизма като единствената изходна точка на целия си живот, Павел само наполовина е прав, понеже не е една изходната му точка, а са две лица, две души: елинската, явната, дневната, и тайната, нощната, юдейската. Целият му живот е „борба на смърт”, „агония” на тези две души. Неговият ден е Гетсиманска нощ. Сам навлязъл в нея и целия свят въвлякъл там. Как и по какъв начин? Само ако разберем това, ние ще можем да разберем и Павел Неизвестния.
Как да проумеем и другата загадка: ако аз (в оригинала е „ние”, но тук, както и на повечето места у Павел, „ние” означава „аз”), ако аз и да бях познал Христа по плът, сега вече не познавам, ouk eti ginoskomen (2 Коринтяни 5:16)? Означава ли това, че още преди да е видял възкръсналия Христос и преди да Го е познал „духом”, той вече Го е познавал и Го е виждал с плътските си очи? Или означава само, че би могъл да Го познае по този начин – като Го види, само че не Го е познал? И защо нито Павел, нито Деянията на светите апостоли не казват това, което би било естествено да се каже: че той „не е познавал по плът” Иисус, не Го е виждал с плътските си очи? Защо Лука не се учудва на това и Павел не си го признава?
„Аз гоних до смърт последователите на това учение”, – ще каже той на юдеите, враговете на Иисус (Деяния апостолски 22:4); „Наистина, и аз си помислих, че трябва да извърша много противни работи срещу името на Иисуса Назорея, – ще каже той на римляните, все още нито врагове, нито приятели – това и сторих в Иерусалим и, след като приех власт от първосвещениците, много светии затворих в тъмница, а когато ги убиваха, и аз одобрявах; и често ги мъчех по всички синагоги и ги принуждавах да хулят Иисуса и, разярен без мяра против тях, гонех ги дори и по външните градове” (Деяния апостолски 26:9-11); „Аз прекомерно гонех Божията църква и я разорявах” – ще каже на своите братя в Христа (Галатяни 1:13) и на самия Него: „Господи, те знаят, че аз затварях и биех по синагогите ония, които вярваха в Тебе” (Деяния апостолски 22:19). „Савел пък пакостеше на църквата… дишащ заплахи и убийства” – според страшното слово на Деянията (Деяния апостолски 8:3; 9:1).
А Стефан, изпълнен с Дух Светий, като погледна към небето, видя славата Божия и Иисуса да стои отдясно на Бога, и каза: ето, виждам небесата отворени и Сина Човечески да стои отдясно на Бога”.
Зад Савел, подобно на побеляла глава на Стария по дни, се белеел снежният Ермон – вечният спътник на Иисус. Надясно от него синеещите като вълни хълмове на Хоран бягали към хоризонта. Наляво мрачно тъмнеели последните хребети на Антиливан, а отпред, през тъмната зеленина на градините, вече блещукали на слънцето първите къщи от дамаските предградия, където очаквали палача на новите жертви. Не, сега вече самият палач станал жертва.
Ето ги тези свидетелства на Павел-Лука, доколкото е възможно съгласувани и обединени в един разказ.
В писмата му откриваме четири намека, но ясен е само един от тях. Първият е в тази двусмислена загадка за виждането на Възкръсналия или срещата с Живия: „Не съм ли видял Иисуса Христа, Господа нашего?”. Вторият – почти същата неясна загадка: „Ако и да бях познал (някога) Христа по плът, сега вече не познавам”. Третият, по-малко неясен: „Бог… благоволи да открие (apokalypsai en emoi) в мене Своя Син” (Галатяни 1:15-16). Само „в мене” ли, във вътрешната действителност или също и във външната – това остава загадка. И накрая четвъртият, единственият съвършено ясен намек – изброяването на „явяванията” на Възкръсналия („яви се”, „стана видим”, ophske), според точното Павлово преброяване шест на брой (тази точност е важна за него: шест „явявания” – повече не е имало, няма и да има до свършека на света). Първото от тези шест явявания е пред един от трите „стълба” на Иерусалимската община, върховния апостол Петър; последното – пред Павел: „А най-после от всички яви се и на мене, като на някой изверг. Защото аз съм най-малкият от апостолите и не съм достоен да се нарека апостол” (1 Коринтяни 15:1-9). Но дори и само с това, че включва последното събитие, случило се с него, в поредицата на останалите явявания, вече поставя между тях знак за равенство. Павел сякаш казва: „Аз познавам Възкръсналия Господ не по-зле от останалите; и дори онези явявания изобщо да ги нямаше, само моето щеше да е достатъчно, за да вярваме и изповядваме, че Христос е умрял, бил погребан и възкръснал в третия ден според Писанието”.
Няма никакво съмнение, че нито Петър, нито който и да е от най-близките Христови ученици, видели своя Учител възкръснал, биха поставили такъв знак за равенство и биха се съгласили, че Павловото „явяване” е достатъчно за вярата. Кой е прав, те или Павел? За себе си и за Църквата прави са те. Действително, твърде дълбока и очевидна е разликата между техните явявания и Павловото. Те са несравними и като опит, и догматически, дори и само поради факта, че тук минава една непостижима за нас, недостъпна за опита ни, но за опита на първите ученици най-действителна граница, която те и цялата Църква наричат „Възнесение”, Възхождане на Сина към Отца, analepsis. Веднъж вече, в Своята смърт-възкресение, Иисус напусна този свят, премина в другия, от времето – към вечността. И ето че сякаш отново напуска, отива още по-далече, в по-големи дълбини, в други светове; преминава нови граници между тях. Павел като че ли не вижда или не иска да види тази граница, но първите ученици я виждат твърде добре и знаят или усещат, че на тях Възкръсналият се е явил още от тази страна на границата, а на Павел – вече от другата. „Още не съм възлязъл при Отца Си”, – това вече не би могъл да каже Иисус на Павел (Иоан 20:17). На първите ученици Той се явява, излизайки от гроба, а при Павел – слизайки от небето. На онези се явява „на третия ден”, а на Павел – след няколко години, не знаем с точност, но най-малкото след година и половина; на онези се „явява”, ephanarosen (Иоан 21:1) все още в светлината на земния ден или в сумрака на земната нощ, а на Павел – в „славата-сияние” на вече незалязващия ден; на онези – все още в тяло, макар и вече преобразено, различно от предишното, но все още „непрославено” или поне не с такава нова, лъчезарна „слава” на „Сина, седящ отдясно на Отца”, а на Павел – във вече прославеното по този начин тяло. „Вижте ръцете Ми и нозете Ми: Аз съм Същият; попипайте Ме и вижте; понеже духът няма плът и кости, както виждате Мене, че имам” (Лука 24:39) – това Савел по пътя към Дамаск не би могъл да чуе от устата на Възкръсналия и дори да би чул, то нищо не би видял. Изглежда той самият осъзнава или чувства това, иначе не би казал: „Ако и да бях познал Христа по плът, сега вече не познавам”.
Следователно качествената разлика между онези, първите явявания и това, последното, е твърде съществена за най-близките ученици на Иисус, както и за цялата Църква. Техният опит е уникален: на никого и никога повече възкръсналият Иисус няма да се яви така, както на тях. Докато опитът на Павел ще се повтаря в опита на всички велики светци, без качествена разлика; Иисус ще им се явява до последното Си появяване – Второто пришествие: „Ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Матей 28:20). Опитът на Павел не е нищо друго от опита на вечното Пришествие-Присъствие Господне, parousia, във времето и историята.
Павел тогава още нищо не знаел за нея – научил по-късно: цялото Евангелие за него е именно за тази Радост. „Радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа: радвайте се” (Филипяни 4:4). Само тази радост, единствената, е край и начало на останалите – това, от което и към което те се отнасят; понеже съществува тази радост, могат да съществуват и останалите…
С по-голяма любов никой никога не е обичал хората освен Иисус. Ето я Павловата победа, която победи света. „Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм” (1 Коринтяни 13:2).
Може би и Павел, „грабнат и отнесен до трето небе”, също като Иоан е „син на гръма”; само че Павел не е трябвало да повтаря подобно на Иоан: „Чеда, обичайте се един другиго!” – той е обичал мълчешком.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.