Протопрезвитер Иоан Майендорф

През време на цялата история на православното християнство вярата е била неотделима от молитвата и богослужението, а богослужението е изразявало вярата на Църквата. Тази неотделимост на „lех orandi и lex credendi“ (латински правилото на молитвата и правилото на вярата – бел. ред.) е била позната на древното монашес­тво. Авва Евагрий е писал: „Който се мо­ли, е богослов“, а нашето Източно пра­вославие е изпитало върху себе си и из­питва и днес как вярата наистина се запаз­ва в богослужението на Църквата. В про­дължение на много векове православно­то богослужение запазва Православието в Близкия изток по време на турското иго. Силата на богослужението като израз на вярата и верността добре е позната и на Руската църква.

Тази неразлъчност на църковната вя­ра и църковното богослужение предпо­лага вярно усещане за самата Църква, ве­рен църковен опит, тоест възприемане на вярното съотношение между различните аспекти на православната еклезиология.

В рамките на предоставеното ми вре­ме аз ще се постарая да споделя с вас ня­колко свои забележки:

– за еклезиологическите предпостав­ки на всеки истинно православен подход към въпроса за богослужебните измене­ния (промените в богослужението);

– за историческите примери на таки­ва изменения (промени), които имат от­ношение и към нашето време.

1. Еклезиологически бележки

Отец Павел Флоренски добре е опре­делил значението на култа като израз на културата в цялост, която включва мина­лото, настоящето и бъдещото (есхатологичното) битие на църковната общност. Така например Църквата живее с апос­толската вяра, изразена веднъж в мина­лото, но завинаги запазена от свидетели­те на Христовото Възкресение и в след­ващите времена от светите отци и учите­ли на Църквата. Същата тази вяра е запа­зена от целия църковен народ. Но тази вя­ра е и предусещане на бъдещото Христо­во царство. В евхаристийната молитва на св. Иоан Златоуст ние припомняме: „Кръста, гроба, тридневното Възкресе­ние, Възнесението на небесата, сядането отдясно (на Бога – бел. прев.), Второто славно пришествие“. Евхаристията е цен­тър на целия църковен живот и цялото богослужение, поради което смисълът на евхаристийното действие осмисля и цър­ковния култ като цяло. Богослужението не може да се откъсне от миналото, нас­тоящето или бъдещето: сегашният мо­мент в живота на Църквата ни свързва с всички „от векове благоугодили“ на Бо­га и ни храни с преживяването на радост­та и победата, които от векове са предназ­начени за избраниците, но са възможни днес и сега.

Ако това е така, става разбираем както необходимият и неизбежен консерватизъм на Църквата, която пази богослу­жението от апостолските времена, така и „мистерийният“, свещеният характер на богослужението – тайнството на Църк­вата. Текстът на евхаристийните молит­ви (или „канони“), употребяван от нас в наши дни, повтаря често дословно текста на същите молитви от II-ри и III-ти век, въпреки че основното ядро на богослужението е обрасло във византийските времена с много нови елементи, които отразяват други векове и епохи. Тази основна връз­ка с миналото се допълва от „хоризонтал­ното“ единство на култа, който обединя­ва местните църкви в единна Вселенска Църква. В древната Църква не е същест­вувало административно единство между църквите. Не е имало централна власт, ко­ято би регулирала богослужението на всички местни църкви. И въпреки това, следва да отбележим, че през IV-ти век богос­лужението в Александрия, в Рим, в Антиохия или дори в далечна Галия е било в основни линии еднозначно. Структурата му е била еднаква. Църквата е живяла без единен административен център, но е би­ла единна в живота; и това духовно единс­тво във възприемането на апостолската вяра се изразявало в единството (или по­не в еднозначността) на богослужебните форми. В наше време литургистите мно­го настояват на богослужебното разно­образие в древната Църква. Такова под­чертаване на разнообразието е удобно за съвременния икуменически диалог, в кой­то неговите участници търсят формите на църковното единство на разделеното от векове християнство. Но при изучаване­то на древната Църква още повече пора­зява стремежът на древните християни за съхраняване на литургическото единство, което лесно може да се открие в истори­ята на богослужението. Поместните цър­кви лесно са заимствали отделни елемен­ти една от друга: Александрия от Антиохия, Галия от Константинопол и така нататък. А Константинополската църква изобщо се отличавала с тенденция за синтез: нейно­то богослужене през IV-ти, V-ти, VI-ти и VII-ми век е било сборно именно защото църквата на столицата е била църква на идващите от­всякъде, църква на литургическия синтез. С една дума, древната Църква не е имала стремеж на всяка цена да запази отделни­те, самодостатъчни „обреди“. Богослу­жението е било израз на вярата на цялата Църква – единна във вярата, в молитвата и в тайнствата, макар и неизбежно „многолика“ в езиково отношение.

Ако богослужението на Църквата из­разява единството на вярата, а вярата е единна, то и формата на богослужението трябва да отразява това единство. Извест­но разнообразие е неизбежно, но не е са­моцел: то има мисионерско значение, подчинено на основното и единно пред­назначение на Църквата.

Но ако вярата и богослужението са неразривно свързани, то тази връзка тряб­ва да бъде не само формална, но и жива, която храни и вярата на хората, и техния молитвен живот. В православното разби­ране на Църквата вярата се съхранява не само чрез апостолската приемственост на епископата, но и от целия Божи народ; съборността на Църквата се изразява не само в съборите – вселенски и поместни, но също така в тяхното възприемане и ус­вояване от целия Божи народ. Така и бо­гослужението не е дело само на духовен­ството: то се извършва и се храни от бла­гочестието на целия народ. В историчес­кото битие на Църквата често възникват опасности от нарушаване на съборното единство и съборното възприемане на ис­тините на вярата. Например:

– Богослужението или по-точно на­родното благочестие понякога се разви­ва независимо от църковното богословие, от Писанието, от църковното учителстване, а също така и от църковното Преда­ние. Когато богослужението застива в не­разбираеми форми, извършва се на непоз­нат език, отдава предпочитание на външни (а понякога и на съвсем неотдавнаш­ни) обичаи, то и народът започва да при­бягва към „любителско творчество“, хра­ни се със сантименталност, а понякога и въобще тръгва по съвсем нецърковни (сектантски) пътища…

– Друга психологическа или духовна опасност: богослужебните реформи, ко­ито идват „от горе“, наложени от йерар­хията, може би на съвсем правилни бо­гословски основания, но без възприема­не от народа, без доверие и единство меж­ду църковната власт и народното благо­честие. Такива реформи създават атмос­фера на разпад и често довеждат до раз­кол.

– Още една опасност, която е напъл­но очевидна и веднага възниква там, където е настъпило разделяне между богос­ловието и благочестието, където богос­лужението повече не се храни от живото предание на Църквата: това е склерозата на литургическите обичаи, липсата на раз­биране за техния смисъл, измислени символически тълкувания, чиято цел е само да оправдаят това, което всъщност не се нуждае от оправдание. Когато общество­то и културата се променят, такова „зам­разено“ богослужение престава да бъде проводник на Истината и Живота.

В наше време милиони хора се хранят духовно от православното богослужение. Мнозина от тях – у нас, на Запад – започ­ват да разбират Православието именно чрез литургическата традиция не само на християнския Изток, но и на древния хрис­тиянски Запад. В православното богослу­жение те намират и връзката с апостолс­ката вяра от първите векове на християн­ството, и опита на идващото Божие царс­тво. Ето защо ние, православните, трябва да пазим богослужението не само като необходима връзка с миналото, но и като живо свидетелство за вярата. Това изиск­ва както добро познаване на неговата ис­тория, така и богословско духовно пре­живяване на това, което образува ядрото именно на църковната молитва, в която миналото, настоящето и бъдещето се обе­диняват в живота на Тялото Христово.

Руската църква е имала и има особен, често трагичен опит в това отношение. Затова именно на руското богословие, на руските литургисти и, разбира се, на-рус­ките ръководни пастири се пада особена отговорност в делото за запазване и раз­витие на православното богослужебно предание в наши дни.

Прочетете още „За изменяемостта и неизменяемостта на православното богослужение*“ →