Пътят от противопоставяне към „Пречистване на историческата памет“

Клара Стаматова

Християнско-ислямският диа­лог е една от формите на исто­рическото и културното взаи­модействие между Изтока и Запада. И за християните, и за мюсюлма­ните са характерни, от една страна, съзна­нието за духовна близост, породено от об­щата авраамическа традиция, а от друга – са налице важни отлики в религиозния жи­вот.

Съвременните нееднозначни отноше­ния между Запада и Дома на исляма[1] не могат да бъдат правилно разбрани и ос­мислени, ако се пренебрегват религиозни­те им отношения, още повече че те неряд­ко влияят върху социално-политическата страна на тяхното взаимодействие.

Как християнската религия възприе­ма исляма, чието формиране се осъществява под духовното влияние на юдео-християнската традиция? Мохамедовата вяра утвърждава своята близост с нея, но съ­щевременно недвусмислено се противо­поставя на абсолютизацията на авраамическия монотеизъм, несъвместим с хрис­тиянските истини за боговъплъщението и триединството.

Оказвайки се в противоречие със сред­новековните представи на християните за божествения план на историята, ислямът с основание се възприема като религиоз­но-историческо предизвикателство.

Ако основните въпроси, които хрис­тияните отправят към исляма, са: какъв е историческият му смисъл и какво е него­вото място в божественото домостроителство[2], то мюсюлманското съзнание възп­риема християнството по различен начин. Тъй като главните възгледи за юдаизма и християнството и отношението към тех­ните последователи са заложени в Кора­на[3] и сунната[4], то на тях се придава неос­порима валидност. Създадени през I-ви век след хиджра[5], тези представи стигат и до нас, без да претърпят сериозни промени. Чув­ството за избраност на мюсюлманите е подкрепяно и от съзнанието за превъзход­ството на тяхната религия и език (като език на Откровението[6]). Именно то ги во­ди при стремежа им за „преодоляване на първенството на християнското световъзприемане в Близкия Изток още преди са­мите те да са го осмислили[7]“.

Постановката за изопачаването на Пи­санието от евреите и християните[8], издиг­ната от Мохамед след Емиграцията (има се предвид хиджра), се превръща в надеж­дна защита за исляма, чрез която той се противопоставя на юдео-християнското влияние. Едновременно с това тази безс­порна убеденост в истинността на ислям­ското писание е и причината, поради коя­то улемите (мюсюлманските богослови) в по-голямата си част не са се стремили към опознаването на християнството, а са се осланяли само на кораничното му раз­биране[9]. Независимо, че в средновековна­та ислямска литература съществуват ос­новни ересиографски съчинения (например „Книга за ислямските учения и различия­та между молещите се“ на Ашари[10]), в ко­ито са налице опити за сравнително рели­гиозно изследване, като цяло мюсюлман­ската апологетика при анализиране на християнството се е основавала върху нем­ного на брой сведения.

Според Алексей Журавский „за разлика от спокойната, дори индиферентна мюсюлманска позиция, отношението на христи­яните към исляма винаги е било емоцио­нално и духовно непримиримо. Ислямът за тях е изисквал отговор и постоянно вни­мание. За да се бориш успешно с вярата на могъщия и опасен съперник, трябва да я изучиш[11]“

Известно е, че най-ранното християн­ско изследване на исляма се свързва с лич­ността на св. Иоан Дамаскин (починал 750 година), който принадлежал към богатата Дамас­ка фамилия на Сергий Мансур. Знаейки арабски език, св. Иоан бил запознат как- то с Корана, така и с някои от хадисите[12]. Неговата полемика с Мохамедовата рели­гия е имала не идеологическа или поли­тическа насоченост, а богословска. Веро­ятната причина е, че при Омеядите[13] си­рийските християни са възприемали исля­ма като вярване на полуварварските араб­ски племена, а не като заплаха за тяхната религия. Името на св. Иоан Дамаскин се свързва с няколко съчинения, насочени срещу Мохамед и учението му: една глава от De haeresibus („Каталог на ересите“, част от основното му съчинение „Извор на зна­нието“), в която вярата на Аллах се разг­лежда като християнска ерес; съчинение­то „Диалог между сарацин и християнин[14]“, а също и „Арабско опровержение“, едно съчинение, което все още не е изследвано и публикувано. Включването на исляма сред християнските ереси от св. Иоан Да­маскин се дължи на обстоятелството, че в „майката на книгите[15]“ се подчертава бо- гооткровеният характер и на юдаизма, и на християнството[16]. Мохамед за св. Иоан е бил арианин, тъй като той отхвърля бо­жествеността на Словото и Светия Дух; именно оттук е и възгледът, че някой ариански монах е запознал Мохамед с хрис­тиянството[17].

Посочените представи за исляма като за християнска ерес и за личността на Мо­хамед като лъжепророк, антихрист, магьосник или чародей[18] закономерно пре­минават от сирийците към византийците, а от тях – към европейците. Според изсле­дователите сирийската и византийската апологетична форма се отличават същес­твено: „Първата е била по-сдържана и уравновесена, съчетавала е полемичност с повече или по-малко коректно описание на противниковите доводи. Втората е би­ла идеологизирана в значително по-голя- ма степен; дори и да се цитирали, сведе­нията за мюсюлманското вероучение би­ли силно изопачени[19]“. Логично е, че ви­зантийската полемична литература обус­лавя и официалното канонично отноше­ние на Църквата към исляма. Професор Иоан Майендорф посочва, че във Византия са съществували два подхода към „религия­та на Аллах“: „екстремният и затворен“, който възприемал изцяло отрицателното отношение към мохамеданството и го счи­тал за част от езичеството, и другият, по-модерен, който се опитва да избегне изга­рянето на мостовете и да запази мярката на взаимоотношения, в частност – приз­наването на обща вярност към монотеиз­ма[20]“.

През Средните векове в европейско­то съзнание се формира и се затвърждава отрицателната представа за исляма: рели­гиозното учение на Мохамед е лъжа и преднамерено изопачаване на християнс­ката истина; ислямът е религия на нравс­твената поквара, на насилието и жесто­костта.

Настоящото глобализиране на общес­твения и личния живот, характерно за поч­ти всички народи, налага преосмисляне на въпроса за служението на религиите.

Следва ли те да останат в традицион­ните рамки на тяхното духовно дело, или трябва да ги надскочат? Не само чрез гло­бализацията, която „се преживява от много хора като хладнокръвно рационализи­ране[21]“, но и чрез повсеместното влияние на масмедиите и „нарастващата плътност на комуникациите, която създава чувство на близост между народите[22]“, светът все повече се превръща в един глобален град. Поради това ролята на религиите не се вмества вече в традиционната локалност на познатата ни религиозна географска карта. Според изследователите непрекъс­натата и увеличаващата се мобилност между Изтока и Запада и Севера и Юга подпомага както процеса на преодолява­не на традиционната самозатвореност на религиите, така и този на оделотворява- нето на тяхното послание към новата све­товна действителност[23].

Въпросът за диалога между християн­ството и исляма вече е не толкова богос­ловски по характера си, тъй като е и въп­рос за определяне на самосъзнанието на всяка религия пред лицето на съвремен­ните предизвикателства. Следователно проблемите на вярващите (както христи­яни, така и мюсюлмани) в тази нова све­товна действителност могат да намерят своето разрешение и чрез духовното слу- жение на религиите[24].

Независимо от превратностите на вре­мето диалогът християнство-ислям се ха­рактеризира както с приемственост, така и с последователност в следването на пред­начертаните цели.

Прочетете още „Християнство и ислям*“ →