Бисер Божков
ІV. Относно сектите наречени още Нови религиозни движения, тоест истинската святост и вечното спасение не са в сектите
В последно време много младежи и девойки се увличат от различни секти – чужди както на православната вяра, така и на българския дух и традиции. Тези млади българи стремглаво се насочват към тях и всичко приемат безрезервно. Стремейки се към новото в областта на вярата, те тръгват по път непознат и опасен и стигат духом до далечна страна (Лука 15:13), която крие много потайни места и неизвестности. Но най-тревожното е това, че тези хора се утешават с погрешната мисъл, че са намерили истинската святост и вечното спасение. Как да им обясним, че са направили неправилен избор в тази насока? Те не са намерили спасяващата благодат, а са пренебрегнали учението на Едната Света, Съборна и Апостолска Църква (член 9-ти от Символа на вярата).Колко опасни заблуждения, колко нелепи суеверия и предразсъдъци, колко лъжливи и гибелни системи са се въздигнали върху основата на християнството! Всеки препоръчва своите мисли за правилни; всеки възхвалява своята „Църква“, своето общество, своята секта, своята вяра и своите обреди. А съвсем малко хора се замислят кое е истинското християнство, къде е Христовата истина, коя е спасяващата Църква. Църквата е една – единствена и неделима. Тя има непроменима основа и не прибавя нови неща, нови учения, несъгласни с Христовата истина. През всички векове Православната църква пази първоначалната Христова вяра, защото само „тази вяра е апостолска, тази вяра е отеческа, тази вяра е православна, тази вяра вселената утвърди.“ Църквата Христова не е разделена и не може да се дели на части. Разделени църкви Христови няма и не може да съществуват. Да допускаме възможност Църквата да се раздели, значи да допускаме портите адови да ѝ надделеят (Матей 16:18) или Христос да се раздели. Нито едното, нито другото е възможно: разделилият се организъм престава да съществува. Съществува само отпадане от Църквата. И безспорно, отпадналите, отделили се от Църквата не са вече живи камъни в стройно сглобения духовен дом – Църквата, нито са живи членове на тялото Христово – Църквата; те са по-скоро религиозна община или християнска религиозна общност, но не… Църква (професор Димитър Дюлгеров, „За единството на Църквата“, ГДА, 1957).Още в първите векове, дори и досега, в Христовата Църква се вмъкват пагубни ереси, разколи, секти, чиито водачи всячески са се старали да смутят новопокръстените и неукрепналите, да помрачат неутвърдените, да разколебаят православните християни. Затова младежите и всички, които не са се отклонили, трябва да помнят и изпълняват следното правило в живота: да вярват, да се съгласяват и да приемат само тези мисли и да вършат само тези дела, които не противоречат с нищо на Евангелското учение, на Православната вяра и църковното Предание. И ако някой им внушава нещо противно, явно или тайно, което не е съгласно с горното правило, да не вярват на такъв, да не тръгват по неговия път, макар той и да твърди, че този път е гладък и прав, и да не приемат неговия дар, макар и този дар да блести със съблазън, да е привлекателен, да е приятен и многожелан за очите (Битие 3:6). Те не трябва да се увличат по разни и чужди учения (Евреи 13:9), ако в тези учения преобладава духът на този свят, ако те противоречат на Закона Божи, помрачават ума, ограничават духовната свобода, стесняват волята, нарушават спокойствието, смущават дейността, спъват нравственото извисяване, с една дума – осуетяват спасението на човека. Затова трябва да обичаме Православна църква, защото тя ни е запазила, да радеем за Православната вяра.
За да започнем да говорим за тоталитарните секти, се нуждаем от въведение. То ще ни даде възможност да се предпазим от страха, който би ни споходил, когато попаднем в непозната среда. Тоталитарните секти са добре подготвени за срещата си с нас. Те са дружелюбни и извънредно приятелски настроени, като се стремят или да не се забелязват сред другите хора, или ярко да изпъкват. И двата метода имат за цел едно: да ни сварят неподготвени и неподозиращи, за да можем безкритично да приемем всичко, което не след дълго ще ни бъде предоставено систематично, акуратно и безусловно. По-нататък тяхното отношение към нас ще съдържа все по-ясни белези на агресивност, неприязън, арогантност и безскрупулност. И тези белези толкова повече се засилват, колкото намалява възможността ни за отстъпление и спасение. Моделът на хищник и жертва се налага автоматично, но този модел изостря нашите ирационални психични функции (интуиция, сензорни сетива и други). Условията на живот сега се различават коренно от онези, които бяха преди дванадесет години. Огромният поток религиозна информация, който се изсипа върху съвременния човек, го дезориентира съществено в тази област. Религиозната култура поначало не присъства в достатъчна степен в нашата иначе богата и пространна обща култура. В условията на тоталитаризъм изборът се правеше от друг вместо от отделния човек, а той живееше с този „чужд“ избор, като го приемаше за собствен. Учеше се само да преглъща даденото му, без да се противи видимо. Сам да прави избор не се налагаше, или по-точно – налагаше му се да не прави сам своя избор. В днешно време основното, което прави човек, е да избира: изборът касае начина на оцеляване, партията, в която да членува, училището, в което да учат деца му, банката, в която да вложи парите си, религиозната група, която да ръководи душата му. Като живеем във време на демократични промени, целящи достигане до съвършена демократична уредба (доколкото това е възможно), отделната личност започна да променя своето мислене от ограничено в пространно. Тази необходимост от широта на мисленето и възприемането понякога уморява. И съвременният човек носталгично се обръща назад – там, където нямаше никакъв избор и беше привидно спокойно. Но време за мечти не му е предоставено. Ако той мисли повече от необходимото, понякога губи правото си на избор и нещата, от които зависи неговото съществуване, безвъзвратно се отдалечават. Затова трябва непрекъснато да внимава и да реагира адекватно на бързо променящата се действителност. Ежедневието продължава да затрупва с информация, свързана с преминаването през множество избори, всеки от които се представя за по-добър от останалите. Отдавна стана ясно, че рекламата за даден продукт не показва цялата истина, а понякога дори подвежда с определено користна цел. Все по-често започна да се припомня народната мъдрост, че на прехвалени ягоди не се ходи с голяма кошница. Понеже нашата страна е била традиционно православна преди да стане традиционно тоталитарна, съзнанието на българина изначално е православно. Но тъй като съвременният българин не познава Православието, не може да определи самосъзнанието си като православно ориентирано, а го определя като ориентирано в някаква правилна или относително правилна посока. Но до самоопределение не се стига. След многогодишна целенасочена дейност за премахване на духовността от личностния светоглед се стигна до ценностна девалвация, която на преден план изтласка грубия материализъм. Да се мисли за духовното се приема като нещо маловажно и дори за загубено време. Върху това се наслагва и възможността за богат избор, който довежда избиращия до допълнителна несигурност. Преходът от тоталитаризъм към демокрация създаде феномен (социален, юридически, политически и духовен), който в днешно време се нарича посттоталитарно общество. То съдържа в себе си множество преходи от по-лошо към по-добро, без да се ангажира със строга праволинейност. И понеже обществото притежава способността да се саморазвива и саморазрушава, динамиката между развитието и разрушението също определя неговото моментно състояние. При доминиране на саморазрушението това общество естествено е в упадък и не притежава необходимите защитни сили срещу външни, противни на обществения ред и нравственост въздействия. Известно е, че по-лесно е да се разруши една система, отколкото да се гради нова. Докато разрушаването може да бъде бързо и в кратки срокове, изграждането винаги е постепенно и бавно… Проблемите на прехода в нашето общество рефлектират силно върху човешката личност, защото засягат цялата ѝ многостранна дейност и отношения. Във всяко семейство се наблюдават белезите на тази рефлексия и домашното огнище вече не е онази крепост, която защитава, успокоява, възпитава позитивно, подкрепя и съхранява. Социалните връзки загубват своята здравина и надеждност, защото за възпитанието не се отделят достатъчно време и внимание. Икономическата криза също допринася за нестабилността на държавата и на семейството. Тази нестабилност оказва най-силно въздействие върху младите хора, които все още търсят себе си и които тепърва се утвърждават в обществото. Те търсят своето място в среда, която не е настроена дружелюбно към тях. За разлика от по-старото поколение, младите се адаптират по-лесно към тази нова среда, но това не променя съществено шансовете им за успех в битката, наречена „живот в посттоталитарни условия“. Когато вниманието на човек е обзето единствено от мисълта за физическо оцеляване, неговата ценностна система и приоритетите му в живота се променят съществено. Тези нови „ценности“ се предават на новото поколение, което ги приема за основа, върху която изгражда своите ценности. Три са факторите за възпитание на младата, формираща се личност: семейство, училище и околна среда. Първите два фактора са предимно градивни и положителни, докато третият често действа в обратна посока. В днешно време грижите за физическото оцеляване и изхранване се превърнаха в почти единствен приоритет за семейството. Процесът на възпитание се отлага, като се разчита, че в един по-късен етап той ще се реализира или от семейството, или от училището. В училище нещата не се променят съществено. Единствено синдромът „измиване на ръцете“ придобива по-грандиозни размери. Учителите, знаейки, че учебният процес е тясно интегриран с възпитателния, не изпълняват целенасочено задълженията си с извинението, че това се извършва от родителите. А родителите разчитат на учителите…
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 