Протопрезвитер Иоан Майендорф
През време на цялата история на православното християнство вярата е била неотделима от молитвата и богослужението, а богослужението е изразявало вярата на Църквата. Тази неотделимост на „lех orandi и lex credendi“ (латински правилото на молитвата и правилото на вярата – бел. ред.) е била позната на древното монашество. Авва Евагрий е писал: „Който се моли, е богослов“, а нашето Източно православие е изпитало върху себе си и изпитва и днес как вярата наистина се запазва в богослужението на Църквата. В продължение на много векове православното богослужение запазва Православието в Близкия изток по време на турското иго. Силата на богослужението като израз на вярата и верността добре е позната и на Руската църква.
Тази неразлъчност на църковната вяра и църковното богослужение предполага вярно усещане за самата Църква, верен църковен опит, тоест възприемане на вярното съотношение между различните аспекти на православната еклезиология.
В рамките на предоставеното ми време аз ще се постарая да споделя с вас няколко свои забележки:
– за еклезиологическите предпоставки на всеки истинно православен подход към въпроса за богослужебните изменения (промените в богослужението);
– за историческите примери на такива изменения (промени), които имат отношение и към нашето време.
1. Еклезиологически бележки
Отец Павел Флоренски добре е определил значението на култа като израз на културата в цялост, която включва миналото, настоящето и бъдещото (есхатологичното) битие на църковната общност. Така например Църквата живее с апостолската вяра, изразена веднъж в миналото, но завинаги запазена от свидетелите на Христовото Възкресение и в следващите времена от светите отци и учители на Църквата. Същата тази вяра е запазена от целия църковен народ. Но тази вяра е и предусещане на бъдещото Христово царство. В евхаристийната молитва на св. Иоан Златоуст ние припомняме: „Кръста, гроба, тридневното Възкресение, Възнесението на небесата, сядането отдясно (на Бога – бел. прев.), Второто славно пришествие“. Евхаристията е център на целия църковен живот и цялото богослужение, поради което смисълът на евхаристийното действие осмисля и църковния култ като цяло. Богослужението не може да се откъсне от миналото, настоящето или бъдещето: сегашният момент в живота на Църквата ни свързва с всички „от векове благоугодили“ на Бога и ни храни с преживяването на радостта и победата, които от векове са предназначени за избраниците, но са възможни днес и сега.
Ако това е така, става разбираем както необходимият и неизбежен консерватизъм на Църквата, която пази богослужението от апостолските времена, така и „мистерийният“, свещеният характер на богослужението – тайнството на Църквата. Текстът на евхаристийните молитви (или „канони“), употребяван от нас в наши дни, повтаря често дословно текста на същите молитви от II-ри и III-ти век, въпреки че основното ядро на богослужението е обрасло във византийските времена с много нови елементи, които отразяват други векове и епохи. Тази основна връзка с миналото се допълва от „хоризонталното“ единство на култа, който обединява местните църкви в единна Вселенска Църква. В древната Църква не е съществувало административно единство между църквите. Не е имало централна власт, която би регулирала богослужението на всички местни църкви. И въпреки това, следва да отбележим, че през IV-ти век богослужението в Александрия, в Рим, в Антиохия или дори в далечна Галия е било в основни линии еднозначно. Структурата му е била еднаква. Църквата е живяла без единен административен център, но е била единна в живота; и това духовно единство във възприемането на апостолската вяра се изразявало в единството (или поне в еднозначността) на богослужебните форми. В наше време литургистите много настояват на богослужебното разнообразие в древната Църква. Такова подчертаване на разнообразието е удобно за съвременния икуменически диалог, в който неговите участници търсят формите на църковното единство на разделеното от векове християнство. Но при изучаването на древната Църква още повече поразява стремежът на древните християни за съхраняване на литургическото единство, което лесно може да се открие в историята на богослужението. Поместните църкви лесно са заимствали отделни елементи една от друга: Александрия от Антиохия, Галия от Константинопол и така нататък. А Константинополската църква изобщо се отличавала с тенденция за синтез: нейното богослужене през IV-ти, V-ти, VI-ти и VII-ми век е било сборно именно защото църквата на столицата е била църква на идващите отвсякъде, църква на литургическия синтез. С една дума, древната Църква не е имала стремеж на всяка цена да запази отделните, самодостатъчни „обреди“. Богослужението е било израз на вярата на цялата Църква – единна във вярата, в молитвата и в тайнствата, макар и неизбежно „многолика“ в езиково отношение.
Ако богослужението на Църквата изразява единството на вярата, а вярата е единна, то и формата на богослужението трябва да отразява това единство. Известно разнообразие е неизбежно, но не е самоцел: то има мисионерско значение, подчинено на основното и единно предназначение на Църквата.
Но ако вярата и богослужението са неразривно свързани, то тази връзка трябва да бъде не само формална, но и жива, която храни и вярата на хората, и техния молитвен живот. В православното разбиране на Църквата вярата се съхранява не само чрез апостолската приемственост на епископата, но и от целия Божи народ; съборността на Църквата се изразява не само в съборите – вселенски и поместни, но също така в тяхното възприемане и усвояване от целия Божи народ. Така и богослужението не е дело само на духовенството: то се извършва и се храни от благочестието на целия народ. В историческото битие на Църквата често възникват опасности от нарушаване на съборното единство и съборното възприемане на истините на вярата. Например:
– Богослужението или по-точно народното благочестие понякога се развива независимо от църковното богословие, от Писанието, от църковното учителстване, а също така и от църковното Предание. Когато богослужението застива в неразбираеми форми, извършва се на непознат език, отдава предпочитание на външни (а понякога и на съвсем неотдавнашни) обичаи, то и народът започва да прибягва към „любителско творчество“, храни се със сантименталност, а понякога и въобще тръгва по съвсем нецърковни (сектантски) пътища…
– Друга психологическа или духовна опасност: богослужебните реформи, които идват „от горе“, наложени от йерархията, може би на съвсем правилни богословски основания, но без възприемане от народа, без доверие и единство между църковната власт и народното благочестие. Такива реформи създават атмосфера на разпад и често довеждат до разкол.
– Още една опасност, която е напълно очевидна и веднага възниква там, където е настъпило разделяне между богословието и благочестието, където богослужението повече не се храни от живото предание на Църквата: това е склерозата на литургическите обичаи, липсата на разбиране за техния смисъл, измислени символически тълкувания, чиято цел е само да оправдаят това, което всъщност не се нуждае от оправдание. Когато обществото и културата се променят, такова „замразено“ богослужение престава да бъде проводник на Истината и Живота.
В наше време милиони хора се хранят духовно от православното богослужение. Мнозина от тях – у нас, на Запад – започват да разбират Православието именно чрез литургическата традиция не само на християнския Изток, но и на древния християнски Запад. В православното богослужение те намират и връзката с апостолската вяра от първите векове на християнството, и опита на идващото Божие царство. Ето защо ние, православните, трябва да пазим богослужението не само като необходима връзка с миналото, но и като живо свидетелство за вярата. Това изисква както добро познаване на неговата история, така и богословско духовно преживяване на това, което образува ядрото именно на църковната молитва, в която миналото, настоящето и бъдещето се обединяват в живота на Тялото Христово.
Руската църква е имала и има особен, често трагичен опит в това отношение. Затова именно на руското богословие, на руските литургисти и, разбира се, на-руските ръководни пастири се пада особена отговорност в делото за запазване и развитие на православното богослужебно предание в наши дни.
Прочетете още „За изменяемостта и неизменяемостта на православното богослужение*“