Валентин Велчев

Ричард Докинс изказва следната мисъл: „Една вселена със свръхестествено мъдър Творец със сигурност е по-различна от онази, която няма такъв. Всъщност едва ли може да има и по-фундаментално различие между тях, колкото и трудна да е практическата му проверка. Но този „дребен“ факт срива из основи и цялата изкусително „дипломатична“ теза, че науката би трябвало да пази пълно мълчание по централния въпрос на религията – този за Бога. Присъствието или отсъствието на подобен творчески свръхразум безспорно е научен проблем, независимо че поне за момента не намира практическо решение[2]“.

Чарлс Дарвин смята, че факторите на биологичната еволюция се свеждат до изменчивост, наследственост и естествен отбор. Ако обаче разглеждаме нещата строго натуралистично, бихме могли да отнесем неговото учение и към развитието на неживата природа. Руският космолог Андрей Линде (понастоящем работи към Станфордския университет) лансира идеята за така наречената „хаотична инфлация“. Според нея квантовите флуктуации на вакуума перманентно водят до пораждането на минивселени. Те се развиват изолирано, като първоначално се раздуват от инфлационни процеси, а по-нататък – съгласно класическата хипотеза за Големия взрив (фигура 1).

Казано накратко, според теорията за Мултивселена, при всяка поява на нов свят се наблюдава изменчивост в законите и константите на материята. Случайните повторения на някои от тях се разглеждат като един вид наследственост. Действа и естествен отбор, който запазва физичните структури – атоми, молекули, небесни системи, – когато, при съчетанието на необходимите параметри, те са устойчиви. Така оцеляват най-приспособените, които могат да дадат потомство, тоест да заченат нови бебета-вселени. По-нататък, на планети с подходящи условия, вече (химичната и) биологичната еволюция закономерно поражда живи, а някъде – и съзнателни същества.

Полският теоретичен физик Войчех Зурек разработва така наречената теория на „квантовия дарвинизъм“, за да отчете появата на обективната класическа реалност. Една от най-забележителните идеи тук е, че детерминираните свойства на обектите, които свързваме с класическата физика – координати, импулс и прочее – са избрани от менюто на квантовите възможности в процес, който е аналогичен на естествения отбор в еволюцията.

В посочената теоретична рамка свойствата, които се запазват са най-устойчивите (един вид най-приспособените). И както при естествения отбор, тук също в процеса на селекция оцеляват именно тези, които правят най-много копия на себе си. Това означава, че състоянията, които най-добре създават реплики в околната среда, са единствените, достъпни за измерване. Взаимодействието със средата ги декохерира в локализирано положение (тоест изчезва суперпозицията), така че да се наблюдава само едно единствено състояние. По такъв начин множество независими наблюдатели могат да правят измервания на квантовата система и да се споразумеят за резултата – а това е класическо поведение[4].

По отношение на абиогенезата немският физикохимик Манфред Айген предлага възможен биохимичен път за получаване на протоклетка, която не само е отворена система (тоест през нея протича поток от енергия, както и обмяна на вещества с околната среда), но съдържа и информативна молекула РНК, осигуряваща ѝ възможност за самовъзпроизводство. По-нататък М.Айген и П.Шустер дефинират синтеза като процес от хиперцикли, всеки един от които може да се опише със система нелинейни диференциални уравнения. Те смятат, че по аналогия с Дарвиновата еволюция при хиперциклите има химически отбор, водещ до конкурентна борба помежду им за мономерни молекули, тоест за „храна“[5]. (Разбира се, в неживия свят дарвинистката концепция се различава от нейната интерпретация в биологията).

Но щом като е възможно дарвинизмът да се приложи към мъртвата и живата природа, в такъв случай трябва да го приемем за универсална натуралистична парадигма, която обуславя самоорганизацията на мирозданието.

1. Каква е демаркационната линия между съзнателната и спонтанната подредба на мирозданието?

За интелекта не представлява никаква трудност да реализира процеси с безкрайно малка вероятност за осъществяване. Автомобилът е произведение на нашия разум. Възможно ли е той да се сглоби в резултат на природните стихии? Ще разгледаме само една от частите на двигателя. Да речем, имаме готов цилиндър. Каква е вероятността буталото към него да възникне случайно с подходящите форма и размери? Елементарните разсъждения показват, че тя е 1/∞, защото формите са безброй, както и размерите. (Нещата стават още по-невъзможни за реализация ако и самият цилиндър трябва да се появи по същия начин, така че тези два елемента да бъдат съчленени и системата да работи!) Конструкторът обаче без особени усилия, от безкрайно многото възможности, може веднага да определи подходящите параметри на елементите и като извърши някои изчисления да сглоби горните изделия (Ние много рядко си даваме сметка за необикновените способности на нашия ум!). След малко ще установим, че за появата на всемира се получават вероятности от порядъка на1/∞ⁿ, като построението на заобикалящата ни действителност обаче се оказва задача със значително по-голяма степен на сложност. Тоест за един съзнателен Бог е сто процента възможно да сътвори света, докато пред слепия случай (“часовникар” – по думите на Ричард Докинс[6]) изобщо не се открива никаква перспектива да се справи с подобно задание.

Намесата на интелекта се отразява и на естественото състояние на обектите и системите. Например, една футболна топка няма как сама да промени своето състояние на покой или посоката си на движение. Но играчите могат да променят нейния импулс, като със своята сила ѝ придават някаква скорост, насочвайки я според желанието си. Също така не съществува никаква пречка разумният и всемогъщ Творец след като създаде небесните тела да ги „тласне по техните орбити“ (според израза на Нютон). Нека да си припомним парадокса, който съществува в нашата Слънчева система: Масата на всички планети е едва 1/750 от масата на Слънцето, но при разпределението на общия момент на количеството движение (момента на импулса) над 98% от него се пада на планетите, а по-малко от 2% – на Слънцето. Но дали по естествен път е възможно да се стигне до толкова драстично нарушение на момента на импулса, или е необходима допълнителна разумна намеса?[7] Затова, ако се докаже, че структурите на нашия свят не са формирани в резултат от действието на природните закони, това също ще потвърждава намесата на интелигентен Създател.

С други думи, научният аргумент за съществуването на Бога, който ще представим ще бъде обусловен от доказателството за статистическа и физическа невъзможност за самоорганизация на материята, от което по необходимост ще следва наличието на „свръхестествено мъдър Творец“!

2. Предизвикателството

През 2010 година излезе книгата „Великият дизайн” на прочутия британски космолог и популяризатор на науката Стивън Хокинг, написана в съавторство с американския физик Ленард Млодинов. Тази книга успя да скандализира религиозните лидери[8] още преди отпечатването си с намеците на авторите, че в нея те са успели да опровергаят сър Исак Нютон, който е твърдял, че Вселената няма как да е възникнала от хаоса, а е дело на всемогъщата Божия десница[9].

Според Питър Галисън „Всеки автор би завидял на Хокинг и Млодинов за вниманието, оказано на книгата им „Великият дизайн” от страна на архиепископа на Кентърбъри, на главния равин и на председателя на Съвета на мюсюлманите във Великобритания. И тримата търсят теоретични „оръжия”, които да им помогнат да окажат отпор на мнението на двамата физици, които в своя общ труд разколебават вярващите относно съществуването на Бог”[10].

Редица други изследователи също се присъединяват към посоченото становище, като смятат, че науката е най-силната противоотрова срещу ретроградното философско и религиозно мислене. Известният физик Лорънс Краус дори ни съветва: „Забравете за Иисус – звездите са умрели, за да се родите вие[11]”.

Ние ще приемем „хвърлената ръкавица” и ще се постараем да отговорим на предизвикателството, отправено към християнството от натуралистите измежду съвременните учени.

Прочетете още „Опит за представяне на научен аргумент за съществуването на Бога[1]*“ →

(Книгата на Валентин Велчев отстранява вековни заблуди, на първо място сред които е клеветата за несъвместимостта между християнската вяра с нейното учение и науката, както я разбира Новото време. В дебат с налагани натуралистични теории авторът посочва неточности, предвзети интерпретации на факти и произволни спекулации. Но не това е основното. Ударението пада върху изграждането на обосновани хипотези, търсещи отговор на фундаментални въпроси като произхода на вселената, на живота, на мисленето и т. н. Построено едновременно естественонаучно и богословски, изследването се нарежда сред тези, които необходимо трябва да бъдат взимани предвид при подхода към базисните и решаващи теми на съвременната наука).

Валентин Велчев

Част втора

Тайнството на живота

…………………………………

5. Произход на човека

През 2015 година изследователи от Кеймбридж стигат до извода, че в човешкия геном присъстват (поне) 145 чужди гени, които са попаднали при нас не само от прокариоти, но и от многоклетъчни еукариоти. Алистър Крисп и колегите му чрез специален алгоритъм оценяват всеки човешки ген за сходството на последователностите му с тези на бактерии, протисти, гъби и други. Допуска се, че попадналият в човешките клетки ген се променя, така че не се очаква 100-процентова прилика, на ако сходството е в границите на 50-90%, се счита, че той се е появил в резултат на хоризонталния пренос на гени. Забележително според тях е, че чуждите гени продължат да работят на новото място и при хората кодират някои имунни белтъци, както и много метаболитни ензими, отговорни за разграждането на мастните киселини, обмяната на аминокиселини и редица други биохимични процеси. Тези гени са проникнали в генома на човека още от времето на общия прародител на приматите, тоест преди около 100 милиона години[1].

Защо не можем да се съгласим с този извод?

а) Щом чуждият ген се трансформира в резултат на случайни мутации, няма никакво значение колко е близък до човешкия – вероятността да стане идентичен с него си остава 41000 = 10602 (виж изчисленията, които прави малко по-напред д-р Джонатан Сарфати). С други думи, дори един такъв ген не може да се превърне в човешки не за 100 милиона години, а за много повече време, отколкото е предполагаемата възраст на Вселената, а какво да говорим за цели 145!

б) Ако приемем, че в нашите клетки съществува механизъм, който оказва помощ за правилното подреждане на нуклеотидите на проникналите чужди гени, веднага изниква въпросът „откъде се е появил той?“. Нещо повече, тук става въпрос за гени, които нямат аналог в ДНК на хората, тоест дори да има такъв механизъм откъде би могъл той „да знае“ как да подреди нуклеотидите им, така че да произведат белтъци, които да са в синхрон с нашите?

в) Възможно ли е чуждите гени да синтезират белтъци, които да функционират правилно в клетките на човека? Или да знаят в кои точно от тях да се експресират и кога?

При средностатистически ген от 1000 нуклеотида и 50-90% сходство, това означава разлика от 100 до 500 нуклеотида. Като разделим на 3 (понеже кодоните са от три нуклеотида) следва, че всеки белтък, който ще бъде изфабрикуван от един такъв ген, ще има средно около 330 аминокиселини, като от тях 30 до 160 ще бъдат различни от човешките. Ясно е, че това увеличава твърде много вероятността неподходящите аминокиселинни секвенции да се намират в „активните центрове“, тоест областите, които в най-голяма степен обуславят функциите на тези белтъци, което неминуемо ще ги изважда от строя. Тоест активните центрове на чуждите белтъци няма да действат ефективно в човешкия организъм, а и няма да работят в синхрон със собствените ни белтъци. Като се има предвид, че става въпрос за протеини, участващи в имунния отговор или за ензими, катализиращи сложни метаболитни пътища, е доста наивно да смятаме, че организмът ни може да оцелее в борбата за съществуване, при условие, че голям брой белтъци в него не само не функционират както трябва, а напротив – допускат или причиняват изключително тежки заболявания*.

г) Добре известно е, че (почти) всеки фенотипен признак се определя от голям брой гени, както и, че един ген често влияе върху редица признаци. Отново ще повторим, че 145 неизправни гени са прекалено много и ще разбалансират роботата на целия организъм. Следва, че това са уникални човешки гени, а не получени чрез хоризонтален трансфер от други видове, като същото може да се каже и за основните гени, които определят структурите и функциите на всички биологични организми. 

Като не поставяме под съмнение хоризонталния генен трансфер при прокариоти, протисти, гъби и дори при по-висши многоклетъчни†, посочените възражения ни карат да смятаме, че той няма никаква еволюционна роля, тоест не спомага за усложняване на устройството на организмите. Лишена от неговата твърде съществена подкрепа обаче, еволюционната теория твърде здраво зацикля, понеже, както стана въпрос по-напред, няма никакъв шанс да обясни прехода от бактериалната клетка до човека в рамките на четири милиарда години!

Доминик Стейтъм на друго място пише: „Еволюционистите твърдят, че разликата между геномите на хората и шимпанзетата е „само“ около 4 или 5%, показвайки с това, че сме много близки роднини**. Но тъй като тези геноми са толкова големи, това всъщност означава огромна разлика по отношение на генетичната информация. На практика има около 35 милиона „генетични букви“ (тоест нуклеотидни бази – бележка на автора – Валентин Велчев), които са различни плюс около 45 милиона открити в човека и липсващи в шимпанзето, и около 45 милиона открити в шимпанзето, но липсващи при човека[2]. Освен това е известно, че хората и шимпанзетата притежават различни поредици от аминокиселини в поне 55% от своите протеини[3]. Според проф. Дейвид де Вит, за да се разделят двата вида и да се обособи толкова невероятна разлика в техните геноми – 20 милиона в генетичната линия, водеща към съвременните човекоподобни маймуни и 20 милиона в линията, водеща към съвременните хора, биха били нужни около 40 милиона мутационни събития[4].

Еволюционистите вярват, че много от тези мутации биха били неутрални по отношение на своя ефект и поради това не биха били предмет на естествен подбор. Но би ли могъл естественият подбор да подейства върху благотворните мутации, за да промени същества, подобни на човекоподобните маймуни, в хора?

Прочетете още „Откъс от книгата  „Великият Дизайнер. Задочен дебат със Стивън Хокинг““ →

Публикувано на 22.12.2012 от Dragan Bachev

Какво казва науката?

Проф. д-р Д. Свиленов, инж. П. Щудер, В. Граф

Големият взрив

По въпроса за произхода на Вселената еволюционистите поддържаха десетилетия наред хипотезата за така наречения голям взрив. Тъй като днес все още се срещат привърженици на тази хипоте­за, ние ще я представим в схематична форма и ще посочим на­учни факти, които напълно я отричат. Според тази хипотеза цялата материя на Вселената е съще­ствувала първоначално под формата на малка свръхконцентрирана маса, известна в литературата като „космическо яйце“. Това „космическо яйце“ експлодирало. Получените милиони мате­риални частици се отдалечавали с огромна скорост от центъра на експлозията, започнали да изстиват, като по този начин се формирали галактики, системи, планети и, разбира се, нашата Земя. След определено време тези космически тела отново ще се съберат, ще образуват отново „космическо яйце“ и този цикъл ще се повтаря на всеки 20 милиарда години. Вселената няма край, материята е вечна. Така гласи в резюмиран вид хипотеза­та за произхода на Вселената.

Научни факти, противоречащи на хипотезата за „големия взрив“:

1)Тази хипотеза не може да отговори на въпроса как и откъ­де е възникнала материята и се е обособила в тази свръхконцентрирана форма (на космическо яйце). Материята не може да възникне от само себе си. Това противоречи на Първия закон на термодинамиката, тоест Законът за запазване на енергията. Тя никога не се губи, не изчезва, но се трансформира от една фор­ма в друга. А това означава, че нова енергия не може да възник­ва, нито пък съществуващата да се умножава. И още, енергия не може да възниква от само себе си, а трябва да бъде създадена от някого – както и животът не може да възниква от само себе си. Това е възможно единствено чрез творчески акт. За него го­вори Библията.

2)Теорията за „първичния взрив“ противоречи на Втория закон на термодинамиката (Закон за ентропията или за енер­гийната рецесия), съгласно който „всяка система, оставена сама на себе си, винаги се стреми от подреденост към загуба на тази подреденост, към хаос, към деструкция, към разпадане“. Кра­сивите автомобили един ден се превръщат в куп ръждясало желязо, къщи и красиви замъци – в руини, горещата вода изсти­ва, здравият човек се превръща в безжизнена материя. Този уни­версален закон означава, че в Природата е невъзможно разви­тие от нисшето към по-висшето и материята не е в състояние да се самоорганизира. Материята е подчинена на Закона на разпа­дането, разграждането, на ентропията, тоест на движение от слож­ното към простото. Такъв е законът на физиката и той е в пълно противоречие с учението на еволюционната теория. Вселената остарява и върви безвъзвратно към своя край.

Според физичните закони материята не е вечна, а това потвърждава учението на Библията: „Небе и Земя ще преми­нат“.

3)Съгласно теорията за „първичния взрив“ материята е веч­на, а енергията е форма на изява на материята. Това е в пълно противоречие с физичния закон на 20-то столетие (Законът на Айнщайн). Немският физикоматематик и носител на Нобелова награда А. Айнщайн постулира еквивалентните взаимоотноше­ния между материя и енергия, като доказа, че материята е фор­ма на изява на енергията – точно обратното на това, което еволюционната теория учи. И в този пункт еволюционната тео­рия противоречи на науката.Законът на Айнщайн потвърждава по категоричен начин библейския модел за произхода на Вселената.

4)След като науката откри и човешката опитност потвържда­ва Втория закон на термодинамиката, ние сме задължени да поставим въпроса за хармонията в природата и изключител­ната сложност на феномена „живот“, а именно: Как са възмож­ни те, на какво се дължат? Единственият логичен отговор гла­си, че съществува висша Сила, Която регулира хармонията във Вселената и комплексността на живота.

Тази Сила ние наричаме Бог.

5)Ако теорията за „първичния взрив“ беше вярна, как да обясним тогава някои от специфичните особености, характер­ни за планетата Земя?

Ето някои от тях:

– разстоянието от Слънцето и от Луната.

– Равномерното и константно излъчване на слънчева топли­на.

– Големината, масата и ротационните особености на Земя­та.

– Кислородно-въглеродното съдържание в атмосферата.

Това са само някои абсолютно задължителни предпоставки за съществуването на живота. Съчетаването на множество та­кива особености изключва случайността. Тогава остава един­ственото обяснение – съществуването на разумна Сила, Която целенасочено е създала тези предпоставки на Земята, за да на­прави възможен живота.

Тази Сила ние наричаме Бог.

6)Планетите на Слънчевата система притежават подчерта­ни различия помежду си (големина, повърхност, геофизична плътност, ротационна скорост, отдалеченост една от друга, хи­мичен състав, планетарна атмосфера и така нататък). Астрономите са установили, че различията между останалите тела в Космоса са още по-големи. Как се идва до тези различия, щом всички небесни тела имат еднакъв произход? Това е невъзможно да се обясни чрез теорията на „първичния взрив“.

7)Логично е да очакваме, че след взривяване ще настъпи хаос, в този случай – хаос във Вселената. Науката астрономия твърди: Във Вселената цари изключително впечатляващ и уди­вителен порядък, хармония и закономерност. Кой би дръзнал да оспори изключителната хармония и точност в движението на планетите в нашата Слънчева система? Елементарната логи­ка ни кара да търсим обяснението за този порядък в съществу­ването на Творец, Който е създал Вселената и бди за хармония­та в нея. Това показва и Законът за причинно-следствените връзки.

Произход на човека

Биологичната еволюция на човека е любима тема не само в образователната система. Тя се предлага под различни форми както в масмедиите, така и в широко предлаганата на книжния пазар научнофантастична и общопопулярна литература. Всеки от нас е виждал рисунки на космати маймуноподобни човеци, насядали край огъня в пещерата. Еволюционната реконструк­ция на човека, която може да се види в музеите, пресата и учеб­ниците по биология, е доста атрактивна и впечатляваща. Тя бързо завладява въображението на наблюдаващия и не оставя място за съмнение относно нейната научна стойност.

Ето как учебниците по биология представят еволюционно­то учение относно биологичната еволюция на човека:

-Приматите (най-висшите бозайници) са възникнали преди 65 милиона години

-Най-старата маймуна (парапитек) се появява преди 28 ми­лиона години

-Предшествениците на човекоподобните маймуни (плиопитек и дриопитек) – преди 20 милиона години

-Рамапитекът се появява преди 14 милиона години

-Австралопитек (маймуночовек), живял преди 3,2 милиона години

-Хомо хабилис, появил се преди 1,8 милиона години

-Хомо еректус, живял преди 800,000 години

-Неандерталският човек, появил се преди 300,000 години

-Хомо сапиенс (разумният човек), появил се преди 150,000 години. Тази еволюционна последователност показва значителни отклонения в различните учебни пособия и научнопопулярни книги. Тези отклонения варират от порядъка на стотици хиляди до милиони години, което за еволюционната теория е нещо дреб­но и незначително. По-важно е обаче откъде идват тези разли­чия? Обяснението трябва да се търси в негодността на палеон- тологичните методи (вкаменелостите и радиоизотопното раз­падане) за определяне възрастта на намерените находки. Това е и причината, поради която през последните години видовата принадлежност на добилите популярност находки от т. нар. хоминиди е поставена под съмнение както от учени-палеонтолози, така и от мнозина еволюционисти-антрополози.

Ние ще споменем съвременните схващания относно видо­вата принадлежност на някои от най-често тиражираните „хоминиди“:

Австралопитек: Открити са голям брой различни вкамене­лости. Смятало се е, че е прародител на човека, живял преди 2­3 милиона години в Африка. Множеството изследвания днес показват, че това е изчезнал вид маймуна, нямащ родствена връзка с човека.

Дълги и драматични са дискусиите в литературата относно автентичността и научната стойност на различни вкаменелос­ти, отнасящи се към групата на т.нар. „предисторически човек“ (Pitecanthropus erectus). Ще споменем някои от тях (18, 25):

–Човекът от Ява – днес е установено, че намерените вкаменелости принадлежат към два вида: черепът е на маймуната гибон, а бедрената кост е от съвременен човек.

–Кенийският човек – оказа се, че е съвременен човек.

–Пекинският човек – вдигна се голям шум около находката, но наскоро се установи, че е фалшификат. Вкаменелостите набързо изчезнаха.

–Пилтдаунският човек – оказа се, че е добре обмислена из­мама. Вече напълно забравен.

– Откритият в САЩ зъб, приписван на т. нар. Hisperopithecus – оказа се, че е част от отдавна изчезнал вид дива свиня.Предполагаше се, че намереният през лятото на 2002 година в Южните Родопи на България череп има особено важна стой­ност в еволюционната верига на съвременния човек. Вестни­ците публикуваха тази „сензационна новина“ на първите си стра­ници. Наскоро анатоми от Лесотехническия университет в Со­фия установиха, че това е череп на говедо (!) Сензационната новина се забрави много бързо… Така масмедиите често мани­пулират и формират общественото мнение.

– От групата на еволюиралия през последните 150,000 годи­ни съвременен човек най-популярни са находките на неандерталски и кроманьонски човеци. Днес специализираната лите­ратура изобилства с публикации, определящи неандерталеца като истински човек, различен от съвременния толкова, колко­то се различават една от друга днешните раси. Една от харак­терните му особености е големината на мозъка – 1600 куб. см, тоест с 200 куб. см по-голям от средния размер на днешния човек. Този факт поставя еволюционната теория в затруднение по въпроса за произхода на интелигентността: дали последната е плод на еволюционно развитие или е в зависимост от големи­ната на мозъка, или пък има друг произход?

Ако към тези данни се добави и изключително интересният факт, че процентно към общото тегло най-голям е мозъкът при мишката (6,6%), а при човека е 2 до 2,5% от общото тегло, ще разберем, че човешкият мозък притежава качествени стойнос­ти, каквито няма никой друг биологичен вид.

Ще цитираме част от статия в списание Science News (102, 18, 1972, 324):

„Миналата година Лийки и сътр. намериха три челюсти, ко­сти от крака и повече от 400 изработени от човек каменни оръ­дия на труда. Тези находки бяха приписани на вида Хомо и възрастта им бе определена на 2 милиона години…Мозъчната кухина е твърде подобна на тази на съвременния човек…За наша изненада вкаменелостите показват, че характерното за човека ходене на два крака се е развило най-малко преди 2,5 милиона години“ (18).Логичният извод от тази публикация е, че съвременният чо­век е живял преди неандерталеца и „хомо еректус“, тоест епохата на т. нар. плиоцен. Естествено това елиминира преките еволю­ционни прародители на човека. Впрочем в тази сфера литера­турата изобилства с противоречия и куриози, граничещи поня­кога с научната фантастика.

Германският вестник „Sudwest Presse“ (14.11.2007) в публи­кация под заглавие „Фосилна находка от Кения поставя еволю­ционната теория под въпрос?“ цитира световноизвестното ре­номирано списание на американската академия на науките „The Proceeding of the USA Academy of Sciences“. Там четем: „Япон­ски и кенийски археолози открили в Кения остатъци от неизве­стен досега маймуночовек, която находка поставя под съмне­ние развитието на приматите (висшите бозайници, б. а.)… Гене­тичните изследвания на находката дават основание на учените да твърдят за напълно различно развитие на човека и маймуни­те още от около преди 8 милиона години“.

Еволюционистите досега твърдят, че това било станало пре­ди около 3 милиона години. Разбира се, един период от 5 мили­она години не е кой знае колко време за еволюционната тео­рия…

Радостно е, че напоследък все по-често се появяват добросъ­вестни учени, на които истината е по-ценна, отколкото спекула­циите на еволюционната теория. Цитираме статия под заглавие „Човечеството не е толкова старо, колкото се приема“ от сп. „ЕТОС“ № 5 от 2005 година. „Заради явна научна измама франкфуртският професор по антропология Reiner Protsch е уволнен и из­пратен в пенсия. Protsch съзнателно е определил скелетна на­ходка от човек на възраст от 36,000 години. Екип от експерти от Оксфорд установили, че тази находка не е по-стара от 7,400 го­дини. Това дава основание на други експерти да поставят под съмнение определените от Protsch възрастови стойности на други фосилни находки, които се оказали манипулация. Това дава основание на учените да считат, че историята на човечест­вото не е толкова стара, както учи еволюционната теория.“

В специализираната палеонтологична литература преобла­дава становището, че досега не са намерени доказателства от вкаменелости, представляващи преходни форми между майму­на и човек. В подкрепа е и фактът, че между маймуна и човек съществува непреодолима генетична бариера, както впрочем и между всички останали биологични видове. Човекът винаги е бил човек и маймуната винаги е била маймуна. Няма обектив­ни доказателства за еволюцията на човека от маймуната или от някой друг животински прародител.Днес на много места в света (Южна Америка, Югоизточна Азия, Африка, Австралия, Нова Зеландия и т. н.) живеят диви племена. Техният начин на живот наподобява в много отноше­ния описания в учебниците начин на живот на т. нар. „пещерен човек“. Но днес никой не счита тези диви племена за по-нисш стадий от развитието на човека или за по-малоценна човешка раса. Единственото обяснение е, че в резултат на изолация, не­дохранване, невежество и мутации тези племена са деградира­ли в интелектуално, социално, техническо и анатомично отно­шение, което е довело до израждане и постепенно изчезване на някои от тях. Днешните диви племена не се разглеждат като същества, достигнали определен етап в еволюцията на Homo sapiens, а тъкмо обратното – стигнали са определен етап в де­градацията (инволюцията) на човешкия вид. И с основание мно­зина учени палеонтолози си поставят въпроса: дали и някои от вкаменелостите нямат такъв произход?

Ембриология и еволюция

Еволюционната теория учи, че по време на ембрионалното си развитие (онтогенеза) човешкият зародиш повтаря стадиите на своето историческо еволюционно развитие (филогенеза). Тази концепция е развита от немския еволюционист Ернст Хекел (1866) като т.нар. „биогенетичен закон“. Този закон гласи: онтогенезата повтаря филогенезата. Според него в човешкия за­родиш се появяват най-напред хрилни цепнатини както при ри­бите; в по-късните стадии (четвъртия месец) човешкият плод е изцяло покрит с косми и прилича на зародиша на човекоподоб­ната маймуна. Това показва според Хекел, че човекът произли­за от животинския свят, тоест при развитието си в майчината ут­роба човешкият зародиш наподобява различни животински ста­дии, през които е минал (едноклетъчно, многоклетъчно безгръбначно, риба с хриле, маймуна с опашка и накрая човеш­ко същество).

Тази концепция заедно с рисунките на Хекел се срещат в учебниците по биология и днес. Тя се приема като много важно доказателство за животинския произход на човека.

Какво казва науката?

Няколко месеца след излизането на тази публикация Хекел е подложен на масирана критика. Професорът по анатомия от Базел Рютимайер и професор Уилям Хис от Лайпциг, както и изтъкнати ембриолози от това време обвинили Хекел, че него­вите рисунки са фалшиви. Хекел умишлено нарисувал еднакви ембриони, под които написал различни имена (!). Критичната кампания срещу Хекел се развила и продължила широкомащабно. Световноизвестни специалисти потвърдили, че повечето от рисунките на Хекел са фалшифицирани. Ембриологът Dr. Michael Richardson в сътрудничество с ембриолози от различни страни на света сравняват рисунките на Хекел с действителни ембриони на съответните видове и установяват, че рисунките на Хекел не съответстват на действителността. Цитираме учеб­ника по биология (глава „Еволюция“, стр. 72) на Peter Hoff и сътр. (53), по който се преподава в Германия: „Критиката на концепцията на Хекел и неговите рисунки е започнала веднага след публикуването им. Хекел е обвинен, че под еднакви емб­рионални рисунки е написал различни имена, при което Хекел дословно пише: Ако сравните младите ембриони от куче, пти­ца и костенурка, вие ще се убедите, че те са напълно еднакви помежду си. И действително тези рисунки са абсолютно еднак­ви. Хекел е трябвало да приеме тази критика и да признае, че там, където не е разполагал с достатъчен материал, той сам си го е нарисувал, просто за да потвърди концепцията си, която е създал“.Цитираме и учебника по биология на Ботев и сътр. (стр. 111): „На четвъртия месец от развитието си човешкият плод прилича на зародиша на човекоподобна маймуна и е изцяло покрит с косми“. Това не отговаря на истината. Съветваме авто­рите на учебника да се обърнат към който и да е гинеколог и да го попитат дали е така. Гинекологът ще им се изсмее в лицето! Жалко е, че се допуска такива нелепости официално, съзнател­но и безотговорно да се изучават от младите хора като „истини“ на еволюцията… Ето на такива основи е поставен този т. нар. „биогенетичен закон“ на Хекел, а чрез него и цялата еволюци­онна теория…

Вече казахме, че много учени-ембриолози разобличиха тази лъжа. Един от тях е гьотингенският ембриолог Erich Blechschmid, който постулира биологичния „Закон за запазване на индивидуалността“. Блехшмид, както и редица други учени доказват, че ДНК на човека се различава от ДНК на останали­те биологични видове. ДНК на оплодената човешка яйцеклетка носи от самото начало на развитието на ембриона всички беле­зи, специфични за човешкия вид. А ДНК молекулата е носител на кодираната генетична информация, определяща цялостното развитие на индивида – от оплождането до смъртта. Знае се, че генетичният код е неизменяем и е абсурдно да преминава про­изволно по време на ембрионалното развитие през въображае­ми ембрионални стадии на някаква еволюционна верига. Това доказват молекулярно-генетичните изследвания. Ембриото на който и да е вид показва от самото начало специфичните особе­ности на този вид. Такова е и библейското учение по този въпрос – Библията назовава нероденото още дете „един малък човек“ и затова при аборта се отстранява не някакво си животно, а се убива един човек.От началото и до днес този т. нар. „биогенетичен закон на Хекел“ се отрича не само от учените-специалисти; самите еволюционисти се дистанцират от него. Ето какво пише един от известните еволюционисти, B.Rensch: „Формулираният от Хе­кел основен биогенетичен закон…не е убедителен, понеже емб­рионалните стадии не могат да се приравняват към развитите стадии на видовите предшественици“ (7). Още по-ясен е D. Peters: „Както за основния биогенетичен закон, така и за дру­гите подобни е възможно само едно заключение: той трябва да се забрави…Това е единствената мярка, която ще попречи в бъде­ще филогенетиката да си служи с неверни или безсмислени ар­гументи“ (7).

Признават го и по-новите учебници по биология. Цитираме отново Peter Hoff (53): „Фактически ембрионалното развитие не повтаря историческото развитие на вида. Напротив, то по­казва при всеки вид специфичните му особености…А за такова повторение в напредналите ембрионални стадии и дума не може да става. Така зародишът при бозайниците няма хрилни цепна­тини, а само заложби на такива…Ембрионалното развитие при гръбначните показва сходство с това при бозайниците, рибите, влечугите и птиците, но то никога не преминава през тези ста­дии“ (стр. 72).

Едно сравнение от обикновения живот ще ни помогне да разберем по-лесно тази обикновена истина: Всеки нов строеж изглежда в началото по един и същ начин. Всички сгради в на­чалните им фази си приличат. Но с напредване на строежа раз­личията изпъкват все по-ярко и накрая се получава такава сгра­да, каквато е планирана. Материалите са еднакви, строителни­те работи и методи на строеж също, но строителният план (това е кодираната генетична информация в биологичния свят) е ко­ренно различен.Това са само някои от научните факти, които разкриват, напълно разобличават и отричат спекулативните твърдения на Хекел. Въпреки този научен скандал учебниците по биология в много страни на света продължават да тиражират в пълен или съкратен вид тези фалшифицирани рисунки на Хекел.

Измамата на Хекел остави тежки и драматични последствия не само за науката, но за човечеството като цяло. Хекеловата концепция за развитието на ембриона заедно с еволюционния фактор на естествения отбор донесоха и продължават да носят ужасяващи последствия през последните 70 години. Модер­ната абортна епидемия е един от тези плодове. Логиката е мно­го проста: след като плодът в утробата на майката през първата половина на бременността не е човек, а някакво си животно, той спокойно може да бъде убит и абортиран. Всички световни и регионални войни в историята на човечеството през послед­ните 100 години не са дали толкова човешки жертви, колкото са убитите чрез аборт човешки ембриони само в Европа (!) … Ето това са „добрите“ плодове на Хекел и Дарвин, от които щедро се възползва съвременният и модерен човек! За съжаление, тази лъжа се преподава до днес като научна истина в образователна­та система на много държави по света.

Рудиментарните органи?

При обучението по биология на учениците се преподава, че рудиментарните органи са важно доказателство за еволюцията на растителния и животинския свят. Цитираме учебника по би­ология на Ангелов и сътр.: „В хода на еволюцията функцията на даден орган може да изгуби своето значение…в резултат на което тя отпада и този орган постепенно закърнява и става ру­диментарен“ (стр. 56). Според това схващане на еволюционна­та теория рудиментарните органи представляват непотребни остатъци от структури, които в предишен еволюционен стадий са имали важни и полезни физиологични функции.

Нашият коментар:

1)Когато се е формирало това „доказателство“ за еволю­ционната теория, при човека се изброяват около 180 такива рудиментарни органи. Някои от органите, считани за рудимен­тарни, са щитовидната жлеза, тимусът, опашната кост, епифизата, мускулите на ухото, сливиците, апендиксът, последните кътници (мъдреците), окосмяването на тялото и т. н. В учебни­ка по биология на Б. Ботев и сътр. те намаляват на 90 (стр. 109). С развитието на микроскопската анатомия и физиологи­ята числото на тези органи намалява още повече. В учебника по биология на Hoff и сътр. се изброяват 10 рудиментарни ор­гани. Днес всеки знае, че някои от споменатите по-горе орга­ни, считани за рудиментарни, имат много важни функции за развитието и физиологичната защита на организма. Едва ли някой би казал, че щитовидната жлеза е ненужен орган, а да не говорим за епифизата. Всеки лекар знае, че апендиксът съдържа в стената си лимфна тъкан, имаща функция, подобна на функцията при сливиците.Простият извод от тази кратка статистика е, че липсата на знание за специфичните функции на даден орган не ни дава право да го считаме за ненужен. Невежеството преднамерено и целенасочено се е използвало в случая за заблуждение на ши­роката аудитория.

2)Естествено, човек може да живее без тези рудиментарни органи. Но човек може да живее и без други органи (крак, ръка, бъбрек, око и т. н.), само че никой не би дръзнал да каже, че те са ненужни, тоест рудиментарни.

3)Ако следваме логиката на еволюционната теория, трябва да приемем, че колкото по-силно е изявен даден рудиментарен орган в някой индивид, толкова по-примитивен трябва да е той. Силно окосмените мъже едва ли са еволюционно по-несъвърше­ни, отколкото неокосмените (!)

4)Необяснимо е защо т. нар. рудиментарни органи се смятат за белег на еволюционно развитие. Точно обратното, закърня­ването на даден орган е много повече израз на опростяване на организмовите системи като цяло – нещо, което е в пълна про­тивоположност с приципа на еволюционната теория. Атрофия­та на даден орган едва ли е добър пример за еволюцията. Атро­фията настъпва вследствие на дегенеративни промени или е резултат от вредни мутации, но и в двата случая не се получава усложняване на структурата и усъвършенстване на вида.

5)Библейското обяснение за дегенеративните промени и принципа на регрес се подкрепя от действието на Втория закон на термодинамиката, въздействието на околната среда и замърся­ването на природата. В този процес човекът играе значителна роля.

И тъй, така наречените рудиментарни органи не могат да бъдат доказа­телство за еволюционната теория. Това е причината това дока­зателство вече да не се привежда с някогашната увереност.

Въпросът за смъртта

В еволюционната теория смъртта се разглежда като поло­жителен фактор. При преминаването в по-висша форма на раз­витие смъртта е задължителна необходимост. Благодарение на нея се появяват многоклетъчните организми. Без смърт не биха се появили по-висшите живи същества. Тя е фактор, който ус­корява еволюцията и е абсолютен край на индивидуалния жи­вот. Остаряването и смъртта са генетически програмирани и кодирани в клетъчните ядра на организма.

Такава е позицията на еволюционната теория относно фе­номена „смърт“.

Позицията на медицината, философията и човешката опитност

Няма наука, която да се занимава обстойно с въпроса за про­изхода и същността на смъртта. Медицината изучава механиз­мите, установява причините и констатира времето на нейното настъпване. По въпроса за смъртта еволюционната теория про­тиворечи не само на биологичните познания, но също и на фи­лософското понятие за феномена „смърт“, както и на многове­ковната човешка опитност.

Ето някои факти в това отношение:

1)Ако смъртта е генетически програмирана и кодирана в клетките на организма, както еволюционната теория твърди, трябва да поставим логичния въпрос: „Кой е програмистът, кой е програмирал и кодирал тази генетична информация?“ „И защо?“ „И кога?“ Материята не може да продуцира информа­ция, още повече такава, която да води до унищожението на жи­вота.

2)Еволюционната теория разглежда по-висшето развитие на материята като нещо положително. Непонятно е обаче защо това положително развитие става за сметка на смъртта на от­делните индивиди. А когато тези индивиди са млади? И кой може да гарантира, че следващата генерация ще бъде обезател­но по-развита и по-съвършена от изходната?

3)Многовековната опитност показва, че както човекът, така и животните се страхуват от смъртта. Човекът прави всичко възможно, за да удължи колкото може повече своя живот. Това противоречи на концепцията на еволюционната теория относ­но смъртта.

4)Цитираме немската енциклопедия „ЖИВОТ“ (стр. 348): „Закономерното настъпване на физиологичната смърт различа­ва индивидуалния цикъл на многоклетъчните организми прин­ципно от едноклетъчните. Физиологичната смърт засяга всич­ки диференцирани клетки на многоклетъчния организъм като цяло. В противовес на тази смърт на целия организъм, заро­дишните клетки на многоклетъчните са потенциално също така безсмъртни, както едноклетъчните организми. Физиоло­гичната смърт е цената, която многоклетъчните живи същества трябва да заплатят, за да достигнат желаната от тях по-висша форма на организация“ (42).Оттук могат да се направят следните три извода: Първо, смъртта се е появила след възникването на живота; второ, смърт­та е привнесена към живота отвън и трето – биологичната фор­ма на материята (плътта) е само временен носител на живота и смъртта. Тези три извода ни задължават да поставим въпроса: откъде идват животът и смъртта? И още по-важния въпрос: какво става с личността на отделния човек, след като животът се отдели от материята (плътта)?

5)Как обяснява еволюционната теория и факта, че смъртта е всеобщо явление? Днес се знае, че едноклетъчните и прими­тивни живи същества също умират. А този факт ни показва нещо много важно: едно универсално и всеобщо следствие трябва да има и една универсална причина. Стремежът към усъвършен­стване на живото (тоест еволюцията) не може да е всеобща при­чина за появата на смъртта, тъй като и по-простите живи съще­ства са подчинени на закона на смъртта.

Позицията на Библията

Библията учи, че Бог е създал човека безсмъртен. Но по соб­ствена воля човекът отхвърли вечния живот, разделяйки се от своя Творец – и по този начин стана смъртен. Библията нарича този човешки акт грехопадение. Библейското определение на смъртта означава „разделен от…“. Преди грехопадението смъртта не беше известна нито на човека, нито на цялото творение. И тъй, причината за смъртта е грехът.

Различия между еволюционната теория и Библията относно смъртта

1)Произходът и причината за смъртта според еволюцията е стремежът за развитие и усъвършенстване на материята. Биб­лията казва, че смъртта се намира извън материята.

2)Според Библията смъртта е разделение на живото съще­ство от източника на живота. Според еволюцията смъртта е не­делима, необходима и задължителна съставна част на живота.

3)Библията нарича смъртта „враг на човека“, а еволюцията нарича смъртта фактор за развитието и усъвършенстването на живота.

4)Смъртта е цената, която животът трябва да заплати за сво­ето развитие (еволюцията). Според Библията грехът е причина­та за смъртта.

5)Според еволюцията смъртта, болестите и страхът са съставна част на живота. Според Библията те са следствие на грехопадението.

6)Еволюцията учи, че смъртта е програмирана в живота още от самото негово начало. Според Библията чрез грехопадение­то смъртта е кодирана в човека и в цялото творение.

7)Библията говори за два вида смърт: физическа и духовна. Физическата смърт не означава абсолютен край на човешката личност. Духовно човек продължава съществуването си в зад­гробния свят. Човек има възможността през живота си в този свят да определи сам съдбата си за вечността: вечен живот (об­щение с Бога) или вечна смърт (разделен от Бога). Библията казва: „Пред човека е живот и смърт, и което той пожелае, то ще му се даде“ (Премъдрост на Иисуса, Син Сирахов, 15, 17).

Как и кога възниква човешкият език (говорната реч)?

Отговаряме с цитат от учебника по биология на Hoff и сътр. („Evolution“) стр. 148: „На този въпрос може би никога няма да може да се отговори…Също не може да се отговори и на въпро­са кои са еволюционните причини, довели до появата на езика при човека“. И още един цитат от същия учебник: „Способност­та на човека да говори, да разбира какво се говори и да може да се учи да говори е негова вродена способност, която се основа­ва на специална генетична програма“ (стр. 147). Ще добавим и мнението на един от най-изявените еволюционисти на миналия век – G. Simpson: „Най-старият език, който може да се реконст­руира, е вече модерен, изтънчен и напълно завършен от еволю­ционна гледна точка“ (18). А световноизвестният лингвист J. Lancaster пише: „Еволюционният модел е сякаш напълно без­помощен да обясни произхода на човешкия език…това вероят­но е една от най-важните празноти в еволюционната теория, която показва непреодолима пропаст между човека и животни­те“ (7,18).

Според еволюционната теория появата на човешкия език е еволюционен процес. В учебника по биология (1995) Ангелов и сътр. пишат, че езикът се е появил при т.нар. кроманьонски човек преди 40,000 години (стр. 77). В друг по-нов учебник по биология (2001) Ботев и сътр. пишат, че езикът се е появил преди 1,5 милиона години (стр. 98), тоест много преди появата на разум­ния човек (Homo sapiens sapiens), появил се преди 150,000 го­дини (?!)…. Действително е учудващо това свободно и безотго­ворно боравене с хилядите години.

От приведените по-горе цитати могат да се направят съще­ствени изводи:

Еволюционистите предполагат, че човешката говорима реч е еволюционен процес, осъществен в продължителен период от време, благодарение на основните еволюционни фактори: случайност, мутация, селекция, с последваща обществено-социална и културна еволюция. По въпроса как, кога и защо е ста­нало това, между самите еволюционисти няма единно станови­ще. Преобладаващо е мнението, че на този въпрос еволюцион­ната теория никога няма да отговори.

Възможно ли е появата на човешката реч да бъде случаен и много дълъг еволюционен процес?

Какво казва науката по този въпрос?

1)От медицинската анатомия и физиология се знае, че чо­вешката реч се осъществява от следните задължителни компо­ненти: уста, език, ларинкс, мозък и околна среда. Не е възмож­но чрез мутация, селекция и случайно да се получи такава пре­цизна хармония между пет различни компоненти, от които за­виси човешката реч.

2)Съгласно еволюционната теория човекоподобните май­муни притежават сходни на човека анатомично-физиологични особености, при което би трябвало да се очаква тези животни да могат да се научат да говорят. Въпреки създаваните благо­приятни условия, многобройните и дългогодишни опити с чо­векоподобни маймуни никога не са дали положителни резулта­ти. Досега нито един експериментатор не е успял да постигне превръщането на животинските звуци в човешка реч. Ако висо­коразвитата наука не може да постигне това, как ще го направи сляпата природа, и то случайно? Огромният проблем на еволю­ционната теория е, че кодираната генетична програма липсва в мозъчната кора на животните. А всяка програма предполага задължително програмист. Оказва се, че човек не може да „им­плантира“ тази програма в животинския геном. Тогава кой е този програмист? Съгласно Закона за причинно-следствените връзки Този Програмист трябва задължително да е свръхинтелигентно Същество. Тази свръхинтелигентна Личност ние наричаме Бог.

3)Говоримата реч не гарантира обезателно селекционно предимство в борбата за съществуване. Защо е трябвало тогава в продължение на стотици хиляди години способността за го­ворене да се развива, след като човекът и без друго е достигнал висша фаза в йерархията на животинския свят (Homo sapiens)?

4)А къде са междинните форми, свързващи безсловесната човекоподобна маймуна и разумната реч при човека? И ако няма такива звена, по какъв начин бихме могли да докажем езикова­та връзка между животното и човека?

5)Специалистите езиковеди са на мнение, че в основата си всички езици имат нещо общо, което ги свързва. Според креационистите това означава, че при смесването на езиците във Вавилон (Битие, 11) преди повече от 4000 години основата им е запазена. Тогава са възникнали познатите днес осем езикови групи. Указание за първичния общ език са многото сходни думи в тези групи.

6)Когато се ражда, човек не може да говори, но е в състоя­ние да научи езика на родителите си. Чрез хармоничното съче­таване на споменатите пет задължителни компоненти и кодира­ната генетична програма в съответните три центъра на главния мозък започва, така да се каже, „инсталирането“ на майчиния език. Но безсловесният „първичен човек“ не е имал възмож­ността да чуе майчин език, за да го научи (тоест да го инсталира в главния си мозък). Този първичен човек действително е прили­чал на компютър без памет.7)Според еволюционната теория езикът също еволюира, развивал се е от по-прости към по-сложни форми на човешка реч. Днес специалистите-езиковеди твърдят обратното – слож­ността на езика не нараства. В сравнение с днешните модерни езици (например английския) древните езици са много по-комплицирани, с изключително сложна граматика и словосъчетания. Оказва се, че древният и малко образован човек е говорел по-сложен език в сравнение с днешния високообразован и цивили­зован човек. Парадокс! И тук еволюционната теория е в про­тиворечие с науката.

Налага се да направим логичния извод: човешкият език, го­ворната реч, е един нематериален феномен и трябва да има не­материален източник. Този свръхестествен източник ние нари­чаме Бог.

Еволюция и религия

Според еволюционната теория възникването на религията е еволюционен процес: в ранните примитивни стадии човекът не е имал никаква религия, по-късно (пещерен човек) се появява политеизмът (многобожието). С течение на времето наред с политеизма се появява и монотеизмът (вярата в един Бог), към който се отнасят еврейската религия, християнството и ислямът. Религията не е нищо друго, освен израз на безпомощността на човека пред природните сили. Така той сам си измисля бога. С научно-техническия прогрес на човечеството религията ще губи все повече и повече своето значение и накрая напълно ще из­чезне. Според еволюционната теория високоразвитият цивили­зован човек няма да бъде религиозен.Този начин на мислене на еволюционистите е в противоре­чие не само с религиознанието, но също така със социологията, психологията и етиката. Ето някои факти в това отношение:

1)Праисторическите, както и най-старите исторически до­кументи показват, че не е имало време, когато човек да не е бил религиозен. Дори някои еволюционисти предполагат, че австралопитеците (преди 3,2 милиона години) са имали своя рели­гия (Linder Biologie, 1989, стр. 492).

2)Тези документи показват още, че първоначалната рели­гия на човека е била вярата в един Бог и че политеизмът (многобожието) се е появил по-късно (с появата на най-старите ци­вилизации). Дори в Китай (5-и век преди Христа) и при инди­анците от Северна Америка има исторически сведения за съще­ствуването на монотеистична религия и липса на езически кул­тове и многобожие.

3)Днес човечеството е достигнало много висока форма на развитие. Ако беше вярна еволюционната теория, религията отдавна трябваше да отпадне. Статистиката на ООН показва, че 84% от населението на света днес са религиозни. От тях над 50% са политеисти. Този факт показва, че човек по природа е религиозен, по рождение има някаква представа за своя Творец и притежава вроденото познание, че природата трябва да има свой Създател. И още нещо, във всеки има в по-голяма или по-малка степен развита съвест и нравствени ценности и не на по­следно място – стремеж за вечност. А тези неща са фундаментът, върху който се гради религиозното чувство у човека.В подкрепа на това свидетелстват предсмъртните думи и действия на някои известни атеисти-еволюционисти. Често по­следните мигове от живота на човека са много по-показателни, отколкото всички творения и думи, изказани приживе. Мнози­на свалят житейската си маска, когато застанат пред лицето на смъртта. Пред неизбежната реалност те стават откровени и го­ворят истината. Обикновено на смъртното легло се признава, че животът е преминал като една голяма илюзия. Ето някои при­мери:

Сър Томас Скот (атеист, президент на английската горна ка­мара): „До този миг аз си мислех, че няма нито Бог, нито ад. Сега обаче зная и го чувствам, че и двете са реалност и аз съм обречен на вечни мъки поради справедливата присъда на Все­вишния“.

Хенрих Ягода (сътрудник на Сталин и шеф на тайната поли­ция, осъден на смърт от Сталин): „Трябва да има Бог и Той ще ме накаже заради моите грехове“.

Франсоа Волтер (един от най-изявените атеисти). Неговата сестра пише: „Смъртта му беше нещо ужасяващо. Никога не бих желала да наблюдавам смъртта на атеист. Цялата нощ той крещя, молейки Бога за прощение на греховете си“.

Я. Ярославский (президент на международното движение на атеистите): „Моля ви, изгорете всички мои книги. Аз виж­дам ада, той ме чака, той е тук“.

Владимир Илич Ленин. Неговата сестра пише: „Умирайки в душевно умопомрачение, той молеше масите и столовете за прощение на греховете си“.

Кога и защо е възникнало семейството?

Цитираме учебника по биология на Ботев и сътр.: „Австралопитеките са живели в социални групи. В Етиопия са открити скелети на групи австралопитеки, загинали заедно преди около 3,2 милиона години. Тази находка е означена като Първото чо­вешко семейство…“(стр. 97).Според еволюционната теория бракът (семейството) е про­дукт на обществените взаимоотношения на човека в рамките на неговото социално и културно развитие. Ето какво пише из­вестният еволюционист R. Havemann (7): „В най-първичното човешко общество не е имало брак, а е съществувало това, кое­то ние наричаме днес групов брак“. След това този „групов брак“ преминал в неустойчив брак по двойки, а през време на патри­архата възникнало устойчивото еднобрачно семейство (моно­гамията). Със социално-културната еволюция на човека семей­ството ще укрепва все повече. Еволюционистите-комунисти вярваха, че бракът ще бъде най-стабилен в комунистическото общество, ще достигне своята най-висока чистота и трайност. Те учеха, че стабилността на семейството се обосновава преди всичко от социални, икономически и взаимни интереси.

Какво показва реалността?

Това учение на еволюционната теория е научно недоказуемо и е в пълно противоречие с историческите документи, социо­логията, с някои от собствените си еволюционни принципи, с многовековната опитност на човечеството и не на последно мяс­то, със съвременната наша действителност. Ето някои факти:

1)Възникването и стабилността на брака противоречи на селекционния принцип на еволюционната теория. С право Hoff и сътр. пишат, че груповият начин на живот е свързан със зна­чителни неизгодни моменти в хода на еволюцията, като например бързото разпространение на заразни болести (най-честата при­чина за масовото измиране на човека; днес 17 милиона души умират годишно от инфекциозни болести), нарастване на кон­курентните взаимоотношения и т. н. (стр. 115).

2)С течение на времето бракът би трябвало да става все по-стабилен, така че феноменът „развод“ днес да не ни е познат. Нека читателят сам прецени на какво ниво е днес стабилността на брака и да си прави изводи за правотата на еволюционната теория…В много от западните страни всеки трети брак завършва с развод. България не е по-назад (!)

3)Как ще обясни еволюционната теория хомосексуалните бракове? А не са ли модерните свободни бракове днес връщане на човечеството към така наречения „първобитно-общинен строй“? Тези две форми на социално взаимоотношение на модерния човек днес са в пълно противоречие с учението на еволюционната теория за развитието и стабилизирането на брака. А тенденци­ята не изглежда много благоприятна в това отношение – стати­стиката показва, че над 70% от младежите в България предпо­читат свободна форма на брачни взаимоотношения. Оказва се, че учението на еволюционната теория за т.нар. социална и нрав­ствена еволюция на човека е невярно.

4)Историята на човечеството показва, че пренебрегването на брака или неговото видоизменяне е довело до руинирането и изчезването на цели народи, империи и култури. Това показва, първо, че бракът не е плод на еволюционно и социално разви­тие на човека, и второ, че бракът е нещо изключително важ­но в човешкото общество.В какво се състои това значение на брака?

От гледище на библейското учение ще посочим четири важ­ни основания: Първо – семейството не е измислена от човека институция, а има божествен произход; второ – семейството е единственото място за възпроизводство на човека и интимна близост между мъж и жена, които се обичат. Предбрачните и извънбрачните сексуални взаимоотношения се осъждат от християнството като грях; трето – в рамките на семейството човек развива в себе си високи духовно-морални ценности, като любов, вярност, жертвеност, търпение, прощение и т. н.; четвърто – отношението между двама съпрузи в рамките на семейството е символ и сравнение на отношението между Христос и Него­вата Църква.

Половото размножаване – откритие на еволюцията?

„Преминаването от безполово към полово размножаване е със сигурност най-важната причина за усъвършенстването на биологичните видове и преминаването им в по-сложни форми на организация“ (7). Това са думи на известния еволюционист R. Kaplan (1972), който дебело подчертава, че произходът на половете и половото размножаване били едно от най-важните открития на еволюцията, тъй като чрез него е възможно значи­телно по-бързо да се постигне преминаването от един вид в друг и появата на по-висшите биологични видове.

Еволюционната теория учи, че „половото размножаване е възникнало в хода на еволюцията като активен защитен меха­низъм срещу вредните фактори на външната среда“ (Hoff и сътр., стр. 109), тоест като механизъм в борбата за съществуване.

С позицията си относно възникването на пола и половото размножаване в биологичния свят еволюционната теория се натъква на редица противоречия. Ето някои от тях:

1)Най-същественият биологичен белег при половото раз­множаване е „смесването на наследствения материал (генетич­ната информация) на два индивида от един и същи вид, което води до възникването на нов генетично специфичен индивид“ (Hoff и сътр.). В генетиката този процес се нарича рекомбина- ция и при него не възниква нова генетична информация, а става комбиниране на съществуващата. Можем да го сравним с игра­та на карти: при размесването на картите и последващото раз­даване се получава ново подреждане, но картите си остават едни и същи. Така при половото размножаване никога не може да възникне нов биологичен вид, а се получава нов индивид от същия вид, но със специфична генетична информация. А, както вече стана дума, кодираната генетична информация е най-съще­ственият и неизменяем специфичен белег, който отличава био­логичните видове един от друг. При оплождането генетичната информация остава непроменена. И така, при едновидовото полово размножаване не може да възникне никога нов вид. Все­ки животновъд и растениевъд добре знае, че при развъждането от една крава ще се роди винаги крава и от пшеницата никога няма да се получи слънчоглед.

2)Ако причината за възникването на половото размножава­не е борбата за съществуване, как стои въпросът днес с хиляди­те биологични видове, които се размножават по безполов път или пък двата пола са обединени в един индивид? Тези видове са или неконкурентноспособни и отдавна вече не би трябвало да съществуват, или в най-добрия случай днес трябва да има изобилие от междинни форми на размножаване. Такива форми обаче не съществуват! А това показва, че едва ли борбата за съществуване е причина за възникването на разделнополовостта. Подкрепя ни и становището на Hoff и сътр. (1999) за отри­цателните страни на двуполовостта: по-слаба биологична конкурентност, „разреждане“ на генетичния материал, търсене на партньори и т. н. Това дава основание на авторите да определят разделнополовостта като „еволюционен парадокс“ и да си по­ставят въпроса „Как е могъл изобщо принципът на сексуалност­та да се наложи в хода на еволюцията“? (стр. 106).

3)Математически погледнато, е невъзможно да се появят едновременно еднакво развити и функционално активни всич­ки компоненти, осъществяващи половото размножаване: клет­ки, тъкани, органи, механизми, други системи и така нататък.

4)Фактически половият акт е само част от механизмите при реализирането на половото размножаване. Събирането на два­та пола (сексуалното поведение) е една от най-атрактивните области в биологията изобщо. Дали този програмиран инстинкт може да е плод на еволюционно развитие, или като всяка гене­тична програма трябва да има друг произход?

5)Да погледнем този въпрос и от морално-етична гледна точка: как еволюционната теория ще обясни тъжния факт, че най-висшият биологичен вид – човекът, съзнателно и целена­сочено е създал от един от компонентите на половото размно­жаване (половия акт) високопечеливша сексуална индустрия, която е унищожила и унищожава милиони хора? Може ли сексиндустрията и проституцията да се приемат като селекционно предимство в еволюционното усъвършенстване на Homo sa­piens? Ако еволюционната теория е права, че половото размно­жаване се е появило и развило като важен механизъм в борбата за съществуване, то човекът отдавна трябваше да е станал „свръхчовек“… Злоупотребата с този красив Божий дар никога няма да направи човека по-усъвършенстван биологичен вид. В животинския свят такава злоупотреба никъде и под никаква форма не се среща.

6)Клонирането е метод на безполово размножаване, при което става възпроизводство на генетично идентични индиви­ди. От гледище на еволюционната теория е необяснима тази огромна стъпка назад в развитието – връщане към примитивни­те форми на безполово размножение.

Дарвин и расите

Въпросът за произхода на човешките раси е един от най-неприятните проблеми, който стои пред биолози и антрополози-еволюционисти в миналото и днес. Този въпрос се разглеж­да още от Херодот преди 2,500 години. Но той се превръща в проблем, когато Дарвин издава основния си труд „Произход на видовете чрез естествен отбор“ с подзаглавието „Запазването на избрани раси в борбата за живот“(34). Макар че в неговата книга дискусията се съсредоточава върху видовете (расите) рас­тения и животни, явно е, че тя включва и различните човешки раси. Това личи от писмото на Дарвин до U. Graham от 1881 година (18), където четем: „Ако погледнем света в недалечното му бъде­ще, ще видим как безброй много по-нисши раси по целия свят ще бъдат елиминирани от по-високоразвитите раси“.

Дарвиновата идея за човешките раси се споделя и от воде­щи еволюционисти на XIX и XX век. Thomas Huxley (18) пише: „Няма здравомислещ човек с респект към фактите, който да вярва, че обикновеният негър стои наравно, а да не говорим, по-високо от белия човек“. Небезизвестният еволюционист G. Simpson (18) казва: „Човешките раси имат, или по-скоро са има­ли, същото биологично значение, каквото имат подвидовете на другите видове бозайници“.

От тези няколко цитата е явно, че Дарвин и еволюционистите от последните два века са приемали съществуването на био­логична неравностойност на човешките раси. От гледище на еволюционната теория в този факт няма нищо чудно, тъй като човекът като биологичен вид не е друго, освен част от дългата биологична верига на животинския свят. Еволюционизмът отъждествява понятието „раса“ с „подвид“ (Hoff и сътр., стр. 140), при което естествено разглежда расата като зараждащ се нов вид. Оттук следва, че ако расовото развитие е благотворно в борбата за съществуване, с течение на времето ще се появи нов по-добър вид. Последователността е ясна: Homo erectus ево­люира в Homo sapiens и тъй като еволюцията продължава, ло­гично е да се очаква един ден някоя от силните раси (подвидове) на съвременния човек (Homo sapiens) да еволюира в „свръхчовек“ (Homo superemus)!! Това еволюционистично мис­лене доведе в световен мащаб през XIX и XX век до расова и етническа дискриминация и, разбира се, до налудничавата идея на Хитлер за „чистата арийска раса“, което струваше на света десетки милиони жертви от т.нар. „примитивни човешки раси“ (евреи, цигани, славяни и т. н.)…

С усъвършенстването на научните изследвания днешните еволюционисти откриват редица нови проблеми в Дарвиновата теория за биологичните раси. Ето някои от тях:

1)Генетичните различия между отделните човешки раси са 10 пъти по-малки, отколкото генетичните различия между май­муната шимпанзе от Източна и Западна Африка, който вид оба­че външно изглежда напълно идентичен. А шимпанзето, спо­ред еволюционизма, е най-близкият до човека вид. Получава се биологичен парадокс, който води само до един извод: генетич­ните различия не са обуславящ фактор за външните расови бе­лези. А това потвърждава библейското становище, че всички раси са биологично идентични човеци и че расата не може да се третира като „подвид“, нито пък някога ще се стигне до „свръх­човек“, както еволюционистите от миналото приемаха.

2)Генетичните различия между отделните африкански чо­вешки популации (негроидна раса), тоест различията в рамките на една раса, са двойно по-големи, отколкото различията меж­ду отделните човешки раси. Въз основа на това Hoff и сътр. правят извода, че родината на съвременния човек била Африка. Тогава как ще се обясни високо изразената генетична идентич­ност между отделните раси? Това също потвърждава библей­ското учение, че всички раси са биологично еднакви.

3)Все още няма единно мнение относно броя на човешките раси днес. Мненията на антрополозите варират от 3 до 60. Това е дало основание на някои учени дори да поставят под съмне­ние изобщо този проблем, като пишат, че „понятието „раса“ за­почва да губи научния си смисъл“ (Ботев и сътр., стр. 101). Спо­ред авторите расовите различия водят началото си от т.нар. кро­маньонски човек, тоест много време след дислокацията на човека в различните континенти. Тук възниква обаче проблемът защо едни и същи условия на околната среда (екваториални области) не са довели до едни и същи расови разновидности? Би трябва­ло да се очаква, че хората от екваториална Африка, Венецуела и Сингапур трябва да бъдат от еднаква раса. А това не е така.

4)Повечето съвременни еволюционисти приемат тезата за единния произход на съвременния човек (тоест от една единстве­на прародителска линия) и второ, че никоя раса не е по-добра от другата. Точно такава е и библейската позиция.

Библейското виждане е, че всички раси са напълно еднак­ви в биологично, интелектуално и духовно отношение и всички в еднаква степен и пълноценно принадлежат към вида Homo sapiens. Тази позиция съвпада напълно с биологичното опреде­ление на понятието „вид“: система от естествено съществува­щи сходни индивиди (популация), които се кръстосват свобод­но помежду си, дават плодовито потомство и имат еднакъв генофонд. Тази биологична даденост е предпоставка и за същест­вуването на културна, социална и духовна равнопоставеност и, разбира се, нравствена отговорност на отделните раси. Ето защо външните различия между отделните раси нямат нито биоло­гична (Ботев и сътр., стр. 101), нито духовна обоснованост. А това показва, че не може да се очаква в бъдеще появата на нов биологичен вид „свръхчовек“.

И така, не само библейското учение, но и съвременните еволюционисти отричат учението на Дарвин и на неговите по­следователи от последните две столетия за разделението на чо­вечеството на нисши и по-висши раси.

Ползвана литература

1)Ангелова, Д., Как да ползваме одобрените учебници, без да развием комплекс, че сме глупави, в. „СЕГА“, 7 октомври 2004;

2)Ангелов, П., и сътр., Билогия 10 клас, Просвета, 1995;

3)Ботев, Б., и сътр., Биология, 10 клас, НП, 1988;

4) Ботев, Б., и сътр., Биология 10 клас, Анубис, 2001;

5)Бъчваров, М., и сътр., Философски реч­ник, Партиздат, 1977;

6) Виланд, К., Камъни и кости, Научен креационизъм, България, 2001;

7) Гит, В., Творил ли е Бог чрез еволю­ция?, ВЕРЕН, 1997;

8) Димитров, О., и сътр., Биология 9 клас, Булвест, 1999;

9) Димитров, О., и сътр., Биология 10 клас, Булвест, 2001;

10) Дюлгеров, Д., Наука и религия, СИ, 1946;

11) Маклийн, Г., и сътр., Сътворението, ВЕРЕН, 1996;

12) Николова, М., и С. Китанова, Биология 10 клас, ТПП, 2001;

13) Келер В., Библей­ски събития, Синодално издателство, 1960;

14)Киров, Д., и сътр., Християнска етика, Слънце, 2003;

15) Моррис, Г., Сотворение мира: научный подход, Inst. Creation Research, San Diego, 1981;

16)Морис, X., Библията, науката и сътворението, ОМ, 1994;

17) Морис, X., Наука и Библия, Госпъл, 1995;

18)Морис, X., Научен креационизъм, Нов човек, 1995;

19)Опарин, А., Поява на живота върху Земята, Народна култура, 1949;

20) Попов, С., Защо вярвам в Бога, Абагар, 1993;

21) Свиленов, Д., Библия и наука, ethos, 2, 2001, 17;

22) Свиленов, Д., Библия и наука (Уникалност на Библията), ethos, 3, 2001, 17;

23)Свиленов, Д., Еволюционната теория в криза, Про­зорец, 2004, 4, 18;

24) Свиленов, Д., Миналото, настоящето и бъде­щето на човечеството според Библията, Звездан, 3. изд., 2005;

25)Хобринк, Б., Еволюцията яйце без кокошка, Оупън Доор, 1993;

26) Часовникарова, Ц., и сътр., Биология 10 клас, Гея § Либрис, 2002;

27) Ashton, J., Die Akte Genesis, Schwengeler, 2001;

28) Beck, H., Biologie und Weltanschuung, Haensler, 1979;

29) Behe, M., Darwin,s Blaeck Box: The Biochemical Callenge to Evolution, Touchstone, 1998;

30) Bayrhuber, H. u. a., Linder Biologie. Gesamtband, Metzler, 1989;

31) Blackmore, V., and A. Page, EVOLUTION The Great Debate;

32) Bliss R., at al., Origin of Life: Evolution Creation, C.L.P. Publishers, 1990;

33) Bowden, M., Science VS Evolution/Sovereign Publications, 1991;

34) Darwin, Ch., Die Entstehung der Arten durch naturliche Zuchtwahl (Originaltitel: On the origin of species by means of natural selec­tion, or preservation of favoured races in the struggle of life, London, 1859), Suttgart, 1967;

35) Dembski, W., Intelligent Design-The Bridge Between Science & Theology, IVP, Illinois, 1999;

36) Denton, M., Evo­lution: Theory in Crisis, Burnett Books, London, 1985;

37) Dietmar F. u. W. Buehne, Brief an einen Atheisten, CLV, Bielefeld, 2000;

38) Don Batten и сътр., Fragen an den Anfang. Die Logik der Schopfung, CLV, Bielefeld, 2001;

39) Eibach, U., Gentechnik und Embryonenforschung. Leben als Schopfung aus Menschenhand?, Brockhaus, Wuppertal, 2002;

40) Ellinger, Th. et. al., Schopfung und Wissenschaft, WW, Haensler, 1988;

41) Geisler, N. u. R. Brooks, Wenn Skeptiker fragen, Dillenburg, 1996;

42) Geissler, E. at. al., Kleine Enzyklopedie LEBEN, VEB, BI Leipzig, 1981;

43) Gish, D., Fossilien, stumme Zeugen der Vergangen- heit, CLV, 1992;

44) Gitt, W., Das biblische Zeugnis der Schopfung, Haensler 1991;

45) Gitt, W., In 6 Tagen vom Chaos zum Menschen;

46) Gitt, W., Faszination Mensch, CLV, Bielefeld, 1996;

47) Gitt, W., Am Anfang war der Urknall?, CLV, Bilefeld, 2000;

48) Gitt, W., So steht geschrieben, Haensler 2000;

49) Gitt, W., Die ganze Schopfung in sechs Tagen!, IDEA Spektrum, 15, 2002;

50) Gitt, W., Am Anfang war die Information, Haensler, 2002;

51) Gitt, W., FRAGEN, die immer wieder gestell werden, CLV, 2003;

52) Glashouwer, W., So entstand die Welt, Haensler, 1980;

53) Hoff, P. u.a., Evolution, Schroedel, 1999;

54) Jauncey, J., Naturwissenschaft auf den Spuren Gottes, Onken, Kassel, 1964;

55) Johnson, Ph., Darwin on Trial, InterVarsity Press, 1991;

56) Junker, R., LEBEN-Woher? Das Spannungsfeld Schopfeng/Evolu- tion, WW, Himberg, 2002;

57) Junker, R. u. S. Scherer, EVOLUTION – Ein kritisches Lehrbuch, Weyel, 2001;

58) Junker, R. S. Scherer, Fragen an die Evolutionstheorie, Faktum, 11)12, 2002;

59) Junker, R. u. S. Scherer, Schopfung oder Evolution?, WW, 2001;

60) Keller, W., Und die Bibel hat doch recht, Ekon Dusseldorf, 1978;

61) Ken Hamm, Gibt es Gott wirklich, CLV, Bielefeld, 2000;

62) Linnemann, Eta, Original oder Falschung, CLV, Bielefeld, 1999;

63) Lutzer, E., Sieben Grunde warum ich der Bibel vertrauen kann, Dillenburg 2000;

64) MacArthur, J., Der Kampf um den Anfang, CLV, Bielefeld, 2003;

65) McDowell, J., Die Fakten des Glaubens, Haensler, 2003;

66) MacDowell, J., Das kann ich nicht glauben, CLV, Bielefeld, 2002;

67) Morris, H., The Sientific Case for Creation, Inst. Creation Research, 1981;

68) Morris, H. a. G. Parker, What is creation Science?, Master Book, 1987;

69) Mueller, P., Es gibt keinen Zufall, Paulus Verlag, 1990;

70) Pailer, N., Geheim- nisvolles Weltall. Hypothesen und Fakten zur Urknalltheorie, WW, 1999;

71) Pro Genesis, Das Schopfungs-Modell, Schwengeler, 2003;

72) Ostermann, E., Das Glaubensbekenntnis der Evolition, TELOS, Haen- sler, 1978;

73) Ostermann, E., Wissenschafftler entdecken Gott, Haen- sler, 2001;

74) Paul M., Und es gibt doch eine Zuckunftt, MWW Heu- kelbach, 2001;

75) Penkazki, W., Wer bist Du Gott?, Wuppertal, 1994;

76) Pool, M., A Guide to Sciene and Belief, Lion, 1990;

77) Rohrbach, G., Naturwissenschafft, Weltbild, Glaube, Brockhaus, 1986;

78) Rohr­bach, H., Schopfung: Mythos oder Warheit?, Brockhaus, 1990;

79) Scherer, S., Der Jesus Code, Interview, Neues Leben, 46, 2001;

80)Scheven, J., Daten zur Evolutionlehre im Biologieunterricht, WW, Haensler, 1982;

81)Scheven J., Karbonstudien: Neues Licht auf das Alter der Erde, WW, Haensler, 1986;

82) Stutz, H., Die Millionen fehlen, Sch­wengeler, 1996;

83) Thaxton, Ch., The mystery of life,s origin, Lewis and Stanley, 1992;

84)Ullrich, H., Was Stammmbaeume verschweigen, Seidel&Seidel, 1995;

85) Wilder-Smith, A., Die Naturwissenschafften kennen keine Evolution, Schwabe, 1985;

86)Wilder-Smith, A., Der letzte Schritt der Logik, Schwengeler, 1996;

87)Wilder-Smith, A., Herkunft und Zuckunft des Menschen, C.M. Fliss, 2001;

88)Wurmbrand, R., Atheismus-ein Weg?, Stephanus Ed., 1990.

Цитатите от Библията са взети от Синодалното издание на Биб­лията (1993).

Цифрите в скоби са указание за цитираната литература.

Авторите:

Проф. д-р Д. Свиленов, доктор на биологическите науки. Рабо­тил е в Българска академия на науките в продължение на 36 години. Автор на множество публикации и книги в областта на медико-биологическите изследвания.

Инж. П. Щудер, дългогодишен ръководител на Reinhard (Швей­цария).

В. Граф, бивш учител и гимназиален директор в гр. Netphen (Гер­мания).

Следва…(виж тук)

_______________________________________________________________________________________________________________

*Материалът е предоставен от проф. д-р Дечко Свиленов.

Изображение: проф. д-р Дечко Свиленов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка зда тази публикация – https://wp.me/p18wxv-39k

Проф. д-р Д. Свиленов, инж. П. Щудер, В. Граф

Какво казва науката?

Увод

При изложението на настоящата тема ние се основаваме на съвременните научни постижения, на собствения ни опит и осо­бено на дългогодишните изследвания на световноизвестните специалисти в тази област. Тук ще споменем имената на профе­сорите В. Гитт, Р. Юнкер, 3. Шерер, X. Рорбах, X. Морис, Б. Хобринг и много други (виж списъка на използваната литера­тура). На тях дължим нашето уважение и дълбока благодарност.Най-напред ще отговорим на въпроса защо се занимаваме с тази тема? Ето някои от нашите основания:

1.Днес еволюционната теория е широко разпространен на­чин на мислене. В много държави на света тя оказва голямо влияние в редица области на живота. В повечето училища и университети еволюционната теория се представя и преподава като наука, като по този начин формира мирогледа на цели по­коления.

В противоположност на нея библейското учение за сътворе­нието се представя като легенда или средновековен ненаучен начин на мислене, който се приема и поддържа само от религи­озни и необразовани хора. 3адължени сме да си отговорим на въпроса правилен ли е такъв начин на мислене и можем ли безусловно да го приемем?

2.Както еволюционната теория, така и библейското учение за сътворението представляват два различни начина на мис­лене, два различни мирогледа. Практически те се приемат един­ствено на вяра.Тук става дума за два различни и напълно про­тивоположни видове вяра. Кой от тях е правилен, могат да от­говорят единствено науката и личната опитност на човека. Ето защо ние ще ги разглеждаме в светлината на науката, за да ус­тановим къде е истината.В края на краищата става дума и за най-важния въпрос в живота на човека: въпросът за съществуването на Бога. Все­ки човек трябва да си отговори: има ли или няма Бог; приема ли или отхвърля съществуването Му. От отговора на този въпрос се определят до голяма степен смисълът и целта на живота на човека.

3.През последните няколко десетилетия резултатите от на­учните изследвания все по-често се оказват в противоречие с основните концепции на еволюционната теория. Много от съвре­менните учени изгубиха доверието си към нея (виж цитирана­та литература). Това ни задължава да си поставим въпроса: на­истина ли еволюционната теория е научна теория или тя е про­сто атеистичен начин на мислене?

Днес мнозина учени от различни области на познанието по­ставят достоверността на еволюционната теория под съмне­ние. Защо?

4.По темата „Еволюция или Сътворение“ има твърде много популярна и специализирана литература. Различни книги, учебни пособия и огромен набор от научни списания предлагат често на широката аудитория високоспециализирани научни познания, трудно разбираеми за обикновения читател. Желани­ето на авторите е тази специфична научна материя да бъде пред­ставена на общоразбираем и достъпен език.

5.Знае се, че погрешната информация води до тежки по­следствия. Това засяга всички сфери на живота, като особено показателни са в областта на политическите системи и идеоло­гията. Понякога горчивите плодове на погрешната информация тровят обществената атмосфера десетилетия или столетия и определят съдбата на милиони хора. Дали еволюционната тео­рия има правото да претендира, че е носител на достоверна на­учна информация, след като в човешката история се наблюда­ват не малко негативни явления, плод на еволюционизма? Тук бихме споменали начина на мислене в областта на биоетиката, някои социални явления, както и същността на редица полити­чески системи от недалечното минало.

6.Авторите са запознати с изложението на еволюционната теория в учебните пособия по биология от различни държави. Бихме желали да покажем някои от противоречията, неправил­ните заключения, спекулативното боравене или премълчаване на научните факти и преди всичко липсата на елементарна от­говорност при изложението на основните доктрини на еволюционизма. Особено силно са изразени тези тенденции в по-ста­рите учебници, докато мнозина от съвременните автори при­знават, че в някои отношения еволюционната теория не се потвърждава от науката и многовековната опитност на човека.

7.Темата „Еволюция и Сътворение“ е важна както за рели­гиозния човек, така и за атеистите. Християнинът трябва да знае в какво вярва и как да защитава своята вяра от погрешни уче­ния и идеологии. Също и атеистът трябва добре да познава фун­дамента, върху който той изгражда живота си.

8.Никой не би могъл да остане равнодушен, когато в така наречения „музей на еволюцията“ се разглеждат изключително атрактив­ни музейни експонати (предимно реконструкции), за които се твърди, че са научно доказани истини. Но дали това е така? Раз­бира се, че обикновеният посетител няма възможността за та­кава проверка. Сигурното е, че тази гледка завладява бързо фан­тазията на посетителя и оказва влияние върху неговото мислене.

Настоящата тема ще бъде разгледана в следните аспекти:

1.Какво учи еволюционната теория, от една страна, и биб­лейският модел за сътворението, от друга, относно:

а) Феномена „живот“, произхода на биологичните видове и на човека?

б) Материята, Космоса и природните закони?

2.Какво казва науката за еволюционната теория и учението на Библията по тези въпроси? Отрича ли ги или ги потвържда­ва?

3.Неразрешими проблеми и последствия на еволюционната теория.

4.Какво би означавало за читателя, ако библейското учение за сътворението е вярно?

Ще започнем с феномена „Живот“

А.Еволюционната теория учи, че „животът е изява на материята и се различава от неживата материя с по-високата си сложност; той е форма на движение на материята, по-висша от физическата и химическата форми“. А Енгелс допълва: „Жи­вотът е начин на съществуване на белтъчните тела…“ (5). Възникването на живота и развитието на биологичните видове е комбинация от случайност, мутация, селекция (отбор), раз­множение, обмяна на веществата, изменчивост, наследственост. Животът е самоорганизиращ се и самовъзпроизвеждащ се био­логичен феномен, който е възникнал случайно от неживата ма­терия. Ламарк счита, че този процес се осъществява непрекъсна­то. В продължение на много дълъг период от време той се е развил в по-сложни форми – от първичната коацерватна капка и белтъчна молекула е достигнал до най-висшата си форма на изява – човека. Според еволюционния модел животът е съчета­ние от два чисто физико-химични процеси: на материя и енер­гия. Възникването и развитието на живота е самоконтролиращ се процес, а основен генератор и двигател за непрекъснатото му самоусъвършенстване са случайността, мутациите, естест­веният отбор и борбата за съществуване. При възникването и развитието на живота еволюционната теория изключва намеса­та на какъвто и да било нематериален източник. Еволюционна­та теория учи, че материята е единствена и вечна субстанция на битието. Енергията е форма на изява на материята.Б.Библейското учение за сътворението говори за същест­вуването на Творец, Който е създал живота. Първоначално са създадени енергията и материята. Материята не е вечна, а фор­ма на изява на енергията. Материята е подложена на непрекъсна­та деградация. Животът е създаден спонтанно от Твореца чрез Неговата сила, слово, мъдрост и воля. Творецът е вложил стро­го определена цел в създадения живот, биологичните видове и човека. Библията учи, че Иисус Христос е Източникът и Тво­рецът на живота. „В Него беше животът“ (Иоан 1, 4). А Хрис­тос казва за Себе Си: „Аз съм Животът“ (Иоан 14, 6).

Библейският модел за сътворението отговаря на въпросите: откъде е животът, защо е създаден той и каква е неговата цел.

Така изглежда възможно най-краткото изложение на библей­ското учение за сътворението и същността на живота.

От така направеното изложение на еволюционната теория и на библейското учение за сътворението се вижда, че по въпроса за произхода на живота, на биологичните видове и на човека тези два възгледа са абсолютно противоположни един на друг. От тази елементарна констатация следва задължителният въпрос:

Къде е истината?

Кой от двата модела има право?

Отговорът би трябвало да гласи:

Този модел има право, който не противоречи на науката, тоест моделът, чиито твърдения се потвърждават от науката и от мно­говековната човешка опитност.

Какво казват еволюцията и науката за Вселената, живота, биологичните видове и човека?

Случайното възникване на живота е невъзможно

Биологичната наука твърди, че случайното възникване на живота е невъзможно. Ако учените в бъдеще успеят да създадат жива клетка от нежива материя, то това естествено ще е много силно доказателство за огромната интелектуална енергия и стой­ността на техническото оборудване, необходими за създаването на такава изключително сложна по строеж и функция биоло­гична единица, каквато е клетката. Глупаво е да се мисли обаче, че по пътя на случайността може да възникне от само себе си сложната система на генетичния апарат на клетката. Учените изчисляват, че вероятността да се самосъздаде случайно един единствен ген възлиза на 1х10 600. Математически това над­минава далеч границата на невъзможното. Само една единстве­на чернодробна клетка е изградена от 53 милиарда белтъчни молекули. Шансът тези молекули случайно да се подредят по един строго определен порядък, за да бъде клетката функцио­нално активна, е равен на нула. Не е необходимо човек да бъде голям специалист, за да стигне до елементарното заключение, че случайното възникване на живота с неговата сложност е невъзможно. Необходима е много по-силна вяра от тази на ре­лигиозните хора, за да се приеме случайното самосъздаване на живота и неговото саморазвитие.Даже ако доктрината за самозараждането на живота бъде някога потвърдена в лабораторни условия, такова постижение няма да докаже, че същото нещо е станало случайно преди по­вече от три милиарда години. Напротив, то ще бъде мощно до­казателство за съществуването на изключителна свръхсила, създала живота в условията на естествената среда. Това при­знават и самите еволюционисти. Кахан (7) казва: „Абсурдно и безумно е да се вярва, че една жива клетка може да възникне от само себе си“. X. Кун (7) признава: „Една така сложна система, какъвто е генетичният апарат, никога не може да бъде плод на случайност… Ние не знаем как са възникнали първите биоло­гични системи“. Един от известните съвременни еволюционисти Г. Валд пише: „Размишлявайки върху произхода на живота, стигам до заключението, че спонтанният и случаен произход на живота е невъзможен… Въпреки това ние еволюционистите, и особено аз, дълбоко вярваме в случайното самозараждане“ (Ци­тат по J. MacArthur: Der Kampf um den Anfang, 2003, стр. 46). Ще цитираме и един от най-известните съветски еволюционис­ти А. Опарин: „С опитите си Пастьор допринесе неоценима полза на човечеството, а въпроса за самозараждането на живо­та той разреши в отрицателен смисъл. Той доказа, че и такива прости същества като микроорганизмите не могат да се самоза- родят, че те, подобно на всички останали живи същества, вина­ги произлизат само от себеподобните си. И така никъде в за­обикалящата ни природа днес не ще забележим случай на са- мозараждане“ (19).Възникването на Вселената по случаен път е не по-малко невероятно. То би приличало на появата на многотомна енцик­лопедия вследствие на взрив в една печатница (разбира се, в онова време, когато компютърният книгопечат не беше познат).

Науката твърди, че категорията „СЛУЧАЙНОСТ“ и фено­менът „СЛОЖНОСТ“ са две абсолютно взаимно изключващи се, противоположни величини. Естествено това се отнася както за Вселената като цяло, така и за микрокосмоса, част от който са биологичните системи.

И тъй, основният принцип на еволюционната теория за слу­чайното възникване и усъвършенстване на живота противоре­чи на науката.

Системи, неподлежащи на опростяване в природата съществуват системи, чиито строеж и функция не подлежат на опростяване. В този си вид те притежават опти­мален капацитет на действие и поразяваща синхронизация на отделните части, подобно на електрическата крушка. Тя се състои от стъклено тяло със специална газова среда, фасунга и волфрамова жичка. Ако премахнем само една част от тази кон­струкция, крушката става неспособна да изпълни функцията, за която е направена. Към системите, неподлежащи повече на опростяване, се отнасят окото, мозъкът, летателният апарат при птиците и така нататък. Биологично активната клетка е един прекра­сен пример в това отношение. Нейният генетичен апарат се състои от 3,1 милиарда базови двойки (това се равнява на съдържанието на 1000 Библии). Клетъчното деление само по себе си е чудо на природата. В подготвителния стадий се извършва удвояване на наследствения материал на клетката (така наречената репликация на ДНК молекулата), който дава началото на нова (дъщерна) клетка. При нормални условия тя е абсолютно копие на изходната клетка. Целият този процес е програмиран и генетично контролиран. Съществуването на биологични системи, които не подлежат на опростяване при осъществяването на нормалните си функ­ции, е показател за оптимална пестеливост и гениалност в кон­струирането им. Сляпата природа не е в състояние случайно да създаде нещо, надминаващо нейните възможности. В случая е необходима огромна интелектуална инвестиция.

Функционалното синхронизиране между отделните струк­турни части на една биологична система не може да се обясни с еволюционистичния принцип за случайността. Даден мускул няма никаква физиологична стойност, ако съответният нерв не го привежда в движение. Но както мускулът, така и нервът ня­мат физиологична стойност без сложната система за управле­ние в мозъка, която координира движенията на мускула. Без хармоничното синхронизиране тези три отделни съставни час­ти сами по себе си нямат стойност. Как е възможно при един случаен еволюционен процес трите части да достигнат еднов­ременно оптимална функционална способност при координи­ране на действията им? Да не говорим, че принадлежат към тъканни системи, имащи различна заложба и ембрионално раз­витие.Още по-убедителен пример в това отношение е структурно-функционалното съвършенство на окото и мозъка. Тяхната функ­ция зависи от синхронизирането на различни тъканни структу­ри. Редуцирането или отпадането само на част от тази сложна верига прави невъзможно реализирането на специфичната функ­ция. Човешкото око е изградено от 100 милиона светлинно чув­ствителни клетки. Събираната от тях информация се изпраща в мозъка посредством зрителния нерв, изграден от около един милион нервни влакна. В мозъка получената информация се анализира, превръщайки се в понятна за възприятие картина. Целият процес се осъществява от множество взаимно свързани съставни части, функциониращи с изключителен синхрон и невероятна скорост. Но зрителната способност на мозъка е само част от неговата изключителна функционална комплексност. От неврологията знаем, че мозъкът е изграден от 100 милиарда нервни клетки, свързани в сложна комуникационна система, чиито нервни влакна достигат 500,000 км. Нормалният мисло­вен процес включва огромен комплекс от действия на една слож­на верига, съставена от структурно-функционални части, взаи- мозависими във функционално отношение – факт, изключ­ващ какъвто и да е момент на случайност при формирането на съзнателно-мисловната дейност на човека.

Това са научни факти, които противоречат на основните кон­цепции на еволюционната теория относно случайното само- създаване и самоорганизация на живота от неживата материя.

Кодирана генетична информация (генетичен код)

Молекулярната биология учи, че наред с двете съставни ча­сти на живота – материя и енергия, има и една трета съставка – биологичната информация, която се явява като централна и е в основата на всичко живо. Съвременните молекулярно-генетични изследвания показват, че информацията е най-важната величина на феномена живот.

Както в областта на компютърното програмиране, така също и в областта на биологията господстват с пълна сила основните закони на информатиката. Ето някои от тях:

– Няма информация без интелектуален източник и инфор­мационен код.

– Няма кодирана информация без волеви източник и крайна цел.

– Източникът и носителят на информация са две различни величини.

– Не може да се реализира техническа или биологична ин­формация случайно.

Закодираната в ДНК-молекулата генетична наследствена информация е отговорна за предаването на специфичния стро­еж на всяко живо същество от генерация на генерация. Така се обяснява фактът, че при ембрионалното развитие няма безраз­борен растеж на клетки и тъкани, а то протича като строго оп­ределен, регулиран, абсолютно синхронизиран и целенасочен процес. Човешкият геном се състои от 32,000 отделни гени, раз­положени върху 3,2 милиарда базови двойки – комбинация от четири химични букви (т. нар. „буквите на живота“). Генетич­ният код играе решаваща роля за развитието на организма от оплождането до смъртта.Самият факт, че съществува кодирана генетична инфор­мация (генетичен код, кодова система), задължително предпо­лага съществуването на източник, който се намира извън но­сителя на информацията – полинуклеотидната верига на ДНК. Тя е материален носител на наследствената информация, както магнетофонната лента е носител на звукова информация, ком­пютърният чип на запаметената информация или листът хар­тия с написаното върху него изречение. Ясно е, че нито магне­тофонната лента, нито компютърният чип, нито листът хартия имат нещо общо с източника на информацията в тях. Те са само нейни носители. Генът е най-малката структурно-функционална единица, в която е закодирана наследствената информация. Следователно той е само материален носител на информация­та (Ангелов и сътр., Биология, стр. 30).

А кой е източникът на генетичната информация?

Източникът на информацията трябва да се намира, съгласно законите на информатиката, извън нейния материален носител, тоест извън материята. Това означава, че материята не може да бъде източник на информация. Така е в областта на компютърно­то програмиране. Носителят на информация не е неин източ­ник, а тя е заложена от някой друг върху него.

Един от най-известните специалисти в областта на инфор­матиката, професор В. Гитт, пише: „Информацията не е материя, но тя използва материята, за да бъде кодирана, пренасяна и унаследявана. Информацията не е живот, но тя е необходимо усло­вие за съществуването на живота. Животът не е нито материя, нито информация, но тези два феномена са необходими за съще­ствуването на живота“ (7).Р. Хьофайзен изразява този биологичен феномен още по-ясно: „Хромозомите, ДНК молекулите с базовите двойки, из­градени от четирите химични букви, представляват „строител­ният материал“, а „строителният план“ за всеки един индивид е кодиран в генетичната информация“ (Factum, 2001, 5, 15).

През април 1864 година пред едно голямо събрание на учени в Париж Луи Пастьор потвърждава след многократни изследва­ния установения преди това от Харвей биологичен природен Закон, който гласи: „Живот може да произлезе само от жи­вот“. До ден-днешен този Закон не е опроверган от никакъв научен експеримент. Изхождайки от този природен Закон, еле­ментарната логика ни задължава да приемем, че първият жи­вот на Земята е бил създаден, а не се е самосъздал от неорга­ничната мъртва материя. Ето защо в най-новото издание на учеб­ника по биология за 10 клас (Ботев и сътр., стр. 55) авторите признават: „С това хипотезата за спонтанното самозараждане е отхвърлена окончателно и се поставя началото на теорията за биогенезата – живото се ражда от живо“. Животът като фено­мен, както генетичната наследствена информация ни принуж­дават да приемем съществуването на интелигентен Източник на тази информация. Това изисква законът за причинно-следст­вените връзки, който гласи: „Всяко следствие трябва да има адек­ватна причина, която е довела до него“. Да не забравяме и уни­версалния принцип „Действието не може да бъде по-голямо от причината, която го е предизвикала“.Въз основа на всички тези закономерности идваме до един­ствения логичен извод: Животът трябва да има свой Създа­тел, Който да притежава живота в Себе Си. Според библейско­то учение за Сътворението това е Бог, Който е създал живота.

Нека пак да повторим, науката никога не е наблюдавала слу­чайно възникване на биологична информация, каквато се сре­ща в живите същества. Кодова система и случайност са два аб­солютно несъвместими феномени. Кодовата система предпола­га задължително интелигентен източник. Компютърните про­грами имат известна прилика с биологичната информация. Все­ки знае, че една компютърна програма никога не може да се създаде случайно. Само един интелигентен и високообразован специалист (програмист) може да създаде компютърна програ­ма. Точно така и биологичната информация трябва да има един изключително интелигентен Творец, създал тази информация, която в действителност представлява високоспециализирана биологична компютърна програма, гарантираща съществуването на живота.

Инстинктът като феномен представлява вид информацион­на програма за поведение, която се залага по рождение в живи­те същества, предава се и се унаследява от поколение на поко­ление. Самият факт, че инстинктът е биологична информаци­онна програма, ни задължава да приемем, че тази програма тряб­ва да има и високоинтелигентен програмист.Не съществуват никакви научни аргументи за случаен про­изход на генетичната информация. Това е едно от най-слабите и уязвими места на еволюционната теория. Признават го и сами­те еволюционисти. Жак Монод пише: „Най-големият проблем за еволюционната теория е произходът на генетичния код и ме­ханизмите на неговото пренасяне“(50). Не по-малък проблем за еволюционната теория представлява въпросът „Кое се е по­явило по-напред – животът или генетичната информация?“ Из­ключено е да съществува еволюция без наличието на биологич­на информация. Но съгласно законите на науката (информатика и физика), тази информация не може да бъде плод на материя­та, нито пък материята е вечна. Естественият извод е, че биоло­гичната информация е дошла отвън и е инкорпорирана в моле­кулата на ДНК като неин носител. Ето защо трябва отново да поставим въпроса: Кой е източникът на биологичната инфор­мация? Единственият източник на биологичната информация трябва да бъде една свръхестествена сила, която ние наричаме Бог.

Ние сме задължени да направим следните два извода:

1.Науката отрича еволюционния възглед за първоначално­то самосъздаване на биологичната информация.

2.Библейското учение за сътворението не противоречи на научното обяснение за произхода на биологичната информация от един свръхинтелигентен Източник, Когото ние наричаме Бог.

Животът от водата на сушата?

Според еволюционната теория животът се е появил случай­но в древните водни басейни, където са протекли и първите че­тири етапа от неговото развитие. В по-късните геологични вре­мена животът преминал на сушата.

От гледище на науката такова случайно самосъздаване на живота и преминаването му от водна в сухоземна среда е свърза­но с редица неразрешими проблеми. Ето някои от тях:

1)Защо е било необходимо преминаването на живота от во­дата към сушата? Такава потребност изобщо не е съществува­ла, след като водата е прекрасна среда за съществуването на живота.

2)Не е възможно фотосинтезата да е предхождала появата на озоновия слой (Ангелов и сътр., Биология, стр. 66). Без такъв слой е невъзможно да съществува каквато и да било сухоземна форма на живот.

3)Според еволюционната теория фотосинтезата е основен фактор за преминаването на живота от водата на сушата. Наив­но е да се приема, че „вероятно някои първични организми погълнали пигментосъдържащи органични вещества, подобни на хлорофила, и добили способността да фотосинтезират“ (Ан­гелов и сътр., Биология, стр. 66). Как се е реализирал процесът на фотосинтеза във водните басейни при липса на светлина? Още по-наивно е да се мисли, че отделеният при тази фотосин­теза свободен кислород „е довел до формирането на озоновия слой“.

4)Сухоземните живи същества притежават напълно различ­ни дихателна система, обмяна на веществата и отделителни функции. Как се е реализирало всичко това във времето, за да се стигне до оптимален начин на синхронното им функциони­ране?

5)Как са могли живите същества да се адаптират към сухозе­мен начин на живот, преодолявайки важни жизнени специфични свойства като телесно тегло, температурни особености и т. н.?

6)Днес много еволюционисти вече изоставят вярата, че животът води началото си от „коацерватните капки в първич­ния океан“ и впоследствие е преминал на сушата. Съоткривате- лят на ДНК структурата и Нобелов лауреат Францис Крик пише: „Произходът на живота е почти чудо, толкова много са условията, които трябва да са го предизвикали“ (7). Д-р Крик е атеист и еволюционист, не вярва в чудеса, затова трябва да на­рече произхода на живота „почти чудо“.

7)През миналия век английският учен Холдейн и руският биолог Опарин формулираха следния биологичен Закон: „В ус­ловията на среда, съдържаща кислород, животът може да про­излезе само от живот“.

От геофизиката се знае, че съдържанието на кислород е, както следва: в атмосферата – 23,13%, в литосферата – 47,30% и в хидросферата – 88,81%. При тези условия е невъзможно да се самосъздаде живот от мъртвата материя. Дали в историята на Земята е имало време без кислород, е въпрос хипотетичен и недоказуем.

8)Твърдението на еволюционната теория, че животът се е появил в дъното на първичния океан, предполага, че този про­цес би трябвало да се е осъществявал повсеместно. И още нещо: коя е причината, за да се развиват тези коацерватни капки по един и същ начин и да се стигне до феномена „живот“? Логич­но е да се очакват задължителни морфо-функционални разли­чия в изявата на живота, обусловени от мястото на неговата поява и скоростта на развитието му. Единственото обяснение е, че ко­дираната информация като предхождащ и независим фактор направлява развитието на живота. А фактът, че това развитие следва едни и същи биологични закони, показва, че и биологич­ната информация като неизменяема съставка на живота трябва да има неизменяем източник.Интересни са резултатите от научните изследвания на изве­стния биохимик С. Виланд (CEN Technical Jurnal, 1998), който установява, че митохондриите в клетките съдържат своя собст­вена наследствена информация (ДНК), която при човека се пре­дава единствено по майчина линия (71). Това не би било възмож­но, ако животът би се появил на много места в първичния оке­ан. От друга страна, този научен факт потвърждава библейския възглед за сътворението на човека.

Мутацията

Стигаме до една от най-важните предпоставки в теорията за осъществяването на биологичната еволюция, а именно мута­цията. Тя се явява закон, доктрина (аксиома), мотор и крите­рий за изменчивостта на живота и формирането на биологич­ните видове. Наблюдаваното видово разнообразие се обяснява от еволюционната теория чрез случайно, спонтанно или изку­ствено предизвикана промяна в наследствения материал, в генотипа на отделните индивиди. Така Хуго де Фриз (1909) де­финира явлението мутация.

Какво казва генетиката относно мутациите?

1)От генетиката знаем, че мутацията е не само рядко сре­щано биологично явление, но в над 99,99% от случаите мута­циите са вредни (рецесивни) от гледище на вида, водят до него­вата дегенерация или „предизвикват смъртта на организма още в ранните етапи на неговото развитие или пък водят до тежки смущения в развитието на индивида, поради което той не до­живява до настъпване на полова зрелост“ (Ангелов и сътр., Би­ология, стр. 26). Елементарното обяснение е, че при мутацията се губи генетичен материал. Албинизмът е често даван пример за рецесивна мутация.Известният еволюционист Т. Добжански признава, че по пътя на мутациите може да се стигне до деградирането или из­чезването на цели биологични видове (7). Т. нар. „положител­ни“ мутации не могат да доведат до биологично усъвършенст­ване и преминаване в друг вид, тъй като представляват негатив­ни (рецесивни) структури, т. е. това са „грешки“ в наследстве­ния материал. В края на краищата не е важно дали има положи­телни мутации. Много по-важно е дали при мутациите се полу­чава нов наследствен материал, нова генетична информация, която единствена е в състояние да доведе до появата на нов по- съвършен биологичен вид. Това именно в природата никога не е наблюдавано. Напротив: По пътя на мутациите се намалява наличният генетичен материал, което води до негативни явле­ния за съответния биологичен вид. Това значи, че мутацията като явление влияе негативно върху наследствения генетичен материал. То е равносилно на това една фирма да твърди, че постига големи успехи, въпреки че губи непрекъснато пари.

В природата чрез мутация става обратното на това, което еволюцията твърди.

Израелският генетик Лии Шпентер съобщава на осмия све­товен конгрес на креационистите в Швеция (2003): „Случайни­те мутации не могат да доведат до еволюция. Изследванията на молекулярно ниво показват, че мутациите водят до редуциране на генетичния материал, а това противоречи на еволюционната теория“.

2)Твърдението на еволюционистите, че от по-простите би­ологични форми по пътя на мутацията могат да възникнат по- сложни, противоречи както на законите на информатиката, така и на Втория закон на термодинамиката (Законът за ентропното нарастване). Вярно е тъкмо обратното.

И още нещо – едно от основните твърдения на молекуляр­ната генетика гласи, че генетичният код е най-стабилната, най-неизменчивата и универсална съставна част в живата природа. Организмите притежават ДНК, състояща се от едни и същи нуклеотиди, изградени от 4 азотни бази: аденин, гуанин, тимин, цитизин. ДНК е носител на генетичната програма. Самите ево- люционисти твърдят, че генетичният код не е претърпял никак­ви промени през последните два милиарда години.И тъй, истината е много проста: без нова генетична инфор­мация не могат да възникват нови биологични видове. А това означава, че всички живи същества са фиксирани във видовите си биологични граници, в които те като отделни видове са били създадени от самото начало.

В това отношение библейската информация за Сътворение­то е в пълна хармония с биологичната наука.

3)Ако мутацията действително можеше да е основен гене­ратор за създаването на нови биологични видове, това би озна­чавало, че както в миналото, така и днес трябваше да се срещат масово междинни биологични форми. Такива преходни видове не наблюдаваме нито днес, нито пък вкаменелостите са в състо­яние да ни представят убедителни данни за съществуването на междинни форми в миналото. Самият Дарвин признава този факт за голям проблем, като пише в своята книга „Върху произ­хода на видовете“: „Защо всяка една геологична формация и слой не са пълни с междинни биологични видове… Може би това ще е най-силното възражение срещу моята теория“(34). Действително е така.

Естественият отбор

Наред с мутацията и случайността, естественият отбор е третият основен фактор, който според еволюционната теория е „създал и продължава да създава видовото многообразие в при­родата“ (Ангелов и сътр., Биология, стр. 43).Естественият от­бор коригира фактора „случайност“ и стимулира мутацията. Естественият отбор и събитията със случаен характер се опре­делят като „основни еволюционни сили“ (Ангелов и сътр., Био­логия, стр. 51).В пособията върху еволюционната теория есте­ственият отбор се определя като „унищожаване, отмиране на по-слабите и по-неприспособените към условията на живот организми и преживяване на по-силните и по-приспособените“ (72). Той се осъществява активно, сляпо и без цел. Чрез „борба­та за съществуване“ в естествени условия се гарантира следва­щата по-висша форма на развитие. Така еволюционната теория вижда пътя за усъвършенстване и произхода на нови видове.Борбата за съществуване в нейните три форми на изява (междувидова, видова и конституционна) Дарвин възприема от То­мас Малтус и Ернст Хекел. Те дават следното определение на това явление: „По-висшите раси ще трябва да заместят по-нисшите…Това може да се осъществи по пътя на естествения от­бор, който е основен и доминиращ принцип за развитието на дадено общество“ (30). Дарвин изразява същността на борбата за съществуване или т. нар. „преживяване на по-способните“ (survival of the fittest) още по-ясно в своя фундаментален труд „Върху произхода на видовете“ по следния начин: „В края на краищата естественият отбор ще трябва да унищожи дивите примитивни раси, като по този начин ще се даде възможност за безпрепятствено утвърждаване на високоразвитите човешки раси“ (34).

Такова е учението на еволюционната теория относно есте­ствения отбор.

Каква е позицията на науката и човешката опитност?

1)Известно е, че условията на околната среда влияят върху изменчивостта на биологичните видове. По пътя на изкустве­ния отбор могат да бъдат целенасочено създадени различни ва­рианти, които да се различават външно от изходните форми. Тези вариантни форми показват обедняване в генетичния материал в сравнение с изходния вид или едностранно изявяване на някои негови качества, от които човекът има специален интерес. В случая обаче не става дума за създаване на нов биологичен вид, а за получаване на междинен или краен продукт от вече съще­ствуващи специфични свойства на генетично обработвания вид. В биологията това явление е известно като микроеволюция, осъществяваща се на популационно равнище, тоест засяга един и същи биологичен вид. Но по пътя на естествения отбор не се постига преминаването на един примитивен в друг по-сложен биологичен вид (макроеволюция). С идеята за естествения от­бор Дарвин има право, но той не може да обясни по този начин получаването на по-висши биологични видове. Това се потвърди по-късно от Грегор Мендел, който установи, че естественият отбор гарантира адаптацията, но само в рамките на даден вид.

2)Дарвин заимства термина „отбор“ от изкуствената селек­ция, прилагана и днес нашироко в растениевъдството и живот­новъдството. Неправилно обаче прави аналогия между тях. От генетиката се знае, че в основните и най-важни моменти при реализацията на естествения и изкуствен селекционен подход съществуват огромни различия, което не дава основания да при­емем тези методи за аналогични. При изкуствената селекция основно значение имат методичните подходи, програмирането, преживяемостта, съпротивителните способности и най-вече крайната цел: изгодата не за селектирания вид, а за друг биоло­гичен вид (обикновено човека), който по отношение на първия подхожда паразитно, търсейки единствено своята полза много често за сметка на съпротивителните възможности на селекти­рания вид. Пример в това отношение е производството на инсу­лин от чревната бактерия (Ешерихия коли). При естествения отбор такъв подход в природата е непознат. Така че естествени­ят отбор и изкуствената селекция не могат да бъдат аналогии, тъй като се преследва различна крайна цел.

3)Селекционната доктрина на еволюционната теория оказа и оказва ужасяващо влияние в областта на социалния живот, етиката и моралните ценности на човечеството: расизмът и на­лудничавата идея на националсоциализма на Хитлер за високо­развитата арийска раса водят началото си от селекционния прин­цип. Това доведе до унищожаването на милиони хора. Експлоа­тационната политика в третия свят, егоизмът, атеизмът и евта- назията са само някои от горчивите плодове на еволюционис- тичното мислене и действие на човека преди и сега. Немският лекар еволюционист и националист Алфред Пльотц пише в книгата си „Расова хигиена“ следното: „Тъй като естественият отбор не винаги функционира така, както висшите раси биха желали да бъде, то този естествен отбор трябва да бъде подси­лен чрез изкуствени селекционни методи … слабите и негодни­те за живот трябва да бъдат унищожавани“(71).Дарвин сигур­но не е могъл да предвиди злоупотребата с неговата идея…, но тя стана факт, за съжаление! И това не е случайно, защото Дарвин каза само половината от истината. Това, което той премълча, се премълчава и днес. На Дарвин са му били добре известни многобройни природни явления, които говорят срещу мита за „правото на живот на силния“. Да вземем например симбиозата и алтруизма.Мисленето на днешния модерен човек не се различава мно­го от идеите на някои политически системи от близкото мина­ло, чиито основни идеолози бяха Хекел и Дарвин, напр. нацио­налсоциализма, комунизма и др. А какво да кажем за безмило­стната конкурентна борба или евтаназията? Днес мнозина са готови да минават през трупове, за да достигнат егоистичните си цели…

И тъй, въпросът за етиката и моралните ценности е в проти­воречие със селекционния принцип на еволюционната теория. Дарвиновата идея за „правото за живот на силния“ никога не може да стане фундамент на човешката етика. Ако човекът е само едно високоразвито животно, не съществуват никакви ос­нования той да живее според етика и морал, защото решава­що за развитието му е наистина „правото на силния“, правото на този, който е „по-добре приспособен“ към условията на сре­дата. Естествено, човек не би трябвало да се интересува от ети­ка, ако единствената максима за неговото поведение е егоис­тичният нагон за преживяване. Живот или смърт, съществуване или несъществуване – за едно такова висше животно тези фе­номени не биха имали никаква стойност, защото всичко е слу­чайно, без план, без цел…Една „еволюционна етика“ без смисъл и цел не може да бъде фундамент на морално-етична система. Еволюционната теория не признава никакъв по-висш автори­тет. А ние знаем, че няма и не може да съществува етика без висш авторитет. Еволюционистът Томас Хъксли пише: „Аз трябва да призная, че не можах да намеря нещо по-добро от Библията, когато търсех фундамент, на който да бъдат изграде­ни моралните взаимоотношения в днешния хаотичен свят“ (71).

Прилаката между организмите

Според еволюционната теория общото в устройството на организмите, приликите (хомологията) между тях „е едно от най-неоспоримите доказателства за единството на организмовия свят“ (Ангелов и сътр., Биология, стр. 54). В това отноше­ние най-често се привеждат примери относно приликите в ана­томичния строеж, физиологията, обмяната на веществата и молекулярно-генетичната структура между маймуната и човека.

Какво казва науката и човешката опитност по този въпрос?

1)Разбира се, има големи различия, но и много прилики между биологичните видове в структурно, физиологично и молекулярно-биологично отношение. Но е твърде важно да се потърси отговор на въпроса: Откъде произлизат тези прилики и какво показват те?

Приликата между два обекта (предмети, индивиди и др.) не показва обезателно, че единият произлиза от другия, а е много силно доказателство, че тези два обекта имат общ създател. Ето един обикновен пример от областта на техниката: двете марки леки коли „Трабант“ и „Мерцедес“ имат твърде много прилики помежду си, но никой нормално мислещ човек не би казал, че „Мерцедесът“ е високоусъвършенстван „Трабант“. Моделите леки коли на една и съща фирма имат твърде много прилики помежду си, което показва, че тези модели са изработени от една и съща фирма, имат един и същ конструктор и производител. Подобно сравнение може да се направи и с картините на един художник или музиката на даден композитор. Високостепенната прилика на двама близнаци не означава, че те произлизат един от друг, а че имат общ създател. Поколението на даден индивид има много общи прилики със своя родител, но в най-съществе­ното – генетичния набор – тези два индивида са различни по­между си. Знае се, че са възможни 10 600 вариабилност на чо­вешките полови клетки. Това разнообразие на гаметите гаран­тира специфичната индивидуалност на личността през всички времена на човешката история.Така че приликите между отделните видове е факт, насочен много повече срещу еволюционната теория. Ето друг пример: анатомичното устройство на крака на коня и на човека се раз­личава, но двата биологични вида се отнасят към бозайниците. Устройството на крака на жабата е много по-близко до това на човека. Жабата като амфибия обаче в систематично отношение е далеч от човека. Какво означава това? Нищо друго, освен че твърдението на еволюционистите относно приликите не е на­учно обосновано, а е просто спекулация. Хомоложните органи не говорят за родство, а по-скоро за наличието на Архитект, из­ползвал даден модел – план за направата на определени части на растения и животни по един и същ начин.

2)Генетичната близост между човекоподобните маймуни и човека (повече от 98% от гените на хората и шимпанзетата са еднакви) не говори обезателно, че човекът е произлязъл от май­муната. Това признават и самите еволюционисти: в по-новите учебници по биология има промяна във възгледа, господствал допреди само две десетилетия. Сега се казва, че двата биоло­гични вида имат общ прародител (Ботев и сътр., Биология, стр. 92). Това е причината да се предлага нова биологична класифи­кация, в която човекоподобните маймуни и човекът се обединя­ват в едно семейство.И още нещо: генетичната близост между два биологични вида не е доказателство за близост в анатомичната структура и физиологичните функции. Сградите на една църква и един за­твор са построени от едни и същи материали (тухли, керемиди, врати, прозорци и т. н.), но строителните планове на тези две постройки са коренно различни. Генетичният набор на два от­делни биологични вида (напр. маймуна и човек) съответства на строителните материали на двете различни постройки (църква и затвор). Но строителните им планове, сравними със специфич­ната генетична информация – това са коренно различни неща.

Така че не приликата и броят на хромозомите и гените са решаващи, а качеството на съдържащата се в тях генетична ин­формация. Хромозомите са само нейни носители.Видовата специфичност на живите същества се определя и направлява от кодираната генетична информация – един от най-удивителните феномени в биологичния свят.

3)Между човека и животните има дълбоки и непреодолими различия. Цитираме учебника по биология на Ботев и сътр. (стр. 93):„Съвременните хора се различават от човекоподобните май­муни. Хората имат много по-голям и по-сложно устроен мозък, уникални интелектуални способности, развити форми на кул­тура, комуникация и социална организация“. Религията, бракът, духовните и творческите способности при хората са феномени, които светът на животните не познава. Човекът като биологи­чен вид притежава качества, които го отличават тотално от животинския свят и го правят подобен на неговия Творец.

4)Друг факт, говорещ срещу общия произход на биологич­ните видове, е неубедителният доказателствен материал или лип­сата на преходни форми, както и непреодолимите генетични бариери между отделните биологични видове. Ако е вярно твърдението, че в продължение на много милиони години био­логичният свят се е развивал от прости към по-сложни видове, би трябвало да се очаква, че повърхностните земни слоеве ще бъдат изпълнени с вкаменелости от междинни форми на биоло­гични видове. Това не се наблюдава.

Доказва ли палеонтологията еволюционната теория?

В учебниците по биология отпреди десет години се казва, че най-убедителни и най-подробни доказателства за еволюция­та дава науката палеонтология. В по-новите учебни пособия такива изрази вече не се срещат. Защо?

Палеонтологията изучава организми, съществували и измре­ли в предишни геологични времена. Обект на изследване са т. нар. вкаменелости (фосили), представляващи отпечатъци или части от тези организми или от растения. Според еволюционистите вкаменелостите ясно доказват, че е имало постепенно раз­витие (еволюция) от примитивните едноклетъчни форми до съвременните растения, животни и хора. За определяне на възрастта на вкаменелостите, както и на самите земни пластове се използват предимно два основни метода: първият е т.нар. индекс на вкаменелостите, вторият е методът на радиоактивно­то разпадане.

Индекс на вкаменелостите

Еволюционната теория приема, че определени растения или животни са живели в дадена ера, след което са изчезнали. И когато в някой земен пласт се намерят такива вкаменелости, вади се заключение за възрастта на този пласт. Естествено е да се очаква, че най-старите пластове ще съдържат най-простите фор­ми на живот.

Този палеонтологичен метод има доста слаби страни. Ето някои от тях:

1)Необяснимо е защо последователността на геоложките времена се определя по сложността на биологичните форми, намерени като фосили в земните слоеве. Единственото обясне­ние би могло да бъде, че еволюционната теория се приема a priori като доказан факт, като наука. А това не е така. Практиче­ски би трябвало да бъде обратното.

2)Този метод е в противоречие с т. нар. полистратни вкаменелости. Това са вкаменелости на дървета или гигантски жи­вотни (динозаври), пресичащи вертикално два или повече зем­ни пластове. Този факт показва, че тези пластове са се образу­вали за много кратко време. Ако пластовете са се трупали ми­лиметър по милиметър в продължение на милиони години, те никога не биха съдържали вкаменелости.

3)Находките на така наречените живи индекс вкаменелости поставят под съмнение достоверността на този метод. Това са вкаменелости на растения, водни звезди, брахиоподи и охлюви, които се изчисляват от еволюционистите на 530 милиона години. Всич­ки те обаче изглеждат абсолютно еднакви с познатите днес ви­дове. Никаква следа от еволюция през тези милиони години! Откритите вкаменелости представляват напълно завършени биологични видове. Логично е да се предположи, че от милио­ните вкаменелости поне някои би трябвало да притежават осо­бености на преходните форми, описани в учебниците по биоло­гия. Обяснението е, че преходни биологични форми никога не са съществували. И още нещо – палеонтолозите установяват в много от намерените вкаменелости дегенеративни промени, предавани по наследство, а не по-сложни форми на строеж.

4)Съществуването на празни полета между отделните сис­тематични групи (от тип до род) е много силно доказателство за липса на еволюционно преминаване (вертикално развитие) от един вид в друг. Тази липса на междинни форми Дарвин нари­ча „ужасяваща мистерия“(18), а известният ботаник-еволюционист професор Корнър пише: „За непредубедените данните, събирани от растителните вкаменелости, са в полза на креационизма“ (библейското учение за произхода на живота и видове­те) (7).

5)Необяснимо от гледище на този метод е разположението на стари земни пластове върху по-млади (напр. Матернхорн в Швейцария).

6)Стратиграфският профил като цяло (4 ери, 12 периода с последващи епохи) не може да се установи никъде в природата. В този си идеален вид той се описва само в учебниците.

7)Изобилстват находки с т. нар. „млади“ земни формации, лежащи паралелно или върху „стари“ формации. Между тях оба­че липсват междинни геоложки времена.

8)Открити са множество земни слоеве, разположени в точ­но обратен еволюционен ред: вкаменелости от камбрий, лежа­щи върху утайки от карбон или такива от палеозойската ера, намиращи се върху периода креда.

9)Необясним е фактът, че на много места се откриват масо­ви гробници от различновидови вкаменелости в една и съща земна формация, а те би трябвало да представляват различни геоложки времена.

10)Друг сериозен проблем на този метод е, че много видове са останали в основата си непроменени от момента на появя­ването си и през цялото време на предполагаемите геоложки времена. Пример са протозоите, с които се предполага, че е за­почнала биологичната еволюция.

11)Има и доста спекулации с този метод. В САЩ, в каме­новъглени пластове, изчислени от еволюционистите на 300 ми­лиона години, са намерени вкаменелости от отпечатъци на стъпки на човек. В тези отпечатъци са открити трилобити. Дей­ствително е наивно и смешно да се приеме, че по това време са живели хора!12)Съществува и един проблем, елементарен, но неразре­шим за еволюционната теория: Как се формират вкаменелостите? Вкаменелост на даден организъм може да се получи, ако той е бил незабавно откъснат от достъпа на въздух. В противен случай ерозионните сили, бактериалното разложение и атмо­сферното влияние ще го унищожат, преди да се осъществи про­цесът на вкаменяване. Това потвърждава теорията на катастрофизма, т. е. библейския модел за образуването на геоформациите. А то е и едно от най-убедителните доказателства за Все­мирния потоп, станал не така отдавна!

През последните няколко години се появяват все повече и повече научни съобщения, потвърждаващи внезапната поява на живот в неопределен брой разновидности с напълно развити основни белези от самото начало. Установените биологични видове в тези вкаменелости са идентични със съществуващите в природата днес. С други думи, вкаменелостите „говорят“ за напълно завършен в самото начало биологичен свят, а не за ево­люиращ.

Това е причината този метод да се изоставя през последните години както от палеонтолози, така и от еволюционисти. Дори и в по-новите учебници по биология се споменава твърде бег­ло, а в някои напълно липсва.

Ето защо палеонтолозите-еволюционисти се насочиха към методите на радиометрично определяне на възрастта.

Методи на радиометрично датиране

Те се отнасят към абсолютните методи в палеонтологията за доказване възрастта на земните пластове и вкаменелостите в тях. За еволюционната теория тези методи са от решаващо зна­чение. Накратко казано, те се основават, на физичните свой­ства на някои радиоактивни елементи, които се превръщат чрез разпадане в други химични елементи. Скоростта на разпа­дане за даден елемент се приема a priori за константна величи­на. Затова измерването на съотношението между изходния и новополучения елемент в дадена проба трябва да даде инфор­мация за времето, за което се е осъществило това разпадане. Най-често при тези методи се използват радиоактивните еле­менти уран-238, рубидий-87 и въглерод-14. Знае се, че за все­ки 100 милиона години от 1 кг. уран остават 985 гр. и се образуват 13 гр. олово и 2 гр. хелий (тоест периодът на полуразпад на урана е 4,5 милиарда години, при рубидий 47 милиарда години и при въглерод 14 – 5,730 години). Съотношението между изходен и дъщерен елемент в изследваната проба би трябвало да даде от­говор за геологичната възраст на тази проба (скелети, други вкаменелости, земни проби и т. н.).Такава е теоретичната постановка на методите. Тяхното при­ложение в практиката обаче е свързано с редица трудности, ус­ловности и неточности, което намалява в много голяма степен достоверността на получените резултати. Това е причина за появата на много критични материали в специализираните пе­риодични издания през последните 20 години, говорещи за спе­кулативен характер на тези методи. Ние ще се спрем на някои от слабите им страни, за да отговорим на въпроса доколко на­деждни са те при определяне възрастта на биологични вкаме­нелости (напр. останки от човешки скелети) и преди всичко възрастта на Земята, което за еволюционната теория е от осо­бено важно значение. За съжаление както в учебниците, така и в медиите поради некомпетентност се спекулира немалко в това отношение.

Какво казва науката относно радиоизотопните методи на измерване?

За да се приложат тези методи, са необходими няколко задължителни предварителни условия. От научна и практич­на гледна точка тези условия обаче са неизпълними и абсолют­но недоказуеми. Ще споменем само три от тях:

1)Изследваните проби трябва да са принадлежали от създа­ването си до момента на изследване към една напълно затворе­на система, т.е. неподлагана на въздействието на външни и вътрешни фактори. В природата обаче не съществува понятие „затворена система“. В природата няма система, която да е ос­танала в продължение на дълъг период от време неповлияна от околната среда. Така че първото условие за тези методи е не­изпълнимо.

2)Системата в своето начало не трябва да е съдържала ко­личества от дъщерния елемент. Ако е съдържала, при изчисле­нията това трябва да се коригира. Невъзможно е да се разбере първоначалното състояние на радиоактивни елементи (изходни и дъщерни) в система, която се е образувала в твърде далечно или праисторическо време, или както еволюционистите твърдят, преди милиони и милиарди години. Това е въпрос на предполо­жение и вяра, но не и на наука. При изследването на съвремен­ни вулканични скали, образувани от потоци от лава от вътреш­ната мантия на Земята, се установява наличието на уранови минерали, радиоактивно олово, но така също и обикновено оло­во. А как е било в началото? Така че и второто условие при тези методи е неизпълнимо.

3)Скоростта на процеса на полуразпад трябва да е била по­стоянна от началото до момента на измерването. Знае се обаче, че всеки процес в природата протича със скорост, която се вли­яе от много странични фактори. При урана учените отдавна са установили, че този процес е променлив и се влияе от фактори като: космическата радиация, магнитното поле на Земята, свръхексплозии на близки звезди и т. н. Така че условието „по­стоянна скорост“ е неизпълнимо. В най-добрия случай може да се говори за средна скорост на полуразпад, но не и за посто­янна.

Тези три неизпълними условия при урановия, рубидиевия и калиевия методи показват, че тези методи не притежават на­учна стойност, поради което и резултатите, които се получават чрез тях, са нереални. Това е особено важно при определяне възрастта на Земята, с което ще се занимаем по-късно.За разлика от ураново-оловния метод, методът на въглерод-14 се използва за определяне възрастта на сравнително млади обекти. Особено надеждни са резултатите от обекти, живели допреди 3000 години, неубедителни до 5000 години и нереални над 8000 години. Този метод намира особено приложение за определяне възрастта на организмови находки (вкаменелости, остатъци от човешки скелети и пр.), но не по-стари от посоче­ната вече възраст. Както предишните, така и този метод има някои основни недостатъци:

1)Не е възможно да се знае какво е било съотношението между въглерод-14 и въглерод-12 в биосферата, включително и в живите организми, когато изследваният обект е загинал, и дали то е сравнимо с тези съотношения днес.

2)Не може със сигурност да се каже, че скоростта на полу­разпад е била константна и не е била повлияна от външни или вътрешни фактори.

3)Не може да се отговори на въпроса дали съотношението между радиоактивен (С-14) и обикновен въглерод (С-12), погълнати от организма, е константно.Това показва, че и методът с въглерод-14 трябва да се интер­претира с необходимото внимание и да се търсят винаги средни стойности от получените резултати. Този метод има обаче едно важно предимство – получените резултати могат да бъдат потвърдени или отречени с допълнителни данни от последните 6000 години, тоест откакто има документирани историко-архео- логически находки.

Най-новите изследвания в областта на радиокарбоновия метод са насочени в търсене на началния момент във времето, откогато започва промяна на съотношението между С-14 и С-12. Тези изследвания ще дадат отговор на въпроса кога се е по­явил радиокарбонът (С-14) на Земята.

Ние се спираме по-подробно на методите на вкаменелостите (фосилите) и на радиоизотопното датиране, тъй като на тях се крепи цялата еволюционна теория. От достоверността на тези методи зависи и достоверността на еволюционната тео­рия. Ще резюмираме казаното дотук със следните три основни извода:

1)Вкаменелостите са доказателство за един напълно развит биологичен свят, а не за еволюиращ.Твърдението на еволюци­онната теория, че „вкаменелостите са най-важното доказател­ство, че животът се е развил от по-прости към по-сложни фор­ми“, не отговаря на истината.

2)Предварителните условия за провеждането на ураново- оловния метод са неизпълними, резултатите не подлежат на научна проверка, не са доказуеми, често са противоречиви, на­ивни или спекулативни, поради което не могат да се приемат за реални. От научна гледна точка такива резултати не отговарят на истината.

3)Радиокарбоновият метод е единственият, чрез който мо­гат да се получат достоверни резултати, но само в границите от 3000 до 5000 години. Над тази граница той е неприложим.

Милиардите години не могат да бъдат доказани

Въпросът за възрастта на Вселената и съответно на Земята е ключов и най-съществен въпрос, поради което и отговорът е от решаващо значение за достоверността на еволюционната тео­рия.Еволюционистите вярват, че:

– Възникването на Вселената е станало преди 20 милиарда години

– Земята е на 4,5 милиарда години

– Самозараждането на живота е станало преди 3,8 милиарда години

– Многоклетъчните организми се появили преди 600 мили­она години

– Преди 70 милиона години се появяват първите бозайници

– Преди 25 милиона години започва развитието на първата човекоподобна маймуна

– В периода отпреди 130,000 до 90,000 години става преми­наването на Homo erectus в Homo sapiens и разселването му в други континенти.

Според еволюционната теория началото на Вселената е за­почнало с така наречения Голям взрив, като цялата материя на Вселената е била преди това свръхконцентрирана малка маса. На теорията за „Големия взрив“ ние ще отделим специално внимание в след­ващата глава.

Какво казва науката?

1)Изчислено е, че годишно върху Земята падат 5 до 15 тона космически прах. Това значи, че за 4,5 милиарда години на­трупаният слой от метеоритен космически прах трябва да има дебелина от 20 до 60 метра. Пласт с такава дебелина обаче не се установява никъде. Голяма беше изненадата на американските астронавти, когато кацнаха през 1969 година на Луната. Те очакваха да видят няколко метра космически прах, но този слой не беше повече от един сантиметър.

Космическият прах съдържа 300 пъти повече никел от зем­ната кора. Малкото количество никел, установен на повърхност­та на Земята, е допълнително доказателство за малкото количе­ство космически прах върху нея. Интересни са изчисленията на учените за съдържанието на никел, разтворен във водите на све­товния океан. Резултатите са показали, че времето, необходимо за неговото натрупване, не може да е от порядъка на милиарди години.

Така че единственото обяснение за ниското съдържание на никел в земната кора (дебела 19 км) и световния океан (70,8% от повърхността на земното кълбо) учените свързват с една по- млада Земя, тоест Земята не може да бъде на 4,5 милиарда години.

2)Както видяхме по-горе, при радиоактивното разпадане на урана се образува хелий, който излиза от литосферата и се на­трупва в атмосферата. Ако този процес е продължавал 4,5 ми­лиарда години, в атмосферата днес трябваше да има 100,000 пъти повече хелий. Животът при тези условия не би бил възмо­жен. От физикохимията се знае, че хелият не се губи от атмо­сферата, тя по-скоро поглъща хелий от космоса. Съдържанието на хелий в атмосферата е доказателство за една по-млада Земя.Подобен е случаят с аргон-40, който се получава при разпа­да на радиоактивен калий. Аргонът в атмосферата е прекалено малко, за да се е образувал през 4,5 милиарда години на разпад на калия.

Тези факти показват, че Земята не може да бъде на 4,5 мили­арда години.

3)Правени са изчисления относно притока на материали (глина, сол, пясък, метали и т. н.) към световния океан. Полу­чените резултати при всички тези изчисления са показали, че възрастта на Земята не би могла да бъде 4,5 милиарда години!

4)Магнитното поле на Земята непрекъснато отслабва и това отслабване се удвоява на всеки 1400 години. Изчисленията показват, че преди няколко десетки хиляди години магнитното поле трябва да е било толкова силно (32 пъти по-силно, откол­кото е сега), че Земята би експлодирала поради топлината, про­извеждана от собствените ѝ магнитни сили. Каквото и да мис­лим по този въпрос, логичният извод е, че Земята не може да бъде на 4,5 милиарда години.

5)Според геологията Земята и Луната са на една и съща възраст. Луната излъчва топлина, има магнитно поле и е сеиз­мично активна (лунни трусове). Тъй като Луната е многократно по-малка от Земята, естествено е тя да е изстивала много по-бързо. Фактът, че сърцевината на Луната е течнообразна, показва, че тя е много по-млада, отколкото еволюционистите смятат.

6)Посоката на въртене на две от планетите на Слънчевата система (Венера и Уран) е противоположна на посоката на върте­не на останалите планети. Ако е вярна еволюционната теория, че Слънчевата система е възникнала от един и същ въртящ се небуларен облак, защо тези две планети се въртят в противопо­ложна посока?

7)Знае се, че краткотрайните комети губят част от мате­риала си, когато преминават в близост до Слънцето (красивите „опашки“, които нощем се наблюдават). Изчислено е, че пора­ди материала, който губят, кометите не биха могли да са на ми­лиарди години. Как така съществуват все още тези комети във Вселената, ако тя е на 20 милиарда години? Явно е, че тези ми­лиарди липсват.

8)Не е възможно съществуването на сеизмична активност на малки планети или техни сателити в една стара Вселена. Преди няколко години учените астрофизици бяха изненадани от силно изявената вулканична активност на сателита на Юпитер (т. нар. юпитерна луна). Поради голямата отдалеченост от Слънцето, поради малките си размери (3,640 км в диаметър) и, разбира се, поради милиардите години, които се приписват на Вселената, това небесно тяло трябваше отдавна да е изсти­нало и да не показва абсолютно никаква вулканична активност. Поради своите размери то е могло да запази собствената си топ­лина не повече от няколко десетки хиляди години. А за голямо учудване на специалистите луната на Юпитер показа най-висо­ка вулканична активност в планетарната Слънчева система. Логичният извод е, че тази система не е толкова стара, колкото еволюционистите приемат.

9)През XVIII век бе установено, че Слънцето се свива със ско­рост 0,1% на всеки 100 години. При такава скорост на свиване следва, че преди 2 милиона години то трябва да е било два пъти по-голямо, отколкото е днес. Но тогава според еволюционната хронология трябва да е бил апогеят на ледниковия период! А как биха изглеждали размерите и излъчването му преди мили­арди години? Животът на Земята не би бил възможен. Логични­ят извод гласи: милиардите години не могат да бъдат научно доказани.

През 1979 година учените астрономи установиха, че Слънцето губи от своята енергия и след около 100,000 години ще изчезне. Това се потвърди по-късно и от липсата на регенериране в него­вата вътрешност. Този факт противоречи на еволюционната те­ория относно вечността на материята и потвърждава библей­ското учение за преходността на творението.

10)Ако ерозията на континентите е протичала със същата скорост, както сега, само за 14 милиона години континентите щяха да са изцяло разрушени до морското равнище. А тези 14 милиона години представляват само 0,5% от предполагаемата според еволюционистите възраст на Земята. Явно е, че това предположение не може да се докаже по научен път.

11)Интересни сведения за възрастта на човечеството дава демографската статистика. Според Factum (2005, 1, 41) сред­ният годишен прираст на населението на Земята възлиза на 0,2% при среден брой деца на семейство 2,5. Ако се приеме, че чове­чеството е започнало от една двойка, това значи, че за 11,000 години ще достигне днешния брой от 7 милиарда. Ако процентът на нарастване многократно се намали (напр. 0,05% годишен прираст), за 400,000 години населението на Земята щеше да бъде 10⁸⁷, което е абсурд. Та едва ли Homo erectus и производният му Homo sapiens са познавали по това време противозачатъчни методи и средства или пък са имали проблем с абортите.Предположението на еволюционната теория в това отноше­ние няма никаква научна стойност. Еволюционната теория няма яснота относно скоростта на космическата, химическа и особе­но на биологичната еволюция. Прави особено впечатление, че скоростта в развитието на биологичния свят се развива прибли­зително в геометрична прогресия: Милиардите години бързо се редуцират на стотици милиони и след това невероятно бързо в стотици и десетки хиляди, тоест с напредване на еволюционния процес скоростта геометрично расте. А от друга страна, ево­люционният процес продължава и днес. Ако следваме логиката на еволюционната скорост, днешният човек (Homo sapiens sapiens), появил се преди 150,000 години, трябваше отдавна да е еволюирал в свръхчовек (евентуално в Homo supersapiens) – това, което Хитлер мечтаеше за неговата нация. Днес обаче се на­блюдава в много отношения деградация на човешката личност.

От казаното дотук можем да направим следния основен извод:

Милиардите години, за които еволюционната теория гово­ри, не могат да бъдат научно доказани. Това означава, че Земята не е толкова стара, колкото предполага еволюционната теория. Този факт прави безсмислена цялата еволюционна доктрина от­носно произхода и развитието на живота.

Ползвана литература

1)Ангелова, Д., Как да ползваме одобрените учебници, без да развием комплекс, че сме глупави, в. „СЕГА“, 7 октомври 2004;

2)Ангелов, П., и сътр., Билогия 10 клас, Просвета, 1995;

3)Ботев, Б., и сътр., Биология, 10 клас, НП, 1988;

4) Ботев, Б., и сътр., Биология 10 клас, Анубис, 2001;

5)Бъчваров, М., и сътр., Философски реч­ник, Партиздат, 1977;

6) Виланд, К., Камъни и кости, Научен креационизъм, България, 2001;

7) Гит, В., Творил ли е Бог чрез еволю­ция?, ВЕРЕН, 1997;

8) Димитров, О., и сътр., Биология 9 клас, Булвест, 1999;

9) Димитров, О., и сътр., Биология 10 клас, Булвест, 2001;

10) Дюлгеров, Д., Наука и религия, СИ, 1946;

11) Маклийн, Г., и сътр., Сътворението, ВЕРЕН, 1996;

12) Николова, М., и С. Китанова, Биология 10 клас, ТПП, 2001;

13) Келер В., Библей­ски събития, Синодално издателство, 1960;

14)Киров, Д., и сътр., Християнска етика, Слънце, 2003;

15) Моррис, Г., Сотворение мира: научный подход, Inst. Creation Research, San Diego, 1981;

16)Морис, X., Библията, науката и сътворението, ОМ, 1994;

17) Морис, X., Наука и Библия, Госпъл, 1995;

18)Морис, X., Научен креационизъм, Нов човек, 1995;

19)Опарин, А., Поява на живота върху Земята, Народна култура, 1949;

20) Попов, С., Защо вярвам в Бога, Абагар, 1993;

21) Свиленов, Д., Библия и наука, ethos, 2, 2001, 17;

22) Свиленов, Д., Библия и наука (Уникалност на Библията), ethos, 3, 2001, 17;

23)Свиленов, Д., Еволюционната теория в криза, Про­зорец, 2004, 4, 18;

24) Свиленов, Д., Миналото, настоящето и бъде­щето на човечеството според Библията, Звездан, 3. изд., 2005;

25)Хобринк, Б., Еволюцията яйце без кокошка, Оупън Доор, 1993;

26) Часовникарова, Ц., и сътр., Биология 10 клас, Гея § Либрис, 2002;

27) Ashton, J., Die Akte Genesis, Schwengeler, 2001;

28) Beck, H., Biologie und Weltanschuung, Haensler, 1979;

29) Behe, M., Darwin,s Blaeck Box: The Biochemical Callenge to Evolution, Touchstone, 1998;

30) Bayrhuber, H. u. a., Linder Biologie. Gesamtband, Metzler, 1989;

31) Blackmore, V., and A. Page, EVOLUTION The Great Debate;

32) Bliss R., at al., Origin of Life: Evolution Creation, C.L.P. Publishers, 1990;

33) Bowden, M., Science VS Evolution/Sovereign Publications, 1991;

34) Darwin, Ch., Die Entstehung der Arten durch naturliche Zuchtwahl (Originaltitel: On the origin of species by means of natural selec­tion, or preservation of favoured races in the struggle of life, London, 1859), Suttgart, 1967;

35) Dembski, W., Intelligent Design-The Bridge Between Science & Theology, IVP, Illinois, 1999;

36) Denton, M., Evo­lution: Theory in Crisis, Burnett Books, London, 1985;

37) Dietmar F. u. W. Buehne, Brief an einen Atheisten, CLV, Bielefeld, 2000;

38) Don Batten и сътр., Fragen an den Anfang. Die Logik der Schopfung, CLV, Bielefeld, 2001;

39) Eibach, U., Gentechnik und Embryonenforschung. Leben als Schopfung aus Menschenhand?, Brockhaus, Wuppertal, 2002;

40) Ellinger, Th. et. al., Schopfung und Wissenschaft, WW, Haensler, 1988;

41) Geisler, N. u. R. Brooks, Wenn Skeptiker fragen, Dillenburg, 1996;

42) Geissler, E. at. al., Kleine Enzyklopedie LEBEN, VEB, BI Leipzig, 1981;

43) Gish, D., Fossilien, stumme Zeugen der Vergangen- heit, CLV, 1992;

44) Gitt, W., Das biblische Zeugnis der Schopfung, Haensler 1991;

45) Gitt, W., In 6 Tagen vom Chaos zum Menschen;

46) Gitt, W., Faszination Mensch, CLV, Bielefeld, 1996;

47) Gitt, W., Am Anfang war der Urknall?, CLV, Bilefeld, 2000;

48) Gitt, W., So steht geschrieben, Haensler 2000;

49) Gitt, W., Die ganze Schopfung in sechs Tagen!, IDEA Spektrum, 15, 2002;

50) Gitt, W., Am Anfang war die Information, Haensler, 2002;

51) Gitt, W., FRAGEN, die immer wieder gestell werden, CLV, 2003;

52) Glashouwer, W., So entstand die Welt, Haensler, 1980;

53) Hoff, P. u.a., Evolution, Schroedel, 1999;

54) Jauncey, J., Naturwissenschaft auf den Spuren Gottes, Onken, Kassel, 1964;

55) Johnson, Ph., Darwin on Trial, InterVarsity Press, 1991;

56) Junker, R., LEBEN-Woher? Das Spannungsfeld Schopfeng/Evolu- tion, WW, Himberg, 2002;

57) Junker, R. u. S. Scherer, EVOLUTION – Ein kritisches Lehrbuch, Weyel, 2001;

58) Junker, R. S. Scherer, Fragen an die Evolutionstheorie, Faktum, 11)12, 2002;

59) Junker, R. u. S. Scherer, Schopfung oder Evolution?, WW, 2001;

60) Keller, W., Und die Bibel hat doch recht, Ekon Dusseldorf, 1978;

61) Ken Hamm, Gibt es Gott wirklich, CLV, Bielefeld, 2000;

62) Linnemann, Eta, Original oder Falschung, CLV, Bielefeld, 1999;

63) Lutzer, E., Sieben Grunde warum ich der Bibel vertrauen kann, Dillenburg 2000;

64) MacArthur, J., Der Kampf um den Anfang, CLV, Bielefeld, 2003;

65) McDowell, J., Die Fakten des Glaubens, Haensler, 2003;

66) MacDowell, J., Das kann ich nicht glauben, CLV, Bielefeld, 2002;

67) Morris, H., The Sientific Case for Creation, Inst. Creation Research, 1981;

68) Morris, H. a. G. Parker, What is creation Science?, Master Book, 1987;

69) Mueller, P., Es gibt keinen Zufall, Paulus Verlag, 1990;

70) Pailer, N., Geheim- nisvolles Weltall. Hypothesen und Fakten zur Urknalltheorie, WW, 1999;

71) Pro Genesis, Das Schopfungs-Modell, Schwengeler, 2003;

72) Ostermann, E., Das Glaubensbekenntnis der Evolition, TELOS, Haen- sler, 1978;

73) Ostermann, E., Wissenschafftler entdecken Gott, Haen- sler, 2001;

74) Paul M., Und es gibt doch eine Zuckunftt, MWW Heu- kelbach, 2001;

75) Penkazki, W., Wer bist Du Gott?, Wuppertal, 1994;

76) Pool, M., A Guide to Sciene and Belief, Lion, 1990;

77) Rohrbach, G., Naturwissenschafft, Weltbild, Glaube, Brockhaus, 1986;

78) Rohr­bach, H., Schopfung: Mythos oder Warheit?, Brockhaus, 1990;

79) Scherer, S., Der Jesus Code, Interview, Neues Leben, 46, 2001;

80)Scheven, J., Daten zur Evolutionlehre im Biologieunterricht, WW, Haensler, 1982;

81)Scheven J., Karbonstudien: Neues Licht auf das Alter der Erde, WW, Haensler, 1986;

82) Stutz, H., Die Millionen fehlen, Sch­wengeler, 1996;

83) Thaxton, Ch., The mystery of life,s origin, Lewis and Stanley, 1992;

84)Ullrich, H., Was Stammmbaeume verschweigen, Seidel&Seidel, 1995;

85) Wilder-Smith, A., Die Naturwissenschafften kennen keine Evolution, Schwabe, 1985;

86)Wilder-Smith, A., Der letzte Schritt der Logik, Schwengeler, 1996;

87)Wilder-Smith, A., Herkunft und Zuckunft des Menschen, C.M. Fliss, 2001;

88)Wurmbrand, R., Atheismus-ein Weg?, Stephanus Ed., 1990.

Цитатите от Библията са взети от Синодалното издание на Биб­лията (1993).

Цифрите в скоби са указание за цитираната литература.

Авторите:

Проф. д-р Д. Свиленов, доктор на биологическите науки. Рабо­тил е в Българска академия на науките в продължение на 36 години. Автор на множество публикации и книги в областта на медико-биологическите изследвания.

Инж. П. Щудер, дългогодишен ръководител на Reinhard (Швей­цария).

В. Граф, бивш учител и гимназиален директор в гр. Netphen (Гер­мания).

Следва…(виж тук)

____________________________________________________________________________

*Материалът е предоставен от проф. д-р Дечко Свиленов.

Изображение: проф. д-р Дечко Свиленов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-38n

Иван Г. Панчовски

Днес, когато се повдига въпрос за Дарвин и за неговата еволюционна теория, винаги изпъква в мисълта на хората идеята за него като за най-голям безбожник, който „по най-несъмнен начин по пътя на опита нанесе съкрушителен удар на религията“. Той, така обикновено мълвят невежите безбожници-материалисти, чрез своите естественонаучни наблюдения и доводи доказа, че няма никакъв Бог-Творец, за какъвто ни говори религията. Всичко е възникнало от мъртвата материя по пътя на еволюцията. Дарвин, продължават те, пръв доказа научно твърденията на материализма, че не съществува никакво духовно същество – Бог, а съществува само материята, която е първична и единствена същност на света. Тя произвежда от себе си всичко съществуващо.

Това е най-разпространеното и най-популярно мнение за Дарвин и за неговата еволюционна теория, но затова пък е най-погрешното. Материалистите вписаха името на Дарвин с най-големи букви в календара на безбожническите „светии“, защото и безбожниците си имат своя религия, някаква си странна, чудновата атеистическа религия, със свои божества, с развит култ към „заслужили“ атеистически „светии“ и прочее. Аз тук нямам за цел да разглеждам стойността на Дарвиновата теория от естествено-научна гледна точка, нито да я критикувам от гледище на религията, а само искам да посоча, каква погрешна представа имат безбожниците за Дарвин и за неговата теория, когато него обявяват за безбожник и когато неговата теория сочат като най-голямо доказателство против религиозното, теистическото схващане за света. Действително, че представлява интерес да се знае: вярва ли в Бога този, чието учение е взето за идейно и бойно знаме на безбожието.

Преди всичко Дарвин никога не е мислил със своята теория да отхвърля религията и да отрича идеята за съществуване на Бога, в което той никога не се съмнявал. Със своята теория Дарвин е искал да разреши един естествено научен въпрос, именно, как са се появили толкова много разновидности в органическото царство, които той наблюдавал при своето околосветско пътуване с кораба „Бигъл“. Той искал да разреши този естествено-научен въпрос чрез действието на естествения подбор, борбата за съществуване, половия подбор и пр. Аз пак подчертавам, че тук нямам за цел научно критически да разглеждам действителността на тези фактори и дали те могат да произведат такива разновидности, че от един органически вид да се образува нов, а само искам да покажа какво е отношението на Дарвин към идеята за съществуване на Бога като основа на всяка религия.

В желанието на Дарвин да обясни появата на разновидностите и на видовете в органическото царство чрез естествени сили и закони по пътя на еволюцията няма още никаква атеистична мисъл. Дарвин твърди, че цялото многообразие от органически форми и видове се е развило от една или от няколко първични живи клетки. За религиозния човек е безразлично, как са се появили разновидностите в органическото царство, дали по пътя само на естествената причинност или чрез помощта на свърхестествени намесвания от страна на Бога. И в единия, и в другия случаи ние ще имаме еднакво достоен за Бога начин за появата на живите форми на земята. Явно е всекиму, че Бог е можел да създаде земята и да вложи в нея сили и закони, по които тя постепенно да се развива и усъвършенства. Също така и органическите форми биха могли постепенно да се развият от една първична жива клетка, която Бог е надарил с естествена способност да еволюира и от по-нисш вид да преминава в по-висш. Но когато се повдигне вече въпросът за възникване на първите живи форми (една или няколко), от които, според еволюционната теория, са се развили всички органически видове, не е безинтересно за религиозния човек да знае, дали те са рожба на слепия случай чрез простото съчетание на едни или на други физико-химически елементи, или са Божие творение. Не е безинтересно за религиозния човек дали мъртвата материя и слепият случай ще бъдат провъзгласени като единствени творци на живота върху земята и ще бъдат възкачени на престола на Всевишния. Такъв възглед може да бъде поддържан само от материалистите-безбожници, които отричат съществуването на една творческа духовна сила извън материята. Заради това, когато ние разрешаваме въпроса за религиозността на Дарвин, нас ни интересува да знаем, как гледа той на първата жива протоплазма, от която, съгласно еволюционната теория, са се развили всички живи днес същества.

Дарвин, като имал предвид абсурдността от научно гледище на твърдението, че мъртвата материя може да произведе сама от себе си жива протоплазма, говори в своята книга за произхода на видовете, че цялото многообразие от органически форми е можело да се развие от един първоекземпляр, „на който биде вдъхнат живот“. Този израз, взет от Петокнижието на Моисей, е напълно теистически. Това показва, че според Дарвин животът бил вдъхнат от Твореца само на един или няколко първични екземпляри, а те от своя страна чрез вложените им от техния Творец възможности и по силата на установените от Него закони са произвели от себе си останалите форми на органическото царство. Когато някои се подиграли на този Дарвинов изказ („на който биде вдъхнат живот”), Дарвин в Аthenaeum от 25 април 1865 година пише следното: „Порицаваха ме, че съм употребил изказ от Петокнижието за първичната форма; той е пригоден да изрази признанието, че ние също така малко знаем за произхода на живота, както и за произхода на силата и материята“[1]. В тези слова, писани от самия Дарвин в защита на неговия теистически изказ за произхода на живота върху земята, ясно личи, че изказът не е случаен и необмислен, а изобразява твърдото убеждение на Дарвин, че ние по научен път не можем да си обясним появата на живота върху земята чрез естествените сили и закони и заради това сме принудени да вярваме, че той е бил вдъхнат от Бога. В теистически смисъл са разбирали Дарвиновото твърдение за произхода на живота и неговите съвременници. Оттук е понятна и жалбата на един от най-видните отрицатели на Божието съществуване, на име Шпилер (Spiller), който говори: „За жалост, сам Дарвин мисли, че животът в първата клетка е вдъхнат от Създателя“. Дарвин още по-ясно и дори с религиозен ентусиазъм е изразил този си възглед в края на прочутото си съчинение „Произходът на видовете“, което завършва със следните слова: „Има нещо величествено в този възглед за живота, според който, той (животът ск. м.) с всички свои различни сили първоначално е бил създаден от Твореца от малко форми или, може би, само от една“[2].

Явно е, значи, че Дарвин никога не е отричал съществуването на Бога, а напротив, неговата теория Го предполага и изисква. Не е от голямо значение за Бога – дали Той е създал една протоплазма, като ѝ дал способност да се развива в множество видове поотделно като установени органически форми. Фактът на Божието съществуване е неоспорим и в единия, и в другия случай. Поради това обяснимо е защо Дарвин „се смутил твърде много, когато узнал, че католическото духовенство го обвинява в безбожие“. „Аз не виждам причини – много справедливо отбелязва той в съчинението си „Произходът на видовете, – поради които възгледите, изложени в тази книга, биха могли да оскърбят нечии религиозни чувства“[3].

Своята несъмнена увереност в съществуването на Бога Дарвин е изказал и във второто си капитално съчинение „Произходът на човека и половият подбор“, което се счита от невежите безбожници за „атеистически Коран“. В трета глава („Сравнение между душевните способности у човека и у нисшите животни“) на това си съчинение Дарвин, като засяга въпроса, „дали още от самото начало човекът е бил надарен с облагородяващата вяра във всемогъщия Бог“, казва: „На великия въпрос: съществува ли изобщо Творец и Ръководител на вселената – е отговорено утвърдително от най-великите умове досега”[4].

Не са от по-малка значимост за религиозността на Дарвин и доказателствата, които намираме в неговите писма. Така той пише през 1873 година: „Аз искам да кажа, че невъзможността да си представим, че тази величествена и прелестна вселена, заедно с нас, съзнателните същества, е произлязла само благодарение на слепия случай, за мене се явява главното доказателство в полза на Божието съществуване”[5].

Тези слова на Дарвин могат да бъдат признати като изповед на неговата вяра. Той изповядва пред целия свят, че за него, като човек на науката, е безсмислие да се твърди, че цялата величествена и прелестна вселена е възникнала по действието на слепия случай. Как може редът и хармонията, които царуват в този свят, да са рожба на слепия случай? Как е възможно смислено да се твърди, че разумното, целесъобразното и планомерно устройство на света се е появило вследствие на слепия случай? Да се твърди такова нещо, значи да се откажем от всяка здрава логика. Предвид на всичко това Дарвин говори: „Премъдрото и целесъобразно устройство на вселената, нейната прелест и хармоничност, най-вече наличността на нас, разумните и самосъзнателни същества, всичко това за мен е най-голямо доказателство, че съществува едно разумно, премъдро и всемогъщо същество – Бог, Който е виновник на всичко това”.

Шест години по-късно (1879) Дарвин още по-категорично изповядва своята несъмнена увереност в съществуването на Бога. Той пише: „В най-острите колебания аз никога не съм бил атеист в този смисъл, че да съм отричал съществуването на Бога“[6]

Религиозността си Дарвин не е изказвал само в своите съчинения и писма, но я е изразявал и в практическия си живот. Така, например, знае се, че той е давал известна сума годишно на християнската мисия, която работела сред диваците в Огнена земя[7], и че защитил горещо същата мисия от клеветите и нападките на някои туристи[8].

Към казаното по въпроса за религиозността на Дарвин не ще бъде безинтересно да припомня някои факти за последните минути на Дарвин, поместени в Gleaner: „Дарвин лежи подпрян с възглавници. Погледът му често се отправя към отворения прозорец, през който влизат слънчевите лъчи. В полумрака на угасващия ден пейзажът, който се вижда през прозореца, изглежда покрит с пурпурен воал. Умиращият се опитва да чете… Библията. Леди Хоп, позната по своята проповедническа дейност, в тази минута бе при него. „Аз му загатнах, разправя тя, за мненията на известни личности по историята за създаване на света и за малкото значение, което те отдават на първите глави на Библията. Една сянка премина по лицето му, погледът му стана страдалчески и той почна нервно да чупи пръстите си“.

– Аз бях млад тогава, отговори той (говореше за книгата си, „Произходът на видовете“). Моите идеи не бяха зрели, аз обичах да правя догадки, да питам постоянно „защо“, да създавам нови теории и, за голямо мое учудване, моите идеи се разпространиха тъй бързо, както пожара в една степ. Хората направиха от нея цяла религия![9]

Дарвин лежи на смъртно легло. Той с всичкия си ентусиазъм, който още бе му останал, чете Книгата на книгите – Библията, и оплаква гибелните резултати от своята хипотеза, плод на младежко увлечение. Той съжалява, че неговата книга „Произходът на видовете“ не е правилно оценена само като едно научно предположение, което съвсем няма за цел да отрече съществуването на Бога[10]. Той скърби още и затова, защото хората не виждат в неговата теория само едно мнение за научно обяснение на произхода на видовете, а я превърнаха в нова безбожническа религия. Заради това той молеше Леди Хоп (която той знаеше като добра познавачка на Библията) да повика при него всички прислужници и съседи, за да им чете словото Божие и да им покаже, колко неправилно постъпват тези, които в негово име и в името на неговата теория отхвърлят Библията и отричат съществуването на Бога.

От всичко това ние се убеждаваме колко неверни са твърденията на материалистите-безбожници по въпроса за Дарвин и неговата теория във връзка с религията. Материалистите, когато говорят за Дарвин, винаги го сочат като учен човек, който никога не е вярвал в Бога. Особено, когато заговорят за неговата теория за произхода на видовете по пътя на еволюцията, никога не се замислят върху нейната научна стойност, в която не се съмняват, и винаги ѝ приписват едно такова значение, каквото сам Дарвин никога не ѝ е придавал. Те я въздигат в степен на абсолютна естествено-научна истина, когато Дарвин я смята само за една теория с изключително спекулативен характер. Те я тълкуват винаги в атеистически смисъл и я поставят в основата на материалистическия светоглед, когато Дарвин никога не е бил безбожник и никога със своята теория не е мислил да отрича съществуването на Бога.

След всичко това ние се убеждаваме, колко погрешно схващане имат безбожниците за Дарвин, когато го обявяват за атеист и когато в своите нападки против религията се основават предимно на неговата теория. С това те явно преиначават фактите, отричат една истина, която не е изгодна за техните демагогски цели, и проповядват открита лъжа. Те всеки великан в областта на науката и изкуството обявяват за безбожник. Дори и към самата наука прикачват термина „безбожническа“ и винаги се прикриват зад нея, когато искат да отричат религията. Те постоянно мълвят безсмислените слова: „Науката е доказала, че Бог не съществува“.

Колко би било смешно, когато чуеш някой сериозно да поддържа тези слова, ако въпросът не беше толкова важен. Науката (точната, експерименталната наука, която винаги подразбират безбожниците, когато изричат горните слова), никога и никъде не се е занимавала с въпроса за съществуването на Бога. Тя не е поставяла Бога за обект на своите изследвания, нито може да Го постави. Експерименталната наука си поставя за цел да обясни причинно и закономерно промените в този свят. Бог, понеже не спада към този свят, никога не е бил, нито може да бъде предмет на научно изследване. Заради това истинската наука винаги е протестирала и ще протестира, когато ѝ приписват неща, които никога не е твърдяла. Тя винаги ще въстава срещу тези, които спекулират с нейното име за ненаучни, дори противонаучни цели. На такива несмислени люде тя заявява категорично: Аз никога не съм доказвала, че Бог не съществува, нито някога, колкото и да напредна, ще мога да докажа това! Също и учените, с чиито имена твърде често си служат безбожниците в своята борба против религията, изказват своя протест срещу тази злоупотреба с техните имена. Така и Дарвин, когото безбожниците обявяват за свой „светия“, за свой най-голям привърженик, с искрено възмущение заявява на такива свои почитатели: „Аз никога не съм отричал съществуването на Бога!“

________________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1938, кн. 3, с. 65-69. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1].  Цитирано по Dr. Frans Hettinger, Apologie des Christentums, I Bd, S. 207, Freiburg, 1914.

[2]. Charles Darwin, Entstehung der Arten, S. 659 (aus Reclams Univ. – Bibl.).

[3]. Цитирано по професор протоиерей И. Буткевич, Историческiй очеркъ развитiя апологетическаго или основнаго богословiя, с. 388, Харьковъ, 1899.

[4]. Вж. Dr. H. Engel, Die Grössten Geister über die hochsten Fragen, c. 37, 4. Aufl; Срв. Чарлз Дарвин, Произходът на човека и половият подбор, с. 122, II издание П. Балева, Видин, 1927. И тук дължа да подчертая, че не съм съгласен по принцип с прокараните в тази глава от съчинението на Дарвин мисли за произхода на религиозното чувство и за всеобщност на религията. Но малкото място не позволява да се впускам в подробен разбор на тези Дарвинови възгледи. Пък и тук ни интересува конкретно въпросът: Вярва ли в съществуването на Бога Дарвин, или, с други думи, религиозен ли е той. На този въпрос в цитираните думи ние намираме великолепно изразен утвърдителен отговор.

[5]. Leben und Briefe von Ch. Darwin zit. in Philos. Jahrb. VII (1894) 356 ff. Цит. по Dr. Frans Hettinger, Apologie des Christentums, I Bd, S. 207.

[6]. Leben und Briefe von Ch. Darwin zit. in Philos. Jahrb. VII (1894) 356 ff. Цит. по Dr. Frans Hettinger, Apologie des Christentums, I Bd, S. 207-208.

[7]. Гл. сп. “Beweis des Glaubens”, Bd. 30, S. 419, 1894.

[8]. Dr. H. Engel, Die Grössten Geister über die hochsten Fragen, c. 39., 4. Aufl, Konstanz (Buch und Kinstverlag Corl Hirsch).

[9]. Прев. от фр. М. Михов, сп. Нова ера”, год. III, кн. 7 и 8, с. 29-30, С., 1929.

[10]. Дарвин не само на смъртното си легло, но и винаги по-рано е гледал на своята теория само като на предположение, като на опит по научен начин да се обясни произхода на видовете по естествен път, но не и като на теория, опитно доказана. За това той пише в съчинението си за произхода на човека и половия подбор следното: Много от съображенията, които са приведени в това съчинение, са изключително от спекулативен характер” (Abstammung des Menschen II, 339, Stuttgart, 1871.). Също така Дарвин, като повдига въпроса за половия подбор, пише: Така също съм далеч от мисълта, че влиянието на половия подбор може да се докаже научно” (Вж. „Произходът на човека и половия подбор”, с. 259, II изд. П. Балева, Видин, 1927.).

Изображения (източник Гугъл БГ):

1. Авторът, проф. д-р Иван Г. Панчовски (1913-1987). Завършва Богословския факултет при СУ през 1936 година. Когато написва тази статия (1938), е докторант в Германия (Берлин, Йена и Лайпциг).

2. Чарлз Дарвин (1809-1882).

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2vJ