Подготовка и свикване на Шестия вселенски събор (Кратък исторически обзор)*

Публикувано на 18.05.202528.05.2025 от Dragan Bachev

Христо Стоянов Христов

Седмото столетие е влязло в летописа на Христовата църква като епоха на монотелитския спор, с който започнала многолетната предистория и теоретичната подготовка на Шестия вселенски събор (680-681 година). Получила своите първи импулси от монофизитството[1], монотелитската ерес се появила подобно на неканен гост през управлението на император Ираклий (610-641)[2] и с привидно миротворческите си възможности и цели спечелила благоразположението и подкрепата на управляващите кръгове[3]. Компромисната доктрина на това лъжеучение за едно действие (μία ενέργεια) и една воля (εν θέλημα) в Богочовека Христа[4] не успяла обаче да изглади противоречията между източните провинции и централната държавна власт[5], а само задълбочила разделението сред народните маси, подложила на тежки изпитания православните и поставила началото на продължителни смутове и борби.

Дало повод за ожесточени спорове и причинило бурни сътресения в целокупния живот на тогавашния цивилизован свят, монотелитството е привличало вниманието на историците, които са правили опити за пълно и окончателно изясняване на неговия произход, същност и значение. Засега обаче съществуват две версии относно обстоятелствата, при които монотелитството се е появило на историческата сцена. В основата на първото стои писмото на Константинополския патриарх Сергий (610-641) до римския папа Хонорий I (625-638)[6]. Съгласно изложеното в писмото, монотелитското движение се зародило случайно и без участието на Константинополската църква, когато император Ираклий бил принуден да започне кръвопролитна война срещу персите (622 година)[7]. Военните действия се водили на границата с Армения и византийският василевс отседнал в град Теодосиополис (днес Ерзурум – Турция). Тук император Ираклий се срещнал с Павел Едноокия, едески епископ и водач на монофизитите-севериани, влязъл в спор с него по въпросите на вярата и, защитавайки вероопределенията на Четвъртия вселенски събор в Халкидон (451 година), употребил израза „μία ενέργεια“, който се превърнал в знаме на монотелитите[8]. По този начин патриарх Сергий приписал инициативата за появата на монотелитството изцяло на владетеля. Плановете на константинополския предстоятел сполучили – църковните власти запазили неопетнен авторитета си и, като прикрили успешно дейността на някои духовници, останали ненамесени поне в началната фаза на започналия христологически спор[9]. Сред общественото мнение и у папата се утвърдило впечатлението, че монотелитството било държавно-политическа акция и нововъведение с конкретни умиротворителни цели. Това схващане, подкрепено от официален документ – посланието на патриарх Сергий – залегнало и в съчиненията на някои изследователи, които са изтъкнали на преден план ролята на императора като основоположник на ереста[10]. В същото време те съвсем бегло са осветлили дейността на патриарха и, представяйки го само за съмишленик на владетеля, не са разкрили изцяло истинския му лик на подбудител и идеолог.

Втората версия за появата на монотелитството е изградена въз основа запазения в писмена форма диспут между преподобни Максим Изповедник (580-13.VIII.662) и бившия Константинополски патриарх Пир (639-641)[11]. Проведен през месец юли 645 година в Африка и то публично в присъствието на много епископи и на императорския наместник Григорий, този диспут убедително доказва, че родоначалник на монотелитското зломислие бил Константинополският патриарх Сергий. Няколко години преди срещата на императора с Павел Едноокия (622 година), патриархът се заел с теоретическата подготовка на новата ерес, като потърсил съмишленици в различните провинции, за да обсъди с тях своите планове. Така преди 619 година патриарх Сергий писал на епископ Теодор Фарански (град Фаран в Арабия) и, като му изпратил препис (вероятно фалшифициран) от посланието на Константинополския патриарх Мина (536-552) до папа Василий (537-555), го запитал за становището му относно съдържащото се в посланието учение за едно действие и една воля в Христа[12]. Утвърдителният отговор на Теодор Фарански, че смята за допустима употребата на израза „едно действие“ (μία ενέργεια), не успокоил напълно константинополския предстоятел. Сега той се обърнал с писмо до монофизита (павлианист) Георги Арсас и го помолил да му събере и изпрати патристични свидетелства в полза на μία ενέργεια[13].

Уверен, че с помощта на тази компромисна формула ще успее да приобщи към Църквата монофизитите-севериани, патриарх Сергий писал и на Павел Едноокия. Към своето писмо приложил посланието на далечния си предшественик патриарх Мина до папата, както и отговора на епископ Теодор Фарански. По този начин патриархът направил опит да трасира пътя на император Ираклий, преди още последният да е започнал преговори за уния с монофизитите[14].

Потвърждение на версията за патриарх-Сергиевата подготвителна дейност в полза на монотелитството намираме и в актовете на Шестия вселенски събор. Отците на събора отбелязали, че „Сергий е положил началото и започнал да пише за това учение[15]“, подтикнал е с писмото си Теодор Фарански към заблуда и пръв е дошъл до идеята да използва формулата μία ενέργεια (едно действие) в Христа за помиряване на монофизитите с православните[16].

От направения кратък преглед на изворните известия може да се заключи, че най-късно до 619 година константинополският патриарх е бил вече завършил теоретическата подготовка на монотелитството, което през 622 година за пръв път провъзвестил император Ираклий. С това започнал първият стадий на монотелитската ерес като учение за едно действие (μία ενέργεια) в Христа[17].

Несполуката да приобщи северяните начело с Павел Едноокия към православната вяра[18] ни най-малко не разколебала византийския владетел, който неотклонно и последователно провеждал своята обединителна политика[19]. Принуден да води постоянни войни срещу чужди нашественици, той твърде много разчитал, че с помощта на предложената от патриарха формула ще успее да примири обхванатите от монофизитската ерес погранични области с Константинополския църковен център и да сплоти всички свои поданици за отстояване целостта на Византийската империя.

При поредния си поход срещу персите (626 година) император Ираклий отседнал в град Лазик (днес Колхида – Западна Грузия) и започнал разговори с епископ Кир Фазиски относно учението за едно действие в Христа. Първоначално епископът се възпротивил на новото учение, но, след като получил писмени уверения за неговата правилност и православност от патриарх Сергий, го възприел[20] и по този начин спечелил императорското благоволение[21].

Колкото и незначително да изглежда, приобщаването на епископ Кир Фазиски към монотелитството изпълнило с надежди императора, защото се увеличавал броят на неговите съмишленици и сътрудници за подето умиротворително дело. Последвалите събития ясно показали значението на този първи, макар и малък успех.

На 12 декември 627 година византийските войски удържали пълна победа над персийската армия близо до развалините на древния град Ниневия (на река Тигър). По силата на сключения мир в състава на империята отново влезли Сирия, част от Месопотамия, Армения, Палестина и Египет[22]. В този именно момент византийският владетел особено силно почувствал нуждата от духовници, които да приобщят и сплотят около столичния църковен център монофизитите от новоприсъединените земи. Особено наложително било да се предприемат такива мерки в Египет, където православните (около 300 хиляди) представлявали малцинство срещу огромното 5-6 милионно монофизитско население[23]. Затова след смъртта на Александрийския предстоятел Георги (620-630, 31 година) император Ираклий побързал да издигне на патриаршеския престол своя съмишленик епископ Кир Фазиски. Новоизбраният кириарх оправдал доверието на владетеля и незабавно започнал преговори за уния с местните монофизити, които вътрешно били разделени на няколко партии[24]. Най-сговорчиви се оказали монофизитите-теодосиани и на 3 юни 632 година те тържествено се присъединили към Православната църква[25]. В основата на унията залегнали девет анатематизми, които представлявали странна смесица от православни мисли с монофизитски термини, приемливи еднакво и за двете страни. Изключение правела седмата глава, в която се прокарвало учението за „едно Богочовешко действие“ в Христа[26].

Известието за станалото възрадвало твърде много император Ираклий и патриарх Сергий, които не пестели похвалите си за дейността на Кир Александрийски[27]. Удовлетворени от направените им отстъпки, теодосианите посвоему ликували и с приповдигнато самочувствие казвали, че Халкидонският събор дошъл при тях, а не те при него[28]. Това естествено оскърбявало православните християни, но те не придавали голяма стойност на документа с анатематизмите, който според тях бил написан с водни букви и украсен с воден цвят[29].

Постигнатият успех в Александрия импулсирал императора да продължи старанията си за обединяване на всички свои поданици под знамето на монотелитството. Този път неговите усилия били насочени към погранична Армения. В името на поставената цел той разпоредил всички арменски велможи и богослови, начело с духовния си ръководител – Католикос Езра, да се съберат в град Теодосиополис за разговори по въпросите на вярата. Пристигнала внушителна делегация, която императорът приел много любезно и сам поел ръководенето на диалога. След кратка размяна на мнения относно някои вероучителни различия между Константинополската и Арменската църкви, той връчил на Католикоса препис от вероопределението на Халкидонския събор с молба да бъдат посочени местата, които според арменците не са съобразени с православното учение. Три денонощия се съвещавали арменските богослови, но не могли да направят никакви съществени възражения. Въпреки това те дълго се колебали, но накрая се решили и влезли в общение с Константинополската църква. Така в 633 година била осъществена дългоочакваната уния е арменските монофизити[30].

Прочетете още „Подготовка и свикване на Шестия вселенски събор (Кратък исторически обзор)*“ →

Светите отци за човешката природа на Христос и ереста на афтартодокетите*

Публикувано на 15.02.202508.11.2025 от Dragan Bachev

Алексей Алексеевич Зайцев

Сред многобройните богословски въпроси, които остават неразрешени в системата на съвременното православно духовно образование е въпросът за състоянието на възприетата от Господ Иисус Христос човешка природа. Това е същностен въпрос, тъй като в зависимост от един или друг негов отговор се раждат и съвършено различни перспективи за християнската сотириология (учението за спасението), и то на първо място за обективната ѝ страна, чиято задача се състои в богословското осъзнаване на извършената от Христос Жертва.

Христологическите ереси вълнуват Църквата още в първите столетия от историята на християнството, но светоотеческата мисъл винаги намира пределно точен и убедителен православен отговор на всяка една от тях. Така много бързо и решително е преодолян гностическия докетизъм, който признава не реална, а само призрачна плът в Христос. След това, през IV-ти век е отречен аполинаризмът, който отхвърля пълнотата на Неговата човешка природа, считайки, че висшата ѝ част – умът – е “заменена” в Иисус от втората Ипостас на Пресвета Троица – Бог Слово. На Третия Вселенски Събор Църквата отхвърля несторианството, разделящо ипостасното единство на Христос на два личностни центъра, два субекта – Син Божи и станалия Негов “храм” Иисус от Назарет. Следващият Четвърти Вселенски Събор със своето точно определение за двете природи в Христос нанася богословско поражение на монофизитската ерес, утвърждаваща, че в Боговъплъщението човешката природа на Спасителя е напълно “погълната” от Божествената, така че реалността на човешката Му страна става само умозрителна. И накрая, Църквата не приема опита за компромис между православието и монофизитството, направен в монотелитската ерес, отричаща наличието на природна (естествена) човешка воля в Христос.

Изглежда че всички най-същностни проблеми на христологията са окончателно решени и никакви недоразумения в тази област вече не могат да възникнат. Но във връзка с това, че на нито един от Вселенските Събори въпросът за самото състояние на възприетата от Христос човешка природа (тоест нетленна ли е тя като първоначалната или е повредена) не е поставен пряко, а следователно Църквата няма точна догматическа формулировка за това, то се запазва вероятността да се загърби или неправилно изтълкува светоотеческото учение по този въпрос.

Още през VI-ти век в един от монофизитските разколи се заражда учението, което в историята на християнството е известно като ереста на афтартодокетите или “нетленниците”. На фона на тази ерес учението на Църквата за човешката природа на Христос е изразено достатъчно пълно и определено, но за съжаление както възгледите на еретиците, така и православните възражения срещу тях и досега са осветени много слабо в богословската литература.

В общи линии същината на афтартодокетизма и православната полемика срещу него се свеждала до следното. Опирайки се на отделни твърде нееднозначни изказвания на някои древни отци, афтартодокетите утвърждават, че Христос възприема природата на първосъздадения Адам и тялото Му е свободно от всяко тление още при Въплъщението. Всички така наречени “невинни” страсти на Господа (глад, жажда, страх от смъртта, мъките на Кръста и прочее), според мнението на учителя на афтартодокетите Юлиан Халикарнаски, са за човешкото в Христос особени актове на свръхестествено снизхождане, своего рода назидателни “измами”.

Продължавайки напред, трябва да отбележим, че според учението на православните отци, понятието “снизхождане” “понизяване” (кеносис) трябва да се отнесе към Личността на Христос, тоест към Бог Слово, и в никакъв случай не към възприетата от Него тварна природа. Затова, както учил, например, св. Атанасий Велики, за човешката природа на Спасителя свръхестествени съвсем не са актовете на свързаното със страдания “снизхождане”, а напротив – проявленията на първосъздадената нетленност (нетленно Раждане, ходене по водите, Преображение и прочее), която до Възкресението била само потенциална, тоест възможна изключително по силата на ипостасното единство с Божеството. И едва след Възкресението тази нетленност, така да се каже, се актуализира, става неотменно качество на човешката природа на Христа. “Така станало и със смъртта – пише св. Атанасий – тялото я приело по естество, а Словото я претърпяло по произволение, и свободно предало на смърт собственото Свое тяло, та да пострада за нас естествено, и да възкръсне заради нас Божествено”[1].

За обосноваване на своето мнение афтартодокетите използват два основни довода. Първо, те смятат, че тлението в съединеното със Словото тяло просто не може да не бъде премахнато. И второ, новият и небесен Адам е длъжен да бъде свободен от тление, което не е присъщо и на стария Адам до неговото грехопадение. Преподобни Анастасий Синаит (VII-ми век), възразявайки срещу първото съображение на еретиците, справедливо отбелязва, че “…божественото Слово – небесният и изтребващ огън – не по друга причина е приело човешкото естество, а за да съедини нашите страсти със Своето естество на духовния огън, тоест с Божеството, да очисти човека, като в топилна пещ, и да го възстанови в състоянието на безстрастие, безсмъртие.., с което той бил украсен при първото си раждане”. Опровержението на втория довод може да се види в полемическия “Диалог против афтартодокетите” на Леонтий Византийски (VI-ти век): “Господ дошъл не за това, да направи здрав невинния Адам, но по-скоро да оздрави виновния в грях и вече паднал Адам, та пострадвайки заедно с него, заедно със Себе Си да го и въздигне” [2].

По-късно заблужденията на афтартодокетите опровергава св. Иоан Дамаскин (VIII-ми век), който в основни линии следва хода на мисли на Леонтий Византийски. В главата “За тлението и гибелта (изтлението)” от “Точно изложение на православната вяра” той говори за две различни значения на понятието тление. Първото – несвързаните с произволение, а поради това и безгрешни проявления на падналата човешка природа, тоест така наречените невинни човешки страсти (глад, жажда, умора, смърт и прочее). Второто значение на тлението, което св. Иоан нарича гибел и изтление – това е посмъртното разложение на човешкото тяло на съставните елементи. Тялото на Господа е тленно в първото значение и затова по закона на природата, на който Бог Слово свободно Се подчинява, трябва да умре[3]. Но по силата на ипостасното съединение с Божеството, тялото на Христос не могло да изтлее, тоест да се разложи. То възкръсва в обновление и слава, напълно освободено от действията на невинните страсти – следствия на Адамовото падение. “И така – пише св. Иоан Дамаскин, – да се говори подобно на безумния Юлиан и Гайан, че тялото на Господа, съобразно с първото значение на тлението, било нетленно преди възкресението, е нечестиво. Защото, ако е било нетленно, то не би било една и съща същност с нас, а така и призрачно ще е станало това, което – както казва Евангелието – се е случило: гладът, жаждата, гвоздеите, пробождането на ребрата, смъртта. Ако това се е случило само призрачно, то и тайнството на домостроителството е било лъжа и измама и Той само видимо, а не истински станал човек, и призрачно, а не истински ние сме спасени; но – не! и тези, които говорят това, да се лишат от участие в спасението!”[4].

Както виждаме, в православната полемика с афтартодокетите достатъчно отчетливо се изказва известната още от първите векове светоотеческа мисъл, че човешката природа на Господ Иисус Христос е достъпна за действието на невинните страсти – тези следствия на Адамовото падение – именно по природа, а не в резултат на някакви особени актове на свръхестествено снизхождане, благодарение на което Той като че ли само допуска Своята човешка природа да преживява и изпитва онова, което в естествения порядък ѝ е несвойствено. Много преди тази полемика св. Григорий Богослов пише: “Той (Христос) се уморявал, и гладувал, и жадувал, и бил в борба, и плакал – по закона на телесната природа”[5]. Следователно и самата смърт е естествен завършек на земния живот на Спасителя. Опирайки се на направеното от светите отци строго разграничение на понятията “личност” и “природа” можем да кажем, че смъртта е доброволна за Личността на въплътилия Се Бог Слово, но независимо от това тя е естествена за свободно възприетото от Него смъртно човешко естество. В условията на нашия паднал свят да бъдеш по природа недостъпен на страданието, да бъдеш извън смъртта – означава, в собствен смисъл, да бъдеш извън човешкия род. Всяко страдание и още повече смъртта стават възможни само вследствие на грехопадението и сега са неотменимо свойство на падналата човешка природа, носители на която са всички наследници на съгрешилия Адам. Изключения не са нито Пресвета Богородица (“Мария е наша сестра, защото всички сме от Адам”)[6], нито Самият въплътил Се от нея Господ (“Владиката на рабите станал смъртен Син на собствения Си раб, тоест на Адам”)[7]. Кеносисът на Сина Божи се състои главно в това, че като Божествена Личност без да има в Себе Си каквито и да е действителни предпоставки за страдание и още по-малко за смърт, Той, действайки съвършено свободно, а не съгласно с природната необходимост, Се подчинява без изключение на всички условия на нашия паднал свят, на всички негови закони, включително закона на смъртта, тоест става Син Човешки в пълния смисъл на тази дума.

Тази мисъл напълно определено се прокарва от светите отци – от св. Ириней Лионски (IІ-ри век) до св. Игнатий (Брянчанинов) (XIX-ти век). Възприетото в Ипостаста на Бог Слово човешко естество светите отци характеризират със следните, изключващи каквито и да е свободни тълкувания епитети: “погинало” (св. Ириней Лионски); “смъртно”, “виновно”, “разслабено от греха”, “подхвърлено на страдания” (св. Атанасий Велики); обзето от “гнилост” (св. Ефрем Сириец); “запустяло” (св. Макарий Египетски); “осъдено” (св. Григорий Богослов); “тленно”, “мъртво”, “осквернено” (св. Григорий Нисийски); “повредено”, “съгрешило” (св. Кирил Александрийски); “победено” (блажени Теодорит); “страдащо” (св. Лъв Велики); “страстно” (св. Максим Изповедник); “боледуващо” (св. Иоан Дамаскин); “бедно”, “разсечено от дявола” (св. Симеон Нови Богослов); “повредено”, “болезнено” (св. Григорий Палама); “подлежащо на борба” (св. Николай Кавасила) и така нататък. За класическо изражение на светоотеческото учение по този въпрос може да се приеме изповеданието на св. Иоан Дамаскин в “Точно изложение на православната вяра”: “…изповядваме, че Христос възприел всички естествени и непорочни страсти… които влезли в човешкия живот вследствие осъждането, произлязло заради престъплението”[8].

По такъв начин, всички обусловени от ипостасното единство проявления на нетленност на тялото на Спасителя до Възкресението са, така да се каже, превишаване мярката на естеството, докато страданието и тленността са негова “норма”, негово реално състояние. “Чудесата са именно изключения в евангелската история на Въплътеното Слово, а не умалението, както го описвал Юлиан” – така отец Георги Флоровски[9] напълно справедливо резюмира изводите на Леонтий Византийски, който в основните си утвърждения е един от изразителите на православната истина по този въпрос.

Ако допуснем, че човешката природа се възстановява, получава първоначалната нетленност и окончателно се обожва още в самото Боговъплъщение, цялата християнска сотириология се оказва в задънена улица, тъй като в такъв случай по-нататъшната история на Христовите страдания изгубва своя онтологически смисъл. Такова основание може да доведе или към схоластическата “сатисфакция” (тоест към свеждане на цялото дело на нашето спасение до юридическо удовлетворение, което Христос принася на Бог Отец за греха на Адам), или към признаване само на нравствено-назидателното значение на Кръстната Жертва. Ясно е, че за православното учение и двете идеи по принцип са неприемливи.

________________________________________________

*Публикувано в https://vseh-svjatih.blogspot.com/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Св. Атанасий Велики. Творения, т. 3, Москва, 1994, с. 321.

[2]. Цит. по: Св. Иоанн Дамаскин. Точное изложение православной веры. Москва., 1992, с. 433.

[3]. Срв. у св. Атанасий Велики: “Като смъртно, то не могло да не умре…” [Творения, т. 1, с. 231]; или: “Да замлъкнат утвърждаващите, че плътта Христова е недостъпна за смъртта, но е безсмъртна по естество” [Творения, т. 3, с. 298].

[4]. Св. Иоан Дамаскин. Пос. съч., с. 268.

[5]. Св. Григорий Богослов. Творения, т. 1, Св.-Троицкая Серг. Лавра, 1994, с. 679.

[6]. Св. Атанасий Велики. Творения, т. 3, с. 297.

[7]. Пак там, с. 257.

[8]. Св. Иоан Дамаскин. Пос.съч., с. 257.

[9]. Флоровский, Г. прот. Византийские отцы V-VІІІ века. Париж, 1931, с. 176.

Изображение: авторът Алексей Алексеевич Зайцев, преподавател по догматическо богословие в Московската духовна семинария и в Московската духовна академия. Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-eFV

Икона и идол*

Публикувано на 20.07.202422.07.2024 от Dragan Bachev

Тотю Коев

Мнозина измежду именуващите се християни са против употребата на икони. Те постъпват погрешно като отъждествяват иконата с идол и считат иконопочитанието за идолопоклонство. Така в древност са мислели иконоборците; така днес учат оформилите се на християнска почва сектантски групировки.

Думата икона (είκών, ονος, от глагола είκω, εοικα подобен съм, приличам, изглеждам) е от гръцки произход. Има няколко значения: а) в собствен смисъл – образ, портрет, фигуративно изображение на нещо, статуя, образ върху монета, отражение в огледало; б) в преносен смисъл – мечта, подобие; в) изображение, жив образ в смисъл на прилика, на олицетворение[1]. С такива значения е била употребявана още от древните езически философи и писатели.

В свещените книги на Ветхия и Новия Завет думата икона има по-определено значение. Във Ветхия Завет е употребена повече от 50 пъти. Навсякъде има значение на образ, изображение на нещо, което действително съществува, което има битие, и на което не се отдават езически почести, каквито се отдават на идолите (вж. Битие 1:26-27; 5:1, 3; 9:6; Второзаконие 4:16; Премъдрост Соломонова 2:23; Премъдрост на Иисус син Сирахов 17:3; 2 Паралипоменон 33:7 и други). В Новия Завет е употребена повече от 15 пъти. Има значение на: образ върху монета (Матей 22:20; Марк 12:16; Лука 20:24), образ Божи (1 Коринтяни 11:7; 2 Коринтяни 4:4; Колосяни 1:15; 3:10), образ земен и образ Небесен (1 Коринтяни 15:49), образ на славата Господня (2 Коринтяни 3:18), образ на Сина Божи (Римляни 8:29), тоест означава това, което прилича на самия предмет, това, което го изобразява[2]. Иисус Христос е наречен «образ на Бога» (2 Коринтяни 4:4), «образ на невидимия Бог» (Колосяни 1:15). Не второто Лице на Света Троица, а въплътеното второ Лице на Света Троица, Иисус Христос, е наречено «образ на невидимия Бог». Тук думата образ (είκών) означава цялостно, пълно изображение на невидимото чрез въплъщението[3], пълно изявяване на Божията същност. Отношението между Отца и Сина се определя както отношението между Първообраз и Образ, и то Образ на невидимия Бог. Наистина, «Бога никой никога не е видял», но «Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той го обясни» (Иоан 1:18) след въплъщението Си. Затова на молбата на Филип: «Господи, покажи ни Отца», Христос отговорил: «Който е видял Мене, видял е Отца. Аз съм в Отца и Отец е в Мене» (Иоан 14:8-10). Във и чрез делата на Сина се вижда и се познава Отец. Затова въплътеният Син Божи е наречен «образ на невидимия Бог». Онтологически, по същество, Той не се отличава от Първообраза; Той е единосъщен с Него. Син Божи по отношение пък на света е Първообраз[4].

Думата идол (είδωλον от είδος външен вид, форма) е също от гръцки произход. Има значение на: изкуствено създаден образ, фигура, образ, създаден в ума. За разлика от иконата, идолът е плод на човешко въображение. Той не изобразява нещо, което съществува, което има битие. Идолът и мнимото божество, което той изобразява са идентични, идолът е самото божество, затова езичниците му отдават божески почести[5].

Владимирската икона на Божията Майка

С такова значение е употребена думата идол и във ветхозаветните (вж. Изход 20:4; Левит 26:1,30; Второзаконие; 5:8; 29:17; 32:21; Псалом 96:97; Исаия 2:8,20; 10:11; 44:9-20; 48:5; 57:5 и други)и новозаветните свещени книги (вж. Деяния на светите апостоли 7:21; 15:20; 1 Иоан 5:21; Римляни 2:22; 1 Коринтяни 8:4,7; 10:19; 12:2; 2 Коринтяни 6:16; Откровение 9:20 и други). В тях е разкрита мисълта, че идолът, като образ на мнимо божество, противоречи на идеята за единия истински Бог. Затова св. апостол Павел пише, че «идолът е нищо в света и че други Бог няма, освен Единаго Бога» (1 Коринтяни 8:4). Служителите на идоли са окаяни, защото възлагат надеждите си на бездушни твари и наричат богове изделията на човешки ръце (Премъдрост Соломонова 13:10); те са заменили истината Божия с лъжа, покланят се и служат на творението повече, отколкото на Твореца (Римляни 1:25), славата на нетленния Бог са изменили в образ, подобен на тленен човек, на птици, на четвероноги и на влечуги (Римляни 1:23).

От направения кратък анализ на термините икона и идол се вижда, че те са коренно различни както по произхода си, така и по съдържанието, което е вложено в тях. Иконата указва на нещо, което действително съществува и съществува отделно от нея Тя е само негов образ, негово изображение. Идолът е измислица на заблуден човешки ум. Той изобразява по различен начин несъществуващите езически божества. В съзнанието на езичниците идолът е самото божество.

С такова съдържание, са били употребявани тези термини и в ранната християнска литература.

По-късно, през епохата на иконоборческото движение, когато се разгорял продължителен и остър спор по въпроса за иконите, спорещите страни влагали вече нееднакво съдържание в думата икона. Поради това те не са могли да осмислят и разрешат спора. Това различие е запазено и до днес между привържениците и отрицателите на иконите. Едните и другите почти повтарят казаното някога за и против иконите.

Прочетете още „Икона и идол*“ →

Монофизитство. Четвърти вселенски събор – продължение от публикация № 1439*

Публикувано на 15.04.202314.04.2023 от Dragan Bachev

Тотю Коев

Монофизитство

Краткият период между Антиохийската уния (433 г.) и Константинополския събор (448 г.) се характеризира с едно изключително интересно и от съдбовно значение явление – появата на монофизитството. Това ново еретическо учение се оказало много по-опасно от несторианството. Ако ереста на Несторий заразила във Византия хиляди, то ереста на Евтихий обхванала милиони. Сериозната църковна борба срещу несторианството траяла две десетилетия и на Халкедонския събор то било сразено. Борбата срещу монофизитството продължила повече от две столетия. Цели области се откъснали от Църквата и държавата. Монофизитството отчуждило от Константинопол арменци, копти, етиопци и сирийската област.

Корените на тази нова ерес трябва да търсим между последователите и същевременно противници на Кирил Александрийски. Как е възможно – последователи и същевременно противници? – Известно е, че до 433 година св. Кирил се ползвал с всеобщо уважение между своите последователи и съмишленици. Той бил душата на Третия вселенски събор, непоклатим стълб в борбата срещу Несторий, ярък изразител на църковното учение. След Антиохийската уния неговите съмишленици се разделили на две: едната част го подкрепяла в новите му отношения с Антиохия, другата се обявила против него, тъй че враговете на Антиохийската уния измежду александрийците се оказали врагове и на Кирил. Александрийските противници на унията поддържали идеите на Кирил, излизали от негово име, за да се борят против него и против защитаваната от него уния. Те признавали Кирил в дейността му само до 433 година, но не искали да се вслушат в изясненията, които той правел след това. Изопачили неговите христологически възгледи и по такъв начин сложили началото на монофизитската ерес.

По някакво странно стечение на обстоятелствата пак Константинопол се оказал люлка на новата ерес – преди на несторианството, сега на монофизитството. Външно погледнато разликата е в това, че водач на първата ерес бил Константинополският архиепископ Несторий, а идеен вдъхновител на втората бил Константинополският архимандрит Евтихий. Люлката не сочи още мястото на зараждането. Арианството се изявило в Александрия, но неговата родина е Антиохия. Несторианството се оформило в Константинопол, но в основата му лежи антиохийското богословие на Диодор Тарсийски и Теодор Мопсуестийски. Може да се каже, че монофизитството, доколкото се изгражда върху богословието на Кирил Александрийски, се е зародило в Александрия. При все това то е свързано най-вече с името на Евтихий.

От църковната история се знае, че монасите били най-смелите противници на несторианството. Те безрезервно подкрепяли св. Кирил в борбата му срещу Несторий, особено през времето на Третия вселенски събор. Евтихий, влиятелен архимандрит, живеещ в един от големите манастири близо до Константинопол, бил в числото на крайните Кирилови привърженици. Ползвал се с уважение и симпатии от страна на св. Кирил заради неговата ревност в борбата против Несторий. Кирил дори му изпратил един екземпляр от деянията на Третия вселенски събор.

Евтихий не бил човек със солидно образование, но бил остроумен и находчив. Навярно сам не е предполагал, че бидейки вече в напреднала възраст, името му ще се свърже с ерес, която довела до продължителни спорове, раздори и разделения и се оказала много по-страшна, отколкото несторианската, срещу която той се борил така упорито. В своите богословски възгледи Евтихий бил убеден александриец. Признавал вярата, изповядана от 318-те отци в Никея, и решенията на Ефеския събор. Православното учение считал за разкрито в съчиненията на св. Кирил, писани до 433 година. Като краен александриец в богословието Евтихий открито отричал съчиненията на св. Кирил, писани по време на унията и след нея. Кирил не е бил правилно разбран от Евтихий. Последният взел изолирана част от учението на св. Кирил, облякъл я в стегната словесна формулировка и я насочил като оръжие срещу него. Кирил по силата на естествените закони отминал от този свят. Когато се подела организирана и в широки мащаби борба срещу него, той бил вече в гроба (444 година) и не могъл да се защити. При това Евтихий не бил сам. Приемникът на Кирил по катедра – епископ Диоскор (444-451) бил върл монофизит и главен виновник за разпространението на монофизитството. Монофизитски настроени били също египетските, палестинските и илирийските епископи. Сирийските, египетските и константинополските монаси също подкрепяли монофизитското движение.

Своите идеи Евтихий разпространявал с помощта на тълпи послушни и изпълнителни монаси, които действали не само в околностите на Константинопол, но и далеч зад неговите предели. В повечето случаи разпространителите на монофизитството били хора невежи и фанатици, които не възприемали никакви разумни доводи. Действали под маската на ревнители за православието. Непосредственият контакт с широките маси им давал възможност да постигат големи успехи. Със своето безразсъдно упорство печелели сред простия народ.

При все това причината за големия успех на монофизитството трябва да търсим в неговата същина. Докато в несторианството доминирал разумът, в монофизитството ръководна роля имала вярата. Антиохийският рационализъм оставал чужд за александрийците. На несторианската догматическа проза се противопоставяла чрез монофизитството християнската поезия с цялото богатство на нейните контрастиращи тонове, с цялата топлота на нейния колорит. Религиозното чувство възприемало много по-лесно монофизитството, отколкото несторианството. Затова монофизитството имало голям успех сред широките маси. Несторианството разглеждало богословските проблеми предимно през призмата на разума, монофизитството пък – само през призмата на вярата. И едното, и другото е неправилно. Наред с религиозното чувство човек има и разум. При разрешаването на религиозните проблеми трябва да участват и двете; предимство ще има религиозното чувство. Ако се тръгне по пътя само на едното, не се разкрива истината в пълнота. Затова Църквата осъдила несторианството и монофизитството като еретически учения.

Догматическите си възгледи Евтихий формулирал твърде кратко и ясно. Така поне са запазени в древните писмени паметници: „Изповядвам, казва той, че Господ наш Иисус Христос се състоеше от две природи преди съединението, а след съединението изповядвам само една природа“ (гръцки монос=един и фисис=природа, оттук идва и названието монофизитство). Придържайки се строго към Никейския символ, Евтихий приемал, че Иисус Христос е единосъщен с Отца по Божество, но отхвърля единосъщието Му с нас по човечество. Като убеден последовател на александрийското богословие Евтихий не признавал Втория вселенски събор, в чието догматическо определение достатъчно ясно е казано, че Иисус Христос е единосъщен с нас по човечество: „Който слезе от небесата и се въплъти от Духа Свети и Дева Мария и стана човек“ (трети член от Никео-Цариградския символ).

Така учел Евтихий. Така учели всички монофизити. Това учение не е стъкмено от Евтихий, Диоскор или от някого другиго измежду монофизитстващите. То е заимствано от съчиненията на Кирил Александрийски, писани преди унията. Евтихий субективно интерпретирал тези съчинения; субективно разбирал и св. Атанасий Александрийски. Авторитетът на двамата александрийци, Атанасий и Кирил, които Евтихий произволно цитирал, способствал за бързото разпространение на монофизитството.

Преди да се премине към разглеждане дейността на Четвъртия вселенски събор се налага макар и в схематична форма да се отбележат решенията на два поместни събора от 448 и 449 година.

На 8 ноември 448 година Константинополският архиепископ Флавиан свикал местен събор в столичния град. В заседанието на 12 ноември Флавиан прочел и съборът приел следното кратко изповедание на вярата: „Изповядваме, че Христос се състои от две природи след въплъщението: в една ипостас, в едно лице изповядваме единия Христос, единия Син, единия Господ“.

По форма и съдържание това изповедание заема средно място между алекандрийската и антиохийската христология. Този събор е връхната точка на Антиохийската уния.

Съборът осъдил и отлъчил Евтихий. Последвали протести от негова страна. Резултатът бил императорски указ за свикване на нов събор.

Съборът бил открит на 8 август 449 година в Ефес в същата църква „Св. Богородица“, гдето по-рано заседавал Третият вселенски събор. Присъствали 138 епископи. Председател на събора бил Диоскор.

Съборът имал само три заседания. Той не си поставил за цел да изработва нова догматическа формулировка. На първото заседание съборът оправдал Евтихий, осъдил Флавиан и утвърдил за православна вярата в една природа в Иисус Христос след въплъщението. На следващите заседания били осъдени и други епископи. Ясно е, че на този събор печелели успехи привържениците на крайното александрийско течение – монофизитстващите.

Независимо че император Теодосий II потвърдил решенията на събора, в историята той влязъл с името „разбойнически“. Папа Лъв I, който по решение на Римския събор отхвърлил решенията на Диоскоровия събор, пръв го нарекъл така. До побой в буквалния смисъл на думата едва ли се е стигнало, но духът, господстващ през време на заседанията, бил разбойнически. Този събор остава едно тъмно петно в историята на Църквата, акт на насилие над свободната воля и същевременно белег на безсилие пред истината.

Прочетете още „Монофизитство. Четвърти вселенски събор – продължение от публикация № 1439*“ →

Поглед върху Източните национални църкви*

Публикувано на 31.08.202101.09.2021 от Dragan Bachev

Тотю Коев

Нашето съвремие се характеризира с бурно развитие във всички области на живота. Рушат се вековни разбирания и на тяхно място се изграждат нови, отговарящи на сегашните нужди и изисквания. От тази световна динамика не правят изключение и християните от различните конфесионални общности. През последните десетилетия изповядващите Христа осъзнават все по-дълбоко и се стремят да откликнат по-искрено на Христовия призив – да бъдат всички едно (Иоан 17:21). Плод на това съзнание са икуменическите контакти, които сравнително бързо се разширяват и задълбочават. Християните чувстват, че разединението и враждите между тях противоречат на духа и същината на Христовото учение и пречат на стремежа към общочовешко единство. Всеобщ е днес повикът към сближение, разбирателство и единение между хората от всички краища на света. Всеки е призван да съдейства и допринесе за изграждане на тъй желаното общочовешко единство. Поради това не е странно, че Световният съвет на църквите предложи за основна тема на Петото общо събрание (Асамблея) темата „Иисус Христос освобождава и обединява“. В богословски аспект погледнато, освобождението от демоничните сили на злото изисква добро познаване същината на Христовото учение; обединението пък се предшества от взаимно опознаване. При наличието на добра воля и взаимно опознаване, със силата на всепобеждаващата любов и съдействието на Дух Свети могат да се преодолеят съществуващите от векове прегради по пътя на християнското единство.

Обект на по-добро опознаване заслужава да бъде една група от национални църкви, които във верово отношение са твърде близки до Православието. В богословската литература те са известни под името „Източни (ориенталски) национални църкви“. Необходимо е да се вникне в духа, спецификата и миналото на тези църкви: да се проследи историческият път на всяка от тях, да се види сегашното ѝ състояние и да се проучат основните положения в нейната вероизповед.

Целта на настоящата статия, която има обзорен характер, е да изясни кои са тези Източни национални църкви и какви са причините, довели до тяхното откъсване от Вселенската църква.

Какво разбираме под „Източни национални църкви?“

Наименованието „Източни национални църкви“ съдържа в себе си три основни елемента: веров, географски и етнически.

а) Във верово отношение тези църкви, с изключение на една от тях, са много близки помежду си. Може да се кажа, че те имат почти еднаква вероизповед. Доколкото пък има различия в ритуално отношение, те се дължат на местни традиции. Всички тези църкви в епохата на христологическите спорове (V-VII век) по редица причини се отделили от Православната църква и тръгнали по свой път на развитие. Въпреки тежкия им исторически жребий, те надмогнали изпитанията на времето и запазили веровия си облик. Изключение правят само неголеми групи, които в определени исторически моменти се откъснали от тях и влезли в уния с Рим. Някои от Източните национални църкви в миналото успели да развият огромна мисионерска дейност, която стигнала чак до Китай.

Прочетете още „Поглед върху Източните национални църкви*“ →

Акакиевата схизма (484-519) – продължение 18, заключение и край*

Публикувано на 27.11.200805.06.2025 от Dragan Bachev

Д-р Александър Омарчевски

Заключение

В края на това изследване върху първата епоха на следхалкидонското развитие на христологията нека се опитаме да обобщим резултатите от него. Като цяло факторите, оказали влияние върху появата и превъзмогването на Акакиевата схизма, биха могли да се разделят на две групи: църковно-политически или външни, към които можем да причислим интересите и поведението на императорите (източни и западни), западните владетели (след 476 година), военачалниците, управителите на провинции и другите влиятелни висши държавни сановници, замесени и участвали по някакъв начин в христологическите спорове; и чисто богословски или вътрешни, в рамките на които спадат различията в христологията на отделните богословски школи и направления (най-вече между православни и монофизити), интересите и характерите на църковните водачи и поведението и мотивацията на техните привърженици, както и крайните резултати в църковен аспект от тези спорове и борби.

1. Външни фактори: Император Маркиан и съпругата му Пулхерия, по чиято инициатива е бил свикан Халкидонският събор, поели грижата и за неговата защита и утвърждаване, след като на Изток се появило несъгласие с постановеното от него учение. Докато бил жив, императорът успял най-вече с помощта на политически средства да овладее, но не и да унищожи изблиците на недоволство.

Политиката на неговия приемник Лъв І била на моменти колеблива и непоследователна, което съхранило надеждите на монофизитите, че ще съумеят да вземат надмощие. Въпреки че се ползвал с категорично изразения глас на цялата Църква в полза на Халкидонското православие, заявен в проведената от него анкета, император Лъв, в желанието си да неутрализира силното влияние на германските генерали-ариани в своя двор, допуснал настаняването в столицата на компактни маси исаврийци, чрез предводителя на които (Зинон) във висшите кръгове започнало да намира подкрепа толерираното от последния монофизитство.

В началото на своето управление Зинон не показал явни пристрастия към никоя от спорещите страни, но скоро бил свален от престола с държавен преврат. Узурпаторът Висилиск заложил на монофизитите, в полза на които издал и своята Енциклика, с която на практика обезсилвал решенията от Халкидон и откривал пътя за преследване на Православието. Логично било, след като свалил узурпатора, Зинон да се облегне на православните, с чиято помощ се надявал да укрепи трона си. Съзнавайки колко е важно от държавническа гледна точка неговите поданици да живеят в религиозно единство, той предприел опит да ги обедини с издаването на Енотикона. С този опит обаче той постигнал точно обратния ефект. Вместо да върне монофизитския Египет в Православната църква, той довел до схизма между Константинопол и Рим и до отлъчването на патриарх Акакий. Този факт е показателен доколко вредна може да бъде силовата намеса на държавата в делата на Църквата.

Политиката на Зинон била продължена и дори втвърдена при неговия приемник Анастасий І. Нейна жертва станали столичните патриарси Евфимий и Македоний, както и много други православни архиереи. Това обаче не разколебало православните. Въстанието на Виталиан било подкрепено от тях, но не успяло да доведе до поврат в императорската политика.

Това станало с възкачването на престола на православния император Юстин І, с чието съдействие бил сложен край на Акакиевата схизма. Въпреки насилствените мерки, предприети от него, той и приемниците му не успели да върнат монофизитите в лоното на Православната църква, което е още едно доказателство за неефективността на силовата намеса на държавата в църковните дела.

Политиката, провеждана от западните неправославни владетели след обявяването на схизмата, се характеризира с подкрепата им за твърдата позиция на папите, с цел Църквата да бъде разединена и отслабена. Тук също виждаме опити Западната църква и папството да бъдат използвани като инструмент и постигане на личните интереси на владетелите.

Като цяло влиянието на външните фактори в обобщен вид би могло да се характеризира като по-скоро затормозяващо процеса на Халкидонските решения в целокупния живот на Църквата. Силовите методи на действие на държавната власт и в двете посоки служели по-скоро за радикализиране на позициите на спорещите страни, отколкото за подпомагане преодоляването на различията.

2.Вътрешни фактори: Изходната точка при разделението по повод Халкидон било отдалечаването на александрийската традиция след св. Кирил Александрийски от антиохийско-константинополската христология по отношение на езиково-терминологичния инструментариум. Това водело често пъти до превратно и изопачено тълкуване на неговите съчинения, най-вече що се отнася до „миа-фисис”-формулата (μια φυσις του Θεου Λογου, една въплътена природа на Бог Слово). Именно нейното крайно тълкуване довело александрийците до монофизитството. Като допълнителна предпоставка трябва да се отбележи и липсата на настройка и способност у богословите и от двете течения да погледнат в достатъчна широчина зад термините и формулите и оттам да оценяват общото и различното между тях.

Силните и слабите страни на монофизитството се коренят в акцента, който неговата христология поставя върху единството на двете природи. Съдържащата се в „миа-фисис”-формулата монофизитска терминология изключва несторианството и потвърждава поне на теория твърдението за запазване на човешката природа при съединението. Монофизитското учение за една сложна съставна природа в Христос след Въплъщението обаче клони, вследствие липсата на разлика между термините φυσις и υποστασις, към представата за една преобладаваща божествена природа, която оставя само незадоволително пространство за истинската човешка природа. Раздробяването на монофизитите през VІ-ти век век по повод опитите им да достигнат до едно изчистено и общоприето дефиниране на тази вяра, е белег за слабост в тяхната христология.

На Халкидонския събор било дефинирано учението за две природи в една ипостас, което било прието единодушно от православните и в двете части на империята. Проблем между Изтока и Запада обаче предизвикали приетите от събора канонически правила, най-вече тези, които издигали ролята и ранга на Константинополската патриаршия (правила 9, 17, 28). С 28-мо правило столицата била поставена на второ място не само по чест, но и по власт след Рим. Папа Лъв І и неговите приемници категорично отказвали да приемат това решение, докато столичните патриарси неотклонно го защитавали и се ползвали от дадените им с него прерогативи. Тази борба била и един от мотивите, макар и не афиширан като такъв, за обявяването на Акакиевата схизма, както и за други последващи разделения. Приемането на тези правила при деклариран отказ на папските легати да участват в обсъждането и гласуването им дало основание на папа Лъв да се въздържа дълго време от признаването на събора, въпреки че той бил напълно съгласен с неговото догматическо вероопределение. Докато той бил жив, църковният мир бил запазен, въпреки противоречията, но скоро след това той бил нарушен от появата на схизмата.

Патриарх Акакий Константинополски е една доста противоречива личност. Противно на утвърденото в западната историческа наука мнение ние смятаме, на базата на запазените свидетелства, че той е православен, което се доказва най-добре от неговото поведение при опита на узурпатора Василиск да отмени решенията на Халкидонския събор. Това потвърждават и запазените негови писма[910]. Може да се смята за невинен и по обвинението за общение с еретици, защото той влязъл в общение с Петър Монг едва след като последния формално засвидетелствал пред него своето православие. След това той умрял, преди да успее да се убеди в неговите противозаконни постъпки. Що се отнася до поставения от Зинон Антиохийски патриарх Петър Гнафей, то Акакий неведнъж с гордост пише в писмата си, че не е приел в общение този краен монофизит. Това ни дава основание да се съмняваме в твърдението на Евагрий, че авторството на Енотикона принадлежи на Акакий. Именно Енотиконът е послужил като основание за папа Феликс ІІІ да го обвини в ерес, но, погледнато от позицията на православния Изток, Акакий не би могъл да носи отговорност за документ, издаден от императора. Акакий би могъл да бъде обвиняван в тактически грешки, но не и в ерес.

Авторът д-р Александър Омарчевски

В полза на православието на Акакий говори и съпротивата, която столичният клир, православният народ и монашеството на Константинопол оказват през време на целия период на схизмата срещу настояването на Рим за изваждане на името му от диптихите. И ако за епископата и клира могат да се търсят някакви други мотиви за тази съпротива, то за народа и монашеството е трудно да бъдат посочени такива. Ако той беше еретик, държавната власт също не би се поколебала в името на църковния мир да прокълне паметта му, за което настоявали папите.

Твърдата позиция на папа Феликс ІІІ срещу двусмислиците на Енотикона допринесла отчасти за каузата на Халкидонското православие, но претенциите на неговите приемници (най-вече на Геласий І) към Константинополските патриарси, особено Евфимий и Македоний, които официално скъсали с монофизитите и упорито се борили за Халкидонската вяра, да извадят от диптихите името на Акакий въз основа на отлъчването му от Рим, били нереалистични и само допринесли за задълбочаването на разрива между Изтока и Запада. Тези претенции били предявявани неотклонно от всички папи по време на схизмата. Те се съдържали и в Изложението на вярата на папа Хормизд, с приемането на което се сложил краят на схизмата. С изваждането на имената на Акакий и приемниците му на катедрата от диптихите изглеждало, че Рим се е наложил над въображаемите монофизити в Константинопол. В провинцията обаче нещата не стояли по този начин. Там били съгласни с анатемата срещу монофизитите, но били против да се вадят от диптихите православни епископи само заради това, че са били в общение с Акакий и неговите приемници. Папските легати в крайна сметка се съобразили с тези настоявания, към които скоро се присъединила и столицата. Така нещата дошли на мястото си и Евфимий и Македоний били причислени към лика на светците.

В крайна сметка авторитетът и вселенският характер на Халкидонския събор били възстановени в Църквата на имперско ниво. Фазата на Енотикона окончателно приключила. За съжаление, преодоляна била само схизмата между Рим и Константинопол, но разделението между привържениците на предхалкидонската традиция в Египет и Сирия и халкидонистите не било преодоляно. Представителите на тези две традиции вече дотолкова се били отчуждили, че занапред били способни да откриват единствено различията, но не и общите черти помежду си.

Процесът на отделянето на монофизитите от Православието протичал с неравномерна скорост. Репресивните мерки, предприети от император Юстин срещу тях, също способствали за радикализирането им. Свалените епископи ръкополагали клирици за напуснатите от тях области, с което започнали изграждането на една нова иерархия. Те били подкрепяни от голям брой монаси, които упорито се съпротивлявали срещу новата религиозна политика. Докато след ІІІ Вселенски събор (431 година) радикалните несториани били изтласкани извън границите на империята, сега монофизитите останали в границите на последната до момента, в който през VІІ-ми век населяваните от тях области станали бърза плячка на ислямските завоеватели, които признали монофизитството за официално християнско изповедание в тези територии.

________________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[910]. Така например, в писмо до Петър Гнафей, когато той, ставайки Антиохийски патриарх, внесъл добавката „разпныся за ны” в Трисагиона, Акакий го обвинява във въвеждане на ерес и пише, че той самият и свиканият от него събор изпаднали в ужас, узнавайки за това; след това, обвинявайки Гнафей, той излага напълно православно учение за Въплъщението на Сина Божи и поставя Халкидонския събор редом с предишните три Вселенски събора, ср. Harduin, op. cit., t. II, 841-845.

Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-74