Chavdar Spasov, The Miracle of Christ’s Resurrection in the Context of the Modern Science.
The main of this article is to contribute to the realization of the ever closer in our time interconnection of faith in God with various fields of science. In this case, the emphasis is on physics, as it is a fundamental natural science in it’s importance, and more precisely it is about the latest discoveries in the field of quantum physics. Based on successfully conducted scientific experiments, quantum physicists today are able to give scientific explanation of a number of so-called „inexplicable phenomena“ or „miracles“, among which many include Christ’s Resurrection. It has been suggested that not only quantum physics but also the modern „holographic idea of the universe“ does not contradict theological knowledge, and therefore faith in God.
Първо, бих искал да започна с това, че с този доклад не си поставям за цел да направя преглед на многообразието от аспекти, интерпретиращи от научна гледна точка Христовото Възкресение нито в исторически, нито в сравнителен план. Второ, не си поставям за цел и да осветля проблема през призмата на богословието като специфична област на научното познание, както и да подложа на критика различните, периодично появяващи се наукообразни теории, яростно отричащи факта на Възкресението. Задачата ми е съвсем скромна – да представя още една гледна точка относно въпроса за Христовото Възкресение в контекста на съвременните научни достижения, най-вече от областта на физиката.
Едва ли някой би оспорил констатацията, че няма атеист, който да не отрича Христовото Възкресение. И това е не само в наши дни, но и преди 20 века, когато Христовите ученици са проповядвали словото Божие: „Като чуха за възкресение на мъртви, едни се присмиваха, а други думаха: друг път щем те послуша за това” (Деяния на светите апостоли 17:32). Ако Възкресението обаче не е факт, то щеше да е просто един от многото примери на саможертва в името на доброто и стремежа към свобода на вероизповеданията. Тези, които отричат истинността му, знаят много добре това. Така те всъщност твърдят, че целият Нов Завет се гради на лъжа, тоест учениците на Иисус Христос и свидетелите на Възкресението или са излъгали, или самите те са се лъгали. Според атеистите, за да бъде нещо вярно, трябва да съответства на природните закони, а те имат предвид единствено тези от природонаучната област – традиционната физика, химия, биология и така нататък. Само че всеки може сам да си отговори на въпросите: дали в наше време човечеството има пълното познание на всички закони, които действат във Вселената, и какво ни дава правото да игнорираме възможността за уникални събития.
Това, че повторяемостта на едно явление във времето се е превърнало в единствен критерий за истинност, е доказателство единствено за неправилната насока на нашето мислене. В повечето науки, сред които и литературоведските, не можем да говорим за повторяемост в истинския смисъл на думата. Означава ли това, че литературознанието, например, не е наука? Ако липсва повторяемост, това е чудо, а според мнозина в природата чудеса не стават.
Всеки вярващ християнин многократно се е сблъсквал с нежеланието на отреклите се от Бога да се вслушат в какъвто и да е факт в подкрепа на Христовото Възкресение. В днешно време много хора считат, че ако вярваш в чудеса, то ти си невеж, набожен, тоест суеверен, нямаш научен подход и мироглед, не познаваш природните закони и си напълно заблуден. Още в Стария Завет обаче откриваме редица събития от необикновен характер, които може да се квалифицират като чудо. Разсъждавайки върху Книга на пророк Иона и описаните в нея необикновени събития, доц. Ивайло Найденов отбелязва: „В пророческите разкази от книгите на ранните пророци (…) чудесата са неразделна част от повествованието и се извършват както всички други събития – някак закономерно[1]”. След което констатира, че „в съвременния рационалистичен свят на християните става все по-трудно да вярват в събития, които са в противоречие с природните закони и научните постановки[2]”. Ако приемем обаче за чудо това да укротяваш морска буря, да ходиш по вода, да възкресиш човек от мъртвите, то чудо ли е да лекуваш болни хора със силата на вярата? Всеки съвременен човек, който е учил психология, ще каже, че е напълно нормално, но в годините, когато Иисус Христос е вършил това, хората са го възприемали като чудо.
На въпросите какво да разбираме под чудо и на какви природни закони се подчинява, традиционният научен подход не е способен да даде отговор. Популярното схващане е, че чудо е всичко онова, което хората не могат да си обяснят по „научен” начин. За вярващия чудото е отблясък от творческата енергия на Бога. Мнозина продължават да смятат, че чудеса няма и не могат да съществуват. Това твърдение щеше да бъде вярно само ако имахме цялото познание за света. „В Свещеното Писание се говори за чудеса, за сбъднати пророчества, за богооткровения и други – всичко това обаче за атеиста, за невярващия в съществуването на Бога е празна вяра. Той предварително си е поставил очилата на неверието и чете Библията с предварително настроение и предварително убеждение[3].” За християните дори „съществуването на света е чудо на Божията любов и милосърдие[4]”.
Иисус Христос е разпънат на кръст по времето на Ирод Антипа и както много точно отбелязва Емил Трайчев: „Ирод Антипа (4 година преди Христа – 39 година след Христа) е единственият Иродов син, който доказва, че е способен държавник и ръководител[5]”. След това допълва, че управителят на Галилея „заема позиция против Пилат Понтийски (26-36 година) в защита на юдеите[6]”. Това обаче е двойнствена игра, плод на егоистични интереси, поради което „Иисус Христос го нарича „лисица” (срв. Лука 13:32), защото наистина се касае за хитър и славолюбив човек, точно копие на (баща си – бележка моя) Ирод Велики[7]”.
Приковаването на кръст като екзекуция е било добре познато по тези земи, включително и в Иерусалим. За да са сигурни, че Иисус Христос ще бъде убит и погребан така, че никой впоследствие да не може да твърди, че е възкръснал, Го разпъват на кръст – най-жестоката екзекуция тогава. Тялото Му е погребано в каменна гробница, като входът на гроба е затворен с огромен камък, който човек не може да отмести, а гробът е пазен от римски войници (срв. Матей 27:60). След три дни както евреите, така и римляните потвърждават, че гробът е празен, а камъкът е отместен от входа на гробницата (срв. Марк 16:4). Безсилни пред фактите, на еврейските равини не им остава нищо друго освен да изфабрикуват твърдението, че Христовите ученици са откраднали тялото (срв. Матей 28:13).
I. Православната църква не познава абсолютната дихотомия, противопоставяща религия и наука, вяра и знание
Нейната традиция е напоена с дух на широта, както се потвърждава това от мислите на св. Григорий Назианс (Богослов): „Разсъждавай философски за света, за материята… за възкресението на душите, при което, разбира се, както постигнатото да не е безполезно, така също и непостигнатото да е безопасно“ (PG 36 25А, Против Евномий). Православието се намира в диалог с науката, задълбочава се в нейното съдържание, ползва се от нейния опит и терминология, за да даде на собственото си послание одеждата на историята и плътта на епохата, без да измени с това своята вяра.
Климент Александрийски определя диалектиката като „наука, способна да разкрие (естественото, бележка на преводача) откровение на нещата“ (Стромата 1, 28). Той твърди също: „И за тези, които се упражняват в познанието, е задължително, от всяка наука да вземат това, което служи на истината“, тоест човекът, изследващ истината, този, който се упражнява в гносиса (знанието, скоби на преводача), взема от всяка наука това, което води към истината, било то в областта на музиката, аритметиката, геометрията или астрономията. В този смисъл „гностикът се занимава също с диалектиката, при което той усвоява от нея класификацията на родовите понятия въз основа на видовите, и той ще установява различието на отделните неща, докато не достигне до първите и най-елементарни понятия“ (Стромата 6, 10). И на друго място: „Геометричният анализ и синтез съответстват на класификацията и дефиницията в диалектиката. И от класификацията ние се връщаме отново към най-елементарното. Следователно ние правим класификацията на рода на изследвания предмет с оглед на съдържащите се в него видове, също както различаваме при рода „живи същества“, към които принадлежи човекът, възникналите при тях видове – смъртен и безсмъртен (вид), – като при това ние делим родовете, които се явяват многосъставни, на най-елементарни видове, докато не достигнем до търсеното, което не се дели по-нататък“ (Стромата 8, 6).
Това, което при Климент Александрийски служи на истината, има връзка с понятието „истина“, отнасящо се до знанието предвид същността на нещата, било то в смисъл на аристотелевското съответствие на ум и нещо (adaequatio intellectus rei) или на другите философски начини на подход (към тази теоретико-познавателна проблематика, скоби на преводача) (кохерентност, консенсус, семантика, социология и така нататък). Реално съществуващата „истина“ на религията и специално на християнството е образец за живот, а не само за теоретични изследвания на човешкия разсъдък. Не този, който само спори по въпросите за истината, но „който постъпва по истината, отива към светлината“ (Иоан 3:21). Човеците са призвани да познават „истината“, защото „истината ще ви направи свободни“, в смисъл, че се стига до познанието за Христос като „пътят и истината и животът“ (Иоан 8:32; 14:5) и този опит се следва в личния живот. На практика християните са призвани да се ограничават не само с „познание на истината“ (1 Тимотей 2:4; 4:3; 2 Тимотей 2:25), но те трябва „да ходят в истината“ (2 Иоан 1:4) и да постъпват според истината (срв. 1 Иоан 1:6). Следователно в християнството истината не е систематична сума от теоретични понятия, но реално съществуващ факт, който насочва човешкия живот, защото според думите на Господа само „който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно“ (Матей 5:19).
Критичното и синкретично разглеждане на понятието „истина“ е изключително важно в областта на религията, защото вярващите от всяка религия се изграждат според образа на Бога в духа на тяхната вяра. Заедно с това те тълкуват с критериите на тази вяра своя собствен живот в настоящия и бъдещия век. Спасяващият опит на това духовно отношение определя също понятието на „святото“ в живота на народите, което се въплътява в техния исторически път и изразява характерните форми на тяхната културна идентичност. „Светостта“ на вярата намира потвърждението си постоянно в борбата на съвестта да не се допуска отклоняването от пътя на спасителната връзка на вярващия с истинското съдържание на религиозната вяра, когато същевременно тя му се вменява в дълг за съзнателно или несъзнателно религиозно самовглъбяване.
Християнството в своята специфика основа изключителното си отношение към истината на вярата върху всеобщия план на Божественото домостроителство (oikonomia) в Христа, което съставлява истинското Божие Откровение за Неговото учение и за всеки вярващ член на Неговата Църква относно истината за отношението между Бога, човека и света. Докато абсолютната истина на всички религии е свързана със святото и божественото, то в християнството тази истина е въплътена в личността на Иисус Христос. Диалектиката между вярата и знанието е съществен елемент на историческия процес при възприемането на света в тялото на Църквата, която е тяло Христово. Все пак възприемането на света в тялото на Църквата не изключва определени тенденции при отхвърлянето на предишно духовно наследство. Напротив, това възприемане е свързано с изискването да се приеме също и духовното наследство на всички народи в новата реалност. Вселенскостта на мисията на Църквата трябваше да бъде показана чрез уважение на тяхното културно многообразие, така както също трябваше да се покаже, че Христос въплъти всичко в собствената Си човешка природа, за да бъде в тялото на Църквата, „която е тяло Христово“, а Христос „всичко във всички“. Това означава, че всички особени духовни традиции на народите могат и трябва да бъдат включени във всеобщия план на Божественото домостроителство за спасението на човека и обновата на света.
Разбираемо е, че християнството още от самото си появяване се срещна с елинизма, който бе за всички културни народи на епохата най-високото постижение на човешкия дух и с подкрепата на духовната динамика на елинско-римския свят можа да постигне универсално излъчване. Срещата на християнството с елинизма би могло да се разглежда като върхов момент в духовната история на човечеството, защото действително се срещнаха две големи духовни величини, които, от една страна, имаха противопоставена посока в интерпретацията на отношението Бог-човек-свят, и, от друга – универсални перспективи в духовното търсене. В тази връзка тяхната среща в съществуващата духовна реалност в света действаше като катализатор и предизвика верижна реакция както във вътрешната функция, така също и в отношенията на двете величини.
Преди всичко в историята на елинско-римския свят неизбежното съвместно съществуване на християнство и елинизъм активира неговата разнопосочна динамика на възприемане и улесни чрез многогодишно духовно пресъздаване или също трагична конфронтация оформянето на трайни предели за плодотворна и хармонична връзка, която определи по-дълбока идентичност и исторически форми на израз на духовното европейско наследство и въобще на християнския свят. Тази връзка бе плодотворна, защото християнството включи възприемането на елинизма в изпълнение на задачата си да приеме и обнови света като забележителна мистагогия (въвеждане в духовността). И това във време, когато елинизмът разпространяваше теорията си за човека и света и чрез нейното универсално звучене откри спасителното послание на християнското Откровение. В не по-малка степен тази връзка бе също хармонична, защото християнството в своето богословие разполагаше със систематизирано учение за човека и света тогава, когато елинизмът, без да бъде засегнат, свърза антропоцентричната си и космоцентрична теория с теоцентричната перспектива на християнското Откровение.
В действителност връзката на тези две духовни величини в християнския свят бе налице, въпреки спорадичните конфликти преди всичко през първите столетия. Тази връзка намери израз в патриотичната традиция на Църквата и оформи нейното съдържание не само като историческа необходимост и като диахронично функционално отношение. Християнството се нуждаеше от елинизма, за да формулира благовестието на своето послание за спасение чрез възприетите образци на елинско-римския свят. Същевременно елинизмът нямаше нужда от християнството, за да се свърже със социалната динамика на религиозната вяра и да оформи безкрайното си умозрително-спекулативно търсене в областта на богословието. Взаимното зачитане на вътрешната самостоятелност на двете духовни величини непрекъснато даваше възможност за обновяване на диалектичната духовна тайнственост в „съвместно извършваното общо служение“,произтичащо от двата неизчерпаеми извори на духовното наследство на християнския свят и подхранващо всеки нов духовен стремеж към Бога, човека и света.
Направените от Министерството на просветата предложения относно по-нататъшното развитие на нашето образование и предизвиканата във връзка с тях широка обществена дискусия ни задължават да изтъкнем нуждата и от религиозно обучение и възпитание на нашата младеж. Въпросът за религията в най-висока степен засяга свободата на съвестта, свободата на последната мирогледна убеденост на човека, затова всеки опит да се наложи чрез училището само атеистичното схващане е от една страна посягане на самата най-съкровена свобода на гражданите, а от друга страна той неминуемо е обречен на неуспех. Защото както чрез държавни закони и училищни режими не е могъл да бъде унищожен и изкоренен през вековете материалистическият мироглед, точно тъй и в още по-висока степен не може чрез подобни закони и режими да бъде унищожен и изкоренен религиозният мироглед: вярата в един висш разумен творец, промислител и съдия на света и на човека; вярата в разумно начало, разумна цел и разумен смисъл на света и на човека. А щом е така и щом във всеки народ фактически всякога логически последователните люде са били привърженици на този религиозен мироглед, когато са искали да обосноват правилно своите нравствени, естетически, познавателни и особено социални идеали, то ясно е, че за никое поколение на един свободен народ не би трябвало да липсва възможността за религиозно обучение и възпитание, разбира се, за онези, които желаят такова обучение и възпитание. Толкова повече, че религиозното обучение се изисква и от много най-различни педагогически, психологически, културно-исторически и прочее съображения на всяка епоха.
Преди всичко религиозното православно-християнско обучение и възпитание на нашата младеж истински би подпомагало и обслужвало научния дух на образованието, колкото и някои да са склонни да мислят, че точно религията и религиозното възпитание противоречат на науката и на научния дух. Религия и наука може да противополага само онзи, който от незнание отъждествява религията с невежеството и с най-нисшите анимистични суеверни представи, като забравя, че тези нисши представи са в противоречие не само с науката, но и с възвишената християнска религия. Тези представи и суеверия на невежите са печален факт, но те не ни дават право да отричаме заради тях и да пренебрегваме възвишената религия, на която са били смирени и предани чеда такива гении и корифеи на науката като Коперник, Кеплер и Кант, Паскал, Пастьор и Иван Петрович Павлов, Лок, Лайбниц и Ломоносов, и много стотици като тях. Само поради незнание и недоразумение, заради нисшите суеверни представи може да се отрича светлата религия на любовта и братството, на свободата и правдата, на чистотата и съвършенството, каквато е християнската. Разликата тук е толкова голяма, че нея са принудени да признаят дори люде, които, общо взето, са имали отрицателно отношение към религията. Така покойният вече професор Иван Кинкел, който беше у нас горещ защитник на фройдизма и фактически отричаше религията в редица свои съчинения, накрая отчете правилно грешката си, схвана, че не бива заради нисшите вярвания да се отрича християнството и писа така: „Истинската религия, тази, която е въплътена в християнското учение, изразена в Евангелието и проповядвана от църквата, няма нищо общо с мрачния азиатски фатализъм, с безжизнената отшелническа философия, за майя нирвана и за карма, отричащи реалния живот с неговите конкретни прояви и всичките му стремежи за усъвършенстване и развой. Тя дава един идеален мироглед на хората за наличността в света на една висша нравствена сила, регулираща живота и човешките отношения; тя упътва и успокоява хората и им дава нравствени сили да издържат най-големи лични нещастия в тия случаи на живота им, когато само християнската вяра, надежда и любов могат да им помогнат. Най-после тя ги учи да изпълняват своя велик човешки дълг към всички ближни, непрекъснато да работят за своето нравствено усъвършенстване и да посветят целия си живот в служене на другите хора и на обществото. Далеч отстои от тази идеална жизнена и нравствена философия окултизъмът – дъновизмът и теософията, проникнати и просмукани до дъното с черен мистицизъм в крайните му нежизнени прояви[1]“.
Ако казаното е вярно за теософията и окултизма, още по-вярно е то за съвсем неизяснените първични магически, натуралистични и анимистични представи, каквито всеки човек носи в детството си и които непросветеният народ носи и задържа цял живот. Затова именно научна и то научна в най-дълбокия смисъл на тази дума е работата на онзи, който не смесва нееднаквите представи в религията, а се заема да установи, да избистри и изясни в светлината на разума тези представи, да ги огледа в светлината на най-високите религиозни представи, каквито са християнските, и да ги развие и оплодотвори. А това именно извършва в своята работа християнският вероучител. Вместо непсихологично и догматично да отрече всичко в тези представи, той издирва психологическите им духовни корени в самата природа на човека и различава внимателно истината от лъжата в тях. Той не е склонен да отрича изобщо религията заради нисшите елементи в тези представи, защото това би се равнявало с отричането на науката заради злонамерената или невежествена злоупотреба с нея от страна на този или онзи. Обобщаващото брутно отричане е толкова по-пакостно тук, че то вместо да премахне суеверието, дохожда да го затвърди, доколкото в него има и елементи на истина, на правота, да го фанатизира и да го направи действително обща психоза, опасна за народното здраве.
Още такъв универсален ум като Херберт Спенсер беше правилно изтъкнал в своите „Основни начала“, че религията и науката не стоят като две гранични, чужди една на друга духовни области, а че научният дух и религиозният дух се взаимно съпътстват; че научният дух не идва за религията отвън, а живее в самата нея вътре, като постепенно изяснява и възвисява нейните представи и затова тя е еволюирала. Само преднамерено могат при това положение да се отричат последните висши форми на религията заради първите ѝ, надживяни, преодоляни вече стадии. С такава логика биха могли да се отричат еднакво науката, изкуството и всички културни прояви, тъй като първоначалните им, зародишни форми от някога не съответстват на издигнатото днешно научно или художествено равнище на човечеството.
Във втората част на трактата си Пенов оборва конкретните обвинения на студента. Той посочва, че Духовната семинария е институция, съдадена на конституционни основи, но отдавна се е превърнала в трън в очите на неуспелите[33]. Съгласен е обаче, че там учениците не получават добро образование, но не защото са по-слабо интелигентни от връстниците си, а понеже нямат достъп до нужните им книги. Това е така по липсата на достатъчно средства от Българската православна църква, заради нежеланието ѝ да купува книги, които ругаят религията и оскърбяват религиозното чувство на учениците[34] и не на последно място следствие от насилственото лишаване на Семинарията от собствената ѝ сграда в столицата, изпратила младежите да живеят изолирани високо в планината и далеч от културния живот. Скоро, пише Пенов, учениците ще заприличат на гладиаторите, обречени в съдбата си: да не би по Нероновски да искате […] да мине тържествено покрай императорската ложа и да поздрави: Ave, Caesar, morituri te salutant! [35]. По подобен начин Пенов отхвърля мнението на Спиридонов, че Духовната академия е цитадела на предразсъдъци и че в нея учат деца от буржоазни фамилии.
Пенов оборва последователно личните обвинения в статията. Той не отрича, че вярва в превъзходството на християнството пред марксисткия светоглед, но подчертава, че това не е съревнование или борба, а твърдо убеждение, че всеки материализъм преминава в творчески идеализъм, че теизмът е по-съвършен от материализма[36]. Пенов отрича да е против изграждането на новия обществен строй, българо-съветската дружба и борбата за мир. Напротив, пише той, християнството е за социализъм, патриотизъм, равноправие и мир. То учи на труд и честност, любов, правда и мир[37].
Пенов отрича да е казал, че безбожниците от Джордано Бруно до наши дни са неморални хора, понеже средновековният мислител е бил еретик, но религиозен, а не безбожник[38]. Срещу обвинението, че е почитател на расизма и Хитлер, Пенов подчертава, че германският фюрер е бил последовател не на християнски, а на ницшеански идеи. Напротив, в Духовната академия преподавателите защитават славянството, смятат Русия за освободителка, а руско-българската църковна дружба – за опора на националното битие. Така че, институцията е русофилска, славянофилска и антихитлеристка[39]. Християнското учение е против всеки капитализъм и империализъм, като мамонизъм – добавя той[40].
Обвиненията от статията, че в Духовната академия са криели вестта за излитането на Гагарин, защото е разбил на пух и прах цялата християнска митология, Пенов опровергава с факта, че полетът е бил през Великденската ваканция. На Веселин са му набелязали определени лица, което трябва да засегне в статията си, без да го питат […] за истината и елементарната логика[41], констатира авторът и отхвърля това скалъпено обвинение. Твърдението за Гагарин и християнската митология Пенов нарича най-голямата глупост в цялата статия, защото християнстовото няма никаква митология, никакви богини и богове, а има строго логично и разумно обосновано учение за един Бог-творец. В него представата за Бог и представата за света са взаимно свързани. Бог е творческата воля и сила, към която трябва да се отнасяме със смирение и благоговение[42].
Подвигът на Гагарин, продължава разсъжденията си полемистът, не може да се сравни с величието на Бога: Ако е величие да литнеш на някакви си 300 км, колко необозримо по-голямо величие е да бъде създадена, управлявана и в абсолютен смисъл владяна Вселената[43]. Творческа несъизмеримост между човека и Бога, морално пигмейство и нищожност на човека Пенов илюстрира и със стихове на Блага Димитрова. Коментирайки новата ѝ книга Светът в шепа, посветена на овладяването на Космоса, той посочва, че дори невярваща материалистка като нея пише Бог с главна буква и го нарича Творецът на необятната вселена (Димитрова 1961).
Димитър Пенов (1903-1983)
В края на трактата си богословът заключава:
Примирени в светлините на мирогледа на вярващия, човешките постижения, които доведоха до полета на Гагарин, получават единствено правилна, реалистична оценка. Тогава те не водят до главозамаяност и до изстъпване срещу Бога, а […] до смирение, поради съизмерване величината на човека с величината на Бога. Водят до благодарност към Бога, че ни е дал такива големи духовни сили да проникваме в неговото творение […], да поверяваме съдбата си във всемогъщата Божия десница и да изпросваме Неговата помощ за все по-нови и по-големи космически завоевания[44].
Според Пенов, мирогледът води до различно човешко поведение. Ако се мислят за пълни господари на небето, хората го делят на периметри. Но ако смятат, че над небето стои Богът-Отец, те непременно ще стигнат до идеята за братство, като деца на един баща. При първия случай изходът е война, а при втория – братство, любов и мирно съществуване[45].
В края на изложението Пенов използва думите на Георги Димитров аз отстоявам смъсъла на моя живот[46] и на Кант звездното небе над мене и духовният закон у мене, за да се обяви категорично против съществуването и поддържането на атеистичната политика на комунистическия режим, против нейната нехуманна същност и незаконосъобразност. Той пише:
Когато пресата, радиото, училището, читалището, книжнината, киното и изобщо всички пропаганди и средства на ОФ власт насаждат само атеистичния мироглед и с всички сили отказват съществуването на право на християнски мироглед, който е мирогледът на болшинството от народа; когато на ръководните политически, културни, стопански, административни, възпитателни и други постове и изобщо в целия горе-долу държавен организъм се поставят само атеисти материалисти, а религиозните се лишават от равноправие; когато способните деца на християните биват обучавани и възпитавани в атеизъм и материализъм; докато децата на атеиститие биват възпитавани в мирогледа на своите родители; когато всичко туй заедно с всичко друго, което лишава християнския ми мироглед от равноправие, се върши, аз не намирам никакво място за аполитичност и издигам глас на протест, глас в защита на Конституцията[47]!
Поантата на трактата е:
Докога в родината ни бащина ще царува[48] тая атеистическа, противоконституционна дискриминация към вярващите, която позволява такива неспособници да бъдат през главата на хиляди отличници, приемани в Университета; която […] принуждава Семинарията и Академията […] да приемат и такива неспособници; и която позволява на българската ОФ преса да печати техните недомислия и чрез тях да провокира по най-груб начин религиозните чувства на вярващите български граждани? […] Мен ме интересува съдбата на нашия […] веротърпим, но не безверен и не безмълвен в своята вяра народ, който има право да изисква честно, чисто и конституционно служене от страна на българската преса[49]!
Заключение, или религиозната идентичност срещуатеистичната пропаганда
Едно от най-разпространените средства за водене на атеистична пропаганда в България през 50-80-те години на ХХ-ти век са публицистичните материали в пресата. Писмени или визуални, те имат преки послания и голяма ефективност, тъй като не пощадяват нито една от религиозните деноминации. Техните автори често са служители на репресивните или държавните органи, което обикновено възпира обектите им от отговор и последваща реакция. Друг често обикнат способ са анонимните статии, дописки, репортажи, фейлетони и други или тези, чиито автори са скрити под псевдоним. В тях на воля се тиражират инсинуации, лъжи и клевети.
Засвидетелстването на лична религиозност писмено или вербално не е сред разпространените средства за противопоставяне срещу атеистичната пропаганда и изобщо срещу атеистичната политика на комунистическата държава през проучвания период. Вместо тях лаици и вярващи предпочитат да демонстрират формално адаптиране или видима лоялност към съществуващия ред. Протести под формата на отговори на публикации или отворени писма обикновено са напълно невидими – те потъват в документацията на институциите или са разследвани от милицията или Държавна сигурност. Всъщност те дават нагледна представа за безнадеждността на съпротивата в тоталитарната държава.
Точно това показва и своеобразният протест на Димитър Пенов. Макар ценни откъм идеи и аргументация, тъй като са дело на професионален богослов, текстовете му остават в чекмедже – в книжата на патриарха и понастоящем в неговия институционализиран личен архив, неизвестни на публиката. Възможно и логично е те да са били спрени от самия патриарх Кирил било като тип цензуриране, съзнавайки невъзможността тези полемични трактати да се отпечатат в тоталитарните медии[50], било с цел да предпази своя близък приятел от последваща репресия, било с оглед укрепването на църковно-държавните отношения. Затова, независимо от актовете на подобна съпротива, атеистичната политика не е прекратена. Напротив, тя продължава с пълна сила в следващите 30 години, а в някои от елементите си – и до днес[51].
Авторът Жоржета Назърска
Ако обаче писмените протести на Пенов бъдат анализирани от друга перспектива, песимистичните изводи за крайния резултат от двубоя атеизъм-религиозност могат да изглеждат и другояче.
Следвайки традициите на Емил Дюркем и Уилям Джеймс, немалко социолози на религията като Робърт Бела и съвременни културолози като Клифърд Гиърц подчертават, че човешката емоционалност е съществен елемент от религиозния живот (Bellah 1970; Geertz 1983). Социално-конструктивисткият подход очертава социалното измерение на религиозните емоции, извежда разбирането, че те са едновременно частни и колективни, лични и обществени, субективни и обективни. Емоциите са неразделна част от религиозния опит. Нормън Дензин подробно разработва въпроса за емоциите като въплътен опит (Denzin 1984). Марк Уин дели емоциите на позитивни и негативни, на себенасочени и колективни (Wynn 2005). В своя специален труд Оле Рийс и Линда Уудхед (Riis, Woodhead 2010) теоретизират върху така наречения религиозен емоционален режим, смятайки, че той е връзка на индивидуалното с общото, понеже религиозната емоция не е просто чувство, а има социокултурен характер; тя се конструира в социалните структури и е свързана със социализацията на индивида. В този смисъл те смятат изразяването на религиозната емоция за форма на социално отношение, а емоционалните режими – за свързани с властовите структури. Тези режими са единство на участник, колектив и символи, и когато едно от трите звена рухне, се наблюдава разрушаване на самия емоционален режим. Рийс и Уудхед въвеждат понятията динамика и сила на религиозната емоция, маркирайки положителните и отрицателните ѝ страни: динамизиране, обогатяване, трансформация на личния и обществения живот, укрепване на ценностите, но същевременно поставяне на цели групи и индивиди в зависимост: източник за омраза и дори престъпления. Арли Хоксчилд (Hochschield 2012) формулира още ключови понятия: управление на емоциите, правила на чувствата и емоционална работа.
The article deals with topic of atheistic propaganda of the communist regime in Bulgaria in the 1950s-1960s, in particular with one of the mechanisms of action of atheistic propaganda – polemical publications in the dependent print media, which usually initiate restrictive actions by the authorities against the objects and personalities. The text combines the perspectives of history and religious anthropology to explore the possibility of opposing personal acts demonstrating a religious identity during the totalitarian regime against mass media pressure.
***
Атеистичната (антирелигиозната) пропаганда в България (50-60-те години на ХХ-ти век)
След прекия терор над религиозните общности в България – убийства на духовници, изправяне пред така наречения Народен съд и в специални режисирани процеси (1949-1952), в края на 50-те години на ХХ-ти век държавата по съветски пример дава началото на целенасочена атеистична кампания. Условно тя се дели на четири етапа: 1) края на 50-те – края на 60-те години на ХХ-ти век; 2) 70-те години на ХХ-ти век; 3) средата на 80-те години на ХХ-ти век; 4) средата на 80-те години на ХХ-ти век – 1989 година (Чурешки 2004; Огнянов 2009; Методиев 2010; Денев 2012).
Най-сериозната офанзива е през първите два етапа. Тя стартира с Решение А №344 от 26.12.1957 година на Политбюро на Централния комитет на Българската комунистическа партия (Решение 1965), което предвижда мерки за ограничаване на църковно-религиозната дейност по административен път, осъществяване на атеистична пропаганда в сферата на науката, курсове и подготовка на пропагандатори, публикуване на статии, брошури, монографии и сборници и други. Нормативната рамка на атеистичната политика е допълнена и от други партийни документи: резолюции на Пленума на Централния комитет За идеологическата борба на Комунистическата партия (04.1962); решение на Политбюро на Централния комитет За безкомпромисна борба против проявите на буржоазна идеология (04.1963); решение на Секретариата на Централния комитет на Българската комунистическа партия за засилване на атеистичната пропаганда и за ликвидиране на влиянието на религията в бита (12.1966-01.1967)[1]; Решение на Секретариата на Централния комитет на Българската комунистическа партия за по-нататъшното подобряване на работата за атеистичното възпитание на трудещите се (27.12.1966) (Решение 1969).
В изпълнение на партийните повели през посочения период в цялата страна са основани домове на атеиста (1959), секция Научен атеизъм в Института по философия към БАН (1960), Дружество за разпространение на научни знания Георги Кирков, народни университети, клубове, кръжоци, лектории и други. На атеистична тема се изнасят лекции, пишат се брошури, излиза поредицата Библиотека Научно-атеистични знания, публикувани са монографии и сборници, организират се изложби на карикатури и плакати, произведени са анимационни и игрални филми, режисират се театрални постановки и други.
Тоталитарният режим отрежда особена роля на пресата. Специално се създават периодични издания по съветски образец[2]. Много чести са тематичните публикации на статии, репортажи, дописки, фейлетони и карикатури в тиражните медии – вестниците Стършел, Труд, Вечерни новини, Кооперативно село, Отечествен фронт, Народна младеж и списанията Младеж и Изкуство (Nazarska 2017). В периодичния печат пропагандата е ориентирана против всички религиозни общности, обвинявани в злоупотреби, саботаж на мероприятията на властта и производството, разпространяване на монархически и буржоазни идеи, подхранване на суеверията, ретроградност, влияние върху възрастните и младото поколение, поддръжка на експлоатацията и потисничеството и колаборация с чуждестранните врагове [3].
Симптоматично е, че адресатите на тези цинични и унижаващи свободата на съвестта и достойнството публикации не отговарят. И няма как да го сторят в условията на цензура и липса на свобода на словото. Те се задоволяват с реакция само в тесен кръг. Предизвикана от фейлетон на Васил Цонев във вестник Стършел (1958) (Цонев 1958), игуменката на Княжевския манастир Серафима обявява на монахините, че всяка е свободна да напусне, без истории, които ни излагат. Тезата ѝ, че никой не може насила да ни застави да се откажем от Бога, не е публикувана[4]. Отворено писмо-петиция на анонимни граждани, изпратено до Централния комитет, Министерския съвет и Президиума на Народното събрание (май-юни 1969), също не попада на страниците на вестник Поглед. В него авторите, верующи християни, миролюбиви и родолюбиви, пишат възмутено срещу отречници, изтънчени кандидати на науките и професори, ненужни критикари, журналисти и писачи на статии и епиграми. Те твърдят, че храмовете се рушат, защото не се ремонтират, а се поддържат само когато се превърнат в музеи, и протестират против следенето, осмиването на вярващи и богослови, против специалното отношение на ръководителите към религиозните подчинени и следенето в храмовете (Захариев 1967[5]).
През 50-60-те години на ХХ-ти век в печата стават модни личните изповеди на духовни лица, скъсали с религията. Във вестник Народна младеж (1958) монахиня Антония от Мъглижкия манастир разобличава религията и манастирите и се отказва от Българската православна църква[6]. Епигонствайки съветския опит[7], Йордан Николов – семинарист и студент в Духовната академия (ДА), не само пише брошурата Защо не сложих расото (1962), но става платен пропагандатор на атеизма (Елдъров 2002:13).
Истинолюбивият човек: случаят Димитър Пенов
Димитър Пенов (1903-1983)
Димитър Пенов Димитров (1903, село Сухаче – 1983) принадлежи към първата генерация богослови, школувани у нас. След като завършва Софийската духовна семинария (1925) и Богословския факултет на Софийския университет (БФ на СУ, 1929), специализира теология и философия в Берн и Йена (1938-1940); там защитава докторската си дисертация. Работи като учител в Софийската (Черепишката) духовна семинария (1929 -1938, 1940-1951). Членува в Учителския въздържателен съюз. Преподавател (1951), доцент (1960) и професор (1962) е в Катедра Апологетика и история на философията на Духовната академия, където е титуляр по история на философията, психология и логика. Работи в областта на апологетиката, проучва отношенията религия и философия, значението на монотеизма за човешкия светоглед, религиозната философия на Кудрявцев и Голубински, Фридрих Паулсен и други. (Пенов 1941, 1942, 1952, 1954a, 1956a, 1960, 1962, 1963, 1969). Участва при съставянето на новия Устав на Българската православна църква (1951) и в Третия Църковно-народен събор (1953) (Стаматов 2000:69; Крикорян, Пенов 2014).
Близък с патриарх Кирил[8], Пенов започва работа в Духовната академия в момент, когато след разформироването на Богословския факултет на Софийския университет много от колегите му са били интернирани, книгите им конфискувани, а те заклеймени като буржоазни мислители и антикомунисти (Нушев 2018:19). В ход е съветизацията и комунизацията на науката, включително философията, с активната роля на Тодор Павлов (Живкова 2006). Известен със своята нетърпимост към атеизма и бездуховността, още в началото на 50-те години на ХХ-ти век Пенов е предизвикан да участва в редица полемики за своите публикации[9].
През 1957 година властта организира кампания против неговата статия Религия и образование (Пенов 1956в)[10], призоваваща към религиозно обучение и възпитание на младежта. Оценена като опасно религиозна (Чурешки 2004:146), тя е заклеймена първо от главния редактор на Литературен фронт Славчо Васев (Васев 1957). Той укорява Българската православна църква за това, че не е разбрала как комунизмът е осъществил християнските идеали и не е нужно религиозно обучение за новите поколения. Статията, която според британския посланик показва дълбочините на интелектуалната стагнация, до която е затънал сателитният режим (Димитров 1994:13), завършва с поантата: Нашият народ роди Ботев и Георги Димитров, ние имаме художници, поети и музиканти, които продължават да творят, ние дори сме превели сонетите на Шекспир на български. Какво повече може да се иска от нас?
На същата публикация реагира с недоумение, възмущение и учудване университетският преподавател Гавраил Хрусанов (Хрусанов 1957)[11], който громи Пенов, че е враг на всичко ново, творческо и прогресивно в страната че е изопачил историческата истина и че е предложил идеи без основание.
В отговор богословът съставя отворено писмо до патриарх Кирил, озаглавено Гавраил Хрусанов и истината. На 35 машинописни страници той разглежда всички измислици и клевети, долни и недостойни инсинуации, клеветническия монолог против истината. Пенов смята, че атеистичното възпитание открито нарушава Димитровската конституция (1947) и пледира да се спазва гарантираната от нея свобода на съвестта и на изповеданието. Според него, науката и религията са съчетаеми, когато не се налагат от държавни закони и училищни режими: Гарантирането на свободата на съвестта за всички е единственият път да не се дохожда до позорни за човечеството неща, като изгарянето на Бруно. Той отрича атеистичните аргументи като лишени от смисъл, понеже обясняват религията с обществено-икономическите условия, смятат я за обслужваща експлоататорските класи и за разпространяваща суеверия, гледат на нея като инструмент на мракобесието и тиранията.
Пенов си служи отлично с характерни реторични похвати, използвайки въпроси, възклицания, обрати на мисълта, игра с думи, привеждане мнения на авторитети и прочее. Той цитира Алеко Константинов, Ботев и Макаренко и дори влиза в диалог с опонента си (Срамно, много срамно, Гавраил Хрусанов!). Според него, религията е висша форма на морал, слепец е оня, който води нашата младеж по пътя към щастието без философско себевглъбяване, без високите морални норми на християнството. И добавя: рай на земята без небето и против небето е пълното Вавилонско стълпотворение и гибел за човеците и народите – ад. Атеистичното възпитание е наречено плитка политика, която учи децата ни, че тоя свят няма творец, промислител и съдия, който няма сам респект към нищо свято и така възпитава децата ни, поругава основна светиня на човешката душа. Пенов пише:
Смятам, че социализмът ще се построи не като започнем да гоним и обезправяваме различаващите се мирогледно от нас и да искаме да ги изкореняваме – тях и мирогледа им, а ще се построи, ако спазваме конституционно гарантираното равноправие на мирогледите и ако въпреки различния си мироглед, всички задружно строим социализма, съревновавайки се помежду си кой повече постижения ще даде[12].
Една значителна част от нашето интелигентно общество не се чувства здраво привързана към църквата. Тук се срещат такива образовани хора, на които църквата е нещо безразлично. Всъщност това безразличие е чисто и просто една недостатъчно съзната антипатия. Други явно отричат църквата и се борят за унищожението ѝ, а трети, ако и отричайки я, нямат смелост открито да подкопават устоите ѝ. Интересно е да се знае, откога и как се е оформило това отрицателно, неправилно отношение на някои наши образовани хора към църквата. Трябва да се признае, че то идва още от времето на Ботев. Наистина, поради легендарния му подвиг във Врачанския Балкан и заради големия му поетичен дар, той е мил на всяко българско сърце, ала, ако речем да се отнесем обективно, ще трябва да признаем, че Ботев направи грешка, когато с невъобразими хули навремето ругаеше родното духовенство и православните християни. Който е чел стихотворенията и, особено, писмата му, много добре знае това. По едно нещастно стечение на обстоятелствата, в Русия, където добил образованието си, попаднал под влиянието на нихилизма, едно пагубно безбожно учение, което отричаше всички ценности в миналото и настоящето на народа и създаде почва за появяването на днешните антихристиянски управници на Русия. Поезията на Ботев, както и легендарния му подвиг, плениха умовете на младежта и заедно с това посяха в последната семената на безбожието. Това влияние продължи десетилетия и едва в последно време почна да се прави по-трезва преценка на Ботевата личност и значение.
Господ Иисус Христос
След освобождението също така модно за времето стана учението на Маркс, което ратуваше за един нов строй. Младата наша интелигенция, не укрепнала още, се втурна подир това учение, без да си дава сметка за гибелността му, идеща от неприложимостта в живота и от безбожието му. Десетилетия младежта и голяма част от интелигенцията се намираше под влияние на това учение, яростно нахвърлящо се върху родната православна църква, за да подбие авторитета ѝ и да я лиши от въздействието върху живота. След освобождението много наши млади хора отидоха в чужбина да добиват образование. Tе смятаха, че всичко, което там се изнася и което е на мода, е ценно, и затова се заловиха да стават последователи на всяко модно течение.Тъкмо тогава там господстваше материалистическия светоглед, който отрича съществуването на Бога, душата и въобще на духовния свят и признава само материята. От чужбина тe донесоха и модната за естествената наука Дарвинова теория, която, както е известно, стои в разрез с Библията.Под влияние на всичко това нашето средно училище се отдалечи от религията и преподаваше всичко друго, но не и последната. Печатът повече се стараеше да помества работи, които уронват престижа на църква и духовенство, отколкото да върши някаква положителна работа в това отношение. Държавниците, ако и да бяха длъжни, по силата на конституцията, да се грижат за поставяне църквата на едно по-високо положение в обществото, гледаха в повечето случаи да отделят от бюджета, така да се каже, само трохи за нуждите на църквата, за да развива просветно-благотворителната си дейност. Това стана причина, щото църквата да се види затруднена в снабдяването си с просветни работници, а също и благотворителното ѝ дело да бъде възпрепятствано в голяма степен.
Възползвайки се от либералността на конституцията и на нашата общественост, много секти и чужди религиозни пропаганди свиха гнезда у нас и почнаха да развиват пакостна дейност в ущърб на църквата. Какви са, прочее, онези неща, които безрелигиозните и противоцърковните интелигентни хора изтъкват против църквата? Преди всичко, казват, че тя е против прогреса, защото уж между нея и науката имало непреодолима пропаст и даже конфликт. Като най-ярко доказателство за това сочат проявите на инквизицията в средните векове, която изгаряла на клада хора на науката. Да се обвинява за това църквата и християнството въобще е несправедливо, защото станалото в средните векове се отнася до Католическата църква, и то само до една епоха от историята ѝ. То се дължи на нещастно недоразумение, при което папството си представяше, че трябва да господства както в религиозния живот, така и в научния и политическия, без да се държи сметка, че тук имаме отделни и самостоятелни области на човешката дейност. Нито днешните католици, нито протестантите, а още по-малко православните днес биха смятали, че църквата има подобно право на господство върху целия живот.
Чрез възгледа си за господството на човека над всички видими твари, както и чрез посочването, че човек трябва да бъде съвършен, както е съвършен Творецът, християнството даде възможност смело да се приближим до природата, за да я изучим и завладеем, а така също, изучавайки себе си и работейки над себе си, да се усъвършенстваме все повече и повече. Христос, основателят на църквата, не беше някакъв фантазор, който не е способен да вижда нещата такива, каквито са в действителност, а бе във висша степен проницателен дух. Той улавяше скритите помисли на хората и мъдро отговаряше на всички хитро скроени въпроси, с които искаха да Го злепоставят. Християните не можеха да не Му подражават, а това значи, че и те трябва да имат буден и трезвен ум, който схваща нещата правилно, толкова повече, че Той постоянно ги съветваше да слушат и гледат добре, да бъдат схватливи като змията и незлобиви като гълъбите. Такава една психология на християнина не може да не бъде годна почва за развиване семената на научното знание.
Господ Иисус Христос като бебе
И, наистина, никога науката не е достигала такива грамадни размери, както в ерата на християнството. Религията на европейските народи е християнството, а те са, които стоят на челно място в научния прогрес. За да се покаже още по-очебийно влиянието на християнството върху научния прогрес, трябва да подчертаем, че основоположниците на днешните точни науки бяха личности с дълбока християнска вяра. Както днес, така и по цялото протежение на историята, между видните представители на науката е имало и хора с религиозни убеждения.
Добре, ще ни кажат, но как да си обясним това, че съществуват противоречия между някои положения в Библията, от една страна, и науките астрономия, геология и естествознание, от друга? В астрономията, наистина, има една хипотеза, според която всички небесни светила отначало представяли една газообразна разредена маса, която после се сгъстила и почнала да се върти около оста си; след това от нея се откъснали и оформили разните небесни светила. Така се предполага, че е създадена вселената. Ако тази хипотеза стане някога научна истина, християните могат да я приемат, тъй като с нищо не е против Библията, ако само последната се изяснява правилно. В астрономията има и друга подобна хипотеза, която пък поддържа, че слънцето се е оформило не преди, а след планетите. Всичко това показва, че от научно гледище още не е достатъчно разрешен въпросът, как се е създала вселената.
Науката геология, която изучава земните пластове и разяснява въпроса, как се е оформила земята, уж противоречала на Библията с това, че, докато тя твърди, че за образуването на земята е трябвало да минат хиляди и милиони години, то Библията приема, че това образуване е станало на шест етапи в течение на шест дни. За нас, които вярваме в Бога, светът може да бъде създаден не в шест дни, а в един миг, по силата на Божието всесилие, ала нищо не ни пречи да приемем, че библейските дни не са обикновени, а – периоди, за каквито говори и геологията. Защото Моисей е знаел много добре, че обикновеният ден зависи от слънцето, а при всичко това казва, че слънцето се е явило в четвъртия ден. Следователно, имаме основание да заключим, че тук не се касае за обикновен ден, а до период, толкоз повече, че в случая Моисей употребява думата „Иом“, която значи и период от дълго време. Казват, че геологията смята появата на човека около преди стотици хиляди години, когато Библията изчислява всичко на всичко около 7-8 хиляди години. Ето още едно противоречие, ще кажат, а всъщност нищо подобно. По въпроса в геологията няма едно строго установено мнение. Някои геолози твърдят, че от появата на човека има само 10,000 години, а тази цифра се доближава до библейската.
Що се отнася до Библията и естествените науки, то тук се спират върху Дарвиновата теория, която поддържа, че всички видове животни са произлезли едни от други, че общият им прародител е някой съвсем нисш организъм и че човек произлиза от маймуната. Библията твърди в първите си страници, че животните още от начало са били създадени по отделни видове и че човекът е създаден непосредствено от Бога. Без да се спирам подробно върху изложението на Дарвиновата теория и върху критиките, на които се подлага от естественици, ще отбележа следното. Първо, онези у нас, които се възхищават от нея, съвсем не вземат под внимание, че, все пак, Дарвин е вярвал в съществуването на Бога. Второ – най-симпатичното в тази теория е идеята за еволюцията. Че тази идея има своите основания и е ценна, ние не оспорваме, но предположението, че тя е осъществена в Дарвиновата теория, както трябва, не можем да приемем. Идеята за развитие, прогрес и усъвършенстване е християнска. Бъдете съвършени! – казваше Господ Иисус Христос. Съвършенството обаче се постига не изведнъж, а постепенно. Ще споменем още, че много естествоизпитатели, като Флайшман, д-р Денерт, Майер и други, оспорват верността на Дарвиновата теория за произхода на животинските видове и на човека. Даже един Ернст Хекел, най-върлият немски дарвинист, се възхищава от естествоизпитателските познания на Моисей. Следователно, и в този пункт Библията, а оттук и християнската религия, църквата остава неуязвима.
Господ Иисус Христос и св. Иоан Кръстител
Онези, които искат на всяка цена да видят противоречие между науката и църковното учение, подчертават и това, че първата почива на точно, проверено познание, докато второто се основава на вяра. Истина е, че науката се стреми да ни даде проверено знание, но не бива да се забравя, че, както изтъкват мнозина мислители, в края на краищата и най-точната наука в основата си има нещо недоказано, вяра. Така наречените аксиоми, очевидни истини, не са нищо друго, освен положения, в истинността на които се убеждаваме по интуитивен път. За да имаме наука, трябва да приемем, че светът съществува и че нашият разум е способен да го изучава. Дали обаче светът съществува, дали е такъв, какъвто го виждаме, и какъв е всъщност, това с точност ние не знаем. По това има много спорове между философите. Дали нашият разум вярно изучава света, и това не е доказано с нищо. От това, че аз и ти смятаме нещо за такова и такова, съвсем не следва, че то е такова. И един смахнат може да има разни образи в главата си, но те невярно отразяват действителността. Има ли пълна гаранция, че човечеството като цяло не живее всъщност с образите на фантазията си – на този въпрос трудно може да се отговори строго научно. Ние вярваме, че има един свят пред нас и че можем да го познаваме. Прието е като основно положение, че законите, които днес управляват природата, и вчера са съществували и че вечно ще съществуват, но това е също така вяра. Ние не можем да знаем по опит, какви са били законите на природата преди да се яви човекът, и какви ще бъдат в бъдеще. Даже между представителите на днешната наука се чуват гласове, че няма точност в природните закони. Ако в науката има вяра, то много по-естествено е да срещнем последната в областта на религията, която е насочена към неща, които не можем да възприемем чрез сетивата си. Религиозната вяра за себе си може да добие вътрешни доказателства, които не е възможно да предадем на невярващия. Има мислители, които казват, че съществуването на Бога е по-несъмнено, отколкото най-неопровержимото геометрическо доказателство.
Изоставяйки споровете на научна основа, безбожниците заявяват, че църквата с нищо не допринася за обществения живот и за благоденствието на народа и че, следователно, е излишна. Вярно е тъкмо обратното, именно, че църквата упражнява голямо благотворно влияние върху обществения морал, а последният е от решително значение за общественото развитие и благоденствие. Не е достатъчно за една страна да има добри закони, за да бъде поставено на прав път развитието и бъдещето ѝ. Тя трябва да има честни, морално издигнати граждани, които доброволно и съзнателно да изпълняват държавните наредби и закони. Нещо повече: не би могло да има добри държавни закони без издигнати в морално отношение личности. Не току-така у нас за първите места на управлението се търсят хора компетентни (тоест с познания) и, второ, честни (тоест морални). А има ли в света по-възвишен морал от християнския? Същността му е обич към ближния до самопожертвувателност. Великият немски мислител Кант е казал, че всички философи, заедно взети, не са допринесли за обогатяване на морала с толкова възвишени понятия, както това стори Евангелието. Всички ценят морала и значението му, но всички знаят, че трудно се върви по неговия път; затова и Цицерон някога бе казал, че никой философ не е изпълнил на дело моралното си учение. Христос не само даде най-високото морално учение, което никой здравомислещ човек не може да отрече, но го и изпълни във всичките му разклонения. Животът Му бе въплъщение на учението Му. Не е, обаче, достатъчно да се вземе морала и примера на Христа, за да се каже, че всичко ще се постигне. Трябва да се даде на човека сила да разбере учението и примера на Христа, както и сила, за да ги приложи. Тази сила дава Христос, защото със смъртта Му всичко не се свърши. Той живее и днес и е готов всеки миг да даде подкрепата Си на онези, които Го търсят в моралния си подвиг.
Светът съществува, но откъде се е взел? Сам от себе си ли съществува, или е дело на един творец? Ако приемаме съществуването на жив, личен, всемогъщ и премъдър Бог, то трябва да приемем, че и светът е създаден от Него. Християнската Църква ни учи на това и Свещеното Писание затова ни говори. „Вярвам – учи светата Църква – в един Бог… Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо“. И Свещеното Писание започва с многосъдържателните, дълбоко назидателни и възвишени думи: „В начало Бог сътвори небето и земята“ (Битие 1:1). „Първият лист на Моисеевия разказ, по думите на Жан-Пол, има по-голяма тежест от всички страници на естествоизпитателите и философите“. „Той наистина съставлява не само крайъгълен камък на цялото откровение, но и котва на всички наши възгледи за Бога и света, които тъй рязко, определено и завинаги отделя от всички народни митологии, също както и от многоразлични системи и мечтания на старата и новата философия…“ „Понятието за чисто творение оставало укрито за гръко-римската древност, казва Брандис. Ние, разбира се, не усещаме непосредствено тежестта на тези малко думи, понеже у нас от детинство са запечатани тези основни истини и сме привикнали чрез тях да гледаме на света. Но ако се върнем по-близко към онази езическа представа, която господствала във времената на Моисей и още по-късно, в Египет, Финикия и Вавилон, и от която ясни следи са се запазили още, и до сегашно време, в браминската религия, тогава ще узнаем високата важност на Моисеевото учение за Бога, света и човека. Грамадният, широко разпространеният в езичеството предразсъдък за несвободното Божествено Същество, управляващо само по необходимост или по произвол, е унищожен. Страхът пред сляпото могъщество на случая, пред безсъзнателната материя и други подобни заблуждения, които като кошмар удушвали езичеството, са изгонени от Моисеевото учение. Човек свободно сега гледа на творението и на небето, понеже Творецът на света е личен, всемогъщ и жив Бог“.
Но в днешните времена – времена на съмнение и неверие – не само сред жреците и представителите на науката, но и сред обикновеното интелигентно общество, цари или явно скептично, или направо отрицателно отношение към библейското повествование за сътворение на света в шест дни. Като неизбежно следствие от такова отношение днес, току-речи на всяка крачка, се чуват смели гласове относно някакво противоречие между най-новите резултати на науката и библейската космогония.
Миналият XIX-ти век**, ознаменуван с поразителни завоeвания в областта на научното знание, особено по физиката, химията, геологията и астрономията, се явява безпримерен в историята на човечеството както по важността на научните открития, така и по необикновеното развитие на критицизма спрямо библейските повествования изобщо и библейската космогония частно. Втората половина на XIX-ти век особено рязко изостри несъгласието на науката с разказа на първата библейска книга Битие за шестдневното творение. Това несъгласие най-релефно се изтъква в областта на въпроса за произхода на светлината и образуването на светилата. Моисей разказва, че светлината Бог създал в първия ден на творението, а слънцето, луната и звездите – чак в четвъртия. Пита се: откъде могла да бъде светлината и как могло да има вечер, нощ и ден до четвъртия ден, когато именно и били създадени светилата? Как е могла земята в третия ден да произведе растения без живителните лъчи на слънцето? След това и други места от първа глава на книга Битие не се съгласуват с резултатите на научните изследвания, например относно произхода на органическия живот и човека на земното кълбо, относно това – колко време съществува този живот и тази земя, и така нататък. Карл Фохт, Фойербах, Бюхнер, Молешот и други натуралисти-философи, геолози и биолози говорят, че земното кълбо съществува вече много десетки, дори стотици хиляди години, или дори милиони години, а библейско-християнската хронология определя цялото време от създаване на света, по-точно – от създаване на човека, всичко на 7,445 години. Хипотезата на Кант и Лаплас за произхода на вселената, теорията на Дарвин за произхода на видовете и на Лайел за геологическите периоди, теориите: за атомите, за ефира, за спектралния анализ, за електромагнитните явления и така нататък – пряко идват в противоречие с библейската космогония. Как да се отстранят всички тези противоречия, които сега смущават едва ли не всеки гимназист, запознат с естествено-историческите науки? И най-простият човек е склонен да разсъждава така: „ако разказът за сътворението на света не може да устои срещу резултатите на новата естествена наука, ако още първият лист на Библията ни разказва неща неверни, можем ли да вярваме в онова, което тя ни разправя по-нататък?“ Но защо говорим за простите? Дори Шлайермахер, учен немски богослов, още в първата четвърт на XIX-то столетие се е боял от резултатите на естествените науки не само за богословието, но, изобщо, за християнството. „Предчувствам – пише той на Люке през 1829 година, – че ние ще бъдем принудени, без голяма помощ за себе си, да се срещнем със знание, което мнозина още са привикнали да мислят, че е неразривно свързано със същността на християнството. Аз няма да говоря за шестдневното творение; но самото понятие за творението ще ли може да устои още дълго време срещу силата на новия мироглед, изработван от научни комбинации, от които никой не може да се отстрани? И нашите новозаветни чудеса – за старозаветните нито дума няма да кажа тук, – ако и да се задържат още за някое време, ще паднат отново, но ще паднат от предположения и нападения по-достойни, по-основателни и по-силни от онези, с които си послужи по-напред вятърничавата енциклопедия. Какво ще стане тогава, мой любезни приятелю! Аз няма да съм вече между живите в онова време, и ще мога спокойно да почивам и да спя вечния сън. Но вие, друже мой, и вашите връстници, какво мислите да правите? Мислите ли вие да се оттеглите зад вашите външни укрепления и да оставите науката да ви победи от всяка страна? Бомбардировката от присмехите малко ще ви повреди. Но обсадата! Какво ще стане тогава, когато вие, изгладнели и изтощени поради лишение от всяка наука, ще си стоите обсадени във вашите укрепления, а тя, науката, изоставена от вас, ще издигне знамето на неверието? Дали не ще стане нужда да се разкъсат брънките от историята и да се разделят така: християнството с варварството, а науката с неверието?“
Пророк Моисей (1393-1273 г. преди Христа), авторът на книга Битие с текста за шестдневното сътворение
Шлайермахер, както и Люке, комуто пишел, както и други още много техни съвременници, отколе вече са се преселили във вечността и спят там вечния сън. Но ние сме свидетели на това, колко преувеличен и неоснователен е бил страхът на Шлайермахер за съдбата на Библията и християнството: опасността за богословието, която той очаквал да дойде от естествените науки и философията, не е дошла и няма да дойде.
Но все пак за нас е от голям интерес да разгледаме въпроса: вярно ли е, че Библията и науката са несъвместими, че разногласието между тях е непоправимо и неотстранимо?
Не е вярно. Такова мнение не е повече от предразсъдък.
Най-големите разногласия и спорове, които обикновено избухват тук на земята, произхождат от разместване и от неопределеност на границите; много бъркотии, много преплитания на този свят биха могли да се изгладят, ако всеки един се ограничаваше в своите собствени граници. Граници тясно определени със залог за мир и спокойствие. И тук, по нашия предмет, главно и необходимо е да се установят точно и да се съблюдават строго границите между двете области, за които е сега думата, тоест областта на Библията (религията) и областта на науката. С това се постига и добива най-главното, най-същественото нещо. Религията и богословието притежават истини, за които естествените науки нищо не знаят и които, следователно, нямат никакво право да отричат; и, обратно, естествените науки притежават ред знания, в които религията не се меси и върху които Библията и богословието нямат и не могат нищо да кажат. И в случая дори, че религията и богословието, от едната област, и естествените науки, от другата област, биха имали да се занимават с един и същ предмет, те го разглеждат от съвършено различни страни, разглеждат го всяка една от свое становище. Библията ни казва, че Бог ни дава насъщния хляб; естествознанието пък ни учи как хлябът расте вън на полето. Може ли тук да каже някой, че, понеже едното е вярно, другото е невярно? И двете са верни, но всяко едно на свое място. Признаването границите е пътят, който води към мир. Такъв въпрос, в който, преди всичко, подлежи да се определят границите на двете области, е именно въпросът за сътворението на света. Той обаче се намира зад границите на науката, в областта на религията.
Понятието за творението – казва Лютард – принадлежи на религията, на Библията, а не на естествените науки. Тези последните могат да разясняват и да ни учат за външния произход на творението; но фактът, че Бог е сътворил света, ни съобщава не естествознанието, а Библията, религията. За този факт естествознанието, при своите собствени средства, не може нищо да ни каже. Колкото далече и да напредне естествознанието в своите изследвания по произхода и съставянето на космическите форми, във всеки случай, накрая, то е принудено да се спре пред една материя, при един живот и при някои закони. Откъде иде, обаче, тази материя откъде е животът ѝ и действащите в нея закони, за това естествознанието не знае нищо. То всякога предполага съществуването на материята, и с нея само започва. А въпросът за произхода на материята остава почвата на чувствената действителност и преминава в областта на умозрението или на вярата. Тук, следователно, естествознанието престава да е естествознание и става философия или религия. Било, че ние приемаме материята като от Бога сътворена, било, че я държим за вечна или за сама от себе си съществуваща, било че ние нищо не мислим за нея, това е съвършено безразлично за самото естествознание, понеже то започва своята работа само при съществуване на материалното битие. По този въпрос, прочее, между естествознанието и вярата няма и не може да има никакво стълкновение. „Аз изрично обясних – пише Вирхов, – че научното природно изследване не е в състояние да разреши загадката на творението“. „Произходът на материалното битие – говори д-р Лютард, – превъзхожда всяко човешко разбиране. Още и днес произходът на живота е за нас непроницаема тайна. Как става, как се ражда едно нещо, това никой човек не може да каже, и ние няма никога да разгадаем тази тайна. Възможно ли е да си представи човек напълно, как е станало, как е произлязло изобщо първоначалното битие? Само чрез вярата, според апостол Павел (Евреи 11:3), а не чрез чувствата можем ние да разберем началото и произхода на света, който е сътворен чрез духовната сила на словото Божие“.
Франсис Бекон (1561-1626)
Предразсъдъкът, че Библията и науката са несъвместими, че разногласието между тях е непримиримо и неотстранимо, произлиза още и от недостатъчното познаване и на Библията, и на науката. В това отношение се явяват напълно верни думите на английския философ Бекон: „Малко наука отдалечава от Бога, но много наука възвръща към Него“. Библията и науката са две Божии книги, от които първата непосредствено е дадена от Бога, а втората – чрез природата и в природата. Строго като се съди, тези две Божии книги не трябва да заключават в себе си противоречия. Противоречията между тях трябва да са мними, показващи се само, но не действителни, и произлизат от неправилно четене и разбиране на едната от тези две книги или на двете заедно. По този случай ето какво пише немският богослов Вилхелм Щудемунд: „Въпросът – дали християнството може да устои срещу резултатите на новата естествена наука, както и други подобни на него въпроси, и мен по-рано са ме безпокоили понякога. И какво направих аз? – Това, което във всеки случай е най-разумното. Заех се с по-сериозно и основателно изучаване на естествената наука. Аз не четях само единични статии по тези въпроси, а и съчиненията на Дарвин, Бюхнер, Хекел, Додел, на Дюбоа Раймонд и други; наред с тях обаче четох и книги на християнски естествоизпитатели като: Райнке, Бетекс, Денерт, Щьойде и други. Тези занятия ми доставиха голяма радост. Аз се възхищавах от естествената наука, възхищавах се от нейните открития. Но тъкмо чрез нея познах аз и Бога по-добре, Чиито слава, могъщество и мъдрост тъй великолепно се разкриват в природата, много по-великолепно, отколкото си представях по-рано. Чрез занятията с естествената наука аз не изгубих вярата си, не изпаднах и в съмнения; напротив, вярата ми стана още по-твърда, по-непоколебима и с убеждение. Аз видях, че действителните резултати на науката съвсем не противоречат на християнството, нито на библейския разказ за сътворението на света“.
Та и наистина, ако имаше някакво противоречие между естествената наука и християнството, как щеше да бъде възможно толкова естествоизпитатели от старо и ново време да изповядват християнството с такава решителност? И между тях са корифеите на естествената наука.
Но понеже примерите по-силно убеждават от всякакви красноречиви думи, то нека видим как собствено си представя днешната естествена наука произхода на земята, и какво говори Библията за този произход? След това простото съпоставяне на тези две учения ще ни покаже дали между тях има противоречия.
Днешната естествена наука е установила за произхода на земята приблизително следното учение:
Андре-Мари Ампер (1775-1836)
Материята, от която се състоят небесните тела, отначало в газообразно състояние е изпълвала пространството. От тази газообразна маса, поставена от някаква си причина в движение или движеща се от вечност, са се образували грамадни въртящи се около себе си кълба. Такава една обща маса е представлявало преди време и слънцето заедно с всички принадлежащи към него планети, като земята и месеца, която маса, вследствие на все по-силния въртеж, е достигнала най-голяма горещина. Но, като изпускала топлите си лъчи в студеното пространство, тя се сгъстила и с намалението на обема ѝ увеличила се е още повече скоростта на въртежа. Бързината е станала така голяма, че една част от масата се откъснала и образувала най-отдалечената планета от планетите, които обикалят около слънцето. След това са станали още такива откъсвания, от които са произлезли другите планети, а също и земята.
Отначало, а също и после, след като на земята, поради охлаждане на повърхността ѝ, се образувала твърда кора, на нея е нямало нито следа от живота, който днес така изобилно я краси. Земята изстивала по-нататък и понеже утайките не могли повече да се изпаряват в атмосферата, то са образували първоначалното море. Това е било навярно много по-голямо от сегашните морета, ала и много по-плитко. Повърхността на земята е имала тогава съвършено друга форма. Чрез вулканични изригвания и катастрофи са ставали често големи преврати по повърхността, следи от които се намират в разните слоеве на земята.Тези преврати почнали да стават все по-нарядко, колкото земната кора повече се затвърдявала и затова не така лесно вече можела да се топли от вътрешния огън,чиято сила се вижда още днес при вулканическите изригвания и земетресенията. И така, повърхността на земята си е запазила днешната форма, при която сушата е отделена от морето за по-надълго.
Сега вече се явил и първият живот на земята. Покрай някои нисши животински видове, развива се един огромен растителен свят. Това не са били още растения и цветя като днешните, а грамадни блатни растения и папрати, от които са произлезли дебелите въглени пластове. В следващите пластове се виждало първото мощно встъпване на животинския свят, и то най-напред се явили рибите, грамадни гущери и други земноводни животни, след това птиците. След това се явили млекопитаещите животни в голямо множество и отчасти в грамадна величина. То било времето на слоновете-великани (мамонти) и други исполински животни. Накрая след всички създания се явил и човекът. В най-старите пластове на земята не се е намерила още никаква следа от него. Така земните пластове са показали, че животът на земята се е развивал към все по-високи и по-съвършени форми.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.