Тотю Коев
Животът на Църквата Христова през двехилядолетното ѝ съществуване е протичал и продължава да протича по неравен път. В това като че ли има някаква закономерност, защото светът „лежи в злото“ (1 Иоан 5:19), а Църквата като „стълб и крепило на истината“ (1 Тимотей 3:15) е призвана да съдейства на човека да преодолее това зло и да се приближи до Бога, Който е негов Творец, да влезе в единение с Него. Двете противоположни сили не могат да съжителстват: доброто има своите законни претенции, но злото му противостои с всички средства. Естествено е Църквата като носител на доброто, на божественото да среща противодействие от страна на тъмните сили. В това именно е закономерността на противоречията.
През първите три века Църквата била подложена на гонения и преследвания от външни врагове: държавната власт, езическите философи и цялото езическо общество. Всъщност външните врагове по косвен път способствали за обединяване и сплотяване на християните, защото самото преследване ги обединявало. Трите века на гонения срещу християните показали безсилието на езичеството пред новата християнска религия. В този смисъл Медиоланският едикт от 313 година бил закономерно явление като начало на ново отношение към християнството.
Колкото и тежки да били гоненията, по-опасни за църковното единство и за запазване чистотата на Христовото учение се оказали вътрешните врагове – ересите, чиито членове били християни. Църквата не само не е могла да остане равнодушна към тях, защото те засягали нейната същина, но с позволените ѝ средства реагирала срещу тях и по този начин изпълнила задължението си. Първите ереси в Църквата възникнали от самото начало на нейното съществуване. Срещу тях се борили още апостолите и техните приемници.
Първите членове на Църквата били измежду юдеите, а по-късно – и измежду езичниците. В зависимост от това говорим за ереси на юдейска и на езическа основа. Но тази диференциация е условна, защото в някои случаи има преливане. Към първите принципно се отнасят евионитите, а към вторите – гностиците. Едните и другите отричали определени пунктове от църковното учение за троичността на Бога и за личността на Иисус Христос.
Евионити
Първите еретици в Древната църква се оформили на юдейска основа. Това се обяснява с факта, че самата Църква, основана на празника Петдесетница, първоначално възникнала в Иерусалим сред юдеите. Тук естествено се поставял въпросът за отношението на християнството като ново религиозно учение към юдейството, което имало своя богата традиция и установени религиозни норми. На Апостолския събор в Иерусалим (51 година) този въпрос бил решен в смисъл, че старозаветният обредов Моисеев закон като временен и с предобразно значение губел своята сила в християнството. Но решението на събора не удовлетворило юдеите-християни, които придавали на Моисеевия закон универсален характер. На тази основа се оформила група от юдействащи християни. Отначало тя не впечатлявала, понеже мнозина християни от юдейски произход продължавали по традиция да спазват старозаветния закон, без да го считат задължителен за християните от езически произход. Тази група юдео-християни се наричала назаряни. Първите – юдействащите християни, прекъснали окончателно връзките си с Църквата около времето на първото разрушаване на Иерусалим (70 година).
Юдействащите християни били именувани евионити (от еврейски евион = беден). Има две мнения относно тяхното наименование:
1.наричани били евионити, в смисъл духом бедни, защото не разбирали нито временния характер на Моисеевия закон, нито дълбокия смисъл на новата религия – християнството;
2.тяхното общество се състояло от бедни хора като социален слой. Между тези две мнения има вътрешна връзка, затова и в двете има доза истина.
Евионитите давали превес на старозаветната религия пред християнството. Изхождайки от тази концепция, те отричали основополагащия догмат в християнството – догмата за троичността на Бога, истина, която в Стария Завет е само частично загатната. Отричали също божествения произход на Иисус Христос и съответно Неговото свръхестествено раждане. Признавали Го за един от великите пророци, какъвто бил Моисей. Неговата дейност според тях се ограничавала само в разяснения и допълнения на старозаветния закон с нови правила и норми. Макар и християни, те се придържали към този закон: спазвали обрязването, празнуването на съботния ден, имали свои синагоги; тайнството Евхаристия извършвали с пресен хляб и употребявали само вода, без вино. Учели също за настъпване на хилядагодишно земно, видимо царство. Негов основател щял да бъде Иисус Христос, Който отново щял да възкръсне, да обедини всички народи по земята и да даде възможност на евреите да господаруват над света, а столица на това царство щял да бъде Иерусалим. С тези свои концепции евионитите всъщност отричали универсалния характер на християнството и го ограничавали в тесните рамки на юдейската религия.
Имало още една група юдействащи християни, които се именували евионити-гностици. У тях била налице своеобразна смесица от юдейски и езически възгледи. Като гностици те гледали на материята и на всичко сетивно като на зло. Оттук и отрицателното им отношение към видимата, обредовата страна в юдейската религия с нейните жертвоприношения и церемонии. Като евионити пък ценели високо старозаветните праведници, чрез които според тях е говорил божественият Дух. Старозаветната религия, дадена чрез Моисей се запазила между неголяма група избрани израилтяни. За да може тази религия да се възстанови и разпространи сред човешкия род, божественият Дух се явил на земята в лицето на Иисус Христос. Но Иисус Христос не е бил Изкупител, а само Учител, и учението Му не било някакво ново откровение, както учи Църквата, а само възобновяване на онова, което било известно, макар и на малка група избрани хора. Като средство за въздигане на духовното над материалното (гностически елемент) евионитите-гностици считали строгия аскетизъм: въздържали се от месо, яйца и дори от мляко.
Гностици
Наред с юдействащите християни имало и езичестващи. Те именно са известни като гностици (от гръцки гносис=знание).
Гностицизмът е своеобразна смесица на християнски елементи с религиозно-философски такива от езически и отчасти от юдейски произход. Интересен е пътят, по който се е стигнало до тази смесица.
Религиите на гръко-римското общество още преди появата на християнството престанали да удовлетворяват тогавашните образовани хора и те в една или друга степен ги отхвърляли. Не ги удовлетворявала и тогавашната философия. Поради това обърнали поглед към религиозните вярвания на други страни и особено на вярванията на Изток, които се отличавали със своята оригиналност и тайнственост. В Александрия, която тогава станала център на езическата ученост, а по-късно и люлка на гностицизма, се срещнали най-различни течения на философската и религиозната мисъл, стигнало се до своеобразен еклектизъм: учените виждали във всяка религия доза божествен елемент, но в нито една от тях не откривали цялата истина. На тази основа бил направен опит да се създаде такава религиозно-философска система, която да стои по-високо от обикновените вярвания и в която хората на ума да намерят удовлетворение на своите религиозни потребности. Тук бил широко използван еклектичният метод: всичко, което било достойно за внимание в различните философски и религиозни учения, се взимало и помествало в тази система. Но не липсвал и личен елемент. В такива учения виждали истинско религиозно знание или гносис. В тази фаза на развитие обаче гносисът имал чисто езически характер. Когато се появило християнството, мнозина такива езичници-еклектици и увличащи се от тези системи юдеи приели учението на Христа, но се отнесли към него като хора на вярата. За тях било трудно да се откажат от предишните си вярвания, постигнати по пътя на усилена умствена работа и затова се опитали да ги съчетаят с християнското учение. Но като хора и на науката не ги удовлетворявала и християнската религия, понеже според тях не давала изчерпателен отговор на въпросите за битието и живота. Те подложили християнското вероучение на основна преработка – променили го до такава степен, че то станало неузнаваемо. Именно на тази основа се появили и оформили различните гностически ереси, произтичащи от езичестващите християни. В тях имало повече езически елемент, отколкото християнски.