Архимандрит Павел Стефанов

1.1. Завет

Липсва достоверна писмена документация на очевидци за биографията на св. Иван Рилски, защото житията и службите в негова чест са художествени произведения. Единствено изключение е един важен документ – Заветът на св. Иван Рилски. Неговият автор съобщава, че завършил писането му на 25 март, Благовещение 941 година. Мястото на Завета в духовен и верови аспект се нарежда до отец Паисиевата история – мерило за националното ни самосъзнание. Смята се, че Заветът има четири познати преписа, които нашата наука приема за автентични. Най-ранният от тях се намира в библиотеката на руския манастир „Св. Пантелеймон” на Атон. Той е дело на известния наш книжовник от ХVІІІ век Памво Калоферски, който е ученик на преподобни Паисий Величковски[45]. Третият е направен от монах Касиан с дата 1860 година и се пази в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” в София[46]. Четвъртият е дело на Неофит Рилски вероятно от средата на ХIХ век, а четвъртият е по-късен и е редактиран езиково. Липсата на преписи преди Възраждането поддържа несвършилата дискусия дали е автентичен текстът на Завета или той е късен манастирски вариант, който обобщава съществуващата практика.

Върху Завета спират вниманието си редица големи български учени като Йордан Иванов[47], Иван Снегаров[48], Иван Дуйчев[49], Иван Гошев[50], Димитър Ангелов[51] и други. Най-задълбочено е изследването на Гошев, който приема, че документът е автентичен. Той е подкрепен от Йордан Иванов, Иван Дуйчев и други учени. Напоследък Заветът е анализиран от Бистра Николова. Тя смята, че редица термини, използвани в текста, се срещат в късносредновековни документи и заключава, че Заветът е рилска фалшификация от ХІХ век[52]. Но хипотезата на тази авторка се опровергава само от един факт – съществуващия атонски препис от ХVІІІ век. Термините, които изглеждат „късни”, може да са внесени от преписвачите, които сигурно редактират текста.

Йордан Иванов намира успоредици между Завета на св. Иван Рилски и Завета на основателя на Великата лавра св. Атанасий Атонски[53]. Това сравнение не е уместно, защото св. Иван живее през първата половина на Х век, а св. Атанасий – през втората половина на Х век. Двамата ползват едни и същи източници. Същото се отнася и до някои общи фрази, които използват св. Иван Рилски и неговият съвременник Петър Черноризец[54].

Факт е, че св. Иван познава добре манастирския устав на св. Теодор Студит, който в България е заменен с Иерусалимския в края на ХІV век. Това е сигурно доказателство, че рилският Завет е по-ранен от това столетие. Освен това, в житието на светеца от патриарх Евтимий се цитират предсмъртните думи на св. Иван Рилски: „Боже Вседържителю, приеми ме, Твоя грешен и недостоен раб, и ме причисли, Благи, към лика на Твоите избраници, макар че нищо добро не сторих на земята[55]”. Тези слова са включени в Завета, което потвърждава, че св. Евтимий го е познавал. Трето доказателство за ранния произход на Завета е фактът, че в него изобщо не се намеква за митарства на душата след смъртта. Житието на св. Иван Рилски от патриарх Евтимий говори за тях. Идеята за митарствата е прокарана в старобългарската литература от житието на св. Василий Нови – странстващ аскет от Мала Азия, вероятно таен павликянин, който умира през 944 година. Заключението е, че авторът на Завета не познава житието и митарствата, защото пише още приживе на Василий Нови[56].

Съмненията се поддържат поради езиковата редакция на Завета, която винаги е актуализирана при преписването. Но учените основават своето доверие в автентичността му върху редицата запазени старинни думи, присъщи на първата епоха от славянски преводи. И тонът на Завета открай докрай изразява смирение, а не преклонение, каквото неизбежно биха изразили учениците му. Авторът нарича текста си „грубо и неуко завещание”. Той изповядва своето човешко несъвършенство. Изискванията си не изрича от свое име, а чрез цитати от посланията на св. апостол Павел: „Пак съм в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос” (Галатяни 4:19). Такъв текст може да бъде само негов личен изказ, а не от последвалите векове. Каквото и да решат езиковедите, безспорно ще си остане, че през непрекъсваното съществуване на Рилския манастир (цветущ или в епохи на нищета и разорение) монасите изповядват Завета като автентичен, което е свидетелство, че той съществува в основните си поръки още в средата на Х век. А тези поръки са обосновани от начетен богослов и прецизен познавач на Свещеното Писание. В днешния му вид на 58 места се четат цитати от Библията. Предполагаме, че това съответства и на първообраза.

Авторът на Завета се позовава на видни източни отци като св. Ефрем Сириец, който също е оставил Завет, св. Антоний Велики, св. Теодосий Велики и други. Както вече уточнихме, познаването на тези духовни авторитети не противоречи на скромния селски произход на рилския светец. Той има възможност да се запознае с техните творения още в Бобошевския манастир, а сигурно разполага с книги по време на своето отшелничество в Рилската пустиня и още повече, когато основава свой манастир. Сигурно е, че св. Иван Рилски е високо образован, което предопределя и най-ярката функция на риломанастирската традиция – създаването, пазенето и умножаването на български книги.

На едно място авторът на Завета цитира пророк Иеремия (17:5), който пише: „Проклет (е) оня човек, който се надява на човек и плът прави своя опора”. Оттук Иван Дуйчев прави пресиления извод, че „рилският светец надигнал глас против своеобразен цезаропапизъм, който поставял духовната власт в пълна зависимост от волята и прищявките на светската власт[57]”. Всъщност тук авторът не се проявява като политически опозиционер, а като опитен духовник, който съветва своите ученици да живеят според монашеските канони. Те са скъсали напълно със света, от който са се отрекли при даването на трите обета – безбрачие, нестяжание и послушание. Монасите не трябва да разчитат на протекции и дарения на богаташи, а да се осланят само на Бога. Още по-малко тук трябва да се търси противодействие на разпространени цезаропапистки идеи. През ІХ-Х век Българската църква работи в пълен синхрон с държавната власт.

Въпреки че започва своя душеспасителен подвиг като отшелник, св. Иван в Завета съветва последователите си да не се затварят в манастира, а да слязат сред народа и да утвърждават „новопросветените люде от еднокръвния свой народ”. Те не трябва да се ограничават само с изпълнението на треби, а да се изпълват със знания и да сеят просвета, за да се изкоренят остатъците от езически митове и селски суеверия, силно разпространени сред християните.

Българският отшелник свети Иван не само притежава културата да изпревари Симеон Нови Богослов, но той, който пише на старобългарски език, дълбоко познава авторитетите в този тип вероизповедание – преподобни Иоан Лествичник и Ефрем Сириец, които детайлно тълкуват оттеглянето на Иоан Кръстител и Иисус Христос в пустинята, за да утвърдят духовните си сили преди своята мисия.

Прочетете още „Св. Иван Рилски и Рилският манастир – продължение 1*“ →

Архимандрит Павел Стефанов

Бъдещият лечител тръгнал, след като повел със себе си един вол. Добре, че преди повече от 70 години Юрдан Трифонов (1939) ни посочи, че случката с вола е привнесена от житието на св. Илия.

Никакви отношения на никакво равнище между цар Петър и Иван Рилски (Иван от Скрино) не са съществували. Целият разказ за някакви отношения между двамата е привнесен от житието на св. Теодосий Велики (Константин Радченко, 1898).

Предговор

През 2008 година беше проведена националната кампания “Българските символи”. Според обявените резултати над един милион българи взеха участие с телефонни обaждания. Като най-популярен символ на страната се наложи Мадарският конник, който има преимуществото, че е масово познат от опакото на нашите монети. За него гласуваха 25.44%, за кирилицата – 21.96%, за историческия хълм Царевец във Велико Търново – 15.03%, за българската роза и розовото масло – 10.16% и накрая за Рилския манастир – 8.95%.

Тази анкета прави тъжно впечатление. Никой не отрича, че Мадарският конник е уникална българска творба, но и досега не е изяснено кого или какво той представлява и какво е неговото предназначение. Освен това, този скален релеф е свързан с езическия период на българската история на Балканите, която продължава от 681 до 865 година. Този период е велик и героичен, но той е “затворена страница” за българския народ, който през последните 11 века се уповава на православната вяра. Други символи като кирилската азбука и казанлъшката розa не могат да се определят единствено като български, защото ги има и в редица други страни. Търновград е столица от ХІІ до ХІV век, което е несъмнена хронологическа ограниченост. Над този символ тегне сянката на кризата и гибелта на Второто българско царство.

Според мен най-подходящият и най-ценният български символ и паметник е именно Рилският манастир. В него има нещо вечно и несъкрушимо. Основан е от най-големия български светец – Иван Рилски, през Х век и оттогава до днес той олицетворява българския дух и освещава българското битие. Към тази обител се стичат не само българи от всички краища на страната или извън нея, но тя е фокус на внимание и за милиони чужди туристи. Те остават неизменно възхитени както от изключителната околна природа, така и от съкровищата на изкуството и културата, запазени в манастира. Неслучайно Рилският манастир е паметник от световно значение под закрилата на ЮНЕСКО. Св. Иван Рилски и неговата обител имат изключителни заслуги за оформянето и увековечаването на българската идентичност и приноса ѝ към общоевропейското християнско наследство.

Аз съм емоционално привързан към св. Иван Рилски и неговата обител. Посещавал съм я многократно и съм благодарен на светеца, че се е отзовавал на моите молитви. Предлагам настоящия труд като скромен дар на него. По темата събирам отдавна заглавия и литература и съм публикувал популярни статии. Въпреки че темата е необятна и моят труд не претендира за изчерпателност, надявам се, че той би могъл да стане основа за написването в бъдеще на енциклопедия на Рилския манастир. 

Свети Иван Рилски да бъде небесен застъпник на нас и на целия български народ!

Увод

Научният интерес към нашия светец и неговия манастир започва още през Възраждането, когато иеромонах Неофит Рилски (около 1793-1881) написва и издава първия опит за цялостна негова история. Той е най-подготвеният тогава българин за тази цел. Още през 1836 година отец Неофит публикува службите на светеца. През целия си съзнателен живот той живее в манастира или го представлява навън като учител, познава неговите материални и духовни ценности, записва устни спомени за видни рилски дейци. Въпреки това, книгата на отец Неофит не е нито всеобхватна, нито строго научна от днешно гледище. Тя вече представлява библиографска рядкост, защото не е преиздавана от 130 години[1].

Видният наш историк и филолог академик Йордан Иванов, който е родом от Кюстендил, посвещава вниманието си на св. Иван Рилски и Рилския манастир, като извършва проучвания преди и по време на Първата световна война. Неговата монография е издадена през 1917 година и досега не е загубила своята научна ценност. Тя е преиздадена през 1990 година[2].

Васил Киселков, известен историк и филолог, който работи дълги години като преподавател в Софийската духовна семинария, публикува през 1937 година книга за Рилския манастир. Без това да е отразено в заглавието, той разглежда също литературното творчество от и за светеца. Книгата е сравнително популярна, а на някои места Киселков проявява силен рационализъм. Той отхвърля християнската  аскеза, а най-великото православно явление – исихазма от ХІV век, нарича съвсем погрешно „ерес[3]”.

Във връзка с 1000-годишнината от кончината на св. Иван Рилски и нейното национално честване Николай Дилевски издава монография на руски език по една частна тема – контактите между Рилския манастир и Русия през ХVІ и ХVІІ век. Тя е преиздадена от Синодалното издателство през 1974 година[4].

По-известна е книгата на академик Иван Дуйчев, която той пише и публикува през 1947 година наскоро след годишнината от кончината на св. Иван Рилски. Издържана на добро научно ниво и написана с жив език, тя е оценена след половин век и е преиздадена през 1990 година. Достъпна е и в интернетна версия. В по-голямата част от книгата Дуйчев анализира житията и службите на светеца, като на обителта посвещава само последната глава. Изследването не е изчерпателно, защото представя твърде бегло ХІХ и ХХ век[5].

След пауза от над десетилетие през 1957 година излиза от печат сборник за манастира, съставен от колектив български научни работници – историк, архитект и изкуствовед. В него обителта е изследвана единствено като исторически паметник и туристически център, а не като център на монашеска и църковна дейност. С този сборник се подготвя обществения климат за прогонването на монасите от манастира през 1961 година[6].

Живата памет на Рилския манастир през ХХ век е архимандрит Климент Рилец, който публикува главно в списание „Духовна култура” редица статии главно за рилските метоси и по-видни монаси през Възраждането[7]. Но поради ограниченията, наложени от комунистическия режим, той не успява да издаде сборник с тях. Забележително явление в литературата за обителта е появата на монография за дейността на Рилския манастир през ХІХ век от старши  научен сътрудник Румяна Радкова, която на младини е екскурзовод в манастира. Това изследване остава еталон по своята задълбоченост и обективно отношение към темата[8]. След три години е издадена и друга нейна отлична книга за отец Неофит Рилски и неговия принос към българската възрожденска култура[9].

Както е известно, в миналото българският народ е силно религиозен, но масово неграмотен и непросветен, защото службите са неразбираеми и почти не се проповядва. Почитта към рилския отшелник се съчетава с фолклорното творчество и се създава цял жанр на народните легенди за св. Иван. Те се срещат от  Македония до Монтанско. Никола Фекелджиев има заслугата, че ги събира и представя в една незагубила значението си книга[10]. Задача на бъдещите агиографи е да сравнят тези легенди с подобни предания за други православни светци и да установят възможни паралели и заемки.  

През 1979 година българският историк-емигрант М. Маргаритов издава в Кайзерслаутерн (Германия) своята дисертация за Рилския манастир като паметник на историята и изкуството. Тя обхваща 242 страници, но по политически причини не получава разпространение у нас и не е цитирана в досегашните изследвания[11].

Гръцкият архимандрит Пантелеймон Пулос защитава през 1983 година  в Духовната академия докторска дисертация за светците от Първото българско царство. Оттук започва неговият интерес към св. Иван Рилски. Пулос издава обемиста книга за живота и мощите на рилския отшелник, чиято последна глава в обем само 17 страници очертава бегло историята на манастира. Стилът на книгата по-скоро принадлежи към жанра на омилетиката и белетристиката, отколкото към научната книжнина. Приносен характер имат проучванията на автора за мощите на светеца[12].

Прочетете още „Св. Иван Рилски и Рилският манастир*“ →

Източници на изображенията – Гугъл БГ и http://www.yandex.ru.

Бисер Божков

ГЛАВА ВТОРА

Православното монашество и атонските манастири. Устройство на Света Гора Атон в исторически, канонически, международноправен и социологически аспект

Манастирите, както се спомена по-горе, се делят на общежителни (киновийни) и необщежителни[60], сиреч идиоритмични, от гръцката дума (ιδιόρρυθμος), което ще рече, своеоб­разен ред на живот[61]. Но, както споменахме, на Атон от края на XX век идиоритмии вече няма.

2.1. Устройство на атонските манастири и на Света Гора

Животът в идиоритмичните манастири[62] не е много строг. Макар в тях и да се предписват някои строги законо­положения, то тяхното изпълнение в някои отношения, по причина на разни човешки немощи, са малко смекчени. Въ­обще, необщежителен, или идиоритмичен манастир е този, в който между братята няма почти нищо общо, но не, разбира се, във всяко едно отношение[63].

На практика, необщежителните манастири[64] в някои от­ношения са почти еднакви с общежителните, с изключение на някои строгости[65]. Така например, в храма правилата и литургията се извършват подобно на общежителните манас­тири. Манастирът обаче не се управлява от игумен. За него­вото управление се избират веднъж годишно измежду братя­та иеромонаси така наречените епитропи, на които се възлагат пълна­та грижа за доброто управление[66] на вътрешните и външни манастирски работи.Всичките манастирски послушания се извършвали от бра­тята (под формата на послушание) по заповедта и благословението на управляващите съборни старци. В случай, че се породят неприятности в манастира, делата се разглеждат и обсъждат от съборните старци (Манастирския събор), които представляват един вид домашен Свети Синод. И от тази до­макинска разпоредителност манастирът се намира постоян­но в добре устроено положение[67].

По начина на живот с идиоритмичните манастири може да бъде сравнен и келиотският живот. Той бива два вида – келиотски и каливитски.

Каливитски живот ще рече напълно автономен отшел­нически живот[68] (този живот е бил съобразен с Атонския ус­тав). Всъщност, няма „по-жалко“ нещо от келията на строг отшелник, в която човек няма да види нищо друго освен уеди­нение на духа, строга въздържаност и извънредни телесни трудове и безмълвие[69].

Докато келиите имат съвсем други условия. В тях отли­чителна черта на монашеския живот е зависимостта на ня­колко братя от един старец, който трябва да се грижи да има всичко необходимо за продоволствието на едно малочислено братство. За такива келиоти на първи план стоят не само духовните подвизи: тишината, спокойствието и безмълвието, но и разни тежки работи за добиване на необходимото препи­тание. Тук старецът има най-голямата грижа за управление­то и поддържането на дома[70].

С оглед на казаното, ще отбележим, че келиотският жи­вот е по-труден от киновийния (общежителния). Затова обик­новено с утринното правило се съединява и св. литургия, за да остава на братята повече време за работа. Младите мона­си, сиреч учениците на стареца, са много ограничени откъм монашески отговорности[71]. И ако някой живее лениво, неб­режно и несъобразно на монашеското си звание, то той оста­ва отговорен само пред Бога и съвестта си. Този живот почти във всяко отношение съставлява едно средно положение меж­ду общежителните и необщежителните манастири.

Към третата степен на атонското подвижничество се от­насят така наречените каливити, за които споменахме по-горе. Ако каливит притежава нещо собствено на Атон, то ще е една уса­мотена стая без никакви принадлежности в нея. За този род атонски подвижници не съществува почти нищо на този свят, което да е наложително и да си струва да го имаш. Те се занимават много малко с ръкоделие или пък ходят при дру­гите келиоти да работят заедно с тях, за да си вадят насъщ­ния. Богослужебно правило те слушат там, където се нами­рат в момента. Ако се случи да се намират някъде, където няма къде да чуят църковното правило (богослужения от де­нонощния кръг – часове, утреня и така нататък, б. р.), то те го изпъл­няват с броеницата. В противен случай стават отговорни пред Бога и съвестта си. Тяхната нестежателност е съвсем трога­телна: ако някой каливит тръгне нанякъде, то той свободно остава отворена вратата на стаята си, понеже всичко, което има е в торбата на гърба му[72].

Поради разнородните огорчения, страдания и неприятнос­ти, които самоволно приемат и търпят, каливитите биха стоели по-високо от другите монаси в лествицата на подвижническия живот. Но тъй като те не са подчинени никому (на никакъв земен авторитет, дори на духовен старец, б. р.), то свободният им начин на живот отнема много от цената на техния подвиг. Същевременно, измежду келиотите се нами­рат такива, които пазят особено строг подвижнически уеди­нен живот. Такъв е бил например преподобни Максим Капсокаливит.След необщежителните[73] манастири (каквито вече няма на Свeта Гора) и келиотите, идват киновиите, тоест общежителните манастири. Те са сега 20 на брой. Във връзка с пос­ледното трябва да се упомене, че съгласно Светогорския Ус­тав идиоритмиите през периода на своето съществуване мог­ли да преминават в киновии (общежителни манастири), но обратното било невъзможно.

2.2. Големите общежителни (ставропигиални) манастири на Света Гора

Общежителните манастири са предпочитани пред другите манастири, като дори и самите монаси, които спадат към подвизаващите се в идиоритмиите, се отнасят с уважение към тях. Ще повторим пак за по-голяма точност, че идиоритмии на Атон вече няма, освен подобните на тях келии и каливи. Освен това, общежителните ставропигиални[74] манастири имат, от канонична гледна точка, еднакви правила относно външ­ното разпореждане при управлението на Света Гора.

Тези манастири се ръководят по Устава на атонското об­щежитие, или по-точно – Хартата на Атон, според която заед­но с игумена се избират няколко старци, които съставляват свещен манастирски събор и действат в духа на любовта за доброто управление на вътрешните и външните манастирски работи. В общежителните манастири братството се поверява и подчинява на безусловна зависимост и пълно послушание на началството на игумена, чиято воля монасите свято почи­тат. За тях той е духовен баща и глава; от него се води всеки един в пътя на монашеското си подвижничество и спасение[75]. Въобще, в братството на общежителните манастири преобла­дава патриархалната простота (чистота) в нравите, взаимна братска любов, доверчивост и райско спокойствие. Всички там са като братя, няма разлика нито по род, нито по заслу­ги, а напротив, всички се стремят внимателно и усърдно да изпълняват законите на манастира, като всичко в тях е скром­но и приветливо[76].

Условията на живота в общежителните манастири пред­ставляват почти единствения истински царски път към не­бесното отечество. Думата на игумена[77] там се взима като Божия воля: каквото каже или заповяда игуменът, това ста­ва. Принципно, истинските послушници не размишляват за плода и следствията на началническата заповед[78]. Те следват неотклонно и твърдо подир Тогова, Който е дошъл на света не да върши Своята воля, но волята на Отца, Който Го е пратил послушнически да извърши делото на изкуплението. Трогателно е да се гледа в какво строго подчинение и с ка­къв страх Божи, доверчивост и любов братята стоят пред игу­мена в повечето атонски манастири[79].

Умилително и радостно е да се наблюдава, когато този игумен с духовна любов, бащински и безпристрастно се отнася към всички отци и братя, та даже и към най-последния и ма­лък от тях. При среща с игумена всеки от братята, какъвто и да е по своя чин, с голямо благоговение въздава с поклон при­личната чест на игумена и му целува десница, като искат и просят благословение за всичко и винаги.

По такъв начин постъпват братята монаси при всеки слу­чай, като имат предвид, че чрез благословението на игумена като техен духовен отец и наставник те получават благосло­вението на Господа Бога за преуспяване в своя подвижнически живот и лично спасение.В общежителните манастири монасите заслужават на­пълно названието подвижници именно поради това, че там заради Бога и своето спасение те са предали доброволно сво­бодната си воля на кръстно разпятие. Там тяхната воля е не само смирено ограничена, но и безвъзвратно отдадена[80]. Там е истинският път на доброволното самоотричане, на кръст­ното самоотвержение в следването на Христа. Това е голготски път, който е постлан с тръни и облян с кръвта на сърдеч­ното желание за търпение до последното издихание.

В миналото светите отци са считали общежителния жи­вот за най-висок и труднодостижим монашески път, дори в някакъв смисъл за труднопоносим. Св. Пимен Велики казал на един брат, който искал да постъпи в общежитие: „Там ти и в стаята си не можеш да се разпореждаш и почти нищо не можеш да вършиш по своята си воля“. И по такъв начин, ако има някой в общежителен манастир да следва неотклонно пътя на послушанието[81], такъв ще бъде за пример и образец на всички по самоотвержението. По причина на многоброй­ното братство не може да не се случват някои неудобства или междуособни неприятности, но всички с благодарение и търпение ги понасят, като имат предвид по-висшето духовно съвършенство. С помощта на Божията благодат такива под­вижници всякога и във всяко отношение се явяват победите­ли на лошата воля. Според думите на един велик старец, общежителен монах до една година може да достигне до та­кава висока степен в духовния живот, до каквато един пус­тинник едва ли може да достигне за 10 години. Причината за това е в безусловното послушание и отсичането волята на пър­вия[82]. Такава е силата на послушанието, такъв е верният път, който води към небесното отечество и вътрешния духовен мир[83]„.

Облеклото и храната на трапезата в общежителните ма­настири са еднакви за всички отци и братя[84]. При употребата на храната в тези манастири повече владее умереността, от­колкото въздържанието и постът, защото строгото въздър­жание понякога бива несъвместимо с големите и трудни ма­настирски работи. Действително, голямо значение има пос­тът и в общежителните манастири, но според времето. А пос­лушанието стои много по-високо от поста и молитвата.

Всички светогорски скитове, както се каза по-горе, са около 12 на брой (но към днешна дата тази бройка не е на­пълно прецизна). Към тях се причисляват още и следните: два руски – „Св. апостол Андрей“ и „Св. пророк Илия“, един български скит „Св. Богородица“ и един (в миналото) молдовлашки „Св. Иоан Предтеча“. Тези четири скита, ако и да зависят от съответни манастири и да се наричат скитове[85], то според устройството и управлението си са всъщност манас­тири, защото се управляват подобно на общежителните ма­настири от игумен[86]. Действителните скитове се намират под управлението на един тъй наречен дикея, тоест управител, кой­то се избира веднъж годишно от братята, ако е заслужил до­верието им. Скитът в пълния смисъл на думата се отличава от манастира с по-строг живот, уединение и въздържание, като последното си остава изключителна привилегия на мал­цина скитяни, които освен в събота, неделя и празнични дни, не си разрешават ни риба, ни дървено масло (олио или зех­тин).

В уединените скитове братята живеят по двама-трима и по повече в отделна келия (обикновено под ръководството на един старец). През седмицата те извършват духовните си под­визи в уединение, както и църковното молитвено правило в домашните си параклиси, а в неделни и празнични дни се съ­бират всички скитяни заедно в съборната църква, където се извършва всенощно бдение и литургия. След завършването на богослужението всички си отиват тихо и спокойно в уеди­нените келии, за да продължат своя отшелнически подвиг.Сред атонските монаси има още и такива подвижници, които се отдалечават от всичко и живеят съвсем уединено в пустинята, където нарядко са посещавани от духовните си наставници. Хранят се с диви кестени, жълъди, корени и тре­ви; рядко употребяват хлебна храна. Такъв род подвижници-пустинножители на Атон се предполага, че има.

Някои пустинножители (келиоти) в събота и в празнич­ни дни отиват в манастирите на обща молитва. След свърш­ването на богослужението те се причастяват със Светите Тай­ни. По Светата Атонска Гора има още и такива подвижници, които нямат почти никакво прибежище, а се скитат от място на място. В южната скалиста част на Атонския полуостров има множество такива келии и уединени места за молитвено съзерцание.

За да може да се дадат по-точни сведения за атонския ас­кетизъм, необходимо е да се знае как се основават келиите, или как стават келиите собственост на определен монах, и какви права имат продавачът и купувачът. По принцип келиите на Света Гора са разположени на хубави места, където има добри условия за живот. Но има и такива келии, в които подвижни­ците като че ли съвършено са се отказали от всичко земно като удобства и пристрастие; стремят се към пълна бедност и са се възвисили до съвършено безпристрастие и ангелска чис­тота и непорочност[87]. Този духовен подвиг е основан върху стре­межа към пълно откъсване от земното и вещественото и пос­тигане на съвършено безстрастие, които са условие за чистата и постоянна молитва към Бога. По този монашески и подвижнически път отшелниците на Света Гора следват исихасткия път на молитва и общение с Бога. Въобще, келиотите освен богомислие и духовно съзерцание, молитва и дълбока райска тишина, нищо друго не би трябвало да дирят.

Всички келии на Атон принадлежат на манастирите[88] и непосредствено зависят от тях. Всеки, който желае да придо­бие келия от манастира, в случай на спогаждане между ма­настира и купувача, съставят тъй наречената законна омология (законно изповядване на сделката, б.р.), в която подробно се изброяват условията на едната и другата страна.

Ако някой старец, когато купува келия[89], се случи да има един или двама ученици, то те биват негови наследници, от първия до последния, с владелчески права. Могат и нови уче­ници да приемат, но на тях вече не се простира наследствено­то право. В случай, че старецът на келията умре, наследни­ците при подновяването на омологията са длъжни да внесат ресима от стойността, сиреч цената на келията, в манастира, на който тя принадлежи. Така се постъпва след смъртта на всеки по-стар в келията.

Освен тези условия за келията, обитателите келиоти са длъжни още да плащат на манастира годишен данък, който после се изпраща на правителството. Купувачът става вече самостоятелен притежател на келията и на всичко, което и принадлежи. Ако някой старец пожелае да продаде келията другиму, в това манастирът не им се меси ни най-малко; за манастира е достатъчно само това, продавачът и купувачът да платят ресима[90] на парите. Ако пък, когато се продава келията, манастирът не иска да я продаде другиму, то запла­ща цената на притежателя и си я владее като свое собствено притежание. В случай, че старецът умре, без да остави зако­нен наследник записан в омологията, то в този случай ма­настирът има пълното право да си завладее келията, макар покойният и да е имал сродник (духовен брат или чедо), всичко остава без сила и значение[91].Всички манастири в Света Гора плащат данък на прави­телството[92]. Относно средствата и поддръжките, нужно е да се отбележи, че повечето манастири имат метоси със земе­делски занятия вън от Атон, при град Солун, на землището „Каламария“. А някои имат такива и по островите на архи­пелага, откъдето получават достатъчно средства за поддър­жането на братството[93]. Изхождайки от казаното дотук, опи­сахме с Божията помощ, доколкото е възможно, накратко разнообразието на атонското монашеско подвижничество. По- надолу ще започнем по-подробно разглеждането на светите обители по Атонската Света Гора.

За да бъде описана светогорската монашеска родина (об­щност) със статут на монашеска държава в пределите на Ре­публика Гърция (според гръцката Конституция), трябва да се посочат плодовете на светите подвижници от Света Гора в синхрон с ретроспекцията на някои исторически събития. Тук, с риск малко да се отклоним от темата, ще направим едно важно уточнение: че някои приемат за погрешно Атон да се оприличава на „монашеска република“. В подкрепа на твър­дението, ще цитираме чудотвореца архиепископ Серафим (Соболев). Архиепископ Серафим („владика Серафим“) е един от видните архиереи и богослови на Руската православна цър­ква. Той е роден на 1 декември 1881 година в Рязан и се преставя в Господа на Неделя Православна, 26 февруари 1950 година, в България[94].

Та този велик архиерей е казал следното в своята книга „За монархията“: „Нито конституционната, нито републикан­ската власт не могат да бъдат богоустановена власт, защото такава може да бъде само царската самодържавна власт. Защото Бог е Монарх. Цар на царете и Вседържител на Цар­ството. Църквата изначално и вовеки е монархическо уч­реждение начело с Христа, едновременно Цар и Първосвещеник. Църквата винаги е била изградена на йерархичен, а не на републикански и не на „демократичен“ принцип. Зато­ва и според нашето скромно изследване е погрешно и неко­ректно Атон (Света Гора) като Крепост на Православната Църква да се оприличава на „монашеска република“. Ко­ректното понятие за Атон в тази насока е монашеска общ­ност[95]„.

2.3. Възникване на Света Гора като автономна монашеска общност по времето на Византия (PAX ROMANA – PAX HRISTIANA)

Макар точното време на разпространение на монашест­вото на Света Гора да не е известно, се смята, че първите монаси отшелници са се заселили на Атон още много преди VI-VII век. А оттогава датират първите данни в летописите за идването на Света Гора на аскети от Изток и Египет, прес­ледвани от арабските нашествия. Това е времето, когато във връзка с иконоборческите спорове се споменава за монаси на Атон, които участвали в църковните събори като пазите­ли на Православието.

Но Света Гора Атон е официално провъзгласена за място на монашеството през 885 година след Христа със Златната вула на им­ператор Василий I. За основател на общежителното монашес­тво на Света Гора се смята свети Атанасий от Трапезунд, кой­то с помощта на император Фока (963-969) основал Великата Лавра (962-963) – първия голям манастир появил се на Атон. След няколко години, през 972 година, бил издаден и първият Ус­тав, който уточнявал реда и управлението на делата на Света Гора и който, понеже бил написан върху козя кожа, се наричал „Трагос“. Документът бил подписан от император Иоан Цимисхи. По юридическата сила на този Устав Атон бил приз­нат за независима и почти[96] суверенна монашеска държава.До 1313 година Света Гора не е имала висше църковно ръко­водство и съответно не е имала йерархическо подчинение към някой архиерей (епископ, патриарх) в канонично отношение. Подчинявала се е само административно на византийския император. В това изключение от каноните не е имало нищо нередно, защото Света Гора е „дял“ на Божията Майка (Приснодева Мария), която е призната за Владичица на света и Игумения (Геронтиса, Старица) тук[97]. През 1313 година обаче ви­зантийският император Андроник Старши издава хрисовул, според който Света Гора започва да се подчинява на Вселен­ския патриарх. Но при това положение все пак била запазена властта на Протоса – избрания и уважавания от всички Ста­рец, избиран от всички манастири за срок от една година. По късно, през XVII век, властта на Протоса била прекратена и местното управление на Света Гора започнало да се осъщес­твява чрез Свещения Кинотис[98] – събрание от старци, изби­рани от двадесетте манастира за техни представители в този съборен орган. От това време датират също така и броят, и йерархическата последователност[99] на атонските манастири.

Йерархическият ред[100] при светогорските ставропигиал­ни манастири е следният:

1.„Велика Лавра“; 2.„Ватопед“; 3.„Ивирон“; 4. „Хилендар“; 5. „Дионисиат“; 6.„Кутлумуш“; 7.„Пантократор“; 8.„Ксиропотам“; 9.„Зограф“; 10.„Дохиар“; 11.„Каракал“; 12.„Филотей“; 13.„Симонопетра“; 14.„Свети Павел“; 15.„Ставроникита“; 16. „Ксенофонт“; 17.„Григориат“; 18.„Есфигмен“; 19.„Свети Пантелеймон“; 20. „Констамонит“.

Така, макар че за суверенни[101] се считат само двадесетте манастира, чийто брой не може да бъде увеличен, съгласно Устава[102], на Света Гора съществуват към днешна дата голя­мо множество малки общежитийни монашески образувания, които се явяват съставни части на манастирите, на чиито земи се намират. Това са катизми, келии и каливи, скитове и исихастирии (постници, които вече описахме в началото след увода). Но нека отново набързо да поясним, че катизмата е неголяма колиба, в близост до манастир, където живее мо­нах, който си взима хранителни продукти от манастира сре­щу малка отплата.

Монасите, живеещи в катизми, се отличават с висока сте­пен на духовност.

Келията пък е по-голямо монашеско жилище с храм при него, което жилище се предоставя от манастира на група от трима монаси срещу малко заплащане. Каливата (малка къ­щичка) пък е жилище, по-малко по големина от келията, без вътрешен храм и без землен участък. Дава се от манастира на един човек или на група от двама-трима на още по-ниска цена от келията.

Скитовете представляват организирани монашески об­щини, които се състоят от каливи или келии, които с време­то се устройват като отделни манастири, но се намират в пълно подчинение и юрисдикция (канонична и администра­тивна) на манастира, на чиято канонична и църковно-административна територия в Света Гора се намират.

Исихастириите са отшелнически пещери, разположени в уединени места, предимно в югозападната част на Атонския полуостров.

Понастоящем седемнадесет от двадесетте (ставропиги­ални) манастири на Атон са гръцки, един е руски („Свети Пантелеймон“), един е сръбски („Хилендар“) и един е бъл­гарски („Зограф“). Тази класификация е твърде условна, тъй като на Атон, а и в Православието няма и не трябва да има етноси и националности, защото всички сме едно в Христа. Още повече, че законово погледнато, както вече се каза, територията на Света Гора е част от единната териториал­на цялост на гръцката държава, а канонично – всички ней­ни манастири са под юрисдикцията на Вселенската патри­аршия.

Затова тук е особено важно да се направи уточнение от­носно суверенността[103] на ставропигиалните манастири на Света Гора[104]. И то е, че от векове всички атонски манастири са ставропигиални и като такива[105] те се намират под вър­ховната църковна и административна юрисдикция на Все­ленската патриаршия. В този смисъл, тези манастири (спо­ред терминологията на цивилното и църковното право), не са абсолютно суверенни (по смисъл и размер).Защото тяхната суверенност, се основава на ставропигиалността им, тоест тяхната независимост е условна по отно­шение органите на различните Поместни православни църк­ви, но не и към всички църковни власти в Съборната църк­ва. Това е така, защото всеки православен манастир поот­делно (или съборно, както е от старо време на Света Гора) се намира, съгласно ясното и еднозначно постановление на ка­ноните на Вселенските събори, под ведомството на съответ­ната църковна власт: а) епархийския архиерей (4 правило на IV Вселенски (Халкидонски) събор и паралелните му прави­ла от Пето-шестия и от Седмия вселенски събор и Двукрат­ния събор) при общи за дадена църковна област или църква въпроси; или б) архиерейския Синод (37 апостолско правило и всичките му паралелни правила). Изхождайки от казаното дотук, за по-голяма яснота ще уточним, че във всеки ставро­пигиален манастир се подвизават монаси или приемат мона­шество членове на различните Поместни църкви, при което в някаква степен ставропигиалният манастир се съобразява с волята на органите на дадена Поместна църква. Това се отнася и по-отношение на архиерейски визити от други По­местни църкви в Света Гора.

2.4. Статистически данни за числеността на светогорското монашество

В Света Гора Атон днес се намират 20 манастира, като техният брой е строго фиксиран в стриктна йерархия. Според различни по-стари и по-нови статистически данни картина­та за числеността на монасите в светогорските манастири изглеждала горе-долу по следния начин: Велика Лавра – 64; Ватопед – 163; Ивирон – 71; Хилендар – 92; Дионисиат – 71; Кутлумуш – 86; Пантократор – 25; Ксиропотам – 25; Зограф – 37; Дохиар – 3; Каракал – 60; Филотей – 60; Симонопетра – 94; „Св. Павел Атонски“ – 112; Ставроникита – 42; Ксенофонт – 123; Григориат – 107; Есфигмен – 121; „Св. Пантелеймон“ – 88; Констамонит – 44.

Според данните от „Пътеводител за Атонската Света Го­ра“ (С., 2002) на доц. д-р Христо Темелски „живущите на Св. Гора монаси се считат на брой 10 000 души, от които повече са: руси, гърци, българи, и след тях идат сърби, власи (ру­мънци) и грузинци“, но тези данни най-вероятно са от перио­да XVIII-XIX век (с. 17).

Статистиката за броя на монасите е до голяма степен условна, тъй като поради динамиката на монашеския живот числеността им постоянно се променя. Така например, през втората половина на XX век, след един продължителен пери­од на обезлюдяване на Света Гора, започва едно по-интен­зивно завръщане на нови и млади монаси в големите ставро­пигиални манастири, а след това и в скитовете, и в келиите на Атон. Така за последните няколко десетилетия се обновя­ват и въздигат много от монашеските обители на Атон, кои­то доскоро са се намирали в запустение. Този процес на ин­тензивно възраждане на монашеството продължава да се наб­людава и днес. В частност ние, българите, можем ясно да видим и констатираме за славянобългарския манастир, че в монашеското братство на „Зограф“ през последните години са приети много нови и млади монаси с високо образование в различни области и че те възраждат живота в манастира, като се занимават и с духовно-просветна, книжовна и изда­телска дейност.

Според проф. д-р Георгиос Мандзаридис (вж. Социология на християнството, Белград, 2004), броят на монасите на Атон се променя постоянно: „Според импровизираното статисти­ческо проучване, което сме провели, се оказа, че броят на монасите в Света Гора за едно десетилетие е променен и се променя постоянно. През 1972 година статистическите податки се различават от 1971 година … Тогава числото на светогорските мо­наси било 1 145 на брой“. Така, от 1972 до 1996 година, когато се провело преброяване на Света Гора, се оказало, че на Атон дошли 1 117 нови монаси. В периода 1972-1976 година дошли 143 нови монаси (на около 29-годишна възраст). От 1977 до 1986 година дошли още 284 монаси. После в периода 1987-1996 дошли 690 мона­си. При тази аритметична прогресия на числеността на мо­насите светогорското монашество не само се задържало на брой, но се и увеличило за едно десетилетие с над 100%. Този феномен същевременно понижил и средната възраст на мо­насите, която станала приблизително около 48 години. В навечерието на второто хилядолетие болшинството от монасите били на възраст 31-40 години[106].

За промяната в числеността на монасите на Света Гора през този период важно значение има и притокът на монаси от скитове и метоси на светогорски манастири в Гърция и другаде, които се намират извън пределите на Атонския по­луостров. Според каноничните норми на Атонския устав са предвидени и възможности за заселване на монаси, които не са приели монашеството си на Атон и не са принадлежали към братството на някой от големите светогорски ставропи­гиални манастири.

В това скромно изследване няма да се спираме подробно на каноничния механизъм, който определя това как един мо­нах от дадена Поместна православна църква придобива ста­тус на светогорски монах. Без друго въпросът дали даден чо­век е приел монашество на Света Гора, или е водел монашес­ки живот в края на земния си път на Атонската планина, от духовна гледна точка не е от първостепенно значение. По-важното е, че светогорските манастири и атонското мона­шество в миналото и в съвремието са запазили в пълнота разнообразието и богатството на православното монашество и ни предлагат духовни примери на различни начини и пъти­ща за следване на Христовия образец на християнско съвър­шенство, кротост, смирение и човеколюбие. Светогорските подвижници и духовни наставници и днес са учители на пра­вославните християни в пътя на спасението и духовната бор­ба срещу греха и греховните страсти, която се изисква от Спа­сителя за вървенето по тесния път на поелия кръста си.

В своята цялост светогорското монашество е носител на изконните традиции на исихасткия духовен живот в Църква­та, в който се съдържа и преподава учението и практиката на молитвата, помненето на смъртта, борбата с греховните по­мисли, подвижничеството в християнските добродетели и бла­годатният път на обожението и спасението. А светогорските манастири и днес още са богати книжовни средища за съхра­нение и разпространение на християнската духовно-аскетична и светоотеческа литература, пазители на монашеското ученолюбие и трудолюбие, гостоприемство и човеколюбие, от които всеки православен християнин може да черпи изобил­но познание и духовна подкрепа в своя собствен духовен път и подвижнически живот за лично израстване и спасение в благодатта на Едната св. Православна църква.

______________________________

*Из книгата История и съвременно състояние на Света Гора (историко-патристичен, социологично-правен и каноничен анализ), Синодално издателство на БПЦ, С., 2013, продължение от постинг № 539. Материалът е предоставен от автора. Той е роден във Варна, завършил е Богословския факултет при Софийския университет „Св. Климент Охридски” през 2011 година в магистърска програма „Вяра и живот”. Понaстоящем е студент в същия университет в Юридическия факултет.

[60]. „Необщежителните манастири в някои отношения са били поч­ти еднообразни с общежителните, с изключение на някои строгости“. Срв. Темелски, Хр. Цит. съч., с. 17.

[61]. Пак там, с. 17-18.

[62]. Този род манастири към днешна дата са напълно премахнати в Света Гора. Трябва да се вземе предвид, че почти от 30 г. необщежи- тийни (идиоритмични) манастири на Атон няма.

[63]. Kadas, Sotiris. Mount Athons (the monasteres history). Louse Tyrner. Athens., 1986.

[64]. Идиоритмия – манастир, в който не се живее общежително, но всеки от монасите сам се грижи за прехраната си. Обикновено се уп­равлява не от игумен, а от няколко старши монаси. Срв. Старецът Паисий Светогорец. Слова, Том 4. Света Гора, Атон., 2007, с. 113.

[65]. „Тук си заслужава да се отбележи още една повече вътрешно- атонска причина за спорове, борби и негативности между атоняни, която е довела до столетия неугасваща борба между привържениците на общожитийната (киновийната) и необщижитийната (идиоритмичната) системи или постановки на живот на монасите на Атон – Света Гора. Тази борба към днешна дата е приключила в полза на поддръж­ниците на киновийния начин на монашески живот и устройство на манастирите. Докато до X век мнозина монаси на Атон живеят пое­динично и пръснати като анахорети по пещери и постници, в XX век първооснователят на уредения монашески живот на Света Гора – cв. Атанасий – въвежда общежитийното начало. Тогава започва и цве­тущата епоха от живота на Света Гора. През XIV век обаче със съдейс­твието на византийския император Мануил Палеолог (и разрешение­то на Вселенския патриарх Антоний) се разрешава общежитийните манастири да се преобръщат на идиоритмични (през 1394 година и 1406 година с III и IV Атонски „Типикони“, тоест Устави). Към това същият визан­тийски император разрешава на монасите и частната собственост. Един от крайно негативните (за голяма част от атонските монаси) резултати на тая реформа е бил, че столетия наред запада взаимната братска огледност и отзивчивост, запада общата монашеска и общо- манастирска дисциплина, засилват се себичността, стремежът към любостяжание, търговски спекулации, злоупотреби, разхищения, от­даване на охолен живот и изпадане в пороци. Така към края на XVI век (1574 година с V Атонски Устав) атонските старци и пратениците на Все­ленската патриаршия въвеждат отново и засилват общежитийното начало. А когато в края на XVIII век вселенските патриарси Самуил и Гавриил потвърдили и засилили общежитийния живот в атонските манастири, характерна последица и в първия случай и във втория е била масовото напускане на атонските манастири от недоволните мо­наси. В случая при патриарх Гавриил от около 6000 монаси в манас­тирите останали само 2000. Но Вселенската патриаршия с право и дълг продължила провеждането на принципа на общежитийността и в уредбата, и в живота на Света Гора. И въпреки това, съпротивата от идиоритмисти на Света Гора не е преодоляна и през XIX век, като това продължава и в края на XX век. Забележително е, че общежитийното начало на Атон се провежда твърде постепенно и търпеливо, като пър­ви го възприемат славянските обители или гръцки обители със сла­вянски монаси: Ксенофонт (през 1784); Есфигмен (1796); Симоно-Петра (1801); Русик (1803); Дионисиат (1805); Каракал (1813); Костамонит (1818); Св. Павел (1839); Григориат (1841); Зограф (1849); Кутлумуш (1856). В 1939 година Хилендар (под влияние на Сръбската патриар­шия, с участието в атонските спорове на епископ Николай Велимирович) въвежда общежитийност (виж възникналото по тоя случай недоволство на Цариградския патриарх от незаконното постъпване на еп. Николай Велимирович в Атон)“. Срв. Църковен вестник, Со­фия, 1933, бр. 19, 37; 1934, бр. 11.

[66].  „Управлението на Атон се е поставяло много пъти в съвремие­то през XX век за обсъждане, например: в Цариград на Общоправославното съвещание при Вселенската патриаршия 1923 година (10.05-08.06); Положението на Атон е разглеждано от междуправославно и международно гледище през 1948 година в Москва на Съвещанието на пра­вославните църкви. На състоялата се на Света Гора (във Ватопедския манастир) Междуправославна конференция (8-23.06.1930 година) в заседанието, проведено на 10.06.1930 година, Охридският епископ Нико­лай (Велимирович) повдигнал въпроса за Атон и по него на 23 юни 1930 година станали разисквания. Тогава представителят на Вселенската патриаршия – Хераклийският митрополит, настоял изрично тоя въп­рос да не се разглежда, защото Света Гора църковно (канонически) е непосредствено и изключително подчинена на църковната юрисдик­ция на Вселенската патриаршия, поради което атонските манастири са ставропигиални и се управляват според Конституционна Харта (ОУСГ), съставена от цялата атонска Света Общност (Свещен Кино­тис) и одобрена от Вселенската патриаршия“. Срв. Цанков. Ст. протопр., цит. съч., с. 314-315.

[67]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 17-18.

[68]. „Атонска келия вън от манастира не трябва да се разбира уса­мотена стая, но цял дом с всичките си принадлежности: църква, ня­колко келии за няколко братя, лозя, градина, гора и прочие. Ако ке­лията няма църква, се нарича кавия (калива, б.р.) или особена стая за един човек (аскет)“. В: Темелски, Хр., цит. съч., с. 18.

[69]. Пак там, с. 18.

[70]. Пак там, с. 18.

[71]. Пак там, с. 18.

[72]. Пак там, с. 18.

[73]. Необщежитийните манастири (идиоритмиите) вече не същест­вуват. Последният идиоритмичен (необщежитиен) манастир на Атон е бил Ватопедският манастир.

[74]. „Света Гора се намира под пряката юрисдикция на Вселенска­та патриаршия. А атонските манастири принципно са ставропигиал­ни в болшинството си, от старо време. Но това никак не изключва, въпросите, които имат общоправославна страна по отношение на об­съждането им на Всеправославни събрания или съвещания, било с цел изказване на пожелания или указания, било и с цел дори на реше­ния по конкретни въпроси на монашеския живот. Във всички подоб­ни случаи, особено когато проблемите са от важно естество и от общ характер или повдигат вълнуващи въпроси – спорове във всеправославния свят, подобни обсъждания са желателни и възможни при край­на необходимост, защото според ведомството и властта на поместните църковни власти стои гласът на цялата вселенска (съборна) пра­вославна Църква. Тъкмо за това еднозначно ни говори и законода­телството (каноните) на IV (Халкидонски) Вселенски събор по мона­шеския и манастирския въпрос“. Вж. Цанков, Ст., цит. съч., с. 318.

[75]. „Голяма благодат от Бога е да бъдеш призован към монашество и още по-голяма благодат е да бъдеш удостоен да намериш в него духо­вен ръководител, тъй като е лесно да напуснеш света, но да намериш способен за ръководство – това е специално Божие благоволение, за­щото от духовния ръководител зависи дали човекът, отрекъл се от света, ще преуспее в духовния си път и живот. Така помненето на смърт­та, в което старателно се упражняват монасите, дава голяма духовна сила в началото, когато само се замисли човек да се отрече от света, а и също в продължение на целия следващ монашески живот. Имен­но това помнене на смъртта става за монаха всесилно духовно любо- мъдрие, от което той черпи разбиране на истинската същност на всич­ко временно във времето през земния човешки живот“. Срв. Стареца Ефрем Светогорец. Отечески съвети. Света Гора, 2007, с. 97.

[76]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 19.

[77]. Според духовните съвети на св. Отци в 5-те тома на „Добротолюбие“, послушанието (отсичането на собствената воля) стои по високо от молитвата, т.е. послушанието е благодатен източник на смирение, кроткост и любов. Това днес е непонятно за съвременните християни. Много хора се оправдават, че не са срещнали „богозрящ“ духовник.

[78]. За изпълнението на послушанието гледай – Стъпало 4 „За бла­женото и вечнопаметното послушание“. Срв. Св. Иоан Синаит. Лествицата. Света Гора. 2006., с. 46-49.

[79]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 19.

[80]. Пак там, с. 19.

[81]. Виж по-нататък за послушанието (един от трите монашески обета).

[82]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 20.

[83]. Човек сам прави в себе си безмирие. Или си приятел, или си неприятел на себе си. Не трябва да обръщаме внимание на обстанов­ката, в която живеем. Нужно е човек да пази мира в себе си. В тази връзка свети Исаак Сирин казва: „Не трябва да даваш своя вътрешен мир за нищо на света. На всяка цена пази своя вътрешен душевен мир, ако си го постигнал. Помири се със самия себе си и с тебе ще се помирят небето и земята.“ Цит. по: Старец Ефрем Светогорец. Отечески съвети, Света Гора, 2007.

[84]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 20.

[85]. Клон от голям ставропигиален манастир на Атон със строг ус­тав; малък манастир. Но тук трябва да се предположи обосновано, че в наши дни някои от тези изброени атонски скитове вече не функцио­нират, тоест не са обитавани.

[86]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 20.

[87]. Това обикновено се постига при велика схима: – най строгата духовна степен на монашески живот, която изисква от подвижника големи ограничения, въздържание, безмълвие, голям духовен подвиг и пълно отричане от света.

[88]. Всички манастири на Атон плащат данък на правителството на Република Гърция.

[89]. През XIV век, както споменахме по-горе, със съдействието на ви­зантийския император Мануил Палеолог (и разрешението на Вселен­ския патриарх Антоний) се разрешава (1394 година, 1406 година, III и IV Атон­ски „Типикони“) общежитийните (киновийните) манастири да се пре­обръщат на идиоритмични. Към това същият византийски импера­тор разрешава на монасите и частната собственост.

[90]. Ресима – данък върху наследството.

[91]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 20.

[92]. За общото управление на Атонската гора ще се говори в обясне­нието за Карея (административен център на Св. Гора).

[93]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 20-21.

[94]. Тленните останки на архиепископ Серафим (Соболев) са поло­жени в криптата на храм „Св. Николай Мирликийски“ (така наречената Руска църква), град София.

[95]. Изложеното тук мнение, макар и на почитан в България и Ру­сия архиепископ (да не забравяме, че дори и светиите са били хора грешни, но с послушанието, покаянието и др. добродетели са се удос­тоили с небесни дарове), относно определена „богоустановена власт“ в смисъл на даден социално-политически строй е в противоречие с цялостното учение на Православната църква, според което „всяка власт е от Бога“ (срв. Рим. 13:1; 1Тим. 2; 1 Петр. 2:13-14). Единното учение на св. Отци и учители на Църквата не застава зад никоя по­литическа система по думите на Господа: „Моето царство не е от този свят“ (Йоан. 18:36), „Отдайте кесаревото кесарю и Божието Бо­гу“ (Мат. 4:20-21) и т. нат. Защото в Христос се побеждава всяка светска власт, подобно както властта на смъртта в Кръста Христов (срв. Γεωργίου Μαντζαρίδη, Χριστιανική ηθική, Εκκλησία και κρατική εξουσία, Θεσσαλονίκη 2000, σ. 370). Това, разбира се, не пречи за по- доброто проникване в Божиите истини да се заимстват понятия и картинни образи от този свят, защото всичко е създадено „твърде добро“, б. р.

[96]. В пределите на Византия е имало и други такива държави, су­бекти на тогавашното международно право. Тук трябва да се споме­не, че днес Света Гора Атон не е субект, а е обект на международното и европейското право.

[97]. Срв. www.agion-oros.net.

[98]. „Св. Кинотис в светогорския град Карея възникнал през XVIII век, като преди това е съществувал Съборът на старците (Мегали Меси) – Протата. Днешното управление в Света Гора се урежда от така наречената Атон­ска Харта (както вече споменах за нея) – Конституционна Харта, из­работена въз основа на старите правила и традиции и одобрена от гръцките законодателни тела през 1924 година. Така с този своеобразен органически устав се потвърждава старото положение, че целият Атонски полуостров е разделен между съществуващите днес 20 „цар­ски, патриаршески, ставропигиални и независими манастири“. В та­зи връзка само тези манастири имат право на собственост и могат да предприемат всякакво строителство на своя територия, без да искат разрешение от когото и да било. В наши дни Централната управа на Света Гора пак се нарича Кинотис и е съставена от 20 антипросопи – представители на главните манастири, които се избират по един от всеки манастир за едногодишен срок. Съборът на антипросопите (Кинотисът) заседава постоянно, с изключение на празничните дни. Той разрешава всички въпроси, засягащи живота на Света Гора – финан­совите и имуществените спорове между атонските манастири и меж­ду тях и подчинените им скитове и келии. Освен това днешният Ки­нотис се занимава и с нарушения на църковната дисциплина на даде­но монашеско братство и определя мерки за изправянето му; разслед­ва също така раздорите в самите монашески (атонски) братства и в това число взема съответните решения, често последвани от налагането на строги санкции. Всички антипросопи са равни помежду си и участват с еднакъв глас в гласуването на Кинотиса. Всеки от тях е длъжен да подписва надлежно протоколите от заседанията, макар и при особе­но мнение (както в съдебните решения на цивилните съдилища). Ан­типросопите се нареждат по йерархичен ред на манастирите, които представляват (първа е Лаврата, а последен е Констамонит, като Зог­раф заема девето място). Второто управително тяло в Карея е Епистасията, която упражнява изпълнителната власт на Света Гора. Епистасията се конструира по следния начин – 20-те основни манастира се разделят на 5 четворки, всяка една от които управлява по една година автоматично след всеки пет години – от 1 юни до края на май за календарната следваща година. За целта ежегодно се изпраща от все­ки атонски манастир от дадената четворка по едно лице, притежава­що необходимите качества за достойнството на епистасин. Първият по ред от всяка четворка носи титлата протоепистасин. Той председа­телства Епистасията и държи жезъла – емблемата на първия. Всички епистасини са равни помежду си и участват с равен глас – различават се само по йерархическия ред на манастирите в Света Гора. Протатон е катедралният храм в Карея, посветен на „Успение Богородич­но“. Освен това този храм е считан за съборен за цялата Света Гора и за най-стар на полуострова. Според атонското предание тази църква – храм посветен на Успение на св. Богородица – била основана от св. Константин Велики през 335 година, когато на Атон почти е нямало следа от монашество. През 362 година тази църква била изгорена от Отстъпника – Юлиян (Апостат), но през Х век след Рождество Христово отново била възобновена от византийския император фока, съвременник на св. Атанасий Атон­ски от Трапезаунд (Основателя на Великата Лавра на Света Гора)“. Срв. www.agion-oros.gr.

[99]. Срв. www.agion-oros.net.

[100]. Двадесетте манастира в Света Гора са подредени в стриктна йерархия. Вж. Приложение 1.

[101]. Виж по-долу тълкуванието на понятията „суверенност“ и „став- ропигиалност“ при атонските манастири.

[102]. Съгласно чл. 105 от Конституцията на Република Гърция.

[103]. Цанков, Ст., цит. съч., с. 319.

[104]. Трябва еднозначно да се отбележи, че между общата църковна история свързана с каноните и догматите на едната Православна цър­ква и Вселенските събори и историята и настоящето на Света Гора (като „крепост и хранителка“ на православната вяра) съществува пря­ка, абсолютна канонична и духовна корелация (неразривност).

[105]. Ставропигия (от гр. σταυροπηγια) е манастир, който се намира под пряката юрисдикция на най-върховната църковна власт в дадената Поместна църква, в случая – Св. Синод на Вселенската патриаршия.

[106]. Вж. Γεωργίου Μαντζαρίδη, Πρόσωπο και θεσμοί, Η πραγματική και συμβολική επίδραση του μοναχισμού, Θεσσαλονίκη 1997, σ. 176-177.

Източници на изображенията – Гугъл БГ и http://www.yandex.ru.

Бисер Божков

ГЛАВА ПЪРВА

Света Гора – Градината на Пресвета Богородица

В южната част на Европа, под чисто и ясно небе, в прия­тен климат, посред вечно зелена природа лежи уединено един малък полуостров. Това е прочутият Атон, или Света Гора. Кое сърце, като се приближава към облачните височини на този връх, няма да се изпълни с радост и трепет? Кой вярващ православен християнин (пътувайки на кораба от Урануполи към светогорските пристани) няма да очаква по-скоро да ви­ди Атонската планина, която Божията Майка избрала за се­бе си, и която е населена изключително само с монаси, както се вижда от самите Божии храмове, направени при техните жилища[24]. Шум от световен и суетен живот на Света Гора не се чува, там е съвършено друг свят, представляващ особена небесна планета; навсякъде преобладава съвършена тишина и спокойствие; виждат се изключително само монаси, посве­тили се на строгите монашески подвизи за угождение Богу и спасение на душата си.

1.1. Географско положение и особености на Атонския полуостров

По географското си положение Атонската Света Гора се намира на източните брегове на Егейска Македония (на един от трите полуострова от състава на Халкидики[25]) и се вдава от трите си страни в бистрите води на Егейско море, което мие бреговете на архипелага. От северозападната си страна Атонският полуостров се съединява със сушата на Егейска Македония чрез една тясна ивица, прокопана от персийския цар Ксеркс, който водел война с гърците и затова отделил Атон от материка с канал, за по-лесно съобщение на военна­та флота, и съединил залива Монте Санто[26].

По своята площ и пространство Атонската Света Гора може да се обходи на дължина за около 18 часа, а на широчи­на от 5 до 6 часа. Най-голямата височина на Атон се намира на южния край на полуострова и е около 2033 метра над морско­то равнище[27].

Местността на Атонския полуостров е изпълнена с го­ристи и каменисти долини, които се пресичат в разни нап­равления, така че те много затрудняват пътниците. Почвата е камениста и суха, с малко извори, които животворно я на­появат. Само в полите на Атонската планина се намират мал­ки плодородни места, които се обработват от монасите.Климатът в Света Гора е устойчив; макар силно да се наг­рява лятно време от слънчевите лъчи, като от честото изпаре­ние на морето се прохлажда, защото Атон е заобиколен от трите си страни от бистрите изумрудени води на архипелага.

От изпарението на морето при самия Атонски връх[28] се сгъстяват тъмни мъгли, от които после се образува пороен дъжд. Сняг зимно време вали в Атонската планина, но той трае няколко дни или няколко часа, и то на самия връх, а понякога и на полуострова.

Горската растителност е разнообразна, но не изобилна, защото каменистата почва не е плодородна на растения; са­мо от югоизточната страна Атонската планина е повече го­риста; а от другата е с по-оскъдна растителност[29]. Измежду разновидните дървета забележителни са тъй наречените лав­рови и кипарисови, които с постоянната си зеленина покри­ват и украсяват голите каменисти скали. А в по-добрите и обработени места, особено около келиите на монасите се виж­дат и някои плодни дървета, като орехи, смокини, маслини, кестени, лозя и други, които се обработват от монасите.

По причина на оскъдната горска растителност тук няма не само диви зверове, но дори насекоми и птици. Рядко се забелязва по някоя дива коза между голите скали или пък сърна и други горски животни. Месоядни животни няма. Пче­ларството в Света Гора е съвсем незначително. Пролетно вре­ме прелитат по Атон в голямо количество славеи, които със сладкото си и очарователно пеене привличат вниманието на посетителите и представят Света Гора като райска градина[30], в която обитават блажените[31]. И лястовички прелитат там пролетно време, но те са временни гости, каквито са и по другите студени страни. Там скотовъдството е забранено, за­щото според Светогорския Устав[32] животни от женски род не се допускат на Света Гора[33].Атмосферата на Света Гора е обвита от тишина и уеди­нение и за светските хора времето сякаш е спряло или много протяжно. Жив глас рядко се чува, нищо не нарушава тиши­ната на атонската природа. Долавя се само вятър, който из­дава писклив глас по гората, както и шум от морските вълни по крайбрежието[34]. Разбира се, и тук неизбежно проникват белезите на съвременната цивилизация – електричество, тран­спортни средства. Не по-малко ще ви учуди обстоятелството, че някои часовници показват време, много по-различно от астрономическото – оказва се, че това е византийският час, който се отчита според сезона, тъй като започва да се брои от залез слънце, когато е 00,00 часа.

1.2. Свидетелства за предхристиянската цивилизация на Атон

По Божия воля условията на почвата на Атон не са дали възможност там да се развие и умножи обичайната житейс­ка дейност. В старо време там са се опитвали да създадат градове и села, но опитите им все оставали напразни. Земе­делските поселения скоро запустявали, а търговията нямала почти никакъв успех.

Атонската Света Гора по своята красота, уединение и без­мълвие предразполага човека към дълбоко умосъзерцание на природата и към благоговейно размишление за нейния премъдър Творец, защото от самия Божий промисъл е пред­назначена за висш духовен живот[35]. В езическите времена Атонският полуостров[36] бил известен под името Аполониада (от Аполоновото капище, което се намирало в нея и предс­тавлявало предмет на елинското богопочитание). По-близо до християнските времена той бил наречен Атос или Атон – от името на езическото прорицалище Атон, към което се сти­чали езичниците от околните страни за поучение от оракули­те, относно сърдечните си тайни, та дори и за самия си живот[37].

Има предание, че околността на Карея[38] в езическите времена била известна под името Пентаполис, или Петградие, и че там Александър Македонски почивал с войските си три дни, след благополучните си победи над елинските полиси[39]. Даже и някои от елинските мъдреци са отивали там за по-добро уединение, необходимо им за по-дълбоко философско размишление. Всичко това сочи, че Атонската Света Гора[40] и в най-далечните времена се е ползвала с осо­бено уважение от езичниците както поради прорицалищата си, така и по удобството на спокойния живот, който давал възможност за дълбоко размишление и съзерцаване тайни­те на природата[41].

Най-после, като минали тъмните векове на езическата заблуда, светлината на евангелската истина между другите просветени страни озарила и Атон. Тогава неговите идолски капища били заменени със светите храмове на истинския Бог, а езическите игри и зрелища – с молитви, кръстни литийни шествия, духовни песнопения и монашески подвизи.1.3. Християнството на Атон и възникване на монашеската общност на Света Гора

Светлината на евангелската проповед[42] просветила Атон много скоро след събитието на Възнесението Господне. Ето как станало това според църковното предание. След слизане­то на Светия Дух на Петдесетница, апостолите хвърлили жре­бий (в който Божията Майка пожелала да участва), кому как­ва страна ще се определи от Божия промисъл за проповед на християнската вяра. На Божията Майка се паднала Грузиния[43]. Но Ангел Господен предварително ѝ известил, че тази страна ще се просвети по-късно: „А тебе, казал ѝ ангелът, те чака друга страна, в която Сам Бог ще те проводи“. Между­временно, праведният Лазар, който някога бе възкресен от Христос, бил в това време епископ Кипърски и силно желаел да види Божията Майка, но се боял да отиде в Иерусалим по причини на гонението, което били повдигнали юдеите про­тив иерусалимските християни. Затова по нейното собствено желание епископ Лазар ѝ изпратил кораб и тя тръгнала за остров Кипър. Но духнал силен вятър и отнесъл кораба в прис­танището на Атон, който по това време бил препълнен с идо­ли. Там се намирал и Аполоновият идол, при който се бил стекъл тогава многоброен народ на поклонение и всеки по­лучавал от него отговор на питанията си. Щом се приближи­ла до брега Пресвета Богородица, всички идоли с висок глас извикали: „Человеци, прелъстени от Аполона, идете скоро на Климентовото пристанище и посрещнете Мария, Майката на великия Бог Иисус Христос“. Бесовете, които живеели в идо­лите, били принудени от Божията сила против волята си да кажат истината.

Народът като чул думите на идолите, останал изумен и побързал да отиде на брега. Като видели кораба и в него Бо­жията Майка, те я посрещнали с голяма почит и я попитали как е родила Бога и какво Му е името[44]. Тя разказала на хората всичко за Богочовека Иисус Христос[45]. Тогава всички паднали на земята и се поклонили на родения от нея Бог, а на нея отдали голяма почит, повярвали в Спасителя и прие­ли свето Кръщение. Много чудеса направила там Божията Майка подир покръстването им, а с нея били св. апостол Иоан Богослов и още някои от апостолите.Тя им оставила за учител един от апостолите, които би­ли с нея, и възрадвана душевно, казала: „Нека това място бъде моят жребий, който ми се дава от моя Син и Бог“. После благословила народа и пак казала: „Благодатта Божия да пребъде на това място и върху пребиваващите тук с вяра и благоговение и съхраняващите заповедите на моя Син и Бог! Всичко необходимо за земния живот те ще имат в изобилие и ще го придобиват с малко труд. И ще им бъде приготвен небесен живот и няма да прекъсне спрямо тях милостта на моя Син до свършването на вековете. Аз ще бъда застъпни­ца на това място и гореща за него ходатайка пред Бога“. Ка­то казала това, Пресвета Богородица втори път благослови­ла народа и тръгнала за остров Кипър. През VIII век Божията Майка отново удостоила Атон с посещението си, като се яви­ла на атонския пустинножител преподобни Петър и нарекла Атон свой жребий.

В житието на преподобни Петър Атонски се споменава, че този пустинножител преди постъпването си в Атонската гора имал за свой покровител св. Николай. Един път се сподобил да види в неизказна светлина Божията Майка и св. Николай, който стоял пред нея раболепно и я молeл да пока­же място на Петър за монашеско пребиваване[46].

Пресвета Приснодева Мария му отговорила: „В Атонска­та планина ще бъде неговият покой – това е моят жребий, даден ми от моя Син и Бог. Откъсвайки се от светските мъл­ви и притежавайки духовни подвизи с вяра и с любов, призо­ваващите моето име там временния си живот ще прекарат без печал и заради благоугодните свои дела вечен живот ще получат. Много обичам това място и искам да умножа иноческия чин и милостта на моя Син и Бог; служещите там да не се разоряват вовеки и да съблюдават спасителните запо­веди. Ще ги разпространя в тази планина на юг и на север и ще я притежават от море до море, и тяхното име в слънчева­та [планина] одобрително ще затвърдя и ще защитя тези, ко­ито там търпеливо на постничество ще се отдадат[47]„.

Каквито и превратности[48] да са ставали, в продължение на много векове Атон остава твърдо и непоколебимо пазилище на Православната вяра[49] и, както се доказва от предание­то, ще си остане такова до края на видимия свят. Света Гора ще бъде вечно неотменно монашеско достояние[50], независи­мо от опитите на различни светски фактори да се намесват във вътрешното ѝ устройство и начин на монашески живот.Затова, предвид достойнството на Пресвета Богородица, Протатон – катедралният храм в Карея, е посветен на „Св. Успение Богородично“. Този храм е съборният за цялата Све­та Гора и е най-старият на Атонския полуостров. Според атон­ското предание тази църква била основана от св. Константин Велики през 335 година, когато на Атон все още почти нямало монашество. В 362 година тази църква била изгорена от Отстъп­ника Юлиан (Апостат), но през X век отново била възобно­вена от византийския император фока, съвременник на св. Атанасий Атонски от Трапезунд – основателя на Великата Лавра на Света Гора.

1.4. Православни монашески обители на Света Гора

От този период нататък в Атонската Света Гора започ­ват да се заселват много монаси от различни народности. Забележително нещо за Атон става това, че там живеят само източноправославни монаси: гърци, руси, българи, сърби, ру­мънци, молдовци и грузинци[51].

Често пъти се е случвало царе да напускат царските си длъжности и в скромен монашески чин да се поселят на Све­та Гора за душевен мир и тишина. Тъй също се е случвало, както и сега, патриарси и епископи, кога явно и кога тайно, да се оттеглят надълбоко в атонските гори и да се подвиза­ват в строг монашески подвиг.

Св. патриарх Григорий, на когото мощите дълго време почиваха в Одеската поместна църква, неотдавна бяха пре­несени в Атина[52]. През живота си той два пъти е напускал светителската си длъжност и се е оттеглял в Атонската гора, където прекарвал в безмълвие като прост смирен монах[53].

Няма съмнение, че мирът и спокойствието на държавите имат голямо значение не само за развитието, успеха и нравс­твеното въздигане на народа, но и за самия монашески жи­вот[54]. През цветущите времена на Византия в Света Гора са съществували повече от сто манастира (без ставропигиален статут), между които били и така наречените монидриони, или скитове. Но след падането на Константинопол и целия Изток под нашествието на исляма значително намаляло как­то числото на манастирите, така и на монашестващите. Скитовете се преобърнали в манастирски келии, а някои дори съвсем изчезнали и от тях останали само развалини[55].

Сега в Атонската Света Гора се намират двадесет ставропиги­ални манастира, около дванадесет скита и сто отшелнически келии. Живущите в Света Гора монаси са на брой приблизително две хиляди и триста души[56], от които повечето са гърци, руснаци, сърби, ук­раинци и българи, а след тях идват румънци и грузинци[57].От гледна точка на поклонничеството (което е един дре­вен обичай), за да може поклонникът на Света Гора да си състави по-добра представа и пълно понятие за монашеска­та общност в историческо и аскетическо отношение, той тряб­ва да знае поне малко за устройството и общите канонични и административни правила на Атон[58].

Следователно всеки посетител – поклонник, преди да оти­де и да разгледа манастирите, скитовете и по-забележител­ните келии, е нужно преди всичко да знае как се делят манас­тирите и скитовете (на общежителни и необщежителни, или киновийни и идиоритмични); при това да му се даде още и възможност да разбере точно и подробно какво значи обще­житие и необщежитие и как се делят келиите – на келии и каливи.

Казаното за необщежитийните ставропигиални манасти­ри се отнася за периода към края на деветдесетте години на XX век, тъй като оттогава на Света Гора идиоритмии няма. Тоест, необщежитийните манастири (идиоритмиите) оттогава вече не съществуват. Последният идиоритмичен манастир[59] на Атон е бил Ватопедският манастир до деветдесетте години на XX век.

Когато поклонникът има предварително тези сведения за различните видове монашески обители и форми на аске­тизъм, той лесно ще се ориентира, когато отиде в някой ма­настир или скит. Там веднага ще си състави понятие за ха­рактера и достойнствата на вътрешния ред и устройството, типика и служението в съответната монашеска обител.

______________________________

*Из книгата История и съвременно състояние на Света Гора (историко-патристичен, социологично-правен и каноничен анализ), Синодално издателство на БПЦ, С., 2013, продължение от постинг № 529. Материалът е предоставен от автора. Той е роден във Варна, завършил е Богословския факултет при Софийския университет „Св. Климент Охридски” през 2011 година в магистърска програма „Вяра и живот”. Понaстоящем е студент в същия университет в Юридическия факултет.

[24]. Темелски, Хр., Пътеводител по Атонската Света гора и показа­тел на светите ѝ паметници, С., 2002, с. 13.

[25]. „Атон е най-източното разклонение на Халкидическия полуос­тров, което се мие от водите на Егейско море. Той е дълъг 60 километра, ши­рок 8-12 километра и заема площ от 30 квадратни километра. Северният ръкав на полуостро­ва се свързва със сушата чрез провлак с незначителна височина, коя­то постепенно нараства, за да завърши с връх, висок 2033 метра. Това е планината Атон, която дава името на целия полуостров – Атон (Све­та Гора)“. Срв. http://www.gtp.gr.

[26]. Монте Санто е залив в Егейско море на брега на Атон, където се намира манастирът „Св. Пантелеймон“. След завземането на Южна Русия от татарите (началото на XIII век), когато връзката между руския на­род и Атон става почти невъзможна, руското монашество на Атон намалява дотам, че става нужда то да бъде замествано от монаси от български произход. Така например, когато в 1309 година каталанци на­падат манастира и го опустошават, намират там монаси-българи. До­кументът, намиращ се в Рилския манастир, дето се уговаря между тия две обители – Рилската и Пантелеймоновската – да си разменят бра­тя и да бъдат едно, както са били в миналото, макар че е от XV век, все пак показва, че се касае за изпращане на братя от Рила в Русик. Има­ло е случаи, когато манастирът запустявал съвършено. Например в 1770 година поради нищета братята напуснали своята обител и се разпръс­нали. Чак към началото на XVIII век русите започнали да прииждат на Атон. Но сега вече те не се настаняват в обеднялата своя стара обител, а се насочват към морето. Тук до брега на залива Монте Сан­то, гдето някога се е приютила една малка манастирска келия и арсана с черква „Св. Възнесение“, на това място се започва (1803 година) днеш­ният величествен Пантелеймоновски атонски манастир, наречен още „Новий Русик“. Срв. http://www.svetagora.org.

[27]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 13-14.

[28]. Виж по-горе данните относно Атонския връх и географското по­ложение на Атонския Халкидически полуостров.

[29].Темелски, Хр., цит. съч., с. 14.

[30]. Разбира се, „Света Гора не е приказка или райски кът в абсолют­ния смисъл. Защото Света Гора е място на всекидневен труд – физически и духовен; място на непрестанен вътрешен духовен подвиг на монаси­те подвижници, място на сълзи и молитви за целия свят, за нас греш­ните. Всички, които се окажат на Атон, отначало обилно „всмукват“ изобилстващата Божия благодат. И никакви въпроси от историята на Света Гора не могат да затъмнят това първо впечатление с досега до светостта на Божията Градина на Пресвета Богородица“. Срв. www. svyat.com.

[31]. Темелски, Хр. Цит. съч., с. 14.

[32]. Уставът на Света Гора е нейна Харта (Конституция), която е съобразена и с основния закон, регулиращ отношенията между ма­настирите и монасите.

[33]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 14-15.

[34]. Пак там, с. 14-15.

[35]. Срв. Kadas, Sotiris. Mount Athons (the monasteres history). Louse Tyrner. Athens., 1986.

[36]. „Първите жители на Атон били тракийци и пеласги от остров Лимнос, а по-късно – преселници от Халкидики. Запазените руини и до днес свидетелстват, че на територията на полуострова някога е има­ло градове, сред които се споменават Сани, Урануполи, фисон, Клеонес, Акрофон (Аполония), Харадрия, Олофикс и Дион. Всички тези древни градове се появявали, развивали и умирали, а на самата атон­ска земя тепърва ѝ предстояло да намери нов живот след пришестви­ето в света на нашия Господ Иисус Христос. Получило се така, че самата Пречиста Негова Майка избрала тази земя за свой жребий навеки според Свещ. Предание“. Срв. Кратка история на Зографския манастир, Атон, 2005, с. 7.

[37]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 14-15.

[38]. Карея (административен център) в наши дни се намира в центъра на Атонс­ката гора и прилича на монашески градец.

[39]. Пак там, с. 15.

[40]. Срв. Kadas, Sotiris. Mount Athons (the monasteres history). Louse Tyrner. Athens., 1986.

[41]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 15.

[42]. Пак там, с. 15.

[43]. Днешна Грузия (наричана в миналото Грузиния).

[44]. Срв. http://www.agion-oros.de.

[45]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 15.

[46]. Пак там, с. 16.

[47]. Пак там, с. 16.

[48]. В днешно време манастирите на Света Гора са труднодостъпни и поради това те често претърпяват опустошителни пожари. Така например, поради същата тази недостъпност и невъзможност за каквото и да е приземяване през март 2004 година, когато избухва пожар в Хилендарския манастир, загива Александрийският патриарх Петър VII, заедно с още 16 души на разбилия се хеликоптер в Егейско море, близо до Атон, срв. http://www.gtp.gr.

[49]. Според еклисиологичните свойства на Църквата в Никео-Цариградския Символ на вярата, Църквата е „една, свята, съборна и апос­толска“, тоест не може да има много Христови Църкви.

[50]. Тук без голяма прецизност (на дати и конкретни имена), може да се спомене за „идеите“ на Европейския съюз, в частност на някои представители от неговите институции (Съвета на Европа, Европейс­ката комисия, Европейския парламент и други) относно желанието на много жени да посетят фактически Света Гора. Това обаче не е въз­можно и е недопустимо както според Свещеното църковно Преда­ние, така и според законодателството на Република Гърция (като една от 28-те страни-членки на ЕС). Освен това, опитът за посещение или самото посещение на Атон от жена е криминално деяние, според На­казателния кодекс на Република Гърция и се наказва с лишаване от свобода до една година.

[51]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 16-17.

[52]. Пак там, с. 16.

[53]. Пак там, с. 16.

[54]. „Монашеството превъзхожда естеството. Животът на монаха е свръхестествен, защото той в буквален смисъл се отрича от естество­то. И ето, той – монахът скъсва естествените връзки с родители и срод­ници, напуска ги с насилие над себе си и не с някакви користни цели, а само за да послужи на Бога, като Му се посвети изцяло“. Срв. Ста­рецът Ефрем Светогорец. Отечески съвети. Света Гора. 2007, с. 96-97.

[55]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 17.

[56]. Според официалните данни днес в ставропигиалните 20 манас­тира живеят около 2000-2500 монаси общо. Точният брой на келиотите на Атон освен живеещите иноци в скитовете и ставропигиални­те манастири е неизвестен.

[57]. Срв. Цанков. Ст., цит. съч., с. 303.

[58]. Темелски, Хр., цит. съч., с. 17-18.

[59]. В момента в Света Гора има само общежитийни манастири. Пос­ледният идиоритмичен манастир (Ватопедският) изоставя тази фор­ма в началото на 90-те години на миналия ХХ век. Столетия наред идиоритмията е била приемана, с нейното признаване на частната собственост на монасите и съответното видимо имуществено разсло­ение между тях. Според сега действащия Устав (ОУСГ) на Света Го­ра промяна може да става само в една посока – от идиоритмия към общежителност – или с други думи, общежитийната форма (киновийната) на ставропигиалните манастири изглежда неотменима (цимен­тирана) занапред.

Източници на изображенията – Гугъл БГ и http://www.yandex.ru.

Бисер Божков

ПРЕДГОВОР

Появата на настоящия сборник е плод на многократните ми посещения на Света Гора през последните пет години. В основата на съдържанието му стои курсовата ми работа, разработена през 2011 година по време на престоя ми в Богословския факултет на Атинския национален университет „Каподистрия“, в рамките на европейската програма „Еразъм“ за студентска мобилност като студент в магистърската програма „Вяра и живот“ при Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Именно тогава започнах и работата върху темата за монашеството на Света Гора Атон и статута на атонските манастири.

За да изразя научнообосновано религиозните си преживявания и усещания, свързани с историята на Света Гора, проведох срещи и разговори с множество монаси, преподаватели и учени, докторанти и студенти по богословие и църковна история, както и с автори, писали за Атон или посветили изследвания на православното монашество. Така подготвих реферата за историята и настоящето на Света Гора, позовавайки се на светоотечески творения, научни студии, пътеводители, исторически сборници, научна богословска литература, електронни справочници, църковни вестници и други издания. В резултат на тези занимания, както и на допълнителни усилия в сферата на правната и богословска социология, църковната история и география, догматика, патристика и аскетика, които богословски дисциплини са тясно свързани с живота на монасите, се получи този сборник, който съдържа важна информация за атонското монашество. Информацията е разнообразна по характер, но е ценна по своето съдържание, тъй като всичките нейни аспекти са свързани с патристични, канонически, социологически, правни и други страни от историята, терминологията на международното, публичното и църковното право. И най-вече сборникът съдържа обстоятелства и факти, формиращи миналото и съвременното състояние на Света Гора.При разработката на сборника бяха извършени множество редакции, както и превод на английски език. Във връзка с това, книгата предстои да излезе и на английски език. Целта, разбира се, е тя да послужи най-вече на българския читател като една систематизирана информация за Света Гора Атон. Но, също така, сборникът може да даде полезна информация и на поклонниците от други страни, които посещават Света Гора или се интересуват от нейната история, устройство и манастирски живот. Благодаря на всички мои преподаватели от богословските факултети при СУ „Св. Климент Охридски“ и Атинския университет „Каподистрия“, на колегите – близки приятели и духовници, на преводачите и най-вече на братството на светата обител „Св. вмчк Георги Зограф“ на Света Гора Атон, оказали ми неоценима духовна подкрепа и помощ за написването на този сборник.

Бисер Божков

ВЪВЕДЕНИЕ

Света Гора Атон се оформя де факто като православна манастирска общност през 963 година след Христа, когато монахът Атанасий (Атонски) от Трапезунд[1] основава манастира Великата Лавра, който и днес е най-големият от всичките двадесет светогорски манастира. Манастирът се ползвал с покровителството на византийските василевси, което допринесло за бързото му разрастване и увеличаване на неговото богатство и имущество. По времето на Четвъртия кръстоносен поход, в началото на XIII век, на Света Гора пристигат като господари католиците, които насилствено принуждават светогорските монаси да приемат покровителството на папа Инокентий III. Това продължило до възстановяването на Византийската империя при династията на Палеолозите (XIII-XIV век). В периода XIII-XIV век каталунски наемници започват да ограбват атонските манастири и да оказват натиск върху православните монаси на Атон за приемане на римокатолицизма. По това време с изповеднически подвиг в защита на Православието загиват двадесет и шестте Зографски мъченици. Всички те са християнски православни духовници и миряни, загинали и пострадали в Зографския манастир на 10 октомври 1275 година в защита на православната вяра, след като не приели папската уния, поради което били изгорени в манастирската кула, запалена и опожарена от папистите.

Когато през XV век, с падането на Константинопол, Византийската империя изчезва от политическата сцена, Света Гора попада под иноверното ислямско владичество на Османската империя. По време на своята инвазия на Балканите османците нанасят тежки удари и грабежи над атонските манастири, но по-късно ги оставят на мира. Числеността на монасите и богатството на манастирите драстично намаляват през следващите векове на турско робство, но Света Гора запазва своето водещо място в живота на поробените православни народи. Големите светогорски ставропигии успяват да оцелеят до началото на XIX век (Балканското възраждане, б. р.), когато отново започват все по-често да се посещават от поклонници и да приемат нови монаси, най-вече от освободените традиционно православни страни – Гърция, Русия, България, Румъния, Сърбия и Грузия.

Според Конституцията на Република Гърция, на чиято държавна територия днес се намира, Света Гора Атон е самостоятелна административна политическа единица, която има двадесет ставропигиални манастира с право на самоуправление. Това управление на светогорската монашеска автономия се осъществява от Свещения Кинотис (в буквален превод – „Свещената Общност“). Неин главен град (столица) и административен център на Атон е Карея. В нея е и седалището на губернатора – представителя на гръцката държавна власт. В духовно и канонично отношение Света Гора се намира под директната юрисдикция на Вселенския патриарх в Истанбул.Наред с двадесетте манастира, в Атон има и множество скитове – малки монашески общности, а така също келии и каливи (колиби). Съществуват и така наречените постници[2] (в пещери и колиби), които са предпочитани от монасите, желаещи да водят по-строг аскетичен живот. Всички лица, които живеят на Света Гора Атон, стават гръцки граждани без никакви формалности, когато приемат монашество.

Всеки поклонник от мъжки пол над осемнадесет години би могъл да посети Света Гора, но едва след като получи специално позволение (диамонитирион, гръцки δΐαμονητήριον).

Посещението на жени в Света Гора е забранено с императорски хрисовул от 1060 година. Допреди края на IV век Атонският полуостров е посещаван от жени, но сега дори и животни от женски пол не е позволено да се внасят в монашеската република, с изключение на котки и на кокошки, чиито яйца са необходими за направата на боите, използвани при зографисването на икони. И нещо повече, днес самият опит за посещение или фактическо посещение на жени на Атон е криминализирано, тоест счита се за престъпление според действащите гръцки закони. Интересно е обаче тук да се отбележи, че по време на Гражданската война в Гърция Атон е дал убежище на много бежанци, между които е имало жени и девойки.

Понастоящем манастирите на Света Гора са труднодостъпни, поради което те често стават жертва на опустошителни пожари.

При все това и в миналото, и днес Света Гора е духовният център – крепост на Православието и средище на православното монашество. Монашеският живот се управлява по свои древни правила, закрепени в така наречения Органичен устав (ОУСГ), или Конституционна харта на Света Гора. Статутът на Света Гора е уреден в Конституцията на Република Гърция, както и в няколко приети от гръцкия парламент закона, чийто обем е около двеста страници. Същността на това законодателство накратко е следната (съгласно член 105 от Конституцията на Република Гърция):

– Света Гора е територия, върху която суверенитетът на гръцката държава е ненакърнен. Иначе казано, Света Гора Атон е точно толкова територия на Република Гърция, колкото е например и центърът на град Атина;

– Уставът на Света Гора[3] се гласува от парламента на Република Гърция и се публикува в „Държавен вестник“ с указ на президента на Република Гърция. Това означава, че светогорският Устав е гръцки държавен закон (въпреки че внасянето на този закон става по ред, различен от процедурата, валидна за останалите закони);

-Всеки чужд гражданин, който стане монах в Света Гора, получава задължително гръцко гражданство без каквито и да било формалности;

– Административната власт на Света Гора се осъществява от управител (губернатор), назначен от гръцката държава, чиито правомощия се определят със закон;

– Със закон се определят също и упражняваните от манастирите и от Свещения Кинотис съдебни правомощия, както и митническите и данъчните облекчения, ползвани от Света Гора Атон.а) Административни и други правни аспекти

На територията на Света Гора Атон действат редица гръцки държавни органи: полиция, пристанищен корпус, различни поделения на Министерството на икономиката и финансите, на Министерството на културата, Министерството на Македония и Тракия, и други. Един от полицейските участъци например се помещава при Зографския манастир. Съгласно действащите закони, губернаторът на Света Гора се назначава с указ на президента на Република Гърция по предложение на гръцкото Министерство на външните работи. Той е с ранг на областен управител.

Аналогично на практиката в Република България и другите европейски страни, областните управители в Република Гърция упражняват контрол върху законността на територията на областта (в случая, на Света Гора). Тъй като Уставът на Света Гора е закон, гласуван от парламента на Република Гърция, то естествено е губернаторът да се грижи този закон да се спазва от всички. Поради особения статут на областта, законът в този случай дава изрични пълномощия, които позволяват на губернатора по-ефективно да използва силите за сигурност. Освен по административни въпроси, законът задължава губернатора да поема определени отговорности дори при нарушаване на църковните канони. Съгласно закон № 2594 от 1998 година, той „упражнява изключителните права на гръцката държава при: осъществяване на контрол за точното изпълнение на светогорските уредби и за опазване на обществения ред и сигурността в района на Света Гора“.

Освен това, има още множество правилници, установления, правни разпоредби и други, които уреждат всички страни на светогорския живот като единно цяло – например, въпросите за регулиране броя и начина на влизане на поклонници и превозни средства на Атон, уреждане на морския транспорт и придвижване вътре в полуострова, строежа на пътища, сгради и други[4].

Органичният устав е приет като част от Конституцията на Република Гърция, но и приеманите от Свещения Кинотис постановления стават част от гръцкото законодателство, което осигурява тяхната значимост и валидност. Чрез всичко това се осъществява единственото по рода си цялостно самоуправление на Света Гора, което има огромно значение за запазването на нейните православни духовни монашески традиции и я предпазва от нежелани външни намеси и посегателства. При това, атонското монашеско средище е жив член на Едната, света, съборна и апостолска Църква, което се намира под юрисдикцията на Вселенската патриаршия.

б) Международноправни и други юридически аспекти

Света Гора Атон не е субект на международното право. Тя не може да бъде страна по международен договор.

Света Гора Атон обаче е обект на международното право. Някои от нормите на вътрешното си право, отнасящи се до Света Гора, гръцката държава е успяла да включи в международни договори. Така например, по настояване на гръцката страна, забраната жени да посещават Света Гора, е включена в договора за присъединяване на страната към Европейската общност и по този начин древното правило е адаптирано с европейското законодателство, което дава свобода на придвижване на всички граждани на територията на Европейския съюз, независимо от техния пол. Според гръцкия закон, посещението на Света Гора от жени е криминално престъпление[5], за което наказанието е до една година лишаване от свобода.

Манастирите са юридически лица на гръцкото публично право (не на частното) и като такива имат редица законови ограничения за разпореждане със собственото си имущество, включително имуществото, което се намира извън границите на Света Гора. Статутът, опазването, поддръжката и организацията на редица дейности, отнасящи се към голяма част от движимото имущество (реликви, икони, ръкописи, църковни одежди и други културни ценности) се определят от различни закони.

За осъществяването на контрола и изпълнението на тези закони се грижат няколко институции. Почти всички културни обекти и предмети в Света Гора, които представляват някаква ценност, са огледани от специалисти и описани. За реставрацията и консервацията на тези паметници се използват значителни средства. Случаите, в които икони и ръкописи са останали извън обсега на учените и специалистите, са единични – това са предимно свещени предмети, които монасите не желаят да предоставят на научните екипи, за да ги предпазят от оскверняване или разрушаване при консервационната или друга обработка.

За да се изнесе от Света Гора какъвто и да е предмет от категорията на защитените и опазвани от закона паметници – икони, ръкописи, църковна утвар и други – е необходимо съгласието на съответния манастир, на Свещения Кинотис и на няколко други гръцки държавни институции. Досега са издавани разрешения единствено за временно изнасяне на предмети от Света Гора, при това само за кратки срокове и по конкретен повод, като участие в изложба, в църковен празник, за реставрация и консервация. Откази е имало в редица случаи. Постоянен износ на културни ценности от светогорските манастири никога не е бил разрешаван и не се разрешава.Каквито и законови аргументи да се използват, не трябва да се забравя най-важното – Света Гора е създадена[6] за монасите. Те отиват там, отказвайки се от семейство, близки, лично имущество и много други неща, за да отдадат живота си в служение на Бога. Краткия си земен живот те принасят в жертва, за да се сдобият с вечно блаженство. Пред Бога всички са равни, независимо откъде идват. Да бъдат притеснявани братята-монаси с каквито и да е светски проблеми, често има неочакван и нежелан ефект за светскомислещите хора. Затова един подходящ подход, който да включва по-голямо уважение и разбиране на монашеските правила на братството, при всички случаи е особено необходим. Като тук и дума не може да става за уважение в смисъла на критериите по светската ценностна система.

в) Поклонничеството на Атон

Света Гора Атон не е място за туристи, а за поклонници. Това би следвало да се разбира от само себе си, но за тези, които не се досещат, това е писмено постановено. Света Гора може да се посети само след издаване на съответното писмено разрешително от властите. На това разрешително е изрично написано, че посетителят отива на поклонение, както и правилата, които трябва да се спазват от поклонниците.

Разбира се, има и други мнения по въпроса, но всички те водят до едно – до това да се поиска от една суверенна държава, член на Европейския съюз, каквато в случая е Република Гърция, да промени Конституцията си по въпрос, който се отнася до нейната териториална цялост. Тоест, той прераства в политически проблем и се разбира от само себе си, че една такава политика не би била приета от никоя европейска държава. Затова всеки, който иска да посети Света Гора, следва първо да се информира и да спазва гореспоменатите правила. Достъпът до цялата тази информация е открит и леснодостъпен. Конституцията на Гърция и нейните закони са публикувани. Публикувани са също така и многобройни статии в различни международни научни издания относно работата на екипи от учени, работили и работещи на Света Гора. Общодостъпни са и данните по различните проекти, финансирани от Европейския съюз, които имат за цел опазване историческото наследство на Света Гора.

Туристическите посещения дават някакви познания, но в редица случаи те далеч не са достатъчни, за да се опознае в дълбочина духът на православното светогорско монашество. То е все едно да посетим като туристи сградата на ООН в Ню-Йорк и след това да започнем да пишем компетентно по въпросите, които обсъждат в Съвета за сигурност[7].г) История и традиции на атонското монашество

Атон, удостоил се да бъде жребий на евангелската проповед на Пресветата Владичица Дева Богородица[8], според самото нейно истинно обещание[9], е бил, е и ще бъде винаги предмет на нейната любов и промишление за всички, посветили се на подвижнически живот в определената и от нейния божествен Син Градина – Света Гора. Безброй примери са доказали и доказват това нейно обещание. Наглеждайки с майчинска грижовност Светата Атонска Гора като свое наследство, по различни поводи Божията Майка лично се е явявала и се явява на зовящите с вяра и гореща молитва помощ от нея. А в други случаи е проявявала неизказаната си благост, помощ и властно застъпничество и промишление чрез чудни знамения, благоволящи от пречистия ѝ лик, изобразен върху светите икони.

Така често пъти, невидимо и тайнствено, Пресвета Богородица излива благодатните си дарове най-вече върху своя евангелски жребий, върху удостоените да извървят в него житейския си път под кръста на монашеското самоотричане, в изпълнение на нейното обещание да царува над тях като Царица на небето и земята. Без да се впускаме в подробен преглед на историческите сведения за безбройните чудеса, станали по различни начини на Атон от Пресветата Приснодева Мария, сега ще насочим вниманието на благочестивия читател към нейните чудотворни икони, прославили се на Света Гора с необикновени събития.

д) Чудотворните икони на Света Гора

Чудотворните икони изливат духовна радост, благодатна сила и отрада в сърцето на всеки християнин, но най-вече в сърцето на онзи, който се кае като грешник. Един уважаван мислител, автор на „Писма от Изтока“, казва следното за Атон: „На Света Гора се проявява особената любов на Божията Майка към избрания ѝ жребий! Историята на Атон е сякаш летопис на посмъртния живот на Пречистата Дева на земята. На всяка крачка, във всеки манастир има чудотворна нейна икона и някакво предание за видимото ѝ застъпничество. В Лаврата тя пожелава да бъде икономка; в „Хилендар“ не позволява да бъде избиран игумен, а сама заема неговото място; в Иверския манастир смирено става пазителка, предпочитайки малката църква край манастирските порти пред големия съборен храм, и там божествената Вратарница довежда мнозина до спасение през пазените от нея порти“.

Целта на всяко чудесно събитие е предимно да разкрие Божията слава и да даде утешение на грешниците при трудни обстоятелства от техния живот, като им дарява подкрепа и насърчение в изпитанията и различните обрати в горчивата им съдба. Обърнете внимание на чудодейната сила на иконите на Пресвета Богородица и на светиите на Света Гора, които, където и да са, изливат от себе си неизчерпаема благодат на изцеления… Заедно с разкриване славата на Господ Иисус Христос и на Неговата всевъзпявана Майка, там се подава сладко и неизказано утешение на страдалческите сърца на хората и се придобива мир и надежда за изтерзаната съвест на бедния грешник.Тези чудеса и духовни тежнения са притегателен център за монасите и поклонниците на Света Гора. В повечето случаи необикновеното действие на божествената благодат се открива именно там, където разните обстоятелства са довели до затруднено положение и усилията на собствения ум и воля остават недостатъчни за постигане на поставената цел. Или пък там, където целият вярващ народ изисква извънредна божествена закрила, за да укрепи изнемогващата си вяра. Всичко това без колебание може да се каже за вярващите християни и народи на многострадалния Изток. И като съобщаваме за събитията, които по неизказаното Божие благоволение по чудесен начин стават тук, се надяваме, че Божията благодат ще породи в душата на благочестивия читател впечатление, подобно на онова, което чудесните явления пораждат в сърцата на техните очевидци[10].

е) Значение на Света Гора Атон за Православието

Света Гора Атон[11] и нейното съвременно положение е свързано с общото значение и почит към атонските свещени традиции, които превръщат светогорските манастири и самата Света Гора в духовна крепост на Православието, в общохристиянска и всеправославна светиня[12]. Светогорското монашество и неговите свещени обители са център на религиозно-съзерцателния, духовния и културния живот на целия европейски православен Изток. Атонската планина е твърдина на благочестието и дейната вяра, а също и на исихасткия духовен живот и християнското народолюбие. Тя е разсадник на християнска просвета и книжовност, средище на православния духовен живот и изряден паметник на християнското изкуство[13]. Затова с право и с най-топли чувства във всички Поместни православни църкви[14] и народи Света Гора Атон е издигната и славена като никоя друга светиня, наред с палестинската първосветиня[15] – Светата земя.

Като „Крепост на Православието“ я определят не само гърците, но и православните християни от всички народности по целия свят. Защото Света Гора е център на източноправославното и византийско монашество – главен пазител на църковното предание[16]; носител и защитник на православното учение; пазител на каноните и религиозно-нравствения живот; литературна лаборатория и книжовно средище, съкровищница и музей на християнското изкуство; обединител на духовни подвижници от различни народности, без религиозни и национални разпри и вражди. Тук, на Света Гора, подвижници – гърци и не гърци – живеят и работят в братска солидарност и една духовно-културна общност в духа на изконните православни добродетели и духовни ценности, които са така необходими особено днес, в настоящето на модерна Европа и единния електронен свят на XXI век. И това е така, защото в днешно време, когато Поместните православни църкви манифестират все повече и по-голямо желание за тясно сближение и сътрудничество, мисълта на целия православен свят постоянно се завръща към тоя възвишен духовен център – Света Гора[17]. Когато говорим за Света Гора и атонското монашество, имаме предвид духовната общност на Атонската планина с нейните многобройни манастири, скитове, келии и постници, в които монаси от всички народности търсят усамотение и спасение на душата си[18]. А още повече, че всички православни народи от векове са изпращали на Света Гора свои подвижници – анахорети, между които, отделени от суетата на светския живот, е имало немалко крупни личности и основатели на обители за своите религиозни подвизи. Така Света Гора е концентрирала в себе си православния начин на живот и Атон се е превърнал в център на развитието на изкуството и писмеността през Възраждането[19].След като гърци, сърби и българи (и техните държави) били покорени през XIV-XV век от Османската империя и Византия пада, Света Гора остава единственото огнище на спасителни идеи за Православната църква[20]. Това е нейната извънредна духовна ценност и в това се крие нейното всеобемно значение, обясняващо защо Света Гора привлича вниманието и днес и е тъй ценна за целия християнски свят. Всичко това е описано в обширната литература за Атон, която векове наред е създавана от православни и инославни автори, историци и летописци – немци, французи, англичани[21].

Нека отбележим, че според една авторитетна статистика[22], от самото начало на XX век на историята, ценностите, значението и други теми, свързани със Света Гора, са посветени следният брой съчинения (до 1927 година): четиридесет и пет руски, четиридесет гръцки, три български, три сръбски и тридесет и осем на други езици (английски, френски, немски, испански и други). Предвид тези данни, към днешна дата трудно би могло да се направи подобна прецизна статистика, но безспорно е, че този брой сега е значително нараснал. А тази статистика не обхваща душеспасителната литература на духовните наставници и подвижници – просияли в Христа в своя земен живот на Атон.

Света Гора е монашеско духовно средище, което е прославено в историята и съвременния живот на Православието като Божията градина на Пресвета Богородица и Приснодева Мария, почитана усърдно и изрядно от верните духовни чеда на Църквата[23].

______________________________

*Из книгата История и съвременно състояние на Света Гора (историко-патристичен, социологично-правен и каноничен анализ), Синодално издателство на БПЦ, С., 2013. Материалът е предоставен от автора. Той е роден във Варна, завършил е Богословския факултет при Софийския университет „Св. Климент Охридски” през 2011 година в магистърска програма „Вяра и живот”. Понястоящем е студент в същия университет в Юридическия факултет.

[1]. Трапезунд, днес Трабзон, Турция, е древногръцки град, който до Малоазийската катастрофа, 1922 година, е голям аскетичен и културен център на гърците понтийци. Градът е бил столица на империята на Комнините, б. р.

[2]. Постниците, наричани още исихастирии, са отшелнически пещери, разположени в уединени места, предимно в югозападната част на Атонския полуостров.

[3]. Манастирите на Света Гора притежават своя автономия. Върховен управителен орган на тази монашеска общност е Свещеният Кинотис, чието седалище се намира в Карея – административен център на Атон. „Изпълнителен орган на Свещения Кинотис е Свещената Епистасия – управително тяло, съставено от четирима представители, които се сменят всяка година по установен ред, така че всеки от манастирите дава свой епистат веднъж на пет години. За регулиране дейността на Свещения Кинотис и Епистасията, както и за отношенията между отделните манастири и Свещения Кинотис съществуват редица основни документи. На първо място това е Органичният устав на Света Гора (ОУСГ), който е един вид нейна конституция“. Срв. http://www.agion-oros.gr.

[4]. „Множество правилници, установления и правни разпоредби уреждат различните страни на светогорския живот като единно цяло – например, въпросите за регулиране броя и начина на влизане на поклонници и превозни средства на Атон, уреждането на морския транспорт и придвижването вътре в полуострова, строежа на пътища, сгради и други обекти. Органичният устав е приет като част от Конституцията на Република Гърция, а приеманите от Свещения Кинотис постановления стават част от гръцкото законодателство, което осигурява тяхната значимост и валидност“. Срв. Зографското братство, Църковен вестник, бр. 6, 2003 година.

[5]. Съгласно наказателен закон на Република Гърция.

[6]. „Чрез всичко това се осъществява единственото по рода си всестранно самоуправление на Света Гора, което има решаваща роля за съхраняването на нейните духовни монашески православни традиции и я опазва от нежелани външни намеси и посегателства. При това, атонското монашеско средище е жив член на Едната съборна и апостолска Църква и се намира под юрисдикцията на Вселенската Патриаршия“. Срв. Църковен вестник, бр. 6, 2003 година.

[7]. Подобно сравнение прави г-н Стефан Стоянов, посланик на Република България в Гърция, 2002 година. Срв. http://www.pravoslavieto.com/manastiri/aton/.

[8]. Срв. Состояiе монашества в Византiйcкой церкви, Казан, 1904.

[9]. Според църковното предание Света Гора е избрана от Пресвета Богородица, тоест Атон е нейният жребий, като избрано свещено място по Божий промисъл за монашеско подвижничество, намиращо се под нейната Небесна закрила. „Така например Небесната Царица благоволила да изрече пред славния атонски отшелник св. Петър следното утешително за светогорците обещание за Света Гора: „За свободно служение на Бога няма по-удобно място от Светата Атонска Гора, която приех от Моя Син и Бог за Мое наследство, та тези, които искат да се отдалечат от светските грижи и от смущенията на света, да отиват там и да служат на Бога безпрепятствено и спокойно. Отсега тази Гора ще се нарича Моя градина. Много обичам това място и ще дойде време, когато от единия до другия край, на север и на юг, то ще се напълни с множество монаси. И ако те служат на Бога от цялата си душа и вярно пазят заповедите Му, във великия ден на Моя Син ще ги удостоя с велики дарования: още тук, на земята, те ще получават голяма помощ от Мен; ще облекчавам болките и трудовете им, при оскъдни средства ще имат всичко необходимо за живот, ще отслабя вражеската бран против тях и ще прославя името им по цялата земя“. В: Атонски патерик, част 1, Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф“, Света Гора, Атон, 2003, с. 491-492.

[10]. Пак там.

[11]. „Света гора се оформя като манастирска общност през 963 година след Христа, когато монахът Атанасий основава манастира Великата Лавра, който и днес е най-големият от всички двадесет манастира на Атонската Света гора. По времето на Четвъртия кръстоносен поход през XIII век Света Гора има нови господари – католици, които насилствено принуждават светогорските монаси да приемат покровителството на папа Инокентий III. Това продължило до възстановяването на Византийската империя. През XIV век каталунски наемници ограбват атонските манастири. Когато през XV век пада Византийската империя, Света гора се намира под ислямското владичество на Османската империя. Османците нанасят тежки удари и грабежи над манастирите, но по-късно ги оставят на мира.

Броят на монасите и богатството на манастирите намаляват драстично през следващите векове. Все пак те успяват да оцелеят до началото на XIX век, когато манастирите започват да се посещават все по-често от поклонници и да приемат нови монаси от православните страни като Гърция, Русия, България, Румъния, Сърбия и Грузия.

Всяка от тези страни изпраща щедри дарения за светогорските манастири и всяка от тях „си има“ по някоя „своя“ обител, за която си се грижи. Така до 1912 година България „има“ (тоест се грижи преимуществено, б. р.) два „свои“ манастира на Атон – Зограф и Хилендар.

През същата 1912 година, по време на Балканската война, турците са изгонени и след кратък дипломатически спор между Гърция и Русия относно суверенитета на монашеския полуостров, Атон след Втора световна война става част от гръцката държава. Според гръцката конституция, Атонската планина (Света Гора) е самостоятелна административно-политическа единица, която има двадесет манастира с право на самоуправление, което се извършва от Свещения Кинотис. Срв. http://www.agion-oros.net.

[12]. Срв. Афон – в Православ. Богослов. «Енциклопедiя», том II, 1901.

[13]. Цанков, Ст. протопр., Света Гора – Атон и нейното съвременно състояние. ГДА-СУ, Τ. III, 1953-1954, с. 303.

[14]. Според еклисиологичните свойства на Църквата на Никео-Цариградския Символ на вярата (325-381 година след Христа), Църквата е една, свята, съборна и апостолска, тоест няма много църкви, а само една, с едно учение.

[15]. Цанков, Ст., цит. съч., с. 303.

[16]. „Няма по-добър път от монашеския. Монашеството – това е най-краткият път към обожението, цялостното освещение, приемане на Бога в себе си. Монашеството е и опознаване, усещане и придобиване на Царството Божие във вътрешния човек. Който е мъдър, ще разбере това (Срв. Псалом 106:43)“.

[17]. Цанков, Ст., цит. съч., с. 303.

[18]. Софийски митрополит Стефан. Le Mont Athos et son autonomie, Sofia, 1936, p. 3.

[19]. Срв. Цанков, Ст., цит. съч., с. 312.

[20]. Пак там, с. 312-313.

[21]. Curzon, Tozer, Lambros, F.W.Hasluck, Riley, Kirsopp Leke и други.

[22]. Срв. Е. Perilla, Le Mont Atons, Paris, 1927.

[23]. „Църквата е Божий дом на живия Бог, Църквата е дар на новия живот в Иисуса Христа. Темата за Боговъплъщението е свързана с православната христология, която е основополагаща за правилното осмисляне и на християнската антропология, и на еклисиологията. Човекът и Църквата могат да бъдат разбрани в тяхната дълбинна същност единствено в христологична перспектива. Сиреч, Боговъплъщението е не просто идея или учение, а събитие, случило се веднъж във времето, но носещо цялата сила на вечността, и именно това пребиваващо Боговъплъщение като съвършено съединение, неразделно, и в същото време неслято на двете природи – божествената и човешката, е самата Църква. Това е така, защото въпросът за Църквата е въпрос за съединяването на божественото и човешкото в един организъм, в едно тяло. Но въпросът за Църквата е свързан и с така необходимата потребност на човешкия род да се стреми към Бога и да общува с Него. Посредством Царството Божие в Църквата се извършва приобщаването на хората към Бога чрез Въплътилия се Син Божи, в Когото всички имаме залог за богоуподобяване, духовна обнова и усъвършенстване. Затова чрез евангелската благодат Църквата с нейните тайнства е място за обновително общение със Светия Дух“. Срв. Гяуров, Хр., Въведение в православното догматично богословие, С., 1958.

Източници на изображенията – Гугъл БГ и http://www.yandex.ru.

Олга Чонкова

Седмицата от 15 до 21 януари можем да наречем седмица на великите, тъй като през този период св. Православна църква чества паметта на своите четирима велики синове – преподобни Антоний (17 януари), св. Атанасий Александрийски (18 януари), преподобни Макарий Египетски (19 януари) и преподобни Евтимий (20 януари). Трима от тях са преподобни, тоест монаси.

В наше време монашеството е станало почти изключително явление, често неразбирано дори от онези, които искрено се считат за православни християни. Нерядко от такива хора се изказва недоумение по повод чуто или прочетено житие на някой преподобен: „Нима, като живееш в света, не можеш да обичаш Бога? Нима само монасите могат да претендират, че обичат Бога?“ Предимно за така мислещите хора ще цитирам един съвременен изследовател на ранното монашество.„Свръхприродната същност на християнския живот винаги се е нуждаела от някакъв абсолютен израз, който би могъл да даде пълна свобода на християнина в отношението му към реалностите на „този свят“. Първият отговор на тази потребност било мъченичеството, породено от външните условия. Когато тези условия се променили и светът престанал да се бори срещу християнството, а напротив – предложил му съюз, който би могъл и скоро наистина станал по-опасен за духовните ценности, монашеството започнало да утвърждава тяхната независимост… То не е внесло нещо съществено ново в Църквата от първите векове. То било израз на нова форма, създадена от нови обстоятелства, на есхатологическия характер на християнството. Първите християни го осъзнавали по-остро и за тях той се изразявал в мъченичеството. Но когато последното изчезнало, монашеството станало това, което преди изразявало мъченичеството.“

А ето какво пише протопрезвитер Александър Шмеман в своята книга „Историческият път на Православието“: „Идеалът на монашеството и неговият опит, изразен в огромната по размери монашеска литература е борбата с дявола, който в Евангелието се нарича „княз на този свят“, изграждане в себе си нов човек по образа на Христос и като последна цел – общуване с Бога, съзерцаване на Неговата светлина, придобиване на „мир и радост в Светия Дух“ (както още св. апостол Павел определил царството Божие), Този опит тънко и точно описва „изкуството на духовния живот“. И в сравнение с този опит, с дълбочината на виждането на човешката същност, цялата научна психология става дребна и несериозна.

Монашеството е въплъщение в нови условия за изначалото евангелско разбиране за християнството, което определяло живота на ранната Църква. Отричането от света е неотменимо условие на християнството: „Който не остави бащи си и майка си…“ Това отричане не е нито осъждане, нито отричане на света. Но в Христа на хората се открила славата на бъдещето царство и в нейната светлина преминава образът на този свят. Сега всичко е устремено към тази крайна цел. А в „този свят“ продължава да царува злото. То натрапва хиляди съблазни, изкушения, илюзии. Пътят на християнина става път на борба. Не говори ли Евангелието за силата на злото, за борбата с него, за отричането от света заради царството Божие?“

А Евангелието е едно и също както в IV-ти век, когато живеели великите основатели на монашеския живот, така и сега, когато живеем ние.

Има ли нужда да се описват житията на великите, празнувани през седмицата? Сигурно всеки християнин ги знае, затова само ще ги припомним и обобщим.Св. Антоний, син на богати и благочестиви родители, като чул в храма думите на Спасителя към богатия момък: „Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си и раздай на сиромаси; и ще имаш съкровище на небето; па дойди и върви след Мене“ (Матей 19:21), дал своето имущество, уредил съдбата на по-малката си сестра (родителите били вече починали) и започнал подвижническия си живот в пустинна местност около река Нил. От 20-годишна възраст подвижникът се борил с изкушенията, упражнявал се в подвизи, за да се уподоби на ангелите (монашеският живот се нарича равноангелски). Той се молил и се трудил, хранил се само с хляб и вода и то не всеки ден. Така преминали 20 години. Славата за необичайните му подвизи, чудеса и душеспасителни наставления довела в пустинята много ревнители на благочестието. Постепенно около светеца се основали много монашески обители и скитове, а св. Антоний станал духовен наставник и ръководител на техния живот.

В продължение на 85-годишните си подвизи св. Антоний само два пъти напускал пустинята, за да отиде в Александрия със слово на обич, утешение и вразумление. Първия път той бил в Александрия по време на гонението на Максимин. Св. Антоний утешавал гонените – едни насърчавал за подвиг, за други ходатайствал пред съдиите. Близо една година прекарал в тези подвизи и въпреки че искал да пострада за вярата, Господ го пазел и той се върнал пак в пустинята.

Втория път той отишъл в Александрия, за да обори арианското лежеучение. Думите на великия подвижник направили дълбоко впечатление и утвърдили в истинската вяра маловерните. А той пак се оттеглил в любимата си пустиня. Славата за неговите подвизи и чудеса била толкова голяма, че към края на живота му целият тогавашен свят знаел за него. Починал в мир на 105-годишна възраст в 356 година. Църквата го прославя като „чист по душа и сърце, земен ангел и небесен човек, учител на девство, образец на въздържание, на монашестващи стълб и основание…“ Оставил правила и поучения за монасите, постановления, изложение на някои мисли, отговори на различни въпроси и писма.

Мощите на св. Антоний са открити и пренесени в Александрия през 544 година,  в VII-ми век са пренесени в Цариград, а от XV-ти век се намират в църквата „Св. Юлиан“ в град Арл, Франция.

Св. Макарий също е роден в Египет, около 301 година, в небогато благочестиво семейство. Искал да стане монах, но родителите му го оженили. Жена му обаче починала след няколко дни и бъдещият подвижник се отдалечил от света в пустинята. Молитва, псалмопение и богомислие били главното му занятие. За подвизите си бил удостоен с пророческа дарба и благодат на чудотворство. Веднъж намерил в пустинята череп и го попитал кой е той. Черепът отговорил: „Бях началник на идолските жреци, които живееха на това място, а ти си авва Макарий, изпълнен с Божия дух. Когато се молиш за намиращите се в ада, те получават утешение и облекчение“.

От далечни страни идвали хора при великия Макарий да търсят съвет. Наставленията му се отличавали с кротост и сърдечна топлота, били изпълнени с дълбока опитна мъдрост. По време на императора-арианин Валент той бил заточен на един остров и там обърнал към Христа местните жители-езичници.

Известèн за своята кончина, мирно починал на 90-годишна възраст през 291 година. Освен възвишените молитви, които четем и сега („Боже вечни“, „Какво да Ти принеса“ и други) преподобни Макарий ни е оставил 50 беседи, 7 наставления, 2 послания, изпълнени с висока мъдрост и простота. Главният предмет в тях е учението за Божията благодат.Св. Евтимий е роден в град Мелитин на река Ефрат. Обикнал монашеството и се отправил в Иерусалим, където посетил светите места и се заселил в манастир. Там се отдал на непрекъсната молитва, труд и строго въздържание. След 5 години се отдалечил в пустинята и се заселил в една пещера. Светият живот на подвижника, неговото смирение и кротост, състрадателност и милосърдие към ближните привлекли към него много ученици. На това място възникнала велика обител, наречена по-късно Евтимиевата лавра. Св. Евтимий се хранел само в събота и неделя, никога не лягал, а спял или седнал, или прав, като се държал за едно въже, опънато специално за тази цел в ъгъла на килията му.

Господ наградил Своя угодник с чудотворство и прозорливост. С молитва той низвеждал дъжд от небето, изцелявал неизлечимо болни, изгонвал демони.

Като предсказал деня на своята кончина, той мирно се преставил в Господа на 97-годишна възраст през 473 година.Св. Атанасий Велики, бъдещият Александрийски патриарх, е роден в 295 година в Александрия, където получил високо образование. Той най-задълбочено изучавал Свещеното Писание, като го четял денем и нощем. Св. Атанасий бил участник в Първия вселенски събор, където взел дейно участие в споровете с Арий. След завръщането му от Никея в Александрия, 28-годишен, против волята му (той считал себе си за недостоен) бил избран за епископ. Народът викал при избора: „Това е християнин, мъж благоговеен, един от подвижниците, истински епископ!“

Арианите не са имали такъв страшен и неумолим противник като св. Атанасий, който водил с тях безпощадна борба до края на живота си и който удържал победоносното знаме на Православието неповредено от лъжеучението. Благодарение на своята необичайна проницателност той винаги оборвал еретиците, като използвал при това изключително духовни оръжия. Той казал: „Не с меч и стрели, не с помощта на войници се утвърждава истината, а с убеждение и съвет“.

„Приятен в беседа, ангелоподобен външно“, той бил стълб и твърда опора на Православието в най-тежките години. Според св. Григорий Богослов, „Атанасий имал в себе си всички добродетели, неговият живот и нрав са правило за епископите, неговите догмати са закон за Православието“. Св. Атанасий оставил множество съчинения, изясняващи Свещеното Писание, против еретиците и нравоучителни.

Той написал и първото жизнеописание на св. Антоний Велики, на когото бил ученик и ревностен последовател.

Какво отличава тези велики хора от нас, които изповядваме същия Бог, имаме същото упование, същата надежда? Това е техният духовен и нравствен максимализъм, който толкова липсва на нас, защото сме нерешителни и маловерни.

____________________

*Пубикувано в http://bg-patriarshia.bg и в „Църковен вестник“, бр. 3, от 1996 година. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: 1. Палестински монах XIX-ти век, 2. Преподобни Антоний Велики, 3. Преподобни Макарий Египетски, 4. Преподобни Евтимий Велики и св. Атанасий Александрийски. Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-3ed