Архимандрит Серафим

Така са измамени много хора, под­дали се на спиритизъм, на разни ви­дения и откровения, на врачуване и духообщение. Такива хора неусетно из­сушават душите си, нервно се изтоща­ват от напрегнатост при спиритическите и други подобни тайнствени прежи­вявания и свършват обикновено или с умствено разстройство или със само­убийство[10]. Защото явилите се тъмни духове не радват и не възвисяват ду­шата, а както казва епископ Игнатий Брянчанинов, всякога я изпълват със стра­шен „смут, омрачение и недоумение[11]“).

„В наше време – казва епископ Игнатий Брянчанинов[12], – мнозина си позво­ляват да влизат в общение с падна­лите духове посредством магнетизма (сроден със спиритизма – в скоби наши), при което падналите духове обикновено се явяват във вид на светли ангели, лъжат и мамят с разни интересни из­казвания, като смесват истината с лъжа и винаги причиняват крайно душевно и даже умствено разстройство. Употре­бяването на магнетизма е отрасъл от чародейството.“ То води към посте­пенно отричане от Бога, разбира се, по един тънък и незабележим начин.

Абсолютно прав е епископ Игнатий Брян­чанинов, когато казва: „Желанието да се виждат духове, любопитството да се узнава нещо за тях и от тях е приз­нак на най-голямо безразсъдство и на съвършено непознаване нравствените и подвижнически предания на Право­славната църква. Познаването на ду­ховете се придобива съвсем иначе, отколкото предполага това неопитният и невнимателен изпитател. Откритото общуване с духове за неопитния е най-голямо бедствие, или служи за извор на най-големи бедствия“[13].

Нека си послужим тук с един на­гледен светоотечески пример.

В един манастир живял някой си млад монах. Той пожелал да спасява душата си в една пещера, намираща се над манастира, и открил на игумена желанието си. Игуменът, мъж разсъдителен и свят, му рекъл:

– О, чедо, как можеш ти да жи­вееш сам в пещерата, без да си побе­дил плътските си и душевни страсти? Който иска да се уедини на безмълвие, трябва да има наставник, а не самочинно да постъпва. Ти си още много млад и не си достигнал тази степен да се уединяваш. Ти не виждаш различ­ните дяволски примки. Много по-добре е за тебе да слугуваш на отците, да живееш в послушание, отколкото сам да се бориш с нечестивите мисли. Не си ли слушал, какво казва богогласният отец Иоан Лествичник: „Горко на уединения, защото ако изпадне в уни­ние, или в леност, няма кой да го из­прави.“ А където са събрани двама или трима в Моето име, там съм и Аз посред тях – говори Господ.

Напразно игуменът дълго го съвет­вал. Младият монах настоявал на своето. Тогава игуменът със скръб в душата си го отпуснал на уединение. Младият монах се затворил в пещерата и поч­нал да се подвизава. Един от братята му донасял храна. Той живял тъй из­вестно време в пещерата. Отначало дя­волът го смущавал с лоши мисли де­нонощно. Но не след дълго той се преобразил на светъл ангел, явил му се и рекъл:

– Знай, заради чистотата на твоя живот и добродетелите ти Господ ме изпрати да ти служа!

– Какво добро съм сторил аз, та ангели да ми служат? – отвърнал приятно изненаданият монах. Но бесът му отговорил:

– Всичко, що си извършил, е ве­лико и високо. Ти си напуснал хуба­вия свят, станал си монах, подвизаваш се с пост, молитва и бдения и дори манастира си оставил и си се заселил в тази пещера. Как да не си достоен да ти слугуват ангели?

С тези думи душегубителният враг подкупил доверието му, подтик­нал го към гордост и редовно му се явявал. Към прежните свои козни дя­волът прибавил и нова хитрост.

Един ден се запътил към монаха за съвет някой си човек, когото крадци обрали. Нечистият дух пак се явил на младия отшелник във вид на светъл ангел и му рекъл:

– При тебе ще дойде един човек, обран от крадци. Ти му кажи, че от­краднатите му неща са на еди-кое си място. Там ще си ги намери.

Човекът дошъл и се поклонил пред пещерата. Монахът му рекъл:

– Добре си дошъл, брате! Знам, че скръб те е споходила. Крадци са те обрали. Но ти не се опечалявай, защото те скриха нещата ти на еди-кое си място. Ти иди там, ще намериш всичко и помоли се за мен!

Човекът се зачудил, като чул всичко това. Той наистина намерил на посоче­ното място откраднатите вещи, и на­вред разгласил славата на младия пророк в пещерата, който всичко му бил казал. Отвсякъде почнали да се стичат при чудотвореца множество люде, които, слушайки го, се чудели на „прозорливостта“ му. Защото, каквото кажел на хората, бидейки сам подучаван от хитрия дявол, сбъдвало се. От такъв неочакван бърз успех, от голямата слава и почести, замаяла се главата на младия пустиножител и той окончателно си въобразил, че е велик чудотворец и пророк.

Не след много дяволът пак му се явил и му казал:

– Знай, отче, че заради твоя не­порочен и равноангелен живот и други ангели ще те посетят и така, както си в плът, ще те възнесат на небето, за да съзерцаваш вечно заедно с всички ангели небесните красоти. – Като ре­къл това, бесът станал невидим.

А човеколюбивият Бог, Който не иска ничия погибел, внушил на монаха да разкаже всичко на игумена. По оня брат, който носел храна, той по­ръчал да дойде игуменът при него. Добрият игумен веднага отишъл. Като го видял, подвижникът радостно изви­кал:

– Ах, как ще ти се отплатя, отче, за всичко, което ти направи за мен!

– Та какво съм сторил за тебе? – запитал игуменът.

– Как какво? – отговорил мона­хът: – чрез тебе аз се удостоих да се облека в ангелски образ, чрез тебе виждам ангели и дори разговарям с тях. Чрез тебе приех дара на проро­чеството и прозорливостта.

Игуменът се учудил, че толкова дълбоко е прелъстен монахът и рекъл:

– Нещастнико, ти ли виждаш анге­ли, ти ли си станал прозорливец? Горко ти! Не ти ли казвах аз да не влизаш в тази пещера, за да не бъдеш прелъстен от бесовете… Братът прекъснал игумена и казал:

– Не говори така, честнѝ отче! Ето утре аз дори ще бъда възнесен на небето в плът. Дори ще се помоля на Бога и тебе да те вземат ангелите, та да се наслаждаваш с мене на онази слава.

Като чул това светият игумен, уда­рил го по лицето и рекъл:

– Окаянико, ти си изгубил ума си! Аз няма да мръдна оттук докато не видя, какво ти се готви. – И той взел да се моли, да чете псалми и да чака.

Когато дошъл часът, в който пре­лъстеният очаквал да бъде грабнат на небето, той видял явилите се бесове и възкликнал:

– Ето, отче, дойдоха!

Игуменът, ужасèн, го прегърнал и извикал със силен глас:

– Господи Иисусе Христе, Сине Бо­жи! Помогни на този Твой прелъстен раб и не го оставяй да стане плячка на бесовете!

Демоните повлекли жертвата си, като искали да я отскубнат от стареца. Но той с молитва им забранил. Те грабнали мантията на прелъстения и станали невидими. Мантията била от­несена във въздуха.

– Моли се! – извикал игуменът на изтръпналия от страх монах. – Моли се, Господ да отвори ослепените твои очи! – И двамата почнали да се молят.

След известно време мантията, ле­тейки, паднала на земята.

– Видиш ли, безумецо – казал старецът, – какво направиха бесовете с твоята мантия? Така щяха те и с тебе да постъпят: да те издигнат във въздуха като Симон влъхва и от високо да те пуснат, за да се убиеш и в тяхна власт да падне душата ти.

Тогава игуменът завел отново в манастира самочинния монах и му за­повядал да изпълнява най-долните по­слушания – да помага в кухнята, в хлебопекарницата и прочее, за да се смири душата му, пленена от гибелна гордост.

Така мъдрият игумен спасил мла­дия монах.

Прочетете още „Спиритизъм, духовидство, врачуване – продължение и край*“ →

Архимандрит Серафим

Що е спиритизъм? – Учение, спо­ред което чрез особени лица – ме­диуми и с особени средства се извик­ват духове (resp. души на покойни­ци) за влизане в общение с тях. Тер­минът „спиритизъм“ произлиза от ла­тинската дума spiritus – дух. Сродни със спиритизма са духовидството или дарбата да се виждат духове и да се разговаря с тях, както и врачуването, същината на което се състои в това да се изтръгва съвет или помощ от духовете чрез разни магически дейст­вия и заклинания.

Свeтата Библия ни дава обилни факти и доказателства за съществуването на духовен свят. Да си спомним за аендорската вълшебница, която се зани­мавала с гадания и с извикване духовете на умрели хора (1 Царства, 28 глава). Да си спомним за онзи момент от живота на св. пророк Елисей, когато той видял дошлите в защита на без­защитния израилски народ много не­бесни войнства (4 Царства, 6:16-17). Да си спомним всички онези разкази за явявания на ангели на старозаветни праведници като Авраам, Лот, Иаков и други (вж. Битие, 22:22-35; 3 Царства, 19:5-8; Захария, 1:9-14 и много други). Да си спомним най-сетне многобройните новозаветни доказателства за същест­вуването на духовния свят: ангелите, явили се на Иосиф (Матей, 1:20) и на пастирите (Лука, 2:9-15) във връзка с раждането на Христа; сатаната, изку­шаващ Иисус Христос в пустинята (Марк, 1: 13); Христовото преобра­жение на Тавор, дето се явили старозаветните праведници Моисей и Илия (Матей 17:3), и много други явявания на ангели, описани в Деяния апостол­ски (1:10-11; 5:19-20; 12:7-10; 27:23 и други).

Духовният свят според Божестве­ното откровение не образува едно единно цяло. Покрай светлите духове има и тъмни, които са отпаднали от Бога (2 Петр., 2:4). Много са местата в Словото Божие, които свидетелстват, че съществуват демони и че те се намесват в човешкия живот с цел да погубват хората (Захария, 3:1; Марк, 3:11; 1 Петр., 5:8; 1 Солуняни, 2:18; 2 Солуняни, 2:9). Особено харак­терно е това, че в желанието си да погубят колкото се може повече чо­вешки души, демоните си служат с разни хитрости и лукавства, в които стигат дотам, че приемат светъл вид и се представят като добри ангели. Св. апостол Павел твърди, че „сам сатаната се преобразява в Ангел на светли­ната“ (2 Коринтяни, 11:14).

След тeзи кратки основоположителни разяснения нека си отговорим на запитването: възможно ли е по принцип общуването на човека с ду­ховния мир? – Отговорът е поло­жителен. Човекът е психофизическо единство. Както с тялото си общува с физическия свят, така той може с душата си да влиза в общение с ду­ховния свят. Разбира се това не значи, че духовният свят в същата степен ни е достъпен, както физическият. Докато сме в тяло, не можем да влизаме свободно и неограничено в сферата на духовния мир. Затова общуването с отвъда не е нещо обикновено и самопонятно, а е нещо сравнително рядко.

Тук следва да си поставим въпроса: полезно ли е влизането в общение е духовния свят чрез извикване на ду­хове? – Длъжни сме да отговорим с едно решително не! Основанията за това са следните:

Когато човек се сили да извика обитателите на отвъдния мир, той си присвоява дръзко правото да властва над този мир. А това дръзновено посе­гателство свидетелства за гордост. В него има нещо нередно от гледище на здравия религиозен опит. Истин­ското общение с небожители си оста­ва акт на Божие благоволение, а не на човешки самочинни домогвания.

Освен това при болнавия стремеж на ограничения и грешен човек да влиза в общение с духове, явява се опасната и почти единствена възмож­ност да общува той не с ангели, не и с души на покойници, защото те, по думите на словото Божие, са в Божия ръка (Премъдрост Соломонова 3:1), а с демони, което става обикновено в такива случаи.

Епископ Игнатий Брянчанинов, раз­съждавайки върху злите духове, казва, че ние поради греховността си сме много по-сродни и близки с тях, отколкото с ангелите. Затова, когато, непостигнали светост прибързано се стремим към общение с небожителите, вместо ангели, явяват ни се демони[1]. А това ни води към гибел.

Но дори и ангели да биха ни се явявали, при нашето нравствено несъ­вършенство и това не би ни било полезно, тъй като то би ни довело до възгордяване, а оттам – пак до гибел.

Светите отци на нашата Православна църква са забранявали строго всяка злоупотреба с възможността за общу­ване с невидимия мир. Дълбоката при­чина за тази забрана се крие в ясно вижданата от тях опасност за христия­ните да бъдат измамени от бесовете и да бъдат безнадеждно вплетени в техните пагубни примки[2]. Има цяла светоотеческа литература върху демо- нологията. Тази литература разкрива козните на сатаната, хитрите му хо­дове и упоритите му пристъпи към човешкото сърце. Великите Божии угодници от древността, които опитно са узнали, що значат думите на св. апостол Павел: „Нашата борба не е против кръв и плът, а против… поднебесните духове на злобата“ (Ефесяни, 6:12), еди­нодушно ни предпазват от неуместно общуване с невидимия мир. Жаждата за създаване връзка с духове под каквато и да било форма отваря вра­тите на човешката душа за бесовете. По всевъзможни пътища дори и по пътищата на усърдното на вид, но нездраво благочестие, лукавите демони могат да се вмъкнат незабелязано в съзнанията ни и оттам да почнат да управляват като пълни господари це­лия наш, отбил се от правия път, ду­ховен живот.

При спиритизма, духовидството и врачуването, по посочените вече при­чини, са изключени явяванията на ан­гели, светци и души на обикновени люде, отминали отвъд. При всички ми­стериозни явления от подобен род ние имаме работа с чистопробен демонизъм, ако не се крие зад тях уме­ло прокарвано шарлатанство. Защото – това трябва да се изтъкне в инте­реса на обективността – тази тъмна област дава широки възможности за най-безскрупулно мошеничество. На­шите обикновени спиритисти, нашите популярни врачки и баячки, нашите панаирджийски прозорливци и духовидци са често мошеници, които тър­гуват с доверието на хората. Като гледат на ръка или на кафе, или като се мъчат по картите да познават къс­мета на хората, те говорят общи фра­зи и със случайни налучквания смай­ват лекомисленото доверие на хората. Ние ще имаме пред очи тук не такова шарлатанство, а истинското общение с духове, каквото, за вярващите, не­съмнено съществува.

Дълбоката древност ни е оставила доста паметници, от които се съди за широката разпространеност в стария свят на разни видове култове, магии, заклинания, общуване с духове на мъртви люде и прорицания. Ние не бива лекомислено да обявим всичко това за суеверия, а трябва да видим, дали то няма някакви по-дълбоки ре­ални основи. Защото мислимо ли е, че всички езически народи, сред кои­то е имало несъмнено много талант­ливи и просветени люде, без всякакво основание са се поддавали на диви суеверия и то до такава степен, че нищо не е било в състояние да ги разубеди?

Според нашата дълбока увереност, фанатичната религиозност на древните езичници се е хранела с опитно дости­жими доказателства за съществува­нето на духовния свят. Езическите жреци са общували с бесове, криещи се зад бездушните идоли[3].  Тези зли духове било чрез прорицания, било чрез други някакви знамения са слис­вали суеверните си почитатели[4].

Но как са произлезли всички тези тъмни култове? – Светите отци ни обясня­ват това с тънките коварства на де­моните. За да отклонят човечеството от истинското богопочитание, бесовете са прибегнали до идолите, измествай­ки по този начин от правия път неиз­коренимата потребност на човешката душа да общува с Бога и невиди­мия мир[5].

Прочетете още „Спиритизъм, духовидство, врачуване*“ →

(Обзорен поглед)

Христианна Романова

Медицината е онази съвкупност от научни познания и методи, насочени за запазване и укрепване на здравето, за предпазване от болести и тяхното лечение.

Корените на медицината откриваме още в дълбока древност от запазени литературни източници и предания. Още в първите стъпки на медицинската дейност в условията на първобитнообщинния строй се наблюдава стремеж към разбиране на същността и опознаване на причините за възникването на различните заболявания. Медицинските възгледи се зараждат като стихийно материалистични, свързани с природните бедствия (катастрофи), които са въздействали и плашели човека.

Но още от най-ранните литературни източници разбираме, че е осъзнато раздвояването на света в материален и духовен план. Досещат се, че в човешкия организъм освен материална субстанция има и душа, като битие от друга градация, която напуска тялото и живее след смъртта. Още в съзнанието на първобитния човек се оформят възгледи за произхода на болестите. Според тях някои заболявания са в причинна връзка с вселяването в тялото на болния на идващи от външната среда духове.

С общественото разделение на труда се създават различни професии, между които и лечителството (знахарството). Първоначално дейността на знахарите не е свързана с религиозност и вяра. Жреците се появяват в периода на разложение на първобитнообщинния строй, когато настъпва и сливане на задълженията на жреци и знахари. На по-високото обществено развитие (през робовладелския строй) медицинската дейност е в ръцете на жреците, влиза в обсега на техните права и се свързва с техните обреди и ритуали. Използвайки демоничните идеи и възгледи, жреците считат себе си за посредници между хората и боговете. Насаждат схващането, че боговете са алчни и безмилостни и омилостивяването им е възможно чрез жертвоприношения и дарения. Жреците вземат в свои ръце медицинската дейност и я прилагат като форма на експлоатация за осигуряване на големи богатства. В лечебната си практика използват магически действия, гадания, тълкуване на сънища и други. Често дават и някои упойващи вещества (опиум, отвари от корените на мандрагората и други). Освен методите на магическо въздействие, употребяват и слабителни, потоотделящи, кръвоспиращи и други. Утвърждава се здрава връзка между медицина и вяра, но вярата е неправилна, изкривена от намесата на демоничните сили.

Преди повече от три хиляди години преди нашата ера в древния Египет, в големите градове като Мемфис, Хелиополис и други се основават към храмовете и медицински школи, в които приемат и чужденци. Чрез тях египетската медицина се разпространява в земите на днешна Гърция и в арабския свят. Както философията и изкуството, така и древногръцката медицина получават високо развитие и разцвет към V-ти-IV-ти век преди Христа. Известни са двете забележителни медицински школи – Книдска и Коска. Коската школа в лечебната си практика наблюдава характера на протичащите заболявания и прилага лекарствени средства.

Античната митология изобилства от богове, някои от които символизират различни медицински дейности. Бог Асклепий е най-тачен от лечителите и затова школите за обучение на жреците в лечебното изкуство и лечебниците се наричат „асклепиони“. Асклепионите се строят в подходящи природни условия и местности, осигуряващи тишина и спокойствие. Там болните се лекуват с мистични въздействия, вяра и внушение, но се използват и обливания, разтриване, масаж и други. Останки от асклепиони в България са открити при изворите на Златна Панега, в непосредствена близост с Римските терми във Варна и други. От елинистическата епоха до края на римското владичество в Одесос (Варна) е тачен и култът към Трите нимфи. Известни са още и Хигия (закрилница на здравето), Панацея (богиня на лекарствената терапия) и други.

Медицинското мислене и лекарските познания търсят причините за болестите и в материалния произход, особено поради връзката им с условията на външната среда. В съответствие със своето материалистично тълкуване на причините на болестите Хипократ (460-377 година преди Христа) вижда произхода на древната медицина в тясна връзка с материалните условия на първобитното общество, с грижите за храненето и използването на продуктите. Според Хипократовото учение заболяването е проява на състоянието на цялостния организъм, но като резултат от материални процеси.

Платон (428-374 година преди Христа) е най-яркият представител и застъпник на идеализма не само във философската система, но и в медицината. Той отрича материалната действителност  като източник на познанието. За него вещите и природата не съществуват реално, те са само сянка, отражение на идеите, съществуващи вечно. За Платон причините за болестите са нещо външно, отъждествявано с чудодейно свръхестествено вещество. Затова няма смисъл от лечение на болестите и приемане на лекарства.

При теориите и възгледите на Аристотел (384-322 година преди Христа) в медицината в някои случаи е налице колебание между иеализъм и материализъм.

Прочетете още „Медицина и вяра*“ →