Историята на „Един нов, малък и демократичен Устав на Българската православна църква“

Публикувано на 05.02.202306.02.2023 от Dragan Bachev

Момчил Методиев

Приемането на стария устав на БПЦ в самото начало на 1951 година може да се окачестви като последната значима победа на Църквата над комунистическата държава. Някои от съвременниците на тези събития окачествяват постигнатия от Синода по този въпрос компромис като „капитулация”, а част от научната литература вижда в Устава само поредния етап от успешното налагане на властта на комунистическата държава над Църквата. В тази статия нямам за цел да полемизирам с тези два възгледа, тъй като Уставът действително е договорен и приет именно в условията на най-тежката държавна репресия спрямо Църквата. Но именно като се вземат предвид историческият контекст и наличието на твърде радикални идеи за „демократизирането” на Църквата в този период, може да бъде защитена тезата, че това представлява трудно извоювана от Синода победа. За това говорят и някои документи на Дирекцията на изповеданията от този период, които до този момент не са били цитирани в историческата литература.

Уставът на БПЦ е окончателно приет на 3 януари 1951 година, когато на свое заседание Синодът взима решение той да започне да бъде прилаган. Около него има доста странни факти – в самия устав никъде не е споменато кога точно влиза в сила, като в някои публикации само се споменава, че е изработен през 1950 година. Действително, Уставът е утвърден от Църковно-народния събор през 1953 година, но този събор е свикан в изпълнение именно на този устав. Още по-интересен от гледна точка на отношенията между Църква и държава в този момент е фактът, че на следващото заседание на Светия Синод на 4 януари 1951 година, по всичко изглежда – под натиска на държавата, оставка подава наместник-председателят на Синода до този момент, митрополит Паисий Врачански който е заменен от Пловдивския митрополит и бъдещ патриарх Кирил.

БПЦ „може да бъде народно-демократична църква“

Концепцията за отделяне на Църквата от държавата, която продължава активно да се използва и в момента, се появява именно в този период и по същество представлява евфемизъм, с който се оправдават репресиите на държавата срещу различните вероизповедания и най-вече срещу Православната църква. В по-широк контекст смисълът и целта на тази концепция се състои в това Църквата да бъде маргинализирана и изолирана от обществото. На практическо равнище идеята за „отделяне на Църквата от държавата” намира израз в приемането на няколко юридически акта, които оформят правната рамка, в която живее Църквата през комунизма. Тази формулировка като декларация е възприета в така наречената Димитровска конституция, приета на 4 декември 1947 година, а реални измерения придобива в приетия на 24 февруари 1949 година и изменен с Указ от 30 декември 1950 година нов Закон за изповеданията[1]. Законът се състои от 32 члена, като в началото на всеки член се прокламират добре звучащи либерални принципи, които във втората част на същия член се ограничават чрез въвеждането на конкретни условия. Новото във философията на този закон е въведеното фактически противоречие между изповеданията и „добрите нрави”, като на няколко места е записано, че в своята дейност изповеданията не могат да нарушават „законите, обществения ред и добрите нрави”. Законът съдържа и някои юридически бисери, като в неговия последен член е записано, че „настоящият закон отменя всички закони, устави, правилници, наредби и прочее, които му противоречат”, без въобще да ги конкретизира, като в обхвата на този текст попада и старият Екзархийски устав. Въпреки всички тези недомислия обаче стойността на този закон не може да бъде подценявана, тъй като той остава в сила до края на комунистическия период, а единствената фактическа промяна става чрез нова Инструкция за неговото приложение, утвърдена през 1977 година. Законът припознава БПЦ като „традиционно изповедание на българския народ” и на тази основа прави заключението, че „по форма, съдържание и дух тя може да бъде народно демократическа църква” (чл. 3). В своята дейност изповеданията се ръководят от своите канони, ако те не противоречат на „законите, обществения ред и добрите нрави”, и от устави, които се одобряват от Министерския съвет или упълномощен от него представител, тоест от Дирекцията на изповеданията. Особено важен е член 12 на Закона, който дава право на директора на изповеданията да отстрани временно от длъжност или да уволни свещенослужители, които нарушават „законите, обществения ред и добрите нрави, или работят против демократическите уредби на държавата” – член, който е широко прилаган през следващите години.

Приемането на този Закон е формалното основание държавата да поиска от Синода да изработи нов устав на Църквата. За това съществуват и редица реални причини – вдигането на схизмата с Вселенската патриаршия и признаването на автокефалния статут на Българската екзархия (22 февруари 1945 година), както и необходимостта от започване на процедура за свикване на Църковно-народен събор, на който да бъде възстановена Българската патриаршия и да бъде избран патриарх.

Проекти за нов устав съществуват още от предходните години, но същинските преговори по предложения от Синода проект се провеждат през втората половина на 1949 и през 1950 година. Правителството настоява въпросът да приключи в рамките на няколко месеца, но вместо това преговорите се проточват повече от година, в резултат основно на непримиримостта на Синода. Преговорите се водят в контекста на най-масовите репресии на държавата над Църквата, които се провеждат от края на 1948 година и през цялата 1949 година. В този период е извършено „каталогизиране” на всички енорийски свещеници в страната, като те са разделени на пет групи в зависимост от отношението им към „народната власт“; тази стъпка е последвана от масови арести на свещеници (именно в този период и следващите няколко години в затворите по различни причини и срокове са вкарани около 10% от енорийските свещеници); през тези години е въведена и практиката местните власти и комитети на Отечествения фронт да издават характеристики на всички свещеници, включително на всички кандидати за обучение в духовните училища. През 1949 година се засилва и активността на Свещеническия съюз – доминиран от близки до комунистическата партия свещеници, той издига лозунга за „демократизиране” на Църквата, включително и като поставя някои очевидно неканонични искания.

„Обезателно да се проведе съкращение на епархиите”

В този контекст по-добре могат да бъдат разбрани радикалните идеи, които държавата развива за „демократизацията” на Църквата, фокусирани най-вече върху подмяната на така наречените „реакционно” настроени митрополити. Основен спорен въпрос, около който се концентрират преговорите по устава, е въпросът за неговия обхват – позовавайки се на устава на Руската църква, държавата настоява това да бъде кратък устав, което ще даде възможност повечето бъдещи проблеми да бъдат решавани по пътя на прецедентите. На второ място това е темата за правомощията на Светия Синод и свързаният с него проблем за пожизнеността и несменяемостта на митрополитите.

Един от показателните примери за идеите, които циркулират из различни държавни институции за „демократизирането” на Църквата, е докладът на помощник министъра на вътрешните работи генерал Йонко Панов относно „политическото състояние на БПЦ” от 23 юни 1949 година[2]. В него се прави изводът, че БПЦ в този момент се явява „едно от главните реакционни гнезда”, което налага необходимостта да бъдат взети специални мерки за „превръщането ѝ в народно-демократична църква”. Документът изброява редица конкретни обвинения към членовете на Синода и заключава, че те са въплъщение на „монашеската олигархия, която е задушавала всяка жива и свободна мисъл, вкопавайки я в някакви канони, които всъщност никой не е спазвал, а най-малкото владиците”.

В този контекст Йонко Панов предлага няколко конкретни мерки, които биха довели до демократизирането на Църквата:

„Да стане една минимална чистка във върховете, което ще стресне останалите митрополити, от някои от които ще може да се вземат ангажименти към Отечественофронтовската власт и ще се насърчи прогресивното свещеничество.

Да се отстранят отначало русенския Михаил, търновския Софроний и видинския Неофит, които са предни представители на реакцията.

Това може да стане по три безболезнени начина:

а) чрез съкращаване на епархиите по бюджетни съображения;

б) да се приложи пределна възраст за служба и за митрополитите, тоест за всички граждани на републиката;

в) или да бъдат сведени до положението да си подадат оставка и излязат в почивка – с медицинско. Този начин изглежда най-удобен. За същите ще се намерят достатъчно компрометиращи данни да сторят това”.

Второто предложение е да се внуши на Светия Синод да разработи „нов, малък, демократичен устав” и след това да пристъпи към избора на патриарх. Също така докладът настоява „обезателно да се проведе съкращение на епархиите. Сега са 11, да се намалят на 6, по-късно на 3. Това може да стане по бюджетни причини”.

Същия месец със сходни предложения излиза и Министерството на външните работи. На 21 юли 1949 година помощник-министърът на външните работи Сава Гановски предлага на Политбюро на ЦК на БКП да одобри смяната на главния секретар на Светия Синод архимандрит Симеон („мрази комунистите и не се поддава на преориентация към Отечествения фронт”) и протосингела на Софийската митрополия архимандрит Мирон („един от най-злостните и открити врагове на Отечествения фронт”[3]). В същата преписка се намира и вероятно най-неприятният документ, написан от държавната администрация на комунистическа България по отношение на висшето духовенство на БПЦ. Озаглавен „Кратки характеристики на лица, играещи важна роля в ръководството на Българската православна църква” и без да носи нечий подпис, документът подробно описва политическите позиции на всички членове на Синода, като обръща специално внимание на техните човешки слабости, описани в чужди на бюрократичния стил детайли.

Прочетете още „Историята на „Един нов, малък и демократичен Устав на Българската православна църква““ →

ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА БИБЛЕЙСКИЯ ПАТРИАРХ ИОСИФ ОТ ФАРАОНА И ДАННИТЕ НА ЕГИПТОЛОГИЯТА*

Публикувано на 22.05.201324.05.2013 от Dragan Bachev

Η. Шиваров

Образът на предпоследния син на патриарх Иаков – Иосиф – е мил на милиони хора от различни нации и вери. Иосиф не е извършил опустошителни военни походи, с каквито тъй много са се гордеели властните завоеватели от древния Изток, не е увековечил името си и с някакви грандиозни строежи подобно на фараоните с техните пирамиди и храмове, но той блести с чистотата на своя живот, мил е със своята висока нравственост. Неговият житейски път е просто приказен. Затова и той прави силно впечатление особено на невинните детски души, когато се запознават с библейската история. Поради тази приказност не малцина са склонни да причислят историята на неговия живот към народните приказки, в които всичко е хубаво, поучително, но не и исторически достоверно, в които накрая героят получава невероятни, небивали награди. Ето защо полезно би било да хвърлим за малко поглед върху върховния момент от живота на старозаветния патриарх Иосиф – въздигането му от фараона на най-високото стъпало всред царските служители в Египет и да видим дали описанието на това възвисяваие е възможно от гледна точка на египтологията.

1.В 41-ва глава на книга Битие се разказва как Иосиф, с Божията помощ, изтълкувал сънищата на фараона, които предсказвали идването на седем плодородни години, а след тях на седем гладни. Зарадвалият се, поради разтълкуването на сънищата, фараон заключил, че в Иосиф има дух Божи (41:38). Естествено е тогава египетският държавен глава да даде на последния почетна длъжност, като на боговдъхновен мъж. Това и става. Иосиф бил поставен за велик везир[1].В какво се е заключавала длъжността на великия везир? Още в началото на Древното египетско царство (3000-2400 година преди Христа) начело на чиновническото съсловие в Египет стоял всемогъщият везир (джати), който съединявал в себе си административната и съдебна власт, а впоследствие и полицейска (като градоначалник на столицата) в страната. Той се именувал: „началник на цялата държава, на юга и севера[2]„, „съзерцател на тайните на небето“. Тази власт на везира се явявала божествена. Според египетската митология сам бог Тот бил везир (джати) на бога на слънцето Ра, който бил върховен бог на египтяните, и земните везири се считали за негови приемници и подобия, и като такива трябвало, естествено, да бъдат подобно на него премъдри и справедливи. В резиденцията на везира и под негов надзор се намирал държавният архив, а под негово председателство – шестте съдебни палати[3]. С течение на времето през Средното египетско царство (2100-1700 година преди Христа) фискалният характер на държавата, макар че издигнал доста на преден план длъжността на друг велможа, на казначея, на теория везирът си останал първото лице в страната след фараона. По това време той имал и главен секретар, който носел названието „писар на правосъдието[4]„. Това положение на везира се запазило и при хиксите[5].

Като се има предвид висотата на поста на везира, явява се въпросът възможно ли е един чужденец и при това роб, какъвто е бил Иосиф, да се издигне до длъжността везир? Напълно е възможно. Историята е засвидетелствала, че на висшите постове във фараоновия двор са заставали неведнъж чужденци. Тъй например при фараона Рамзес III ние виждаме от единадесетте дворцови домакини, които играели важна роля в управлението на страната, петима да носят не- египетски имена, като един от тези носи семитическото име Maharda’al, което е било доста употребявано от финикийците[6]. „Пръв говорител на Негово Величество“, тоест лицето, което надзиравало връзката, сношенията между владетеля и чиновниците, при фараона Мернепта бил ханаанецът Ben-Matana[7]. Тъй че фараоните, подобно на римските цезари, нерядко избирали своите висши служители из средата на чужденците и робите.

Следователно от историческа гледна точка издигането на роба Иосиф във велик везир е напълно възможно, още повече като се има предвид, че всред хиксите имало фараони, носещи семитически имена[8], което говори, че тогава семитическият елемент е заемал важно място в държавния апарат, а сам Иосиф е семит.

При това за отбелязване е, че правата, които са били дадени на Иосиф, според книга Битие, напълно отговарят на правата, които е имал везирът. Рехмар (Рехмир), везир от времето на фараоните Тутмозес III и Аменемхет II, построил за себе си при град Тива голяма гробница, украсена с хубави стенописи, които са добре запазени до днес. Тук той е изобразен седнал в момента, когато приема иноземци, пристигнали от Пунт[9], от Нубия[10], от Сирия, които му носят подаръци. Рехмир може да се види на други стенописи, като наблюдаващ за правилното постъпване на данъците, налозите в благородни метали и натура и прибирането им в царските хранилища. В автобиографията си, която намираме тук, този везир заявява: „аз съм първият сановник след фараона“. От същата автобиография и от други стенописи е видно, че той бил окръжен от съветници и секретари, изслушвал докладите на чиновниците и на свой ред сам докладвал на фараона, отделял не малко внимание по напояването и обработването на фараоновите земи[11].

Ето че и патриарх Иосиф се ползвал, според Свещеното Писание, със същите права. Той станал пръв след фараона (Битие 41:41, 43), грижел се за царските земи и прибирането на плодовете от тях във фараоновите хранилища (41:47-49), приемал чужденците (42:5, 6), получавал от тях подаръци (43:11, 15, 26) и пр.

При това положение може с пълно право да заключим, че разказът за издигането на патриарх Иосиф на поста везир на фараона и за дадените му права е в унисон с историческата действителност в древния Египет, напълно отговаря на нея.

2.По-нататък битиеписателят съобщава, че фараонът извадил пръстена си и го поставил на ръката на новия си везир – Иосиф, облякъл го с висонни дрехи и окачил на врата му златна верижка, (Битие 41:42).

а)Фактът, че фараонът свалил своя пръстен и го поставил на ръката на Иосиф, за което е отбелязано в 41-ва глава, ни свидетелства, че след като Иакововият син бил издигнат на длъжността везир, получил и печата на своята длъжност, който имал формата на пръстен. Печатите на древните египтяни обикновено имали формата на пръстени[12].С пръстена си печат всеки подпечатвал своите документи. Когато някому възлагали някаква длъжност, тогава му бивал връчван служебен печат, за да подпечатва документите, които издавал. С царския печат, естествено, били подпечатвани царските документи. След везира друг важен чиновник в Египет бил пазителят на царския печат и „казначей на царя на Долен Египет“. Понеже по онова време монети нямало, то всички финансови операции се произвеждали в натура, налозите и данъците се събирали в жито, добитък, плодове и така нататък, както и в благородни метали: злато, сребро. Всички държавни финансови операции били завеждани именно от този казначей, който поради това и носел титлата: „завеждащ това, което, дава небето, което произвежда земята и което принася Нил“, а също така „завеждащ всичко, което го има и което го няма“. Под негово ведомство били надзирателите на „бялата палата“ (тоест казначейството), на „двете житници“ и множество писари, както и царските имущества[13]. В качеството си на управител на дворцовото имущество той стоял по ранг непосредствено след везира[14].

Фараонът възложил на патриарх Иосиф да събира урожая през седемте плодородни години, а след изминаването на тези да началства при продаването на складираните храни. Естествено е било, щом той трябвало да борави с фараоновото имущество, да има печат, с който да скрепя издаваните от него във връзка с работата му документи. Ето че такъв му бил и даден. Би могло да се приеме, че той взел и длъжността на казначея. Извънредното положение, в което изпадала страната, съгласно фараоновите сънища, е изисквало, макар и временно, двете длъжности – на везир и казначей – да се съсредоточат в едни ръце – в тези на Иосиф;

б)Иосиф, след като получил пръстен от фараона, по разпореждане на последния, както ни се съобщава в Битие 41:42, бил облечен във висонна дреха. Дрехата, с която бил облечен в този тържествен за него момент, е специфична за Египет. Тя е означена в оригиналния текст на Библията с еврейската дума ŝеŝ=фина ленена материя[15]. Ленената култура е била широко застъпена в Египет. Египетските тъкачки изтъкавали доста фина материя от лен, която служела за направата на облекло за знатните. Египет изнасял ленени платове в чужбина, които били широко известни и се търсели много[16]. Когато фараонът искал да окаже голяма почест на някой свой велможа, той заповядвал да облекат последния в празнично облекло, естествено направено от ленен плат[17]. Следователно възнаграждаването му със скъпоценна ленена одежда, както ни е описано от битиеписателя, е исторически възможно и оправдано, като се имат предвид заслугите на Иосиф по разтълкуването на фараоновите сънища;

в)На облечения вече във фини ленени одеяния Иосиф фараонът окачил златна верижка (Битие 41:42). В Египет случаите на подобни награждавания не били рядкост. Ние знаем от египетските надписи, че фараоните награждавали със скъпоценни украшения своите офицери за проявена от тях храброст. Тези награди, които офицерите получавали, носели имената „злато на храбростта“ или „на благосклонността“ или просто „благосклонността[18]„. Явно е, че тези украшения били златни и фараонът ги раздавал на проявилите се офицери в знак за подвига им и от благосклонност към тях. Тъй например офицерът Амен-ем-хеб се проявил при един от походите на Тутмозес III в Сирия. Той пленил при град Алепо 13 сирийци, 70 осела, 13 бронзови военни ризници и 13 позлатени, а при град Каркемиш – 10 сирийци. За тези му геройства фараонът му дал „златото на храбростта“. Тези раздавани от фараона украшения, които били един вид ордени, както е установил египтологът К. Sethe[19], са имали формата на пръстени, токи, гривни и плочки, а така също и на ками и топори, тоест последните са играели роля нещо като съвременните ни парадни саби, кортици. В гробницата на Zenone, генерал от армията на Тутмозес IV, са изписани на стените неговите „ордени“: закривен меч, огърлица и гривни[20].

Подобни ордени са били давани и на проявилите се цивилни египетски чиновници. Тъй губернаторът на Горен Египет Sabni (от Древното египетско царство) бил награден, както сам той съобщава в един свой надпис, от фараона със „златото на благосклонността“. Князът пък Sen-nufer, „управител на житниците, стадата и градините на (бога) Амон“, носел на шията си друг вид орден – едно или две сърца. Този орден символично изразявал, че награденият с него притежава един вид сърцето на фараона, своя господар[21]. Следователно, когато фараонът окачил златната верижка, огърлица, на врата на Иосиф, фактически той го наградил, в знак на благосклонност, със своя орден. Явно е пълното съгласие на библейския разказ с историческата действителност и в този пункт;

г)Накрая фараонът наредил втората от неговите колесници да бъде за Иосиф. Това, разбира се, е напълно в духа на обстоятелството, че Иосиф става първи велможа на фараона, везир. Но дали по това време в Египет е имало колесници? В Египет колесницата се появява от времето на владичеството на хиксите. Самото египетско название на колесницата – mercobt свидетелства, че египтяните са възприели този вид бойна техника от семитите, а тези, както е известно, са съставлявали значителна част от хиксите. Затова ние срещаме да се говори за колесници и ги виждаме изобразявани по разните паметници в Египет едва от времето на хиксите насам. Случвало се фараоните да получават фино изработени колесници като подарък от иноземни владетели. Така например едно писмо (16, 9) от Тел-амарненския архив свидетелства, че Alŝŝur-uballit Асирийски подарил на фараона Аменофис IV колесница с впрегнати в нея бели коне. Следователно щом като Иосиф е бил в Египет по време на владичеството на хиксите, фараоновото разпореждане втората колесница да бъде негова, което ни предава Битие 41: 43, е в пълно съгласие с историческата действителност.

След направения кратък преглед на съобщението в Битие 41-ва глава за възвеличаване на патриарх Иосиф, във връзка с данните на египтологията, може със сигурност да заключим, че битиеписателят ни предава не приказна история, а достоверно описание на този върховен момент от живота на многоизстрадалия библейски мъж.

____________________

*Източници – http://edamjanova.wordpress.com и Духовна култура, 1958, кн. 1, с. 22-25. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Сановникът, който имал най-голяма власт след фараона и е заемал първото място след владетеля при разните церемонии, обикновено бива назован от египтолозите с арабската дума „везир“, „визир“, тъй като длъжността на везира при халифите и султаните е била, до голяма степен, аналогична на тази на въпросния египетски сановник. Че на Иосиф е бил дадем постът везир, личи от правата, в които фараонът го облякъл, като го поставил над целия народ, и само престолът щял да бъде по-горен от любимия син на Иакова (Битие 41:40, 41).

[2]. Египет се състоял главно от две области: Горен Египет – около средното течение на река Нил и Долен – около долното течение на тази река. Във въпросната титла, се изразява идеята, че везирът началства и над двете области, тоест над целия Египет.

[3]. Б. А. Тураев, История древнего Востока, Второе стереотипное издание, т. 1, Ленинград, 1936, стр. 200; Adolf Erman, Aegypten und aegyptisches L.eben im Aetertum, Tübigen, S. 123.

[4]. Тураев, цит. съч., с. 225-226.

[5]. Хиксите са били „сложен племенен конгломерат“, в който влизали семитски племена и племена от хуритски произход (В. И. Авдиев, История на древния Изток. Прев. X. Левенсон, София, 1950, стр. 206). Те нахлули в Египет около 1700 година преди Христа и властвали тук в продължение на век и половина. Ориенталистите считат, че патриарх Иосиф е бил в Египет по времето на хиксите.

[6]. Erman, цит. съч., S. 156.

[7]. Ibid., S. 157.

[8]. Например Якобхер (=”Яков е доволен”). Тураев, цит. съч., стр. 256.

[9]. Пунт е страна на юг от Египет по крайбрежието на Червено море.

[10]. Нубия се намирала на запад от Египет.

[11]. А. И. Веденскiй, Патрiархъ Iосифъ и Египетъ, Сергiевъ Посадъ, 1914, с. 301-302.

[12]. Erman, цит. съч., S. 313.

[13]. Тураев, цит. съч., с. 200.

[14]. Така е било и в Месопотамия (вж. Arthyr un gnund Joseph, der Tartan des Pparao. ZATW, 1923, Bd. 41, S. 205.

[15]. Счита се, че еврейската дума произхожда от египетската ŝs.

[16]. Срв. Erman, цит. съч., S. 594 f. Иезекиил 27:7.

[17]. Erman, цит. съч., S. 317.

[18]. G. Roeder’ Aus dem Leben vornehmer Ägypter, von ihnen selbst erzählt, Leipzig, 1912, no Dr. Joseph Slaby, Gn 41, 41-42 ud ältägypt Denkmäler Bibl. Zeitschr, 16 Ihrg. Fr. i Br., 1922, S. S. 23-24; Erman, цит. съч., S. S. 173 ff.

Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина.

Православието е Вселенската истина, истината за целия свят, за всички времена и за всички народи – протоиерей Георги Флоровски

Етикет: патриарх

Историята на „Един нов, малък и демократичен Устав на Българската православна църква“