Христо Гяуров

Бог не оставил в безпомощно съ­стояние създадените от Него първи чо­веци Адам и Ева, след като те извър­шили най-големия грях, какъвто човек може да извърши по отношение към Бога – те пожелали да станат богове, да заемат мястото на своя Творец. Вед­нага след грехопадението Бог обещал на Адам и Ева, че ще им изпрати Спа­сител – Своя единороден Син, Който ще изкупи тях и тяхното потомство от греха, проклятието и смъртта, като при­несе Себе Си в жертва, и Който ще съобщи на човешкия род възвишени истини на вярата и нравствеността, необ­ходими за неговото духовно просвеще­ние и спасение.

До идването на Спасителя Бог давал на избрания от Него израилски народ, от средата на който трябвало да про­излезе Спасителят, наставления и на­реждания за устройството на неговия живот. Тези наставления и нареждания, давани по свърхестествен начин по различни поводи и при различни об­стоятелства, били записани от избрани и благочестиви мъже в отделни книги, сборникът на които носи названието Свещено Писание на Ветхия Завет.

Обещаният от Бога Спасител на съ­грешилото в лицето на Адам и Ева човечество, Който Спасител бил Вто­рото Лице на Света Троица – Единородният Син Божий, дошъл на земята преди близо две хиляди години, въплътен в лицето на Иисус Христос, и из­вършил изкуплението на човечеството, като му съобщил възвишени истини на вярата и нравствеността и като прине­съл Себе си в жертва върху кръста. Една част от това, което Спасителят Иисус Христос съобщил относно вярата и нравствеността и което Той извър­шил за изкуплението на човека, е за­писано от избрани и благочестиви мъже в отделни книги, сборникът на които носи названието Свещено Писание на Новия Завет; друга част пък се съдържа в Свещеното Предание, пазено в основаната от Иисус Христос Църква. В края на свое­то евангелие, в което излага живота, дейността и учението на Иисус Христос, св. апостол Иоан Богослов пише: „има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги“ (21:25). В на­званието на сборника, Свещено Писание на Новия Завет, е употребена думата „за­вет“ (на гръцки език διαθήκη), а на ла­тински – testamentum), защото в съдър­жащите се в него книги, както и в книгите на сборника Свещено Писание на Ветхия Завет, е изложен заветът на Бога към човека, тоест изложено е в тях всичко това, което Бог завещавал – съобщавал, в различно време и по раз­личен начин на човечеството относно истините на вярата и нравствеността и относно изкуплението и спасението.

Писатели на новозаветните свеще­ни книги са осем души. Пет от тях – св. св. Матей, Иоан, Петър, Иаков Алфеев, наричан още брат Господен, и Иуда Иаковов, наричан също брат Го­споден,- са от числото на 12-те апо­столи на Иисус Христос, двама – св. св. Лука и Марк, са непосредствени ученици и сътрудници на апостолите, и един – св. апостол Павел, е също апостол на Иисус Христос, само че избран след Неговото възнесение. Запазени са све­дения в древната християнска писме­ност, че св. св. Лука и Марк са били също избрани апостоли на Иисус Хри­стос; те са били от числото на Негови­те 70 ученици-апостоли. След чудото със св. апостол Павел по пътя за Дамаск Сам Бог казал на Анания, когато го изпращал да излекува Павел от слепо­тата му: „иди, защото той Ми е из­бран съд, за да понесе името Ми пред народи, царе и синове Израилеви“ (Деяния на светите апостоли 9:15). Евангелистите Матей и Марк написали по едно евангелие; евангелист Лука написал едно еванге­лие и книгата Деяния на светите апостоли; евангелист Иоан – евангелие, три по­слания и книгата Апокалипсис-Откро­вение; апостол Петър – две послания; апо­столите Иаков Алфеев и Иуда Иаковов написали по едно послание; апостол Павел написал 14 послания: до Римляните, две до Коринтяните, до Галатяните, до Ефесяните, до Филипийците, до Коло­сяните, две до Солуняните, две до Тимотей, до Тит, до Филимон и до Евреите. Всички новозаветни книги са значи 27 на брой.

Някои учени изказват мнението, че числото на тези книги в древност е било повече, и че някои от тях не са се запазили до нас. От думите на апостол Павел в 1 Коринтяни 5:9: „писах ви в писмото си – да нямате общение с блудници“, – и от думите му в Колосяни 4:16: „след ка­то се прочете това послание у вас, на­редете да се прочете и в Лаодикийската църква, а онова из Лаодикия (εκ Λαοδικείας) да прочетете и вие“, – спо­менатите учени извеждат заключението, че преди написването на първото си послание до Коринтяните апостол Павел бил написал друго послание до тях, незапазено до нас, и че той бил написал послание в град Лаодикия или пък до Лаодикийската църква, което също не се запазило до нас. Обаче в 1 Коринтяни 5:9 апостол Павел говори не за друго някое свое послание до тях, а указва на писа­ното от него за кръвосмесника в съ­щата глава на това си послание, в ня­колко стиха по-горе – в стиховете 3-5; посланието, за което говори апостол Павел в Колосяни 4:16, не е негово послание, незапазено до нас, а е послание на Лаодикийската църква до него, което предстоятелят на тази църква – Епафрас, му занесъл, когато отишъл при него в град Рим.

Сам Иисус Христос не написал ни­що през време на земната Си проповед. Известен е само един случай, когато Той писал – когато завели при Него жената, хваната в прелюбодейство. „А Иисус – повествува евангелист Иоан – се наведе надолу и пишеше с пръст по земята, без да обръща на тях (на книж­ниците и фарисеите – бележка наша) внимание“ (Иоан 8:6). Защо Иисус Христос не проповядвал Своето спасително учение не само устно, но и писмено; защо Той не ни оставил нито една книга, написана от Него ? На този въпрос може да бъде даден следният отговор. Иисус Христос е искал да разпространи Своето учение, като първоначално го насади чрез устната Си проповед в душите и сърцата на Своите апостоли, и след това те, когато се появят необ­ходимите обстоятелства, да изложат Неговото учение писмено, в книги. Уст­ната проповед на Иисус Христос оказ­вала извънредно силно влияние върху Неговите слушатели. Като разказва за проповедта на Иисус Христос в град Капернаум, евангелист Лука пише: „и бяха смаяни от учението Mv, понеже сло­вото Му беше с власт“ (Лука 4:32). Изпратените от първосвещениците и фарисеите слуги да хванат Иисус Хри­стос, като се върнали, без да Го били хванали, казали: „никога човек не е го­ворил тъй, както Тоя Човек“ (Иоан 7:46). Когато Иисус Христос запитал дванадесетте Си ученици, дали и те ня­ма да Го напуснат, както Го напуснали някои през време на беседата Му за небесния (евхаристичния) хляб, апостол Пе­тър отговорил от името на всички: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот, и ние по­вярвахме и познахме, че Ти си Хри­стос, Синът на Бога Живий“ (Иоан 6:68-69).

И апостолите на Иисус Христос про­повядвали отначало спасителното Му учение устно. Сам Той им поръчал да проповядват така Неговото учение, като в същото време им изтъкнал, че това, което те ще говорят в своята проповед, няма да бъде говорено от самите тях, а от Дух Свети. „Което ви говоря в тъмнина – съветвал ги Той, – кажете го на видело; и което чуете на ухо, разгласявайте от покривите… Не сте вие, които ще говорите, а Духът на Отца ви, Който говори във вас (Матей 10:27, 20). Също така и онова, което после апостолите написали в своите книги, било написано не от самите тях, а по вдъхновение от Дух Свети.

Със Своите думи към апостолите: „не сте вие, които ще говорите, а Ду­хът на Отца ви, Който говори във вас“ (Матей 10:20), – Иисус Христос указва не само на това, че в устната си про­повед апостолите ще говорят не от себе си, а по вдъхновение на Бога, на Дух Свети, но и на туй, че и при съ­ставянето на своите книги, те ще пишат не от себе си, но по вдъхновение на Бога, на Дух Свети. И действително, новозаветните свещени книги, написани от апостоли на Иисус Христос и от техни непосредствени ученици, не са обикновени човешки произведения, а са боговдъхновени книги, написани по вдъхновението на Бога, на Дух Свети. При писането на своите книги по вдъх­новението на Бога, новозаветните писатели запазвали своето съзнание, своята свобода и личните си свойства и каче­ства. В самите новозаветни книги има ясни указания за туй, че те са бого­вдъхновени. В първото си послание до Коринтяните апостол Павел пише: „Нам Бог откри това (което се съдържа в свещените новозаветни книги – бележка наша) чрез Своя Дух… Ние приехме не ду­ха на тоя свят, а Духа, Който иде от Бога, за да знаем това, що ни е дарувано от Бога; това и проповяд­ваме не с думи, научени от човешка мъдрост, а с думи, научени от Духа Светаго“ (2:10, 12, 13). За боговдъхновеността на новозаветните свещени книги, а също тъй и на всички книги в Библията изобщо, говори и апостол Пе­тър във второто си послание: никога по човешка воля – пише той – не е изречено пророчество, но от Дух Светий просветявани (υπό Πνευματος Αγίου φερόμενοι) са говорили светите Божии човеци“ (1:21). Под „пророче­ство“ тук ще трябва да се разбира написаното в свещените библейски кни­ги, а под „светите Божии човеци“ ще трябва да се разбират боговдъхновените писатели на тези книги. Като дока- зателство за туй, че така трябва да бъдат разбирани посочените думи на апостол Петър, ще приведем други негови думи, съдържащи се в същата глава на второто му послание: „Освен това – пише той – имаме по-достоверно не­що – пророческото слово (τόν προφητικόν λόγον), на което, добре правите, че давате внимание, като на светило, което свети на тъмно място, докле се ден развидели и зорница изгрее в сърцата ви“ (1:19). Няма никакво съм­нение, че тук под думите „пророческо слово“ ще трябва да се разбира „Божието слово“, съдържащо се в Свещеното Писание, което слово свети и просве­щава душите и сърцата на вярващите християни. Още по-ясно говори за боговдъхновеността на книгите, съдържащи се в Свещеното Писание, апостол Павел във второ­то си послание до Тимотей: „всичкото Писание е боговдъхновено (πάσα γραφή θεόπνευστος) – пише той на Тимотей – и полезно за поука, изобличаване, из­правяне и назидаване в правдата, за да бъде Божият човек съвършен и го­ден за всяко добро дело“ (3:16-17). Тъй като новозаветните книги, както и всички книги на Свещеното Писание изобщо, са написани по вдъхновение от Бога, те ще трябва да бъдат считани за сло­во Божие.

Свидетелства за боговдъхновеността на новозаветните свещени книги, както и изобщо на всички книги на Свещеното Пи­сание, могат да бъдат приведени от древната християнска книжнина. Св. Климент Римски (починал около 102 година), който е апо­столски мъж, тоест ученик на апостолите, пише в посланието си до Корин­тяните: „вие сте изследвали свещените писания, истинските, дадени чрез Све­тия Дух“ (45, 2). За боговдъхновеността на библейските свещени книги учи много ясно нашата Православна църква в осмия член от символа на вярата, който гласи: „вярвам, и в Духа Светаго, Господа животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците“. Тук под думата „пророци“ ще трябва да се разбират писателите на всички библейски свещени книги, чрез които писатели е говорил Дух Свети, и кои­то, значи, са написали своите книги по вдъхновение от Бога, от Дух Свети. Ще трябва да се има предвид, че ду­мата „пророк“ се употребява както в Свещеното Писание, така и в древното църков­но предание и в древната християнска писменост, не само за обозначаване на лица, които предсказват бъдещето, но и за лица – учители, наставници, които наставляват и устно, и писмено. Сам Иисус Христос е наречен „пророк“ в смисъл на учител, наставник (Лука 24:19).

И самото Свещено Писание – Библията, със своето дълбоко и възвишено съ­държание свидетелства за своята боговдъхновеност. Не е известна друга такава книга като Библията, която, по­добно на нея, да учудва човека със своето съдържание, да задоволява на­пълно всички стремежи на човешкия дух. Мнозина видни учени, писатели и философи са изказвали във възторже­ни думи своето възхищение от Библия­та Ние считаме за достатъчно да при­ведем само думите на великия френски писател Жан Жак Русо: „Признавам – казва той, – че величието на Писанието ме изпълва с учудване. Светостта на Евангелието говори на моето сърце. По­гледнете на философските книги с всич­кия техен блясък и важност: колко малки изглеждат те при сравняването им с тази Книга. Възможно ли е, щото тъй възвишената и в същото време тъй проста Книга да бъде човешко слово? Възможно ли е, щото Този, за Когото тя разказва, да е бил само човек? Мно­го естествено е да се допусне, че дей­ствително е съществувал Този, Който дал материал за тази Книга, отколкото да се предположи съгласието на няколко човека, за да я напишат“.

Прочетете още „Свещеното Писание на Новия Завет и неговото значение*“ →

Иван Панчовски

Никое учение не може да бъде напълно откъснато от личността на неговия създател. То носи в себе си печата на епохата, през която е създадено, отразява в себе си потребностите на по­-голяма или по-малка народна общност, сред която е отраснал и е бил възпитан неговият създател, съдържа в себе си творческите копнежи, усилия и постижения на съответната среда. Никое ве­лико учение обаче не е анонимно и чисто народно умотворение. Всичко в него, което е почерпено от миналия опит, от творческите предчувствия, напрежение и постижения на средата, от духа на епохата, през която е възникнало – всичко това е пречупено през призмата на една или няколко гениални личности и носи в себе си незаличимите следи на тяхната индивидуална характеристика и надареност. Ето зато правилното схващане и вярната оценка на което и да е велико – религиозно, философско, етическо или социално – учение ще бъдат възможни само въз основа на доб­ро познаване, от една страна, на образователния път и, от дру­га страна, на идейната самобитност на неговия създател. Само чрез проследяване на този образователен път, по който е вървяла, оформяла се е и е работила определена творческа личност, ще могат да се установят мащабите и качествата на нейната индиви­дуална надареност и на нейната идейна повлияност и зависимост или оригиналност и самобитност.

Същият метод ще бъде използван и тук, когато се поставя за изследване важният проблем за оригиналния характер на Христовото учение. Според догматическите определения на Църквата Иисус Христос е Богочовек, тоест Той съчетава в Себе Си божествена и човешка природа. Щом Иисус Христос притежава човешка природа, Той чрез нея е бил подчинен на естествените закони на телесното и душевното развитие, следователно е изминал и опре­делен образователен път в идейното Си израстване, формиране и творческо проявяване. Този образователен път трябва да бъде проследен, за да се установи какво Иисус Христос е можал да усвои от човешкия опит и духовност, колко и как го е отразил в учението Си и какво е вложил в него като резултат на Своята особеност и надареност, а по-късно и под влияние на божествената Си природа.

По този начин може да бъде хвърлена светлина върху проб­лема за оригиналността на Христовото учение. Този проблем е извънредно важен не само от научно, но и от религиозно гледище. Ако въз основа на убедителни, достатъчни и достоверни основания бъде оспорена и отречена оригиналността на Христо­вото учение, това означава да се оспори и отрече, ако не напълно, то в значителна степен, неговият божествен произход и характер, неговата безусловна ценност и вечна валидност, а заедно с това  и неговата спасителна способност. Ние можем да се съгласим донякъде с твърденията на съвременната прагматична философия, че въпросът за произхода на една идея няма непосредствено отно­шение и влияние върху въпроса за нейната обективна ценност и валидност. Ние също така можем да се съгласим в известна степен, че така наречените в логиката екзистенциални съждения не предопре­делят така наречените оценъчни съждения. Въпреки това едва ли подлежи на съмнение, че отричането на оригиналността, а заедно с това и на божествеността на Христовото учение, би го свело до възвишено човешко учение, което необходимо носи печата на човешка­та ограниченост, относителност, условност и преходност. Тогава Иисус Христос не би бил считан за божествен и вечен Учител и Спасител на човечеството, а най-много за гениален човешки, но заедно с това и временен учител и ръководител на човечеството по трудния естествен път на неговия възход към повече светли­на и доброта. Обявяването на Иисус Христос само за човешки учител логически би загасявало вярата в Неговата божествена, спасителна и вечна мисия в света и би водило до търсене на но­ви, по-висши и по-съвършени учители на живота.

По този идеен път отпаднаха от вярата в Иисус Христос и от Христовата Църква крайни рационалисти като американския учен Теодор Паркър, френския историк Ернест Ренан и руския писател Лев Николаевич Толстой. За тях е характерно изказването на Паркър, от което се възхищавал и което обичал да цитира Тол­стой. То гласи: “Христос бил велик Учител. Той проповядвал истинската, всеобщата религия – любовта към Бога и към човека. Но не трябва да се мисли, че в бъдеще не може да има такива и дори още по-велики учители. Ако ние мислим така, с това не ще умалим величието на Христос, а само ще придаем всемогъществото на Бога. Ако ли пък мислим, че след Христос Бог вече няма да се открива направо на хората, тогава с новите велики учители, когато те дойдат, ще се случи същото, което се случило с Христос; ще убият живия пророк, за да боготворят умрелия. Ако Христос не бе отстъпил от учението (на книжниците и фарисеите), което тогава се считало за истина, ние не бихме знаели Неговото велико учение. Какво би било, ако Той, както другите, беше казал: “Никой не може по-вярно от Моисей да обясни за­кона Божи?” Той би бил тогава нищо и Духът Божи би оставил душата Му. Но Той общувал с Бога и слушал Неговия глас, а не хората. Той не се боял нито от Църквата, нито от държавата и не се смутил, макар че Пилат и Ирод се сдружили, само за да Го разпнат. Да, Бог е също така близо до нас, както бил близо до Христос, и също така е готов да открие истината на всеки от нас, който поиска с целия си живот да Му служи.”

Тази умела и прелъстяваща аргументация може да загуби убедителната си сила и власт над умовете, ако чрез обективно изследване и достоверни съображения се подкрепи и подсили тезата на вярващите, че Христовото учение носи оригиналния отпечатък на Иисусовата богочовешка личност, че то е богочовешко, тоест че до него Иисус Христос се е издигнал не само по естествения път на Своето духовно развитие, но и чрез непосредственото съзерцание на абсолютната истина в предвечната Си божествена природа.

“Словото стана плът” (Иоан 1:14), тоест Бог Слово се въплътил, приел човешка природа и като действителен и истински човек живял на земята, между хората. Същото свидетелства близкият до онова време апостол св. Игнатий Богоносец: Иисус Христос “наистина се родил като човек”.

Щом Бог Слово приел плът и станал действителен човек, Ии­сус Христос растял в човешката Си природа, развивал се и се образовал според всички естествени закони. Това е отбелязано просто, ясно и недвусмислено от св. апостол Лука: “Младенецът растеше и крепнеше духом” (Лука 1:80). В същото Евангелие се намират две прекрасни допълнения на този текст. Първото от тях гласи: “Иисус пък преуспяваше в мъдрост и възраст и в любов пред Бога и човеците” (Лука 2:52). Във второто се съобщава на пръв поглед съвсем инцидентно, че Иисус бил “възпитаван” в На­зарет (Лука 4:16). Тези лаконично изразени евангелски свидетел­ства се потвърждават от св. апостол Павел. В своето послание до евреите той пише, че Иисус, макар да е Син Божи, се нау­чил на послушание и се усъвършенствал (Евреи 5:8, 9). Тук ясно се говори за човешката природа на Иисус Христос и за Неговия естествен път на израстване, учение, образование и усъвършенстване. Прекрасно е засвидетелствана и охарактеризирана тази страна от живота на Иисус от св. Юстин Философ и Мъченик, живял и писал през II-ри век след Рождество Христово. В “Разговор с Трифо­на Иудеина” той казва: “Иисус растял, както всички хора растат, отдавайки дължимото на всяка възраст и хранейки се с всякаква духовна храна.” Разкривайки друга, по-висша тенденция в мисълта си, св. Ириней Лионски засвидетелствал същата истина, когато писал за Иисус Христос: “Той дошъл да спаси всички: пеленачетата, децата, юношите, младите и старите; затова и минал през всички възрасти.”

Прочетете още „Образование и идейна самобитност на Иисус Христос*“ →