Никое учение не може да бъде напълно откъснато от личността на неговия създател. То носи в себе си печата на епохата, през която е създадено, отразява в себе си потребностите на по-голяма или по-малка народна общност, сред която е отраснал и е бил възпитан неговият създател, съдържа в себе си творческите копнежи, усилия и постижения на съответната среда. Никое велико учение обаче не е анонимно и чисто народно умотворение. Всичко в него, което е почерпено от миналия опит, от творческите предчувствия, напрежение и постижения на средата, от духа на епохата, през която е възникнало – всичко това е пречупено през призмата на една или няколко гениални личности и носи в себе си незаличимите следи на тяхната индивидуална характеристика и надареност. Ето зато правилното схващане и вярната оценка на което и да е велико – религиозно, философско, етическо или социално – учение ще бъдат възможни само въз основа на добро познаване, от една страна, на образователния път и, от друга страна, на идейната самобитност на неговия създател. Само чрез проследяване на този образователен път, по който е вървяла, оформяла се е и е работила определена творческа личност, ще могат да се установят мащабите и качествата на нейната индивидуална надареност и на нейната идейна повлияност и зависимост или оригиналност и самобитност.
Същият метод ще бъде използван и тук, когато се поставя за изследване важният проблем за оригиналния характер на Христовото учение. Според догматическите определения на Църквата Иисус Христос е Богочовек, тоест Той съчетава в Себе Си божествена и човешка природа. Щом Иисус Христос притежава човешка природа, Той чрез нея е бил подчинен на естествените закони на телесното и душевното развитие, следователно е изминал и определен образователен път в идейното Си израстване, формиране и творческо проявяване. Този образователен път трябва да бъде проследен, за да се установи какво Иисус Христос е можал да усвои от човешкия опит и духовност, колко и как го е отразил в учението Си и какво е вложил в него като резултат на Своята особеност и надареност, а по-късно и под влияние на божествената Си природа.
По този начин може да бъде хвърлена светлина върху проблема за оригиналността на Христовото учение. Този проблем е извънредно важен не само от научно, но и от религиозно гледище. Ако въз основа на убедителни, достатъчни и достоверни основания бъде оспорена и отречена оригиналността на Христовото учение, това означава да се оспори и отрече, ако не напълно, то в значителна степен, неговият божествен произход и характер, неговата безусловна ценност и вечна валидност, а заедно с това и неговата спасителна способност. Ние можем да се съгласим донякъде с твърденията на съвременната прагматична философия, че въпросът за произхода на една идея няма непосредствено отношение и влияние върху въпроса за нейната обективна ценност и валидност. Ние също така можем да се съгласим в известна степен, че така наречените в логиката екзистенциални съждения не предопределят така наречените оценъчни съждения. Въпреки това едва ли подлежи на съмнение, че отричането на оригиналността, а заедно с това и на божествеността на Христовото учение, би го свело до възвишено човешко учение, което необходимо носи печата на човешката ограниченост, относителност, условност и преходност. Тогава Иисус Христос не би бил считан за божествен и вечен Учител и Спасител на човечеството, а най-много за гениален човешки, но заедно с това и временен учител и ръководител на човечеството по трудния естествен път на неговия възход към повече светлина и доброта. Обявяването на Иисус Христос само за човешки учител логически би загасявало вярата в Неговата божествена, спасителна и вечна мисия в света и би водило до търсене на нови, по-висши и по-съвършени учители на живота.
По този идеен път отпаднаха от вярата в Иисус Христос и от Христовата Църква крайни рационалисти като американския учен Теодор Паркър, френския историк Ернест Ренан и руския писател Лев Николаевич Толстой. За тях е характерно изказването на Паркър, от което се възхищавал и което обичал да цитира Толстой. То гласи: “Христос бил велик Учител. Той проповядвал истинската, всеобщата религия – любовта към Бога и към човека. Но не трябва да се мисли, че в бъдеще не може да има такива и дори още по-велики учители. Ако ние мислим така, с това не ще умалим величието на Христос, а само ще придаем всемогъществото на Бога. Ако ли пък мислим, че след Христос Бог вече няма да се открива направо на хората, тогава с новите велики учители, когато те дойдат, ще се случи същото, което се случило с Христос; ще убият живия пророк, за да боготворят умрелия. Ако Христос не бе отстъпил от учението (на книжниците и фарисеите), което тогава се считало за истина, ние не бихме знаели Неговото велико учение. Какво би било, ако Той, както другите, беше казал: “Никой не може по-вярно от Моисей да обясни закона Божи?” Той би бил тогава нищо и Духът Божи би оставил душата Му. Но Той общувал с Бога и слушал Неговия глас, а не хората. Той не се боял нито от Църквата, нито от държавата и не се смутил, макар че Пилат и Ирод се сдружили, само за да Го разпнат. Да, Бог е също така близо до нас, както бил близо до Христос, и също така е готов да открие истината на всеки от нас, който поиска с целия си живот да Му служи.”
Тази умела и прелъстяваща аргументация може да загуби убедителната си сила и власт над умовете, ако чрез обективно изследване и достоверни съображения се подкрепи и подсили тезата на вярващите, че Христовото учение носи оригиналния отпечатък на Иисусовата богочовешка личност, че то е богочовешко, тоест че до него Иисус Христос се е издигнал не само по естествения път на Своето духовно развитие, но и чрез непосредственото съзерцание на абсолютната истина в предвечната Си божествена природа.
“Словото стана плът” (Иоан 1:14), тоест Бог Слово се въплътил, приел човешка природа и като действителен и истински човек живял на земята, между хората. Същото свидетелства близкият до онова време апостол св. Игнатий Богоносец: Иисус Христос “наистина се родил като човек”.
Щом Бог Слово приел плът и станал действителен човек, Иисус Христос растял в човешката Си природа, развивал се и се образовал според всички естествени закони. Това е отбелязано просто, ясно и недвусмислено от св. апостол Лука: “Младенецът растеше и крепнеше духом” (Лука 1:80). В същото Евангелие се намират две прекрасни допълнения на този текст. Първото от тях гласи: “Иисус пък преуспяваше в мъдрост и възраст и в любов пред Бога и човеците” (Лука 2:52). Във второто се съобщава на пръв поглед съвсем инцидентно, че Иисус бил “възпитаван” в Назарет (Лука 4:16). Тези лаконично изразени евангелски свидетелства се потвърждават от св. апостол Павел. В своето послание до евреите той пише, че Иисус, макар да е Син Божи, се научил на послушание и се усъвършенствал (Евреи 5:8, 9). Тук ясно се говори за човешката природа на Иисус Христос и за Неговия естествен път на израстване, учение, образование и усъвършенстване. Прекрасно е засвидетелствана и охарактеризирана тази страна от живота на Иисус от св. Юстин Философ и Мъченик, живял и писал през II-ри век след Рождество Христово. В “Разговор с Трифона Иудеина” той казва: “Иисус растял, както всички хора растат, отдавайки дължимото на всяка възраст и хранейки се с всякаква духовна храна.” Разкривайки друга, по-висша тенденция в мисълта си, св. Ириней Лионски засвидетелствал същата истина, когато писал за Иисус Христос: “Той дошъл да спаси всички: пеленачетата, децата, юношите, младите и старите; затова и минал през всички възрасти.”
4. Отрича ли Целс, че Иисус Христос е историческа личност?
Целс е римски философ от II-ри век[61] след Христа. „За името, идеите и отношението му към християнството знаем само от апологетичния труд на Ориген“[62] „Против Цeлс“ (Κατά Κέλσου, Contra Celsum), в осем книги, „най-значителната… предникейска апология“[63]. Този труд Ориген „е написал, когато е бил над 60 години, по молбата на своя приятел Амвросий, за опровержение на „Αληθής λόγος”[64] на… Целс“[65]. Щвейцарският либерален богослов Т. Кайм през 1873 година се опитал, въз основа на приведените от Ориген в „Против Целс“ цитати, да възстанови изгубеното Целсово съчинение и го издал под заглавие „Celsus „Wahres Wort“, älteste Streitschrift antiker Weltanschauung gegen des Christenthum vom Jahre 178”[66]. (Целсовото „Истинско слово“, най-старото полемическо съчинение на древния мироглед срещу християнството).
Иисус ходи по водата
В „Αληθής λόγος” Целс критикува християнството. Книгата има въведение, четири части и заключение:
Част I. Юдаизмът против християнството;
Част II. Критика на християнството от гледище на философията и историята;
Част III. Критика на отделни християнски догмати и
Част IV. За необходимостта да се спазва официалният култ[67].
„Сериозни доводи (Целс – в скоби наши) нe е могъл да приведе. Всичките му възражения са плод или на неговото недостатъчно запознаване с Християнската църква, или имат характер на необосновани твърдения[68]„
Привежданият от атеистите текст: „Вие ни залъгвате с измислици и не умеете дори да ги направите правдоподобни, макар чe мнозина от вас, като пияници, които сами посягат на себе си, по три, по четири, а и повече пъти са прочиствали и преработвали текстовете на вашите евангелия, за да омаловажат възраженията, черпени от тези евангелия, против вас“[69], който е предаден от Воропаева съвсем свободно и с преувеличение[70], се намира в I-та част на „Αληθής λόγος”, в която се критикува християнството от гледище на юдаизма. Ако прочете човек цялата първа част, ще се убеди, че Целсовият юдей (а това значи сам Целс, защото той всъщност води разсъждението в тази част, той стои зад евреина, когото поставя да говори) съвсем не отрича историчността на Иисус Христос. Той се обявява против твърдението, че Иисус Христос е Бог, и обвинява, че някои от вярващите преправяли и преработвали Евангелието, за да имат възможност да отхвърлят изобличенията[71]. Че действително Целс не само в първата част на съчинението си, но в цялото си съчинение не отрича, че Иисус Христос е историческа личност, това изтъкват и съветски автори. Така например Яков Абрамович Ленцман в книгата си „Происхождение христианства“, издадена през 1958 година от Академията на науките в СССР, на стр. 236 пише: „… Целс не се съмнява… в историческото съществуване на Иисус и само указва на нелепостта на твърдението на християните, че Иисус бил син Божи“[72].
Иисус и Негови ученици
За да разберем кои „вярващи“ са преправяли и преработвали текста на Евангелието, та са дали повод на Целс да корѝ християните, трябва да чуем отговора на Ориген. „Не зная – казва той – други да са подправяли Евангелието, освен последователите на Маркион и онези на Валентин, а мисля, и тези на Лукан[73]. Но обвинението в това не се отнася към учението, а към онези, които са дръзнали да изопачават Евангелията. И както не е виновна философията за софистите, или епикурейците, или парепатетиците, или за които и да било други лъжемислещи (за техните погрешни учения – в скоби наши), – така истинското християнство не е виновно за онези, които подправят Евангелията и вмъкват ереси, чужди на мисълта на Иисусовото учение“[74]
Ясно е, че еретиците са подправяли Евангелието, за да го приспособяват към своите лъжеучения, а не Църквата, която е истинският и законен пазител и изяснител на Свещеното Писание.
5. Отричат ли Ориген, Августин и Тертулиан съществуването на Христа?
Ориген, Августин и Тертулиан били „отричали съществуването на Христа“[75].За да се разбере голословността и абсурдността на това твърдение, ние ще запознаем читателите накратко с биографиите на тези трима бележити в Християнската църква мъже и ще се спрем по-специално на едни Августинови думи, с които често се спекулира.
Ориген[76] е роден през 185 година след Христа, вероятно в Александрия. Той е син на ритор Леонид, който пострадал мъченически за християнската вяра и ученик на Климент Александрийски. Притежавал обширни и многостранни познания, бил „чудо на учеността“ за своето време. Проявил удивително трудолюбие и необикновена работоспособност. Евсевий го нарича „Άδαμάντιος“— стоманен човек (твърд като елмаз). По писателска плодовитост Ориген надминал всички старохристиянски отци.
В 202/203 година, едва 18-годишен, бил назначен, след оттеглянето на Климент, за пръв църковноавторизиран ръководител на Александрийската катехизическа школа, която при него стигнала върха на своята слава.
Учудвайки със своята ученост, Ориген поразявал всички и с начина на своя живот – бил строг аскет: постел, не вкусвал вино, не носел обувки, спял на голи дъски, по-голямата част от нощта прекарвал в научни занятия.
В 212 година предприел пътешествие до Рим. В 215 година трябвало да бяга от Александрия и Египет поради жестокото изтребление (клане) на александрийски жители по заповед на император Каракала, който бил кръвно обиден от някакви си саркастични стихове. Намерил убежище в Кесария Палестинска. След време се върнал отново в Александрия. В 230 година, при едно пътуване за Гърция, се отбил в Кесария. Неговите двама приятели – епископите Теоктист и Александър го посветили в презвитерски сан. Но те нарушили канона, като не взели съгласието на Александрийския епископ Димитрий. Разсърден от това, епископ Димитрий свикал един след друг два събора (230-та и 231-ва година), които осъдили Ориген и го лишили от презвитерски сан. Основанията били: понеже се бил самоскопил[77], понеже бил изказал мнения, които изглеждали твърде свободни, и понеже бил напуснал Александрия. Ориген се заселил окончателно в Кесария и открил там нова школа, която също се прославила. Между бележитите негови ученици били св. Григорий Чудотворец и св. мъченик Памфил. През време на гонението при император Декий, Ориген бил хванат и хвърлен в тъмница вероятно в Кесария и тежко измъчван. След Декий получил свобода, но вследствие на изтезанията той умрял на 70-годишна възраст, вероятно в 253 или 254 година в град Тир, гдето дълго време сочели неговия гроб.
Каква е била Оригеновата привързаност към Господ Иисус Христос се вижда например от следните факти: Когато през гонението срещу християните при император Септимий Север взели баща му Леонид под стража и го затворили в тъмница, 17-годишният Ориген поискал да приеме заедно с него мъченическа смърт. Майка му с големи усилия го отклонила от това. Тогава той написал на баща си писмо, в което го молел да не мисли за многочленното си семейство, а да се окаже верен на Христа докрай. Преследвани за вярата християни той придружавал до съда, осъдените пък съпровождал до ешафода и „позорния стълб“, най-настойчиво убеждавайки ги да бъдат твърди и предани на Христа до последно издихание. За тези му деяния езичниците люто го намразили и веднъж насмалко щели да го убият с камъни.
Не е ли най-малкото странно да се твърди за този Ориген, който другите насърчавал да умират за Христа, а и сам умрял за Него, че бил отричал съществуването на Христа?!…
Наистина Ориген в свои трудове е допуснал грешки и неточности, някои негови мнения са били осъдени. Обаче той никога не се е съмнявал в историчността на Иисус Христос.
Августин[78]. Блажени Августин (Aurelius Augustinus), епископ Ипонски, знаменит църковен учител, се е родил в 354 година в Нумидийския град Тагаст (в Алжир, Северна Африка). Следвал риторическата школа в съседния град Мадаура. Богато надарен, той жадно търсел истината. Известно време се увлякъл в манихейството[79]. После преминавал от една философска школа към друга. Но никъде не намерил удовлетворение. Бил учител по красноречие в Тагаст (374-375), в Картаген (375-383 година), после в Рим (383 година), а по-късно в Медиолан (384 година). Тук той слушал проповедите на св. Амвросий Медиолански и под негово влияние приел християнството, бидейки 32-годишен, и бил кръстен в Медиолан на Велика събота, 25 април 387 година. Една година престоял в Рим. През есента на 388 година той се върнал отново в своя роден град Тагаст и се предал на аскетически живот. През 391 година бил избран за свещеник в Ипон (Северна Африка), в 395 година станал помощник на тамошния епископ Валерий и наскоро (396 година) – епископ Ипонски.
Като епископ, той се отдал всецяло в служба на Църквата. Водил упорита борба против разните ереси в неговия диоцез и против разколниците донатисти и ги съкрушил. Творенията, съставени от него в разгара на тези cnopoвe, гo прославили и дали тон и направление на цялото по-нататъшно богословие на Западната църква.
Последните години от живота на Августина били за него тежко изпитание: той видял падането на Рим, разграбен от Аларих, разгрома и опустошението от вандалите на цветущата Африканска църква и неговата Ипонска епархия. Всичко това го съсипало и той умрял в Ипон на 28 август 430 година, когато градът е бил обсаден от вандалите.
„Великият ипонски епископ съединявал в себе си творческата сила на Тертулиан и умствената широта на Ориген с църковното чувство на Киприан, диалектическата острота на Аристотел с идеалистическия подем и дълбокото умозрение на Платон, практическия усет на латинеца с умствената подвижност на гърка. Августин е… най-значителният и най-влиятелният богослов“ на Западната църква[80].
В съчинението си Retractationes той прави преглед на своята литературна дейност. Споменава за 93 свои съчинения в 232 книги. Но тук не влизат неговите писма и проповеди. Всички негови борби и изследвания се отнасят до овладяването на божествената истина, „която той търсел в безрезервна връзка с църковния авторитет“[81].
Може ли да се каже за този християнски колос – епископ, причислен от Християнската църква към блажените, че е отричал съществуването на Христа? Само неосведоменият, онзи, който не знае кой е и какъв е бил блажени Августин, може от себе си да твърди това!
За да докажат, че блажени Августин бил отричал историчността на Иисус Христос, бил се съмнявал в истинността на разказите за Него, някои се позовават на негови – Августинови – думи. В съчинението си „Против манихеите“ бил писал: „Аз не бих повярвал на Евангелието, ако не би ме задължавал към това авторитетът на католическата църква“[82]. От тези думи било ясно, че Августин бил „виждал безсмислието на легендата“ за Христа[83].
Иисус със Свои ученици
Приведеният питат е от пета глава на Августиновото съчинение „Contra epistolam Manichaei quam vоcant Fundamenti“ (Против посланието на Манихея, което наричат основно). Блажени Августин предлага: „Нека видим на какво ни учи манихеят и нека разгледаме най-важната книга, която наричате Epistola Fundamenti (Основно послание – в скоби наши),където се съдържа почти всичко, което вярвате“[84]. Най-напред става дума за личността на Манихей: кой е той? – „питам ви – казва блажени Августин – кой е този Манихей? – Ще отговорите: „апостол Христов“. – Не вярвам!“[85] „Може би – продължава блажени Августин – възнамеряваш да ми прочетеш Евангелието и оттам ще се опиташ да утвърждаваш за личността на Манихей“[86]. Но, „ако би намерил някого, който още не е повярвал в Евангелието, какво би правил, когато той ти казва: „не вярвам!”[87]? – Блажени Августин иска да каже: За този, който вярва в Евангелието, добре, ще му търсиш доказателства за личността на Манихей в Евангелието; но, ако имаш пред себе си някого, който още не е повярвал в Евангелието, с какво ще му докажеш твърдението си за Манихей? На какво ще се опреш, че онова, което се казва в Евангелието, е истина? – И блажени Августин му посочва на какво в такъв случай един християнин се опира, за да докаже истинността на писаното в Евангелието: на авторитета на Вселенската църква, на църковното предание. По силата на този „църковен авторитет“, на това „църковно предание“ и сам Августин вярва в Евангелието. Затова и заявява: „Ego vero Evangelio non crederem, nisi me catholicae Ecclesiae commoveret auctoritas“[88], което ще рече: „Да, аз не бих вярвал на Евангелието, ако да не беше (не ме движеше) авторитетът на Вселенската църква“. Когато този авторитет, това църковно предание ми казва: „Noli credere Manichaeis“ (Не вярвай на манихеите!), защо да не му се покоря? – „Затова – заявява блажени Августин, – ако мислиш да ми даваш сметка, остави Евангелието! Ако ли ме насочваш към Евангелието (за да ми доказваш за Манихей и манихейството – в скоби наши), тогаз аз ще те насоча към ония, по чиито наставления съм повярвал в Евангелието (ergo me ad eos teneam, quibus praecipientibus Evangelio credidi)“[89], тоест към Църквата, към авторитета на Вселенската църква, към църковното предание. И понеже Църквата, църковният авторитет, църковното предание казва да не се вярва на манихеите, то затова и блажени Августин съвсем не може да вярва на Манихей. Той заявява: „tibi omnino nоn credam“[90], тоест: съвсем няма да вярвам на тебе. Нашата вяра е „основана не само на текста на Cвещеното Писание, но и на църковното предание“, – такъв е смисълът на цитираните Августинови думи[91].
Ако атеистичният автор, като твърди, че Августин отричал съществуването на Христа[92], има предвид разглежданите Августинови думи, не е на прав път: той се заблуждава. Блажени Августин във въпросното място само подчертава значението на Църквата, на църковния авторитет[93], на църковното предание, а съвсем не се занимава с историчността на Иисус Христос: дали Иисус Христос е съществувал, дали Иисус Христос е историческа личност. Сам блажени Августин никога не се е съмнявал в историчността на Иисус Христос: че Той е бил, че е съществувал на Земята. Своята чудна книга „Confessiones“ (Изповеди) блажени Августин завършва със сърдечна молитва от дълбините на душата си, в която се изразява и неговата твърда вяра в Иисус Христос, като въплътил се и живял между човеците: „Колко много си ни възлюбил, Отче благий! Ти не си пощадил Единородния Си Син, но си Го предал за нас нечестивите (Римляни 8:32)… За нас Той, като не счете за похищение да бъде равен Богу, послушен бе до смърт и то смърт кръстна (Филипяни 2:6 и 8)!… Ние бихме могли да мислим, че Твоето Слово (Твоят Син – в скоби наши) е далеч от общение с нас, че То не се грижи за нас, ако То не бе се въплътило и не бе обитавало у нас (nisi cаro fieret, et habitaret in nobis – курсива наш)…
Ето, Господи, аз се поверявам на Твоята грижа… Ти знаеш моята неопитност и моето безсилие: научи ме и ме изцели! Твоят Единороден Син, в Когото са скрити всички съкровища на премъдростта и знанието (Колосяни 2:3), ме изкупи със Своята кръв… аз вкусвам и пия и се причащавам от нея, и окаяният аз желая да се наситя от нея сред тези, които ядат и се насищат: и хвалят Господа, които Го търсят (Псалом 21:27)!“[94]
Тертулиан[95] (Quintus Septimus Florens Tertullianus) е роден в Картаген през 160 година, като син на езически римски стотник. Получил солидно, особено юридическо, образование и ораторска школовка (Eus., Hist. Ессl. 2, 2, 4). В 195 година се завърнал от Рим, гдето е бил адвокат, в своя роден град – като християнин. Започнал оживена литературна дейност в служба на Църквата. Бил е учител и катехет. Блажени Иероним даже твърди (Vir. ill. 53), че е бил и презвитер. Но това се оспорва. Berthold Altaner в своята Патрология намира твърдението на блажени Иероним за „твърде невероятно“[96].
„Тертулиан е един от най-оригиналните и до Августин най-индивидуалният от всички латински църковни писатели… Религиозно възпламенен, притежавал проникновен ум, увлекателно красноречие, винаги духовито остроумие и превъзходни познания във всички области. При това той владеел като никой друг латинския език… Неговите съчинения след Vetus latina и Vulgata[97] са упражнили най-много влияние върху старохристиянския латински език”[98].
Всички негови произведения са полемични. Главното му съчинение е „Apologeticus“. „Апологетикът“ на Тертулиан е адресиран „към провинциалните управители на Римската империя. За разлика от всички други древни апологии, „Апологетикът“ разглежда само политическите обвинения срещу християните“[99] и аргументирано ги отбива.
Може ли този, който е повярвал в Христа и разпалено е защитавал християните, да е считал, че Иисус Христос не бил съществувал? – Наистина Тертулиан е изпаднал в монтанизъм[100] и е изказал някои погрешни в догматическо отношение възгледи, но никога не е отричал историчността на Христа. Въпреки уклоните му „Църквата е оценила неговата ревност във вярата“[101] и го е зачислила в кръга на своите писатели.
6. Отричат ли историчността на Иисуса Христа докетите?
Правят и това възражение: „Ами докетите, не са ли отричали историчността на Христа?“
Докетите са еретици от апостолско време. Във Второто послание на апостол Иоан Богослов, 1-ва глава, 7-ми стих се казва: „…в света влязоха мнозина прелъстници, които не изповядват, че Иисус Христос е дошъл в плът“. Блажени Иероним пише, че още при апостолите, когато кръвта на Христа в Юдея не била засъхнала, от някои „било обявено тялото на Христа за призрак (phantasma Domini corpus asserebatur)“[102]. Съществуването на докетите доказвало, че още в началото на християнската ера се били съмнявали в историчността на Христа. „Съществуването на такива течения като докетизма“ било „едно от доказателствата за митичността“ на Христа“[103].
Иисус и Никодим
Съществувал ли е Иисус Христос? – такъв въпрос в онова време не е бил поставян. А са спорели по друг въпрос: Какъв е бил Иисус Христос? – Бог, човек, или Богочовек? Докетите отричали, че Иисус Христос е бил човек: те отричали „реалността на човешката природа в Иисус Христос“, човешката природа в Него била „призрачна (δοκέω=имам вид, изглеждам)“[104].
„Докетите никак не отричали, че това, за което е разказано в Евангелията, действително е ставало в определено време и в определени обстоятелства, и е могло да бъде видено и описано. Те само мислели, че Христос не е бил, но само е изглеждал като човек, явявал се е като човек. В историческото достойнство и достоверност на евангелската история… не се съмнявали, макар и да се занимавали с мнимо изправяне на евангелския текст, окастряйки и изменяйки го. Но те посвоему тълкували смисъла на евангелската история, смисъла на Боговъплъщението и Богоявлението“ [105]. В своите крайности докетизмът „понякога се израждал просто във фантастически измислици, като например, когато Василид учел, че под вида на Иисус бил разпнат Симон Киринеец“, а „Сам Иисус така да се каже стоял близо в образ на Симон Киринеец и се смеел над Своите гонители“ [106].
Защо докетите мислели така?
Главната причина е в това, че те били християни от езичниците, които не се били отърсили от езическите идеи. Те се намирали „под влиянието на източните езически възгледи за материята“[107]: че тя е източник на злото. „Приписвайки всяко зло на материята, трябвало по необходимост да предположат, че Христос не е могъл да има никаква връзка“ с материята[108], не е могъл да приеме човешко тяло, плът.
7. Общият извод
И така: нито Трифон-Юдеят, нито юдействащите християни, които св. Игнатий Богоносец има предвид в VIII-та глава на Посланието си до филаделфийците, нито езическият философ Целс, нито Ориген, нито Августин, нито Тертулиан, нито даже докетите са отричали историчността на Иисус Христос, че Той е съществувал, че е бил на Земята, макар за докетите да е бил само „призрак“, но дори и тогава пак – според самите докети – „за всички, окръжаващи Го, е изглеждал като човек“[109].
Следователно твърдението, че „съмнения в историчността на Иисус“ били изказвани още в древност, че били изказвали съмнения „в историчността на Иисус… не само евреи, противници на християнството,… но и правоверни християни“, пък даже и езичници, че хората, които били живели наскоро след времето, когато според „легендата“ бил живял Христос, считали, че Той бил измислена личност, – не отговаря на истината.
Същата статия тук е възпроизведена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[61]. Больш. Сов. Энциклоп., 2-рое изд., том 46, 50.
[62].Проф. Боян Пиперов, Целз и свидетелството му за Иисуса, Църковен вестник, 1956, бр. 13, с. 6, кол. 1.
[63]. B. Altaner, Patrologie, S. 179.
[64]. “Правдиво слово” или „Истинно учение”, бел. наша.
[65]. B. Altaner, op. cit., S. 179.
[66]. Zürich, 1873. Гл. у Р. Ю. Виппер, Рим и раннее християнство, с. 236.
[67]. Гл. превода на Ранович, поместен в Древнеримские мыслители, составил А. А. Аветисьян, Киев, 1958, с. 179-228.
[68]. П. И. Малицки, История на Християнската църква, ч. I, прев. М. Попов, С., с. 83.
[69].К. Л. Воропаева, цит. съч., с. 23.
[70].Ранович превежда: „некоторые из верующих (к. н.)… переделывают и переработывают первую запись евангелия” (гл. в „Древнеримские мыслители”, с. 186) – „някои от вярващите”. Воропаева казва: „мнозина от вас” (к. н.)… са прочиствали и преработвали текстовете на вашите евангелия” (Воропаева, цит. съч., с. 23)
[71]. Гл. превода на Ранович в „Древнеримские мыслители”, с. 186.
[72]. Москва, 1958, с. 236.
[73]. Маркион, Валентин и Лукан са еретици-гностици.
[74]. Origenes, Contra Celcum, II, 27, Migne, P. gr., t. II, col. 848.
[75].Тодор Стойчев, Кога и как е възникнало християнството?, Вечерни новини, год. V, бр. 262, С., 4 ноември 1955, с. 2, кол. 5.
[76]. Биографията на Ориген даваме по: 1. B. Altaner, Patrologie, S. 175-177; 2. П. И. Малицки, История на Християнската църква, ч. I, прев. М. Попов, С., с. 157-162, 166-168; 3. Der grosse Herder, B. 8, Freib. im Br., 1934, Kol. 1660; 4. Церковный энциклопедическiй словарь. Составилъ архим. Θеодосiй (Переваловъ), Харбинъ, 1931, с. 159; 5. Полный Правосл. Богословскiй Энциклоп. Словарь, том II, изд. П. П. Сойкина, кол. 1706-1708.
[77].Ориген направил това към 202/203 година, за да избегне възможни клевети от страна на езичници и юдеи, тъй като между слушателите му имало и много млади жени, а и понеже разбирал буквално думите на Спасителя в Мат. 19:12: „има скопци, които сами са се скопили заради царството небесно”. Тия думи обаче имат съвсем друг смисъл.
[78].Биографията на бл. Августин предаваме по: 1. B. Altaner, Patrologie, S. 375-378; 2. Dr. R. Eisler, Philosophen – Lexikon, Berlin, 1912, S. 33; 3. Православная Богословская Энциклопедия (А. П-въ, Августинъ), том I, кол. 102-110; 4. П. И. Малицки, История на Християнската църква, ч. I, прев. М. Поповъ, С., 1929, с. 200-202.
[79]. Манихейството е ерес (според проф. М. Поснов) или по-точно – религия (според Дюшен). Негов родоначалник е „бил Мани, наричан от гърците Манес, а от латинците – Манихей” (проф. Функ). Появило се е на Изток през III в. „Източници на учението на Манес били персийски, вавилонски, юдейски и гностически представи. До днес се явява недостатъчно изяснен въпросът, доколко манехейството се е възползвало от християнството” (проф. Поснов). Личи, че е заимствало от него „имена и външни аналогии” (проф. Функ), негови учреждения и култови действия (проф. Поснов).
[80]. B. Altaner, Patrologie, S. 387.
[81]. Там.
[82]. И. А. Крывелев, Евангельские сказания и их смысл, М., 1957, с. 29. Доц. Йоно Митев, Историческа личност ли е Христос?, спис. „Народна просвета”, год. XIV, кн. 10, октомври 1958, с. 52.
[83]. Доц. Йоно Митев, цит. статия и списание.
[84].Augustinus, Contra epistolam Manichaei quam vоcant Fundamenti, cap. 5, Migne, P. lat., t. 42, col. 176.
[85]. Там.
[86].Там. Манихеите вярвали, че техният учител Мани (Манес, Манихей) бил апостол Христов или обещаният от Иисуса Христа Дух Утешител-Параклит (Иоан 15:26).
[87]. Там.
[88]. Там.
[89]. Там.
[90]. Там.
[91]. Геттингеръ, Апологiя христiанства, ч. I, отд. 2, русск. перев., Спб., 1875, с. 143, бел. 2 и 3.
[92]. Тодор Стойчев, цит. статия и вестник.
[93].Както се изтъкна: бл. Августин е търсел божествената истина „в безрезервна връзка с църковния авторитет”.
[94]. Lib. N, cap. 43, p. 2 et 3 (Confessionum Aurelii Augustini, Liber decem. Cum notis P. H. Wagnerack, Ratisbonae, 1926, p. 530-532).
[95]. Биографията на Тертулиан даваме по: 1. B. Altaner, Patrologie, S. 132-133; 2. П. И. Малицки, История на Християнската църква, ч. I, прев. М. Поповъ, С., 1929, с. 144 и 148; 3. Der grosse Herder, B. XI, Freib. im Br., 1935, Kol. 1091.
[96]. B. Altaner, Patrologie, S. 131.
[97]. Латински преводи на Библията.
[98]. B. Altaner, ibid.
[99]. B. Altaner, Patrologie, S. 131. Тези политически обвинения са: презирането на държавните богове и оскърблението на императорското величество.
[100]. Монтанисти – сектанти-разколници от началото на втората половина на II в. Носят името си от основателя на сектата Монтан.
[101]. П. И. Малицки, цит. съч. и том, с. 148.
[102]. Hieronymus, Dialogus contra Luciferianos, cap. 23, Migne, P. lat., t. 23, col. 186.
[103]. К. Л. Воропаева, Съществувал ли е Христос?, с. 55.
[104].Професор протоиерей П. Я. СвЪтловъ, Христiанское вЪроученiе въ апологетическомъ изложенiи, т. II, 2-рое изд., Кiевъ, 1912, с. 726.
[105]. Проф. Г. В. Флоровскiй, Жилъ ли Христос?, Варшава, 1929, с. 41.
[106]. Православная Богословская Энциклопедия, том IV, Петроградъ, 1903, кол. 1174.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.