(Еволюцията на образа на Византия в руското обществено съзнание[1])

Сергей Иванов

Abstract:

Sergey Ivanov, Second Rome through the Εyes of the Τhird One. The Εvolution of the Ιmage of Byzantium in the Russian Social Consciousness. T he article examines the impact of the image of Byzantium and the Byzan tine political and religious model on Russia. It explores how this model has influenced Russia and the Russian mindset, investigating the depth of its roots and how historical truth is often overshadowed by politically conve nient falsehoods. The article demythologizes the historical concept of the ‘Third Rome’ and offers strong criticism of both Russian politicians and scholars who increasingly manipulate the idea and significance of this term.

Keywords: Byzantine Political System, Russian Messianism, Second and Third Rome, Russian Imperialism

***

Предмет на настоящата статия ще бъде единствено възприемането на Византия след самата Византия. Що се отнася до многобройните форми на влияние на реалната империя върху древноруската държава, въпросът няма да бъде обсъждан. Тук ще се занимаем с образа, с „имиджа“ на Византия. По повод деветдесетгодишнината на ЧК тогавашният началник на ФСБ Николай Патрушев казва следното: „Който се занимава с история, той знае, че проблемите на безопасността са отдавнашни. Софѝя Палеолог, омъжила се за Иван III като племенница на последния византийски император, обръщала сериозно внимание и на въпросите на сигурността“. Виждате как началникът на тайната полиция еднозначно свързва Византия с КГБ – прекрасен пример за начина, по който образът на империята живее отделно от нея самата – по свои собствени закони. Затова и ще говоря тук.

Работата върху образа на Византия започва веднага след нейната гибел. Първите разминавания в това отношение са предизвикани от факта, че дълбоко в общественото съзнание е вкоренена следната представа: изпращайки от горящия Константинопол своята племенница, последният император Константин XI ѝ предава бъдещата библиотека на Иван Грозни с думите: „Закарай я в Москва. И предай нашия двуглав орел“. Така щафетата е прехвърлена непосредствено от отпадащата ръка на императора в силните ръце на Иван III. Тук нищо не отговаря на действителността. Нека започнем с това, че Софѝя Палеолог никога не е била в Константинопол. Тя е родена на остров Корфу (Керкира), възпитана е в папския двор в традицията на Римокатолицизма и така нататък. Но най-главното: идеята, че Москва трябва да се погрижи за наследството на Константинопол, е измислена не другаде, а в Италия.

В ужаса пред стремителния възход на османците европейските държави търсят съюзници и, разбира се, обръщат поглед и към Москва. Първият документ, в който се казва, че Москва има права над византийското наследство, е решение на венецианския Сенат от 1473 година. Там така и пише: „Ще сключим съюз на всички християнски държави и ще привлечем Великия московски княз, като му обещаем законното му наследство“. Впрочем по всяка вероятност нито Иван ΙΙΙ тогава е имал какъвто и да било интерес към въпроса, нито пък някой от участниците в този династичен брак го е възприемал като форма на предаване на легитимност от Константинопол към Москва. Папата е разчитал, че Софѝя може би ще успее да склони Иван да приеме римокатолицизма. Формалните обаче права върху престола са принадлежали, разбира се, на по-големия брат на Зоя Софѝя – Андрей, и на по-малкия – Тома. Ала и двамата са били слаби и безволеви. Първият действително е пътувал до Москва, но няма следи от разговори за предаване на правата върху престола. Освен това е добре известно, че Андрей, имайки тежки финансови затруднения, е продал титлата си на френския крал. Наистина, Иван III е разширявал държавата си и е търсел образец, но такъв, разбира се, не е могла да бъде погиналата Византия, а Хабсбургската империя. И повече или по-малко ясно най-новите хералдически изследвания сочат, че двуглавият орел на печата на московския княз е заимстван не от другаде, а от Австрия. Разбира се, австрийският орел също е родственик на византийския, но достатъчно далечен. Византийският орел има един пряк наследник и това е съвременният албански орел. Скендербег – последният на Балканите, който се съпротивлява на османците – съвсем съзнателно избира този символ. Но това не важи за московския цар.

Самото наименование цар, уж свидетелстващо, че князът бил решил да се обяви за император, също нищо още не означава. С тази титла са се именували например и татарските ханове. Нещо повече, когато Иван Василиевич Грозни е коронясан за цар, за да обоснове правата си (пред западните дворове), не се позовал на това, че предците му са византийски царе, а на това, че е завоювал Казан, а казанският хан в миналото се е титулувал „цар“. Това може и да е малко обидно за руската държавна гордост, но точно така е изглеждала легитимацията му.

Независимо от това, скоро след възхода на Московското княжество идеи за това, че то трябва да обърне погледа си на юг, започват да се разпространяват в църковните кръгове най-вече от гърци, избягали от турците. Така те са се опитвали да подтикнат московските управници да обявят своеобразен кръстоносен поход за освобождаване на империята от неверниците и възстановяване на православната власт в Константинопол. Първият такъв текст е от 1492 година. Това е Пасхалията на митрополит Зосима. В нея московският цар е обявен за новия Константин, а Москва – за новия Константинопол. Важно е обаче да се разбере, че политическата идеология на самата власт определено не е приемала тези опити. Ако се вгледаме в практиката на идеологическото строителство, ще стане ясно, че в Москва не са били построени нито Златните врати, каквито е имало и в Киев, и във Владимир. И в Киев, и в Новгород има храм, посветен на св. Софѝя. Къде е той в Москва? Защо не са го построили? Защо никой от великите князе не е кръстил децата си на Константин? И така нататък, и така нататък. Редица такива факти показват, че политическата власт не се е интересувала от идеята за подобно наследство.

Когато формулирах темата на тази беседа, избрах всеизвестната идеологема за Втория и Третия Рим. Така че не можем да не кажем и нещо за нея. Важно е обаче да се подчертае, че тя живее и се развива по различни начини в различните времена. Така например старецът Филотей, като се обръща към младия Иван Грозни през 20-те години на ХVI-ти век, е имал предвид включването на Москва в световната – към този момент – общохристиянска перспектива. Ако обаче това е трябвало да символизира московския изолационизъм, както става впоследствие, за какво изобщо му е бил първият Рим? Не е ли можел просто да каже, че Москва е вторият Константинопол? По същество тази концепция е есхатологична и разбира се, универсалистка. Тя се превръща в това, което днес разбираме под нея, векове по-късно. За Филотей е важно понятието за Ромейското царство. Така, както византийците са определяли самите себе си. Филотей казва, че е погинало гръцкото царство – както славяните са наричали Византия – ала Ромейското царство пребъдва, защото то не може да изчезне, въплъщавайки в себе си истината на християнството. Така и новата Москва е ромейско царство. Между другото идеята, че Москва като град е Трети Рим, се появява доста след това. Филотей няма предвид града Москва. Словосъчетанието „Москва – Трети Рим“ му е приписано, но то е произнесено около 70–80 години след него. Филотей е говорел за Ромейското царство. Обаче няколко десетилетия по-късно в ръкописната традиция на това послание една буква е сменена с друга и Ромейското царство се превръща в „Руско“[2]. Тогава и идеологемата започва да получава нови характеристики. Самият Филотей обаче е все още в тон със схващанията по онова време в Западна Европа.

Реално погледнато византийският елемент е бил много слаб. Когато Иван Грозни решава да се короняса за цар, той заповядва да преведат чина на венчанието за царство на византийските императори. А преводът на този текст показва достатъчно релефно какво се възприема от Византия и какво – не. Византийският император по същество е върховен чиновник. Той е длъжен във всеки момент да съзнава тленността си, своята преходност. По време на тържествените си появявания той е носел торбичка с прах, а до него е вървял човек, който му е шепнел: „Помни смъртта!“. По време на коронацията по ставяли пред него керамичен съд с човешки кости и той е трябвало да избере мрамора за бъдещия си саркофаг. И всичко това е било, за да не се превъзнася. Когато обаче показали текста на Грозни, той го отхвърлил с ужас. Защото московският цар изобщо не е това, което е василевсът. За него е било естествено, че руският княз се въздига направо от самата земя. Славата му е в децата му, той управлява по наследство – според завета на своите предци. В това е неговото право. А византийският император всяка секунда е бил длъжен да помни, че властта му е особена, случайна „вещ“, която по принцип принадлежи на Бога. Тази разлика е същностна. И не може да се прескочи – между възникването и развитието на двете държави няма нищо общо. И Иван Грозни прекрасно е разбирал това. Поради което се възползвал само от отделни елементи от византийското наследство. Провъзгласил е, например шапката, с която се е коронясал, за Калпака на Мономах[3]. Докато в действителност тя е подарък на Иван Калита[4] от хан Узбек и е сама по себе си шедьовър на ювелирното изкуство на Ордата. Естетически погледнато това е ханска шапка, по нищо не приличаща на византийския венец, чийто вид би трябвало да е бил добре познат на московците. Освен тези минимални и чисто бутафорни заемки Иван Грозни в действителност по никакъв начин не се е интересувал от Византия, не я е обичал. В разговорите си с чужденци той упорито е подчертавал, че неговият произход идва от император Август, че неговите прадеди възхождат към истинския, западния Рим, а не към Константинопол. И никога не е споменавал за своята баба – византийската принцеса.

Трябва да се каже, че бедните източни патриарси – иерусалимски, антиохийски, които непрестанно се молели за помощ от Москва, са се опитвали по всякакъв начин да я подтикнат да се обърне и към Константинопол. Московските царе обаче са оставали безразлични по този въпрос. Напрежението между гръцките клирици и московските политици особено добре проличава в историята на Московската патриаршия, когато е трябвало да се получи съгласие за учредяването ѝ, без от друга страна да се дават специални обещания. Впрочем, това е твърде дълга история. Завършвайки темата за московския период, е достатъчно да се каже, че макар и думите Трети Рим от време на време да са се произнасяли през XVI–XVII век в официални документи, от нищо не следва, че тази идеологема тогава се е възприемала като форма на претенция за правоприемство от погиналата империя. Веднага ще кажа, че в по-късно време идеята за „Третия Рим“ става „собственост“ на взелите я на въоръжение старообрядци. И така окончателно се откъсва от каквото и да било, особено от гръцкото.

Нека преминем сега към Петербургската империя. Известно е, че в определен момент в главата на Екатерина II възниква план за унищожаването на османска Турция и за възстановяването на Византия. Така се ражда знаменитият Гръцки проект, от който има няколко следствия, сред които кръщаването на втория ѝ внук на името на Константин. Предвиждало се е да бъде изпратен в освободения Константинопол. По този въпрос тя кореспондира с Волтер, който в духа на онова време не можел да търпи Византия и я съветва да отиде по-далеч и да освободи Гърция – Атина. Тя му отговаря твърде остро, че като руска владетелка трябва да освободи именно Константинопол – особено комична преписка, която добре показва циничното отношение на царицата по тази тема. Разбира се, имало е огромен ентусиазъм сред гърците и познаваме текстове на всякакви пророчества как най-сетне Русия ще ги освободи от турците. Този недълго просъществувал Гръцки проект е блестящо осмян от Салтиков-Шчедрин в Историята на един град. Там се разказва за губернатора Бородавкин, започнал да пише проект О вящем армии и флотов по всему лицу Земли распространении, дабы через то возвращение древней Византии под сень российской державы уповательным учинить. „По този начин – пише авторът – се образувала твърде дебела тетрадка, която не без гордост показвал на гостите си, прибавяйки при това: „Ето, драги мой, колко далеч отиват моите мисли!“

Ще кажа само, че тогава Третият Рим е напълно забравен. Карамзин например изобщо не го споменава в своята История. Ала независимо от всичко Византия все пак съществува нейде в дълбините на общественото съзнание. В този контекст е характерно прочутото писмо на Пушкин до Чаадаев. Гледайки към Европа, Чаадаев пише, че ние сме проклети, тъй като сме взели всичко от разтляната Византия. Пушкин възразява, че сме взели от нея доброто, а не лошото. Нравите на Константинопол не са били нравите на Киев. Между другото, всички с патос цитират думите му, че той не би искал за Русия друга история, забравяйки, че тези думи са написани на френски.

Но като цяло Византия е политически забравена. В същински смисъл тя излиза на авансцената в средата на XIX-ти век. Тук пръв е Тютчев. Самата Византия за него не играе роля – тя е важна единствено в рамките на концепцията му, че само чрез усвояването на византийското наследство Русия би станала майка за всички славянски народи. И сводовете древни на Софѝя в новородената Византия пак ще осенят Христовия олтар. Падни пред него, ти, царю на Русия, и изправи се като всеславянски цар. Ето сложната концепция – Софѝя не е важна сама по себе си, а защото чрез нея Русия ще придобие правото да покровителства всички славянски народи. Но и за това става дума във втората част на язвителната сатира на Салтиков-Шчедрин за губернатора Бородавкин. Твърде често го виждаха как, седнал на балкона на градоначалническия дом, гледаше оттам с насълзени очи към синеещите надалеч византийски крепости. – Първо Византия ще оправим – мечтаеше той, – а после… Към Драва, Моравия, към далечната Сава, на тихия син Дунав… Да, да-а-а…

Прочетете още „Вторият Рим през очите на Третия*“ →

Кристиян Лъсков

На тебе, Богородице, поборница-воевода, ние твоите раби, след като се избавихме от злини, пеем победни и благодарствени песни. И понеже имаш непобедима сила, от всякакви опасности ни освободи, та всегласно да ти пеем: радвай се, Невесто неневестна[1]!

Споменът за безславния и решителен край на Западната римска империя е все още твърде пресен, когато на Изток колосът на Средновековния свят Византия се изправя в битка, в която е заложено всичко – Константинопол. Това се случва именно в 14-тата година от управлението на великия и трагичен василевс Ираклий (610-641), спасил империята си от един враг, за да склони в крайна сметка глава пред друг. Парадоксалното е, че през същата 626-та година Ираклий дори няма шанса да защитава столицата си, а е принуден да я остави в ръцете на свои доверени лица и най-вече на провидението. Всички извори навеждат именно към това заключение: Константинопол е спасен от неземна, чужда на човешките възможности сила. И най-големият скептик не може да си позволи да пренебрегне увереността зад думите на толкова много свидетели: Неговата задача е справедливо да разследва, и ако не може да отдели истината от измислицата, то поне да разголи фактите до форма, лесно смилаема за здравия разум. Това ще значи да се раздроби цялото на отделни едно от друго парчета, които да отговарят на определени въпроси. Защото когато не можеш да отговориш положително на един въпрос, по-лесно е да се опиташ да отговориш на няколко други въпроса, където перспективата за дори малко истина се увеличава успоредно с броя на поставените въпроси: Питай, за да разбереш.

Това е изследване на феномен и неговото научно класифициране, определяне и съпоставяне на базата на общоприети вече исторически критерии. Феноменът на Богородица като закрилница на Константинопол е част от цялостната загадка на култа към Девата. В евангелието на Павел например не се споменава изобщо нейното име, а само че Иисус „е роден от жена“[2]. При все това нейният култ става изключително популярен. С настоящето изследване представяме различен, излизащ от рамките на каноничното, образ на Богородица, като се надяваме с това да допринесем за цялостното разбиране и в идеалния случай за разгадаването на този сложен култ, криещ корените си, както ще видим, още в древността.

Именно към древността трябва да обърнем поглед, за да разберем как едни култове умират, променят се или участват в раждането на нови. Тази ретроспекция ще ни помогне в по-сетнешния анализ на събитията, случили се през 626-та година. Плъзгайки се по корените на историята, те ни отвеждат при люлката – Константинопол, когато „царицата на градовете“ не познава нито кръст, нито патриаршески жезъл.

От основаването на града се развиват два култа, които оцеляват до християнизацията. От едната страна, култът към Тюхе Полиада, синкретизирана с Рея, Атина, Хеката, Деметра и дори Изида. Тя е еквивалента на Фортуна. Тюхе е нито добра, нито зла; тя е мъдра и всемогъща. Въпреки всичко Тюхе няма образа на богиня-майка[3]. Този образ е зает от майката на боговете Рея, която „оцелява“ в конкуренцията на войнствената Тюхе. Нейният култ също е възприел форми от другите древни култове. Тези традиции са умно запазени и от Константин Велики, след като премества столицата.

С оглед разглежданата от нас тема интерес представлява древният култ към Хеката, която впоследствие се слива с култовете към основните две божества на Константинопол. Тя е защитничка на лимеса, прага към града, затова нейните храмове са в близост до крепостната стена. Богинята върху стените е защитаваща града[4]. Тази представа, както ще видим, ще бъде дълбоко запечатана в съзнанието на населението и ще бъде пазена за най-кризисните моменти.

След Константин следва период на мирно съжителство на култове. Тогава все още култът към Богородица е слаб и няма силата да „погълне“ съперничещите му. Нещата се променят с почитта към Богомайката, която ѝ отдава императрица Пулхерия. Построява се Влахерна, строят се храмове и църкви. Моментът е настъпил. Наред с нарастващата почит към Дева Мария, самата тя се нуждае от нова сила и функции, защото византийците винаги са били обърнати и към практичното. Старите култове отдават позициите си и макар че статуи на Тюхе се запазват до IX-ти век, тя остава обезоръжена далеч преди това. Защитните ѝ функции на персонифицираща града богиня са иззети от Богородица[5]. Но нещата придобиват нов вид; нищо не се променя, без да се измени. Ако Тюхе като символ на протекцията си към града носи корона, представляваща градските стени, сега самата Дева Мария е с диадемата и стената на Константинопол: „Стена си за девиците, Богородице Дево, и за всички, които прибягват към тебе…“[6]

Не е трудно да отличим дори реминисценции от други култове, синкретизирани или не, но вплетени в образа на новата покровителка на града. Така в Акатиста ще открием Богородица като „светлоносна свещ“ или „светило на незалязващата Светлина“ – все епитети, присъщи за Хеката[7].

Въоръжени с предисторията и докоснали се до живата, спасителна нишка в лабиринта, наречен Константинопол, ще можем да разсъдим върху по-сетнешните събития с нужното количество познание, без което всяко изследване не е нищо повече от трупане на пръст върху пръстта, под която всъщност лежи тунелът на истината.

Най-напред трябва да се спрем на обстановката до намесата на Богородица в драматичната обсада от 626-та година. Никифор в разказа си за обсадата изгражда своята теза за неуспеха на варварите около несправедливостта и моралното право на византийците, свързани с нарушения от аварите мирен договор[8]. Аварите се съюзяват с персите, основен противник на византийците в този момент. Така столицата е обсадена откъм Босфора и от европейската част едновременно. Никифор поделя славата от голямата победа между божията сила, сломила аварите, и византийската предвидливост, унищожила славянската  опасност по море[9]. Теофан дава повече разяснения за развитието на обсадата от персийска гледна точка и така допълва сведенията на Никифор. Като не толкова подробен, Теофан посочва божията сила и Богородица като първофактори за неуспеха на обсадата[10]. Макар и да не посочва Девата като спасител на града, Никифор не избягва напълно от традицията и прави връзката с нея чрез свещения храм на Божията майка във Влахерна[11].

Преди всичко от изворите става ясно, че за да се прояви чудодейният образ на Богородица, трябва да бъдат изпълнени определени условия.

Най-първо градът трябва да се намира в положение на извънредна опасност, изходът от която излиза извън границите на човешките възможности. Именно към това ни навежда описанието на обсадата, оставен ни от анонимния автор на Химн Акатист, съставен вероятно в началото на IX-ти век[12]. Там накратко се казва, че Константинопол е обсаден от запад и от изток, а неговата околност е опожарена, като „един ромей трябвало да се сражава открито срещу девет скити“[13]. Другаде четем: „Защото на всеки наш войник се падаха стотина и повече варвари…“[14] Едва тогава, когато стените са нападнати и всичко изглежда предрешено, се намесва силата на Богомайката. Това наше твърдение се подкрепя и от Църковното слово за аваро-славянската обсада, принадлежащо вероятно на Теодор Синкел. В Словото се казва, че намесата на Богородица и чудесата с нея стават едва на третия ден от обсадата, когато всички стени са нападнати[15].

Друго условие е вярата в нея, която се демонстрира и прозира най-ярко в ритуалната обиколка на стените. Това се извършвало от нaрода, воден от самия патриарх Сергий. Почитта се засвидетелства, като в шествието се носят най-ценните реликви: неръкотворната икона, покровът Богородичен, честнѝят кръст: „Патриархът, като носел образите на Богомайката, с целия народ обхождал отгоре крепостната стена, за да му обезпечи чрез това безопасност… Патриархът обикалял стените, носейки неръкотворната икона на Христа и честнѝя и животворен кръст, както и честнàта дреха на Богомайката[16].“

Интересна гледна точка за това „спасително“ шествие, когато патриарх Сергий издигa над стените голяма икона с образа на Дева Мария, откриваме в Пасхалната хроника, чийто автор по всяка вероятност е съвременник на събитията.

Сведението е представено през очите на неприятеля и гласи: „А пък безбожният хаган казвал през време на сражението и следното: „Аз виждам величествена жена да обикаля сама по стената[17].“

Наравно с духовното, византийските вярвания включват и физически условности като „плач, молби, сълзи, пост, и с даване на изобилни средства“, осланяйки се на състрадателността на Девата[18].

При обсадата от 626-та година всички тези условия са налице и всички хронисти, писали за събитията, отбелязват намесата на Богородица и нейния своеобразен подвиг. Ако вникнем по-внимателно в изворите, ще видим, че намесата на Девата не е светкавица в небето над града или изцяло предизвикано от жителите явление. Въпреки условията и решаващата ѝ намеса, се вижда, че още преди да се разгърне обсадата, Константинопол е укрепен свише, бил е под божествената опека: „Измисляше се всякакъв способ и се гласяха средства, та да може Божият град, който Девата бе укрепила, да бъде превзет от звяра[19]“.

Прочетете още „Чудодейният образ на Богородица като закрилница на Константинопол при обсадата от 626 година*“ →