(същина, произход и значение)

+ Макариополски епископ д-р Николай

Друг важен представител на източното монашество бил преподобни Пахомий Велики, основател на общежитийната форма на монашески живот. Той се родил към 312-320 година. Установил се в местността Тавена, до река Нил. Сведения за него ни дават блажени Иероним, Паладий, Созомен, Касиан и други. Около св. Пахомий се събрали мнозина любители и ревнители на монашеския жи­вот. Той проявявал големи грижи за общежитието: сам готвел и прислужвал на братята, гледал болните, пръв се явявал на молитва и на работа, давайки с това пример на своите ученици. На отсрещния бряг на Нил св. Пахомий основал женски манастир, игумения на който била неговата сестра. В скоро време Тавена станала цял монашески град. Броят на манастирите тук до­стигнал до девет. Всеки манастир образувал отделно общежитие от по 3-4 дома, всеки дом – от по 12-13 килии, а всяка килия – от по 2-3-ма братя. Цялото общежитие било разделено на 24 разряда, като всеки разряд носел името на една от буквите на гръцкия алфавит, според степента на духовния си живот. Св. Пахомий изработил 142 правила с 52 пояснения за богоугоден монашески живот. Тези правила уреждали възможните случаи в живота на общежитието. Монасите от обществото на св. Пахомий носели ленен хитон без ръкави, дълъг до коленете, препасан с пояс и презрамници. На главата си носели шапка (кукул) без превръзка, с червен кръст на челната страна. Шията и плещите покривали с наметало. Върху хитона носели кожена дреха (милот). Обикновено ходели боси, но при студено време обували сандали. Горната дреха и сандалите сваляли само при приемане на св. Причастие. В ръце носели жезъл. Никога не сваляли облеклото си, дори и нощем по време на сън. Спели на стол с облегало, покрит с рогозка. При даване на тръбен звук за молитва всички били длъжни веднага да се явят в храма, като пре­късвали работата докъдето били стигнали, дори до половината на буквата при писане. Ако тръбният звук заварел някого на път, той бил длъжен, пътувайки, да извърши молитвеното си правило. Според правилата на св. Па­хомий в денонощието трябвало да се правят по 12 молитви три пъти: през деня, вечерта и през нощта. Чели се 12 псалми и по едно четиво от Стария и Новия Завет. При четенето или пеенето на псалмите монасите седели, а при молитва ставали и правели доземни поклони с изключение на събота, неделя и Петдесетница. Всяка събота и неделя се причащавали. Ставали от сън преди да пропеят петлите. Прекарвали в бдение до сутринта. Света Литургия извърш­вал свещеник от близките села. Св. Пахомий не допускал да бъдат ръкопо­лагани за свещеници неговите монаси, за да не се възгордеят и да не произ­лизат сред братята завист, раздори и разделения. По същите причини сам св. Пахомий не приел да бъде ръкоположен за свещеник въпреки предложе­нието на местния епископ. Освен редовните молитви монасите били длъжни да правят така наречената „умна молитва“ (самовглъбяване и богомислие). Предмет на техните постоянни размишления били: истините на вярата, напомняне за смъртта и страшния съд, за суетата на света и прочее. Пребъдвали също и в четене на Свещеното Писание и творенията на светите отци, във физически труд и безмълвие. Ако трябвало да си кажат нещо, служели си със знаци.

Друго средище на монашески живот е Нитрийската пустиня – днеш­ният Нади-н-Натрюн. Това е долина от около 80х30 километра западно от делтата на Нил, наречена още „Скитска пустиня“. Основатели на манастири в Ни­трийската пустиня били преподобните авва Амун и св. Макарий Египетски. Отначало тук се били поселили анахорети, които после образували общежи­тие. Някога тук обитавали до 4,000 монаси.

Голямо огнище на монашески живот през средните векове бил Цариград. Тук още при основаването на града (330 година) в продължение само на седем години били построени 15 манастири, между които голяма слава придобили манастирите „Всех Святых“, „Витлеемският“, „Свв. Карп и Вавила“, „Авраамовският“ и други. Св. Иоан Златоуст в битността му на цариградски архиепи­скоп съдействал за основаване и устройване на манастири. Император Теодосий Младши (408-450), под влияние на благочестивата си сестра Пулхерия, превърнал двореца си в манастир, гдето ежедневно се извършвало богослужение, на което сам царят присъствал.

Консулът Студий в 463 година основал в Цариград известния под негово име Студийски манастир, наречен още „Акимитски“ – тоест на незаспиващите, понеже тук се извършвало богослужение през всичкото време на денонощието. Този манастир играл голяма роля в живота на Църквата и служел за образец на други манастири със своя устав и „образ жизни“. Оттук студийският устав преминал в Атон. Своя разцвет Студийският манастир достигнал при просла­вения свой игумен св. Теодор Студит (починал 826 година). Тук се подвизавали много песнописци, между които самият преподобни Теодор и неговият брат Иосиф. Тук имало и знаменита книжовна и книгописна школа****. Оттук излезли и много подвиж­ници, мъченици и изповедници за вярата. През 1204 година манастирът бил раз­рушен от кръстоносците, но в 1290 година отново бил изграден. През 1453 година при завладяването на Цариград от турците, той отново бил окончателно разру­шен.

При император Юстиниан (527-565) бил отбелязан златният век на ви­зантийското монашество. Сам Юстиниан построил много манастири и издал монашески правила. При император Лъв Исаврян (723 година) и Константин Копроним (741-775) обаче монашеството било подложено на жестоко гонение. Едни от монасите-защитници на иконопочитанието били убити, други били подложени на най-жестоки изтезания и дамгосвания, трети били затваряни или пращани на заточение, а четвърти едва се спасявали чрез прикриване, бягство и изгнаничество. Цариград обезлюдял откъм монаси. Манастирите били превръщани в казарми и конюшни. Св. Теодор Студит не намира думи да изрази всичкия ужас от преследването през времето на Копроним.

Нов разцвет отбелязало цариградското монашество при император Ва­силий Македонянин (867-886). Той изградил над сто църкви и манастири. По негов пример и всеки сенатор считал за нужно да изгради манастир, често наричан на негово име, гдето на стари години се оттеглял на покой и дочаквал залеза на живота си.

По това време цариградските манастири проявили широка просветна и обществено-благотворителна дейност, за която ще стане дума по-нататък.

Имало императорски и патриаршески манастири, които се ползвали с осо­бени привилегии и не зависели от местните епископи.

Относно монашеската дисциплина по това време трябва изобщо да се каже, че тя била на високо ниво. Монасите водели строг живот и били на изключителна почит от страна на императора и вярващия народ. Това се дължало както на строгите монашески правила, така и на високия дух на благочестие, който владеел в онова време.

Важно средище на духовен живот в православния Изток била и лаврата на св. Сава Освещени. Този боголюбец се родил в Кападокия от богати роди­тели. Жаден за по-възвишен духовен живот, на 18-годишна възраст се отпра­вил за Иерусалим. Тук под духовното ръководство на св. Евтимий Велики и преподобни Теоктист младият Сава възраствал в монашеските подвизи. Известно време прекарал в обителта на преподобни Герасим в Йорданската пустиня, а после се заселил в една пещера при Силоамския поток, хранейки се само с корени и овощия и пребъдвайки в постоянна молитва и богомислие. Започнали да идват при него мнозина ревнители на духовен живот. Основал лавра, в която се подвизавали хиляди монаси. След смъртта на майка си получил голямо наследство, което разпродал и с получените пари построил странноприемници. Съставил устав, който получил широко приложение. Починал в 533 година на 94-годишна възраст. Бил голям защитник на Православието. От неговата лавра излязъл и св. Иоан Дамаскин.

Средище на духовен живот бил и Синайският манастир „Св. Екатерина“, построен в подножието на планина Синай. Тук просияли в светост много пре­подобни отци, между които ще споменем авва Мартирий, св. Иоан Лествичник, Нил Синайски, Григорий Синаит и други.

През това благодатно време множество манастири процъфтяли и в Сирия. В тях се прославили с благочестието си и светия си живот св. Ефрем Сирин, Исаак Сирин и много още други.

През по-късните средни векове центърът на източното православно мона­шество се премества от Цариград в Света Гора-Атон.

Прочетете още „Православното монашество – продължение и край*“ →

(същина, произход и значение)

+ Макариополски епископ д-р Николай

Нравствено-практическата дейност на човека се стимулира и възгрява от изискванията и повелите на определени идеали и нормативи. Идеалите и стремежите на различните хора обаче са различни. Така, те биват ефимерни или временни и вечни, а също и тукашни или земни и отвъдни или небесни. Постигането на идеалите обикновено е свързано с аскеза (ασκήσις=усилно и целенасочено упражняване в добродетелността) и подвижничество, тоест борба в препобеждаване на греха и нашето несъвършенство.

Господ Иисус постави нов идеал и освети нови начала на живота. Хри­стиянският идеал се състои в постигане на светост (Левит 11:44; 1 Петр. 1:15) и съвършенство в Бога (Матей 5:48), в наследие на Царството небесно, в при­добиване на вечен живот и спасение (Деяния на светите апостоли 2:40). Наистина, по благодат сме спасени (Ефесяни 2:5), но спасението се постига от страна на човека с много уси­лия (Матей 16:24; Марк 10:23; Лука 18:24). В Царството Божие се влиза през много скърби (Деяния на светите апостоли 14:22).

Християнският идеал за светост, нравствено усъвършенстване и спа­сение е общ за всички човеци. Той обаче се постига по различни пътища и в различни степени – според степента на личните усилия на човека и според степента на освещаващата Божия благодат, а така също и в зависимост от личните качества, склонности и възможности на човека.

Монашеството е една от формите и един от пътищата за постигане на християнския идеал. Истинското монашество е в собствен смисъл на думата подвиг, тоест самоволно налагане на себе си определени обети и задължения.

Монашеството е забележително явление в живота и структурата на Хри­стовата църква. То е играло и играе важна роля за преуспяване и утвърж­даване на вярата и благочестието и за запазването истинността и чистотата на църковното учение.

Думата „монах“ (μοναχός) означава „сам“, тоест човек, който живее сам и води несемеен живот в изпълнение на дадени обети и задължения.

При посвещението си в монашество постригаемият дава тържествено следните обети: а) пребъдване в манастира до края на живота си; б) безбрачие, свързано с целомъдрие и девственост; в) послушание и г) нестежание (непритежаване на лично имущество).

За монашеството има противоречиви мнения. Някои съвършено го отри­чат, смятайки, че то, като форма на безбрачие, е патологична проява – противно на природата и на християнския дух; че монахът е отрицател на света и на радостите в живота, изнурявайки чрез строг пост тялото си; че той е егоист, понеже се грижи само за себе си и за собственото си спасение; че е антисоциален елемент и че чрез обета на пълно послушание той обезли­чава себе си като личност. Основателни ли са обаче тия мнения? Съвсем не!

а) Пребиваването в манастир създава благоприятна възможност за ду­ховно съсредоточение и предпазване от съблазните и изкушенията в света. Пустинята е прекрасна школа за съзерцателен и богоугоден живот. Пусти­нята е откърмила великани на духа. Монахът наистина е напуснал света с неговите сладости заради Царството Божие. Това напускане на света обаче не е отрицание на самия свят като творение Божие, а отричане на злото в света.

Монасите не са егоисти. Те не спасяват само себе си, но покрай себе си спасяват и своите близки. Тази мисъл картинно е изразена в стихотворението „Светците“ от един наш поет. Те, светците-отшелници, са като водите в моретата, езерата и реките по време на лятна засуха. Под действието на слън­чевите лъчи те се изпаряват и се издигат в небесните сфери, гдето се охлаждат и пак се връщат на земята в благодатен напоителен дъжд. Така и светците-отшелници напускат света, но когато със своите подвизи и молитви се издиг­нат във високите духовни сфери – към Бога, предстателстват пред Него за света и тогава на земята пада чудна благодат.

В някои изключителни случаи монахът обаче може с благословението на игумена, местния епархийски архиерей или върховната църковна управа да напусне за по-кратко или по-продължително време манастира, като про­дължава обаче да се числи към него. Св. Антоний Велики например на два пъти е напускал своето отшелничество – първия път в 313 година по време на гоненията против християните при император Максимин, за да подкрепи вярващите в Александрия, и втори път по време на арианските смутове, за да утвърди християните в православието. Същото сторил и известният в Цариград авва Далматий, който в един критичен за Църквата момент по време на Третия вселенски събор в Ефес (431 година), свикан против Несторий, след 44-годишно пребивание в манастира, за пръв път напуснал неговите стени и заедно с братята се явил пред император Теодосий Млади, за да го молят да бъде преразгледано решението на събора за свалянето на някои православни поборници. Четвърто правило на Четвъртия Вселенски събор дава възмож­ност за едно такова напускане на манастира, което може да става „при крайно наложителна нужда“ с разрешение на епископа.

б) Безбрачието на монаха не е ненормална и противоестествена проява. То е израз на стремеж към по-съвършен и свободен от семейни задължения и житейски попечения живот. Ако по думите на Господ Иисус при възкресе­нието нито се женят, нито се мъжат, но пребивават като ангели Божии на небесата (Матей 22:30), то чрез безбрачието монахът се стреми да постигне, доколкото е възможно, още тук на земята онова състояние, което е на небе­сата преди да е дошло възкресението. Очевидно затова и монашеството се нарича „ангелски образ“.

Безбрачието (αγαμία) и девството (παρθενία) освобождават монаха от семейни грижи и задължения и създават благоприятна възможност за бого­угоден живот. Св. апостол Павел признава, че нежененият се грижи за Господни работи – как да угоди Господу, а жененият се грижи за световни работи – как да угоди на жена си… Неомъжената се грижи за Господни работи – как да угоди Господу, за да стане свята телом и духом, а омъжената се грижи за световни работи – как да угоди на мъжа си (1 Коринтяни 7:32-34). Когато ня­кой всецяло е възгорян и обзет от един идеал, той постоянно мисли за него и живее с него и в името на този идеал пренебрегва други свои нужди и потреб­ности. Най-великите светила на Църквата, като св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст, св. Григорий Богослов и други са били безбрачни, девственици. При това те са били човеци с нормални прояви и изключителни умствени и ду­ховни качества. Само това е достатъчно, за да бъде оправдано безбрачието на монаха.

Наистина Бог е благословил и осветил брака (Битие 1:28; 2:24; Матей 19:5; Ефесяни 5:31). Той обаче не е отрекъл безбрачието и целомъдрието. Въпреки че юдеите считали чадородието за Божие благословение, а бездетството – за Божие наказание, все пак и у тях девството е било на почит (Псалом 44:14; Псалом 67:26; Деяния на светите апостоли 21:9; 1 Коринтяни 7:7; 2 Коринтяни 11:2.) Назорейството, като религиозен подвиг у юдеите, е било свързано, макар и временно, с обет за въздържание от спиртни пития и пребивание в целомъдрие. Монашеството като тежнение към безбрачие и въздържание от плътски наслади, като стремеж към съзерца­ние и нравствено съвършенство, е съществувало и съществува и в други ре­лигии, като мохамеданството, будизма и други. Това показва, че стремежът към безбрачие и целомъдрие не е чужд на човешката природа. В полза на дев­ството са писали мнозина древни църковни отци и писатели: св. Игнатий Богоносец, св. Климент Римски, св. Поликарп Смирненски, св. Юстин Фило­соф, Атинагор, Минуций Феликс, Тертулиан, Ориген, св. Киприан, св. Иполит и други. Св. Игнатий в посланието си до св. Поликарп приветства девствени­ците (2 Смир. 13). Девствениците били пример на светост и нравствено съвър­шенство. Св. Юстин Философ пише: „Между нас има много 60-70 годишни мъже и жени, които още от детска възраст са станали Христови ученици и пребъдват и досега в девство“. Св. Киприан поставя девството на второ място след мъченичеството. Нарича го „цветът на църковното дърво, високо украшение на благодатта, с една реч – най-добрата част от стадото Хри­стово“. Картагенският и Анкирският събори постановили правила за дев­ствениците (53-то правило на Картагенския събор и 10-то правило на Анкирския събор).

Девството и безбрачието обаче, свързани с целомъдрието, не са подвиг за всички, а само за онeзи, които имат разположение към тях и на които е да­дено (Матей 19:11), тоест за онези, които с цяла душа са го прегърнали и с бла­годатна Божия подкрепа могат да го понесат. А че това е наистина възможно, свидетелства облакът от девственици, които украсяват църковния кален­дар, както и сонмът от 144-те хиляди девственици, които пеят нова песен пред престола на Бога (Откровение 14:3-5).

Прочетете още „Православното монашество*“ →

Иво Янев

Когато преди години започнах да подготвям лекциите си по пастирско богословие и по дисциплината „Духовното ръководство в Православната църква“, у нас едва започваше да се говори за проблема на младостарчеството Постепенно обаче започна да се разбира истинската същност на този проблем, както и да се възстановява същинското значение на духовния отец в Православието, на неговото място в съвременната енория. Осъзнава се и опасността от появяващите се (за съжаление, все по-често) патологични отклонения, чужди на евангелската и на светоотеческата традиция. Цел на настоящата статия е именно да разкрие важността на пастирското служение в Православната църква, както и да представи патологични отклонения при някои свещенослужители, които със своята пагубна дейност – в пълен разрез с учението на Спасителя и Неговата Църква – показват признаци на псевдорелигиозност.

Младостарчеството е явление, което съществува през цялата история на Църквата, още от времето на апостолите и до наши дни. Неслучайно св. апостол Павел в своите така наречени пастирски послания и особено в Първо послание до Тимотей, когато говори какъв трябва да бъде епископът, казва: „Да не е новопокръстен, за да се не възгордее и падне в еднакво осъждане с дявола“ (3:6). За дяконите апостолът казва също: „И те трябва първом да бъдат изпитвани, та после, ако са безпорочни, да стават дякони“ (3:10). Апостолите предвидливо посочили опасността от това недостатъчно добре подготвени свещенослужители, с малка вяра и нищожен духовен и житейски опит, да поведат Христовото стадо[1]. По подобен начин няколко века по-късно св. Августин, епископ Ипонски (13 ноември 354-28 август 430 година), в писмото си до уважаваната от него Фелиция пише, че винаги е имало недостойни пастири, такива, които не изпълняват с вяра и благоговение поставеното им отговорно служение в Църквата, като увещава своята духовна дъщеря да остане вярна на Църквата въпреки тези недостойни свещенослужители[2].

Независимо от наличието на тези примери за съществуване на патологични отклонения в историята на Църквата, можем да твърдим, че през последните тридесет и повече години се наблюдава увеличаване на броя на типичните младостарци. Това са не само млади свещеници, но и такива на преклонна възраст, които въпреки опита си често се отклоняват от поставените им задължения, като започват да не ги изпълняват както трябва, и водят своите енориаши не към Христос и Църквата, а към себе си. Именно това са основните прояви на младостарчеството в съвременния свят.

За младостарчеството може да се даде следното определение: то е отрицателно явление, свързано с извършването на духовното ръководство в Църквата, тоест с воденето на душите на вярващите по пътя на покаянието и спасението. Духовният водител, съзнателно или не, започва да злоупотребява със своето свещеническо служение, присвоявайки си правото на пълна и безусловна власт върху душата и живота на своите енориаши. Тази власт се проявява като намеса в личния живот, влияние върху важни решения и определяне на житейския път на духовния син или дъщеря, подтикване към определени действия или към въздържане от такива. Властта на духовника се простира върху всеки аспект от живота на вярващия, като последният може само безропотно да се подчинява. С това духовникът напълно отнема свободната човешка воля на своето духовно чедо.

Преди години имах студентка мирянка в една от магистърските програми, която сподели, че тази програма не ѝ харесва, а иска да учи в друга. Когато я попитах защо тогава не се премести в другата, тя отговори ужасено: „Как, моят изповедник така ми благослови!“. Тя видя в проявата на своята лична воля нарушение на послушанието към духовния си отец. Често мирянинът, който не е дал монашеските обети за послушание, целомъдрие и нестяжание, се задължава да ги спазва, като му се налагат монашески режим на живот, пост, молитвено правило, които обикновено не се изпълняват дори в някои манастири у нас. Стига се и до други крайности – християнинът бива приучван да иска благословение за всичко: каква кола да си купи, какъв апартамент, дали да извърши дадена сделка в бизнеса си, какви акции да купи или да продаде, точно как да възпита децата си, какво образование да им даде. При всяка ситуация мирянинът тича при духовника си или му звъни по телефона.

Отново трябва да повторим, че голям проблем в съвременното духовно водителство е смесването на воденето на монаха или послушника от неговия духовен старец (тоест монашеския начин на живот) с ръководството на енориаша от страна на енорийския свещеник. Много често мирянинът, който живее в света, има тежка работа, грижи се за своето семейство и възпитава своите деца, като често трябва да съвместява тези нелеки грижи с почти монашеския начин на живот, налаган му от духовника. Обикновено такъв свещенослужител не се съобразява със службата и семейното положение на вярващия и затова понякога се случва семейства да се разделят заради прекалено аскетичния начин на живот на единия от съпрузите. Пример за такова отношение към духовно чадо дава митрополит Антоний Сурожски (1914-2003), чийто приятел се оплакал, че неговият духовен наставник му забранил да чете светска литература, а той бил професор по литература в местния университет[3].

Каква е причината за това? Причината е, че духовният отец не е научил своя пасом да знае кое е добро и кое е зло, как самостоятелно да постъпи и да реши във всяка отделна ситуация, забравил е да го научи, че има свободна човешка воля и че като християнин е длъжен да извършва сам своя свободен избор в живота. „Дресирал“ по този начин своя подопечен, духовникът получава пълен контрол над християнина, но пък същевременно се нагърбва и с огромното бреме да контролира всяко нещо в живота му и след това да носи духовна отговорност за тези действия.

Архимандрит Лазар (Абашидзе) в книгата си „Към Ангела на Лаодикийската църква“ дава много точна характеристика на изпаднал в съблазън пастир: „От незнание, от неразбиране на собственото си духовно равнище човек изпада в състояние на прелъстеност, на мечтателност. Той си въобразява несъществуващи добродетели; чувствените […] пориви на душата си той приема за положителни, духовни, богоугодни. Цялата душевна активност на такъв човек се съсредоточава в ума […] му – оттам и сприхавият, неспокойният, обърканият му начин на живот. И макар на пръв поглед цялата тази дейност привидно да е ориентирана към Бога, към Евангелието, в крайна сметка тя е напълно самочинна и самонадеяна. Бог, евангелските заповеди, уставите и правилата на църковен живот, обредите и богослуженията – при него всичко е само обвивка, само фон и привидност, а всъщност в центъра на цялата си дейност […] поставя себе си и своята воля[4]“.

Свещеник Владимир Соколов в своята книга „Младостарчеството и православната традиция“ е подредил причините за поява на младостарчеството сред съвременното свещенство[5] по следния начин:

– Първата е психологията на паството, която кара обикновения християнин да прехвърли всички отговорности както за духовния си живот, така и за материалния/светския изцяло върху духовника… Прекрасен пример за такава философия представя знаменитият писател и философ Фьодор Михайлович Достоевски в „Легендата за великия Инквизитор“ от романа „Братя Карамазови[6]“, където Инквизиторът представя философията на съвременния нему човек, който иска да се лиши от свобода, от свободна човешка воля, дадена му при Сътворението, и да се остави да бъде ръководен. Човекът иска да му се отнеме правото на лично решение при всеки един момент от живота му, защото свободата изисква постоянен избор и постоянен размисъл: кое е добро и кое е зло в живота му. За съжаление, и сегашният човек, особено този, който е живял в тоталитарно или в посттоталитарно общество, често не желае свободата и е готов на драго сърце да я преотстъпи на друг. И кой може да бъде най-добра „мишена“ в това отношение? Разбира се – духовникът.

– Втора причина е, че в съвременното християнско общество почти липсват истински старци, повечето вярващи и духовници познават образа на стареца от светоотеческите и монашеските писания, затова често се появява опасността те несъзнателно да прехвърлят този образ върху себе си, като това създава предпоставка да станат младостарци, псевдодуховни гурута, и по този начин изкривяват библейското и светоотеческото разбиране за тайнството Свещенство.

– Трета причина е неподготвеността на духовника, който трябва да има достатъчно опитна възраст и в живота, и в християнството; тук нека си припомним цитираните думи на св. апостол Павел за новопокръстения (1 Тимотей 3:6), както и каноните на Църквата, които определят минимална възраст на кандидата за духовен сан. Много важно е духовникът да бъде богослов в сърцето, в разума и в живота си. Да познава богословието на Църквата и да го прилага първо в своя живот, сетне чрез него да учи, възпитава, предпазва и лекува своите енориаши, така че те да прилагат това богословие в собствения си живот и така да се подготвят за небесния.

– Четвърта причина е личното недостойнство на духовника, липсата на призвание от Бога и користните подбуди за приемане на свещен сан, които оказват пагубно влияние върху него, а след това – и върху неговите пасоми. Липсата на призвание у духовника е прекрасно описана от Спасителя в притчата за Добрия пастир (Иоан 10:1-16).

Прочетете още „Младостарчество и псевдорелигиозност в Православието*“ →

Клара Тонева

Едно е сигурното лекарство за страха и само един е начинът – любовта, защото: „В любовта страх няма, но съвършената любов пропъжда страха, защото в страха има мъка. Който се бои, не е съвършен в любовта“ (1 Иоан 4:18). Това е посилно само за този, който се е опазил от премногото изкушения и съблазни. Всеки от нас води своята вътрешна борба срещу историческото релативиране; историческият ход с неговите катастрофи, падения и възходи е надскочен от чувството за духовна неунищожимост тъкмо заради принадлежността към едно битие, което е противоположно на преходното и всъщност стои неизмеримо по-високо от него. Това битие не е логически аргументирано или пък юридически повелено, то за човека е „основна принадлежност и характерност на самата му духовна природа, на самата му личност[33]“.

Дотук накратко маркирахме трипластовостта у всекиго, още повече че и противниците на християнството, и съвременните еврейски мислители признават значимостта на новото, което Иисус Христос донася в света и въвежда в човешката психика. Владета Йеротич го систематизира, позовавайки се на изследването на Шаром Бен Хорим[34].

Първо. Господ Иисус Христос избира учениците Си измежду рибари, с което прави истинска (и първа в историята) демократична революция, провокирайки гнева на учените. От времето на Спасителя, та досега, има взаимно допълващи се паралелни линии (условно определени като „Петрова“ и „Павлова“): от една страна, християнското свидетелство на обикновения галилеец Петър, на неграмотния египтянин св. Антоний Велики или на последния руски светец Силуан Атонски и от друга – на интелектуалците св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст и други, та чак до съвременните православни богослови като Александър Шмеман, Павел Евдокимов, Иоан Зизюлас…

Второ. Иисус Христос показва смирението Си пред Бога, като измива краката на учениците Си и им заповядва да правят същото и занапред. Начинът, по който Богочовекът го върши, е потвърждение на думите Му: „И ето, има последни, които ще бъдат първи, и има първи, които ще бъдат последни“ (Лука 13:30).

Трето. Новото отношение на Иисус Христос към жената. Ако днес говорим за равноправие между мъжа и жената в християнския свят, то е последица от продължителен и труден път на историческо развитие. В религиозен аспект това развитие започва от древното езичество, преминава през юдаизма и достига до християнството, което категорично утвърждава еднаквото човешко достойнство на двата пола. Тъй като в древния свят животът е протичал в „сянка смъртна“ (Матей 4:16), то жените, макар и в различна степен, са били онеправдани, отношението към тях – несправедливо, правата им – потъпквани[35]. С появата си християнството високо издига жената, като изисква да бъде зачитано достойнството на нейната личност. Според изначалния библейски възглед по своята богоподобна природа и по човешкото си достойнство жената е равноценна с мъжа – тя е сътворена по Божи образ и носи върху себе си Божието благословение: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори, мъж и жена ги сътвори“ (Битие 1:27). Богоподобната природа и нравствената красота на жената са представени и в Новия Завет, където именно жена е удостоена да намери благодат у Бога и да приеме Светия Дух у себе си, да стане майка Божия. Тъй като образът на Пресвета Дева Мария е преди всичко образ на жена, то несъмнено „първият Христов дар за нас, първото и най-силно откровение за Неговото учение и послание към нас получаваме в образ на жена[36]“.

И вярващи, и невярващи съзнават изключителното значение, което почитта към Пресвета Богородица има за християнската вяра и за църковния живот. Няма служба и почти няма молитва, в която да не се споменава името ѝ, няма друг образ, който толкова дълбоко да е проникнал в християнското изкуство и на Изтока, и на Запада, като този на Пресвета Богородица с Младенеца. Оттук и майчинската харизма на всяка жена – да ражда Иисус Христос в душите на хората: „Целомъдрието на Ева е било само състояние, което тя изгубила […], това целомъдрие отлетяло на небето, оставяйки след себе си зла женственост. Но с появата на Пресвета Богородица целомъдрието отново пребивава на земята[37]“.

В съвременния хаос от войнстващ феминизъм[38], налагане на „трети пол“, настойчивост в исканията хомосексуалността да бъде утвърдена като „норма на живот“ и други е задължително непрестанно да се отстоява мъдростта на църковното учение. То е, което възвестява „равенството между мъжете и жените по чест, ценност и достойнство, води до антропологични разбирания, коренно различни от тези на феминизма […] Изходен и основен момент за църковното тълкуване на тайната и значението на пола е учението за боговъплъщението[39]“.

Четвърто. Абсолютно новият аспект е тайнството на тайнствата – Светата Евхаристия: Иисус Христос жертва Своите Тяло и Кръв заради хората. Тъкмо приемането на тази представа, предлагана като претворени хляб и вино на всяка литургия, означава „да свидетелстваме винаги отново за новозаветната същност на съвременния човек и да я утвърждаваме[40]“. Целта на извършването на светото Причастие „не е поклонението на Тялото Христово, не е култът към божественото Тяло, както учело схоластическото богословие, а причастието с това Тяло и божествена Кръв, чрез които всеки се съединява с Христос и всички заедно съставляваме Негово тяло[41]“.

Тайнството Евхаристия има централно еклезиологично значение именно защото е тайна на единението и единството на всички вярващи в Иисус Христос и помежду им[42]. Когато присъстваме на светата Евхаристия и се причастяваме със светите дарове, ние се съединяваме с Господ и с Неговия Дух в „едно тяло“ (Ефесяни 4:4) и „един дух“ (1 Коринтяни 6:17). Църквата не познава друга реалност или опит за общението, който да е така съвършен, както е светата Евхаристия[43].

Цялата светоотеческа книжнина е проникната от убедеността, че евхаристийният хляб и вино са плът и кръв на Иисус Христос: „Затова старайте се да потребявате една Евхаристия, защото една е плътта на Господ наш Иисус Христос и една е чашата за единение с Кръвта Му“, пише св. Игнатий Богоносец[44]. Относно изясняването на църковното учение за светата Евхаристия сме признателни в най-голяма степен на св. Иоан Златоуст, който ясно и категорично потвърждава, че когато се причастяваме с евхаристийния хляб и вино, ние приемаме истинските, реални тяло и кръв на Господ и чрез това причастие се съединяваме със Самия Иисус Христос: „И с Кръвта на Спасителя нека се причастяваме така – съветва светителят, –  сякаш докосваме устните си до Божието пречисто Тяло[45]“.

Трудностите пред трипластовия християнин

При християните новозаветният пласт би трябвало да е устойчив и да продължава да укрепва за сметка на останалите два, защото „християнството […] открива реалност, която в такава степен превъзхожда обкръжаващата ни действителност в земния живот, че срещайки се с нея, човек забравя своите въпроси и недоумения, тъй като душата му се съприкосновява с Божеството и замлъква в очакване на Тайната, която никакво човешко слово не е в състояние да изрази[46]“. За съжаление, сред нас, православните християни, има противоречия, които тласкат към тревожната тенденция за прояви на фундаментализъм, традиционализъм, погрешно разбиране на Божия закон, недостатъчна богословска подготвеност сред част от духовенството, младостарчество, зилотизъм и други.

Чрез Синайския завет Бог води хората при Себе Си, като ги свързва в общество от човеци, които Му се покланят и са посветени на служенето, хора, живеещи според принципите на закона. Послушанието, към което Синайският закон призовава, е не просто средство за спасение, а любящ ответ на Божия дар на спасението. В периода между двата завета евреите започват да възприемат закона като гаранция за спасението, а днес има християни, които определят вярата по същия начин – като гаранция за спасение. „Без вяра е невъзможна устойчива нравственост.Повреждането на догматическото съзнание често води до увреждане в областта на нравствения живот. Вярно е и обратното…[47]“

Бог Дух Свети и Църквата. Благодарение на Светия Дух, Църквата е тяло Христово и тяло духовно, духовен дом (1 Петра 2:5). Ако Църквата беше просто една съборна общност, но без Светия Дух, тя би била само „тяло“, една историческа религиозна общност, но в никакъв случай не би била тяло Христово, защото именно Светият Дух прави Църквата общност на верните в Иисус Христос[48].

Иисус Христос основава Църквата и винаги пребивава в нея, а новият духовен живот се разпростира по тялото Христово чрез силата на Другия Утешител – Дух Свети[49].

Учението за Светия Дух, или пневматологията, която е развита на Изток, именува Светия Дух Съкровище на благата и Подател на живота[50], определяйки Го като активния принцип на всяко божествено действие. Според Павел Евдокимов това не означава, че тук трябва да виждаме някакво „пневматологично“ или „мистично“ монофизитство, което стопява човешката природа на Иисус Христос в нетварната светлина на Светия Дух; домостроителството на Сина и домостроителството на Светия Дух се събират при Отец, Който е източник на троичното единство и духовния живот на хората[51]. В 1-ва глава, 23-ти стих на Послание до ефесяни, едно подчертано еклезиологично послание, апостол Павел обвързва двете основни черти, характеризиращи Църквата, която е представена като осъществяване на домостроителството на Пресвета Троица, като откриване на Бог Отец в делото на Сина и Светия Дух. Чрез пневматологията се открива христологичната страна на Църквата – Дух Свети открива на всекиго Иисус Христос, Когото Отец възкреси от мъртвите и Го постави от дясната Си страна (срв. Ефесяни 1:12-23[52]).

Прочетете още „Модерният човек – между неверието и тежнението към Бога. За трите пласта у всекиго – езическия, старозаветния и новозаветния – продължение и край*“ →

Клара Тонева

Историческият ход на времето препуска – шеметни политически събития, невероятен технологичен напредък, промени в религиозните настроения. Вече има световен и пребогат „супермаркет“, откъдето всеки може да задоволи вкуса си с някакво учение, възглед или методика. От друга страна, гласът на Църквата сякаш е тих, християнските ценности са не просто са омаловажавани, но и обезценявани от мултикултурализма и настойчивите призиви за толерантност.

Редом с „надприказването“ и усиленото трупане на изследвания във всяка област на познанието има един важен въпрос: колцина надникват в душевността на модерния човек, и то без да се забравя, че е ценна всяка отделна личност. Според професор Владета Йеротич „във всекиго от нас живеят трима: езичникът, старозаветният и новозаветният човек[1]“, а динамиката на личния и на обществения живот се обуславя от взаимоотношенията, борбата и отделната развитост или пък закърнялост на всеки един от тези три пласта.

Настоящата статия е опит накратко да се изложи какъв е всеки от тях и какво е значението му за човека. Понеже третият – новозаветният – е най-тънък и най-крехък, то от особена важност е всеки от нас, който се определя като християнин, внимателно да се вглежда в себе си. Особено сега, когато „общата замърсеност на духовния въздух […] подпомага и ускорява всеки друг вид замърсяване[2]“.

Атавистичната душа на предците ни

Нека посочим някои от характерните черти на езичника, за да се убедим, че той живее и у нас, съвременните хора.

В началото – монотеизъм или политеизъм? В езическия свят Бог непрестанно е свидетелствал за Себе Си, а Божият промисъл е насочвал към боготърсене, към намиране на истинската религия. Необходимо е да се отбележи сериозното затруднение предвид различните мнения относно същността на религията: палитрата от духовни състояния, които се отнасят към вътрешната религия, е с непознати граници, а оттук – непосилно е да се предложи едно определение[3]. Коренът на „това вечно чудо на историята – религията[4]“ трябва да се дири в особената психична структура на човека, която е присъща само на него[5]. Там, където са корените на инстинктите и стремежите, там са и корените на религиозните преживявания, преплетени с цялата човешка психика. Следователно психическата същност на религиозното изживяване е вроденият стремеж у човека да се усъвършенства до богоподобие.

Повечето определения за религията съдържат общ недостатък: те се спират предимно върху психологическите предпоставки на вярата, върху онези свойства на човешката душа, които обуславят мистическите преживявания. Ако говорим само за психология на религията, това е разбираемо, но нас ни интересува дълбинната същност на вярата, до която подобни дефиниции не достигат. Когато определяме религията, е необходимо в понятието за нея да имаме предвид и извънчовешкото начало, чрез което тя възниква. Защото понятието за религия закономерно обема в себе си и понятие за Обекта на религиозния опит, тоест „понятие за Първоразума на света, красотата и доброто, понятие за абсолютното Начало – Бога[6]“. По думите на протоиерей Александър Мен „именно Той действа на човешката душа, карайки я да тръпне[7]“.

Първият човек, първата човешка двойка, първото семейство, първото човешко общество са имали една религия. Каква е била тя, е предмет на сравнителното религиознание и езикознание, но е факт, че почти във всички религии се открива вярата в един върховен Бог; нещо повече, за именуване на „божеството“ различните народи са използвали дума с общ корен – div, което означава „светя, блестя[8]“. Мнението на редица видни изследователи е, че първоначалната форма на религията е монотеизъм.

Прародителят Адам е бил монотеист преди грехопадението, но след това древно трагично събитие е изгубил общението с Бога, чувството му за Твореца е било помрачено. Вместо Единия Бог и единство с Бога човешката душа сякаш се разпръснала на малки частици и наченала да се прекланя пред различни божества, но не и пред Единия Бог[9].

Тъкмо в Свещеното Писание, за разлика от гръцките, вавилонските и индуистките текстове, за първи път срещаме осмисляне на света като история и процес. Митологията и древните философски системи са били извън миналото и бъдещето; за тях вселената, ведно с божествата, човеците и нисшите твари, е пребивавала в тъмата на кръговратите и циклите. Първо на библейските пророци се открива вътрешната устременост на света към съвършенство. Историята на религиите доказва, че още в извънбиблейския свят е имало макар и смътно усещане за случила се трагедия, която води до бездна между Бога и човека и която обрича хората на смърт[10].

Освен въпроса – как човечеството е изпаднало от монотеизъм в политеизъм – има и друг: защо днес, след изкупителното дело Христово, има такова обилие на религиозни вярвания[11]? Религията е свободен съюз и затова човекът, тоест нейният естествен фактор, е свободен в избора си – да вярва или не, а изборът му е причината за появата на политеизма. Според богослова професор Борис Маринов развитието на естествените народи в областта на религията показва неясните отзвуци на по-висша степен, а преданието у нисшите племена за по-добрия живот на прадедите им вероятно е възпоминание за някогашно минало: „Има причини да мислим, че хората от нисш тип, съществуващи в сегашно време, не са образи на човека, какъвто той е бил в началото; […] в историята регресът е имал място също често, както и прогресът[12].“ Това обяснява и извода на професор д-р архимандрит Евтимий (Сапунджиев), че развитие и прогрес не са едно и също нещо – извод, който е основополагащ за правилното осмисляне на въпроса как се е развивал религиозният опит на човечеството[13].

Според други изследователи „и анимизмът, и прамонотеизмът, и фетишизмът, и тотемизмът са съществували винаги заедно – и то не само в рамките на едно общество, но и в психиката на отделния индивид[14]“. Езическият човек у нас има религиозност, която се родее с някои от разнообразните пътища за удовлетворяване на религиозната потребност Професор Иван Панчовски обаче подчертава, че въпреки бягството от Бога Той никога не бяга от човеците, тъй като те навсякъде „Го носеха със себе си, носеха Неговия образ в богоподобната си душа[15]“.

Езическият човек у нас е безбожен или по-скоро – многобожен; вярваме в добри и зли духове, най-вече в духовете на предците; сигурни сме, че те ни навестяват, като ни съдействат или пък вредят, ако не сме се грижили добре за тях. А склонността ни да вярваме в магии, в предсказанията на гадатели и баячки?

Антропоморфизмът. Начинът, по който хората могат да разберат донякъде Бога и Свръхестественото, се съдържа в човекообразното мислене и говорене за Него. Архимандрит Евтимий пише, че няма как „да бъдат използвани други форми на познание и постижения освен тези, които са образувани в нашата човешка черупка. Нашите предпоставки и идеи за Божеството, значи, по необходимост са антропоморфически[16]“.

Вярата на езическия човек е най-близка до анимизма – вярването, че дори мъртвите вещи имат същата ментална сила като човека: „Анимистичното съзнание е сигурно, че физическите предмети и сили имат душа и че чрез тях действат добри и зли богове[17]“. Най-показателен пример за неосъзнат анимизъм ни дават децата, които персонифицират и антропоморфизират всичко около себе си. За анимистичното съзнание Бог е някой, който закриля, награждава и наказва – точно както правят родителите, тоест всяко дете е религиозно, макар и по идолопоклоннически начин. Както примитивният човек, така и детето приписва божествени свойства на всеки предмет и на всяко живо същество, като очаква от тях помощ и закрила.

Затова „религията е не толкова начин за обяснение на мистерията на света, колкото надежда[18]“. В ранната фаза на човешките вярвания всеки предмет е божество, а оттук и многобожието е най-ранната и естествена форма на проява на религиозното чувство у човека.

А днес? Днес мъртвите идеи и отегчителните понятия на хората, живеещи без вяра в Бога, модерната култура и нейният пантеон създават лъжливи богове и преклонение пред идоли и кумири. Дали обаче потребността на човека от идоли е вкоренена у него? Според Ерих Фром[19] идолът е отчуждена форма на човешкия апетит. Историята на човечеството е история на идолопоклонството: от примитивните и дървени идоли до съвременните кумири, каквито са държавата, партията, лидерът, производството, потреблението, а над тях се издига един Бог, „идол“-изиран просто като идея.

Хедонизъм. Езичникът е и хедонист, защото насладата е целта на неговия живот. По-късно Зигмунд Фройд ще формулира този начин на живот като „принцип на удоволствието“ – първия от двата фундаментални принципа за функциониране на психиката (вторият е този на реалността). Стремежът към наслаждение е силен, а опитите на човека да удовлетвори подсъзнателните си импулси много малко се различават от животинските. От познатите ни наслаждения може би най-интензивно се преживява сексуалността – това преживяване, което таи толкова възможности за падение, е образецът на щастието, което дирим[20]. Но импулсите към удоволствие са неутолими и ако просто им се отдадем, няма как да не стигнем до страдания и саморазрушения. Разбира се, повечето от модерните хора ще предпочетат удоволствието пред страданието, без да си дават сметка, че цената за насладата днес е страдание утре.

Младежите в България все повече търсят вълнуващи и интересни начини за поддържане на добра физическа форма и на социален живот, различен от баровете и клубовете. Здравословните хедонисти са амбициозни млади хора, които се отдават на занимания на открито: туристи, изследователи, бегачи, велосипедисти и предприемачи, които изпитват наслада от пътуването. В работата си те са всеотдайно устремени и полагат прекомерни усилия, за да надскочат себе си[21]. Едва ли тези младежи, живеещи според „екологичната етика“, осъзнават, че „природата – по думите на протоиерей Александър Мен – е Божествена плът, че Христос я е осветил; че е осветил небето и земята Този, на Когото е дадена властта за това[22]“.

Прочетете още „Модерният човек – между неверието и тежнението към Бога. За трите пласта у всекиго – езическия, старозаветния и новозаветния*“ →