Възкресението на Спасителя е край­ъгълният камък на християнството. То е чудо на чудесата. Затова враго­вете на християнството и рационали­стите, противници на всякакви чудеса, са правили и правят отчаяни опити да докажат, че Христос не бил възкръснал.

В резултат на тези опити да бъде отречено възкресението са възникнали през вековете на християнската ера следните хипотези:

1.Хипотезата за измама,

2.Визионната хипотеза и

3.Хипотезата за мнима смърт.

Ще разгледаме последователно тези три хипотези.

1.Хипотезата за измама е най-древната. Нейни автори са книжниците и стареите. Св. евангелист Матей разказва: „Някои от стражата, като влязоха  в града, обадиха на първосвещениците за всичко станало“, тоест че Христос е въз­кръснал. „И тия, като се събраха със стареите и се съветваха, дадоха на вой­ниците доста пари и рекоха: кажете, че учениците Му дойдоха нощем, и Го откраднаха, когато ние спяхме“ (28:11-13).

Както виждаме, тук се скроява един факт: открадване на Христовото тяло от апостолите. Кои са свидетели­те за това деяние? – Войниците, кои­то пазели гроба. Какво говорят тези солдати? – Те казват: „Когато ние спяхме, учениците Му дойдоха и Го откраднаха.“ Странни пазачи са били тези хора! Вместо да бдят, те спят и като спят, все пак виждат какво става пред тях и знаят съвсем точно кои вър­шат престъплението!?! Други стражари на тяхно място биха могли да кажат само това: „Преди да заспим (ако ча­совите трябва да спят на поста си!) гробът бе запечатан и тялото се на­мираше в него; но когато се събудих­ме, гробът беше отворен, и тялото – изчезнало.“ Това показание все още би могло да бъде считано за вероятно. Обаче онзи, който казва повече от онова, което може да знае, явно лъже и този, който призовава спящи свиде­тели, сам не ще да е напълно „буден“, Божият промисъл така е наредил, че този, който иска да избяга от истината, неминуемо попада в бездната на смеш­ното.

Но приписваното на апостолите де­яние е невъзможно и морално, и физи­чески.

Морално: Това престъпление пред­полага у апостолите характер, съвсем различен от този, с който светът ги познава. Те са били прости, боязливи, честни люде, неспособни да извършат такова злодеяние пред Бога и човеците. И кое би могло да ги подтикне към такова действие? Ако Христос не е възкръснал от гроба, тогава Неговата мисия и всички Негови обещания оста­ват с Него в гроба, и те – учениците са най-подло измамени от Този, за Ко­гото всичко оставиха. За какво ще е бил нужен на обезкуражените и отчаяни апостоли трупът на Иисус?

Възкръсналият Христос излиза от пещерата, в която се намира гроба Му

Нима проповедта за Възкръсналия е била за апостолите някаква спекула­ция, която им е обещавала големи пе­чалби? Нима те не са знаели, какво ги очаква от страна на юдеите и езични­ците за тази проповед? – Разбира се, всичко са знаели и са го изпитали на главата си. Но въпреки това, те неуст­рашимо са разнасяли благата вест за възкресението на Христа, защото са се убедили здраво, че Христос наистина възкръснал. Ако Христос не е възкръс­нал, те нямаше и да крадат тялото Му, нямаше и да проповядват за възкресе­нието, защото са имали онова високо съзнание, което св. апостол Павел е изра­зил с думите: „Ако Христос не е въз­кръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра“ (1 Коринтяни 15:14)

Но открадването на тялото Хри­стово от апостолите е било невъзмож­но и във физическо отношение. За да се планира едно такова престъпление и да бъде измамен целият свят, необхо­димо е било съгласието на много лица и спазването на най-дълбока тайна. Апостолите не са били някои изпечени професионални измамници, а с тях виж­даме и доста жени. Историята ни раз­казва, че всички тези лица са били же­стоко преследвани и че почти всички са умрели при най-страшни мъчения за това, че са проповядвали за възкресе­нието на Христа. И как нито един от тях не е открил тайната, ако имаше та­кава, било от словоохотливост или за­вист към друг, превъзхождащ го, било от жажда за пари, било от честолю­бие, било от страх пред мъки и смърт? „Неволно ще се запиташ – казва един християнски мислител, – нима тези простодушни рибари са могли да бъ­дат такива превъзходни артисти, че с най-голяма самоувереност да разпрост­раняват съзнателно лъжа и до края на своя живот да не излязат от тази своя роля? Нима нито един не е протести­рал против такава явна измама? Не, лъжата рано или късно ще се прояви, и такава груба измама не може да остане дълго скрита!“

Независимо от характера на апо­столите, който решително не позволя­ва да им се приписва такова позорно деяние и обстановката, и моментът не са били подходящи за изпълнението на такъв план.

Гробът бил наблизо до една от вратите на Иерусалим. Било е по вре­ме на Пасхата, когато всеки възрастен израилтянин трябвало да се яви в све­тия Град за осемдневния празник. Спо­ред Иосиф Флавий, тогава се били стек­ли над два милиона юдеи. Иерусалим не е могъл да приюти всички покло­нници. Затова цялата му околност била покрита с палатки. Следователно нали­це е било едно постоянно движение на тълпите в най-различни посоки. Есте­ствено тази обстановка никак не е благоприятствала за едно скрито пре­насяне на човешки труп. Освен това всеки бдящ караул в онова време, по­ради тогавашните примитивни оръжия, се е състоял най-малко от четирима души. Ние знаем например, че св. апостол Пе­тър в тъмницата, макар окован с ве­риги, е бил пазен от 16 души войници. Следователно с голяма сигурност мо­жем да приемем, че враговете на Хри­ста са поставили около гроба Му многочислена стража. Нима апостолите, които при залавянето на Спасителя веднага се разбягали оттам и най-сме­лият между тях (апостол Петър) се отре­къл от Него пред една слугиня, нима тези хора сега заради Умрелия са се ре- шили да предприемат едно такова по­зорно и рисковано за тях начинание? – Изключено е!

Пък дори да допуснем, че апостолите са откраднали останките на своя Учи­тел, можем с пълна увереност да твър­дим, че този техен акт би се оказал напълно безплоден, защото светът не може да бъде обърнат в новата вяра с лъжи и фокуси, измислени за тази цел от нечестни хора. За да можеш да убе­диш другите, преди всичко сам ти тряб­ва да бъдеш убеден в истинността на проповядваната от тебе идея. Ако в тебе няма това убеждение, ти никога не ще успееш да увлечеш другите след себе си.

А ние знаем, че Христовите апо­столи чрез своята проповед за възкре­сението увлякоха народите на Римска­та империя. Само в деня на Петдесетница вдъхновената проповед на св. апостол Петър привлече към новата вяра около три хиляди души. А това красноречиво свидетелства, че апостолите с огнена сила са говорили за възкръсналия Го­спод. Тази пък сила може да им вдъх­не не откраднатия, а действително възкръсналия Христос!

Нека спрем вниманието си и вър­ху държането на книжниците и ста­реите! Според тях, апостолите са били извършили голямо злодеяние. Наказани ли са били за него? – He!… Христо­вите ученици обвиняват юдеите и Пи­лат публично в богоубийство и увли­чат след себе си хиляди последователи. Дали са ги спрели? – Не! Синедрионът се задоволява само да ги бичува и да им забрани да говорят за Христа. Колко е снизходителен този висш съвет!!!

Цялото държане на книжниците и стареите доказва, че те сами не са вяр­вали в своето твърдение. Естествено и ние не можем да вярваме в него, за­щото е явно абсурдно.

2.Визионната хипотеза води свое­то начало още от първите векове на християнската ера. Тази хипотеза е била застъпвана от философа Целс. В ново време нейни поддръжници са Щраус, Ренан, Харнак, Арнолд Майер и други. Тя гласи: Иисус Христос умрял, но не въз­кръснал. Обаче Неговите ученици, бла­годарение на особеното им тогава ду­шевно състояние, видели някакъв образ на Христа, който образ бил само плод на тяхното разпалено въображение – халюцинация. И сетне се разнесъл слух, че Христос възкръснал.

„Благодарение на особеното им то­гава душевно състояние!“ – Но какво е било то? – Апостолите след погре­бението на Христа са се намирали в потиснатост на духа, били са убити от скръб и отчаяние и всичко друго са очаквали, но не и възкресението на своя Учител. Следователно, при такава на­гласа на съзнанието те не са могли да имат видения за възкръснал Христос.

Освен това апостолите не са били някои слабонервни, истерични люде, които да считат своите фантазии за дей­ствителност. Напротив, те били здрави, трезвомислещи рибари, които, прекар­вайки своя живот сред китните брегове на Генисаретското езеро и в борба с неговите вълни, съвсем не са били пред­разположени към нервно разстройство, нито пък са били склонни да вярват на виденията на други хора. Те били доведени с най-голямо усилие до вя­рата в действителното възкресение. Пър­вите вести за възкресението им се по­казали като празни приказки. Затова, когато действително се явил Христос между тях, смятали, че виждат дух. Едва след като Го докоснали, говорили с Него и Го видели да яде, повярвали. Те разказали подир всичко това на апостол Тома, който отсъствал, но той не им повярвал. Тома искал само чрез пи­пане на раните да се убеди в идентич­ността на Лицето. Затова именно св. апостол Иоан е могъл да каже: „Което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали… свидетелствуваме… и ви възвестяваме“ (1 Иоан 1:1-3).

Прочетете още „Действително ли е възкръснал Иисус Христос?*“ →

Иван Панчовски

Никое учение не може да бъде напълно откъснато от личността на неговия създател. То носи в себе си печата на епохата, през която е създадено, отразява в себе си потребностите на по­-голяма или по-малка народна общност, сред която е отраснал и е бил възпитан неговият създател, съдържа в себе си творческите копнежи, усилия и постижения на съответната среда. Никое ве­лико учение обаче не е анонимно и чисто народно умотворение. Всичко в него, което е почерпено от миналия опит, от творческите предчувствия, напрежение и постижения на средата, от духа на епохата, през която е възникнало – всичко това е пречупено през призмата на една или няколко гениални личности и носи в себе си незаличимите следи на тяхната индивидуална характеристика и надареност. Ето зато правилното схващане и вярната оценка на което и да е велико – религиозно, философско, етическо или социално – учение ще бъдат възможни само въз основа на доб­ро познаване, от една страна, на образователния път и, от дру­га страна, на идейната самобитност на неговия създател. Само чрез проследяване на този образователен път, по който е вървяла, оформяла се е и е работила определена творческа личност, ще могат да се установят мащабите и качествата на нейната индиви­дуална надареност и на нейната идейна повлияност и зависимост или оригиналност и самобитност.

Същият метод ще бъде използван и тук, когато се поставя за изследване важният проблем за оригиналния характер на Христовото учение. Според догматическите определения на Църквата Иисус Христос е Богочовек, тоест Той съчетава в Себе Си божествена и човешка природа. Щом Иисус Христос притежава човешка природа, Той чрез нея е бил подчинен на естествените закони на телесното и душевното развитие, следователно е изминал и опре­делен образователен път в идейното Си израстване, формиране и творческо проявяване. Този образователен път трябва да бъде проследен, за да се установи какво Иисус Христос е можал да усвои от човешкия опит и духовност, колко и как го е отразил в учението Си и какво е вложил в него като резултат на Своята особеност и надареност, а по-късно и под влияние на божествената Си природа.

По този начин може да бъде хвърлена светлина върху проб­лема за оригиналността на Христовото учение. Този проблем е извънредно важен не само от научно, но и от религиозно гледище. Ако въз основа на убедителни, достатъчни и достоверни основания бъде оспорена и отречена оригиналността на Христо­вото учение, това означава да се оспори и отрече, ако не напълно, то в значителна степен, неговият божествен произход и характер, неговата безусловна ценност и вечна валидност, а заедно с това  и неговата спасителна способност. Ние можем да се съгласим донякъде с твърденията на съвременната прагматична философия, че въпросът за произхода на една идея няма непосредствено отно­шение и влияние върху въпроса за нейната обективна ценност и валидност. Ние също така можем да се съгласим в известна степен, че така наречените в логиката екзистенциални съждения не предопре­делят така наречените оценъчни съждения. Въпреки това едва ли подлежи на съмнение, че отричането на оригиналността, а заедно с това и на божествеността на Христовото учение, би го свело до възвишено човешко учение, което необходимо носи печата на човешка­та ограниченост, относителност, условност и преходност. Тогава Иисус Христос не би бил считан за божествен и вечен Учител и Спасител на човечеството, а най-много за гениален човешки, но заедно с това и временен учител и ръководител на човечеството по трудния естествен път на неговия възход към повече светли­на и доброта. Обявяването на Иисус Христос само за човешки учител логически би загасявало вярата в Неговата божествена, спасителна и вечна мисия в света и би водило до търсене на но­ви, по-висши и по-съвършени учители на живота.

По този идеен път отпаднаха от вярата в Иисус Христос и от Христовата Църква крайни рационалисти като американския учен Теодор Паркър, френския историк Ернест Ренан и руския писател Лев Николаевич Толстой. За тях е характерно изказването на Паркър, от което се възхищавал и което обичал да цитира Тол­стой. То гласи: “Христос бил велик Учител. Той проповядвал истинската, всеобщата религия – любовта към Бога и към човека. Но не трябва да се мисли, че в бъдеще не може да има такива и дори още по-велики учители. Ако ние мислим така, с това не ще умалим величието на Христос, а само ще придаем всемогъществото на Бога. Ако ли пък мислим, че след Христос Бог вече няма да се открива направо на хората, тогава с новите велики учители, когато те дойдат, ще се случи същото, което се случило с Христос; ще убият живия пророк, за да боготворят умрелия. Ако Христос не бе отстъпил от учението (на книжниците и фарисеите), което тогава се считало за истина, ние не бихме знаели Неговото велико учение. Какво би било, ако Той, както другите, беше казал: “Никой не може по-вярно от Моисей да обясни за­кона Божи?” Той би бил тогава нищо и Духът Божи би оставил душата Му. Но Той общувал с Бога и слушал Неговия глас, а не хората. Той не се боял нито от Църквата, нито от държавата и не се смутил, макар че Пилат и Ирод се сдружили, само за да Го разпнат. Да, Бог е също така близо до нас, както бил близо до Христос, и също така е готов да открие истината на всеки от нас, който поиска с целия си живот да Му служи.”

Тази умела и прелъстяваща аргументация може да загуби убедителната си сила и власт над умовете, ако чрез обективно изследване и достоверни съображения се подкрепи и подсили тезата на вярващите, че Христовото учение носи оригиналния отпечатък на Иисусовата богочовешка личност, че то е богочовешко, тоест че до него Иисус Христос се е издигнал не само по естествения път на Своето духовно развитие, но и чрез непосредственото съзерцание на абсолютната истина в предвечната Си божествена природа.

“Словото стана плът” (Иоан 1:14), тоест Бог Слово се въплътил, приел човешка природа и като действителен и истински човек живял на земята, между хората. Същото свидетелства близкият до онова време апостол св. Игнатий Богоносец: Иисус Христос “наистина се родил като човек”.

Щом Бог Слово приел плът и станал действителен човек, Ии­сус Христос растял в човешката Си природа, развивал се и се образовал според всички естествени закони. Това е отбелязано просто, ясно и недвусмислено от св. апостол Лука: “Младенецът растеше и крепнеше духом” (Лука 1:80). В същото Евангелие се намират две прекрасни допълнения на този текст. Първото от тях гласи: “Иисус пък преуспяваше в мъдрост и възраст и в любов пред Бога и човеците” (Лука 2:52). Във второто се съобщава на пръв поглед съвсем инцидентно, че Иисус бил “възпитаван” в На­зарет (Лука 4:16). Тези лаконично изразени евангелски свидетел­ства се потвърждават от св. апостол Павел. В своето послание до евреите той пише, че Иисус, макар да е Син Божи, се нау­чил на послушание и се усъвършенствал (Евреи 5:8, 9). Тук ясно се говори за човешката природа на Иисус Христос и за Неговия естествен път на израстване, учение, образование и усъвършенстване. Прекрасно е засвидетелствана и охарактеризирана тази страна от живота на Иисус от св. Юстин Философ и Мъченик, живял и писал през II-ри век след Рождество Христово. В “Разговор с Трифо­на Иудеина” той казва: “Иисус растял, както всички хора растат, отдавайки дължимото на всяка възраст и хранейки се с всякаква духовна храна.” Разкривайки друга, по-висша тенденция в мисълта си, св. Ириней Лионски засвидетелствал същата истина, когато писал за Иисус Христос: “Той дошъл да спаси всички: пеленачетата, децата, юношите, младите и старите; затова и минал през всички възрасти.”

Прочетете още „Образование и идейна самобитност на Иисус Христос*“ →

Боян Пиперов

Св. евангелисти са описали в своите евангелия някои събития, които предшествали непосредствено принасянето на най-великата саможертва на Богочовека – кръстната Му смърт на Голгота. Тези събития и някои употребени изрази ни доказват, че евангелистите са отразили една на тях съвременна действителност. Върху някои от тези действия и изрази искам да предложа някои исторически справки.

I. „Пилат… взе вода, та оми ръце пред народа и рече: невинен съм за кръвта на Тоя Праведник” (Мат. 27:24).

Древен и широко разпространен бил обичаят някой да измие ръцете си пред свидетели като символично действие, че той е невинен по отношение на някакво престъпление. Херодот[1] ни повествува за фригиеца Адраст, син на Гордий, който избягал в гр. Сарди при Крез, за да намери при него спасение и покровителство, понеже неволно убил собствения си брат. Адраст – пише Херодот – „бил нечист по отношение на своите ръце… и според местните обичаи той се нуждаел от очистване и Крез го очистил. Лидийците и елините имат твърде подобни начини на очистване (Ист. I, 35)“. В „Аякс“ от Софокъл[2]  четем: „При извора, в крайбрежните поля ще ида! Може би очистен ще ме пощади богинята“. В „Енеида“ (II, 717-720) от Вергилий[3]  са предадени думите на героя Еней към баща му: „Ти, татко, вземи с ръка светините и отческите пенати (домашни божества покровители, б. м.); на мене, излязъл от толкова страшна война и скорошно клане, не ми е позволено да ги докосвам, докато не се измия с течаща вода“. Във всички посочени случаи при култовото очистване чрез измиване на ръцете е подчертана идеята, че ония, които са извършили убийство и проляли кръв, не са сторили това умишлено и следователно не бива да носят отговорност пред боговете.

Съответният юдейски обичай се основава на Моисеевото предписание, изложено във Второзаконие 21:1-9. Там се дава наредба за това, че когато бъде намерен труп на човек на полето и не се знае кой е убиецът, то стареите от най-близкия град и свещениците да вземат невпрягана телица и да я заколят в пуст дол и да „омият ръцете си над (главата на) закланата телица (еврейски над телицата, на която е прекършен врата)… и да кажат: наши ръце не проляха тази кръв и наши очи не видяха (ст. 6 и 7)… И те ще се очистят от кръвта (ст. 8)“.

В Сота (трактат от Талмуда), 9,6 се дава изяснение на тази наредба. Там четем: „Стареите на оня град (край който е намерен убитият) омиват ръцете си с вода на мястото, където е пречупен вратът на телето, и казват: Нашите ръце не са проляли тази кръв и нашите очи не са видели (убийството). Но защо трябва да считаме, че стареите били подсъдни за проливане на тази кръв? Това трябва да се счита така: Ние не сме го (убития) отпращали без храна, когато е идвал при нас; не сме го виждали и не сме го оставяли без придружител (т. е. отхвърляме и всякаква косвена вина за неговата съдба, б. м.). Но не е било необходимо те да казват: И ще се очистят от кръвта. По точно това оповестява Св. Дух, т. е. тези думи съдържат Божието обещание за прошка.

Относно значението на символичното действие измиване на ръцете има нещо запазено и в трактат Гиттин, 56а, където се разказва, че император Нерон своеволно бил тръгнал срещу Иерусалим и бил казал: „Светият (т. е. Бог), да бъде благословен, пожела да разруши Своя дом и да измие ръцете Си над мене“, т. е. да отхвърли от Себе Си вината и да я припише на мене.

Пилат спазил този юдейски обичай, за да направи по-силно впечатление на юдеите и, може би, като отрече публично участието си в убийството на Иисуса, да ги накара да се замислят и опомнят в своето заслепение. Но юдеите били решени на всичко докрай и крещели: „Кръвта Му нека падне върху нас и върху чедата ни“ (Мат. 27:25).

II. „Войниците управителеви взеха Иисуса в преторията” (Мат. 27:27).

Претория е латинска дума. Отначало praetorium била наричана походната палатка на военачалника в римски лагер. По-късно така се наричала главната квартира на всеки управител на провинция. Тя служела преди всичко за жилище на прокуратора, на неговите помощници и на личната му охрана (cohors praetoria – ок. 300-360 войника). Преторията била също така съдебно място и място за задържане за предварително следствие.

Иосиф Флавий пише: „Флор[4] тогава се намирал в двореца (на Ирод, б. м.); на следващия ден той седна на поставеното пред него (двореца) съдийско кресло; приближиха се първосвещениците и първенците и всички знатни от града и застанаха пред съдийското кресло“ (Юдейск. война, II, 301). Ясно е, че дворецът, в който бил отседнал прокураторът, бил използван и за съдилище.

В Деяния на светите апостоли 23:34-35 пък четем: „Управителят… рече: ще те изслушам, кога дойдат и твоите обвинители. И заповяда да го (Павла) държат под стража в преторията Иродова“.

Прокураторът на Юдея имал своето постоянно жилище в Кесария (вж. Деяния на светите апостоли 25:1), а само на големи празници отивал в Иерусалим. Тук пребивавал в по-раншния дворец на Ирод (гръцки та василиа). Този дворец с просторните си сгради предлагал достатъчно място и за cohors praetoria. Тук именно Иисус Христос ще е стоял пред съдийското кресло на Понтий Пилат (Мат. 27:27; Марк. 15:16). Не може да се приеме мнението, че преторията е била в крепостта Антония. Там се намирала само казармата (гръцки паремволѝ) на постоянния римски гарнизон в Иерусалим. Иосиф Флавий изрично пише: „Тъй като винаги в нея (тоест крепостта Антония) се намираше римска кохорта (гръцки тагма; Юдейск. война, V, 244)“. За тази именно казарма се споменава и в Деян. 21:34, 37; 22:24; 23:10, 16, 32. По този въпрос специално за времето на Понтий Пилат имаме едно свидетелство в едно писмо на Ирод Агрипа I (37-44 сл. Хр.), запазено у Филон в съчинението му De legatione ad Caium, § 38: „Пилат беше един от наместниците, назначен за прокуратор на Юдея. Той не беше на голяма почит у Тиберий, или поради притесняването на населението, защото внесъл в двореца на Ирод при светия град позлатени щитове, или…” Ако Понтий Пилат накарал да се поставят свещени щитове в двореца на Ирод, то това е станало, само защото този дворец бил негово жилище по време на престоя му в Иерусалим.

Думата претория се среща често и в равинската литература под формата палторион или пелаторион, но е получила значение на „дворец“. Напр. в трактат Санхедрин 2, 3 четем: „Ако умре някой близък на царя, то той не излиза от своя дворец (арам. палторион)“. Така постъпвал царят, за да не покаже публично своята скръб.

III. „Дадоха Му да пие оцет, смесен с жлъчка” (Мат. 27:34).

Преди да изясня юдейския обичай, според който на осъдените на смърт се давало да пият някакво упойващо питие, дължа да направя някои бележки относно текста в нашата Библия.

1. В гръцкия текст четем: „Дадоха му да пие вино, смесено с жлъчка“. Но в някои гръцки ръкописи и в Лукиановата рецензия вместо вино стои оцет. Понеже св. св. Кирил и Методий са превеждали от тази рецензия, то и в славянския текст е оцет.

2. На думата жлъчка в гръцкия текст отговаря холѝ, която, освен жлъчка, означава още въобще нещо горчиво, а в преносен смисъл — злоба, отрова. В масоретския еврейски текст срещу гръцкото холѝ от Превода на 70-те стои еврейската дума марá (ж. p. от прилагателното мар – горчив). Но в Притчи 5:4 и в Плач  Иеремиев 3:15 холѝ е като превод на еврейската дума лаанá — пелин. Считам, че съответното на Мат. 27:34 място в Марк. 15:23 е предадено по-правилно: „И дадоха Му да пие вино със смирна, ала Той не прие“. На това място към думата вино в гръцкия текст има определение с минало страдателно причастие есмирнисмѐнон, т. е. примесено със смирна (ароматична смола). Виното било смесвано със смирна или, за да се усили упойващото му действие, или пък просто да се ароматизира. Че смирната имала свойство да вгорчава, виждаме от един Мидраш (тълкувание) към Песен на Песните 3:6: „Както на всеки, който събира смирна, ръцете стават горчиви, така и на нашия отец Авраам било отредено да изпита горчивина чрез страдания“.

Че на Иисуса Христа преди самото разпъване на кръста било предложено горчиво питие със зашеметяващо действие, отговаряло напълно на тогавашния юдейски обичай. В Санхедрин (трактат от Талмуда), 43а четем изказването на Рави Хисда (+ 309): „На оня, когото извеждат, за да бъде екзекутиран, се давало едно парченце благовонна смола в чаша с вино, за да се притъпи съзнанието; така се казва и в Притчи 31:6: Дайте сикер на загинващия и вино на огорчения по душа“. В една Барайта се казва: „Знатни жени в Иерусалим се грижели доброволно да го (виното) подаряват и изпращат. Но ако знатните жени не го подарявали доброволно, тогава на чия сметка да се достави? Съвсем ясно е, че това става за сметка на общината, защото в Притчи 31:6 е казано дайте…, именно за ваша сметка“. В Семах (трактат от Талмуда, в който се дават наредби за траура и погребенията), 2, § 9 се разказва: „Позволено е на тях (т. е. на водените за екзекуция, б. м.) да разговарят със своите братя и роднини, но да не става излишно забавяне; и им се дава да пият вино с благовонна смола, та да не се мъчат; казва се, че те правят и изповед, защото който се изповяда, има дял в бъдещия живот“. В едно тълкувание на книга Числа четем: „На всички, които биват осъдени на екзекутиране, се дава да пият чисто вино, за да им се отнеме съзнанието и да се изпълни написаното: Давайте замайващо питие на този, който е пред загиване…, че да пие и забрави своето страдание“. Тук тълкувателят предава със свои думи казаното в Притчи 31:6. Рави Ионатан (+ 279 г.) изтълкувал Рут 2:14 по шест начина. Интересно е петото му тълкуване. Рут 2:14 в нашата Библия гласи: „И рече ѝ Вооз: време е за ядене; дойди тук и яж хляб и топи залъка си в оцета. И тя седна при жетварите. Той ѝ даде хляб; тя яде, наяде се, и още ѝ остана“. Рави Ионатан тълкува този стих на части и счита, че казаното в него се отнася за Царя, Месия. Дойди тук, сиреч царската власт е близо до Тебе; и яж хляб, т. е. това е хляба на царската власт; и топи залъка си в оцета – това се отнася до страданията, защото в Исаия 53:5 се казва: И Той беше прободен[5] за нашите грехове; и тя седна при жетварите, това означава, че царската Му власт временно ще бъде отнета от Него, защото у Захария 14:2 се казва: Ще събера всички народи на война срещу Иерусалим; градът ще бъде превзет… и още ѝ остана – властта отново ще бъде върната при Него, защото пророк Исаия (11:4) казва: С жезъла на устата Си ще порази земята“.

От казаното става ясно, че евреите в древност полагали грижи да се облекчат страданията на ония, които бивали осъждани на сурови смъртни наказания – разпъване на кръст или убиване с камъни. Иисус Христос се отказал от тези грижи, за да изтърпи за нас и нашите грехове кръстните Си страдания напълно съзнателно.

_________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1977, кн. 4, с. 3-7.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия e възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Авторът на статията, проф. д-р Боян Пиперов (починал 1982), е дългогодишен преподавател в Катедрата по Стари Завет в Богословския факултет при СУ (в периода 1950-91 – Духовна академия, след 1991 отново връща старото си название Богословски факултет при СУ).

[1]. Гръцки историк (485-425), написал „История“ в 9 книги.

[2]. Гръцки трагик (496-406).

[3]. Прочут римски поет (70-19 пр. Хр.).

[4]. Последният прокуратор на Юдея (64-66 сл. Хр.).

[5]. В българската, гръцката и латинската Библии стои „изпоранен“, но в еврейската Библия и ръкописа на пророк Исаия от Кумран четем „прободен“.

Първо изображение: авторът Боян Пиперов (1906-1982).Източник Гугъл БГ.

Изображения (източник Гугъл БГ):

1. Жан Маре като Понтий Пилат във филма „Понтий Пилат“, 1962. Режисьори Жан Паоло Калегари и Ървинг Рейпър.

2. Иисус и преторианци.

3. На път за Голгота.