Антоний Хубанчев

На Владимир Сергеевич Соловьов при­надлежи опитът за философско изтълкуване истината за Христовото Възкресение и неговото значение за сътворения свят, въз основа предимно на космологически предпоставки. В творението съществува вечна борба между живота и смърт­та, между живия дух и мъртвото вещество. В историята на създаването на света могат да се посочат моменти, когато несъмнено духът е постигнал победа в това изконно про­тивоборство. „Каква велика, наистина, бе победата на живота, ко­гато сред инертното неорганично вещество загъмжаха живите същества – първичните зачатъци на растителното и животинското цар­ство. Живата сила овладява мъртвите елементи, превръща ги в ма­териал за своите форми, пресъздава механичните процеси в послушни средства за целите на органичната материя. И при това какво огромно и все по-нарастващо богатство на форми, какъв замисъл и смелост в целесъобразното устройство от най-дребните зоофити до великаните на тропическата флора и фауна. Но смъртта се надсмива над това вели­колепие. Тя е реалистка. Прекрасните образи и символи не я пленяват, предчувствията и пророчествата не я възпират. Тя знае, че красотата на природата – това е само пъстро, ярко покривало над непрекъснато разлагащ се труп. Но нима приро­дата не е безсмъртна? Постоянна измама! Тя изглежда безсмъртна само външно по отношение на наблю­дателя, който възприема новия миг от живота като продължение на предидущия. Каква злоупотреба със словото! Ако това, което днес се ражда, не е онова, което вчера е умряло, а нещо друго, то в какво е тук възраждането? От безбройното мно­жество на мимолетните смъртни жи­вота, в никакъв случай няма да се получи един безсмъртен[1]„.

Животът на природата според Владимир Сергеевич Соловьов е компромис между смъртта и безсмъртието. „Смъртта си взема всичко живо, всички индивидуалности и отстъпва на безсмър- тието само общите форми на живо­та… Божията заповед към всички същества: плодете се и се размножавайте и пълнете Земята – смъртта обръща в своя полза. Плодете се и се размножавайте, не за да разширите, заздравите и увековечите своя живот, а за да изчезнете по-скоро, за да има кой да ви смени; пълнете Земята със смъртните си останки; бъдете само мост за следващото по­коление, което на свой ред ще стане само мост за своите приемници…[2]„.

Но ето, в процеса на развитието на света – според Владимир Сергеевич Соловьов – се появява разумното същество – човекът. „Благодарение на способността за отчетливо, обобщаващо мислене у човека животът престава да бъде само целесъобразен процес на родовите сили и става свръх това целесъобразна дейност на индивидуалните сили. Войната меж­ду живота и смъртта влиза в нова фаза от момента, когато се води от същества не само живеещи и умиращи, но нещо повече, мислещи за живота и смъртта[3]„. Човешката мисъл упорито се противи на смъртта, създава безсмъртни идеи и произ­ведения. При всичко това „героите на човешката мисъл не са били по­бедители на смъртта: те са умирали и не са възкръсвали[4]„.

„Ако физическата сила неизбежно се побеждава от смъртта, то интелектуалната сила не е достатъчна, за да преодолее смъртта. Само безпределната нравствена мощ дава на живота абсолютната пълнота, изключва всякакво раздвоение и следователно не допуска окончателно разпадане на човека на две отделни части: безплътен дух и разлагащо се вещество[5]„. Такава победа на нравствената сила над смъртта Владимир Сергеевич Соловьов вижда в живота на прие­лия човешки образ Син Божи. „Ние умираме, защото нашата духовна сила, вътре свързана с грехове и страсти, се оказва недостатъчна, за да обхване, да обземе в глъбина и да претвори в себе си цялото ни външно телесно същество; то отпада, и на­шето естествено безсмъртие (до онова последно Възкресение, което можем да получим само чрез Христа) е само половинчато, безсмъртна е само вътрешната страна, само безплътният дух. Христос обаче възкръсна всецяло… Духовната сила, вътрешно свободна в Христа от всякакви ограничения, нравствено безпределна, естествено се освобождава в Неговото Възкресение и от всякакви външни ограничения и преди всичко от едностранчивостта на битието – изключително духовно в противо­положност на физическото битие. Христос с цялата пълнота на вътрешното психическо същество съединява и всички положителни възможности на физическото битие без неговите външни ограничения. Всич­ко живо в Него се спазва, всичко смъртно е победено безусловно и окончателно[6].“

Владимир Сергеевич Соловьов счита, че победата на живота над смъртта, постигната посредством Христовото Възкресение, е решителна, но не окончателна. След нея трябва да последва друга решителна победа – всеобщото възкресение на мъртвите. Смъртта в човешкия свят е тържество на материално-родовото начало над духовно-индивидуалното. В Христа космическият процес встъпва в богочовешка фаза, защото в Него имаме не само индивидуално въплътяване на Божествения Логос, но и раждане на свръхприродно духовно човечество. Затова присъщото на Богочовека Христос тържество на духовно-индивидуалното начало или принципа на Възкресението трябва да премине и в цялото духовно човечество, което е Църквата, Тялото Христово, богочовечеството в процес на изграждане. То безспорно съзрява в нов Иерусалим, готви се към възкресение на мъртвите… Извършваният в Църквата богочовешки процес е заедно с това и „теургически“ (богодействен), неразделно съвмещаващ в себе си Божествената благодат с човешкото творчество. От една стра­на, той се проявява в тайнствата, особено в светата Евхаристия като лекуваща духа, душата и тялото, приобщавано към Божеството и прославено човешко естество на Христа, а от друга – той трябва да се изразява в разумно-свободната дейност на всеки човек, насочена към одухотворяване на всички страни на живота му. Краен момент на богочовешкия теургически процес и на „възкресението на мъртвите“ е обожествяването на тялото на духовния човек. Така ще се извърши новата цялостна победа на живота над смърт­та, на духа над материята. Едновременно с богочовечността в глъбин- ните недра на битието незримо, но не по-малко действено се извършва бо­гоматериален процес, състоящ се в аналогично обожествяване на всичко сътворено, в одухотворяване на при­родата въобще. В богочовечността имаме и факта на въплъщението, представляващ реално начало за обо­жествяване на сътвореното – на богоматериализацията. Възкресението Христово е ново събитие, неизлизащо засега от сферата на богочовешката личност на Христа, на процеса за одухотворяване на природата. По-нататък богоматериалният процес се пренася в богочовешкия организъм на Църквата, където благодарение на теургичността влизащата в тя­лото на духовното човечество мате­рия като растителен и животински свят също постепенно се одухотворява. С тайнствата се обгръща и се освещава не само нравственият и духовен живот на човека, но и неговият физически живот и още повече – те освещават и съединяват с Бога зачатъците на материалната природа на целия видим свят… По този начин в тайнствата се възстановява съюзът на Създателя със зачатъците на всичко сътворено, а Царството Божие разкрива своя истински католически, тоест всеобемащ характер, чието пълно осъществяване в бъдещето на прославената Църква ще обгръща не само новото небе, но и новата земя – възродената духовна телесност на целия свят.

Вторият член на теургическия син­тез, човекът, чрез своята разумно-творческа дейност може да усъвършенства природата. Той е задължен нравствено да върши това. Така както въплътилото се предвечно Слово – Иисус Христос – приобщава човека към Бога, тъй и богочовекът-християнин трябва да осъществява по-нататък този процес – и в своето тяло, и в обкръжаващата го неорганическа, растителна и животинска действителност, за да бъде „Бог всичко във всички“ (1 Коринтяни 15:28). Ако първото обожествяване на тялото става посредством аске­тизма, то второто – богоматериализацията в природата – по пътя на културата[7].

„Следва обаче да се има предвид, че тази космологическа концепция не претендира за точно вероучително осветляване на пасхалния догмат. Тя трябва да се разглежда само като блестящ опит за нагледно философско-апологетично разсъждение[8]„. Нейната цел e, по думите на самия Владимир Сергеевич Соловьов, да се покаже, че истината за Възкресението е „ис­тина всецялостна, пълна – не само истина на вярата, но също така и истина на разума[9]„.

Религиозно-философски опит за обясняване на истината за Възкресе­нието прави и друг руски мислител Виктор Иванович Несмелов, но вече върху антропологична основа. Според него „в Богочовека е възстановено достойнството на общата природа на хората[10]“ Независимо от нравственото състояние, „всеки човек е носител на същата тази природа, която Христос направи вечна; така по своята човешка природа, като единосъщен на Христа, всеки човек по необходи­мост е член на вечното тяло Христо­во[11]„. Тези неправилни постановки водят до рискования извод за „единосъщието с Христа“ на всеки един човек и до едностранната характери­стика на Христовото Възкресение за възкръсването на всички хора като механическо действие и автоматично причинно следствие на Божието всемогъщество[12].

Спасяващата Божия любов дей­ства в този свят, лежащ в зло (1 Иоан 5:19), имайки своето ос­нование в Боговъплъщението, Изкуплението и Възкресението на Гос­под Иисус Христос, Първенец от мъртвите (Колосяни 1:18), Началник на изкупеното човечество, Носител на изкупеното човечество, Носител на обожественост и прославено човешко естество, Глава на Църквата, в която възниква и расте „новата твар“ (Галатяни 6:15; Колосяни 2:19).

Целта на човешкото приобщаване към безкрайното изобилие на Божествения живот е да се представим „съвършени в Христа Иисуса“ (Колосяни 1:28). „Чрез благодатно единение с Възкръсналия Христос в подвига на вярата и благочестието се извършва постепенното вътрешно преобразяване на нашата природа. Преобразява се целият човек, включително и неговата душа и тяло, при което християните трябва да прославят Бога в телата си и в душите си, които са Божии“ (1 Коринтяни 6:20)[13].

При Владимир Николаевич Лосски сред безкрайния океан от спасително-живителната светлина, бликаща от възкръсналото тяло на Спасителя, се сливат в едно цяло космическите и антропологическите измерения. „Чрез Възкресението Христово цялата пълнота на живота се внедрява в изсъхналото дърво на човешкия род, за да го оживотвори“.

Затова Христовото дело е физическа, но следва дори да се каже и биологическа реалност. На кръста смъртта е погълна от живота. В Христа смъртта влиза в Божеството и се изпепелява в Него, „защото не намира в Него място за себе си“. И тъй, изкуплението е борба на живота със смъртта и победа на живота. „Човешката природа на Христа – това е началото на новата твар; чрез човешкото Му съществуване силата на живота нахлува в кос­моса, за да го възкреси и преобрази с окончателната победа над смъртта. След Въплъщението и Възкресението смъртта не е спокойна – тя не е вече абсолютна. Сега всичко се устремява към „апокатастасиса на всички неща“, тоест към пълното възстановяване на всичко, което е разрушено от смъртта, към осиновяването на целия космос със славата Божия, която ще стане „всичко във всички“; от тази пълнота не ще бъде изключена и свободата на всяка човешка личност, на която ще бъде дарувано посредством Божията свет­лина съвършено съзнание за собствената немощ“[14]. Силата на Божията благодат е всеобхватна и всеживотворяща. „Възкресението изменя падналата природа, то разкрива дивна възможност – възможността за освещаването на самата смърт, която от този момент не води вече до безизходност, но е врата към Царството. Възвърната ни е благодатта и въпреки че ние я носим като в „оскъдни съсъди“, като във вмести­лища още смъртни, то в нашата неукрепналост сега се таи сила, побеждаваща смъртта[15]”. А това е така, защото като в свръхразумна диалек­тика, в Христовата смърт вече присъства Възкресението. Животът избликва като извор от гроба; той се изявява посредством смъртта на Христа и в самата Му смърт. Човешката природа тържествува над противоприродното състояние, тъй като природата има своето съсредоточие в Христа, чрез Когото тя е възглавена; Христос е Главата на Църквата, тоест на новото човечество, в лоното на което никакъв грях и никаква враждебна сила не могат повече да отлъчат окончателно човека от благодатта. Всеки човешки живот, колкото и да е обременен от грехове, винаги може да се обнови в Хри­ста; човекът винаги има възмюжността да отдаде живота си на Христа, за да го получи отново от Него свободен и чист. Христовото дело се простира над цялото човечество, зад видимите предели на Църквата. Вся­ка вяра в тържеството на живота над смъртта, всяко предчувствие за възкресението косвено означава вяра в Христа, защото само силата Хри­стова възкресява и ще възкреси мъртвите. След Христовата победа над смъртта Възкресението става общ закон на творението, валиден не само за човечеството, но и за животните, растенията, камъните, въобще за целия космос, защото всеки един от нас го възглавява[16]”.

Въплъщeнието на предвечното Слово – това е тайна много по-голяма и по-дълбока и необхватна за човешката мисъл отколкото сътворението на света, който бе изведен от небитие в битие по воля Божия. Светът е създаден за съпричастност в пълнотата на Божествения жи­вот – и това е неговото предназна­чение. Този процес трябва да бъде осъществен в условията на свобода, тоест в свободно съгласуване волята на сътворения човек с Божията воля. Така в самата идея за творе­нието е включена човешката свобо­да. Въпреки съдбоносните преврат­ности в историческото развитие на човешкия род, настъпили вследст­вие грехопадението на прародителите, сътвореният свят запазва първоначалното си призвание. Но печатът на безизходния трагизъм, на първородния грях и смъртта, на свободата, поела пътя на злото, остава да тегне над цялото творение. След Боговъплъщението, след Голгота и Възкресението Христово смъртта е победена, а човечеството – изкупено. По този начин чо­вешката свобода – с нейните потенционални възможности за утвърждаване на истинската човечност или за себеразрушение – се оказва вклю­чена в божествения екзистенциален план, който се разкрива на Кръста и във Възкресението[17]. А след светата Петдесетница се появява нова действителност – Църквата Христова, мистическото Тяло Христово. От този момент сътвореният и ограни­чен свят носи в себе си нова реалност, обладаваща несътворена и неограничена пълнота, която творението не може да вмести в себе си. В едното Тяло Христово – в благодатния организъм на Църквата – всички създания трябва да се съединят с Бога[18]. Историята на Църк­вата – това е историята на мистичните основи на света. Цялата все­лена включителио и преобразеният човек с неизчерпаемата динамика на истинската си човечност, произтичаща от вложения в него образ Божи – са призовани окончателно да се възсъединят с Бога, да станат Църква Христова, да се преобразят във вечно Царство Божие.

Възкресението е свръхестествено събитие, дело на Божието всемогъщество. Господ Бог е, Който прави чудеса (Срв. Псалом 71:18). Тази тайна се възприема чрез духовния взор на вярата със силата на любовта и надеждата. Затова и Тертулиан, като разсъждава за чудото на Христовото Възкресеиие, пише: „Напълно за вярване е това, което надвишава човешкия разсъдък.“ (De carne Chri­sti, 5).

Великата тайна на Възкресението и на Боговъплъщението не може да бъде обяснена с човешки понятия и вместена във възможностите на човешкия разум. Ние можем да се доближим до нейното разбиране и да я приемем в сърцата си само с вяра. Така с нейния плам в пасхална радост изповядваме: „Чакам възкресението на мърт­вите и живота в бъдещия век.“

___________________________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1991, кн. 4, с. 7-12. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Владимир Сергеевич Соловьов, Воскресные письма. Собрание сочинений, т. 10, Брюс­сель, 1966, с. 34.

[2]. Пак там, с. 34-35.

[3]. Пак там, с. 35.

[4]. Пак там, с. 35.

[5]. Пак там, с. 36.

[6]. Пак там, с. 36-37.

[7]. Срв. Владимир Сергеевич Соловьов, Чтения о Богочеловечестве (1874-1891), Собрание сочинений, т. III, с. 3-163; Духовные ос­новы жизни (1882-1884), т. III, Брюссель, 1966, с. 301-305. Оправдание добра (1894-1897), т. 8, Брюссель, 1966, с. 210-233.

[8]. Професор протоиерей Ливе́рий Арка́дьевич Во́ронов, Истина Воскресения в Православии, ЖМП, № 6, 1974, с. 78.

[9]. Владимир Сергеевич Соловьов, Воскресные письма. Собрание сочинений, т. 10, с. 37.

[10]. Виктор Иванович Несмелов, Наука о человеке, т. 1, Казань, 1906, с. 350.

[11]. Пак там, с. 353.

[12]. Срв. професор протоиерей Ливе́рий Арка́дьевич Во́ронов, цитираната статия в ЖМП, № 6, 1974 (вж продължение и в № 7, с. 47).

[13]. Пак там, с. 51.

[14]. Владимир Николаевич Лосский, Догматическое богословие, Богословские труды, сб. 8, 1972, с 182.

[15]. Пак там, с. 183.

[16]. Пак там.

[17]. Срв. Владимир Николаевич Лосский, Мистическое богословие. Богословские труды, Москва, 1972, сб. 8, с. 83.

[18]. Срв. пак там, с. 61.

Изображения: авторът Антоний Хубанчев, Владимир Сергеевич Соловьов (1853-1900) и Владимир Николаевич Лосски (1903-1958). Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2gT

Николай Маджуров

Проблемът за отношението между вярата и знанието, авторитетът и разумът е занимавал блажени Августин (354-430) постоянно[1]. Сам той лично възприел християнството не по разумни мотиви, а подтикнат от авторитета на Църквата. „Да — признава той, — аз не бих повярвал на Евангелието, ако не беше авторитетът на Вселенската църква“[2] Отношението между вярата и знанието той изразява с изречението: „Intelligi ut credas, crede ut intelligas“[3].

Разумът предхожда вярата, когато въпросът се касае за това, защо вярваме, защо е необходимо откровение. „Никой не вярва, преди да види, че трябва да се вярва”[4]. Когато обаче въпросът се отнася до самите истини на християнството, особено до някои от тях, тогава предхожда вярата. Предимството на вярата е само по време, а не по същество[5].

Личният опит и научната практика дават основните тезиси на учението на Блажени Августин за отношението между вярата и знанието. Но освен това ние намираме тук отражение на общоплатоническата идея за несъвместимостта на плътските страсти с чистотата на познанието и за необходимостта от борба с тях в интерес на очистването на ума от този чужд за него придатък.

Според определението на Блажени Августин вярата е приемането на една или друга мисъл със съчувствие или съгласие[6]. Вярата трябва, от една страна, да се отличава от знанието, а от друга, — от мнението. Това, което знаем, в него вярваме, но не всичко, в което вярваме, ние знаем[7]. Знанието се основава на твърди разумни доводи. Вярата няма толкова твърди рационални основи[8]. Предмет на вярата може да бъде само онова, което в дадения момент не виждаме нито посредством чувството, нито посредством разума[9].

От друга страна, мнението не е нито знание, нито вяра. От знанието то се отличава по това, че признава известно положение не въз основа на обективни данни, а въз основа на субективно досещане, което е напълно погрешно и несъстоятелно. Както и вярата, мнението не е знание. Но за разлика от вярата, мнението си въобразява, че е знание; то предполага, че знае онова, което в действителност изобщо не знае. Напротив, вярата, макар че не се съмнява в реалността на това, което признава, чувства, че не го познава, а само вярва в него[10]. Със знанието си сме задължени на разума, с вярата си — на авторитета, с мнението си — на заблуждението. Знанието никога не греши, понеже погрешната мисъл не е знание; вярата понякога изпада в заблуда, като приема нещо лекомислено; мнението винаги греши. Знанието е завършек на нашите търсения[11], тъй като то е притежаване на търсеното. Мнението, което е самоуверено убедено в това, че е знание, прави търсенето невъзможно[12]. Вярата, която приема за истина известно положение и същевременно съзнава, че ѝ липсват твърди разумни основания, носи в себе си залог за по-нататъшно развитие, защото се стреми да се превърне в знание. С тези противопоставяния се определя отношението на разума към вярата.

Знанието е целта на стремежа, а вярата е средство за нейното постигане. Тъй като целта е по-висока от средството, а средството предпоставя постигането на целта, знанието заема първо място по достойнство, а вярата предшества знанието по време[13]. Но последното твърдение се нуждае от ограничение. Вярата може да бъде твърде прибързана, необоснована и затова погрешна. Следователно в известен смисъл разумът предшества вярата по време, доколкото убеждава в нейната необходимост и изследва основите на самата вяра.

И тъй, от една страна, вярата предшества знанието, а от друга страна, знанието предшества вярата[14]. По-нататък ще се заемем с разясняването на единия и другия вариант.

Целта на вярата се състои в това, да води човека към разбиране. Бог му дава да познае онова, което първоначално служело като предмет на вярата[15]. Като се обръща към вярващите, Той казва: „Търсете и ще намерите“ . Но не може да се нарече „намерено“ онова, което се възприема чрез вяра, която не е съпроводена от знание.

От друга страна, не може да се намери, без да се вярва в това, което впоследствие трябва да бъде познато[16]. Причината за това действие на вярата се състои във факта, че благодарение на нея човекът се очиства от пристрастието към телесното и чувственото.

Всички заблуждения в областта на философията и религията зависят според учението на Блажени Августин от насилственото нахлуване в процеса на чистото мислене или на конкретни образи, или на плътски желания и страсти. Силата на едните и на другите се корени в греховната привързаност към телесното. Оттук, да се победи това пристрастие означава да се отслаби властта на фантазиите и импулсите на извратената воля над мисленето и по този начин човек да се освободи от препятствия по пътя към познаването на духовната истина.

В учението за вярата като условие за знанието Блажени Августин постоянно се връща към тази мисъл, макар че я излага в обща форма и не дава психологически анализ на влиянието на вярата върху мисленето, което би могло да се сравни с изследването за причината на заблужденията.

Ето точната формула за това учение: „Малкото думи на Символа са внушени на верните, за да се подчиняват чрез вяра на Бога; като се подчиняват, да живеят праведно; като живеят праведно, да очистват сърцето си, а като очистят сърцето си, да разбират това, в което вярват“[17].

Всеки, който търси истината, преминава от незнание към знание, затова, като стъпва на пътя на търсенето, още не разбира какъв начин на живот да води, за да се окаже способен да усвои предлаганото учение. Само като се подчини на известен режим поради доверие към авторитета, той впоследствие разбира колко разумно е било всичко онова, което са искали от него[18].

Необходимостта от такъв ред при постигане на истината разбирал още Сократ (469-399 г. пр. Р. Хр). Особеност на неговата философия е практическият ѝ характер. В противоположност на своите предшественици той първи насочил енергията си за подобряване на нравите. Той видял, че единият Всевишен Бог може да се познае само с чиста душа и затова, като изоставил временно всички други проблеми, съсредоточил вниманието си изключително върху въпросите на морала[19].

От същата идея произтича християнското учение за вярата, но Църквата постига резултатите, към които се стремил Сократ, с по-целесъобразни средства. Понеже човекът, който се е пристрастил към материалното, трудно възприема всичко духовно, тя го очиства от любовта към телесното посредством телесното и „достъпното за сетивата, защото където човек е паднал, там трябва да търси опора, за да стане“[20].

Здравето е противоположно на болестта, но лечението представлява нещо средно между тях: то не би водило към оздравяване, ако не би съответствало в известна степен на самия недъг. Ако временните, безполезни за спасението неща изцеляват болните, временното, което е полезно за спасението, ги изцелява. Както чистият ум е задължен за своето съзерцание на безплътната истина, така умът, който се нуждае от очистване, го постига благодарение на доверието си към временните неща.

Синът Божи затова станал Син Човешки, за да привлече хората към вярата чрез Своето явяване в плът[21]. Понеже главното препятствие за връщането към Бога е гордостта, Синът Божи със Своето въплъщение и живот на земята внушава на вярващите смирение[22]. Тъй като е невъзможно да се постигне висшето благо без любов към него и без мъжество, което презира страданията на тялото, Синът Божи чрез Своето чудесно раждане и Своя живот внушава любов към благото, а със смъртта и възкресението Си прогонва страха[23].

За да се подбудят хората, предани на сетивата, да изправят нравите си, било необходимо да се порази въображението им с чудеса, които те биха могли да виждат с телесни очи[24]. Със Своя видим за всички пример Христос утвърдил заповеди и като се подчинява на тях поради вяра в Него, човекът се възпитава за познание на истината[25].

Всички заповеди, разсеяни по многочислените книги на Св. Писание, съдържат завет да се обича Бога с цялото сърце и ближния като себе си. Всеки, който ги следва, се освобождава от оковите на сексуалността, които обременяват душата[26]. Но вярата не се ограничава с признаване задължителността на нравственото учение, а също се простира върху някои исторически истини на миналото и бъдещето. Признаването на тези истини също служи като условие за нравствено очистване.

Това са фактите на домостроителството на нашето спасение, които са се състояли в миналото и ни очакват в бъдещето. Като очистват сърцето, те подготвят ума за познание на духовните неща, които не се отнасят към миналото или бъдещето, но вечно и неизменно съществуват в настоящето[27]. Вярата в тези събития дава възможност за вътрешно преживяване на благодеянията, оказани от Бога на човешкия род; тя постоянно ни напомня за Божието милосърдие и с това възбужда у нас най-чиста любов към Бога, т.е. създава мотив за подчинение на нравствените заповеди[28].

Най-голямо значение обаче има вярата не в миналото, а в бъдещето. Миналото в голяма степен служи или като предобраз, или като обетование, или като свидетелство за бъдещето. И в обикновения живот миналото малко ни безпокои. За бъдещето трябва да се грижим, защото в противен случай или няма да си приготвим необходимото, или, като приемаме едно вместо друго, не постигаме желаната цел. Няма нужда да се грижим за дрехата, която сме ползвали миналата зима, но трябва да приготвим топло облекло за настъпващата зима[29].

И тъй, цялата система от членове на вярата, които Църквата внушава на своите чеда, има за цел да ги предразположи към подчиняване на Божиите заповеди и с това да ги очисти от плътската сквернота. Разбирането на предметите на вярата трябва да следва самò по себе си. Затова знанието се разглежда от Блажени Августин като награда за подвига на вярата. „Ако не разбираш — казва светителят, — вярвай, защото разбирането е награда за вярата“[30].

Подчиняването на религиозните заповеди постепенно отвиква човека от пристрастието към телесното и като го уподобява на Бога, все повече и повече го приближава до този висш обект на познанието[31]. След като под влияние на авторитета човек се е очистил от пристрастието към телесното, той не само започва да се привлича от светлината на неизменната истина, но освен това получава възможност да понася и нейното сияние[32].

Ако вярата, която е необходимо условие за разбиране на свръхестественото, предшества знанието по време, от друга страна, и тя стои в известна зависимост от разума. На вярата е свойствено да приема определена истина с ясното съзнание за различаване на начина за това възприемане от знанието. Лори само това обстоятелство доказва, че вяра може да се изисква само от съзнателно същество[33].

Но не само умът, като способност за мислене, предшества вярата, но и самият размисъл. За да се отдаде на вярата, разумното същество трябва да има за това някакви рационални основания. Може да се мине без изследване на доказателствата в полза на едно или друго частно положение, но не може да се избегне предварителното обсъждане на въпроса за ползата от вярата въобще. Решението за временно ограничаване с вярата се основава върху доводите на разума, според които не може да се познае духовната истина без предварително очистване на сърцето чрез изпълнение на заповедите, давани от авторитета.

По този начин чрез разума се убеждаваме, че вярата трябва да предшества знанието. Самото Св. Писание, желаейки да подбуди човека към вяра, посочва защо е необходима вярата. То казва: „Ако не повярвате, няма да познаете“ (Исаия 7:9) [34].

Човекът, дошъл до мисълта, че в религиозния живот не може да се мине без вяра и че вярата трябва да предшества знанието, трябва по-нататък да реши в какво именно следва да вярва. Множество секти излизат с проповед, като предлагат да се приеме без изследване системата на тяхното вероучение. От какво се определя изборът на човека, който съзнава необходимостта от вяра? Разбира се, от известни разумни съображения, които го карат да приеме на вяра една или друга религия.

Вярата е съставена от два момента: акт на мисълта и акт на волята. За да се убеди волята да приеме една или друга истина, умът предварително обсъжда дали е нужно тя да се приема. Между тези два акта може да измине неизмеримо малък период от време, но движението на мисълта тук винаги предшества движението на волята[35]. Задачата на разума в този случай е двояка: той трябва отначало да разбира самия смисъл на формулата, която му се предлага от един или друг авторитет за усвояване на вярата; и на второ място да реши дали заслужава доверие даденият авторитет.

За изпълнение на първата задача преди всичко е необходимо познаване на езика и разбиране смисъла на думите, в които е облечена формулата на вярата. За да възникне вярата, първо е нужна проповед, второ — трябва думите на проповедника да достигат слуха на човека, който се призовава към вяра, трето — трябва последният да разбира техния смисъл и значение. Следователно, само по себе си се разбира, че склонният към вярата разбира поне езика, на който обяснява проповедникът[36]. Но това, разбира се, е малко.

Всички еретици, които признават авторитета на Св. Писание, предполагат, че вярват именно така, както проповядва Словото Божие. Те имат истинно Евангелие, но като не го разбират правилно, придобиват лъжлива вяра. По този начин, преди да се отдадем на вярата, трябва да изясним в какво сме длъжни да вярваме, каква именно истина авторитетът предлага за усвояване с вяра[37].

Още по-важно е правилният избор на собствен авторитет, за да се следва с доверие. Трудността на това се обуславя от многобройността на хората и насоките на мисълта, които претендират за авторитетност. В областта на философията и живота Блажени Августин различава две категории авторитети: човешки и божествени.

Човешките авторитети до голяма степен са лъжливи, но и между тях има проповедници на доста чисти и възвишени учения, които осъществяват принципите на философията си в собствения живот и се отказват заради тях от земните блага[38].

Обаче и божествените авторитети в мнозинството си са измамни. Тук се отнасят езическите религии, основани върху лъжливи пророчества и чудеса, с които демоните пленяват хората, предани на тялото и търсещи временни блага[39].

След тях идва авторитетът, с който от името на Бога излизат еретиците и схизматиците. Всяко от тези заблуждаващи се религиозни общества призовава към себе си жадуващите за истинна вяра[40].

Само един авторитет в религията е действително божествен и нелъжлив. Това е Вселенската църква. Всеки, който се решава да се предаде под ръководството на вярата, преди всичко трябва да се убеди въз основа на рационални данни, че само Вселенската църква може да го води от вярата към знанието. В какво се заключават признаците за истинския авторитет, които притежава само Вселенската църква?

Като най-важен признак за истинския авторитет служи неговият вселенски характер, неговата разпространеност сред всички страни и народи. Всеки, който се сблъсква в религиозните си търсения с множествеността на авторитетите, естествено отдава предпочитанието си на онзи, който привлича най-голямо количество почитатели. Ако той по-късно би се оказал лъжлив, във всеки случай по-добре би било да се заблуждава с целия човешки род, отколкото с неговата нищожна част[41]. Но такъв общопризнат авторитет е само Вселенската църква. Нейните членове са повече, отколкото юдеите и езичниците, взети заедно. Обаянието на името ѝ е толкова голямо, че всяка ерес, която нарича с различни имена другите религиозни общини, само за себе си запазва наименованието „Вселенска църква“. Ако всички се опитват да си дадат това почетно име, ето с каква, значи, известност и уважение то се ползва навсякъде[42]. На нея се подчинява човешкото право и всички степени на властта се прекланят пред нея със синовно почитание[43]. Ясно е, че самото Провидение съдейства за разпространението на Църквата и с това внушава на хората доверие към нея[44].

Но тълпата не е способна да възприеме истината, която обикновено е достъпна само за малцина. Затова не говори ли всеобщността на Църквата по-скоро против нея, отколкото за нея? Подобно възражение не смущава Блажени Августин. Като се съгласява с неговото основно положение, той му намира противодействие в понятието си за Църквата като смесено общество и в учението си за вярата и знанието.

Само избраните членове на Църквата постигат учението ѝ в цялата му пълнота, но те водят след себе си повечето по-несъвършени, които се ограничават само с вярата и едва постепенно и в различна степен се доближават до нейното разбиране. В това отношение Църквата е подобна на училище. Всеки, който постъпва под ръководството на известен ритор, иска да бъде добър оратор, но само нищожен брой учащи се постигат тази цел[45].

Като втори признак на истинския авторитет служат постиганите от него резултати. Разпространена между всички народи, Вселенската църква очиства от материални представи в религията всички свои членове без изключение — както образовани, така и необразовани. Благодарение на нея всички те знаят, че не трябва да се почита вместо Бога нищо, което води природата си от земята и другите стихии, достъпни за сетивно възприемане.

Ако на Платон (427-347 г. пp. P. Хр.) биха казали, че учението му за съзерцаването на истината с чиста мисъл е станало достояние на народа, той не би се поколебал да признае Лицето, Което е внушило на хората такава вяра, за Божествено[46]. Платон разбирал висотата на въздържанието, но до такава степен се изплашил от мнението на тълпата, несъгласна с него, че намерил за нужно да принесе жертва на природата, за да заглади девството си като грях[47].

А християнството внушава такова презрение към сексуалността, че най-простите хора прекарват живота си в пост, като се хранят с хляб и вода, отказват се от брак, раздават имуществото си на бедните, претърпяват пламък и кръстове за Христа[48].

Изпълнението на пророчествата е нов признак за истински авторитет. В Стария Завет било предсказано раждането на Иисуса Христа от Дева, Неговото страдание, смърт, възкресение и възнесение на небето. Всички тези пророчества са се оправдали, но изпълнението им се отнася към миналото и само служи като предмет на вярата, който допуска съмнение.

Има обаче пророчества, които се сбъдват понастоящем пред очите на всички. Те се отнасят до победата на Църквата над езичеството и до нейното всеобщо разпространение (Пс. 2:7-8; 21:28-29; Иeрем. 16:19-20; Соф. 2:10-11). Ако част от пророчествата се сбъдне днес, трябва да се вярва в изпълнението и на онези предсказания, които се отнасят към фактите на миналото и бъдещето[49].

Важно значение има обстоятелството, че запазването на сбъдналите се и сбъдващите се пророчества е поверено от Бога на враговете на Църквата — юдеите, които, разбира се, не биха допуснали никакво фалшифициране на старозаветния текст от страна на християните[50].

Накрая, признак, по който може да се отличи истинският авторитет от лъжливия, са чудесата. Но Блажени Августин поставя убедителността на чудесата доста ниско.

На първо място, чудото, т.е. нещо удивително и необикновено, поразява преди всичко чувството и въображението на човека, като малко засяга неговия разум. То било особено уместно в Стария Завет и по време на първоначалната проповед на Евангелието, понеже не било леко да се въздейства по друг начин на хората от онова време, които били предани на тялото и похотливостта. Но по-късно, заедно с изменението на умовете, чудесата станали вече толкова необходими.

На второ място, чудото се нуждае от критерий, защото наред с истинските чудеса на християнството стоят лъжливите чудеса на езичеството. Блажени Августин се опитал да установи този критерий. Езическите предсказания и чудеса имат отношение към временния живот и се отнасят към скоропреходното щастие или към нетрайната земна власт.

Истинските чудеса имат предвид само духовната полза на човека[51]. Лъжливите чудеса само поразяват въображението и хранят любопитството. Който види летящ човек (по всяка вероятност става дума за полета на Симон Влъхва, описан в апокрифната книга „Деяния на Петър“ — ск. м.), всеки се учудва на това, без да извлича оттук никаква полза за себе си. Но който с една дума на Господа Иисуса Христа е станал отново здрав и силен, той не само се учудва на толкова бързото си оздравяване, но и се прониква от любов към своя Спасител[52]. Рядкостта на чудесата по онова време Блажени Августин обяснява с две причини.

На първо място, християнството си поставя за задача да извиси човешкия дух от видимото към невидимото. Чудесата по самата си природа водят към противоположни резултати, защото приучват човека да се поддава на чувствата си. Те са станали не толкова многочислени и очевидни затова, защото Бог ги извършва заради слабите, които се нуждаят от външни стимули.

На второ място, чудесата не могат да бъдат всекидневно явление, защото в противен случай умът би престанал да се поразява от тяхната новост и необикновеност, както по навик не се поразява от всекидневните чудеса на природата[53].

Накрая, те вече не са нужни затова, защото пред очите на всички се извършва едно заменящо всички други чудеса велико чудо — вселенското разпространение на християнството. Всички са повярвали на проповедта на апостолите за неща, които са малко достъпни за разбиране, както и за чудесата на евангелската история, въпреки че проповедниците са били необразовани хора. Това е чудо, едва ли не по-голямо от всички чудеса на Евангелието[54].

И тъй, отношението между знанието и вярата е двустранно. Доколкото за отдаване под ръководството на вярата трябва да се види ползата от нея, доколкото е необходимо да се разбира вероучителната формула и да се умее да се разпознава истинския авторитет, разумът предшества вярата; но доколкото вярата подготвя и възпитава за разбиране на вътрешното ѝ съдържание, тя изпреварва знанието. Тук няма противоречие, защото в едно отношение вярата зависи от знанието, а в друго отношение – знанието от вярата[55].

Разумът е еднакво необходим, както и вярата. „Далеч да бъде от нас мисълта — казва Блажени Августин, — че Бог мрази у нас това, чрез което ни е отличил от другите същества — разума; далеч да бъде от нас мисълта, че ние затова вярваме, за да се откажем от разума, когато издирваме и възприемаме нещо. Та ако нямахме разума, ние не бихме могли и да вярваме“[56].

За научните истини съществува само разумът. Блажени Августин съвсем не смесва областите на научното и верското знание, макар че и едното, и другото е наука (scientia) и води началото си от Бога, единствената основа на всяко познание[57]. Сега прогресът на нашето познание е в познаването на това, в което вярваме, а прогресът на вярата — във вярването на това, което познаваме[58]. В блаженото бъдеще обаче и вярата ще премине в познание (illa visio facie ad faciem liberatis in resurrectione servatur)[59].

_____________________________________

*Публикувано в Годишник на СУ – Богословски факултет, том втори, с. 49-60, нова серия, С., 1995. Същата статия тук е възпроизведена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вж. Майров, Г. Г., Формирование Средновековной философии (Латинская патристика). М., 1979, с. 210-234, 264-282. На въпроса за отношението между вярата и знанието там са отделени 42 страници; общо на богословско-философската система на Блажени Августин са посветени 157 страници, стегнато и обективно написани (с. 183-340).

[2]. Ego vero Evangelio nоn crederem, nisi me catholicae Ecclesiae commoveret auctoritas. — S. Augustinus, Contra epistolam Manichaei quam vocant Fundamenti (396), cap. 5; J. P. Migne, PL, Paris, 1877, t. 42, col. 176.

[3]. Augustinus, Sermo 43, 7, 9; J. P. Migne, PL, t. 38.

[4]. Nullus quippe credit aliquid, nisi prius cogita verit esse credentum. — S. Augustinus, De praedestinatione sanctorum (429), cap. 2, n. 5; J. P. Migne, PL, t. 44.

[5]. Ad discendum necessario dupliciter ducimur, auctoritate et ratione. Tempore auctoritas, re autem ratio prior est. — S. Augustinus, De Trinitate (399-419), Lib. VIII, cap. 5, n. 8; J. P. Migne, PL, t. 44.

[6]. S. Augustinus, De praedestinatione sanctorum, cap. 5, n. 2; J. P. Migne, PL, t. 40.

[7]. Quod ergo intelligo, id etiam credo: at nоn omne quod credo, etiam intelligo. Omne autem quod intelligo, scio: nоn omne quod credo, scio. — S. Augustinus, De magistro, cap. XI, n. 37; J. P. Migne, PL, t. 32; Рус прев., ч. 2, c. 464 (Блаж. Августин, Творения. Ч. 1-8. Киев, 1868-1893); Soliloques (386-387), lib. I, cap. III, n. 8; J. P. Migne, PL, t. 32; Рус. прев., ч. 2, c. 235; De Utilitate credendi (391-392), 25; Migne, PL, t. 42.

[8]. S. Augustinus, Sermo XLIII, 1; J. P. Migne, PL, t. 38.

[9]. S. Augustinus, Retractationes (426-427), I, 14, 3; Migne, PL, t. 32.

[10]. S. Augustinus, De mendacio (394-395), 3; Migne, PL, t. 40.

[11]. S. Augustinus, De utilitate credendi, 25; J. P. Migne, PL, t. 42.

[12]. Ibid., 25.

[13]. S. Augustinus, De ordine (386), lib. II, cap. 9, n. 26; J. P. Migne, PL, t. 32; Рус. прев., ч. 2. c. 198: De vera religione (390), 45; J. P. Migne, PL, t. 34; Рус. прев., ч. 7, c. 36.

[14]. Quanquam neque auctoritatem ratio penitus deserit cum consideratur cui sit credendum. — S. Augustinus, De vera religione, 45; Рус. прев., ч. 7, c. 36.

[15].  S. Augustinus, De libero arbitrio (388, 394-395), lib. I, 4; J. P. Migne, PL, t. 32.

[16]. Ibid.. lib. II. 6; J. P. Migne, PL, t. 32.

[17]. S. Augustinus, De fide et symbolo (393), cap. 25; J. P. Migne, PL, t. 40.

[18]. S. Augustinus, De ordine (386), lib. II, cap. 26; Migne, PL, t. 32; Рус. прев., ч. 2, c. 198-199; срв. S. Augustinus, Soliloques (386), lib. 1, cap. 12; J. P. Migne, PL, t. 32; Рус. прев., ч. 2, c. 240; S. Augustinus, De Moribus Ecclesiae catholicae et de moribus Manichaeorum (388; 389-390), lib. 1. cap. 3; J. P. Migne, PL, t. 32.

[19]. S. Augustinus, De civitate Dei (413-427), lib. VIII, cap. 3; J. P. Migne, PL, t. 41; Рус. прев., ч. 4 (вж. гл. III, Об обучении Сократа), с. 5-6.

[20]. S. Augustinus, De vera religione (390), cap. 45; J. P. Migne, PL, t. 34; Рус. прев., ч. 7, c. 36-37.

[21]. S. Augustinus, De Trinitate (399-419), lib. IV, cap. 24; J. P. Migne, PL, t. 42.

[22]. S. Augustinus, De fide et symbolo, cap. 6; J. P. Migne, PL, t. 40.

[23]. S. Augustinus, De utilitate credendi, cap. 33; J. P. Migne, PL, t. 42.

[24]. Ibid., cap. 33. Срв. Epist. CXX, 5; J. P. Migne, PL, t. 33.

[25]. S. Augustinus, De divinatione daemonum (406), cap. XLVIII; J. P. Migne, PL, t. 40.

[26]. S. Augustinus, De musica (389), lib. VI, cap. 43; J. P. Migne, PL, t. 32.

[27]. S. Augustinus, De vera religione, cap. 13; J. P. Migne, PL, t. 34; Рус. прев., ч. 7, c. 12.

[28]. S. Augustinus, De libero arbitrio (388; 394-395), lib. III, cap. 60; J. P. Migne, PL, t. 32.

[29]. Ibid., lib. III, cap. 60-61.

[30]. S. Augustinus, In Johannis Evangelium, tractatus XXIX, 6; J. P. Migne, PL, t. 35.

[31]. S. Augustinus, De civitate Dei, lib. IX, cap. 17; J. P. Migne, PL, t. 41; Рус. прев., ч. 4, c. 91; De utilitate credendi, 34; J. P. Migne, PL, t. 42.

[32]. S. Augustinus, De civitate Dei, lib. XI, cap. 2; J. P. Migne, PL, t. 41; Рус. прев.. ч. 4, c. 177; De moribus Ecclesiae cathoticae et de moribus manichaeorum, lib. I, 3; J. P. Migne, PL, t. 32.

[33]. S. Augustinus, Epist. CXX, 3; J. P. Migne. PL, t. 33.

[34]. Ibid., СХХ, 3. Библейският текст от Ис. 7:9 се дава по превода на френската Библия (La Sainte Bible. Paris, 1893, p. 586, col. 1).

[35]. S. Augustinus, De praedest, natione sanctorum, 5; J. P. Migne, PL, t. 44.

[36]. S. Augustinus, Enarratio in Psal. CXVIII; J. P. Migne, PL, t. 36; Sermo 18, 3; J. P. Migne, PL, t. 38.

[37]. S. Augustinus, Epist. CXX, 13; J. P. Migne, PL, t. 33; Sermo XLIII, 9; J. P. Migne, PL, t. 38.

[38]. S. Augustinus, De ordine, lib. II, cap. 9, n. 27; J. P. Migne, PL, t. 32; Рус. прев., ч. 2, c. 200.

[39]. Ibid.

[40]. S. Augustinus, De utilitate credendi, 15, 19; J. P. Migne, PL, t. 42.

[41]. Ibid., 15.

[42]. Ibid., 19; Contra Faustum manichaeum, lib. XXII, 60, 65; J. P. Migne, PL, t. 42.

[43]. S. Augustinus, De utilitate credendi, 18; J. P. Migne, PL, t. 42.

[44]. S. Augustinus, Confessiones, lib. VI, cap. 11, n. 19; Рус. прев., ч. 1, c. 150.

[45]. S. Augustinus, De utilitate credendi, 16; J. P. Migne, PL, t. 42.

[46]. S. Augustinus, De vera religione, 3; J. P. Migne, PL, t. 34; Рус. прев., ч. 7, c. 3-5.

[47]. Ibid., 5; Рус. прев., ч. 7, с. 6-7.

[48]. S. Augustinus, De utilitate credendi, 35; J. P. Migne, PL, t. 42; De vera religione, 5; J. P. Migne, PL, t. 34; Рус. прев., ч. 7, c. 6-7.

[49]. S. Augustinus, De fide rerum quae non videntur, 6-9; J. P. Migne, PL, t. 40; Contra Faustum manichaeum, lib. XIII, 7-8; J. P. Migne, PL, t. 42.

[50]. S. Augustinus, Contra Faustum manichaeum, lib. XIII, 10; J. P. Migne, PL, t. 42; De fide rerum quae non videntur, 9; J. P. Migne, PL, t. 40.

[51]. S. Augustinus, De ordine, lib. II, cap. 9, n. 27; J. P. Migne, PL, t. 32; Рус. прев., ч. 2, c. 199-200.

[52]. S. Augustinus, De utilitate credendi, 34; J. P. Migne, PL, t. 42.

[53]. Ibid.

[54]. S. Augustinus, De vera religione, 47; J. P. Migne, PL, t. 34; Рус. прев., ч. 7, c. 38-39; De Fide rerum que non videntur, 10-11; J. P. Migne, PL, t. 40; De civitate Dei, lib. XXII, cap. 5; J. P. Migne, PL, t. 41; Рус. прев., ч. 6, c. 325.

[55]. S. Augustinus, Enarratio in Psal. CXVIII; J. P. Migne, PL, t. 36; Sermo 18, 3; J. P. Migne, PL, t. 38.

[56]. S. Augustinus, Epist. 129, 3; J. P. Migne, PL, t. 33.

[57]. Constal igitur nostra scientia ex visis rebus et creditis; sed in iis quae vidimus vel videmus, nos ipsi testes sumus; in his quae vidimus vel videmus, nos ipsi testes sumus; in his autem quae credimus, alis testibus movemur ad fidem. — S. Augustinus,  Epist. 147, c. III, n. 8; J. P. Migne, PL, t. 33, col. 600.

[58]. S. Augustinus, Enarratio in Psal. 118, 6; J. P. Migne, PL, t. 36.

[59]. S. Augustinus, Enarratio in Psal. 43, 5; J. P. Migne, PL, t. 36.

Първо изображение: авторът Николай Маджуров. Източник Гугъл БГ.

Други изображения: блажени Августин и две негови книги – За Божия град и Изповеди. Източник – http://www.yandex.ru.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1O5

Д-р Клара Стаматова

*Публикувано в Богословска мисъл, 2004, кн. 1-4, с. 84-94. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Панчовски, Ив.,  Въведение в нравственото богословие. С., 1958, с. 331-332.

[2]. Срв. Коев, Т.,  Съдържание и значение на догматите. – Във: Вяра и живот (сборник материали по Патрология, Догматика и Етика), Т. Коев, Ив. Петев, Д. Киров – автори. В. Т., 1994, с. 181.

[3]. Срв. Дюркем, Ем., Елементарни форми на религиозен живот. С., 1998, с. 13.

[4]. Керезов, А., Християнство и ислям: великото предизвикателство. Сп. „Мирна“, 3/1997, с. 13.

[5].Повече за религиозната символика на погребенията при архаичните общества у Елиаде, М., История на религиозните вярвания и идеи. Т. I. От каменния век до Елевсинските мистерии. С., 1997, с. 18-22; Елиаде, М., Окултизъм, магия и културна мода. Б.г., б.м., с. 43-45.

[6]. Цит. по Панчовски, Ив., Пантеонът на древните славяни и митологията им, С., 1993, с. 134.

[7]. Повече у Маджуров, Н., Вярата на древните славяни. Сп. Духовна култура, 4/1981, с. 23-24; Винке, Фр., Религията на славяните. – В: История на религиите. Т. II, б. м., 1996, с. 283. Интересен анализ на религиозната система конкретно на българските славяни, осъществен чрез система от бинарни позиции (противопоставяния по смисъл), може да бъде намерен у Стойнев, А., Българските славяни. Митология и религия. С., 1988. Вж. по-специално анализа на опозициите „живот-смърт“, „земя-подземен свят“, „ден-нощ“(Пос. съч., с. 78-79; 90-94; 98-99).

[8]. Панчовски, Ив., Пантеонът на…, с. 136-138.

[9]. Шиваров, Н., Библейска археология, С., 1992, с. 184-185.

[10]. Вълчанов, Сл., Тълкуване на книгата на пророк Даниил, С., 1975, с. 13.

[11]. ””Рече: „Господи мой, отсрочи ме до Деня, в който ще бъдат възкресени!” (Коран 15:36).

[12]. ”В Деня, когато ще ги съберем всички…” (пак там, 10:28).

[13]. ”И от Неговите знамения е, че виждаш земята безжизнена… А щом изсипем върху нея вода, тя се раздвижва и набъбва. Онзи, Който я съживява, може и мъртвите да съживи. Той над всяко нещо има сила” (пак там, 41:39).

[14]. Павлович, П., Космогонични и есхатологични представи в епохата на Джахилията. – В: Арабистика и ислямознание. Студии по случай 60-годишнината на проф. д.и.н.  Йордан Пеев, С., 2001, с. 28-29.

[15]. Коран 30:50.

[16]. Пак там, 7:87.

[17]. Пеев, Й., История и философия на една религия. С., 1985, с. 61.

[18]. Коран 22:7.

[19]. Абдулхамид, А., Основите на исляма. Прев. Цв. Теофанов, Истанбул, 1997, с. 70-71.

[20]. Коран 98:6.

[21]. Пак там, 56:22-24.

[22]. Цит. по Теофанов, Цв., Арабската средновековна култура. Т. II. Любов, вино, мъдрост. С., 2002, с.133.

[23]. Коран 56:35-40.

[24]. „… А на онези, които бъдат убити по пътя на Аллах, Той не ще провали делата им… И ще ги въведе в Рая, за който ги е известил (пак там, 47:4, 6).

[25]. „Той е, който изпрати Своя Пратеник с напътствието и с първата религия, за да я издигне над всички религии, дори езичниците да възненавиждат това” (пак там, 61:9).

[26]. Повече у Денни, Фр.,  Ислам и мусульманская община. – В: Религиозные традиции мира. Т. II. С., 1996, с. 89.

[27]. Коран 15:48.

[28]. Михайлов, Д., Ранният ислям, С., 1999, с. 81.

[29]. Повече у Миноа, Ж.,  История на ада. Враца, 1999, с. 67-70; Васильев, Л. С., История религий Востока (религиозно-культурные традиции и общество), М., 1983, с. 125.

[30]. Повече у Панчовски, Ив., Въведение в…, с. 333-370.

Изображение: авторът Клара Стаматова. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка на тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1Jy

Текст на шести член

И възлезе на небесата и седи отдясно на Отца

Въпрос: Кои посочки от Св. Писание са ползвали отците на Първия вселенски събор, за да изработят шестия член на Символа на вярата?

Отговор: Ползвали са Послание до Ефесяни 4:10, където авторът пише: „Слезлият е Същият, Който се и възкачи по-горе от всички небеса, за да изпълни всичко” и Послание до Евреите 8:1 – „Имаме такъв Първосвещеник, Който седна отдясно на престола на величието в небесата”.

Въпрос: С божествената Си или с човешката Си природа се е възнесъл Иисус Христос?

Отговор: С човешката. С божествената Си природа, като Бог, Той винаги е пребивавал и пребивава на небесата.

Въпрос: По какъв начин Иисус Христос седи отдясно на Отца?

Отговор: Тук се разбира не буквално, а в духовен смисъл. Тоест Иисус Христос има еднакво могъщество и слава с Бог Отец.

Текст на седми член

И пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви, и царството Му не ще има край

Въпрос: Къде е казано за бъдещото пришествие на Иисус Христос?

Отговор: „Този Иисус, Който се възнесе от вас на небето, ще дойде по същия начин, както Го видяхте да отива на небето” (Деян. 1:11). Това казали два ангели на апостолите, докато гледали нагоре как се възнася Христос.

Въпрос: А относно бъдещия съд Христов?

Отговор: За него говори Иисус Христос: „Недейте се чуди на това; защото иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божи и ще излязат: които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане” (Иоан 5:28-29). А пък Архангел Гавриил казал на Пресвета Богородица, че царството Му не ще има край (Лука 1:32-33).

Въпрос: Бъдещото пришествие като първото ли ще бъде?

Отговор: Коренно различно от първото, което било в скромност. Той ще дойде в славата Си, и всички свети Ангели с Него” (Мат. 25:31).

Въпрос: Всички хора ли ще съди?

Отговор: Всички, без изключение – от Адам до свършека на света.

Въпрос: Как ще ги съди?

Отговор: Съвестта на всеки човек ще се открои пред всички едновременно и ще се разкрият не само всички дела, които човек е направил през живота си на земята, но и всички казани думи, тайни желания и помисли, а така също ще се разкрие и постоянното настроение на неговото сърце и направлението на волята: към добро, или към зло се движи (1 Кор. 4:5).

Въпрос: Нима наистина ще ни осъди и за хулни думи или мисли?

Отговор: Без съмнение ще ни осъди, ако не ги премахнем от съвеста си чрез покаяние, вяра и изправление към достоен, честен живот (Мат. 12:36).

Въпрос: Скоро ли ще бъде това Второ пришествие?

Отговор: Това е неизвестно: ето защо е нужно да живеем така, та да бъдем винаги за това готови. „И тъй, бъдете будни, защото не знаете ни деня, ни часа, когато ще дойде Син Човечески” – говори Иисус Христос.

Въпрос: Все пак, не са ли дадени някои признаци, по които да се познае наближаването на Второто пришествие?

Отговор: Има някои признаци в Библията, а именно: намалямането на вярата и любовта между хората, умножаването на пороците и бедствията, Евангелието ще се проповядва навсякъде по земята, появяването на Антихриста (Мат. 24 глава).

Въпрос: Що е това Антихрист?

Отговор: Противник на Христа, който ще се старае с всички сили да заличи християнството, но вместо това, сам ще загине от блясъка на Христовото пришествие (2 Сол. 2:8).

Текст на осми член

И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и славим наравно с Отца и Сина и Който е говорил чрез пророците

Въпрос: В какъв смисъл Светия Дух e назован в Символа на вярата „Господ”?

Отговор: В същия, както и Синът Божи. Тоест, като истински Бог.

Въпрос: Доказва ли се това от Свещеното Писание?

Отговор: Разбира се. Това става ясно от думите на св. апостол Петър, който, когато изобличавал Ананий, казал: „Ананий, защото Сатаната изпълни сърцето ти да излъжеш Духа Светаго?… Ти излъга не човеци, а Бога” (Деяния на светите апостоли 5:3-4).

Въпрос: Как да се разбира, че Светия Дух е животворящ?

Отговор: В смисъл, че Светия Дух заедно с Отца и Сина дава на тварите живот, особено духовен живот на човека.

Въпрос: Откъде знаем, че Светия Дух изхожда от Отца?

Отговор: Това знаем от св. апостол и евангелист Иоан Богослов, който пише: „А кога дойде Утешителят, Когото Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, Който изхожда от Отца, Той ще свидетелства за Мене” (Иоан 15:26).

Въпрос: Учението за Светия Дух може ли да бъде подложено на изменения и допълнения?

Отговор: Не може, защото:

– Православната църква в своето учение за Него повтаря точните думи на Самия Иисус Христос, а те, без съмнение, са достатъчно и съвършено доказателство за истината;

– Вторият вселенски събор (Константинопол, 381 година) бил свикан именно относно учението за Светия Дух и неговите решения по този въпрос били задоволителни. На същия форум Символът на вярата бил приет единодушно – това тогава признала и Римокатолическата църква, така че на Третия вселенски събор (Ефес, 431 година) със седмо правило забранили да се съставя нов Символ на вярата. Много по-късно Римокатолическата църква започва да учи, че Светия Дух изхожда от Отца и Сина. Това учение не прави разлика между вечното изхождане на Светия Дух от Отца и временното Му изпращане от Отца чрез Сина. Православната църква учи, че Светия Дух изхожда вечно само от Отца, а се изпраща в света не само от Отца, но и от Сина, или по-точно – чрез Сина.

Въпрос: Откъде е видно, че на Светия Дух трябва да се покланяме и да Го прославяме, наравно с Отца и Сина?

Отговор: От Евангелието от Матей 28:19. Там Самият Иисус казва: „… ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа”.

Въпрос: Докажете от Св. Писание, че Св. Дух е говорил чрез пророците.

Отговор: Това е видно от думите на св. апостол Петър: „Защото никога по човешка воля не е изречено пророчество, но от Дух Свети просветявани са говорили светите Божии човеци” (2 Петр. 1:21). Светия Дух говорил и чрез апостолите (вж. 1 Петр. 1:12).

Въпрос: По какъв начин Светия Дух се открил на хората?

Отговор: Той слязъл във вид на огнени езици над апостолите на празника Петдесетница в Иерусалим. Това бил петдесетият ден след възкресението на Христа.

Въпрос: А сега, в момента, как се дава на хората?

Отговор: Чрез усърдна молитва и посредством тайнствата. „Не знаете ли, че вие (тоест всички хора – скоби мои Д. Б.) сте храм Божи и Духът Божи живее във вас?” (1 Коринтяни 3:16). Тук св. апостол Павел казва, че във всеки човек Св. Дух пребивава (независимо дали признава Христа или не, дали е от тази вяра, или от някоя друга), но хората могат да бъдат истински причастни към Него, когато признават християнството, учили са за Христа, вярват в Него като Бог и живеят съгласно християнската вяра в този временен веществен свят. Тук, на тази земя, която не е истинската ни родина, ние се подготвяме за бъдещия вечен живот, който ще протече съгласно това, което тук сме посяли.

Въпрос: Кои са най-важните дарове за хората от Светия Дух?

Отговор: Това са: дух на страх от Бога, дух на сила, дух на премъдрост и разум, дух на съвет и крепост, дух на знание и благочестие във висша степен (Исаия 11:1-3).

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „Девети член“, който трябва да се активира).

_____________________________________________________

*Съставител Драган Бачев

Изображение: съставителят Драган Бачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7N