Етикет: православие

Из книгата „Единство на Църквата“*

Публикувано на от Dragan Bachev

Димитър Витанов Дюлгеров

Разединението между именуващите се християни не е плод на „разногласия в разбиране за църковността[1]„, а е плод на непознаване същността на Църквата Христова и неприобщеност към нея. Който е Христов, не може да бъде вън oт Църквата и да не пази единството на Църквата Христова.

Иисус Христос се моли всички повярвали в Него „да бъдат едно, както Той е едно със Своя Отец“ (Иоан 17:11, 21). Отец, Слово и Свети Дух са едно (1 Иоан 5:7). В Тях трябва да бъдат едно всички вярващи в Христа и „да пазят единството на Духа чрез връзките на мира“ (Ефесяни 4:3-4). Всички са едно тяло и един дух в Христа (Римляни 12:5, Ефесяни 4:4), а следователно и в Света Троица. Всеки член на едното и единно тяло Христово – Църквата, трябва да чувства, че „вече не той живее, а Христос живее в него“ (Галатяни 2:20)[2].

Жадуващите за спасение, изграждащите с вяра, надежда и любов Царството Божие в душата си, „Господ всекидневно прибавя“ към Църквата“ (Деяния на светите апостоли 2:47), „присъединява към Господа Христа“ (Деяния на светите апостоли 5:14) и ги ръководи (Деяния на светите апостоли 11:21). За самостойност, за независимост, за отделност никой не мисли. Всеки чувства и знае, че разединението погубва, че то не е плод на любовта, която е „свръзка на съвършенството“ (Колосяни 3:14). В единението „всички повярвали имаха едно сърце и една душа“ (Деяния на светите апостоли 4:32) – в неделимостта, в общуването всеки намира утеха и радост.

В сегашния размирен свят Сатаната успява да посее семето, което пося в душата на Ева и Адам. Както тогава, така и сега това семе дава плод – надценяване себе си, поставяне себе си на мястото на Бога, разединение, отчужденост oт Бога. Отчуждилите се oт Църквата Христова и основалите свои християнски верски общини смятат, че са се „отворили очите им“ (Битие 3:5) – виждат ясно Бога и чуват точно Неговите думи. А всъщност очите им не са се отворили; ако се отворят, те ще видят себе си голи (3:7) и ще почнат да се крият oт Бога (Битие 3:8). Само горделивостта може да заслепи някого и да възпламени у него желание да замести Христа – да не се прилепи към Христовата Църква, а да основе своя църква. Църковникът знае само Христовото благовестие, показва и изявява само Христовото Евангелие. Словото стана плът, за да дава, а не да търси своето, да служи, а не да Му служат, да спасява, а не да властва. Иисус Христос раздвижи водите в душата на хората и те станаха нови, обновени. Нали и водите в Иерусалимската къпалня Витезда ставаха чудодейни само след като биваха раздвижвани oт ангел Господен (Иоан 5:4).

*

Църквата Христова не е обикновено религиозно общество. Тя е богочовешки, свръхестествен съюз; тя е единство, защото е получила живот oт своя глава Иисус Христос, а не oт човешки извор. Тя е пълнота на Изпълващия всичко (Ефесяни 1:23). Нейното учение знае и изповядва само оня, който се е прилепил органически към нея. Той има право да се именува християнин.

Църквата живее и възраства върху Христа; Той е неин крайъгълен камък. Тя възраства не по същина, а по количество, защото е пълнота и на нея е дадено всичко необходимо за живот. В нея вярващият духовно се усъвършенства, става „жилище Божие чрез Духа“ (Ефесяни 2:22), „с истинска любов расте по всичко в Оногова, Който е глава – Христос, oт Когото цялото тяло, стройно сглобено и свързано чрез всички дарувани свръзки, при действието на всяка част според силите ѝ, нараства, за да се съзижда в любов“ (Ефесяни 4:15-16), „докле всинца достигнат до единство на вярата и на познаването Сина Божий, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство“ (Ефесяни 4:13).

Не е възможно да възрастваш духовно вън oт Църквата. За да знаеш пълнотата на истината, трябва да се доближиш до самата Истина. А Нея открива вярата, към Нея се прилепя вярващият само чрез Светия Дух. Неприлепилият се към лозата – Христос, не може да бъде живо клонче oт нея. Неприлепилият се органически към тялото Христово не може да бъде Христов, да черпи духовни сили oт духовната съкровищница на Христа, да се именува християнин.

Църквата е единство, единно братство, а църковността – братотърсене, братосъздаване. Братът носи жизнения кръст на своя брат, вижда в него себе си. Двамата имат една мисъл, едно сърце (Деяния на светите апостоли 4:32). Нима това единство, което дава право да се именува някой християнин, се постига само чрез съгласие на разума? Не. Необходимо е органическо, духовно-органическо срастване с Христа. Необходимо е поклонение „Отцу и Его Сынови и Святому Духу, Святей Троице во единомъ существе“. Необходим е възклик заедно със серафимите – „святъ, святъ, святъ еси, Господи“! (Исаия 6:3, Откровение 4:8). А тоя възклик е искрен и възможен само тогава, когато е почувствана, а не само с разума проумяна, силата на Духа Свети.

В Църквата Христова всеки познава Истината, живее „добър подвиг“ (1 Тимотей 6:12, 2 Тимотей 4:7) и излъчва красота духовна. Истина, добро и красота – това са трите стълба на братството, трите прояви на църковния, на духовния живот. Те образуват триединство метафизическо: знанието за Бога е истина, проявената истина е добро (любов), проявената истина (добро) излъчва красота (1 Иоан 4:7-8, 3:14-15, 2 Петра 1:4, 1 Коринтяни 13:1-3)[3]. Истина, добро и красота има само у оногова, чието сърце е жив жертвеник на любовта. Жив жертвеник на любовта е онзи, който обича Бога „не с думи или с език, а с дела и истина“ (1 Иоан 3:18, Галатяни 6:2). Истиноносецът е жив жертвеник на Бога, когато чрез подвиг и в подвиг очиства своето съзнание и го подготвя за Бога, за Неговия единороден Син Иисус Христос и за Светия Дух (1 Иоан 4:13, 5:20). С други думи, църковникът-християнин знае истината – Бога, има у себе си светлината на разума – Иисус Христос[4], и красотата на живота в Светия Дух и следователно само църковникът е Божи, Христов, християнин.

*

Църковникът не е сам никога (срв. Иоан 16:32). Той е член на тялото Христово – Църквата и е приел Дух Свети при тайнството миропомазване. Вън oт Църквата и независимо oт нея никой не може да приеме кръщение с Дух Свети. В Църквата Христова има „различни дарби, различни служби, различни действия, ала Господ е един и същ, Духът е един и същ, Бог е един и същ и Той върши всичко у всички. Всичко произвежда един и същият Дух. И както тялото е едно, а има много членове и всички членове на едното тяло, макар и много, са едно тяло, тъй и Христос. Защото чрез един Дух всички са кръстени в едно тяло… и всички с един Дух са напоени. Те са тяло Христово, а поотделно – членове на това тяло“ (1 Коринтяни 12:4-6, 12-13, 27). В Христа Иисуса всички църковници са едно (Галатяни 3:28), ходят в обновен живот (Римляни 6:4, Галатяни 6:15, Ефесяни 2:10), стават нова твар (2 Коринтяни 5:17) и имат едно сърце и една душа (Деяния на светите апостоли 4:32). Те са родени свише – oт вода и Дух (Иоан 3:5), кръстени са с Дух Свети (Деяния на светите апостоли 1:5, Марк 1:8) и огън (Матей 3:11, Лука 3:16). С помощта на Светия Дух Божи те запазват мислите си в Христа Иисуса (Филипяни 4:7) и биват ръководени oт Дух Свети (Матей 10:19-20, Марк 13:11, Лука 12:11-12, Иоан, 14:16-17). Само чрез Дух Свети някой може да нарече Иисус Господ (1 Коринтяни 12:3). „Святым Духом всяка душа живится и чистотою возвышается, светлеется Троическим единством священнотайне“ (Църковна песен). Псалмопевецът се моли: „Светия Твой Дух не отнимай oт мене! Утвърди ме с властния Си Дух“ (Псалом 50:13-14). Апостолите се изпълнили с Дух Свети и се кръстили с Дух Свети (Деяния на светите апостоли 2:4; 1:5). Всички повярвали в Христа Иисуса се кръщавали с вода в името на Господ Иисус (Деяния на светите апостоли 8:16) и приемали Духа Свети (Деяния на светите апостоли 8:15, 17, 10:47-48, 11:15, 19:6) – ставали членове на едното и единствено тяло Христово, прилепяли се към Църквата Христова (Деяния на светите апостоли 2:47). Вярващите в Христа се умножавали на брой всеки ден и се утвърждавали във вярата (Деяния на светите апостоли 16:5). Всички постоянствали в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите (Деяния на светите апостоли 2:42). Всички били единодушни и в храма, и вън oт храма (Деяния на светите апостоли 2:46). Дори мисълта за разединение, за неединство била смятана за дръзка, недопустима, разкъсваща нешитата риза Христова. Нали нито Христос, нито Дух Свети могат да се разделят? Те са едно единство – с Отца образуват троическо единство. Следователно неприобщените към Църквата Христова, разединените не са църковни общини и в тях не живее Дух Свети.

Св. Григорий Богослов напомня, че в някои църкви Господнята молитва „Отче наш…“ била четена не по текста у Матей 6:9-13, а по текста у Лука 11:2-4 с промяна в стих 2 (у Матей стих 10: вместо „да дойде Царството Ти“ – „да дойде Светият Твой Дух върху нас“).

Не всеки знаещ Христовото учение е член на Църквата Христова. Знаенето не е достатъчно, за да приеме някой Христа, Свeтия Дух. Необходимо е живо прилепяне към Христа в Неговата Църква – кръщение с вода и Дух, раждане свише (Иоан 3:3, 5). Никодим бил „учител Израилев“ (Иоан 3:10), знаел старозаветните писания, но не проумявал как може някой да се роди свише, oт вода и Дух. Само роденият свише може да види (да влезе) в Царството Божие (Иоан 3:3), защото в него пребъдва Дух Свети. А дето е Дух Свети, там има единство, цялостност, живо единение с Христа, църковност – присъединение към Църквата. Неприелият Дух Свети, тоест неприсъединилият се към Църквата прилича на незапалена свещ – до него не се е докоснал Дух Свети и поради това той не пламенее в истината. Само роденото oт Духа е дух (Иоан 3:6), само то създава единство чрез Духа Свети.

Така е било винаги по друма на Църквата. Така е и днес.

Прочетете още „Из книгата „Единство на Църквата“*“ →

Исихастката християнска философия и нейният онтологичен модел*

Публикувано на от Dragan Bachev

Евлоги Данков

Основната доктрина на исихастите се мотивира от тяхното схващане за живота „в бъдещия век“, когато, след необходимия съд за праведни и неправедни, едни от човеците ще възкръснат за вечен живот, а богоубийците, непокорните, гордите, алчните, злите ще бъдат осъдени на мъки в „огнената геена“. Но адът на Вселената може би обхваща и Земята, тъй като дяволите живеят добре, а дяволиите все повече се утвърждават ка­то норма на поведение, която изисква одобрението на мнозинството. Все пак към исихазма в историята на нашата духовна култура започваме да се обръщаме като към нещо възвишено и благодатно. Най-малко благодарение на исихазма през 1371 година възниква св. Евтимиевата книжовна школа, която се счита за начало на Уни­верситета „Св. св. Кирил и Методий“ – Велико Търново. Историята на философските идеи в този университет е немислима без влиянието на исихазма и християнския неоплатонизъм. Новосъздадената катедра по История на философията във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ е безспорен длъжник по отношение на своите идейни традиции на исихазма, реализирал себе си в системата на Православието.

Историческа характеристика на исихазма

За общоприет факт в историята на българското философско мислене се смя­та, че роденият през 1255 година в Мала Азия св. Григорий Синаит е основател на византийския и българския исихазъм, между кoитo, несъмнено, не съществува някаква особена разлика. Обикновено исихазмът се свързва с такива християнски мислители като св. Макарий Египетски, св. Евагрий и св. Иоан Лествичник и други. Съчиненията на последния неслучайно са били превеждани от православнохристиянските духовници на средновековния Търновград. Въпросът за взаимното вли­яние между св. Григорий Синаит и св. Гри­горий Паламà все още не е получил окончателно разрешение в православната богословска наука. Влиянието на тези светители върху историята на българската християнска философия обаче е несъм­нено.

Основна роля в духовния живот на св. Григорий Синаит изиграва неговият нас­тавник (старец) монахът преподобни Арсений. Обстоятелството, че монахът Григорий е пребивавал в една от Синайските пещери мотивира прозвището му Синаит. Особено голямо влияние в исихастката дейност на св. Григорий Синаит изигра­ва съчинението на преподобни Иоан (игуменът на Синайската планина) „Лествица“. Пребиваването на св. Григорий Синаит в Атон (Света Гора) има отношение към усвояването на такава християнска духов­на практика, която е свързана със „сърдечна молитва“, „чиста молитва“ и „събирането на ума“. Съдържанието на по-нататъшното изложение се опира на твърдението, че „…в Парория се появява нова философско-религиозна доктри­на, която търси по нов начин да разреши проблемите на своето време„[1].

В монашеската обител св. Григорий Синаит е делял учениците си на: начинаещи (arxariori), средни (mesoi) и съвършени (teleioi). На първите е свойствено действието (energia), на следващата степен – просветление (photismos), а на съвършените – очистване на душата (Е tes psyxes katharsis)“[2]. Несъмнено такъв ще е бил основният състав на Парорийската оби­тел. Св. Теодосий Търновски, който пренася исихазма в Търново и създава Кефаларевската обител, принадлежи към последната степен.

Към исихастките традиции на св. Гри­горий Синаит и св. Теодосий Търновски следва да се отнесе и монашеската оби­тел до самия Крушунски водопад. Основната килия на неизвестния засега иси­хаст е в съседство с водопада, а ниши­те, където са се упражнявали учениците в божественото съзерцание и исихията, са разположени зад самата падаща вода на водопада. Това е може би най-интересната за проучване исихастка обител на територията на България. Централната монашеска килия, издълбана в бигора край водопада, е издялана с вход, който има триъгълна форма. Това напълно съответства на триъгълника, чрез който св. Гри­горий Паламà представя Единосъщната Света Троица – Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух в съответствие с православния катехизис.

Когато става дума за исихазма на св. Григорий Синаит и св. Теодосий Търнов­ски следва да подчертаем, че един от българските изследвачи на св. Евтимий Ан­тоний Хубанчев обръща внимание на следните отличителни белези:

а) аскетичен стремеж към „исихия“ (hesychia) – „безмълвие“;

б) упражняване в Иисусовата молитва на ума;

в) прилагане на определени психо-физи­чески методи, които биха могли да доведат до съзерцание блясъка на Божието величие“[3].

Исихасткото учение се утвърждава чрез три основни вида дейности; слушане за Бога, съзерцаване на Бога и говорене за Бога. По аналогия с тpиaдaтa на християнския неоплатонизъм Бог Отец (Egно)-Бог Син (Ум)-Бог Свети Дух се приема постановката: „Бога никой никога не е видял. Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни“ (Иоан 1:18). Както в неоплатонизма ипостаста на Бог (Едно) е непознаваема, така и с исихазма Бог Отец е непознаваем, но Той съществува в качеството на Син. Последният, съзерцавайки Отца чрез съвършената Божествена любов, единствено е в състояние да обясни Отца. Това обяснение е залегнало в скрижалите на Новия Завет.

Съзерцанието на Бога от исихаста, практикуващ вътрешната философска дейност, е основен фактор в духовното творчество. Именно от тези позиции могат да се обяснят и мотивите за езиковата реформа, осъществена от св. Евтимий. Християнският неоплатонизъм следва и традициите на светоотеческата християнска философия. Така напри­мер, след като въвежда безмълвното съзерцание на Бога и свързаното с него богопознание св. Григорий Богослов отбелязва: „Кога е постигнато състоянието? – Тогава, когато придобием спокойст­вие от цялата външна сквернота и грижи… Необходимо е да постигнем състояние на безмълвие и така да познаем Бога“ (Oratio XXVII (Theological I, 3). Eтo защо християнската философия на исихазма следва да се окачестви като езотерична. Именно тази езотерична философия се нуждае от реконструкция, тъй като тя в най-малка степен е представена в писмените съчинения на исихастите. Тя се е предавала устно от духовния отец – стареца, наставника към ученика. Оттук следва, че ефективното възстановяване на исихастката философия в системата на Православието изисква съответната духовна практика, която излиза в значителна степен извън обхвата на така наречената външна философия.

Според исихастите при вътрешната философия любовта към мъдростта се изявява като любов към Бога, Който е най-висшата Мъдрост. При вътрешната философия се постига творческо едине­ние с Бога и висше съзерцание на върховното Благо, чрез което се поражда и най-висшата метафизика. Тук онтичното и онтологичното се сливат. На метафизиката като първа философия съответства вътрешната философия на исихазма. Исихастът съпреживява своята онтичност като състояние по-висшо от онтологичността, тъй като сам Бог е Логос (Слово), най-висшата мъдрост, която придава хармония на битието след като го извежда от нищо. Творението от нищо се съпреживява като върховно чудо, което стои по-високо от всяка природна необходимост. Самото сътворяване на акциденталното битие от нищо е чу­до. Затова в исихазма има особена нагласа към Божествените чудеса, излизащи извън обхвата на сетивната действителност.

За разпространението на исихазма в България главна роля изиграва Синайската обител („монашеското селение“) в Парория, основана от св. Григорий Синаит. За пръв път той отива в Парория в края на управлението на Андроник II (тоест между 1325-1328 година) и по времето на българския цар Михаил III. През 1328 година Михаил III плячкосва околностите на град Виза, където пребивавал младият император Ан­дроник III. За достигането си до Парория св. Григорий избира път през Созопол. През 1335 година св. Григорий Синаит отново се отправя към Парория, но този път на кораб през Одрин. По това време вече управлява феодалът на Ловешката крепост цар Иван Александър.

Изворите, които могат да помогнат за локализацията на Парорийската оби­тел, подробно са разгледани от професор Йордан Андреев. Специално внимание той обръща на житието на св. Григорий Си­наит (гръцка и славянска версия), жити­ето на св. Теодосий Търновски, житие­то на св. Ромил Видински (гръцка и сла­вянска версия), Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак. От византийските извори специално внимание се обръща на хронографията на Теофан, поемата на Мануил Фил, историческите съчинения на Иоан Кантакузин и Никифор Григора.

Според Йордан Андреев „манастирът на Григорий Синаит се превърнал във второто (след Атон) интелектуално средище на Балканите, което поставя началото на ново културно движение в европейския югоизток, движение, което се проявява във всички страни на обществения живот и философия, политически идеи, книжнина, изкуство и така нататък“[4].Същият автор основателно изтъква, че „породените от исихазма идеи се изразили в действия, които на практика създали условията за онова културно сътрудничество между ромеи и българи, което представлява един от съществените елементи на така наречената византийско-славянска цивилизация“[5].

По традиция, свързана с архитипа пе­щера, Парорийската манастирска лавра е била изградена „в самата Месомилска пещера“. Този факт при всички опити за локализацията на исихастката обител е бил подценяван. Известно е, че такива пещери се образуват преди всичко в мраморни или варовити скали с карбонатен хими­чески състав. В магмените и метаморфни скали, които се срещат в предполагаемите места Странджа, Сакар, Манастирските височини, Бакаджиците и други при търсенето на обителта, такива пещери не се образуват.

Друг важен факт, освен мястото на преминаването на границата между Ви­зантия и България, е и голямото „Рибно езеро“, подарено от цар Иван Александър на исихасткия манастир в Парория. Този български цар по молба на св. Теодосий Търновски дава средства за изграждане в обителта на крепостен пирг („стълб“). Покровителят на исихазма цар Иван Алек­сандър също така дава средства за построяването на Голямата лавра, тоест църквата с монашеските килии.

Прочетете още „Исихастката християнска философия и нейният онтологичен модел*“ →

Професор Ганчо Пашев и православното християнско учение за нравствеността в българската богословска наука*

Публикувано на от Dragan Bachev

Костадин Нушев

През 2023 година се изпълват 100 години от създаването на Богословския факултет. По повод на тази юбилейна годишнина отправяме поглед назад към времето където се изправят в своя достолепен ръст първите професори – учредители и първопроходци на българската богословска наука. Професор д-р Ганчо Стефанов Пашев (1885-1962) е един от тези стълбове на Богословския факултет през първия период от неговото съществуване. Той се нарежда сред първооснователите на българската богословска наука като представител на първото поколение професори на Богословския факултет и първи университетски преподавател по Нравствено богословие в България.

Професор Ганчо Пашев е един от видните основатели у нас на Православната християнска етика като научно-богословска дисциплина и заслужил професор, авторитетен преподавател и плодотворен автор в нашата църковна книжнина, богословска литература и цялостна научно-академична традиция. Точно преди 100 години – през 1922-1923 година, младият тогава български богослов публикува първите си научни трудове, въз основа на които ще бъде хабилитиран и избран за доцент по Нравствено богословие в новосъздадения Богословски факултет в град София. През 1923 година това са двете първи научни съчинения на професор Ганчо Пашев – „Цел и смисъл на живота“ (Пловдив, 1922) и „Основите на нравствеността“ (София, 1923).

Този забележителен вековен юбилей от началото на Богословския факултет и на научно-изследователското дело на професор Ганчо Пашев са важен повод да си припомним живота и богословското творчество, да посочим по-важните трудове и приноси на първия православен моралист у нас и да отдадем дължимото на един от първооснователите на висшето богословско образование, радетел за богословската наука и носител на църковно-академичната традиция в областта на Систематическото богословие и Християнската етика през бурните години от първата половина на ХХ-ти век. Това припомняне на живота и делото на нашите предшественици, учители и духовни наставници във вярата е необходимо за нас особено при отбелязването на по-важни юбилейни годишнини, за очертаване на главните етапи и осмисляне на първоосновите и насоките на развитие на българската църковно-богословска мисъл и научно-академична традиция в нашата родна християнска мисъл[Нушев, 2022].

1. Кратки биографични щрихи

Професор Ганчо Пашев е роден през 1885 година в семейството на православен свещеник и е закърмен и възпитан в духа на българските християнски и възрожденски традиции. Той придобива своето висше богословско образование в Русия където завършва Киевската духовна академия, както повечето тогавашни образовани български духовници и бъдещи професори по богословие у нас. Ганчо Пашев е един от първите християнски моралисти и професионални православни богослови в България, които в началото на ХХ-ти век полагат основите на богословското образование, на висша църковно-богословска школа и православна научно-академична традиция[1].

След завръщането си в България той е учител в различни градове на страната, активен просветен деец, основател и главен редактор на църковни периодични издания, сред които особено място заема списание „Народен пастир”, което започва да излиза под негова редакция в Плевен през 1911 година.

Професор д-р Ганчо Стефанов Пашев (1885-1962)

Докато учителства в град Варна заедно с други видни български интелектуалци, писатели и просветни дейци като Йордан Йовков, той започва и задълбочено проучване върху възрожденските духовни и просветни традиции на Българската църква и по-специално върху книжовното наследство на Търновския митрополит Климент (Васил Друмев)[Нушев 2011:49-50].

Неговото първо изследване върху християнската етика на Търновския митрополит Климент е книгата, посветена на 10-та годишнина от блажената кончина на видния български архиерей и възрожденски духовник „Обществено-политическите възрения на Търновския митрополит Климент Браницки (Васил Друмев)“, издадена в София през 1911 година. Още преди да започне преподавателската си работа в Богословския факултет с решение на управителното тяло на Българската академия на науките Ганчо Пашев е натоварен да събере, обработи и подготви за печат събраните съчинения на Търновския митрополит Климент Друмев като проучи и опише и непубликуваните му произведения от неговия личен архив.

Като първи преподавател по Нравствено богословие и Етически системи в Богословския факултет, основан в началото на 20-те години на ХХ-ти век, професор Ганчо Пашев пренася достиженията на руското православно богословие в България и създава оригинална българска система на науката за морала, която се основава върху християнските традиции и духовно-просветни достижения на Българската църква по време на Възрожденската епоха[Киров 2010:17-21].

Професор Ганчо Пашев си сътрудничи активно със Софийския митрополит Стефан и други български архиереи, с представители на руската православна емиграция в Париж и свои колеги от други поместни православни църкви. Той специализира в Сорбоната и публикува свои научно-богословски изследвания на български и руски език в български църковни периодични списания и в християнски издания в Париж през 30-те години на ХХ-ти век.

Професор Ганчо Пашев познава достиженията на руската религиозно-философска мисъл и се намира в близки отношения с някои от представителите на руската емиграция в Париж, сред които се откроява работата му с професор Василий Зенковски в областта на православната християнска педагогика. През 1931 година той подготвя и публикува като автор един от учебниците по Християнско вероучение на Министерството на народното просвещение за българското общообразователно училище (Професор Ганчо Пашев. Вероучение за трето отделение на първоначалното училище. София 1931).

2. Методология на Нравственото богословие

Въз основа на добрите познания върху достиженията на Православното нравствено богословие в Русия през ХХ-ти век и на новите философски направления на интуитивизма и еволюционизма професор Ганчо Пашев предлага свой оригинален проект и модел за научна систематизация на Православното нравствено богословие, който съчетава едновременно традициите на православната християнска етика с достиженията на водещите специалисти в областта на философията на морала и представителите на различните етически системи[Нушев 2011:50-52].

Ганчо Стефанов Пашев, Идеята за спасението и нейната нравствена страна

Като първи университетски преподавател по дисциплината Нравствено богословие в Софийския университет той разработва систематично съдържанието и структурата на академичната програмата по християнска етика и оформя нейните основни насоки на развитие. Публикува и първите научни разработки и основни съчинения в тази област, като се движи в тематичните и методологични рамки на руското православно богословие, но е ориентиран и към по-широк кръг от етически и антропологични проблеми, които се коментират в руската религиозна философия по това време[2].

Макар да е възпитаник на Киевската духовна академия, Ганчо Пашев след като придобива първоначалния педагогически опит в България и специализира в Сорбоната в Париж, придобива възможност да съчетае по един творчески и практически ориентиран начин най-добрите тогавашни традиции на православното богословие с равнището и изискванията на съвременната философска наука за морала[Нушев 2011:55-60].

Тези благоприятни обстоятелства, и непрекъснатата му педагогическа и просветна дейност, се отразяват в неговото научно творчество и му позволяват да положи началото, и да постави здрави основи, на научната разработка на християнската етика в България.

Като основател на Катедрата по Нравствено богословие в Богословския факултет професор д-р Ганчо Пашев пренася и адаптира на българска почва научно-академичните достижения на Киевската духовна академия, на която бил възпитаник, но с голяма вещина и усет за актуалните проблеми на времето разработва широк кръг от социални проблеми или научни въпроси, свързани с етиката на нихилизма и анархизма, с проблемите на социалната философия и философията на морала, християнската антропология и индивидуалната нравственост.

Първите и най-ранни богословско-етически изследвания на професор Ганчо Пашев са ориентирани към проблематиката на християнската антропология и съвременните тенденции в западната философия и етика. В своите изследвания се интересува от проблемите на „Обезценяването на човека” и «Кризата в моралното съзнание на човечеството» като подлага на богословски анализ и оценка, от гледна точка на християнската етика, тенденциите, свързани с нихилизма и аморализма на епохата, натуралистичната и еволюционистичната етика, философските аргументи и духовните основания на агностицизма и атеизма.

В много свои специализирани богословски изследвания, които имат методологически или социално-етически характер, темата за човека присъства като органичен център на християнските етически знания. Християнската антропология е един от основните центрове на Нравственото богословие и в своите научни трудове професор Ганчо Пашев я разглежда в библейско-богословски, патристичен и философско-антропологичен план. По-специално той се спира върху антропологията на апостол Павел като полага началото на специализираните антропологични и богословско-етически изследвания на тази проблематика[Нушев 2011:50].

3. Православното християнско учение за нравствеността

Като първи редовен и щатен преподавател по Нравствено богословие в новосъздадения Богословски факултет на Софийския държавен университет през 1923 година професор Ганчо Пашев разработва Православната християнска етика и преподава Нравствено богословие заедно с помощната научна дисциплина История и анализ на етическите учения и системи. Професор Ганчо Пашев се придържа към названието „Православно християнско учение за нравствеността” като отразяващо най-точно характера на Нравствено богословие като специална наука за морала. Първите научни трудове в областта на Православното нравствено богословие, които той публикува в Годишника на Богословския факултет в началото на своята преподавателска и научно-изследователска работа в Университета, са посветени именно на въпросите за научния характер, задачите и методите на Православното християнско учение за нравствеността като специална богословска наука[3].

В тези свои научни студии той анализира връзката между религията и нравствеността, очертава характера и предстоящите задачи на българската наука за морала и скицира по-важните изследователски насоки и основни научни направления за развитие на християнска етика[4].

Ганчо Стефанов Пашев, Служението на ближния като основен принцип на християнския живот

Основните въпроси, на които се спира професор Ганчо Пашев в този първоначален етап от своето научно-изследователско дело, са свързани с антропологичните основи на нравствеността, характеристиките на нравственото съзнание на човека, спецификата на християнския морал и основите на християнската благодатна нравственост. При анализа на структурата на нравствеността или учението за нравственото благо и нравствените цели на човешкото поведение „българската наука за морала”, както определя Нравственото богословие професор Ганчо Пашев, прилага широка изследователска програма и се стреми да изгражда точни критерии за систематизация. Тази комплексна научно-методологическа система от критерии за изследване и класификация на основните въпроси на нравствеността, както в областта на религията, така и в сферата на естествената нравственост и морала, отчита основните аксиологични и философско-светогледни принципи и характеристики на различните етически учения като набляга на съдържащите се в тях антропологични основи, етически мотиви и психологически подбуди за нравствено постъпване на човека.

В своя модел и проект за изграждане на науката за християнската нравственост професор Ганчо Пашев влага своето разбиране за системата на християнския морал и разработва основните дялове на Нравственото богословие. Това са християнската антропология, философията на морала, християнската индивидуална нравственост и християнската социална етика. Тази систематична структура на християнското учение за нравствеността е залегнала в основите на българската богословска наука за морала. Тя е изградена от научно-изследователското дело на професор Ганчо Пашев и е вградена в богословско-систематичната традиция на християнската етика в България.

Антропологическата проблематика, която присъства по иманентен начин в изследването на философията на морала и духовните основи на нравствеността, кристализира в сферата на християнската антропология, която се разработва в българското православно нравствено богословие в духа на патристичната традиция и православната духовност.

На второ място професор Ганчо Пашев се спира върху христологичните и сотириологичните основи на християнската нравственост. Така той изследва основите на благодатната християнска нравственост. В своите научно-богословски изследвания през 30-те години на ХХ век той се спира по-задълбочено върху «Нравственото учение на Иисус Христос» (1932) и насочва вниманието си към изследване на нравствената страна на спасението[5]. Тези два въпроса се централни за изграждането на християнската индивидуална нравственост и за систематичната рамка на християнската субективна сотириология, които спадат към системата на нравственото богословие.

Първата книга на професор Ганчо Пашев, посветена на учението на Иисус Христос, предизвиква оживена дискусия в средите на тогавашните български философи[Славов 1994:181-183]. Специално внимание на тази книга отделя, и публикува своя критична статия върху книгата на професор Ганчо Пашев в списание «Философски преглед», известният български философ професор Димитър Михалчев[6].

Основната теза на професор Ганчо Пашев е свързана с християнското разбиране за същинската духовна и дълбока нравствена промяна в живота на човека е възможна чрез вникване в духа на Христовото евангелско учение и възприемането на неговите нравствени изисквания чрез вяра, благоговение и послушание към Божията воля. Изтъкват се религиозно-нравствените основи и мотиви на християнската нравственост, които определят характера и насоката на духовното обновление на човешкия живот.

Професор Димитър Михалчев акцентира на обстоятелството, че в модерната епоха и особено в началото на ХХ-ти век човечеството се е отдалечило от вярата в Иисус Христос и единствено чрез историческия и критичен подход към етическите учения и нравствени ценности в историята и културата може да се достигне до осъзнаване на непреходната ценност на Христовото нравствено учение, основано върху принципа на безкористната любов към ближния. Посочва се, че не толкова чрез религиозната мотивация, насочена към трансцендентното, или посредством страха от Бога, може да се достигне до християнския нравствен идеал. По пътя на тази дискусия, обаче, самият професор Димитър Михалчев стига до един логически обоснован и философски правдив извод, а именно че основните принципи на християнската етика, основани върху Нравственото учение на Иисус Христос за евангелската безкористна любов към ближния, представляват сърцевината и непреходната ценност на християнската нравственост, която вдъхновява човечеството през вековете[7].

През този период от своята преподавателска и научно-изследователска работа професор Ганчо Пашев продължава да се занимава с въпросите на духовно-нравственото образование и дейността на християнските духовно-просветни дружества в България. Запазена е в архивите на някои български архиереи специална кореспонденция между него и водещите духовни авторитети в Българската църква по указаните въпроси[8].

Прочетете още „Професор Ганчо Пашев и православното християнско учение за нравствеността в българската богословска наука*“ →

Научното богословско творчество и академично дело на професор д-р Иван Панчовски*

Публикувано на от Dragan Bachev

Костадин Нушев

През 2023 година се навършват 100 години от създаването на Богословския факултет и 110 години от рождението на нашия изтъкнат богослов и дългогодишен преподавател във висшата ни богословска школа професор д-р Иван Панчовски (1913-1987). Той е един от водещите християнски мислители и български православни богослови през ХХ-ти век, който има сериозен научен принос в областта на Православното нравствено богословие, етическите и религиозно-философски изследвания, християнската социология и психологията на религията.

Професор д-р Иван Панчовски работи главно в областта на Християнската етика, но също така и в много други области на църковната наука като психология на религията, религиозна педагогика, апологетика, агиология, история на религията и други сфери на систематическото богословие.

1.Кратки биографични данни и първи научни трудове

Иван Панчовски е роден през 1913 година в пазарджишкото село Мечка, което днес се нарича Оборище, в благочестиво християнско семейство. Завършва Пловдивската духовна семинария през 1932 година и след това Богословския факултет в София (1936) като продължава своето богословско образование в Германия, където получава докторат по философия от Университета в град Йена (1940). През тези години той започва да публикува своите първи богословски статии на различни актуални теми в църковното списание „Духовна култура“ и пловдивското списание „Братско слово“. След завръщането си в България д-р Иван Панчовски е учител в Софийската мъжка гимназия и автор на книги по християнска религиозна философия. През 40-те години се занимава с въпросите на християнската нравственост и психология на религията като разработва и публикува своя първи изключителен и актуален до днес труд „Психология на религията“ (1943).

Научният труд на д-р Иван Панчовски “Психология на религията” (1943), който той публикува като хабилитационен труд и посвещава на патриарх Кирил със синовно чувство на благодарност и признание. Чрез този научен труд в България се поставя началото на сериозните богословски и научно-емпирични изследвания в областта на религиозната психология и анализа на религиозното преживяване. С Окръжно писмо (N 763 от 1.02.1943 година) Светият Синод изпраща до всички епархийски и енорийски центрове на Българската православна църква известие за свое решение от 29.01.1943 година с което се дава одобрение и препоръка книгата на д-р Иван Панчовски “Психология на религията”, написана в християнско апологетическо осветление, да бъде включена в църковните библиотеки и културно-просветната дейност на църковните братства. В своето решение от началото на 1943 година архиереите от Светия Синод препоръчват на митрополитските, енорийски и манастирски библиотеки да се снабдят с тази книга, която е полезна не само за богослови, но също така и за свещеници, учители, вярващи и образовани хора, които търсят истинско познание за Бога и се интересуват от научните данни за религиозния живот, а по-специално за характера и силата на религиозно-психологическите преживявания (“Църковен вестник”, брой 7, 12.02.1943, с. с.57-58).

Десетилетия наред през втората половина на ХХ-ти век, и до ден-днешен, това изследване остава най-сериозното, цялостно и задълбочено богословско и систематично представяне на религиозната психология от християнско и научно гледище, което продължава да е актуално в своята методологична пълнота и обоснованост. Този богословски труд стои в основата на обучението, преподаването и на новите изследвания на поколения български богослови, философи, психолози и изледователи на религията и религиозните преживявания в техните усилия и опити за проникване в дълбочина и осмисляне на спецификата и характера на религиозните феномени в сферата на духовния и психичния живот и структурата на съзнанието и самосъзнанието на човека като разумна и свободна съзнателна личност.

През следващите години д-р Иван Панчовски е асистент по Нравствено богословие и доцент в Богословския факултет на Софийския университет до неговото закриване и премахване от структурата на университета през 1949 година.

През този първи период от своята църковна и академична дейност професор д-р Иван Панчовски е бил също така епархийски проповедник на Пловдивска митрополия, редактор на списание „Братско слово“ – орган на Съюза на православните християнски братства в България, член на богословски комисии на Светия Синод и участник в редица международни и междуцърковни конференции, конгреси, семинари и изследователски проекти.

2.Научно творчество и академична дейност

В своята преподавателска и научно-изследователска работа в областта на систематическото богословие професор д-р Иван Панчовски разработва множество учебници за Духовната семинария и Богословския факултет, пише книги, монографии, студии и статии, които са отпечатани в наши и чужди научни списания и води лекции по Нравствено богословие и Етически системи в продължение  на над три десетилетия. В своите научни трудове той разработва много въпроси от областта на Християнската етика и философските учения на морала в историческа и систематична перспектива.

Проф. д-р Иван Панчовски (1913-1987)

В Духовната академия той води специален семинар по Систематическо богословие, сътрудничи на църковните периодични издания и следи развитието на богословската наука в другите поместни православни църкви, в източноевропейските страни и отвъд “желязната завеса“. В много свои упебници, публикации и рецензии от 60-те и 70-те години той откликва на актуалните въпроси на времето и следи развитието на църковния и международен академичен живот, главно с оглед на проблемите на миротворството, социалната етика, екологичните въпроси, християнската духовността, науката и религията.  

3.По-важни научни трудове на професор д-р Иван Панчовски

Научно-богословското творчество на професор д-р Иван Панчовски е обширно по своя обем и богато на религиозно-философски, духовни, нравствени, етични, културно-исторически, педагогически и социологични идеи. Неговите трудове могат да се групират и систематизират както хронологично, така и тематично в няколко основни насоки.

3.1.Християнска педагогика, философия и апологетика

В началото на своята научна работа Иван Панчовски се занимава с проблемите на християнската духовна и нравствена просвета на младите хора в България през 20-те и 30-те години на ХХ-ти век. Той разработва своята докторска дисертация, защитена в Германия, която е посветена именно на този кръг от църковно-просветни и религиозно-педагогически въпроси и на дейността на Православните християнски братства в България през периода между двете световни войни.

След това той пише серия от книги и статии, посветени на въпросите на психологията на религията, философия на религията, християнска етика и апологетика, които представляват първи цикъл от научни трудове в неговото разностранно и богато научно творчество. Първата група научни трудове са религиозно-философски и религиозно-психологически по своя характер и насоченост. Те обхващат съдържанието на първите книги на д-р Иван Панчовски, публикувани през 40-те години на ХХ-ти век след завръщането му от Германия и разкриват научната му дейност от първия етап на неговата преподавателска работа в Богословския факултет до 1950 година. През този първи период по-важните негови книги са:

Пътят на модерния човек към Бога. С., 1943.  

Психология на религията. С., 1943. Фундаментален  и единствен по рода си труд в българската богословска наука и до днес.

Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието. С., 1944;

Естествена наука и религия. С., 1944;

Религията на естествениците. С., 1945.

Иван Панчовски, Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието, С., 1944.

През 1944 година д-р Иван Панчовски става преподавател в Богословския факултет и тогава разработва и публикува серия от научни изследвания – главно студии и статии, за отношението между религия и етика, съдържащи задълбочени богословски и религиозно-философски анализи и богословска критика на определени постановки от областта на философската антропология, метафизическата философия и ценностната етика на германските философи Макс Шелер и Николай Хартман.

През 1949 година при закриване на Богословския факултет и отделянето му от Софийския университет Иван Панчовски е интерниран извън София заедно със своето семейство и споделя съдбата на някои други професори и преподаватели по богословие, завършили в Германия**. През този период някои от книгите му са конфискувани като буржоазни религиозни изследвания и той е подложен на известен натиск от страна на новата комунистическа власт заради наличието в тях на определена критика срещу идеологията на комунизма. Става дума за един параграф в една от първите му книги, озаглавен „идеологическите заблуди на комунизма“, заради който е третиран като „буржоазен мислител“ и антикомунистически автор.

Прочетете още „Научното богословско творчество и академично дело на професор д-р Иван Панчовски*“ →

Тайната на Христовото лице*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Панчовски

Огнен пламък и звезден блясък светели от очите на Христос

и величието на Божеството сияело в лицето Му.

Блажени Иероним

В лицето на човека се отразява като в огледало неговата душа. “Сърцето на човека – говори Иисус, син Сирахов, – изменя лицето му” (Иисус син Сирахов 13:31). Това важи в най-висша степен за лицето на Богочовека Иисус Христос, защото то отразява в себе си богочовешката личност на Спасителя. Ако можехме да се вгледаме проникновено в него, бихме видели тайнственото сияние на пресветия Бог, понеже в Иисус Христос “телесно обитава всичката пълнота на Божеството” (Колосяни 2:9). Сигурно бихме видели и божествената красота на човека, с която той е излязъл от ръцете на своя всемогъщ Създател, защото Иисус Христос е “най-прекрасният от синовете човечески” (Псалом 44:3).

Наистина това е било чудно и тайнствено лице, щом е отразявало в себе си абсолютното съвършенство и величие на Бога, от една страна, и божествената красота и невинната чистота на първосъздадения човек, от друга страна. Тази е причината, поради която никой смъртен не можел да схване в пълнота и да въплъти чрез средствата на художественото творчество живия лик на Иисус Христос. Колкото повече човек се вглеждал в лицето на Иисус, толкова по-тайнствено и по-непознаваемо то ставало за него, придобивало бездънна дълбочина, изглеждало безкрайно многостранно и многолико. Ето защо няма по-трудна и по-рискована тема за творците на изобразителното изкуство от образа на Иисус Христос. Най-гениалният художник и най-съвършеният майстор могат да схванат и въплътят само една или няколко страни от лицето на Иисус, и то в несъвършен вид.

За обикновения човек лицето на Иисус Христос винаги ще остане непознаваемо в пълнота и неизразимо по същество. Това твърдение може да бъде подкрепено с най-авторитетни свидетелства от дълбока древност.

От изобличителните слова на св. Ириней Лионски (I-ви век) върху гностичното лъжеучение на Карпократ може да се заключи,че външният вид на Иисусовия образ – Неговото очертание и Неговият изглед – не бил нито точно известен, нито въобще установим в пълнота. Поради това този църковен отец, видимо отнасяйки се неодобрително към изображенията на Иисус Христос, създавани от гностиците по негово време, не посочва в какво се състои тяхната неприемливост, нито им противопоставя някое по-авторитетно изображение.

В това отношение блажени Августин простира размислите си по-далеч и се опитва философски да обясни тази истина, като се основава не само на Свещеното Предание, но и на богатия си духовен опит. Той казва: “Ние съвършено не познаваме Христовото лице… Лицето на въплътилия се Господ, което всеки път било едно, било виждано и изобразявано различно поради различните начини на разбиране.” Вследствие на това блажени Августин счита всички известни му изображения на Иисус Христос за неистински. Може би Спасителят е изглеждал много по-различен, отколкото художниците си го представили.

Едва ли трябва да се съмняваме напълно в правотата на наблюдението и заключението на блажени Августин. Нашето субективно състояние – възвишеността и чистотата на мислите, благородството и достойнството на чувствата и най-вече обичта или омразата, са фактори с огромно значение за вникване в лицето на Иисус Христос и за схващане на неговите характерни черти. За човек с възвишени мисли и чисто сърце, с благороден характер и света любов образът на Христос ще изглежда най-прелестен; той непрестанно ще излъчва благо дат и ще поражда възторг. Противоположно впечатление от Иисусовото лице може да се породи у покварения и порочния човек, който е изпълнен с омраза към доброто и божественото. Лицето на Иисус Христос на него несъмнено ще изглежда строго, може би противно, защото в него той ще види Страшния съдия, Който го укорява и предупреждава, Който му предвещава осъждане. Могат да бъдат посочени още много факти и основания за субективната обусловеност на различното възприемане на Иисусовото лице.

Господ Иисус Христос

Въпреки всичко това мъчно би могло да се отрече, че в самото лице на Иисус Христос има нещо обективно, което също така обуславя то да не бъде схващано еднакво. Нима някой може да оспори убедително, че лицето на всеки човек придобива един или друг вид или най-малкото едно или друго очертание в зависимост от моментните преживявания? Един и същ ли е този вид, когато човек е обхванат от чувство на радост и когато ужас го обзема пред страшна опасност. Човешкото лице като огледало на душевния живот несъмнено може да изглежда различно в зависимост от моментното душевно преживяване. Амплитудата на тези промени е толкова по-широка, колкото по-интензивен, по-дълбок и по-богат е душевният живот на човека. Безспорно тя е най-голяма за лицето на Иисус Христос, защото то отразява в себе си огромната творческа интензивност, бездънната дълбочина и неизмеримото богатство както на съвършения божествен, така и на съвършения човешки живот, съединени в ипостасно единство.

Бележитият църкоаен учител Ориген изразява тази истина, като се позовава на древно предание, според което Иисус Христос притежавал не само два вида – какъвто всички го виждали, и какъвто имал на Таворската планина пред учениците Си със светещо като слънце лице, а Той на всеки се явявал различно, подобно на маната, за която е писано: “Когато Бог прати от небето на синовете израилеви хляб, който имаше всяка сладост … тогава този хляб приемаше различен вкус според желанието на вкусващия го.” Подобно на небесната мана Господ Иисус Христос променял вида Си съобразно с това как всеки можел да Го види. Той се явявал на всеки в този образ, за който гледащият го бил достоен.

Това известие на Ориген се подкрепя от изповедта на св. Антоний Мъченик (VI-ти век). Той казва, че не можел да види, както следвало, образа на Иисус Христос на една неръкотворна икона, защото бил ослепяван от излизащото от нея сияние, а също и поради това, че ликът Господен постоянно се изменял пред очите на гледащите го.

Върху тази субективно-обективна основа може да се обясни фактът, че не само различни хора, но и различни народи си представят Иисус Христос по свой начин, влагат в него нещо свое, родно и близко. Ликът Христов – пише цариградският патриарх Фотий – у римляните, елините, индийците, етиопците е различен, защото всеки от тези народи твърди, че в свойствения на него образ Господ се явил на хората.

Никое човешко лице не се поддава на пълно изобразяване, защото винаги е живо и в постоянно движение, а неговото изображение е мъртво, неподвижно и неизменно. Но в най-висша степен не се поддава на изобразяване лицето на Богочовека Иисус – то постоянно се изменя, поради което Неговият образ е неръкотворен в буквалния смисъл на думата. Това е една от причините за голямата авторитетност и за широкото разпространение на така наречените неръкотворни образи на Спасителя. Ясно е, че никоя човешка ръка не може да изобрази автентично лика на Иисус Христос. Древният църковен историк Евсевий Кесарийски (IV-ти нек) също пише, че Христос не само в Своето небесно величие, но и в Своя земен вид е неизобразим поради богочовешката Си личност, поради съвършената божествена и съвършената човешка природа у Него.

Идеята за неизобразимостта и за неръкотворността на Иисусовия лик е прекрасно въплътена в три средновековни легенди, наречени “златни”.

Веднага след възнесението на възкръсналия Иисус Христос – разказва първата легенда – Христовите ученици се събрали в Сионската горница и скърбели, че никога вече няма да видят лицето на Господа. Те помолили живописеца Лука да им Го изобрази. Той обаче отклонил молбата им, като казал, че никой човек не може да извърши това. Но след тридневен плач, пост и молитва на братята и като се уверил, че ще получи помощ от Бога, св. Лука се съгласил. Той приготвил скица на лицето с молив върху дъска, но преди да започне да рисува самия образ с бои, всички видели внезапно появилия се на дъската неръкотворен лик на Господа.

Втората легенда разказва, че св. Лука още през земния живот на Иисус се опитвал три пъти да изобрази Неговото лице за изцеряване на болната жена Вероника. И трите пъти като сравнявал нарисуваното лице с живото се убеждавал, че между тях няма сходство и много скърбял за това. “Чедо – казал му Спасител ят – Моето лице ти не ще познаеш; него познават само там, откъдето съм дошъл.” След това Иисус Христос се обърнал към Вероника и ѝ рекъл: “Днес ще ям хляб в твоя дом.” И тя приготвила трапезата. А Той преди да седне да яде, умил лицето Си и го избърсал с кърпа – ликът му се отпечатал върху нея като жив.

Според третата легенда по пътя за Голгота Иисус Христос толкова изнемощял от тежестта на кръста, че кървави капки пот капели от лицето Му. Тогава Вероника Му подала кърпа, с която Той избърсал потта от лицето Си. Върху кърпата се отпечатал измъченият и ужасяващ лик на Господа.

В тези прекрасни легенди се подчертава, че ликът на Иисус Христос не може да бъде изобразен от човешка ръка. Но все пак той не е загубен безследно за човеците на земята. Който вярва в Иисус Христос и общува молитвено с Него, който е член на Църквата и се приобщава към Христовите тайни, в неговото сърце е запечатан неръкотворният образ на Иисус Христос, Който с нищо не може да бъде потъмнен и заличен.

Господ Иисус Христос

Наистина трудно е човек да запомни чертите дори на собственото лице. Св. апостол Иаков отбелязва, че човек погледне лицето си в огледало, отмине и забравя как е изглеждал (Иаков 1:23-24). Все пак можем ли да твърдим основателно, че нищо не знаем за изгледа на собственото си лице и за лицата на обичаните от нас същества? Съвсем не! Ние знаем много за собственото си лице, още повече за лицата на нашите приятели. Любовта винаги запазва в сърцето характерните черти на любимия човек и при спомен за тях се изпълва с топла радост. Нима можем да допуснем, че светите апостоли, които придружавали Иисус Христос и били изпълнени с безгранична обич към Него, не са запазили в съзнанието си и не са предали на поколенията нищо за външния вид на божествения Учител и Спасител? В паметта на човечеството са запечатани образите на безброй човеци, между които немалко с незавидна слава и лошо минало. А нима не е запечатан и светият образ на богочовека Иисус, който с божественото Си учение и със саможертвения Си подвиг постави началото на нова ера? Дълбоко сме убедени, че някои характерни черти от историческия образ на Спасителя са запазени в съзнанието на човечеството. С това се обяснява поразителното единство в изобразяването на Иисус Христос в църковното и светското изкуство както на Изток, така и на Запад.

Образът на Спасителя несъмнено е съдържал в себе си нещо общочовешко, тоест близко и сродно на всяко човешко лице. Това е напълно естествено за Иисус Христос като втори Адам – родоначалник на обновеното човечество. В този смисъл Иисусовото лице не съдържа в себе си нещо необикновено. Така то изглеждало пред външния наблюдател. Тази страна на Иисусовото лице е прекрасно изобразена от руския писател Иван Сергеевич Тургенев. В стихотворението си в проза “Христос” той разказва:

“Видях се младеж, почти момче, в тясната селска църква. Пред старите икони горяха като червени петна тънки восъчни свещи. Пъстро венче обкръжаваше всяко малко пламъче. Тъмно и мъжделиво беше в църквата … Но пред мене имаше много народ. Все руси селски глави. От време на време се поклащат, падат, отново се изправят като зрели класове, когато по тях премине летният вятър. Изведнъж човек се приближи отзад и застана до мен. Не се обърнах към него, но почувствах, че този човек е Христос. Внезапно ме обхвана умиление, любопитство и страх. Обърнах се и погледнах съседа си. Лице като у всички, лице подобно на всички човешки лица. Очите му гледаха малко нагоре, внимателно и спокойно. Устните бяха затворени, но не стиснати. Горната устна като че си почиваше върху долната. Малката брада бе раздвоена. Ръцете скръстени, без да се движат. Дрехите му бяха като на всички.

“Това ли е Христос? – помислих си. – Толкова обикновен човек! Не може да бъде!”

Извърнах глава, но преди да отместя очи от този обикновен човек, пак ми се стори, че това бе Христос. Обърнах се и пак видях същото лице, подобно на всички човешки лица, с обикнове- ни, макар и непознати черти. Тръпки полазиха по тялото ми – съвзех се. Тогава разбрах, че тъкмо това лице, което бе подобно на всички човешки лица, е истинското лице на Иисус Христос.”

Очевидно Тургенев е носил духа на Иисус Христос дълбоко в сърцето си, стремил се е да живее според Неговите заповеди за правда и обич и въз основа на личния си духовен опит е видял типичното и характерното в образа на Иисус Христос – лицето му е както на всички хора.

Прочетете още „Тайната на Христовото лице*“ →

Догматически истини и нравствени норми в литургията на св. Иоан Златоуст*

Публикувано на от Dragan Bachev

Архимандрит Николай

I. В литургията на оглашените

Светата литургия е основното християнско обществено богослужение, установено от Господ Иисус Христос на тайната вечеря с поръчение да се извършва в спомен на Неговата изкупителна смърт и възкресение до второто Му идване (1 Коринтяни 11:23-26; Матей 26:26-28; Марк 14:22-24; Лука 22:19- 20). През време на литургията се извършва най-великото християнско тайн­ство – пресъществяването на пренесените дарове – хляб и вино – в тяло и кръв Христови. Като се причестяват с тези Христови тайни вярващите се съединяват с Христа, получават прощение на греховете и благодатни сили за духовен растеж (Матей 26:28; Иоан 6:51-54). Причестяването от една евхаристийна чаша е свидетелство за единството на Христовата църква, която чрез него се усъвършенства и разраства като мистично тяло Христово (1 Коринтяни 12-27; Ефесяни 4:11-12, 15-16).

Християнската църква е запазила литургийните последования на св. Иоан Златоуст, св. Василий Велики, св. апостол Яков, св. евангелист Марк и св. Григорий Двоеслов, папа Римски. Последната света литургия фактически е последование за причестяване на вечерното богослужение през Великия пост с дарове, осветени на Василиева или Златоустова литургия. Заради това тя се нарича „преждеосвещена“. Най-често се отслужва литургията на св. Иоан Златоуст.

Литургията на св. Иоан Златоуст се състои от три части: проскомидия, литургия на оглашените и литургия на верните.

Литургията на оглашените е онази част от Божествената литургия, на която са имали право да присъстват оглашените, тоест обучаваните в Хри­стовите истини, кандидатите да приемат свето кръщение и да станат членове на църквата. Тя се състои от редица молитви, песнопения и четения от Свещеното Писание на Стария и Новия Завет. След поучение върху някое от четивата и специална молитва, оглашените били приканвани да напуснат храма, защото нямали право да участват в следващите части на литургията – проскомидията и литургията на верните.

Сега проскомидията се извършва тайно преди литургията на оглаше­ните.

Литургията на верните, на приелите светото тайнство кръщение дей­ствителни членове на църквата, е третата част на светата литургия. Приготвените на проскомидията дарове тържествено се пренасят по време на Великия вход и се поставят върху светия престол. Тук те се принасят като словесна, хвалебна, умилостивителна и благодарствена жертва и с призоваването на Светия Дух се пресъществяват в тайни Христови – в Негово тяло и кръв. Вярващите се причестяват с тях, за да получат прощение на греховете, душевна трезвост, за усъвършенстване във вярата и любовта.

Молитвите и тайнодействията на трите части на светата литургия са богати с догматически истини и нравствени християнски изисквания. Поради богат­ството на идеи и благодатни сили, които светата литургия съдържа в себе си участието в нея винаги се е смятало за едно от най-важните задължения на християните. И днес междуцърковни конференции я препоръчват като належащо условие за напредъка на отделния християнин и на цялата църква.

Ще проследим християнските догматически и нравствени истини и по­вели, отразени в литургията на оглашените и в литургията на верните. Проскомидията няма да разглеждаме, защото се извършва тайно от свещеника.

Трябва да се има предвид също така, че началният възглас и вели­ката ектения от литургията на оглашените е преминала от литургията на верните през V-ти век, когато институтът на оглашените престанал да съществува.

Сега литургията на оглашените започва с тържествения възглас: „Бла­гословено е царството на Отца, и Сина, и Светия Дух, сега и винаги и във вечни векове!“ Вярващите отговарят: „Амин!“, тоест истина е, така е!

Чрез този възглас в самото начало на Божествената литургия се из­повядва вярата в троичността на Бога, във вечността на Неговото съществу­ване, в Неговата сила и всемогъщество. Възгласът ни напомня думите на св. пророк Даниил за вечността на Божието царство (Даниил 2:44; 6:26; 7:14) и тези на псалмопевеца Давид за вечността на Бога (Псалом 101:27-28; 89:1, 5). Новозаветният елемент се състои в това, че вечността на Божието царство принадлежи на Троичния Бог – Отца, и Сина, и Светия Дух. Това царство е благословено – извор е на благословии и добрини за цялото човечество. То е царство на правда, мир и радост в Светия Дух (Римляни 14:17).

В следващата подир началния възглас велика ектения християните се приканват да се молят за мир, за мира в целия свят, за духовните и светски ръководители, за изобилие на земните плодове и за всички, които се намират в беди, нещастия и изпитания, за болните и за тяхното спасение. Накрая се приканват да предадат взаимно себе си и целия си живот на Христа Бога. Чрез моленията на великата ектения се изразява вярата в Божието все­могъщество, милост и доброта. За висше благо се изповядва вътрешният, благодатен небесен мир и мира между всички народи в света, без войни, кръвопролития, раздори и смутове. Изразява се и благоговейната почит към Божията майка „пресветата, пречиста, преблагословена наша Владичица Богородица и винаги Дева Мария“, запазила своето девство и след раждането на Христа Бога.

Прочетете още „Догматически истини и нравствени норми в литургията на св. Иоан Златоуст*“ →

Духовната структура на християнското семейство*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Г. Панчовски

Зад всичко видимо очите на вярата долавят святото сияние на божествената премъдрост, красота и мощ. Това сияние най-силно се отразява в лицето на човека, защото той е сътворен по Божи образ, предназначен е да стане владетел на целия космос и е призван непрестанно да напредва към върха на абсолютното съвършенство и да спечели вечността. Когато псалмопевецът Давид се вглъбил в себе си и погледнал в дълбочината на човешката природа, пред неговия духовен поглед се разкрило цялото неизмеримо величие и висше назначение на човека. В този миг го обзел неудържим възторг, защото той узнал, че Бог е поставил човека за владе­тел над делата на ръцете Си и всичко е покорил под нозете му (Псалом 8:7). Към това св. апостол Павел прибавил: не ангелите, а човека Бог е предназначил да стане покорител и на «бъдната вселена» (Евреи 2:5 и 8).

За да се продължи човешкият род и да се извайва величественият образ на човека във все по-голяма пълнота, Бог установил брачната институция – този свещен съюз на мъж и жена, съгряван от лъчите на любовта. В нея мъжът и жената се свързват помежду си толкова тясно, че образуват една плът (Битие 2:24). В брака мъжът и жената се съединяват от Самия Бог в свещен и неразкъсваем съюз. Поради това за брака се поръчва: «Което Бог е съчетал, човек да не разлъчва» (Матей 19:6, Марк 10:9).

Структурата на брака е сложна и многолика. В него са налични обществени, политически, социални, икономически, правни и други страни и моменти. Като най-висше в човека духът доминира в брака. Той го превръща в здрава и трайна нравствена институция, гдето две души се свързват чрез връзките на любовта за съвместно съжителство, за взаимно подпомагане, за общо възрастване и усъвършенстване, за раждане, отглеждане и възпитаване на деца – утрешни строители на общочовешкото благополучие и зидари на царството Божие.

Дълбочината на духовната структура на брака се разкрива от християнската религия. Иисус Христос, въплътеният Син Божи, между другото посочил висшето достойнство на брака и разгърнал пред него необятни перспективи във времето и във вечността. Иисус Христос въздигнал брака в тайнство и осветил основаваното чрез него семейство. Св. апостол Павел нарича брака «тайна велика» (Ефесяни 5:32) и го сравнява с най-светия съюз – този на Христа с Църквата. «Бракът – казва същият апостол другаде – е нещо честно у всички и брачното легло – чисто» (Евреи 13:4).

Поради това истинските християни гледат извънредно сериозно на брака. Те встъпват в него със страхопочитание и със съзнание за отговорност не само пред обществото, но и пред Бога. Сключването на брак от страна на християни не е някакво маловажно събитие, което засяга само тях и за което те носят отговорност единствено пред себе си. Християнският брак се сключва пред Бога и пред Църквата в празнична обстановка при извършване на тържествени свещени обреди. По такъв начин на брачната връзка се придава неимоверно голяма важ­ност и сериозност, тежест и здравина.

При венчанието Църквата възлага върху главите на встъпващите в брак венци – символ на високото достойнство, което те придобиват чрез тайнството брак. Църквата ги увенчава «със слава и чест» и им дава Божията преизобилна благодат, за да преуспяват в новото си състояние и успешно да изпълняват поставените им висши задачи. Такива тържествени мигове и свещени преживявания не се забравят от вярващите. Те укрепват брачния им съюз и влияят благотворно върху него.

Чрез тайнството брак на съпрузите се дава за цял живот Божията благодат, която стопля и възвисява естествената любов, за да не пресъхне никога нейният извор и да не угасне нейният плам и превръща основаното семейство в малка Църква (Римляни 16:4; 1 Коринтяни 16:19; Филимон 1:2).

Благодатта на всеобщото, царствено и свето свещенство, в чиито редици Бог е призовал всички християни, се проявява най-мощно в най-малката църковна об­щина – семейството. Според свидетелствата на блажени Августин и на св. Иоан Зла­тоуст, тайнството брак в много отношения прилича нa тайнството свещенство. Чрез него на мъжа и на жената се дава особена свещена сила, която ги прави един вид свещенослужители и превръща домашното им огнище в свет олтар. Тук всяка постъпка има характер на свещенодействие: мъжът и жената живеят в Господа и вършат всичко в Божието име и за прослава на Всевишния. Щом човек прекрачи прага на християнското семейство, той ще почувства топлотата на Божия дух, който навсякъде е проникнал и всичко осенява и животвори. От кътчетата на християнския дом полъхва нещо красиво и мило, нещо божествено и свещено. Целият живот на християнското семейство протича под сиянието на тихата, но никога незалязваща светлина на благодатната любов.

По силата на духовната си структура християнското семейство не се блазни само от стремежа да постигне благополучие и щастие на земята. То иска да бъде още и школа за нравствено възпитание и светилище за всекидневно освещаване. Християнският брак – пише Климент Александрийски – е «школа на доброде­тели за всички встьпили в него: за тяхното собствено възпитание и за възпитанието на децата им за вечността». В него християните са поставени в толкова естествена и благодатна среда всекидневно да се упражняват в добродетелност и да възрастват в нравствената любов, тази царица на добродетелите. Него Гьоте основателно нарича «начало и връх на всяка култура. Той прави грубия – кротък, а и най-образованият няма по-добра възможност да проявява своята доброта».

За вярващия човек огнището на семейството е свещено още и затова, защото в него е роден по човешка природа, отраснал е и е възпитан Господ Иисус Христос под топлите майчински грижи на св. Богородица. Тя се удостоила да стане Божия Майка, защото чрез въвеждането ѝ в храма и чрез възпитаването ѝ в благочестие запазила душевната и телесната си чистота. Божията Църква от всички краища на земята всекидневно ѝ въздава богослужебна възхвала и я възпява като нескверна и неблазна, нетленна и пречиста, пренепорочна Дева и преславна Приснодева, Богоневеста Владичица и невеста неневестная. Ставайки изразител на общоцърковното съзнание, св. Ефрем Сирин възвеличава св. Богородица като майка на всички хора и най-вече на приневолните и страдащите.

Още приживе св. Богородица проявявала особена обич към семейството. На брачния пир в Кана Галилейска тя се застъпила пред божествения си Син за младото семейство. По този начин тя го избавила от първото му затруднение. Очевидно тя искала току-що бликналият за него извор на радост и щастие никога да не пресекне. И оттогава и до ден-днешен, пък и за вечни времена, Божията Майка е не­бесна покровителка и закрилница на семейството.

Ето защо богомъдро е постъпила нашата света Църква, като е отредила празникът «Въведение Богородично» да се чества от православния народ като ден на християнското семейство. С това тя показва от една страна колко високо цени семейството и от друга страна как майчински се грижи за неговото запазване и процъвтяване. За постигането на тази цел тя поставя християнското семейство под всемощния покров на св. Богородица и издига пред него нейния свещен образ като вдъхновяващ и окрилящ пример.

Поради пречистото си майчинско сърце и поради безпределната си майчинска обич св. Богородица наистина стои най-близко до християнското семейство. Православната душа из самата си глъбина възкликва към нея в молитвен зов: «О пречистая, надеждо христианом, кто паче тебе в милости?» Именно поради безмерната си милост св. Богородица бди от небесните висоти над християнското се­мейство и никога не го лишава от своята могъща закрила.

Прочетете още „Духовната структура на християнското семейство*“ →