Протоиерей Панайот Памуков

Йордан Йовков в разказа «При своите си» говори за чичо Митуш, който се представил да работи кърска работа в едно чуждо село. След като минава изве­стно време, домъчнява му за родното място и казва на съработниците си: – «Не мога повече да търпя. Искам да си поотида на село. Живи там нямам вече, ама имам умрели. Да ги помена и да им запаля по една свещ. Ще ида, не мога. В горния понеделник тръгвам…»

И ние като чичо Митуш имаме умрели. Загубили сме свои скъпи близки, може би дори най-милите си хора: майка, баща, съпруг, свидно чедо. Макар да са умрели, пак ги обичаме, даже повече отпреди. В знак на тази обич ние се молим за тях, па­лим свещи, извършваме панихиди. Но, полезно ли е това за тях, или пък вършим тези неща за свое утешение? Има християни, които гледат с безразличие на дълга си към умрелите, а други – сектантите – направо отричат смисъла на молитвите за покойниците.

Най-напред да си изясним въпроса: какво е състоянието на душите след смъртта? Нека си спомним Христовата притча за богаташа и бедния Лазар (Лука 16-та глава). Тук за душата на богаташа се казва, че отишла в мястото на мъката, дето продължавала да живее, да мисли, имала свои желания и води знаменателен разговор с праведния Авраам. Душата на Лазар пък отишла в рая, където се наслаждавала на небесните радости… Всичко това ни говори, че душите на покойниците водят съзнателен живот. Лъжовен е възгледът на сектантите-адвентисти, че след смъртта на тялото душата прекарва в някакво безсъзнателно сънно състояние до второто при­шествие.

Но, според светата ни вяра, нито праведниците, нито грешниците получават окончателно възмездие веднага след смъртта. Те се подлагат на временен, частен съд. Пълната и окончателна присъда ще се получи при всеобщото възкресение. Защо? Защото човек се състои от тяло и душа. Те съвместно са вършили на земята добри или зли дела и редно е заедно да получат възмездието. «Всички ние трябва да се явим пред Христовото съдилище, за да получи всякой заслуженото, според доброто или злото, което е извършил с тялото си» (2 Коринтяни 5:10).

Откъде съдим за частния, временния, преди всеобщия съд? Видяхме, че богаташът и бедният Лазар имат определено състояние: единият се мъчи в ада, а другият блаженства в рая. Христос каза на разбойника: «Днес ще бъдеш с Мене в рая» (Лука 23:43). Тук можем да споменем и думите на св. апостол Павел: «На човеците е отредено да умрат един път, а след това – съд» (Евреи 9:27). Само че покойниците предвкусват състоянието си: мъките или блаженството. Св. Иоан Богослов пише: «Никой човекоубиец няма вечен живот, който да пребъдва в него» (1 Иоан 3:15). Това църковно учение е в съгласие с думите на Спасителя: «Царството Божие е вътре във вас». Например един затворник, който няма още присъда: неговото духовно състояние на по-малка или по-голяма скръб ще се определя от извършените от него простъпки.

И тъй, положението на покойниците не е окончателно установено. Може ли да им се помогне с нещо? Самите покойници не могат да променят участта си, но ние останалите живи можем и сме длъжни, да направим нещо за своите покойници. Това можем да сторим чрез молитва за тях и чрез раздаване милостиня в тяхно име, или, както нашият народ хубаво се изразява, чрез раздаване за «Бог да прости».

„Господ Иисус Христос говори: «И всичко, що поискате в молитва с вяра, ще получите» (Матей 21:22). Голяма е силата на молитвата. Тя прорязва небесата, достига до Божия престол и изпросва благословението на небесния Отец. Молитвата е велико средство за взаимно духовно общение и помощ. Бог чува всяка наша въздишка, дори не излязла още от гърдите ни!

Наистина, каква сила има молитвата един за друг!

Когато св. апостол Павел бил в тъмницата, цялото му паство се молило за него. И Господ изпратил Своя ангел, който извел апостола из тъмницата.

Има ли основание в Свещеното Писание да се молим за нашите покойници? Да, има! Премъдрият Иисус Син Сирахов тъй говори: «Милост за даване да имаш към всеки жив, но и умрелия не лишавай от милост» (7:36). Във втора книга Макавейска (12:42-45) се говори, че Иуда Макавей принесъл умилостивителна жертва за умрелите войници, за да бъдат освободени от грях. В книга Второзаконие (26:14) пише: «Нито отделих от него (десятъка, който се дава на храма) за нечиста потреба, нито давах от него за умряло». От тези думи можем да съдим, че от другата част, извън десятъка, се дава за умряло. В книга Товит се казва: «Раздавай хлябовете си при гроба на праведниците, ала не давай на грешници» (4:17).

В посланието си до Тимотей св. апостол Павел пише: «Господ да даде милост на дома на Онисифора, защото много пъти ме успокои и се не посрами от веригите ми, но като дойде в Рим, с голямо старание ме потърси и намери. Нека Господ му даде да намери милост у Него в оня ден» (2 Тимотей 1:16-18). От тези думи се вижда, че щом апостол Павел моли Бога да даде милост на дома на Онисифор, значи, сам Онисифор е бил вече покойник. А на самия Онисифор св. апостол Павел се моли да намери милост у Бога «в оня ден» – в деня на страшния съд, тоест той се моли за умрелия Онисифор. Този новозаветен откъс може да се счете като образец на апостолска молитва за покойния!

Бог може и в отвъдния свят да прощава грехове. Това се вижда от следните думи на Христа: «Ако някой каже дума против Сина Човечески, ще му се прости, но ако някой каже против Духа Светаго, няма да му се прости ни на този, ни на онзи свят» (Матей 12:32). Ясно е, че може да се прощава и на онзи свят! В първа книга Царства (2:6) се казва: «Господ умъртвява и съживява, сваля в преизподнята и изважда».

Тук трябва да отбележим, че светата Църква, въз основа на Свещеното Писание, недвусмислено учи, че след смъртта покаяние няма, и не може да има. Нашите молитви са действени за ония грешници, които преди смъртта са се разкаяли, но не са могли да принесат плодове, достойни за покаянието (Матей 3:8). Един вид имаме заместничество. Живите се молят, заради покойните и извършват мило­стиня в тяхно име.

В словото Божие ни са дадени много примери на такива заместнически молитви, когато заради едни Бог излива милостта си над други. Жената хананейка горещо се моли на Спасителя за своята бесновата дъщеря и тя оздравява (Матей 15:22). Стотникът се моли на Христа за своя болен слуга и той бива изцерен (Матей 8:6). Царедворецът със силна вяра се моли на Спасителя и Той с една дума излекувал сина му, който бил на умиране (Иоан 4:46-53). Заради вярата на четиримата носачи, Хри­стос излекувал парализирания (Марк 2:1-12).

Някои ще възразят: тук имаме молитви само на живи заради живи хора. Но нали Бог «не е Бог на мъртви, а на живи, защото у Него всички са живи»? (Лука 20:38). След като имаме валидно заместване на вярващите в молитвата един за друг при живите, то същото заместничество можем да имаме и на жи­вите заради мъртвите. «Христос затова и умря и възкръсна и оживя, за да господарува и над мъртви, и над живи» (Римляни 14:9). Все пак, за уверение на крайно съмняващите се в Свещеното Писание имаме примери на молитви и на живи за умрели. Та нали Иаир се молѝ на Христа за умрялата си дъщеря и Той я възкреси (Лука 8:41, 49-55)! Нали сестрите Марта и Мария се молиха за своя от четири дни умрял брат Лазар и Господ го възкреси (Иоан 11:21, 32, 40)! А ние в своите молитви за покойниците не искаме от Бога да възкреси нашите мъртви и да ги върне отново на земята, а просим само Господ да облекчи и подобри тяхната задгробна участ!

Основавайки се на Свещеното Писание, че има застъпнически молитви за живи и умрели, светата Православна църква всякога е учила да се молим за покойниците. Така например, още в най-ранната литургия, написана от св. апостол Иаков, се предвижда и молитва за умрелите. Ето какво говори за умрелия в грехове християнин св. Иоан Златоуст: «Той не може да покаже собствени дела на милосърдието… Няма та­кива извършени от самия него. Нека тогава бъдат извършени за него… В колкото по-големи грехове е умрял, толкова повече е необходима за него милостинята… Да не се грижим за паметници и за нагробни украшения. Ти събери вдовици – ето най-добрият паметник! Кажи им името на покойника; нека те правят за него молитви. Това ще преклони Бога към милост, макар че не сам той (покойникът), но други вършат за него милостинята».

Най-голямо значение за душите на починалите, за тяхното задгробно утеше­ние и за облекчение на тяхната задгробна участ има Безкръвната жертва, принасяна на светата Литургия. Св. Димитрий Ростовски казва: «Само ако можехме да си предста­вим, с какво вълнение душата на покойника очаква онази минута, когато ти ще влезеш в Божия храм, когато ще подадеш неговото име за споменаване, когато ще се отрони частица за упокоение на душата му! С какъв радостен трепет ще се изпълни душата му, когато тази частица, по църковния ред, ще се спусне в светата Чаша, ще се омие от светата кръв Христова при молитвата на свещеника: «Отмый, Господи, грехи поминавшихся зде кровию Твоею честною» (Омий, Господи, греховете на тук споменатите, чрез Твоята честна кръв!)… Когато сами ние отидем там, ще почувстваме, как за себе си ще се нуждаем от такава молитва, с какъв трепет ще очакваме молитви от онези, които останат живи след нас и ще могат да принасят молитви за нас пред Господа».

И тъй, въз основа на Свещеното Писание и на своя двехилядагодишен опит светата Право­славна църква ни учи да се молим усърдно за душите на своите покойници, да даваме милостиня в тяхна памет, да споменаваме имената им на светата Литургия. По този начин ние много ще помогнем за облекчение на душите им и ако се намират в тъмница, ще помогнем да се избавят от нея, ще ги дарим с лъч на светлина.

Ние имаме задължението да се молим за покойниците си, а и също така самите ние да се готвим за вечния живот с вършене на добри дела, та да можем да се срещнем със скъпите си покойници в небесното царство и заедно с тях да чуем благите Христови думи: «Дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството приготвено вам от създание мира»… (Матей 25:34).

_____________________________________                                                                                                                                                                                                                                                                                            

*Публикувано в Духовна култура, 1959, кн. 6, с.23-26. Същата статия е възпроизведена тук на основaние чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и и сродните му права.                        

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-dnN