Георги Бакалов

Когато през лятото на 1054 година настъ­пил разривът между Западната и Източ­ната църква, малцина си давали сметка какви ще бъдат последиците за общохристиянската общност. Подобни преце­денти имало и в миналото – за няколко години или десетилетия двете църкви преустановявали връзките помежду си, но разумът и стремежът за запазване на общоцърковното единство надделявал. Може би и тогава кризата щяла да бъде преодоляна, ако в разрешаването ѝ не взели участие и някои политически съо­бражения.

Без да се подценяват натрупаните през вековете канонично-догматически раз­личия, от XI-ти век насетне Изтокът и Запа­дът, представени в случая и от своите църкви, тръгват по различни пътища на социално-икономическо и културно-по­литическо развитие. Докато Изтокът в лицето на духовния си лидер Византия продължил да укрепва централизма в социалната и духовната сфера, Западът бил подчинен на други тенденции. Сре­дновековните градове, които раждат по-късно културата на ренесансова Европа, се обособили като независими средища на икономика и социален живот. Осво­бодени от политическата опека на фео­далната аристокрация, много от тях по­ставили началото на нови социално-ико­номически отношения, при които реша­ващата роля принадлежала на граждан­ското съсловие. Това направило стопан­ския и културния живот многолик, кое­то неизбежно се отразява върху атмос­ферата и поведението на западните на­роди.

Издигането на фламандските и североиталианските градове, на градо­вете на Северна Германия и Южна Фран­ция внесло значителни промени в поли­тическия климат на Запада. Нарасналите потребности и стеснените връзки на въ­трешното развитие вдъхновили експанзионизма, една от проявите на който би­ло кръстоносното движение. Морален вдъхновител и често пъти организатор на повечето от осемте големи кръстоно­сни експедиции станали Римокатолическата църква и папският институт. Отколешният стремеж на папите към главенство в християнския свят намерил опора във военната мощ на най-силните държавни формирования на Запада.

Не бихме искали да се тълкува казано­то по-горе като банална социологизация на едно такова важно за Средновековие­то явление като кръстоносните походи. Разбира се, че една от основните причи­ни за провеждането им са религиозните мотиви, ясно формулираната цел за ос­вобождаване на Гроба Господен от „не­верните“ мюсюлмани. Но веднага до тях и с не по-малка значимост стоят и инте­ресите на североиталианските градове-републики за господство в Леванта.

Тъкмо в тази деликатна област се пре­сичат интересите на западните христия­ни и източноправославна Византия. Нас­тъпилото разделение на църквите от сре­дата на XI-ти век станало повод за взаимни обвинения в „схизматизъм“. Не са мал­ко случаите, когато кръстоносните рица­ри се отнасяли към местното източноп­равославно население със същото пре­небрежение и жестокост, както към ино­верните мюсюлмани. Това говори не само за различието в политическите ин­тереси, но и за духовна отчужденост, ко­ято все по-често ще конфронтира Изтока със Запада.

В управлението на византийската ди­настия Комнини (1081-1185 година) за първи път се доловили по-ясно политическите съображения за църковното разделение от времето на Великата схизма. По стара историческа традиция основните проти­вници на Византия били винаги на Изток: Сасанидска Персия, Арабският халифат, а от XI-ти век – селджукските турци. От края на XI-ти век заплахата за империята идва вече и от Запад. Амбициите на Венеция и Ге­нуа да изместят от левантинските паза­ри Византия се допълнили от завоева­телните стремежи на южноиталианските нормани, които не скривали апетити­те си по отношение на югозападните части на Балканския полуостров. Това състояние на нещата раздвоило военни­те сили и вниманието на имперската ди­пломация. Комнините, Ангелите (1185-1204) и първите Палеолози (1261-1453 година) се бояли от Запада в много по-голяма степен, отколкото от бавното, но мето­дично настъпление на селджуките и ос­манците от Изток. Приоритетът на запа­дните отношения придобил и религио­зен характер. В Константинопол се смя­тало, че всяка инициатива за съюз или конфронтация с която и да е западноев­ропейска сила минава през Латеранския дворец на римските папи. За това имало сериозни основания.

В интересуващия ни период – от края на XI-ти век до средата на XV-ти век – папството наистина представлява или се опитва да представлява политическото ръководс­тво на римокатолическия свят. В тази връзка политическите по същност и ха­рактер взаимоотношения на западноев­ропейските държави с Византия не оставали без намесата на папския институт. Затова и Византия, когато изпаднала в крайно затруднено положение от ислям­ския Изток, потърсила защитата на хри­стиянския Запад в името на общата кауза на християнската Църква. Но тази по­мощ имала своята цена.

И двете страни смятали, че сътрудни­чество и единодействие срещу ислямс­кия Изток може да се получи само въз основа на изглаждане и урегулиране на църковните взаимоотношения. С други думи, целяло се постигането на опреде­лени компромиси, които най-общо мо­гат да бъдат сведени до два варианта: или пълно признаване главенството на Западната църква в лицето на папския институт и приемане догмите на Римокатолическата църква, или признаване главенството на папата при запазена автономия в канонично-догматическия живот на Източноправославната църква. Несъмнено вторият вариант бил по-приемлив за Византия и източноправослав­ната Константинополска патриаршия. Така се стига до идеята за униите, повечето от които преследвали политически цели. В този смисъл още тук е необходи­мо да се подчертае, че многократните опити за сближение между двете църкви идвали като инициатива от Византия, а причина бил обикновено поредният вое­нен натиск от страна на селджукско-османската общност.

Пръв опит за сближение на тази осно­ва станал призивът на император Алексий I Комнин (1081-1118), отправен през 1094 година до папа Урбан II за оказване на помощ срещу многобройните врагове на погиващата източна християнска импе­рия. Притиснат едновременно от печенези, узи и селджуки, императорът ня­мал възможност да отстои натиска на варварите без съюзници. Призивът на източнохристиянския император допри­несъл за окончателното изкристализиране на кръстоносната идея, която папа­та привел в движение няколко години по-късно на събора в Клермон-Феран. Наистина, когато се провел Първият кръ­стоносен поход – 1096 година – за освобожда­ване на Гроба Господен в Иерусалим, Алексий I Комнин вече нямал нужда от търсената помощ, но Византия не могла да отклони преминаването на кръсто­носците през нейна територия.

По време на Втория кръстоносен по­ход (1147-1149 година) сред западноевропейс­кото рицарство се оформило убеждение­то, че причината за неуспеха на кръсто­носното начинание били „схизматичните гърци“. Оттогава започнала да зрее идеята за унищожението на „схизматичната империя“ като предпоставка за отвоюването на светите места. Благодарение на енергичните дипломатически действия на император Мануил I Комнин (1143-1180) опасността от подобно начи­нание била отклонена. Нещо повече, Ма­нуил I положил усилия да укрепи разкла­теното византийско влияние в Южна Италия, като предложи помощта си на папа­та за уреждането на църковния спор от 1054 година.

Преговорите започнали през 1155-1156 година, като редом с политическите въ­проси стоели и църковните. Притиснат от германския император Фридрих I Барбароса, папа Александър III (1159-1181) проявил благосклонност при уре­ждането на спора с Константинополската патриаршия. Под давлението на френския крал Луи VII през 1169 година Мануил I поставил пред папата въпроса за снемане на схизмата. Пратеникът му севаст Йордан заявил пред апостолическия престол, че неговият господар желае да съедини своята Църква с „май­ката на всички църкви“, та двете да бъ­дат под ръководството на един глава. Тази необичайна отстъпка от страна на Византия намира обяснение във второ­то предложение на императора – да бъде признат от папата за единствен „римски“ император, тоест светската власт на Изток и на Запад да се постави под ръководството на константинополския василевс.

По всяка вероятност до споразуме­ние не се стигнало. В папския двор не били ентусиазирани от византийската оферта поради страха от засилване на константинополското политическо влия­ние в Италия. По този повод известният византийски историк от тази епоха Никита Хониат прави интересна констатация. Според него Мануил Комнин пръв предугадил крайните намерения на запад­ноевропейското рицарство и чрез пред­ложението си към папата се опитал да разруши антивизантийския съюз. Импе­раторът бил убеден, пише Никита Хониат, че мирът с източните народи може да се купи, но със западните това могло да се уреди или с отстъпки, или с война.

В последната година от живота си (1179) Мануил I отново изпратил прате­ници в Латеранския дворец, но католиче­ските прелати го подозирали в неискре­ност и отклонили преговорите.

Управлението на Ангелите (1185-1204) изправя Византия пред ръба на пропаст­та. Отношенията със Запада се влошили и военният конфликт станал неизбежен. През април 1204 година рицарите от Четвър­тият кръстоносен поход превзели Конс­тантинопол и създали Латинската импе­рия, а в престолнината на византийските василевси се настанил католически па­триарх.

В периода на „изгнание на Византия“ (1204-1261 година) натрупаната от миналото омраза между католици и православни още повече се задълбочила. Византийци­те схващали латините като натрапници и завоеватели, изповядващи еретическо християнство. Същото било отношение­то и на другата страна. Когато през лято­то на 1261 година на никейския император Михаил VIII Палеолог се удава да отво­юва Константинопол и да възстанови Византийската империя, конфронтация­та на интересите на двете религиозно-политически общности достигнала сво­ята кулминация. Наследниците на Ла­тинската империя не приели реалности­те и положили много усилия да мобили­зират вниманието на западноевропейс­ките католически държави за възстано­вяване на латинското присъствие, тъй като то засягало интересите на мнозина.

Прочетете още „Опити за сближение между двете църкви – продължение от публикция № 1445*“ →