Етикет: икона

Икона и идол*

Публикувано на от Dragan Bachev

Тотю Коев

Мнозина измежду именуващите се християни са против употребата на икони. Те постъпват погрешно като отъждествяват иконата с идол и считат иконопочитанието за идолопоклонство. Така в древност са мислели иконоборците; така днес учат оформилите се на християнска почва сектантски групировки.

Думата икона (είκών, ονος, от глагола είκω, εοικα подобен съм, приличам, изглеждам) е от гръцки произход. Има няколко значения: а) в собствен смисъл – образ, портрет, фигуративно изображение на нещо, статуя, образ върху монета, отражение в огледало; б) в преносен смисъл – мечта, подобие; в) изображение, жив образ в смисъл на прилика, на олицетворение[1]. С такива значения е била употребявана още от древните езически философи и писатели.

В свещените книги на Ветхия и Новия Завет думата икона има по-определено значение. Във Ветхия Завет е употребена повече от 50 пъти. Навсякъде има значение на образ, изображение на нещо, което действително съществува, което има битие, и на което не се отдават езически почести, каквито се отдават на идолите (вж. Битие 1:26-27; 5:1, 3; 9:6; Второзаконие 4:16; Премъдрост Соломонова 2:23; Премъдрост на Иисус син Сирахов 17:3; 2 Паралипоменон 33:7 и други). В Новия Завет е употребена повече от 15 пъти. Има значение на: образ върху монета (Матей 22:20; Марк 12:16; Лука 20:24), образ Божи (1 Коринтяни 11:7; 2 Коринтяни 4:4; Колосяни 1:15; 3:10), образ земен и образ Небесен (1 Коринтяни 15:49), образ на славата Господня (2 Коринтяни 3:18), образ на Сина Божи (Римляни 8:29), тоест означава това, което прилича на самия предмет, това, което го изобразява[2]. Иисус Христос е наречен «образ на Бога» (2 Коринтяни 4:4), «образ на невидимия Бог» (Колосяни 1:15). Не второто Лице на Света Троица, а въплътеното второ Лице на Света Троица, Иисус Христос, е наречено «образ на невидимия Бог». Тук думата образ (είκών) означава цялостно, пълно изображение на невидимото чрез въплъщението[3], пълно изявяване на Божията същност. Отношението между Отца и Сина се определя както отношението между Първообраз и Образ, и то Образ на невидимия Бог. Наистина, «Бога никой никога не е видял», но «Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той го обясни» (Иоан 1:18) след въплъщението Си. Затова на молбата на Филип: «Господи, покажи ни Отца», Христос отгово­рил: «Който е видял Мене, видял е Отца. Аз съм в Отца и Отец е в Мене» (Иоан 14:8-10). Във и чрез делата на Сина се вижда и се познава Отец. Затова въплътеният Син Божи е наречен «образ на невидимия Бог». Онтологически, по същество, Той не се отличава от Първообраза; Той е единосъщен с Него. Син Божи по отношение пък на света е Първообраз[4].

Думата идол (είδωλον от είδος външен вид, форма) е също от гръцки произход. Има значение на: изкуствено създаден образ, фигура, образ, създаден в ума. За разлика от иконата, идолът е плод на човешко въображение. Той не изобразява нещо, което съществува, което има битие. Идолът и мнимото божество, което той изобразява са идентични, идолът е самото божество, затова езичниците му отдават божески почести[5].

Владимирската икона на Божията Майка

С такова значение е употребена думата идол и във ветхозаветните (вж. Изход 20:4; Левит 26:1,30; Второзаконие; 5:8; 29:17; 32:21; Псалом 96:97; Исаия 2:8,20; 10:11; 44:9-20; 48:5; 57:5 и други)и новозаветните свещени книги (вж. Деяния на светите апостоли 7:21; 15:20; 1 Иоан 5:21; Римляни 2:22; 1 Коринтяни 8:4,7; 10:19; 12:2; 2 Коринтяни 6:16; Откровение 9:20 и други). В тях е разкрита мисълта, че идолът, като образ на мнимо божество, противоречи на идеята за единия истински Бог. Затова св. апостол Павел пише, че «идо­лът е нищо в света и че други Бог няма, освен Единаго Бога» (1 Коринтяни 8:4). Служителите на идоли са окаяни, защото възлагат надеждите си на бездушни твари и наричат богове изделията на човешки ръце (Премъдрост Соломонова 13:10); те са заменили истината Божия с лъжа, покланят се и служат на творението повече, отколкото на Твореца (Римляни 1:25), славата на нетленния Бог са изменили в образ, подобен на тленен човек, на птици, на четвероноги и на влечуги (Римляни 1:23).

От направения кратък анализ на термините икона и идол се вижда, че те са коренно различни както по произхода си, така и по съдържанието, което е вложено в тях. Иконата указва на нещо, което действително съществува и съществува отделно от нея Тя е само негов образ, негово изображение. Идолът е измислица на заблуден човешки ум. Той изобразява по различен начин несъществуващите езически божества. В съзнанието на езичниците идолът е самото божество.

С такова съдържание, са били употребявани тези термини и в ранната християнска литература.

По-късно, през епохата на иконоборческото движение, когато се разгорял продължителен и остър спор по въпроса за иконите, спорещите страни влагали вече нееднакво съдържание в думата икона. Поради това те не са могли да осмислят и разрешат спора. Това различие е запазено и до днес между привържениците и отрицателите на иконите. Едните и другите почти повтарят казаното някога за и против иконите.

Прочетете още „Икона и идол*“ →

Рисуване на портрет. Пропорциите на човека (съвършен и богоподобен)*

Публикувано на от Dragan Bachev

Николинка Климукова

Abstract

Portraying a person is one of the most difficult tasks for the artist, because in addition to the correct constructing of forms and the recreation of likeness, it is also necessary to create the character of the person concerned. We must also see the image of God in the portrayed person. In studying the rudiments of portraiture one proceeds from the general to the particular, from the ideal – the proper – to the different – the individual. God is an image – a “supreme” model for each one of us, and in portraiture it is necessary to have mastered beforehand what generations of artists hadve discovered through centuries of theoretical and practical study about the human proportions. These studies prove that humans are harmonious and beautiful, proportional and proportionate, created in the image and likeness of God.

***

Портретуването на човека е една от най-трудните задачи за художника, защото освен правилното изграждане на формите и пресъздаването на прилика, е необходимо да се създаде усещане за живот и характер на съответната личност. Освен това, трябва да видим и Божият образ у човека. Затова при изучаване основите на портрета се тръгва от общото към частното, от идеалното (правилното) – към различното (индивидуалното). Бог е образ – „най-висш“ модел за всеки от нас и при портретуването е необходимо предварително да сме усвоили човешките пропорции, открити чрез вековни теоретични и практически изследвания на поколения художници. Тези проучвания доказват, че хората са хармонични и красиви, пропорционални и съразмерни, създадени по Божий образ и подобие, към което са призвани.

Според Свещеното Писание, човекът е венец на творението, връх на творческото дело на трите Лица на Света Троица. В Битие 1:26 четем: „Да сътворим човека по Наш образ и по Наше подобие“. Светите отци се отнасят към човека като „посредник“ между видимия и невидимия свят, мост между тези два свята две реалности.

Още античните философи наричат човека „микрокосмос“, своеобразен малък свят, от целокупността на сътвореното битие. Човекът, според св. Василий Велики, „притежавал първенство по подобие на ангелите“, съединявайки духовното и телесното. Човекът, както и всяко Божие творение, съдържа в себе си отпечатъка на Твореца: човешкото тяло и душата са Негово художествено изделие.

Способността на човека да твори е образ на творческата способност на самия Творец. Бог „работи“: „Моят Отец и досега работи, и Аз работя“, казва Христос в Иоан 5:7. Но, за разлика от Бога, човекът не може да твори „от нищо“. За материал му служи цялата земя, на която той е господар и стопанин и хората, прилагайки творческите си способности, се уподобяват на Бога[1]. 

Светите отци въз основа на Библията учат, че душата и тялото са съчетани в индивида по време на земния му живот, душата е „венчана“ с тялото и неразлъчна с него. Само съвкупността душа-тяло е пълноценната личност. Говорейки за тялото и материята, църковните писатели подчертават божествения им произход. Например, св. Иоан Дамаскин пише: „Аз изповядвам, че материята е творение Божие и че тя е прекрасна… Аз не се покланям на материята, но се покланям на Създателя на материята, Който е станал материален заради мен… и посредством материята е извършил моето спасение“. И само християнството предлага един истински възвишен образ на човека като личност, създадена по образ Божи, тоест  икона на Твореца (на гръцки „eikon“ означава „образ“)[2]. От гледна точка на християнската догматика, иконата свидетелства за това, че Божият Син, Синът Божий е станал Човешки Син, че Божието Слово е приело плът, а Божествената ипостас е станала Богочовешка Личност – конкретна и неповторима[3].

Християнството утвърждава божествения произход на човека и централна му роля му в Космоса като изходният пункт на това становище не е схващането на човека за самия себе си, а теоцентричния принцип. След като човек е по Божия замисъл най-висшето Негово творение, то логично е да е различен от останалия сътворен свят. Той е уникално създание и превъзхожда биологичната си природа. Неговата разумна душа е главното, което отличава човека от другите твари, също и неговата свободна воля, безсмъртието на душата му и религиозното му чувство[4].

Човекът като създаден по такъв висш модел е красив и със съвършенни пропорции. Хората от древността търсят тези правилни съотношения на частите на човешкото тяло, сведени до закони, които единствено би могъл да сътвори нашият висш Творец, създал целият свят, от който естествена част е и човекът. Именно правилната пропорционалност на хората може да послужи на идеята, че човек не е плод на някави случайни съвпадения и недоказана „еволюция“, а е висше Божие творение.

Историята на изкуството доказва това, например с така известните проучвания на Леонардо да Винчи, запазени в известната скица, рисувана около 1490 година в един от неговите дневници, наречена „Витрувианския човек“ и придружена с бележки. Рисунката изобразява гола мъжка фигура в две насложени едно върху друго положения с разперени ръце и крака, едновременно вписани в кръг и квадрат. Тя е известна като Закон за пропорциите (Canon of Proportions) и се отнася за човешките пропорции. Сега рисунката е изложена в Gallerie dell’ Accademia във Венеция, Италия.

Картината дава основата на опитите на Леонардо да обвърже човека с природата и математиката. Според бележките на Леонардо в придружаващия текст, картината е нарисувана като опит за изучаване на пропорциите на мъжкото човешко тяло, както са описани от Витрувий[5]. Древноримският архитект извежда като правила следните зависимости: четири пръста са равни на една длан; четири длани са равни на една стъпка; шест длани правят един лакът; четири лакътя са един човешки ръст; широчината на разперените ръце е равна на височината на човек; разстоянието от долния край на брадичката до темето (тоест главата) е равно на една осма от ръста; максималната широчина на раменете е равна на една четвърт от ръста; разстоянието от лакътя до края на дланта е равна на една пета от човешкия ръст; разстоянието от лакътя до ъгъла на подмишницата е една осма от ръста; дължината на дланта е една десета от ръста; разстоянието от долния край на брадичката до носа е една трета от дължината на лицето; разстоянието от корените на косата до веждите е една трета от дължината на лицето; дължината на ухото е равна на една трета от лицето…

Като се замислим, повечето от тези съотношения са ни познати при днешната подготовка на всеки начинаещ рисувач. Художникът и изследовател на човешкото тяло Леонардо да Винчи потвърждава с  цитираната рисунка пропорционалните съотношения, посочени от Витрувий, а именно, че пъпът е разположен в центъра на човешкото тяло и ако човек лежи по гръб с разперени ръце и крака, от неговия пъп – като център, може да се опише окръжност, докосваща върховете на пръстите на ръцете и краката.

Човешкото тяло се вписва и в квадрат. Витрувианският човек остава една от най-цитираните и репродуцирани картини и до днес. Пропорциите на човешкото тяло, както ги е предложил Витрувий, повторени от Леонардо да Винчи, вдъхновяват много художници да представят свои интерпретации на пропорциите на човека. Изказват се теории, че модел на Витрувианския човек е Леонардо да Винчи или дори Иисус Христос[6], но да не забравяме, че всички сме създадени „по Божий образ и подобие“.

В съвремието, при изучаването на пропорциите на човека, те са доста обобщени, за разлика от времето на Витрувий и на Леонардо, с цел тяхното систематезиране и по-лесно преподаване от учителите и запаметяване от учениците. Ако обърнем внимание на по-важните пропорци, виждаме в тях закономерности, свързани с повтарянето на числото 3, което е числото символ, на Света Троица. Според Питагор, същото число изразява духовното у човека. То е първото хармонично, завършено число и показва равновесно положение и пълнота, означава устойчивост и се символизира чрез триъгълник, представящ миналото, настоящето и бъдещето. Питагор пръв обръща внимание на значението на числата извън числената им стойнос[7]. Принос за навлизането на числата в християнското учение имат Александрийската школа и блажени Августин, който се занимава със символиката им, не само с техните реални стойности, а и със скритата им семантика.

Числото 3 в християнството символизира Света Троица, единението на душата и тялото в човека и Църквата. Като геометричен израз тройката се изобразява с равностранен триъгълник. В иконографията Бог Отец и „Всевиждащото Божие Око“ се изобразяват, вписани в триъгълен златен ореол[8].

Прочетете още „Рисуване на портрет. Пропорциите на човека (съвършен и богоподобен)*“ →

Икона и Евхаристия*

Публикувано на от Dragan Bachev

Стоян Чиликов

Abstract

С предложеният текст „Икона и евхаристия” ще се опитам да проследя някои аспекти от тези два изключително важни догмата за православната вяра и по-конкретно за православната еклисиология. От една страна ще проследя евхаристийния и есхатологичен характер на православната икона и паралелно с това ще акцентирам върху иконичния и есхатологичен характер на евхаристията.

***

В иконите Бог действа чрез божествените енергии, които освещават материята, свещените изображения и молещите се пред тях. Осъществява се тайнственото общуване между човека и Бога, между тварното и нетварното. Според св. Иоан Дамаскин иконата има христологичен характер и съдържа в себе си антропологични предпоставки. От една страна Бог сътворил човека по Свой образ и по Свое подобие[1], и от друга страна – Христос е образ, икона на Отца[2]. С Боговъплъщението Невидимият става видим, Неописуемият – описуем, който се вижда и има видим образ (οραθεντος, според израза на св. Иоан Дамаскин).

Иконата в православната традиция е богословие в краски, богословие в бои, богословие в образи. Тя ни свързва с Бога, обръща ни към Бога, поставя ни пред Бога. Това се осъществява чрез божествените енергии, които присъстват в свещените изображения и чрез които Бог въздейства на вярващите. Иконата е „умозрение в цветове” ако използваме израза на известния руски религиозен мислител княз Трубецкой, тя е „началото на съзерцанието лице в лице”[3]. Съзерцание и богопознание, които започват за вярващите още тук в настоящия живот и в пълнота се разкриват в  бъдещия век, в Царството небесно, в есхатона. Според богословието на св. апостол Павел, който казва в Посланието до коринтяни: „сега виждаме смътно като през огледало, а тогава лице в лице” (1 Коринтяни 13:12).

Православната икона винаги се е раждала от живото и непосредствено общуване, молитва, съзерцание вътре в Църквата, от живота вътре в самата евхаристийна общност, непосредствено от Светата литургия.

Иконата се е родила и развила в евхаристийната традиция на Църквата и съответно отразява евхаристийния живот, опит, възход и упадък на Църквата. Исторически иконата е произлязла от църковното тяло, от евхаристийната общност и през вековете се е развивала като неотделима литургична част на тази общност. Най-ранните християнски паметници, които имаме от катакомбите в Рим, представят свещените изображения под формата на елинистичния портрет от тогавашната епоха. Но по-важното е, че тези изображения възникват там, където християнската общност се събира не само, за да избегне преследването, но и за да извършват всички заедно евхаристийната жертва и това е ставало върху гробовете на мъчениците. Във връзка с това изображенията на мъчениците от тази епоха ни предлагат едно разбиране на Светата литургия като жертвоприношение и от друга страна те представят мъченика в молитва пред Бога, в Рая, в Царството небесно. На по-късните изображения ясно е застъпен този есхатологичен елемент на преобразеното състояние на мъченика, на светеца и принадлежността му към Царството на славата[4]. Така че иконата се ражда в евхаристията, създава се в литургията и се явява в известна степен нейно „продължение” или по-точно казано се явява нейно „обяснение”, защото нищо не може да продължи или да бъде продължение на евхаристията тук в този век[5]. Но подобно на църковното пеене или църковната архитектура, иконата живее в богослужението, развива се под влияние на литургичния живот на Църквата и това придава характерния облик на православната икона през различните епохи.

Авторът Стоян Чиликов

Иконата може да бъде разбрана и тълкувана преди всичко във и с помощта на евхаристията, която свързва членовете на църковното тяло в едно със своя глава – Христос. Евхаристията създава предпоставки и отношения, на базата на които се създава и оформя идентичността на членовете на църковното тяло[6]. Християните живеят в този свят, в този век, но в евхаристията времето изчезва и всички стават едно в Христос и едно с Христос, съединявайки се с Него стават едно и помежду си всички заедно. Тези отношения, които се изграждат в евхаристията, са които дават възможността на пътниците за Емаус – Лука и Клеопа да познаят възкръсналия Христос когато е преломявал хляба, въпреки че е очевидно, че Той им се е показал под друг образ, в който първоначално те не Го познали (срв. Лука 24:30)[7].

Евхаристията е тайнството на Църквата, което ѝ придава нейната идентичност, което разкрива нейните смисъл и съдържание, то я прави да бъде Църква, да бъде това, което е. Народът Божий, събран всички заедно на едно място за благодарение и единство в Христос.

Евхаристията има есхатологичен характер и посока. Тя се извършва тук и сега, но подготвя за есхатона, за Царството небесно, за живота в бъдещия век. Христос се роди, умря и възкръсна. Същият Този възкръснал Христос приемаме на тайнството на евхаристията и като се причастяваме с Него участваме в новия вечен живот, който Той ни подари, заради който Той наистина умря и наистина възкръсна. Животът в бъдещия век, който за вярващите в Него започва още тук и сега. Това се отразява и на православната икона, светецът е изобразен преобразен, обòжен, такъв какъвто той е в живота в бъдещия век в Царството небесно, в есхатона. За това свидетелства и ореола или нимба около главата на светеца, който в която преобразява тварното човешко същество. Светлина в иконата винаги има огромно значение и ѝ придава есхатологична насока и характер[8].

По време на иконоборческия период, когато християнската Църква е търсила как да изрази по правилен начин учението за почитта към свещените изображения, когато се търсели точните думи, изрази и понятия чрез които да бъде изразено учението за иконопочитанието, тогава отрицателите на свещените изображения, отстоявайки правотата на своята позиция привели един изключително сгрешен аргумент. Те твърдели и се опитвали да докажат, че истинската икона трябва да бъде единосъщна с изобразяваното на нея лице, да имат еднаква природа. Следователно единствената истинска икона на Христос, това е евхаристията. С други думи, според иконоборците евхаристията е единственият допустим образ на Христос[9]. Православното богословие отхвърля тази теза, защото евхаристията е истинско тяло Христово и истинска кръв Христова. Тя не е образ, не е икона, а реалност и истина – наистина тяло и кръв Христови.

В евхаристията има иконичност, но не в иконоборческия смисъл. Евхаристията е икона на Царството Божие. Тя ни прави съпричастници на царството Небесно. Отразява това, което ще бъде наша вечна реалност. Показва ни какъв ще бъде живота в бъдещия век, изобразява ни бъдещата реалност. Не ни дава да вкусим в пълнота животът в есхатона, животът в бъдещия век с Христос, но ние предвкусваме от този живот с възкръсналия Христос още тук, в този живот, който за нас започва на евхаристийната трапеза.

Авторът Стоян Чиликов

Упадъкът на евхаристийния живот на християните е свидетелство за упадъка на духовния ни живот, за неразбиране на тайнството на евхаристията, на есхатологичната нагласа и готовност на вярващите. С всичко това е свързан и упадъкът на иконата, която се е родила в евхаристийната общност, която живее и се развива в нея. Там трябва да търсим причините за множеството неразбирания относно светите икони и многобройните суеверия във връзка с тях. Не е странно, а по-скоро закономерно, че иконата, която се ражда в евхаристията, като че ли за обикновения християнин в някакъв аспект, в определена степен измества самата евхаристия. Дълбочината на този проблем може да съзрем, връщайки се назад през изминалите векове, едно от свидетелствата за които е появата на иконостаса в Църквата. Разбира се, той за нас днес заема своето важно място в интериора и пространството на храма, свързан е с почитанието и поклонението на светите икони, но ако погледнем на появата и употребата му, връщайки се векове назад, би могло да се каже, че той в същността си отделя народа от свещеника и изолира олтара от основното пространство на храма. Докато вътре олтарът е изписан с евхаристийни сцени, които народът не вижда поради иконостаса, както не вижда и какво прави и за какво се моли свещеника. И литургията от общо дело на народа Божий, в известна степен губи в пълния смисъл на думата това си служение, защото народът започва да не разбира какво става в храма. Това е причината в определени периоди от развитието на църковното изкуство да се усеща особено силно влиянието на западната живопис в православната иконопис. Иконата се превръща в картина с религиозен сюжет, която губи от своя евхаристиен и есхатологичен характер. Единствено разбирането на смисъла на тайнството на евхаристията и истинският евхаристиен живот, животът с Христос могат да ни дадат реално разбиране за православната икона. И нещо повече – евхаристията трябва да бъде за нас ключ за разрешаване на всеки църковен проблем и основа за израстване във вярата и живот в Христос.

Литература:

Зинон. За смисъла на иконите. Изтеглени 27.10.2012. от http://www.pravoslavie. bg/Икона/За-смисъла-на-иконите.

Иоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра, 16.

Кавасила, Н. За живота в Христа, Сл. 4.

Успенски, Л. (2001). Богословие на иконата. София: Омофор.

Склирис, С. (2008). От портрета до иконата. Велико Търново

________________________________________

*Публикувано в https://www.academia.edu. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вж. Битие 1:26; ср. Иоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра, 16.

[2]. Вж. Евреи 1:3: „Сияние на славата и образ на Неговата ипостас”, Колосяни 1:15 „Който е образ на невидимия Бог”; срв. Иоан Дамаскин, PG 94, 1239.

[3]. Вж. Зинон, 2012.

[4]. Вж. Склирис, 2008, с. 36.

[5]. Както казва великият богослов и отец на Църквата от XIV-ти век св. Никола Кавасила, след тайнството на евхаристията не е възможно извършването на каквото и да било, защото евхаристията възпълва всичко. Вж. Кавасила, Никола. За живота в Христа. Сл. 4

[6]. Вж. Склирис, 2008, с. 35.

[7]. „И когато Той седеше с тях на трапезата, взе хляба, благослови, преломи и им подаваше. Тогава им се отвориха очите и те Го познаха, ала Той стана невидим за тях. И те си казаха един другиму, не гореше ли в нас сърцето ни когато Той ни говореше по пътя и когато ни обясняваше писанието?” (Лука 24:30-32).

[8]. Виж приложеното изображение на иконата „Причастяване на апостолите”. Датира от XI-ти век и се намира в кипърската църква от манастира „Полята на Богородица”. Интересно е, че на иконата е изобразен с ореол само апостолът, който се причастява в този момент от Христос и с Христос. Евхаристията ни прави да бъдем „христоносци”, оформя нашата човешка идентичност и ни подготвя за Царството на славата.

[9]. Вж. Успенски, 2001, с. 97-98.

Изображения: авторът Стоян Чиликов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация –https://wp.me/p18wxv-9zx

Икона и иконопочитание*

Публикувано на от Dragan Bachev

Тотю Коев

Втората от Десетте Божии заповеди гласи: „Не си прави кумир и някакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята и що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи“ (Изход 20:4). С тази заповед Бог изрично забранява да правим идоли и изображения на мними божества, на човеци и животни, да им се кланяме и да им служим, тоест да им кадим и да им палим свещи, както езичниците служат на боговете си. Тази идея е намерила отражение в цялото Свещено Писание.

Като тълкуват втората Божия заповед и свързаните с нея библейски места, противниците на иконопочитанието заявяват следното: Иисус Христос не е унищожил Божиите заповеди, в това число и втората. Той ясно и недвусмислено утвърдил тяхната непреходна стойност: „Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня“ (Матей 5:17), казва Иисус Христос. И пак Негови думи: „Господу, Богу твоему, ще се поклониш и Нему едному ще служиш“ (Матей 4:10). „Бог е дух и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и истина“ (Иоан 4:24). „Истинските поклонници ще се поклонят на Отца с дух и истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят“ (Иоан 4:23). Древните християни правилно разбирали тези думи, затова не си правили изображения. По-късно Църквата отстъпила от истината. С въвеждането на иконопочитанието тя внесла в християнството езически дух, материализирала възвишените християнски идеи. Правенето на икони и поклонението пред тях противоречи на втората Божия заповед; то е сатанинско дело, чуждо е на Христа и Неговото учение, то е идолопоклонство. Така учели в древността иконоборците; така днес учат почти всички протестантски общности.

Има противоречие между учението на Църквата и изказаните по-горе мисли относно иконопочитанието. Това противоречие е плод на неправилно разбиране същността на втората Божия заповед и цитираните думи на Иисус Христос.

Преди всичко, погрешно е да се твърди, че Църквата е отстъпила от истината. Тя е „стълб и крепило на истината“ (1 Тимотей З:15), вярна пазителка и тълкувателка на Христовото учение. Църквата е тяло Христово; неин глава е Христос – Самата Божествена Истина. В Църквата пребъдва Духът на истината, Който я упътва на всяка истина (Иоан 16:13). Отделни нейни членове могат да се заблудят, могат дори да отпаднат от единството си с нея, но тя си остава непогрешима.

Каква е разликата между икона и идол?

Думата „икона“ е от гръцки произход. Има няколко значения:

а) в собствен смисъл – образ, портрет, фигуративно изображение на нещо, статуя, образ върху монета, отражение в огледалото,

б) в преносен смисъл – мечта, подобие,

в) изображение, жив образ в смисъл на прилика, на олицетворение. С такива значения е била употребявана още в древността от езическите философи и писатели.

В свещените книги на Стария и Новия Завет думата „икона“ има по-определено значение. В Стария Завет е употребена повече от петдесет пъти. Навсякъде има значение образ, изображение на нещо, което действително съществува, което има битие и на което не се отдават езически почести, каквито се отдават на идолите. В Новия Завет е употребена повече от петнадесет пъти. Има значение образ върху монета, образ Божи, образ земен и образ небесен, образ на славата Господня, образ на Сина Божи, тоест означава това, което прилича на самия предмет, това, което го изобразява. Иисус Христос е наречен „образ на Бога“ (2 Коринтяни 4:4), „образ на невидимия Бог“ (Колосяни 1:15). Тук думата „образ“ (икон) означава цялостно, пълно изображение на невидимото чрез въплъщението, пълно изявяване на Божията същност. Отношението между Отца и Сина се определя както отношението между Първообраз и Образ, и то Образ на невидимия Бог. Наистина, „Бога никой никога не е видял, но Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни“ (Иоан 1:18) след въплъщението Си. Затова на молбата на апостол Филип – „Господи, покажи ни Отца“ Христос отговорил: „Който е видял Мене, видял е Отца. Аз съм в Отца и Отец е в Мене“ (Иоан 14:8-10). Във и чрез делата на Сина се вижда и се познава Отец. Затова въплътилият се Син Божи е наречен „образ на невидимия Бог“. Онтологически, по същество Той не се отличава от Първообраза; Той е единосъщен с Него. Син Божи по отношение пък на света е Първообраз.

Думата „идол“ е също от гръцки произход. Има значение изкуствено създаден образ, фигура, образ, създаден в ума. За разлика от иконата идолът е плод на човешкото въображение, не изобразява нещо, което има битие, което съществува.

С такова значение е употребена думата „идол“ и в старозаветните, и новозаветните свещени книги. Идолът като образ на мнимо божество противоречи на идеята за единия истински Бог. Затова св. апостол Павел пише, че „идолът е нищо в света и че други Бог няма, освен единаго Бога“ (1 Коринтяни 8:14). Служителите на идолите са окаяни, защото възлагат надеждите си на бездушни твари и наричат богове изделията на човешки ръце (Премъдрост Соломонова 13:10); те са заменили истината Божия с лъжа, покланят се и служат на творението повече, отколкото на Твореца (Римляни 1:25), славата на нетленния Бог са заменили в образ, подобен на тленен човек, на птици, на четвероноги и на влечуги (Римляни 1:23).

От направения кратък анализ на термините „икона“ и „идол“ се вижда, че те са коренно различни както по произхода, така и по съдържанието, което е вложено в тях. Иконата сочи на нещо, което действително съществува и съществува отделно от нея. Тя е само негов образ, негово изображение. Идолът пък е измислица на заблуден човешки ум. Той изобразява по различен начин несъществуващи езически божества. В съзнанието на езичниците идолът е самото божество, затова на него се отдават божески почести.

Прочетете още „Икона и иконопочитание*“ →

Християнски празници и иконография*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Рашков

Не е далече времето, когато животът на много хора се е измервал с установените празници. Те са придавали особена окраска на човешкия живот и на всеки сезон от годината.

Църковните празници са пробив в нашия всекидневен, суетен и напрегнат живот – едно по-светло, по-радостно и по-прекрасно преживяване. Честването им е съприкосновение с друга реалност, която придава смисъл и освещава живота. Църковните празници са свидетелство за Бога, за света на любовта и свободата, за които е създаден човекът и към които се стреми много често, макар и несъзнателно.

По принцип празниците принадлежат към истинската основа на човешкия живот и култура. В църковния календар лесно можем да открием отглас в по-голяма или в по-малка степен от юдейските или от езическите празници. Но тяхната духовна основа почива на Евангелието и църковната история, на християнското разбиране за живота – за неговите цели и смисъл.

Раннохристиянските отци и учители на Църквата често са подчерта-вали, че посредством християнските празници нагледно се представят благодатните дарове на „религията на спасението“, а тяхната последователност в годишния богослужебен кръг ни разкрива основните моменти от свещената история – Божия промисъл за света и човека. Така учението на Църквата преминава от есхатологията към всекидневния живот на християнина, освещавайки годишния косми-чески цикъл на неговия живот.

Християнските празници водят началото си от апостолско време. В евангелската история не намираме примери за това, че Спасителят Иисус Христос е давал указания на учениците Си във връзка с честването на празниците. Макар и Сам Той да е почитал юдейските празници като дни, в които се събирало множество народ, пред което е произнасял Своите проповеди. В същото време Той показвал, че тези празници получават своя дълбок смисъл и пълнота чрез Него и в крайната цел на Неговата мисия тук на земята.

Първите християнски празници (на първо място Пасха) са установени по аналогия с юдейските, но тяхното вътрешно съдържание изцяло е проникнато от духа на християнската свобода. На тази основа Църквата установява впоследствие празници и разкрива техния богословски смисъл.

Църковните празници не са само възпоменаване и прослава на отделни събития от живота на Спасителя, на Пресвета Богородица и светците, но и израз и утвърждаване на догматите на вярата.

Църковната година е изпълнена с празници, повече от които са обогатени постепенно през вековете с народни обичаи, предания и битови особености от повсеместен или регионален характер. Богослужебните  празници не са само наследство от църковната традиция. Всеки път те отново и отново ни въвеждат в благодатния живот на Църквата, във вътрешния духовен смисъл на честваните знаменателни събития, които преобразяват и обновяват света и човека.Те ни въвеждат не само в „идеята“ на едно събитие, но и в неговата радост и печал, в неговата жива и конкретна реалност.

Църковните празници по своята важност и литургична тържественост се разделят на „дванадесет“ големи или велики (8 Господски и 4 Богородични), както и такива, които не влизат в това число. Към 12-те големи или велики църковни празници се отнасят:

1.Рождество Богородично – 8 септември.

2.Въздвижение на Честнѝя Кръст Господен – 14 септември.

3.Въведение Богородично – 21 ноември.

4.Рождество Христово – 25 декември.

5.Богоявление (Йордановден) – 6 януари.

6.Сретение Господне – 2 февруари.

7.Вход Господен в Иерусалим (Връбница, Цветница) – неделята преди Пасха.

8. Благовещение – 25 март.

9.Възнесение Господне – на 40-тия ден след Пасха.

10.Петдесетница (Слизане на Светия Дух над апостолите) – на 50-тия ден след Пасха.

11.Преображение Господне – 6 август.

12.Успение на Пресвета Богородица – 15 август.

Празникът Пасха – Възкресение Христово (Великден), не влиза в числото на 12-те празници, затова защото той се определя от Църквата като „празник на празниците и тържество на тържествата“.

Църковната година започва от 1 септември. Основание за установяване на това начало Църквата намира в апостолското четиво от св. евангелист Лука, 4:16, което се чете на този ден по време на св. Литургия. В него се говори за „годината на Господа, която ще донесе спасение“ (Лука 4:19; Исаия 61:2):

„Дойде и в Назарет, където бе отраснал. И както обикновено правеше, влезе един съботен ден в синагогата и стана да чете. Подадоха Му книгата на пророк Исаия и Той, като разгъна свитъка, намери мястото, където бе писано: Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните, прати Ме да лекувам онези, които имат съкрушени сърца, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите проглеждане, да пусна на свобода измъчените, да проповядвам годината на Господа, която ще донесе спасение“ (Лука 4:16-19).

Всеки празник има своя икона, на която е представено всичко най-важно, най-ценно и неповторимо, което се отнася до съдържанието на празника.

За първи път Иисус Христос е осветил свещено изображение – Своя „Неръкотворен образ“ – „Св. Убрус“. Според Свещеното Предание жудожникът посланик Ханнан – архивар и дворцов художник на едеския цар Авгар V Укама, управлявал Едеса (днешния град Урфа в Турция), два пъти – 4-та година преди Христа-7-ма година след Христа и 13-15-та година след Христа – е трябвало да обрисува образа на Спасителя. Но не е могъл да се приближи до Него поради множеството, което Го следвало и окръжавало от всички страни. Тогава Спасителят, Който знае и „помислите на сърцето“, обърсал лицето Си с кърпа и върху нея се отпечатал пречистият Му образ. Този неръкотворен образ се пазил в Едеса до 944-та година. Той е един от основните иконографски типове на Иисус Христос в християнското изкуство.

Първият иконописец, дръзнал да нарисува образа на св. Богородица с младенеца Иисус, е св. евангелист Лука. Когато Божията Майка видяла завършената икона, възкликнала: „Отсега ще ме облажават всички родове. Благодатта на родилия се от мене и моята да бъде с тази икона“.

Църквата винаги е следяла пътищата на развитие на църковното изкуство, което още от първите векове на християнството е било в центъра на богословските спорове. На вселенските събори са се приемали правила и догматически определения, отнасящи се до свещения образ – иконата. Светите отци са разработили богословие на образа, тържествено утвърдено в определенията на Седмия вселенски събор в Никея (787). Това събитие влиза и в литургичния живот на Църквата с установяването на празника „Тържество на Православието“ (Неделя православна – Първа неделя на Великия пост).

Всеки народ с приемането на християнството внася своя принос в православното църковно изкуство и всеки от тях създава собствен тип святост и свой собствен тип икони. Християнският художник съзерцава Божествените образи със своите духовни очи и едва след това ги претворява в линии и багри.

Църквата винаги напомня, че иконата е създадена преди всичко за поклонение и е оръдие на благодатта. Православната икона се изгражда на принципа за отсъствие на емоционална и веществена доминанта в нея. Тя отразява в себе си най-великите истини на вярата в Спасителя – тя е едновременно и проповед, и молитва, и средство за духовно преобразяване.

_____________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с. 40-45. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Иван Рашков. На едно от тях е заедно с отец проф. д-р Николай Шиваров, дългогодишен преподавател в Богословския факултет при Софийския университет. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-65z

Икона и духовност*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Рашков

Ако мястото на иконата в богословието не е получило такова внимание от западните в сравнение с източните писатели, тогава може би това е една от областите, в които Изтокът трябва да внесе своя принос.     

Съществуването на връзката между иконата и духовността се приема за даденост от православните богослови. Различни са начините, по които Светия Дух действа в живота на Църквата чрез богослужението и тайнствата към светите отци, монашеския живот и иконите.

Самото изписване на иконата е било смятано за свещено занятие, за което зографът трябва да се подготви не само чрез научаване на необходимите професионални умения, но и чрез молитва и покаяние. В Атонския иконописен наръчник (Ерминия), съставен от атонския монах Дионисий от Фурна през XVIII-ти век, но отчасти допълнен много по-късно, една от уводните глави е посветена на службата за благославяне на иконописци. Също така славянските преводи на Номоканона, Кормчая книга, както и решенията на Московския „Стоглав събор“(1551) отделят много място на въпроса за иконописците, на техния начин на духовен живот и обучението им в техническата страна на църковното изкуство.

Най-великият руски иконописец св. преп. Андрей Рубльов (около 1360-1430) и неговият помощник прекарвали големите празници „пред досточтимите и божествени икони; и като ги съзерцавали, без да се отвличат… те постоянно издигали ума си и мислели за бъзсмъртната и божествена светлина“.

В един средновековен френски катехизис се дава следното указание: „Какво трябва да прави човек, когато влезе в църква? Трябва да си вземе светена вода, да се поклони на св. тайнство и тогава да обиколи църквата и да разгледа стенописите.“

Мнението, че изображенията са нещо повече от заместител на книгите и трябва да се използват от неграмотните, преобладавало на Запад. Срещат се, макар и рядко, и такива мнения, че те са дори нещо повече. Дуранд Мекдийски (1296) съветвал, че те са необходими за всички: „Защото изглежда, че картината вълнува ума повече, отколкото написаното. Посредством изображението нещо се поставя пред очите, но чрез написаното извършеното се възкресява в ума сякаш чрез мълва: то вълнува по-малко ума“.

Разликата в насоката и развитието на източното и западното богословие относно същността и функцията на изображението или иконата се обяснява с факта, че иконоборският спор почти не повлиял на Запада. Отначало имало известно колебание, поне между епископите, свързани с франкския двор, дали да се приеме определението на Седмия вселенски събор в Никея (787), но когато на Запад били изразени подобни идеи против употребата на иконите, това определение веднага било извадено на бял свят (Трентски събор, 25-то заседание). Незнайният автор на „Богаташът и беднякът“, дълъг диалог, написан около 1405-1410 година на религиозни и морални теми, посветил няколко глави на въпроса. Богаташът е събеседникът, на чиито възражения отговаря беднякът, който определя духовната полза от почитането на светите изображения: „Те служат за три неща. Те са предназначени да възбуждат ума да мисли за въплъщението на Христос и за Неговия живот и страдания.Те са предназначени също да възбуждат обичта на човека и неговото сърце към религиозен размисъл. Защото човек се вълнува повече, когато гледа, отколкото когато слуша или чете“. Едва след това той пристъпва към определението за свещените изображения като „книги за неграмотните“. Стига се до извода за наличието на общо предание,  колкото и то да е пренебрегвано на Запад, което предполага, че по-доброто запознаване с по-развитата източна мисъл за богословието на иконата ще помогне за разбирането на нейното място и роля в духовния живот на християните, както и за литургичната ѝ функция в Църквата.

Преди да спрем вниманието си върху православното богословие за иконата, може би ще бъде от полза да направим отчетлива разлика между „свещено“ и „религиозно“ изкуство, между „икона“ и „натуралистично изображение“, защото подобието на противопо-ставените думи – в случая тяхната словесна тъждественост – може да заблуди. Въпреки че „свещеното“ и „религиозното“ изкуство използват една и съща тема или сюжет, начините, по които те се изразяват, и целта, за която са създадени, са различни.

Едно произведение на свещеното изкуство може да се определи като представяне на религиозна тема съгласно традиционните правила в строго придържане към древните прототипи. Такава творба е създадена за особена употреба в частното или общественото богослужение. При създаването ѝ художникът не се интересува от натуралистичното предаване на форми и перспектива или точното отразяване на цветове, светлини и сенки. Като използва стилизираната или абстрактна линия, това изкуство се стреми да изобрази „идеята“ на предмета. Очевидно, когато се касае за „портретни“ икони на светци, това не означава, че индивидуалните черти са забравени. Обикновено те могат да се оприличат повече на рисунка на лъв върху герб, отколкото фотография на жив лъв в зоологическа градина.

Противоположно на него е натуралистичното „религиозно“  изкуство на Възраждането (Западния Рeнесанс), в което темата се използва от художника като извинение за експериментиране с технически средства при изобразяване на чисто физическа красота или за рисуване на пейзаж, в който предметът се загубва. Макар че в края на XVI-ти и XVII-ти век бе направен опит това да се поправи, резултатите бяха безуспешни, защото, полагайки усилия да приложат новите богословски и духовни идеи, художниците на барока се надяваха да постигнат тази цел с помощта на реалистичната илюзия. Шеметното възнасяне на масивни ангели и светци в отворените небеса върху тавана на някоя катедрала е твърде далеч от спокойното и величествено изображение на Иисус Христос и светците, преобразени от Духа, които виждаме върху иконите и в монументалната живопис на визанийския свят. Употребата на една творба не може да бъде единственият критерий, тъй като в миналото в църквите са били използвани и изображения, създадени в чисто светски дух.

Известно е твърдението, че употребата на свещени изображения е погрешна и те не биха могли да образуват част от християнската духовност. Това мнение обаче, изказано от първите иконоборци или от по-късните им западни последователи, предполага знания за човека и понятие за духовност, които не биха могли да бъдат отстоявани от библейска или светоотеческа гледна точка. Историята и изследването на иконоборството е прекалено голяма тема, за да бъде разгледана тук по-подробно, но е странно, че един от най-силните доводи за употребата на иконите – че те са основна необходимост на човешкия ум, който иска да схване това, което не може да види непосредствено, е играл само второстепенна роля в този спор. В най-ново време този и подобният довод, че способността да създава икони е един от аспектите на Божия образ в човека, са привлекли вниманието на православните изследователи.

Иконата се свързва не само с христологичните въпроси, които следва да се имат предвид при всяко разискване за духовността. В тази връзка е необходимо връщане към библейските и светоотеческите източници: „Бог е Дух и Неговите поклонници трябва да се покланят с дух и с истина“ (Иоан 4:24), но човек не е бъзплътен дух, той е духоносно тяло, затова духовността трябва да включва и едното, и другото. Човек може да води само „живот в Духа“, а не съществуване, откъснато от ограниченията на тялото. Да се твърди противното, означава да се приеме Платоновото понятие за душата – за която тялото е затвор, от игото на което тя трябва да бъде освободена, за да постигне истинското си състояние. При такава постановка на въпроса логическият извод е отричането на необходимостта от възкресение на тялото и поставяне под съмнение възможността и дори действителността на въплъщението.

Духовният живот трябва да бъде нормално състояние за всеки християнин – той не може да бъде нещо „извънредно“, привилегия само за клириците. Поради нашата двусъставност той не може да бъде дейност само на ума, а на цялото човешко същество. Следователно, след като духовният живот включва цялото същество на човека, тогава не може да се изключи въображението и способността му да създава изображения. При изписването на иконите човек изразява своето подобие на Бога, като участва в съзидателния процес до степен, отговаряща и съобразена с неговата природа и възможности.

Рисуването на икони може да бъде, а на Изток отдавна е било, смятано за религиозно действие, при което се постига успех с молитва и чист живот. Правилната употреба на иконите също изисква подготовка от страна на вярващия. Смята се, че понятието за иконата в православното богословие е по-високо от това на Запада и някои аспекти от това понятие имат особено значение за начина, по който иконите се използват в църковното богослужение и за частна употреба, на което ще се спрем по-нататък.

Използването на икони от християните има твърде древен произход и може да се твърди, че св.Теодор Студит (759-826) не преувеличавал, когато казал на император Лъв V Арменец (813-820): „Християнството и изображенията са се развили заедно. Ти се опитваш да унищожиш един древен обичай с твоя временен каприз“. Някои откъси от творенията на ранните християнски писатели и апологети се удостояват с прекалено голямо внимание от някои съвременни изследователи, като се има предвид, че техните творби са „еретични“ (Тертулиан, Ориген, Евсевий Кесарийски) или са взети извън контекста (Климент Александрийски). Въпреки че най-ранните преки свидетелства за употребата на икони идват от II-ри и III-ти век, свидетелството на Евсевий Кесарийски за тяхното използване, без да изхожда от „еретични“ убеждения, е по-многозначително, тъй като от други негови писания научаваме, че той не одобрявал иконите. В своята „Църковна история“ той отбелязва: „Също научихме, че образите на Неговите апостоли Петър и Павел и на Самия Христос са запазени върху картини“. Контекстът ясно показва, че тези картини са били създадени от или за християни от средата на езичниците. Според най-новите изследвания няма съмнение, че външният култ, отдаван на иконите, процъфтял през VI-ти и VII-ми век и че има известни доказателства за злоупотреби. Предизвикателството, което иконоборците хвърлили в лицето на установената традиция след дълги и остри спорове, било оборено на Седмия вселенски събор (787), който постановил: „Досточтимите и свещени изображения… трябва да бъдат излагани в светите Божии църкви… Защото колкото по-често те се гледат в художествено изпълнение, с толкова по-голяма готовност вярващите се издигат към славата на техните първообрази… и на тях трябва да се отдава дължимата почит и достойно благоговение… защото почитта, отдавана на изображението, преминава към това, което изображението представя“. В този смисъл са и думите на Иоан Одсунски (728): „Когато църквите, олтарите, кръстовете и иконите се помажат със св. миро, ние вярваме, че Божествената сила влиза в тях“.

Иконата е приета на Изток като нещо много повече от „визуално помагало“ при получаване или заместител на писаното слово за неграмотните. Тя е активен посредник, който позволява присъствието на изобразеното върху нея и провежда Божествената благодат към богомолците. Това именно обяснява чистотата, с която се празнуват събития, свързани с иконите – с тяхното намиране или собственото им откриване, буквално (били са скрити за известен период от време) или метафорично чрез извършване на чудеса. Иконата е сакраментална, но сама по себе си не е сакрамент, тъй като благодатното присъствие в нея и неговото действие върху вярващите не се извършва „ex opere operato“ (по силата на извършеното действие), но зависи от степента на вярата на този, който застава и се моли пред нея.

Св. Иоан Кронщадски обръща специално внимание на този аспект от богословие на иконата в книгата си „Моят живот в Христа“. Той определя иконите като повече от „богато нарисувани украшения“, защото „иконите вкъщи или в храма не са предназначени за украса, а да се молим пред тях, да ги почитаме, да се назидаваме“. Те служат не само да ни напомнят, че „очите на Бога и на всички небожители са постоянно приковани върху нас“, но също, че „тяхната (на иконите) близост до нашето телесно зрение означава тяхната още по-голяма близост до нашето духовно зрение“, когато ние, стоейки пред иконите, насочваме нашите сърдечни мисли в молитвен диалог към първообразите. Съзерцавайки иконата на Спасителя, той казва: „Ти… виждаш, че Той те гледа от нея с блестящи очи; този поглед е образът на това, как Той в действителност те гледа… вижда всички твои мисли…“ Когато заставаме пред иконите, вкъщи или в храма, трябва да бъдем вглъбени, „като отлагаме през това време и на това място всички земни грижи,… защото „според мярката на „духа и истината“, с която ти започваш да се молиш пред светата икона… в същата мярка Духът на Този, Който е представен на иконата се привлича към нея… Така че ако твоята вяра… достигне такава висота, че ти видиш това лице живо пред тебе, тогава то по благодат наистина е там“.

По традиция иконите вкъщи се поставят в ъгъла на стаята, срещу вратата и малко над нивото на очите. Пред тях се палят кандила и свещи по време на утринните и вечерните молитви. По този начин благодатното присъствие на иконата прониква целия дом и всекидневния живот на православния християнин. Пътешествениците в древна Русия, когато отсядали в някой дом, ако не видели икони в стаята, веднага питали: „Где Бог?“ Семейните икони се използвали и за благославяне на младоженците.

И вкъщи, и в църквата иконата се свързва с богослужението и благочестието на Православната църква. Затова „една икона, рисувана съгласно древните правила, дори и да е скромно копие, служи за същата цел, както четенето на древните аскети – тя ни помага да заздравим нашия духовен живот“. Както е необходимо с внимание да подбираме книгите, от които искаме да научим повече за духовния живот, така е и с иконите, защото и едните, и другите трябва да са в съзвучие с библейското, светоотеческото и литургическото предание на Църквата.

Един от подходите може да бъде такъв: да стоим или да седим пред една икона в мълчание, съзерцавайки нейния смисъл, или да добавим ритмична молитва: „Господи Иисусе Христе, помилвай ме грешния“ или „Пресветая Богородице, спаси нас“. Тези и подобни на тях кратки молитви могат да бъдат важно духовно упражнение, ценността и въздействието на които са доказани от духовния опит на източните монаси, както и простото гледане на иконата, която действа като фокус и събира ума, когато се разсейва.

_____________________

*Публикувано в Пътят на човека към Бога, С., 2005, с. 31-39. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Първо изображение: авторът Иван Рашков.

Свещени изображения:

а) св. апостол Филип

б) св. Богородица и малкия Господ Иисус Христос

в) великомъченик Пантелеимон

г) св. св. апостоли Петър и Павел

д) великомъченик Мина

е) св. архидякон и първомъченик Стефан

ж) великомъченица Екатерина

Източник на изображенията – Гугъл БГ

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-63f

ЧУДОТВОРНИ ОБРАЗИ – МИНАЛО И НАСТОЯЩЕ*

Публикувано на от Dragan Bachev

Петър Стоилов

„Ти си Бог, Който прави чудеса “ (Псалом 76:15)

„Бог е създал човека за нетление и го е направил образ на Своето вечно битие“ (Премъдрост 2:23). Изобразяването на Господа и на нашата непорочна Владичица света Богородица, както и на всички свети и преподобни мъже, е било обект на спорове през първите векове. Така светата ни Църква стига до свикване на вселенски събор[1], на който се постановява светите икони да се поставят в Божиите църкви, на стени и на дъски, в къщи и по пътища. „Защото честта, отдавана на образа, минава върху първообраза, и който се покланя на иконата, покланя се на съществото на изобразения на нея. Така се потвърждава учението на светите наши отци, сиреч преданието на Вселенската Църква, която от край до край земя е приела Евангелието[2]“. За и против иконите са написани много трудове и продължават да се пишат нови. Иконата е изображение на живи същества, при това личности. Поклонение може да се отдава не само на Бога, но и на човеци и на безплътните ангелски сили. „Иконата е видимо напомняне за Бога и призив към Него. Тя е подобна на храм, като врата Божия[3]“. Отец Павел Флоренски пише за иконата: „Като през прозорец виждам Божията майка[4]“ и после допълва, че „Всички икони са чудотворни, тоест могат да бъдат прозорци към вечността[5]“.

Сведения за свети изображения, при които са ставали чудеса, намираме още в I век от съществуването на Църквата. Едеският цар Авгар, когато чул за чудесата, които извършвал Христос, изпратил своя придворен художник да нарисува образа Му. Живописецът не могъл да нарисува дивната светлина, излизаща от лицето на Спасителя. Тогава Иисус допрял кърпа до Своето животворно лице и изобразил на нея Своето подобие, което изпратил на Авгар, за да изпълни желанието му[6]. Църковният историк Евсевий Кесарийски пише, че още в първите векове чудотворната сила Христова е привличала хора от далечни краища на света, търсещи изцеление на различни болести и страдания[7]. Исторически факти за чудотворни образи винаги са съпътствали живота на Църквата. Няма как да останат незабелязани изображения, които се появяват сами или се самовъзстановяват, икони, които плачат, мироточат или кървят, както и икони, които се движат или правят така, че сухи клонки да цъфтят. „Чудото съвсем определено не е събитие без причина или без последици. Неговата причина е Божията активност, резултатите следват законите на природата[8]“. И наистина, след проявата на някое чудо ние можем да го видим или докоснем, да го помиришем или да го чуем. Можем да го усетим със сетивата си, защото „в чудесата, от християнска гледна точка, се проявява закономерност на висшия порядък[9]“. Чудесата са нравствено необходими и те не нарушават естествения ред в природата, те го допълват[10].

Друга древна и чудотворна реликва е Кипърската икона на Божията майка [11]. Местното предание гласи, че през 392 година тя се появява в град Ларнака на Кипърския остров, а по-късно е преместена с около 13 километра в селцето Кити, в църквата Света Богородица-Ангелоктисти[12]. Първоначално иконата е била поставена на вратите на храма. Един арабин, който преминавал наблизо, се прицелил с лъка си и изстрелял стрела, която пробола коляното на Дева Мария. От раната бликнала кръв, която обагрила земята под иконата. Арабинът като видял това, побягнал от страх към дома си, но паднал на пътя мъртъв.

Когато слушаме за такива предания, възниква въпросът дали подобни истории са се случвали само в началото на християнството или са съпътствали историята му, трябва ли да ги търсим и в наши дни.

В края на X век започват да се появяват първите постройки на Атонския манастир Ватопед[13]. За една от иконите на Божията Майка, наречена „заклана“, се разказва следното. Един манастирски еклисиарх, дякон, дълго време изпълнявал длъжността си честно и порядъчно. Веднъж, когато отишъл в трапезата не в обичайното време, понеже се забавил по причина на послушанието си, трапезарят отказал да му даде храна. Гладният еклисиарх се разгневил и в това разположение на духа влязъл в църквата и с ножа, с който чистел пред иконата светилниците, замахнал и пробол образа на Божията Майка, от който силно потекла кръв. Образът на Богородица се покрил с бледнина като образ на умираща от смъртна рана. Иконоубиецът паднал пред иконата, поразен от неизясним ужас. Три години след това нещастният еклисиарх треперил, а очите му били слепи[14]. Факт е, че днес тази икона може да се види във Ватопедската съборна църква „Благовещение“, във вътрешния притвор. Следата от удара по дясната буза на Богородица изглежда като току-що заздравяла рана, а следите от кръв очевидни. За друга прочута икона се разказва в книгата „Благодеяние Богоматери роду християнскому“. През XII век Ченстоховската Света Богородица била поставена върху градските стени на град Белз, за да закриля града от множеството татарски нападения над руските земи. Когато татарите обграждали града и стреляли със стрели, една от стрелите уцелила иконата. За ужас на всички от образа на Богородица потекла кръв, която е видна и до днес. След това над града се спуснала мъгла, която объркала нападателите и настанал хаос сред тях[15]. Сега тази икона се намира в Ясногорския манастир в Полша[16]. Иконата е почитана от православни и католици, събира около пет милиона поклонници на година[17].

Има и други кръвоточиви икони. Една от тях е „Неочаквана радост“, за нея разказва св. Димитрий Ростовски[18]. През XX век в 1920 година много украинци стават свидетели на следното чудо. Тогава не икона, а разпятие кърви. В Каменец-Подолската губерния в град Гайсин двама войници-красноармейци минали покрай голям кръст, на който е било изобразено Разпятието Христово. Единият войник се прекръстил и поклонил, а другият го попитал: „Защо се покланяш на дърво?“ – и стрелял по Разпятието. От простреляното място потекла кръв, която капала три дена. Вестта за случилото се разпространила бързо и тълпи от народ обградили кръста, за да видят чудото. Лекари направили анализ на капещата кръв, която се оказала човешка[19].

Ако от нанесените рани на някои икони тече кръв, то на други се появяват сълзи. За християнския свят не са чужди така наречените плачещи икони. Една от тях е иконата на Божията Майка „Знамение“. През XII век по време на битката между новгородци и суздалци огромна войска на феодални князе обкръжили стените на Велики Новгород. Храмовете в града не се затваряли денонощно и новгородци можели да се молят на Бога за помощ и небесно застъпничество. Архиепископът на града Иоан, след дълга молитва в храма „Света Софѝя“, чул глас от иконата на Всемилостивия Спасител, който Му казал да вземе иконата на Пресвета Богородица и да я издигне на градските стени. Тогава светителят с литийно шествие, съпроводен от духовници и народа, тръгнал към църквата „Христос Спасител“. Там започнали да служат молебен и когато целият народ запял, иконата сама се поместила. След това качили иконата на градските стени с лице срещу нападателите. Облаци стрели се изстреляли към новгородци, една от тях се забила в лика на Пречистата. От очите на Богородица потекли сълзи, а обсаждащите били обзети от ужас, зрението им се помрачило и те започнали да се избиват сами. Това се случило през зимата на 1170 година, а веднага след това архиепископът учредил специален празник в памет на това чудодейно застъпничество, който се празнува всяка година на 27 ноември[20]. Друга такава икона се съхранява в Атонския скит „Св. пророк Илия[21]“. Иконата се нарича „Тихванска“, тя проплаква през 1876 година, когато разбойници нападат Света Гора. На 17 февруари същата година сутринта църковен служител отваря църквата, влиза в олтара и забелязва, че Тихванска Божия Майка имала сълзи в очите. Поразен от чудото, еклисиархът побързал да доведе игумена. Игуменът иеромонах Андрей „с още други шест души братя побързал да отиде в църквата и всички видели необяснимо чудо – сухата икона била измокрена със сълзи. Иконата била снета, изтрита с чиста кърпа и пак положена на мястото си. След като изминали три часа, игуменът и братята за втори път се отправили в църквата, която била здраво затворена. Когато влезли, видели, че за втори път очите на Божията Майка били препълнени със сълзи, които потекли по дясната ръка на Богомладенеца[22]“.

В наши дни на 19 октомври 1996 година в храма „Рождество Христово“ във Витлеем рано сутринта клиросният певец забелязва, че иконата на Неръкотворния Спасител излъчва сияние, а от очите на Христос текат кървави сълзи, ухаещи на благовонно миро. Образът на Спасителя гледал печално, а очите Му мигали като очи на жив човек. До 1998 година хиляди хора – православни, инославни, иноверци, дори и невярващи, стават очевидци. За да стане достояние и за тези, които не могат да дойдат дотам, чудото е заснето многократно с телевизионни камери, както и от хиляди фотоапарати. Благочестиви християни са вземали памук, напоен с тези стичащи се сълзи, и са го носели навсякъде по света като благодатен дар и там, където се е възприемал с вяра и смирение, той донасял изцеление на болни и утеха на опечалени[23]. Светата ни Църква познава и така наречените мироточиви образи. На тези икони се появява миро. За разлика от светото миро, което е приготвено от дървено масло, вино и различни благоуханни вещества и се използва при тайнството Миропомазване[24], мирото, образувало се на свети мощи или дори на икони и разпятие, се появява на тях „от нищото[25]“. Едно от най-старите сведения за мироточива икона е от град Созопол Писидийски. Писидийската икона на Божията Майка се прославила с големи чудеса. За нея пише св. Герман, Цариградски патриарх (715-730) в посланията за иконопочитанието. Там се посочва, че иконата мироточи от ръцете на изображението[26]. С друга икона, която се намира над селото Свети Петър на Пелопонес в манастира „Успение Богородично“, а именно иконата Пресвета Богородица Малевийска, се случва следното. През месец март 1964 година иконата започва да благоухае, като цялата обител е била пропита с този аромат. На 17 април същата година започва и да мироточи. Сестрите в манастира събират струйките миро от иконата и го раздават на нуждаещите се. След молитвите пред иконата или след помазване с мирото много хора са намерили изцеление на различни недъзи. В манастира се пазят 15 тома непубликувани ръкописи с описание на тези чудеса[27].

За друго невиждано чудо в наши дни ни разказва очевидецът Дмитрий Орехов[28]. В подмосковския град Иваново започнали да мироточат повече от 7500 икони. Седем хиляди и петстотин не е печатна грешка. Това е станало в периода от декември 1998 година до декември 1999 година в манастира „Свето Въведение“. Знамението в Иваново е било тема на много публикации в пресата и заснемане на филми и телевизионни предавания. В доклада по повод случващото се чудо, изпратен до руския патриарх Алексей II от архиепископа на Ивановска област Амвросий, пише за сформиране на комисия с членове от духовенството и миряните за изследване на обстоятелствата за масовото мироточение. Към тази комисия са включени и независими учени от Химико-технологическата академия, които взели за химически анализ проби от светото миро, появяващо се на иконите. Усърдието на комисията, както и разказите на очевидците, се заснемало непрестанно на видеофайлове с идеята да се съберат повече факти за мироточението. Идвали много поклонници и внасяли отвън икони за освещаване. Някои от тези икони също започвали да мироточат. Експертите, които се занимавали с изследването на чудото били категорични, че по състав такова миро не се среща нито в природата, нито в производството[29]. Други известни мироточиви икони са: „Света Богородица „Корен Иесеев“, намира се на остров Андрос (Гърция) в храма на св. Николай Чудотворец. От 1986 година досега обковът ѝ почти винаги е покрит с тънък слой миро, източвано от иконата[30]. Както и уважаваната от всички православни народи икона „Света Богородица Кикоска“. Тя се намира в Кикоския манастир на остров Кипър. Милостивата Божия Майка Кикоска „спасила умиращи, изцелявала болни, изгонила дявола, помагала на пътуващите, а когато идвали смутни времена, скърбяла заедно с хората, плачела и изливала целебно миро[31]“.

Както бе споменато в началото, съществуват изображения, които не са дело на човешка ръка. Към така наречените неръкотворни образи спада и иконата на св. Георги „Зограф“. Когато се е основавал манастирът Зограф на Атон през началото на X век, трима братя, родом от Охрид, започнали спор за името на новостроящата се обител. След една нощ, през която благочестивите братя се отдавали на труд и молитва и на сутринта влезли в църквата, видели, че на приготвената дъска за храмова икона бил изобразен ликът на св. великомъченик и победоносец Георги. Поради това чудо манастирът бил наречен „Св. Георги Зограф“, тоест „Живописец[32]“. В наши дни в град Киев през 1993 година на стъкло се самоизобразила иконата на Богородица „Призри на смирение“, това става в Свето-Въведенския мъжки манастир. Киевските учени, които изследвали това явление, установили, че светлосивите петна, които оформят образа, са от органичен произход и представляват неръкотворно изображение на Божията Майка с Младенеца, което на тъмен фон изглежда като негатив, а на бял като позитив[33]. Подобен случай има и в подмосковското село Велияминово, когато през 2000 година в местната църква на стъкло се появил най-почитаният образ на север – „Казанската“ Света Богородица[34]. Забележителен е и случаят, когато Богородица се появява на снимка. През 1903 година в манастира „Св. Пантелеймон“ на Атон, когато монасите се приготвяли за последен път да раздават милостиня за бедни, един от тях направил снимка, на която след проявяването се появила Богородица – излизаща от пламъци и смирено държаща къшей благословен хляб. В памет на това чудо атонските монаси не само, че не спрели да раздават милостиня, но и върху външната стена отляво на манастирските двери прикрепили и голяма каменна плоча, с увеличено копие на старата фотография с чудото на Богородица[35].

За друго дивно чудо ни разказва очевидецът митрополит Вениамин, който през 1923 година видял обновяваща се икона на Божията Майка. По крив диагонал от десния ъгъл до противоположния ляв ъгъл иконата била тъмна, а на другата страна съвсем светла и ясна[36]. В по-ново време през април на 2012 година, няколко дена преди Великден, в църквата „Св. Димитър“ в град Скопие потъмнелите стенописи сами започват да възвръщат цветовете си. Хиляди вярващи идват в църквата, за да наблюдават как постепенно се възстановяват златният цвят на ореолите на светците, както и златните ивици по дрехите им. Започват да се виждат и други цветове от фреските на над стогодишните стенописи, които досега са били неразличими поради потъмняването им от дима на свещите. Скопският митрополит Стефан, след като посетил храма, се разпоредил реставратори да изследват промените[37].

А сега ще разкажа за две забележителни икони, които се намират на гръцкия остров Кефалония. Преди по-малко от месец бях на този остров, за да наблюдавам и да опиша случващото се всяка година тук. На 13 август 2013 година посетих за първи път църквата „Успение Богородично“ в село Аргиня[38], известна с това, че в периода от 6 до 15 август се появяват така наричаните от местните жители Богородични змии. Тези змии се появяват от каменисто място, където е била старата църква до 1953 година, когато силно и опустошително земетресение разрушава почти всички сгради на острова. Сега новата църква е построена непосредствено до старата. В този ден в църквата пребиваваха 10 змии, а до 15 август броят им беше вече 12. До празника на Успение Богородично тези необичайни „енориаши“ спокойно реагират на човешкото присъствие, в този период на пребиваване в храма не хапят, познати са на науката като котешка змия (Telescopus fallax). Змиите пълзят по иконите и без притеснение преминават по ръцете на хората, когато те ги протягат. На 16 август, около 18:30 ч. малкото останали местни хора заедно с църковния служител взеха змиите от църквата и ги поставиха на мястото, откъдето бяха дошли. Тогава змиите, сякаш под някаква команда, си възвърнаха своята природа и започнаха да се крият в дупки и ниши, отдалечавайки се от нас. И така до другата година в неизвестност, докато се появят пак за Богородичния празник. Какво ли е това чудо? Отговора намерихме в съседното село Маркопуло, в което се отбивахме често. Там в храма пребиваваха други четири змии, дошли от камъните под камбанарията. Държаха се по същия начин, дружелюбни и кротки, разхождаха се по ръцете на многото хора, дошли да видят това дивно чудо. Местният свещеник ни показа иконата на Богородица, която била тук през 1705 година и на която монахини се молели на Богородица да спаси тях и тогавашния манастир от набезите на барбадоски пирати. Тогава вместо монахини пиратите намерили змии и като ги видели, се уплашили и побягнали. Оттогава в памет на това чудо всяка година се появяват Богородичните змии, а иконата, при която са се чули молитвите на монахините, е наречена „Света Богородица Фидуса[39]“. Херпетологът Андрей Стоянов[40], който се запозна с този случай, е категоричен, че не е обичайно това поведение на змиите по няколко причини. Появата на Богородичните змии в този период на годината не е характерен за тях, както и да пребивават спокойно на такива места, на които са обезпокоявани от много хора, няма научно обяснение.

Друга забележителна икона, която се намира на острова в селото Пастра, е „Панагия Крини“. По благочестива традиция на Благовещение като дар в храма се принасят на иконата на Богородица бели лилии, подобни на тези, с които ѝ се явил архангел Гавриил. Тези цветя се поставят в кивота, на иконата, където стоят без вода почти пет месеца, до празника на Успението на Богородица. И тогава става чудо, между 10 и 15 август на сухите стъбла разцъфват големи нежно бели плодници. На празника след литургията цветята от иконата се раздадоха на събралото се множество в храма[41]. За това, че върху изсъхналите стъбла, на които се появяват бели цветове, няма научно обяснение, ни уверява ботаникът Владимир Вълчев[42].

Чудотворните образи винаги са съпътствали живота на Църквата. По своята същност „чудото се проявява във видимата природа и има своята причина извън нейните естествени сили и закони. То свидетелства за действието на висша свръхестествена Сила и доказва Божията власт над природата[43]“.

_____________________________

*Публикувано в Християнство и философия, том І, изд. Парадигма, С., 2014, с. 46-54. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Става дума за Седмия вселенски събор, проведен в град Никея през 787 година.

[2]. Коев, Т., Православен катехизис и послание на източните патриарси за православната вяра, С., 1991, с. 234.

[3]. Ильин, И., Аксиомы религиозного опыта, М., 1993, с. 279.

[4]. Срв. Флоренский, П., свящ., Иконостас, СПб., 1993, с. 48.

[5]. Пак там.

[6]. Срв. Ростовски, св. Димитрий, Жития на светиите, т. Август, Атон, 2001, с. 306.

[7]. Срв. Pamphilus, Eusebius, The Ecclesiastical History, Philadelphia, 1833, book I, chapter XIII, p. 43.

[8]. Луис, К., Чудесата, С., 1998, с. 77.

[9]. Фиолетов,Н., Очерки християнской апологетики, М., 1992, с. 57.

[10]. Срв. Р-въ, С., Трябва ли да вярваме в чудесата, Духовна култура, 1932, кн. 48-49, с. 125.

[11]. Има няколко икони с името Кипърска, различаващи се една от друга. На въпросната икона, която се появява през 392 година, Богородица е изобразена седяща на престол, в ръцете си държи Младенеца, а от двете ѝ страни стоят ангели с палмови клонки. В долната част коленичат преподобните Пелагия и Мария.

[12]. Повече за тази църква пише в книгата Churches and Monasteries of Cyprus, Nicosia, 2002, p. 63.

[13]. Срв. Trumler, G., Athos the garden of the Virgin, Athens, 1999, p. 60.

[14]. Срв. Темелски, Х., Пътеводител по Атонската Света Гора, С., 2002, с. 37.

[15]. Срв. Благодеяния Богоматери роду християнскому: чрез Ее святые иконы. М., 1995. Фототипно издание.

[16]. В град Ченстохова, Силезко Войводство.

[17]. Иконата е известна и с името „Черната Мадона“.

[18]. Ростовски, св. Димитрий, Руно орошенное, СПб., 2003.

[19]. Срв. Мефодий, архиепископ, О знамения обновления святых икон, М., 1999, с. 145.

[20]. Срв. Чудотворни икони на Пресвета Богородица, Атон, 2006, с. 198.

[21]. Виж в книгата „Святая Гора Афон – обитель Богоматери“, Рекос ЛТД, Салоники, с. 100.

[22]. Темелски, Х., Пътеводител по Атонската Света Гора, С., 2002, с. 47.

[23]. Срв. Чудотворната икона на Господ Иисус Христос във Витлеем, прев. Иван Николов, С., 1998.

[24]. Виж Коев, Т., Православен катехизис и послание на източните патриарси за православната вяра. С., 1991, с. 103.

[25]. Срв. Любомудров, А., Знамения Божии от святых икон, 1991-1996 годы, СПб., 1997, с. 22-23.

[26]. Срв. Поселянин, Е., Сказания о чудотворных иконах Богоматери, Православных журнал „ Отдых христианина „, М, 2002.

[27]. Срв. http://www.solun.gr/holy-plases-greece/22.

[28]. Дмитрий Сергеевич Орехов, член на съюза на писателите в Санкт-Петербург, завършил СПбГУ със специалност изтоковед-филолог.

[29]. Срв. Орехов, Д., Чудо мироточения, СПб., 2009, с. 133-153.

[30]. Срв. Нектария, монахиня (Мак Лиз), Евлогите, М., 2009.

[31]. Победимской, С., Монастырь Пресвятой Богородицы Киккской, Никосия, 2007, с. 16-17.

[32]. Виж също THE HOLY MOUNTAIN ATHOS, Skete of Mikra Agia Anna, 2003, p. 111.

[33]. За това чудо се разказва във филма „Киевское чудо“ на режисьора А. Лесовога.

[34]. Виж „Наука и религия“, М., 2003, бр. 7.

[35]. Срв. Гаджева, К., Чудото с фотографията. – Във: Християнство и култура, С., 2008, брой 8, с. 99-107.

[36]. Срв. Вениамин, митрополит, Из того мира. Книга чудес и знамений нашего времени, М., 2010, с. 146-147.

[37]. Виж Стоjчевски, Г., презвитер, Живот и чудо. – Във: Премии, Скопjе, брой 81/82, 2012, бр. 81-82, с. 12-14.

[38]. Малко село в южната част на Кефалония с популация около 30 жители.

[39]. Виж повече по въпроса: The Virgin of the Snakes, Kefallonia, 2007.

[40]. Андрей Стоянов е херпетолог към отдел „Рецентни и фосилни земноводни и влечуги“ при БАН.

[41]. Виж повече във филма на Давида Гиоргобиани – „Для тех, кто от Бога“.

[42]. Доц. д-р Владимир Вълчев е специалист по ботаника и екология в института по ботаника при БАН.

[43]. С. Р-в, Трябва ли да вярваме в чудеса? – Във: Духовна култура, С., 1932, кн. 48-49, с. 114.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-50d