Тотю Коев

Животът на Църквата Христова през двехилядолетното ѝ съществуване е про­тичал и продължава да протича по нера­вен път. В това като че ли има някаква закономерност, защото светът „лежи в злото“ (1 Иоан 5:19), а Църквата като „стълб и крепило на истината“ (1 Тимотей 3:15) е призвана да съдейства на човека да преодолее това зло и да се приближи до Бога, Който е негов Творец, да влезе в единение с Него. Двете проти­воположни сили не могат да съжителстват: доброто има своите законни пре­тенции, но злото му противостои с всич­ки средства. Естествено е Църквата като носител на доброто, на божественото да среща противодействие от страна на тъм­ните сили. В това именно е закономерно­стта на противоречията.

През първите три века Църквата била подложена на гонения и преследвания от външни врагове: държавната власт, ези­ческите философи и цялото езическо об­щество. Всъщност външните врагове по косвен път способствали за обединяване и сплотяване на християните, защото са­мото преследване ги обединявало. Трите века на гонения срещу християните пока­зали безсилието на езичеството пред но­вата християнска религия. В този смисъл Медиоланският едикт от 313 година бил зако­номерно явление като начало на ново отношение към християнството.

Колкото и тежки да били гоненията, по-опасни за църковното единство и за запазване чистотата на Христовото уче­ние се оказали вътрешните врагове – ересите, чиито членове били християни. Църквата не само не е могла да остане равнодушна към тях, защото те засягали нейната същина, но с позволените ѝ сре­дства реагирала срещу тях и по този начин изпълнила задължението си. Пър­вите ереси в Църквата възникнали от самото начало на нейното съществуване. Срещу тях се борили още апостолите и техните приемници.

Първите членове на Църквата били измежду юдеите, а по-късно – и измеж­ду езичниците. В зависимост от това говорим за ереси на юдейска и на езиче­ска основа. Но тази диференциация е условна, защото в някои случаи има пре­ливане. Към първите принципно се отна­сят евионитите, а към вторите – гностиците. Едните и другите отричали опреде­лени пунктове от църковното учение за троичността на Бога и за личността на Иисус Христос.

Евионити

Първите еретици в Древната църква се оформили на юдейска основа. Това се обяснява с факта, че самата Църква, ос­нована на празника Петдесетница, пър­воначално възникнала в Иерусалим сред юдеите. Тук естествено се поставял въп­росът за отношението на християнство­то като ново религиозно учение към юдейството, което имало своя богата тради­ция и установени религиозни норми. На Апостолския събор в Иерусалим (51 година) този въпрос бил решен в смисъл, че старозаветният обредов Моисеев закон ка­то временен и с предобразно значение губел своята сила в християнството. Но решението на събора не удовлетворило юдеите-християни, които придавали на Моисеевия закон универсален характер. На тази основа се оформила група от юдействащи християни. Отначало тя не впечатлявала, понеже мнозина христия­ни от юдейски произход продължавали по традиция да спазват старозаветния закон, без да го считат задължителен за християните от езически произход. Тази група юдео-християни се наричала назаряни. Първите – юдействащите христия­ни, прекъснали окончателно връзките си с Църквата около времето на първото разрушаване на Иерусалим (70 година).

Юдействащите християни били имену­вани евионити (от еврейски евион = беден). Има две мнения относно тяхното наиме­нование:

1.наричани били евионити, в смисъл духом бедни, защото не разбира­ли нито временния характер на Моисее­вия закон, нито дълбокия смисъл на но­вата религия – християнството;

2.тяхно­то общество се състояло от бедни хора като социален слой. Между тези две мне­ния има вътрешна връзка, затова и в двете има доза истина.

Евионитите давали превес на старозаветната религия пред християнството. Изхождайки от тази концепция, те отри­чали основополагащия догмат в хрис­тиянството – догмата за троичността на Бога, истина, която в Стария Завет е само частично загатната. Отричали съ­що божествения произход на Иисус Хри­стос и съответно Неговото свръхестестве­но раждане. Признавали Го за един от великите пророци, какъвто бил Моисей. Неговата дейност според тях се ограни­чавала само в разяснения и допълнения на старозаветния закон с нови правила и норми. Макар и християни, те се при­държали към този закон: спазвали обря­зването, празнуването на съботния ден, имали свои синагоги; тайнството Евхаристия извършвали с пресен хляб и упо­требявали само вода, без вино. Учели също за настъпване на хилядагодишно земно, видимо царство. Негов основател щял да бъде Иисус Христос, Който отно­во щял да възкръсне, да обедини всички народи по земята и да даде възможност на евреите да господаруват над света, а столица на това царство щял да бъде Иерусалим. С тези свои концепции евио­нитите всъщност отричали универсал­ния характер на християнството и го ог­раничавали в тесните рамки на юдейската религия.

Имало още една група юдействащи християни, които се именували евионити-гностици. У тях била налице своеоб­разна смесица от юдейски и езически възгледи. Като гностици те гледали на материята и на всичко сетивно като на зло. Оттук и отрицателното им отноше­ние към видимата, обредовата страна в юдейската религия с нейните жертвоп­риношения и церемонии. Като евионити пък ценели високо старозаветните пра­ведници, чрез които според тях е говорил божественият Дух. Старозаветната ре­лигия, дадена чрез Моисей се запазила между неголяма група избрани израилтяни. За да може тази религия да се въз­станови и разпространи сред човешкия род, божественият Дух се явил на земята в лицето на Иисус Христос. Но Иисус Христос не е бил Изкупител, а само Учи­тел, и учението Му не било някакво ново откровение, както учи Църквата, а само възобновяване на онова, което било изве­стно, макар и на малка група избрани хора. Като средство за въздигане на духо­вното над материалното (гностически елемент) евионитите-гностици считали строгия аскетизъм: въздържали се от месо, яйца и дори от мляко.

Гностици

Наред с юдействащите християни има­ло и езичестващи. Те именно са известни като гностици (от гръцки гносис=знание).

Гностицизмът е своеобразна смеси­ца на християнски елементи с религиоз­но-философски такива от езически и от­части от юдейски произход. Интересен е пътят, по който се е стигнало до тази смесица.

Религиите на гръко-римското общес­тво още преди появата на християнство­то престанали да удовлетворяват тога­вашните образовани хора и те в една или друга степен ги отхвърляли. Не ги удов­летворявала и тогавашната философия. Поради това обърнали поглед към рели­гиозните вярвания на други страни и особено на вярванията на Изток, които се отличавали със своята оригиналност и тайнственост. В Александрия, която тогава станала център на езическата ученост, а по-късно и люлка на гностицизма, се срещнали най-различни течения на философската и религиозната мисъл, стигнало се до своеобразен еклектизъм: учените виждали във всяка религия доза божествен елемент, но в нито една от тях не откривали цялата истина. На тази ос­нова бил направен опит да се създаде такава религиозно-философска система, която да стои по-високо от обикновените вярвания и в която хората на ума да намерят удовлетворение на своите рели­гиозни потребности. Тук бил широко из­ползван еклектичният метод: всичко, ко­ето било достойно за внимание в разли­чните философски и религиозни учения, се взимало и помествало в тази система. Но не липсвал и личен елемент. В такива учения виждали истинско религиозно зна­ние или гносис. В тази фаза на развитие обаче гносисът имал чисто езически характер. Когато се появило християнс­твото, мнозина такива езичници-еклек­тици и увличащи се от тези системи юдеи приели учението на Христа, но се отнес­ли към него като хора на вярата. За тях било трудно да се откажат от предишни­те си вярвания, постигнати по пътя на усилена умствена работа и затова се опи­тали да ги съчетаят с християнското уче­ние. Но като хора и на науката не ги удовлетворявала и християнската рели­гия, понеже според тях не давала изчер­пателен отговор на въпросите за битието и живота. Те подложили християнското вероучение на основна преработка – про­менили го до такава степен, че то стана­ло неузнаваемо. Именно на тази основа се появили и оформили различните гностически ереси, произтичащи от езичестващите християни. В тях имало пове­че езически елемент, отколкото христи­янски.

Прочетете още „Раннохристиянски ереси (I-III век)*“ →