Димитър Витанов Дюлгеров

В култа на Дионис[220] най-рано и с достатъчна яснота бива отразена идеята за безсмъртие на душата. Този култ, със своя страхотен оргиен характер, обхваща цяла Гърция с бързината на ураган[221]. В него, чрез конвулсиите на екстаза, се освобождавали от натрапчивостта на сетивната действителност и са се приобщавали към безсмъртните богове: идеята за безсмъртие става в екстаз достъпна, осезаема. Същото наблюдаваме във всички мистериални култове, особено в Орфическите и Елевзинските: тук достигналия най-висока степен на посвещение има епоптическа, интуитивна мъдрост.

Идеята за безсмъртие на душата завладява съзнанието на мислителя. Тя не остава достъпна чрез екстаз само на посветения; тя става предмет на философски размисъл.

Ионийците смятат, че след смъртта душата се връща в първоначалното си общо битие. Действително, Хераклит полага в основата на своята система принцип за непостоянство на формите, за постоянната текучест на всичко – “всичко тече, всичко се мени, нищо не остава постоянно” – (panta rei kai kineite, kai ouden menei), но той недвусмислено твърди, че човешката душа е частица на единия, всемирен, безсмъртен творчески огън[222].

Елеатите остават чужди на идеята за безсмъртие на душата, макар че тя засяга и тяхното съзнание.

Демокрит материализира и душата; той отрича нейното безсмъртие[223]: душата се разпада заедно с тялото[224].

Емпедокъл отново се спира на идеята за безсмъртието на душата. Според него душата се определя от божествения първоизточник, въплътява се в хора, животни и растения и отново се връща в този първоизточник. Земният живот е тъмница за душата. Само с аскетически подвиг и екстазни преживявания, тя може да се освободи от нови въплътявания.

Питагор още по-ярко оформя внедрената в мистереалните форми на орфизма идея за безсмъртие и прераждане на душата[225], на съзнателната душа.

Софистите със своя скепсис подготвяли почва за Сократ и неговия повик към себеизучаване. На този гносеологически път стоят властно въпросите за безсмъртието на душата и задгробната съдба на човека. Тези въпроси владеят съзнанието на Сократ. Отговор, обаче, напълно определен на тях Сократ не дава.

В своя апология Сократ говори: “Да умреш значи или да престанеш да бъдеш каквото и да било… или душата да се пресели на друго място[226]… Време е вече аз да отида да умра, а вие – да живеете. Кой от нас отива на по-добро – това е ясно само на Бога[227]”. Възгледът на Сократ в Платоновия диалог “Пир”[228] е също така не напълно определен. В този диалог Сократ предава думите на мантинеянката Диотима[229], че любовта е не само стремеж към безсмъртие, но и дава безсмъртие. “Любовта се стреми не към прекрасното, а към раждане и прераждане на света на нещо прекрасно: раждането дава за смъртното същество вечно и безсмъртно начало… Зачатие и раждане са божествен акт, при които на смъртното живо същество се дава безсмъртна част”. Любовта изгражда духовната красота. Телесната красота е незначителна, а духовната – вечна, неизменима. Духовната красота не е нито в тяло, нито в ръка…, реч, наука, живо същество, предмет на земята или на небето. Тя се постига с достоен живот, със стремеж към прекрасното. Духовната красота няма смъртна суета и измамните багри на телесната красота. Тя носи в себе си безсмъртие. Човек с духовна красота се докосва до истината, а не до призрак, и става безсмъртен[230]. Все още – очебийно е – няма убеденост в безсмъртието на душата като лична независима същина. Платон има определен възглед, особено ясно разкрит във “Федон”. В този диалог Платон привежда своите пет доказателства за безусловното лично безсмъртие на душата, като самостойна същина, а не само като еманация на световната душа и признава прераждането. “Има възврат към живот, пише той, и възникване на живи от мъртвите; душите на умрелите съществуват – участта на добрите е по-добра, а на лошите – по-лоша”.

Аристотел почти напълно отрича личното безсмъртие на душата. Душата, според него, е първата ентелехия на тялото. Тя осъществява на тялото, както восъка – на направената от него фигура и окото – на неговата зрителна способност. От това единение, даже сливане на душата и тялото се определя същината на личността. Нисшата част на душата (nous paqhtikov) умира заедно с тялото, с което органически е свързана. Висшата част на душата, (nouv poihtikov) е вечна, богоподобнa и безмерна. Тя не запазва възпоменанията от живота с тялото и има съзнание, само докато е съединена с тялото. От тези представки е очевидно, че Аристотел отрича преражданията. Но от същите представки лесно и непротивологично могат да се направят изводи за възкресение на телата[231].

*

Индия живее с идея за прераждането[232]. Върху тази идея е изградено всичко: и религиозна вероизповед, и философски системи, и наука. Но тук тази идея е нова. В най-ранни дни, преди Упанишадите, няма следи от нея. Във Ведите почти нищо не се съобщава за живота след смъртта. Знае се, че мъртвите след смъртта ядат и пият известно време, каквото им дават живите и се превръщат в нищо. По-късно, в химните на Ригведа се говори, че добрите след смъртта отиват при боговете, а лошите отиват при бездната, тоест оформя се идея за безсмъртие на душата. Смърт и безсмъртие са сенки на Агни и Варуна. Бог Яма (бог на смъртта) сочи на хората пътя за безсмъртие на небето и казва: “Душо на покойника, излез! Възлез и виж бога! Виж своите щастливи бащи, които блаженстват с него… остави на земята своя грях и срам”!

Безсмъртие се припечелва чрез точно произнесена молитва и правилно извършени обреди. Молитвите са задължителни за боговете. Има интересен силогизъм:

„Светът е във властта на боговете,

Боговете са във властта на молитвата,

молитвата е във властта на брамините.

Следователно – брамините са богове“.

За пререждане няма пряка реч, нито е възможен косвен извод.

Как е възникнало учението за прераждане на душите е почти невъзможно да се определи. H. Oldenberg (“Religion des Veda”) смята, че учението за прераждане на душите е систематизирано предание, толкова древно, колкото индийската вяра и народност. Основания, обаче, за това свое твърдение Oldenberg не привежда. С това той потвърждава мисълта, че никъде не са запазени следи от историческия път на това учение[233].

В Taittariya-Brahmana се упоменава за “друга смърт”. Дали това са оформили се вече мисли за прераждане, – не може да се твърди с научна положителност. Тези изводи по-скоро сочат за жажда за безсмъртие, каквато има например Naciketa[234]. Пръв изказва мисъл за прераждане Yajnavalkya: “Според както някой действа, според както някой постъпва, според това той се ражда: който е вършил добро, ражда се като добър, който е вършил зло, ражда се като лош”. Това ново раждане, обаче, още не е за всички; то е само за онези, които вървят по “пътя на бащите” – непосветените, нямащите истинско познание. Посветените, имащи истинско познание, тоест ходещите по “пътя на боговете” обитават безсмъртни в селенията на brahman-a, – за тях няма връщане на земята[235].

Макар и несвързана логично с учението на Ведите за магическата сила на молитвата и обредите, мисълта за прераждането постепенно закрепва в съзнанието. Брамините вече учат, че спасението вече зависи от делата на човека: за престъпления душата може да се пресели в животно или растение. С една дума, всеки получава такъв лик (samkhara), какъвто сам си е приготвил (samkharupatti). Идеята за нравствена отговорност и възмездие, внедрена в многозначеща дума karman (kamma), определя преражданията в Brhardaranyaka Upanishad, която е част от Satapatha-brahmana. И все още не напълно. Все още аскетическите упражнения и самоизтезания са властни да спрат “колелото на преражданията”; все още обредите и молитвите освобождават от преражданията; все още браманите налагат наказания: пост, молитва, пиене кравешка урина или горещо масло, мазане с изпражнения и даже самоубийство, за да се освободи някой от ново втелесяване.

В Упанишадите[236] идея за прераждането се оформя ярко. Твърди се: а) че земята е арена за дейност на душата и тялото; б) че след смъртта съдбата на душата зависи от дейността ѝ на земята, преценена и определена от кармата; в) че душите са част от божеството.

Карма значи дело, закон за причините и последиците, който определя безусловно справедливо съдбата на душата[237]. Човешката душа върви или по “божествения път” или по “пътя на бащите”. Последният води към земята. Който върви по него, “не е в състояние да отговори на въпросите на смъртта отново на земята като червей или молец, като риба или тигър, като човек или друго животно, – според знанието и делата, които има”. Който върви по “божествения път” на справедливост (Karmamarga), на съзерцание – мъдрост (Unanamarga) и на любов (Bhaktimarga) добива вътрешна свобода (anupadana [238]), знание (vijja) и по-висше знание (abhinna=abhijna), което го освобождава от страдания[239], от желание за битие (tanha) и от прераждане [240]. На този “божествен път” може да стъпи всеки след много прераждания, чрез които и през които ще припечели знание и ще задуши желанията. Дотогава всяка мисъл и дело са семе за добър или лош плод и душата трябва да се връща на земята в ново тяло, за да събере живота от посятото семе. Радости и скърби не са капризна орисия на човек, а плод на неговия живот на земята. Те са последица на създадена на самия човек причина. Законът за причината и последицата е всевластен; той е ненарушим и абсолютно справедлив. Той е самата правда. Той не е нито лек нито тежък: леки и тежки са само последиците, които човек е приготвил сам за себе си; радостни или скръбни са дните, които човек сам си приготвя за нов живот на земята[241].

*

Учението за прераждането е основна истина в будизма. Сакия-Муни смята, че най-великата от всички злини е “огънят на безспорната промяна, който изгаря всичко”. “Явленията догонват едно друго, казва той; минало, настояще и бъдеще погиват; всичко тече; над всичко властва законът на разрушението. Бързата река тече и не се връща, слънцето безспир изминава своя път човек минава от минал живот в сегашен и никаква сила не е в състояние да го върне в миналия живот… защо да копнеем по призрачно щастие? Някой със сетни сили го догонва през този живот, но усилията му остават суетни… Смъртта властва навсякъде и нищо – нито въздух, нито море, нито пещери, нито някое друго място може да ни скрие от нея; нито богатства, нито почести могат да ни запазят от нея. Всичко земно трябва да се разсее и да погине. Пред смъртта всички са равни – богат и беден, благороден и прост. Умират и стари, и млади, и в зряла възраст, и пеленачета, и даже в утробата на майката. Умират всички без избор и време. Към смъртта ние вървим по прав и верен друм. Тялото на човека е глинен съд, който се разтрошава на части при най-слаб удар. През целия живот тялото е източник на страсти, вълнения и мъки. Настъпва страст и заедно с нея идат и болести – старецът се гърчи в предсмъртни тръпки, като жива риба на гореща пепел, докато смъртта прекрати мъките му. Животът е като узрял плод, който може да се откъсне всеки миг. Всеки миг трябва да очакваме, че той може да се прекъсне, както утихват хармоничните звуци на арфата, както струните и се късат под ръцете на музиканта… Но колелото вечно се върти… Прераждане след прераждане се нижат на безкрайна връв. Има само едно прибежище – Нирвана. Нирвана е вода на живота, която гласи жаждата на желанията. Тя е лечебница, в която се лекуват всички страдания. Тя е покой и безмълвие, където се скриваме от скърбите на страданията; тя е не нарушимо благополучие, което получаваме след безброй форми на съществуване, безброй промени на състояния, много мъки, безпокойства, вълнения, страдания, свързани с прераждания”. Сакия-Муни смята, че всяко битие е страдание и за това, за да избегне нереалното, измамното (vitatha), страданията (dukkha) и наказанията, които ги чакат пред прага на всяко ново втелесяване, човек трябва да се откаже от своето въображаемо “аз”, да унищожи самото битие, да припечели безсмъртие в Нирвана, от не-битие да отиде в битие[242]. Небитие (Asat) значи не нищо, а промяна. Непрекъсната промяна у човека и в света, замяната на едно състояние с друго, се извършва по силата на строга и добра справедливост, по силата на закона за причината и последицата (карма)[243]. Това е метафизическата предпоставка за будизма. За отбелязване е, обаче, че промените, преражданията (Samsara) не стават с душата (Atman=според брахманите), а с човека с мисълта и делата му (Anatta). Anatta не е постоянна същина, субект, който нееднократно се втелесява, а цялостна съвкупност от причини и последици, в чийто непрекъснат поток се изгражда личността[244]. Личността живее непрекъснато и на земята, и след смъртта. Вчера, днес и утре в една верига без начало и без край.

В това е същината на будистическото учение за преражданията[245]. В него не е отстранена страхотната сила на кармата (karman=kamma). И за Буда (Сaкия-Муни) тя съществува, макар че това не е нито естествено, нито логично: карма е мислима при отказ от поменатия по-горе принцип, тоест когато се признава съществуване на душа, на “аз”, като субект, и тя (кармата) отново сама завързва скъсаната нишка по жизнения процес, след като бъдат подготвени условията за това[246]. Теософите днес извикват на показ тайното в Упанишадите учение за прераждането. Елена Петровна Блаватска, Анни Безант, Чарлз Уебстър Ледбитер и други смекчават в значителна степен това учение, защото както европейците са чужди на духа на будизма и нямат усет, нямат възможност вътрешна да долавят неговата основна мисъл; те често ловят излъчванията само от нея многоцветни игриви мисли. Ж. Кришнамурти е ярък изразител на родното. Той е всмукал млякото на индийския религиозен дух, полъхан от фантазията на индийската фантазия, очарован е от мисълта да види свободен своя народ. Ето защо, той може и умее да изрази тайната на индийската религиозна философска мъдрост и да я направи достъпна за европееца. Кришнамурти е учител, поет, и… иска да бъде пророк. Такъв е за своите почитатели, а за не малцина свои той е въплъщение на Брахмана. Него го слушат в захлас. Думите му възприемат както откровение без размисъл, без преценка.

Кришнамурти изповядва учението на Упанишадите и на Буда за прераждането. И “моят живот, пише Кришнамурти, е завършек на много животи[247]”. Аз достигнах края – освобождение. Освободих се от нови прераждания Защото прераждането е нещастие, зло. Аз унищожих своето аз, което казва аз съм, аз бях или аз ще бъда[248], защото то кове верига на преражданията. Чрез него ще унищожим желанията на своето малко аз, на своята личност, нейните вярвания, традиции, закони, догми и ще се освободим от кармата[249] и ще влезем в царството на щастието, в Нирвана[250]. Има един божествен път: задълбочаване в себе си, съзерцание, медитация. Аз съм изминал този път и постигнах свобода и щастие. Затова имам силно желание да ги споделя с вас, да ви дам достатъчно сила да се борите, за да ги постигнете, да събудя у вас достатъчно желание, че да захвърлите настрани всичко, което пречи на това постигане… Понеже учителят е с вас, вие можете да постигнете това съвършенство в най-късо време…, и понеже и вие сте били с мен и аз отворих сърцето си за вас и го споделих с вас, затова вие трябва да отидете в света…, за да споделите придобивките с други[251]”.

Днес Теософското общество живее под тежкия ярем на “новото”, което вещае Ж. Кришнамурти. В него започва разслоение. Но немалцина смятат, че по посочения от Кришнамурти път ще постигнат щастие. Това е съдбоносно самоизлъгване. Цяла Индия днес страда не от външно робство, а от вътрешно робство – от своето религиозно-философско учение.

Прочетете още „Из книгата „Теософско общество“ – продължение от публикация № 1590*“ →

Александра Карамихалева

Сред тези християни, които са преминали в своите духовни търсения през различни източни религии и окултни учения, се шири твърдението, че уж в древност в Евангелието открито и ясно се е говорело за прераждане на душите. Впоследствие (тук версиите са различни) на някой от по-късните събори или през Средновековието висшите иерарси на Църквата били цензурирали Свещеното Писание, като отстранили всички пасажи, в които се говорело за прераждането и това учение останало достъпно само за малцина избрани.

Ще оставим настрана въпроса какви са причините за разпространяването на това твърдение. Дали това са инсинуации, целящи дискредитирането на Църквата и поредното обвинение срещу нея, че санкционира познанието; дали това е опит на чужди за християнството вярвания да намерят своето потвърждение, като се домогват до авторитета на Евангелието; или просто начин за неофитите, непознаващи още християнското учение в дълбочина, да съвместят вярата, в която са привлечени от Христа, с довчерашните си убеждения. Така или иначе немалко хора от църковните среди са изкушени от подобни твърдения, затова не бива да подминаваме този факт, а да се опитаме да разберем доколко основателни са те.

Новият Завет и „прераждането”

Ще потърсим отговора най-напред в самия Нов Завет. По-специално ще видим как и кога е определен съставът на новозаветния сборник и дали в древните сборници е имало книги и пасажи, които не съществуват в Библията, позната ни днес. За радост на изследователите на Свещеното Писание, както никой друг писмен източник, Новият Завет е достигнал до нас в удивително много запазени древни ръкописи – повече от 5,000, някои от които много близки по време до своя оригинал.

Книгите, влизащи в канона на Новия Завет, са написани през така наречения апостолски период от историята на Църквата. В състава на Новия Завет влизат четирите Евангелия, Деяния на светите апостоли, 21 послания и книга Откровение. Написани са от Матей, Иоан и Петър от числото на 12-те апостоли, евангелистите Марк и Лука – спътници и сътрудници на върховните апостоли, Яков и Юда – братя Господни по плът, и апостол Павел – избран за благовестител след Възкресението на Христа. Книгите са писани по конкретни поводи за нуждите на различни църковни общини и отделни лица, но поради голямата ревност у християните да четат и разпространяват апостолските писания, те се преписвали и преминавали от община в община, а всяка новооснована църква получавала от своите основатели пълен сборник от свещените книги.

Поради големите разстояния между църковните общини достигането на едно или друго апостолско писание до всички църкви е изисквало време. Но запазени писмени паметници от II-ри век (Мураториевият канон, сирийският превод на Новия Завет Пешито, свидетелствата на бележити църковници като Ириней Лионски, Тертулиан, Климент Александрийски) указват, че в първите векове на християнството във всички църкви са известни, разпространени и почитани като свещени едни и същи книги, а те са същите, които познаваме и днес. Съпоставянето на хилядите запазени ръкописи и десетките древни преводи на Новия Завет показва, че няма фрагменти в най-древните образци, които да са заличени от цензори и да липсват в текста на днешната ни Библия. Напротив, дори в днешния текст фигурират пасажи, които отсъстват в древните ръкописи. Това са 19-ти и 20-ти стих от 16-та глава на Евангелието по Марк, 7-8 стих от 5-та глава на Първото послание по св. апостол Иоан Богослов и разказът за прелюбодейката от Евангелието по апостол Иоан (Иоан 7:53-8:11). В тези пасажи определено няма и намек за прераждане.

Доказателство за ненакърнимостта на Евангелието можем да намерим и в един тъжен за Църквата факт – отпадането от Тялото ѝ на цели национални църкви поради едни или други еретически отклонения от Православието. Още в V-VI век от единството на Църквата се отделят така наречените дохалкидонски източни църкви: арменската, коптската и сирийската. Те прекратяват всякакви отношения с Константинопол и Рим. Това ще рече, че ако някой в Константинопол или Рим би дръзнал да посегне на целостта на Евангелието и да цензурира някои пасажи, тези църкви не биха пропуснали да го изобличат. Пък и такова грубо посегателство лесно би могло да се докаже и сега при просто сравнение между Библиите на древните Източни църкви и нашата Библия. Такова сравнение би показало, че няма такива части, които отсъстват в латинските преводи, но съществуват в сирийските, или текстове, които ги има при коптите или арменците, а ги няма в славянските преводи. (Само отношението към „Откровение” е различно в различните времена и народи.)

Следователно твърдението, че в текста на Евангелието е имало пасажи, потвърждаващи учението за прераждането, които впоследствие са заличени, е невярно.

Но за да сме пределно обективни, ще оставим за момент Библията настрана и ще видим какво е било отношението на древните християни към прераждането, като разгърнем писанията на най-древните църковни писатели. Става въпрос за апологетите или защитници на вярата, творили през II-III век. Ако доктрината за прераждането е била наистина изповядвана от християните от първите векове, то тя би следвало да намери израз и потвърждение в творенията на тези древни християнски писатели.

Творенията на апологетите са извикани от необходимостта новопоявилата се и все още неутвърдена християнска вяра да бъде защитена от нападките от страна на една като цяло враждебна към християнството среда: от езическата държава, невежата тълпа, езическите философи и не на последно място от заплахата различни чужди на християнството езически и еретически вярвания да нарушат чистотата на християнската вяра.

Тертулиан противопоставя остро доктрината за прераждането на вярата във възкресението. За този виден църковен писател от II век вярата във възкресението е тази, която защитава истината за неповторимостта на човешката личност. „Ако бихме искали – пише той – да се пошегуваме кой в какво животно ще се превърне, можем в свободното си време да намерим много, казано по този въпрос у различните автори. Все пак нека си останем при нашето твърдение: че много по-достойно е да вярваш, че от човека пак човек ще се появи. И тъй като основа за завръщането е замисленият от Бога съд, то задължително трябва да излезе личност, за да получи Божията присъда за добрите си дела.”

Неговият съвременник Минуций Феликс вижда в доктрината за прераждането изопачено разбиране за възкресението. В своята апология на християнството „Октавий” той пише: „Що се отнася до възкресението, то най-прочутите от философите – най-напред Питагор, но главно Платон – са дали неясни и половинчати обяснения. Те учат, че след разпадането на телесните окови душите сами продължават да живеят вечно и отново, и отново преминават в нови тела. За да изопачат истината, добавят и това, че човешките души влизат в добитъка, птиците и дивите зверове. Това е твърдение, достойно не за сериозен философ, а за позволяващ си груби шеги автор на мимове”.

Св. Ириней Лионски изтъква вярата си във възкресението на всеки човек в цялата му духовно-телесна идентичност: „Така както всеки от нас приема създаденото от Бога тяло, така всеки има своя собствена душа. Бог не е беден и не страда от недоимък, за да не е в състояние на всяко тяло да даде своя душа.” („Срещу ересите”)

Св. Юстин Философ (починал 167 година) в попрището си на философ сам бил привърженик на платонизма и вярвал в прераждането. Преломен момент в живота му е разговорът му със старец християнин, когото среща на морския бряг. Този разговор по-сетнешният пламенен защитник на вярата в Христа и Възкресението предава в своя „Диалог с евреина Трифон”. Старецът точка по точка убедително оборва вярата на езическия философ в прераждането и не оставя у него и у читателите на това творение никакво място за съмнение.

Друг християнски писател от II-ри век Атинагор от Атина пише цял трактат „За възкресението на мъртвите”, който не оставя никакво място за фантазиите на прераждането.

В своя фундаментален труд „Срещу Целз” големият богослов от първата половина на III-ти век Ориген казва по повод на учението за прераждането следното: „Да лекуваме тези, които страдат от глупавата вяра в прераждането.” И на друго място: „Не вярваме в странстването на душите, нито в това, че душите влизат в телата на неразумните животни.”

Порфирий (232-304), може би последният от големите философи на древността, коригира съществено доктрината за прераждането, като приема, че душите на хората след смъртта се завръщат само в човешки тела, а не в животински. Но отношението на Христовите последователи към прераждането остава непроменено.

Блажени Августин (354-430) полемизира, или по-скоро осмива учението на Порфирий, като казва: „Според трудовете на Платон човешките души след смъртта преминават в тела, и то дори в тела на животни. […] На Порфирий това съвсем естествено не се е харесало. Той вярвал, че човешките души влизат само в човешки тела, естествено не в тези, които са напуснали, а в други, нови. Навярно се е срамувал да повярва в първото, не можейки да приеме мисълта, че майката, превърната евентуално в магарица, ще трябва да носи своя син; не се е срамувал обаче да вярва във второто, без да взема под внимание, че обърнатата в младо момиче майка би могла да се ожени за сина си.” „Колко по-прекрасно е – пише блаж. Августин – да вярваш в това, че душите само веднъж идват в собствените си тела, отколкото, че многократно преминават в различни тела.” А ето какво казва той за Платоновата теория за реминисценцията, възкресявана днес от някои привърженици на прераждането: „Платон, този прочут философ, се опитва да ни убеди, че душите са живели тук, на земята, още преди да се свържат с тялото. От това според него следвало, че познанието е по-скоро припомняне на вече познати неща, отколкото познаване на нови. Той разказва например за момче, което отговаряло на зададени му въпроси по геометрия като опитен учен. […] Но това са лъжливи спомени, подобни на това, което най-често изпитваме в сънните бълнувания. Случва се, такива сънища да навестяват хората дори наяве, причина за което са злите и лъжливи духове, за които е много важно да съществуват такива фалшиви представи за странстването на душите, за да въведат хората в заблуждение”.

Струва ми се, че тези свидетелства, макар и кратки, са напълно еднозначни и достатъчни, за да илюстрират какво е било отношението на древната Църква към учението за прераждането.

Разбира се, в синкретическата Римска империя, в която свободно са шествали всевъзможни религии и учения, идеята за прераждането е била широко разпространена и добре известна на християните. Но изследването на християнските писмени паметници от онези времена не дава никакво основание да се предполага, че някога учението за прераждането е намирало добър прием сред последователите на Христа. Напротив, древните християни ясно разбирали смисъла на Възкресението и неговата дълбока несъвместимост с чуждите на Евангелието вярвания за съдбата на човека след смъртта.

Днес като че ли е намаляло дори сред най-ревностните християни съзнанието за това, колко централно място в християнството заема Възкресението и че тази вяра не може да се съвместява с доктрината за прераждането.

Впрочем няма нищо лошо във вярата в прераждането в дохристиянския езически свят или сред нехристияни, непознаващи още Христа. В тези вярвания намират израз някои правдиви предусещания и догаждания за истината за задгробната участ на човека: че човешкото съществуване прехвърля границите на смъртта; че делата ни, добри или лоши, ни засягат много по-дълбоко, отколкото е видимо и имат пряко отношение към задгробната ни участ; че в многообразието на човешки съдби има по-дълбоки и разумни основания от сляпата случайност и личната ни воля; че грехът и злото могат да бъдат преодолени и това зависи от нас и така нататък.

Светлината на свещта е нещо безкрайно ценно и полезно в непрогледната нощ на неразбирането на света и нашето място в него. Ние обаче сме християни и тайната на човешкото ни съществуване и есхатологическа участ ни е разкрита ясно от Христа и отците на Църквата. На дневната светлина на Истината – Христос, разбираме колко фрагментарно, изкривено и наивно е било онова, което сме виждали на пламъка на свещта. С израстването във вярата, с живото приобщаване с Христа, естествено, всякакви учения несъвместими с Истината – Христос, би трябвало да отпадат, да отминават като детски болести с преминаването в по-горна духовна възраст.

Да не познаваш Истината и да я търсиш в едно или друго учение, е понятно и простимо. Но да вярваш в Христа, да ти е разкрита истината, а да продължаваш да търсиш обяснения за тайните на битието другаде освен в Христовото учение – това е безумие.

___________________________________________________

*Публикувано в Църковен вестник, бр. 10, 2004. Първа електронна публикация http://synpress-classic.dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът на статията, Александра Карамихалева. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2SP

Анна Маринова

Напоследък се среща многобройна литература, проповядваща вяра в кармата и прераждането. Авторите на тези книги не само че не отричат и не се противопоставят на християнството открито, напротив, те твърдят, че Библията (респективно християнството) приема вярата в прераждането, а Господ Иисус Христос бил (според тях) само един велик учител (такъв като Буда, Кришна, Мохамед), едно от многобройните въплъщения (аватари) на Божеството. Той ни бил открил една малка частица от истинското (всемирно) познание.

В сбита форма учението за прераждането се състои в следното: основен закон в духовния живот е развитието на душата, а за това един живот не бил достатъчен. Понеже не може в краткия период на едно земно съществуване да се достигне съвършенство, душата се вселява след смъртта на тялото (след повече или по-малко продължително време) в друго, ново тяло, за да продължи в него пътя на самоусъвършенстване. Тези, които тук не правят зло, в другия си живот или ще се преродят като духовни водачи, или ще се освободят от прераждания. Накрая всички ще се слеят с Абсолюта. Отделните личности са маVя – тоест илюзия. Всички сме частици от Бога, тоест богове, но на ниско стъпало на усъвършенстване.

За съжаление много православни християни все повече се увличат в учения, проповядващи прераждания (индуизъм, вайшнавизъм, дъновизъм и други), и смятат, че християнската им вяра е съвместима с тези нови убеждения. Често хора, определящи се иначе като православни християни, заявяват, че всъщност дори Библията учела не за частен и всеобщ съд след смъртта, а за смърт, карма и следващ живот на земята.

Налага се да отговорим на въпроса: има ли прераждане според Библията? Съвместима ли е вярата в Спасителя и Неговото учение с вяра в неограничен брой прераждания?

Свещеното Писание ни открива Бог като Триипостасен Творец и Промислител. Той е сътворил света от любов, а човека е поставил като разпоредник и съуправител – венец на Неговото творение. Бог е сътворил човека по Свой образ – дарил го е с безсмъртна душа, свободна воля, с ум и чувства, и го призовал към богоуподобяване (Битие 1:26-27). Нашите праотци Адам и Ева са били създадени с възможност за безсмъртие. Смъртта е една от горчивите последици на греха, който е внесъл повреда в нашата природа. Тя е двояка: физическа – смъртта на тялото, и духовна – отделянето на човека от Бога (срв. Битие 3-та глава).

Какво става с душата след смъртта според Свещеното Писание, преражда ли се тя в друго тяло?

В книга Псалтир можем да намерим ясен отговор на поставения по-горе въпрос. В псалом 9:18 (срв. 48:15) Псалмопевеца нарича нечестивци тези, които не изпълняват Божиите заповеди и по този начин забравят Бога: „Да си идат в ада нечестивците, – всички народи, които забравят Бога”.

Участта на нелюбещите и нетърсещи Бога души е в ада и следователно, те нямат възможност да се преродят. Някои може би ще си помислят, че праведниците ще се преродят, за да се усъвършенстват още повече в доброто. Не! В Псалом 77:39 е изразена идеята, че всички хора, както праведни, така и грешни не се прераждат. Тук ясно личи несъстоятелността на мнението, че Библията била учела за прераждане. В целия псалом се разкрива Божията милост към евреите, въпреки че те непрекъснато са се противили на Бога в пустинята (през време на четиридесетгодишното си странстване) и не са изпълнявали волята Му. Въпреки това Бог не ги е погубил. „Той помнеше – пише св. Псалмопевец, – че те (в смисъл хората) са плът, дихание, което отива и се не връща.”

В книга Иов библейската истина, че няма прераждане, е доста ясно отразена. „Разведрява се облакът и изчезва; тъй слезлият в преизподнята не ще излезе, не ще се вече върне в къщата си, и мястото му не ще го знае вече” (Иов 7:9).

Размишлявайки за преходността на земния живот, праведният Иов изповядва: „Краят на годините ми иде, и аз заминавам на път невъзвратен” (Иов 16:22).

От гореказаното е ясно, че Словото Божие учи, че след физическата смърт душата не умира. Тя отива в ада или в рая (душите на праведните след Христовото изкупително дело), но не се връща на земята, не се въплъщава в никакво тяло.

В книгата на св. пророк Исаия (38-ма глава) е описано страданието на юдейския цар Езекия (727-698 година преди Рождество Христово). Последният е бил на смъртно легло и с дълбоко прочувствени думи се е обърнал към Подателя на живота: „Казах в себе си: когато преполових дните си, трябва да вляза в портите на преизподнята; аз съм лишен от остатъка на годините си. Аз казах: не ще видя Господа, Господа в земята на живите; не ще видя вече човек между живеещите в света” (стихове 10-11).

Езекия изповядва общата за старозаветните хора вяра, че душата след смъртта на тялото ще отиде в ада, и надеждата, че Спасителят ще въведе душите на праведните в рая, защото така учи Бог чрез Своето слово, записано в светата Библия от боговдъхновени мъже. Затова и Езекия не мисли, че ще се прероди, но че няма да види повече земята на живите и там не ще може да „види” Господа – тоест не ще може да върши добри дела, които водят до съзерцаване на Бога както тук на земята, така и в отвъдното

Знаем, че след смъртта човек не може да извършва никакви дела, включително не може и да се покае. Езекия също е знаел, че само докато е жив може да се разкае за греховете си, че след смъртта си няма да има възможност за това. Ако имаше прераждане, едва ли Езекия щеше така умилно да се обръща към Бога със сълзи на покаяние, защото щеше да знае, че макар тук и сега да е грешил, то след прераждането си, в другия си живот на земята, може да се усъвършенства духовно, да изкупи грешките си със страдания и да се надява на по-добро прераждане. Щеше да се надява в другия си живот да постигне нирвана или пък да се слее с безличния Абсолют. Но не, Езекия знае богооткровеното учение на Свещеното Писание за състоянието на душата след смъртта, и че от ада може да го избави само Изкупителят Бог, но при условие, че той искрено се откаже от греха и възжелае от все сърце да служи на Бога приживе.

Голяма част от тези, които, считайки се за християни, смесват своята вяра с вяра в прераждането, смятат, че в Матей 11:10-14 и Матей 17:10-13 се говори, че св. пророк Илия се е преродил и сега е св. Иоан Кръстител. Но това е само на пръв поглед – смисълът тук е, че св. Иоан Кръстител е смел изобличител на греховете на юдеите, такъв, какъвто е бил св. пророк Илия. Сам св. Иоан Кръстител заявява, че не е Христос, нито е пророк Илия (Иоан 1:12-27).

Според защитниците на прераждането, за да може душата да се въплъти, тя трябва да е напуснала предишното тяло. В случая дори и да имаше прераждане, това е невъзможно, защото както знаем св. пророк Илия не е умрял, а е взет жив на небето (4 Царства 2:14). Също така, ако юдеите вярваха в прераждане, а не във възкресение, те не биха сметнали Христос за възкръсналия св. Иоан Кръстител, който е починал около 31 година след Рождество Христово, тоест две години преди смъртта и Възкресението на Спасителя.

Привържениците на вярата в кармата и прераждането сочат като основание, че и Библията проповядва това учение – в Иоан 9:1-2, където се повествува за изцерението на слепородения. При изцеряването му апостолите попитали Господ Иисус Христос кой е съгрешил – слепороденият или родителите му, та се е родил с такъв недостатък (стих 2). Според вярващите в прераждането, светите апостоли явно също са вярвали в него.

Апостолите били свидетели на това как Спасителят преди това изцерил разслабения, като му казал: „Ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо” (Иоан 5:14). Сега те споделили всеобщото мнение, че за греховете на родителите могат да бъдат наказани техните деца. То се основавало на неправилното разбиране на думите от Моисеевото законодателство, че Господ „за вината на бащите наказва децата и децата на децата до трета и четвърта рода” (Изход 34:7, 20:5; Числа 14:18). Затова и Спасителят побързал да разсее недоумението им, като отвърнал: „Нито тоя е съгрешил, нито родителите му, но това биде, за да се явят делата Божии върху му” (стих 3).

В проповедта на планината Господ Иисус Христос говори за това, че вярата ни трябва да бъде придружена с добри дела: „Всяко добро дърво дава добри плодове, а лошо дърво дава лоши плодове: не може добро дърво да дава лоши плодове, нито лошо дърво да дава добри плодове. Всяко дърво, което не дава добър плод, отсичат и хвърлят в огън” (Матей 7:17-19).

Доброто дърво изобразява добродетелните и праведните, а лошото – непокаялите се. Участта на грешника след смъртта е в огъня, тоест в ада. В Христовия разказ за жестокия богаташ и бедния Лазар (Лука 16:19-31). Тук образно Господ Иисус Христос ни предава както мъките на жестокосърдния богаташ в ада, така и блаженството на Лазар в лоното Авраамово. Ясно е, че всеки си получава заслуженото не в друго тяло, а в отвъдното.

Свети апостол Павел в посланието си до евреите пише, че „на човеците е отредено да умрат един път, а след това – съд” (9:27), така „и Христос, веднъж като принесе Себе Си в жертва, за да отнеме греховете на мнозина, втори път, без да става жертва за грях, ще се яви на ония, които Го очакват за спасение (стих 28).

Следователно както Христовата жертва е еднократна, така и човек живее само веднъж на земята, иначе би трябвало Господ Иисус Христос да се жертва за всеки един човек по много пъти – тъй като това е немислимо, така и животът много пъти.

В Свещеното Писание на Стария и Новия Завет се възвестява не прераждане, а всеобщ съд и възкресение. Ние, християните, не можем да вярваме едновременно в Страшния съд и в прераждането. Нека за миг да приемем, че както има справедлив и окончателен съд над всички, така съществуват и прераждания. При това положение възникват доста противоречия:

1.Ако човек чрез много прераждания достига до нирвана и се избавя от кармичните последици, то защо трябва да има съд, който окончателно да въздаде всекиму заслуженото? Страшният съд тогава би бил безсмислен и нереален.

2.Всеобщият съд би прекъснал преражданията, тъй като той е окончателен. С прекъсването на преражданията се прекъсва и възможността за освобождаване от прераждания. Пита се, нима справедливият Бог, Който не иска смъртта на грешника, а неговото покаяние, би прекъснал духовното усъвършенстване на Своите чеда?

Учението за прераждането не само е несъвместимо с Христовото учение, но то е изтъкано от много вътрешни противоречия. Ето само някои от тях:

Както споменахме по-горе, според това учение добрият живот и карма определят бъдещото добро прераждане и обратно. Това обяснявало защо някои в този живот се радват на успех и добро, а други страдат.

Ако съществуваха обаче минали животи и душата е съществувала по-рано, то:

1.Би трябвало още от най-ранната си възраст, човек да притежава много знания и опит (натрупани вследствие от предишните животи). Ние обаче наблюдаваме точно обратното: знанията, опитът, уменията се получават и натрупват с годините в един живот.

2.Никой човек не си спомня с какво точно е съгрешил или какви добрини е извършил в предишния си живот, респективно животи, и следователно с какво е заслужил страданията или безбедния си настоящ живот.

3.Ако имаше прераждания, то всички хора без изключение трябваше да си спомнят предишните си животи, така както всички ние имаме съвест, която колкото и да е помрачена, ни изобличава и ни спомня всички лоши и добри дела, които сме извършили.

4.Ако поддръжниците на вярата в прераждането ни опонират, че някои от нас са забравили предишните си животи или че само с помощта на гуру можем да си ги спомним, то ще отвърнем така: Ако човек не си спомня преражданията си то те са напълно безсмислени. Защо да страдаме, като не знаем защо сме наказани? Не е ли жестоко от страна на Бога да наказва някого за грях, който той не знае и за който няма чувство на вина? Не е ли все едно да бъдат наказани малоумни и невменяеми за техните грехове! Ако имаше прераждания Бог нямаше да ни остави в неведение и щеше да ги запише върху скрижалите на съвестта ни.

5.Ако с помощта на духовен учител, чрез вършенето на добро могат да се обезсилят лошите последствия от предишния живот и може да се измени кармата, то тогава последната се отрича като неизбежен и абсолютно справедлив закон. Нали Бог е отредил чрез страдания в сегашния, човек да изкупва грешките от миналия си живот. А ако и сега грешим, също трябва да понесем вината си. Страданието сега за предишните, както и за настоящите грешки се приема за справедливо и никой човек не може да го отмени. Греховете против Бога могат да бъдат простени и изкупени само от Него.

6.Не е ясно защо благочестиви хора страдат. След като са толкова благочестиви и добри, то явно в предишния си живот също са били такива (по закона на прераждането и кармата) защо сега страдат?

7.В обществения живот, както и в развитието на цялото човечество въобще, трябваше да има голям духовен подем и напредък. След толкова много прераждания човечеството трябваше да е станало много по-духовно извисено от своите предшественици. Напротив – омразата, социалните напрежения, войните ни карат да мислим, че в повечето отношения ние сме станали по-лоши от нашите предшественици.

8.Ако бъдат последователни и логични, то вярващите в кармата и прераждането не би трябвало да осъждат престъпника за неговото престъпление и да защитават потърпевшия. Престъпникът не е виновен, че е такъв, защото в предишния си живот не е могъл да се усъвършенства, имал е лоша карма и затова сега е такъв. Жертвата пък съвсем не е невинна. Тя вероятно в предишния си живот е била престъпник и сега „заслужено” е получил наказанието си.

Това са само някои от вътрешните противоречия в учението за прераждането. Господ Иисус Христос ни учи, че с вяра в Него, с дела съобразни с учението Му, чрез покаяние, изповед и причащение с Тялото и Кръвта Христови ние духовно се прераждаме и се богоуподобяваме. По Божия милост се надяваме да общуваме с Него и в Неговото царство.

_______________________________________________________________

*Материалът е предоставен от автора. За справки Анна Маринова, Богословски факултет при СУ.

Изображение: авторът Анна Маринова. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2xs