Етикет: вяра
НЯМАМ СИ ЧОВЕК*
Отец професор Радован Бигович
„Помирявай се с противника си скоро, докле си още на път с него“ (Мат. 5:25).
Според евангелския разказ преди двайсет века един болен и парализиран младеж, който изпитал върху гърба си цялата сила и ад на човешкия егоизъм, казал на Иисус с драматичен глас: „Нямам си човек!“.
Въпреки цялостния напредък, след толкова векове, тези думи са все още актуални и съвременни. И днес милиони хора с екзистенциална скръб и болка, някъде от дълбината на своето битие, възкликват: „Нямам си човек!“; „Нямам си Бог!“ Нямам другия нито по вертикала, нито по хоризонтала. Сам съм! Задъхвам се от изолацията. Нямам себе си. Това „нямам си човек“ означава, че липсват човекът и човечността.
На пръв поглед – всичко изглежда по друг начин. Ако се съди по външните форми на съвременния живот, може да се заключи, че никога в миналото хората и народите, културите и религиите не са били преплетени до такава степен и взаимозависими както днес. За съжаление, тази външна и формална свързаност е само „симулация“. Тя не се съпътства от онази вътрешна, истинска среща и дух на единение. Липсва срещата на сърцето и душата; липсва екзистенциалното съприкосновение, което предизвиква радостното чувство от живота.
Духът на себичността, монолога, ултимативността и алчността е унищожил духа на единението, диалога и сътрудничеството; парализирал е в човека всяко движение и насоченост към другия. Съзнанието и преживяването, че човекът не може без другия, че без него той е винаги ощетен и недостатъчен, е дълбоко подтиснато и затова модерният човек убива самотата и носталгията по другия. Това не може да бъде смекчено дори от всички обаяния, които му предлага съвременният вавилонски пазар.
Хората все повече стават заточеници на себе си и на своето; „аз“ е противопоставено на „ти“, „своето“ – на „чуждото“. Другият и „чуждото“ са неприятелски и нежелани. Те се преживяват като заплаха, като застрашаващи собственото съществуване и интереси. Да бъдеш и да живееш, днес предполага почти нормално и задължително победата и поражението на другия, а често и неговото унищожаване. В най-добрия случай другият се толерира равнодушно заради защитата на себе си и своето. Дилемата на Кирилов от романа „Бесове“ на Достоевски, дилемата аз или той, свободата или другия (авторитетът), все повече става дилема на света. Това състояние не променя съществено неизброимите примери на доброта и саможертва. Страхът от другия и усамотеността дори приемат и патологични размери.
Хипериндивидуализмът и егоизмът, радостта и охолството укрепват и съвременната религиозност, която е адаптирана към нуждите на потребителския манталитет. Днес мнозина полагат всички усилия, за да имат свой Бог, своя религия, свое богословие, свои канони, своя духовност и дори своя Църква. Понякога и самите християни пропускат факта, че Църквата е Христова, а не тяхна, че целта на Църквата е да служи на Христос и да възвести бъдещото Царство Божие тук и сега, а не да служи на народните и държавни интереси, а още по-малко – на националните идеологии. Когато Църквата служи на Христос и когато е Христова, тогава тя прави най-много за света, историята и конкретните човешки съдби. Където своето е обожествено, там няма място за другия. Затова главната задача на Църквата Христова е, чрез най-дълбокия човешки копнеж, копнежа за другия, да открие в образа на „най-божествения Бог и на най-човечния човек“ – Богочовека Христос, образа и лицето на другия човек.
Християнството е любов към другия, приемане и подпомагане на другия. Вярата е среща – среща на Бога и на другия човек, доверяване на Бога, надежда в Бога, любов към Него и всяко друго човешко творение. Християнското познание предполага срещата, отношението и комуникацията на две същества. Свободата не е свобода от другия, а свобода за другия. Срещата с другия е спасение, защото спасението не е от някого и от нещо, а е запазване и спасение на самия живот. За християнина най-голямата радост и задоволство, блаженство и вечен живот е да открива и накрая да открие лицето на другия – на Бога и човека – и да се огледа в него.
Учените отдавна твърдят, че нищо в универсума не може да съществува само за себе си и всичко съществува благодарение на другия. Такъв е случаят и с отделните хора и народи. Всяка изолация и самодоволство водят до нищета, изчезване и смърт.
Нямам си човек! Дали тъкмо този трагичен вопъл за другия и самосъзнанието, че „си нямам човек“ не са шанс за това, новото хилядолетие да бъде хилядолетие на Църквата? Не е ли точно това необходимото предусловие за начало на новия човек и на новото общество? Да! Докато човек не преживее, че е сам за себе си непоносима празнота, получовек, докато не познае, че е нищо, докато не го обземат болката и вопълът за другия, той винаги ще тъпче на едно място, ще се лишава от истинската радост и пълнота на живота. За християнския опит, тази екзистенциална скръб за другия е началото на всички начала в духовния живот, начало на прераждането и преобразяването – начало на истинския живот в Църквата.
Днес, когато човечеството се намира на крачка от новия век и хилядолетие, когато образът на другия е, ако не унищожен, то със сигурност осквернен и осакатен до невиждани размери, от Църквата се очаква пророчески глас. Пророчески – не в смисъл на предричане на бъдещето, но в смисъл на познаване, откриване и възвестяване на Божията воля на света, който съществува във всеобщ страх. Божията воля е тази: всичко, което съществува, да бъде съединено с Него чрез човека, а заедно с това – спасено и запазено. Неговата волята е тази: в Него да бъдат обединени различните хора и народи, във вяра, надежда и любов. За Него никой не е отписан и загубен; Той чука на всяка врата и чака отговор. Божията воля е тази: човекът да не бъде самозатворена монада, а да бъде битие за другия и с другите. Затова и Бог призовава всеки да изгради в себе си всечовешки ум, грижа, чувство и любов.
„Помирявай се с противника си скоро, докле си още на път с него“, казва Евангелието. Тогава, сега и винаги. Помирявай се с другия, раздели своето сърце с него, защото той е нашата половина, другото аз. Между хората и народите няма мир и помирение без Бога. Отчужденият от Божия образ човек е прекалено слаб, крехък и немощен. С Бога той е винаги радостен и силен, без оглед на историческите и житейски условия.
Превод: Свилен Тутеков
Из книгата на отец професор Радован Бигович „Църква и общество“, ИК „Омофор“
______________________________
*Източник – http://pravoslavie.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
Източник на изображението – http://www.yandex.ru.
ОСЪДЕНИ НА БЕЗСМЪРТИЕ*
Архимандрит Юстин (Попович)
Човеците осъдиха Бога на смърт. Със Своето възкресение Той ги осъди на безсмъртие. За ударите Той им въздаде прегръдки, за обидите – благословии, за смъртта – безсмъртие. Никога човеците не са показвали по-силна омраза към Бога, както когато Го разпнаха. И никога Бог не е показвал по-силна любов към човеците, както когато възкръсна. Човеците искаха и Бога да направят смъртен, ала Бог със Своето възкресение направи човеците безсмъртни. Възкръсна разпнатият Бог и уби смъртта. Няма вече смърт. Безсмъртието обгради човека и всички негови светове.
С възкресението на Богочовека човешката природа бе безвъзвратно поведена по пътя на безсмъртието и стана страшна и за самата смърт. Понеже до Христовото възкресение смъртта бе страшна за човека, а подир Христовото възкресение човекът стана страшен за смъртта. Живее ли с вяра във възкръсналия Богочовек, човекът живее над смъртта, недостъпен е за нея; тя е подножие за нозете му – где ти е, смърте, жилото? Где ти е, аде, победата? И когато Христовият човек умира, той само оставя тялото като одежда, в която пак ще се облече в деня на Страшния съд.
До възкресението на Богочовека смъртта е била втора човешка природа. Животът – първа, а смъртта – втора. Човеците били свикнали със смъртта като с нещо естествено. Ала със Своето възкресение Господ всичко е изменил – безсмъртието е станало втора човешка природа, станало е естествено за човека, а смъртта – неестествена. Както до Христовото възкресение е било естествено за човеците да бъдат смъртни, тъй след Христовото възкресение за тях станало естествено да бъдат безсмъртни.
Чрез греха човек е станал смъртен и недълговечен. Чрез възкресението на Богочовека той става безсмъртен и вечен. В това е силата, в това е могъществото, в това е всемогъществото на Христовото възкресение. Без него не би съществувало християнството. Сред всички чудеса това е най-голямото. Всички други чудеса изникват от него и се свеждат до него. От него изникват и вярата, и любовта, и надеждата, и молитвата, и боголюбието, и братолюбието. Вижте учениците – бегълци, що побягнаха от Иисуса, когато умря, се връщат при Него, понеже възкръсна. Вижте, стотникът на стражата изповяда Христа като Син Божи, когато видя гроба, отдето Той възкръсна. Вижте, всичките първите първи християни станаха всички християни, затуй, че Господ Иисус възкръсна, затуй, че победи смъртта. Това е, което липсва у всички други вери. Това е, което въздига Господа Христа над всички богове и човеци. То е, което най-несъмнено показва и доказва, че Иисус Христос е единият истински Бог и Господ във всички светове.
Заради Христовото възкресение, заради Неговата победа над смъртта, човеците са ставали, стават и навеки ще стават християни. Цялата история на християнството не е нищо друго, освен история на едно единствено чудо – чудото на Христовото възкресение, което непрекъснато продължава във всички християнски сърца ден подир ден, година след година и от век на век – до Страшния съд.
Човек се ражда истински не когато го роди на света майка му, но когато повярва във възкръсналия Господ Христос, понеже тогава той се ражда за безсмъртен и вечен живот, а майката ражда детето си за смърт, за гроб. Възкресението Христово на всинца ни е майка на всички нас, възкресението Христово – на всички християни – майка на безсмъртници. Чрез вярата във възкресението човек се ражда отново, ражда се за вечността. Но това е невъзможно! – ще додаде отбележи съмнението. Но ала чуй какво казва възкръсналият Богочовек: всичко е възможно за оногова, който вярва – вярващия! А вярва този, който от все сърце, от цялата си душа, с цялото си същество живее според Евангелието на възкръсналия Господ Иисус.
Вярата е нашата победа, чрез която побеждаваме смъртта. Вярата във възкръсналия Господ Иисус – де ти е, смърте, жилото? А жилото на смъртта е грехът. Със Своето възкресение Господ “притъпи жилото на смъртта”. Смъртта е змия, а грехът е нейният отровен зъб. Чрез греха смъртта влива отрова в човешката душа и тяло. Колкото повече грехове има човек, толкова повече са отровните зъби, чрез които смъртта влива своята отрова в него.
Когато оса ужили човека, той с всички сили се старае да извади жилото ѝ. Ала ужили ли го грях – това жило на смъртта, – какво трябва да стори човек? Трябва с вяра и молитва да призове възкръсналия Господ Иисус – да извади из душата му жилото на смъртта, и Той всемилостиво ще стори това, понеже с милост и любов богува. Когато много оси нападнат тялото на човека и го избодат с жилата си, то се отравя и умира; тъй бива и с душата човешка, когато я нажилят много грехове с жилата си – тя се отравя и умира от смърт без възкресение.
Побеждавайки чрез Христа греха в себе си, човек побеждава смъртта. Ако премине един твой ден, без да победиш ни един свой грях, знай, че си станал по-смъртен. Победиш ли пък един, два, три свои гряха – ето, ти си се подмладил с младост, що не старее – с младостта на безсмъртието и вечността. Никога не забравяй: да вярваш във възкръсналия Господ Христос означава да водиш непрестанна борба с греховете, със злото, със смъртта.
Че човек истински вярва във възкръсналия Господ, се доказва от това, дали се бори със своите греховете и страстите. Бори ли се с тях – той се бори за безсмъртие и вечен живот. Не се ли бори – всуе вярва. Ако пък вярата на човека не е борба за безсмъртие и вечност, кажи ми тогава в какво се състои тя? Ако с вяра в Христа не достигаме възкресение и победа над смъртта, защо ни е тогава тя? Ако не е възкръснал Христос, значи не е победен грехът, не е победена смъртта. Ако пък не са победени ни грехът, ни смъртта, тогава защо да вярваме в Христа? Ако човек с вяра във възкръсналия Господ се бори срещу всеки свой грях, той постепенно уякчава в себе си чувството, че наистина Господ е възкръснал, наистина е притъпил жилото на греха, наистина е победил смъртта на всички бойни полета.
Грехът постепенно смалява душата в човека, тласка я и натирва я в смъртта, прави я от безсмъртна – смъртна, от вековечна – преходна. Колкото повече са греховете, толкоз по-смъртен е човек. Не се ли усеща човек безсмъртен, знай, че той цял е в грехове, цял е в кратковременни мисли, в извехнали чувства. Християнството е зов: да се бориш със смъртта до последен дъх, да се бориш до окончателна победа над нея. Всеки грях е отстъпление; всяка страст е бягство; всеки порок е поражение.
Не трябва да се чудим, че и християните умират телом. То е затуй, че умирането на тялото е сеитба. Сее се тленно тяло, казва свети апостол Павел, и то покълва, никне и израства в тяло безсмъртно. Както посятото семенце, семе и тялото се разпада, за да го оживи Светият Дух и да го направи съвършено. Ако не е възкръснал Господ Христос с тяло, каква полза щеше да има от Него? Той не щеше, нямаше да е спасил целия човек. Ако не е възкръснало тялото, защо тогава се е въплътил Той, защо е приел тяло, без да му е дал нищо от своето Божествено естество?
Ако не е възкръснал Христос, защо тогава да вярваме в Него? Искрено казвам, че аз никога не бих повярвал в Христа, ако Той не бе възкръснал и с това не бе победил смъртта. Нашия най-върл враг е победил Той и безсмъртие ни е дарувал. Без това този свят е шумна изложба на отвратителни безсмислици. Единствено чрез Своето славно възкресение пречудният Господ ни е освободил от безсмислието и отчаянието, понеже ни на небето, ни на земята няма по-голяма безсмислица от този свят без възкресението, и няма нищо по-отчайващо от този живот без безсмъртието. И в нито един свят няма по-нещастно същество от човек, който не вярва във възкресението на мъртвите. По-добре би било такъв човек изобщо да не се е раждал…
В нашия човешки свят смъртта е най-голямата мъка и най-лютият и свиреп ужас. Освобождението от тази мъка и от този ужас именно е спасението. Такова спасение е подарил на човешкия род само Победителят на смъртта – възкръсналият Богочовек. Той ни е явил цялата тайна на спасението чрез Своето възкресение. Да се спасиш означава: да осигуриш и на тялото, и на душата си безсмъртие и вечен живот. Как се постига това? – Не иначе, освен чрез богочовешки живот, нов живот, живот във възкръсналия Господ и заради възкръсналия Господ.
За нас, християните, този живот на земята е училище, в което изучаваме как да си осигурим възкресение и вечен живот. Защото каква полза нам от тоя живот, ако чрез него не можем да придобием живот вечен? Ала за да възкръсне с Господа Христа, човек трябва по-напред да пострада с Него и да заживее Неговия живот като свой. Стори ли това, той ще може при Възкресението да каже заедно със свети Григорий Богослов: “Вчера се бях разпнал с Него, днес оживявам с Него; вчера се бях се погребал с Него, днес възкръсвам с Него”.
Само в четири слова са събрани четирите Христови Евангелия. Тези слова са: Христос воскресе! – Воистину воскресе!… Във всяко слово има по едно Евангелие, а в четирите Евангелия е всичкият смисъл на всички Божии светове, видими и невидими. И когато всички човешки чувства и мисли се съберат в гърма на пасхалния поздрав: „Христос воскресе!“ – тогава радостта от безсмъртието потриса, разтърсва всички същества и те с възхита връщат екота на тоя гръм и отвръщат с гърма на чудния пасхален отговор, „Воистину воскресе!“
_____________________________
*Източник – http://www.svnikolay.diocese-ruse.org и http://pravoslavie.domainbg.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
Изображение: авторът на статията, архимандрит Юстин (Попович). Източник – http://www.yandex.ru.
СВ. АПОСТОЛ ПАВЕЛ – АПОСТОЛ НА ЛЮБОВТА*
Проф. Христо Н. Гяуров
Между главните задачи, които Иисус Христос Си бил поставил да изпълни през време на Своята земна дейност и проповед, била и задачата, да съобщи на човечеството възвишени нравствени истини, от които то да се ръководи през време на своя живот и на своята дейност. И Той изпълнил тази Своя задача: съобщил на човечеството такова възвишено нравствено учение, което му дава възможност да върви по пътя на доброто и да се стреми към нравствено съвършенство. Като дал възможност на човеците, ръководени от Неговото нравствено учение, да постигат нравствено съвършенство, да се уподобяват на Бога, Иисус Христос отправя към тях следната подкана: „Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец“ (Матей 5:48).
В основата на Своето нравствено учение Иисус Христос поставил взаимната и саможертвена любов. Такава основа Той поставил, като имал предвид следните две положения: 1) сам Бог, творецът на света и на всичко в него, е любов, изпълнен е с най-възвишена и безгранична любов към всичко това, което сътворил; 2) любовта е най-сигурното и здраво средство, чрез което могат успешно и благотворно да се уреждат отношенията между личните и със свободна воля същества.
В беседата Си с Никодим Иисус Христос указва следното за безграничната и саможертвена любов на Бога: „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан 3:16). Сам Иисус Христос е имал такава любов към човеците. Ръководен от тази любов, Той дошъл на земята и пожертвал Себе Си на кръста за тяхното изкупление и спасение. „Аз съм добрият пастир – казва Той за Себе Си, – добрият пастир полага душата си за овците… Затова Ме люби Отец, защото Аз Си давам душата“ (Иоан 10:11, 17).
Учението на Иисуса Христа за любовта между човеците е ново учение. В прощалната Си беседа Той казва на Своите ученици: „Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както ви възлюбих, да любите и вие един другиго“ (Иоан 13:34; срв. 15:12, 17). И в Стария Завет е имало учение за любовта между човеците. ”Не отмъстявай – казва Бог на старозаветния човек, – и не бъди злобен против синовете на твоя народ, но обичай ближния си като себе си“ (Левит 19:18). Старозаветната любов обаче, поради ограничеността на старозаветния човек, не била универсална, а ограничена; тя засягала само съплеменниците. Иисус Христос изисква от Своите последователи да имат не ограничена, а универсална любов – любов към всички човеци, без оглед на раса и народност. На въпроса на един законник – кой е ближен на човека, Христос отговорил с бележитата Си притча за милостивия самарянин (Лука 10:25-37).
Като придава универсален характер на любовта, Иисус Христос изисква да обича човек не само своите ближни, но да обича също така и враговете си. „Слушали сте – казва Той в знаменитата Си проповед на планината, – че бе казано: „обичай ближния си, и мрази врага си“. Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец небесен“ (Матей 5:43-45). Като обяснява тези Христови думи, св. Иоан Златоуст възклицава: „Ето най-високият връх на добродетелите!“ (Тълкувание на евангелието от Матей, беседа 18, 3).
Иисус Христос поставя любовта по-високо даже и от вярата. Когато един законник Го запитал, коя е най голямата заповед в закона, Той му отговорил: „Възлюби Господа, Бога твоего, със всичкото си сърце, и със всичката си душа, и със всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед: а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си; на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците“ (Матей 22:37-40). Христос не казал: „вярвай в Господа“, а казал: „възлюби Господа“. Любовта към Бога обгръща в себе си и вярата в Него.
Любовта между човеците, за която учи Иисус Христос, трябва да бъде не само универсална, но и да се издига до саможертва. Човек, който обича ближните си, трябва да бъде готов да пожертва себе си за тях. „Никой няма любов по-голяма от тая – казва Христос, – да положи душата си за своите приятели“ (Иоан 15:13).
Учениците и апостолите на Иисуса Христа, като разпространявали устно и писмено Неговото учение изобщо, застъпвали с нужното внимание и учението Му за любовта. Като дава наставления в първото си послание, апостол Петър пише на своите читатели: „а най-вече имайте усърдна любов един към други, защото любовта покрива много грехове“ (4:8). Апостол Яков нарича закона за любовта царски закон. „Ако изпълнявате обаче – пише той в посланието си, – царския закон според Писанието: „възлюби ближния си като себе си“ – добре правите“ (2:8).
Между апостолите на Иисуса Христа най-много застъпвали в посланията си Неговото учение за любовта апостолите Иоан и Павел, поради което те с право се наричат апостоли на любовта. „Възлюблени – пише апостол Иоан в първото си послание, – нека любим един другиго, защото любовта е от Бога, и всякой, който люби, е роден от Бога и познава Бога; който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов. Божията любов към нас в това се яви, дето Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него… И ние познахме любовта, която Бог има към нас, и повярвахме в това. Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог – в него“ (4:7-9, 16). Според апостол Иоан човек трябва да има любов както към Бога, така и към своите ближни – своите братя. „Който каже – пише той в същото си послание: любя Бога, а мрази брата си, лъжец е; защото, който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял?“ (4:20). „Който обича брата си, той пребъдва в светлината, и в него няма съблазън… Който не обича брата си, пребъдва в смърт“ (1 Иоан 2:10; 3:14).
Особено много застъпва в посланията и учението на Иисуса Христа за любовта апостол Павел. В това отношение Той даже надминава и апостол Иоан.
Подобно на Иисуса Христа и на апостол Иоан, и апостол Павел учи, че Бог, творецът на света и на всичко в него, е изпълнен със съвършена и безгранична любов и е източник на любовта изобщо. За апостол Павел Бог е Бог на любовта и на мира. „И тъй, братя – пише той на коринтяните, – радвайте се, съвършенствайте се, утешавайте се, бъдете единомислени, живейте в мир – и Бог на любовта и на мира ще бъде с вас“ (2 Кор. 13:11). Със съвършена и без- гранична любов бил също така изпълнен – според апостол Павел, – и Син Божи, Който, ръководен от тази Своя любов, дошъл на земята, въплътил се и пожертвал Себе Си на кръста, за да извърши изкуплението и спасението на човешкия род. „Христос обикна Църквата – пише апостол Павел в посланието си до Ефесяните, – и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я очисти с водната баня чрез словото; за да я представи на Себе Си славна църква, която няма петно, или порок, или нещо подобно, но да бъде света и непорочна“ (5:25-27).
Подбуждан от съвършена и безгранична любов, Бог сътворил света и всичко в него. Подбуждан от такава любов, Той сътворил и човека. Поради това всеки човек трябва да има силна и гореща любов към своя Творец – Бога. Пример на такава любов ни дава апостол Павел. Той имал такава силна любов към Бога и към Господа Иисуса Христа, че нищо не било в състояние да унищожи тази негова любов. „Кой ще ни отлъчи от любовта Божия- пита той в посланието си до Римляните: скърб ли, притеснение ли, или гонение, глад ли, или голотия, опасност ли, или меч ?“ (8:35). И като задава такъв въпрос, после сам отговаря: „ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса нашия Господ“ (Римл. 8:39).
Както бе изтъкнато пpeди малко, Иисус Христос гледа на заповедите за любов към Бога и към ближния като на най-големи заповеди в закона, като на две заповеди, върху които „се крепи целият закон и пророците” (Матей 22:37-40). Също така гледа на любовта към Бога и към ближните апостол Павел. Според него, любовта е изпълнение на закона – на нравствения закон. В нея се съдържат всички заповеди на този закон. Този, който е насадил в себе си любовта, той е насадил в себе си вече всички добродетели, изпълнил е всички повеления на закона. „Не дължете никому нищо – пише апостол Павел на римляните, – освен взаимна любов; защото, който люби другиго, изпълнил е закона. Защото заповедите: не прелюбодействай, не убивай, не кради, не лъжесвидетелствай, чуждо не пожелавай, и всяка друга заповед се съдържат в тия думи: възлюби ближния си като самаго себе си. Любовта не прави зло на ближния; и тъй, любовта е изпълнение на Закона” (Римл. 13:8-10).
И апостол Павел, подобно на Иисуса Христа, поставя любовта по-високо даже и от вярата. В тринадесетата глава на първото си послание до Коринтяните, която глава е известна под името „химн на християнската любов“, той пише следното относно значението на любовта: „Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм.“ (1-2). Три са – според апостол Павел, – главните християнски добродетели: вяра, надежда и любов. Най-високо място между тях – според него, – заема любовта. „А сега – казва той, – остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта“ (1 Кор. 13:13).
Както бе изтъкнато преди малко, апостол Павел счита любовта за изпълнение на закона, поставя я по-високо от всички добродетели, даже и по високо от вярата, защото – според него, – в нея се съдържат всички добродетели изобщо. В тринадесетата глава на първото си послание до Коринтяните, след като говори за значението на любовта, той описва подробно по-главните добродетели, които се съдържат в нея. „Любовта – казва той, – е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява“ (4-7).
Апостол Павел проповядвал възторжено християнската любов не само с думи, но и с дела. Той бил изпълнен с гореща и силна любов не само към Богa, към Господа Иисуса Христа, но и към всички човеци. През време на своята дългогодишна проповедническа дейност той предприел четири големи пътешествия по разни страни на обширната Римска империя, през време на които срещнал големи пречки, притеснения, скръб и огорчения. Нищо обаче не било в състояние да унищожи неговата преголяма любов към ближните, неговия силен стремеж да ги просвети със спасителното Христово учение. „От голяма скръб и притеснено сърце ви писах с много сълзи – обръща се той към коринтяните, – не за да ви огорча, а за да познаете преголямата любов, която имам към вас“ (2 Кор. 2:4). Своя живот апостол Павел завършил мъченически, като бил обезглавен с меч в град Рим през време на четвъртото си голямо проповедническо пътешествие. Със своята мъченическа смърт, претърпяна за Господа Иисуса Христа и за Неговото спасително учение, именно да просвети с него своите ближни, апостол Павел доказал на дело истинността на Христовите думи: „никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“ (Иоан 15:13).
_______________________
*Публикувано в Духовна култура, 1951, кн. 7-8, с. 42-45. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.
ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА ХРИСТОС И СЪВРЕМЕННОТО СЪЗНАНИЕ*
Протоиерей Сергий Булгаков
На съвременните хора е особено близко и понятно събитието от книгата Деяния на апостолите, свързано с проповедта на апостол Павел в Атина – центъра на културата, философията, изкуството и литературата. Той проповядва вяра в Христос, спасил човечеството чрез Своята кръстна смърт и възкресение.
Ако някой днес, след като приеме истината на благовестието, поиска да говори за вярата си на висок глас, ще се почувства като човек, дошъл в Атина – града, пълен с идоли, с дива и странна, „ненаучна” за днешните хора и ненужна проповед.
Съвременността се оказва дори по-изтънчена от елинската Атина в изобретяването на идоли. Създават се абстрактни идейни идоли: всевъзможни научни и ненаучни теории, в които се оплита безпомощно душата на днешния човек. В пантеона на съвременните „атиняни” има политически, социалистически, естетически и научни идоли.
И това вече не е наивното, простодушно идолопоклонство, свойствено за дохристиянския свят. Тук се усеща по-редкият, съзнателен и упорит дух на съпротива и идолопоклонство, въоръжен със силата на знанието, абстрактната мисъл, тънките чувства. Късно през нощта, преди зазоряването сенките са по-плътни, отколкото привечер.
“Всички атиняни и чужденци, които живееха там, не си прекарваха времето с нищо друго освен да разказват или да слушат нещо по-ново” (Деян. 17:21). Тази черта е изцяло запазена и у днешните „атиняни”, толкова жадни за всякакви както естетически, така и умствени развлечения. Затова атиняните довеждат апостжл Павел в Ареопага и му казват: «Можем ли да знаем какво е това ново учение, което ти проповядваш? Защото донасяш нещо странно до ушите ни; затова бихме искали да узнаем какво е то” (стихове 19-21). Задоволяват любопитството си, като слушат апостол Павел, и когато чуват за възкресението на мъртвите, едни се присмиват, а някои казват: „Друг път ще те послушаме за това” (Деян. 17:32, Синодално издателство). Така апостол Павел „си излезе измежду тях” (стих 33), и само някои „се присъединиха към него и повярваха” (стих 34). Не трябва да очакваме друг прием и от съвременните „атиняни”, когато сериозно и искрено заговорим с тях за Христово възкресение, в което е цялата сила, същност и съдържание на християнството: “Ако Христос не е бил възкресен, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра” (1 Кор. 15:14).
Но и в съвременната „Атина” се намират хора, вече загубили душевното си равновесие и търсещи изход от лабиринта на модерната мисъл, макар да не го признават дори пред самите себе си. За тях се отнасят думите от Павловата проповед: ”Атиняни, по всичко виждам, че сте особено набожни. Защото, като минавах и разглеждах светините ви, намерих и жертвеник, на който бе написано: „Незнайному Богу”. За Тогова прочее, Когото вие, без да знаете, почитате, за Него аз ви проповядвам” (Деян. 17:22-23, Синодално издателство). Съвременните „атиняни”, близката на нас, скъпа, кръвно свързана със сърцето ни интелигенция наистина е „особено набожна”. Тя служи на вярата, на религията си беззаветно, до мъченичество, до героизъм. Тя е свята по отношение на вярата си, но се е заблудила именно в тази вяра. Изгубила е пътя в гъстата гора и, като не намира пътечката, не знае към какво да се прилепи, на какво да отдаде огъня на душата си, цялата се е превърнала в болка и мъка. В неспокойното си сърце тя издига олтари, на които непрекъснато принася жертва. Но сама не знае на кого да посвети жертвата си, не знае името на своя бог. Олтарът ѝ се оказва посветен на „незнайния бог”. На бог, но непознат. На непознат, но бог. Така се съединява тази истински религиозна жажда с оскъдността на религиозното знание и вярата. Съединява се до момента, когато най-после се открие името на непознатия. Поклонението на непознатия бог днес се изразява в служение на една смътна идея, един духовен идол: идеята за прогреса, който е частен случай на световния закон за еволюцията. Безкрайният, а следователно и непознат, неизследим с човешки средства прогрес, безкрайната еволюция – това са Зевс и Олимп на съвременните „атиняни”. И за тази идея, за този олтар на „непознатия бог” можем да кажем с думите на апостол Павел: „За Тогова прочее, Когото вие, без да знаете, почитате, за Него аз ви проповядвам.” Защото учението за прогреса и световната еволюции е смътната, несъзнателна проповед за Христовото възкресение. А тя включва в себе си истината, която се съдържа в учението за еволюцията и прогреса, ако ги тълкуваме правилно.
Човечеството никога не е смятало и днес не смята своя живот, пропит от зло и грях, отровен от ненавист и престъпления, извратен от слабост и ограниченост, за нормална участ на човешкия род. То не вярва в Спасителя, но запазва потребността си от спасение и вярата си в спасението. Днес хората са убедени, че ако няма да се спаси и не може да се спаси отделният човек, отделното поколение, човечеството като цяло ще се спаси в лицето на бъдещите поколения, олицетворяващи сякаш целта на историята, изхода от историческия лабиринт. Пътят на прогреса е спасението на човечеството. Така мислят, чувстват и вярват съвременниците ни. В името на тази вяра, в името на спасението на човечеството се жертва живот, покой, свобода. Спасението чрез прогреса е пътеводен огън за днешните хора. Лишете ги от тази вяра, погасете този огън и те ще останат в непрогледен мрак, непоносим за най-добродетелните, най-чистите, най-вярващите. Но наистина ли в прогреса има спасение? Спасява ли се човечеството чрез него от мрака, скърбите, униженията, паденията? На тези въпроси отговаряме трикратно: не, не и не.
Частта не може замени цялото – ако днес богаташите се ползват от всички материални блага, не можем да кажем, че съвременното общество благоденства. Ако в края на времената последните поколения благоденстват и се окажат щастливи наследници на целия исторически прогрес, няма основание да мислим и да твърдим, че в тяхно лице се спасява цялото човечество, че е победена вековната трагедия. Самодоволният богаташ, който не се грижи за работниците си, най-малко може да се смята за въплъщение на идеала, но също толкова малко може да послужи за идеал и гражданинът на държавата на бъдещето (Zukunftstaat)**, ако забрави самодоволно нашите страдания, цената, с която е бил купен този Zukunftstaat в историята. В представите за държавата на бъдещето, за човечеството, спасило се чрез прогреса, неизбежно се налага да се раздвояваме между две възможности:
– Или бъдещите хора с по-чувствителна съвест ще се терзаят от съзнанието, че за тяхното благополучие е платена толкова голяма цена и ще са хиляда пъти по-нещастни от нас, тоест ще са напълно неподходящи за ролята на щастливците от бъдещето, един вид венец на световната история;
– Или, в противен случай, ако те забравят всичко и припишат заслугите на себе си, на практика ще се получи отблъскващо безобразие – ще излезе, че заради еснафското доволство и благополучие на тези господа е била платена огромна цена – била е пролята кръвта на мъчениците.
Поразен съм как изповядващите религията на прогреса не забелязват, че идеалът им е призрачен. Идеята за прогреса не дава и не може да даде изход от трагическите противоречия на живота, човек няма как да се спаси от тях чрез прогреса.
Но прогресът не е спасение и защото не побеждава главния враг, обезценяващ и обезсмислящ живота – смъртта, врага, който чрез ужасяващ нихилизъм унищожава всички ценности. Понякога хората се опитват да надвият смъртта, като притъпяват трагическото ѝ острие, измислят средства да я направят безболезнена и спокойна.
Фактът, че смъртта съществува, обезценява живота не само защото го превръща в нещо временно и случайно, а и задето унищожава онова, което свързва човечеството, слага печата на откъсаността върху целия му духовен живот.
Смисълът, който се влага в понятието “вечен живот”, предполага нов, качествено различен начин да се възприема битието. И жаждата за пълно, абсолютно познание и чувство, която изпитва душата ни, може да бъде задоволена именно чрез същностно различен живот от този, който познаваме, вечно съществуване, способно да разреши загадката на човешкия дух. Не можем да утолим тази жажда за вечността, не трябва да я заглушаваме, защото това значи да извършим най-голямото духовно престъпление – предателство спрямо Светия Дух.
Какво ни дава учението за възкресението на Христос и основаното върху него предстоящо всеобщо възкресение? То сочи единствения възможен изход от трагическите противоречия, за които говорихме. Христос възкръсва – в тайнствения център на света вече се е осъществил решителният сблъсък между добро и зло, живот и смърт. Доброто и животът са победили безусловно. Христос възкръсва – такъв е неоспоримият факт, който християнството възвестява на света. Върху него полага учението си. Христовото възкресение е завет и обещание за съхранение на всички ценности. И най-вече – на абсолютната ценност на човешките личности, които смъртта коси безжалостно. Чрез него се възстановява всичко вечно и стойностно, сътворявано през човешката история. Христовото възкресение е спасение на духовните блага, на истинските ценности на културата. Тук е и отговорът на въпроса какъв е смисълът на човешката история след Христос, защо сме осъдени да се мъчим в това място на скръбта, когато вечната правда вече е удържала победа и е казано: “Дерзайте: Аз победих света” (Иоан 16:33).
Творението със своя център – човечеството и историята му – е богочовешко дело – не само Божие, а и човешко. Човечеството не може нито да се спаси, нито да се промени със свои сили, но не бива и да бъде спасено насила, като дете. То трябва да достигне вътрешна зрялост, да измине дълъг исторически процес. И този процес в християнската вяра получава абсолютна, макар и лежаща извън нея цел – подготвя света и човечеството за всеобщо преобразуване, за срещата с Идващия в слава и сила. Какъвто и да бъде този процес по непосредственото си съдържание и земни резултати, той в крайната си цел е прогрес, защото е пътят към върховната цел, към новия Иерусалим. Следователно участието в осъществяването на прогреса е не само задължителна задача, но и пълна с дълбок смисъл. Никой творчески подвиг, дар на Светия Дух, не се отхвърля, не се унищожава от смъртта, а се съхранява като мост в бъдещето.
Мечтата за новия Иерусалим, предчувствието за спасение на света и всеобщо възкресение и преображение е залегнала дълбоко в душата и на тези, които са отхвърлили вярата в Спасителя. Спасение е реален факт и присъствието му в живота на хората не може да се зачеркне. Оттук се раждат теориите за прогреса. Но колко бледи и извратени са тези идеали, след като са откъснати от религиозния си корен и са превърнати от идеали за всеобщото съхраняване и възстановяване на всички ценности в скучна, безцелна мечта за кратковременно земно щастие на по-късните поколения, купено с цената на кръвта и страданията на предишните!
Но вече чуваме как против нас се надига главният логически идол на нашето време – “научността”. Пред нея отстъпват и коленичат дори най-смелите умове. Чуваме прегракналия глас на нейните оракули: “Как може се говори за възкресение, за чудеса, за неща, които науката отдавна е отхвърлила и смята за отживели суеверия!”
Един от водещите мисловни идоли е идеята за еволюцията, която всъщност е отглас на забравеното Откровение. Според това учение всичко се развива, създават се нови форми на живот. По еволюционен път от мъртвата материя възниква първата жива клетка, а чрез свързване на такива клетки се образува животинският свят. Еволюцията на животинския свят пък ражда личности като Платон и Дарвин, Нютон и Шекспир. Тази теория, която отрича чудесното, без сама да си дава сметка, ни въвежда в света на чудесата, в света на непрекъсващото сътворение, на постоянното преобразуване. Тя само установява реда за възникването на новото творение и като описва условията за това, ни прави безчувствени към факта, че живеем в атмосфера на непрекъснато чудо. Нима не е чудо възникването на живота на нашата планета, на видовете, на културата?
Нашето време много обича да използва идеята за “естествената необходимост”, научно доказуема в законите на природата, и да ѝ противопоставя разбирането за света като въплъщение на творчески идеи, като непрекъснато чудо. Но философите с подобни убеждения пропускат само един вид естествена необходимост, – от… чудо, ново творение, нов живот. Например марксизмът твърди, че по силата на естествената необходимост – развитието на производителните сили – на известно стъпало от това развитие става чудо: настъпва обществено преображение, след царството на необходимостта идва царството на свободата. Вместо злобен, нещастен, разкъсван от вражда човешки свят, изведнъж се създава светло, пълно с хармония и радост царство на човекобогове. От мръсен, безформен пашкул излита прекрасна пеперуда, грозното яйце се пука и в него се оказва райска птица…
И ето, въз основа на същото понятие за естествена необходимост, с което борави съвременната научна мисъл в дарвинизма, марксизма и изобщо в еволюционизма, ние постулираме, утвърждаваме необходимостта на чудото – на Христовото възкресение, а след него и всеобщото възкресение и преображение като най-висше и завършващо звено от космическата еволюция. Центърът на въпроса е къде да открием световния демиург, творящ тази “естествена необходимост”? Да го търсим ли в полуфантастичната, полумитологична, съвършено чужда за нашия вътрешен опит представа за мъртвата материя, или да го видим в светлата сила на човешкия и световния дух? Тези базисни религиозни и философски предпоставки не могат да бъдат дадени от науката. Човешкия дух ги черпи в дълбините си, във философското и религиозното си съзнание. За християнството смъртта не е физическа, а нравствена необходимост – следствие от греха. Съпътстващите я физически процеси са само външно осъществяване на вътрешната необходимост. И ако грешният човек се оказва смъртен, то безгрешния, съвършено свят Човек по “естествената необходимост” Го очаква безсмъртие. “Бог Го възкреси, като Го освободи от страданията на смъртта, понеже не беше възможно Той да бъде държан от нея” (Деян. 2:24).
Едно от двете твърдения е вярно: или евангелският Христос е мит, или историческият Христос много се различава от евангелския. Такъв Праведник няма как да стане плячка на смъртта и да признаем обратното, значи изобщо да потвърдим безсилие на духовното начало в света, да се потопим в такъв безграничен песимизъм, при който животът изглежда измислен от дявола, а мечтите за прогрес са детинщини. Ако Христос не бе възкръснал, ако Каиафа се бе оказал прав, а Ирод и Пилат – мъдри, светът щеше да е една безсмислица, царство на злото, лъжата и смъртта. Тук не става дума за смъртта на даден човек, а за това – дали се е прекратил истинският живот, животът на съвършения Праведник. Ако Неговият живот не може да надвие врага, каква надежда остава за бъдещето?
Във възкресението на Христос се решава въпросът за смисъла на живота и на историята, за правдата на света. В Него всичко умира и с Него всичко възкръсва, изпълва се със смисъл. И даже същата теория за еволюция и за прогреса, с която сега човечеството се откъсва от религията, получава висш смисъл и значение. “Ако Христос не е бил възкресен, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра.”
Христос възкръсна!
________________________
*Източници – http://www.svnikolay.diocese-ruse.org и http://www.pravoslavie.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
**Ballod, K., Der Zukunftstaat, 1906. Карл Балод (1864-1931) е немски икономист от Рига. В тази книга той описва изгоди от социализацията на стопанството в Германия.
Протоиерей Сергий Булгаков (Сергей Николаевич, 1871-1944) е известен руски религиозeн философ, православeн богослов, депортиран от Русия през 1922 година. Професор по църковно право и богословие на юридическия факултет в Руския научен институт в Прага (1923-1925), професор и ректор на Православния богословски институт в Париж (1925-1944). Има много книги и публикации.
Първо изображение – авторът на статията, протоиерей Сергий Булгаков. Негов, и на останалите изображения източник – http://www.yandex.ru.
ЦЪРКВАТА – ТЯЛО ХРИСТОВО*
Проф. Христос Вулгарис
Всички новозаветни автори са съгласни, че след грехопадението, резултат на непослушанието и греха на човека, творението се намира в състояние, което предполага и начина за възстановяване (срв. Деян. 13:22-31, Римл. 8:18-25 и други). Новото сътворение се състои в Божието дело сред човеците чрез Въплъщението на Сина. Той влиза в битка със сатаната, превърнал се в “княз на тоя свят” (Матей 9:34; 12:24; Марк 3:22; Лука 11:15; Иоан 12:31, 16:11; 14:30; Гал. 1:4 и други), разрушава властта му и освобождава човека и цялото творение от подчинението на него (Римл. 8:15).Това означава, че спасението не се осъществява от самия човек, а от Бога и по-точно чрез усвояването от човека на Христовата човешка природа. С други думи, грехът и злото влизат в света след човешкото отчуждение и отделяне от Бога, докато спасението е състояние, което се постига чрез общението с Бога. И двете състояния засягат цялото творение. Обобщавайки това схващане, св. апостол и евангелист Иоан отбелязва: “Словото стана плът, и живя между нас,… и от Неговата пълнота всички ние приехме” затова и “на всички ония, които Го приеха – на вярващите в Неговото име, – даде възможност да станат чеда Божии” (Иоан 1:12-16, срв. Римл. 8:14-17; Гал. 4:4-6 и други). Присъствието на Въплътилия се Син в света и резултатите от Неговото дело за човеците – осиновяване им отново като Божии синове – конституират едно еклесиологично събитие, което изключва възможността Църквата да се разглежда като невидима реалност. Тя не е светът на невидимото в смисъла на платонизма или гностическите митове, защото се основава на историческата реалност на Въплъщението и на опита за него на всички, които са повярвали в Сина. Оттук произтича историческата реалност и на Църквата като конкретната общност на всички хора, които приемат и са спасявани от Въплътилия се Син.
Не е достатъчно обаче да говорим за Църквата като за нещо, което има само историческо съществуване, защото тя не може да бъде сведена до обикновена човешка институция. Тъкмо като историческа реалност Църквата съчетава в себе си и божественото, и човешкото. По думите на св. апостол и евангелист Иоан: “нашето общение с Отца и Неговия Син Иисус Христос” е станало възможно чрез влизането на Сина в историята: “което е било отначало, което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали, и което ръцете ни са попипали… и животът се яви, и ние видяхме… което сме видели и чули, ви възвестяваме, за да имате и вие общение с нас” (1 Иоан 1:1-3; срв. Фил. 2:5-11; Кол. 1:15-20; 1 Тим. 3:16 и други). Това общение с Христос е вечна реалност за човечеството и продължава дори след Неговото възтържествуване. То е дело на Светия Дух (Иоан 14:8), и се осъществява в Църквата, понеже именно чрез Светия Дух Христос присъства у вярващите: “И ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света” (Матей 28:20). Църквата влиза в историята чрез присъствието на Христос в света и затова Христовата Църква и светът са неразривно свързани. Ето защо задачата и мисията на Църквата в света е да открие “на всички в що се състои разпоредбата на тайната, скривана от векове в Бога, Който създаде всичко чрез Иисуса Христа, та многоразличната премъдрост Божия да стане сега чрез църквата известна на началствата и властите небесни, по предвечното определение, което Той е изпълнил в Христа Иисуса, Господа нашего” (Ефес. 3:9-11). Църквата обгръща цялото творение, което се обновява чрез причастността си към Нея. Това е тайната на Божията многоразлична премъдрост, за която св. апостол Павел говори в посланията си до Ефесяни и Колосяни като разширява границите на Църквата до границите на творението. Така Църквата е новата Божия твар, понеже в Нея е съединено “всичко небесно и земно под един глава – Христос” (Ефес. 1:10). Макар да е видима и историческа като явление, а божествена и човешка по природа, Църквата сама по себе си е тайна, както е тайна и личността на Христос, в Когото неразлъчно са свързани божественото и човешкото, нетварното и тварното.
Това обяснява защо в Новия Завет лисва каквото и да е определение за Църквата. Вместо определение новозаветните автори дават изобилни сведения за мястото и живота на Църквата в света и я описват чрез разнообразни символи. Те са израз за една реалност, в която се осъществява общението на Бога с човека и творението в личността на Иисус Христос чрез Светия Дух. Общият знаменател във всичките метафори е Христовата личност, която е формиращият фактор и съединяващата връзка между членовете. Ето как св. Иоан Златоуст говори за това: “Христос е “Главата”, ние сме “тялото”… Той е “Основата”, ние – “зданието”; Той е “Лозата”, ние – “лозниците”; Той е “Младоженецът”, ние – “невестата”; Той е “Пастирът,” ние – “овците,” Той е “Пътят,” ние “тези, които ходят по Него”; също така, ние сме “храм”, Той е “Обитаващият”; Той е “Първородният,” ние – “братята”; Той е “Наследникът”, ние – “наследници, заедно с Него”; Той е “Животът,” ние сме “живите;” Той е “Възкресението,” ние – “тези, които ще възкръснат”; Той е “Светлината,” ние – “просветлените” (Тълкувание на 1 Кор. 8:7; PG 61:72.).Всички части, тъй като принадлежат на цялото, образуват едно единство. Поради това техните взаимоотношения се определят от това цяло, на което Христос е източник и съзидател. Тази реалност се изразява най-сполучливо от метафората на св. апостол Павел за Църквата като “тяло”, “тялото Христово”. Несъмнено метафората за “тялото” предлага най-вярното и точно описание на природата на Църквата, понеже я показва като продължение в пространството и времето на Въплъщението на Божествения Логос. Ето защо еклесиологията в собствен смисъл е пряко свързана с теологията, със сотириологията и с есхатологията. Така Църквата, както казва св. апостол Павел, е “пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко” (Ефес. 1:22, 23), тоест онази реалност, в която отново се постига единството на цялото творение (Ефес. 1:10).
Ако я разгледаме по-подробно, става ясно, че метафората за “тялото” не се среща за първи път у св. апостол Павел. Тя се употребява в Септуагинта (без еквивалент в еврейската Библия), в равинистичната литература, в стоицизма и гностицизма и поради това е известна на Павловите читатели. Но докато в тези случаи тя означава колективност и солидарност, то у св. апостол Павел тя е израз за Църквата като жив организъм, тоест като тяло Христово. Той никъде не говори за Църквата като “тяло” без да има предвид “тялото на Христос”. Това означава, че Църквата е “тяло” само във връзка с личността на Христос.
Първият пример, в който св. апостол Павел използва тази метафора по отношение на Църквата е 1 Кор. 12:12-27, където отбелязва (стих 27), че християните като нейни членове образуват едно тяло, защото са членове на Христос. Те са причастни Нему чрез усвояването на спасителното Му дело. От това става ясно, че описанието на Църквата като “тяло Христово” не се е появило поради метафората; по-скоро, първо Църквата е била определена като “тяло Христово”, а след това се е формирало схващането за християните като негови членове. С други думи, християните са членове на едно тяло, защото участват в Тялото Христово, което е Църквата. Очевидно това разбиране категорично показва, че събитието на Въплъщението има приоритет при образуването на тялото Христово. Затова и христологията е основа на еклесиологията.
Метафората за “тялото” е израз за една онтологична реалност, която представлява многообразие от членове с различни функции, но с една природа (Римл. 12:4, 5; 1 Кор. 12:12-31; Ефес. 4:11-16). Това, което свързва членовете помежду им, не е външната прилика и еднообразие, а единството на тяхната природа, а това е човешката природа на Въплътилия се Божи Син, Комуто те са причастни чрез Кръщението. Природното единство обаче не ги прави еднакви като личности, а едно в Христа. Защото в Кръщението всеки отделен човек-член се уподобява тайнствено на Христос като “облича” човешка природа, свободна от грях (Гал. 3:27) и, просветен от Светия Дух, става син Божи по осиновение и така навлиза в съвършенството и безсмъртието (срв. Климент Александрийски, Педагог, I, 4). Св. апостол Павел подчертава това в Римл. 6:3-11. “Начатъците на Духа” (Римл. 8:23; срв. 2 Кор.1:22; Гал. 4:6; Ефес. 1:13; Тит. 3:5 и други) се дават в Кръщението, което е повторение на събитието на Петдесетницата у отделния човек и така кръстеният става “pneumatikos” (тоест “духовен”, срв. 1 Кор. 2:13; Гал. 1:6; 1 Петр. 2:5) като се обновява и ражда повторно за нов живот, живот “свише”, тоест ражда се “от вода и Дух” (Иоан 3:3-6). Тази радикална промяна в Кръщението съединява всеки човек с тялото Христово – Църквата, където се премахват всички различия до степен, че “няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски, защото всички вие едно сте в Христа Иисуса” (Гал. 3:28). Човек получава опит за спасението само, когато влезе в Тялото Христово и стане част от цялото. (…) В Църквата, Неговото Тяло, човешката природа на Христос проявява своето пълно право върху членовете (тъй като животът на Главата се излива върху тялото), които поради това не живеят вече за себе си, а за Христос, на Когото и принадлежат (Римл. 14:7-8; Гал. 2:20; 2 Кор. 5:15; Фил. 1:21; 1 Петр. 2:4-5). Оттук става ясно защо св. апостол Павел, когато пише до коринтяните, не пита дали Църквата се е разделила, а по-скоро дали Христос се е разделил (1 Кор. 1:13; 12:12). По същия начин Христос упреква Саул по пътя за Дамаск като не го пита защо преследва Църквата, а защо преследва Самия Него (Деян 9:4).
Тясното единство между Христос, Църквата и християните няма нищо общо с идеята за “всеобщия субект”, появила се в Европа в края на XIV век. Тяхното единство е средоточено в Христовата човешка природа, в която отделните членове запазват своята индивидуалност като личности. Никой не се слива с другия, както е при гностицизма. Това се вижда ясно в Първо послание до Коринтяни, глава 12, където св. апостол Павел говори за ролята на Светия Дух в Църквата. Той подчертава единството и разнообразието в тялото на Църквата като казва, че многообразието на даровете идва “от Духа” също, както различните служения произтичат от “един и същ Господ” и различните действия идват от “един и същ Бог” (1 Кор. 12:4-5), понеже “на всекиму се дава да се прояви у него Духът за обща полза” (стих 7), “като разпределя всекиму поотделно, както си иска” (стих 11). Единството в Духа не води до смесване на различните дарове. Според св. апостол Павел същото положение важи и за Църквата, която като тяло има многообразие от членове, кръстени в нея “чрез един Дух” (стихове 12-13), но с различни функции. В Църквата, християните “са тяло Христово, а поотделно – членове” (стихове 24-27). Обратното създава объркване, което унищожава съществуването на Тялото – Църквата: “ако всички членове бяха само един, де щеше да е тялото? А сега – много членове, пък едно тяло” (стихове 19-20).
Когато говори за Църквата като Тяло Христово в Посланията си до Римляни и Коринтяни, св. апостол Павел никъде не описва Христос като неин Глава. В тях той само подчертава единството на християните в Христос като членове на Църквата. Идеята за Христос като Глава на Тялото, се появява в посланията до Ефесяни и Колосяни, в които светият апостол говори за връзката на Църквата като едно цяло с Христос (Ефес. 1:22; 4:15; 5:23; Кол. 1:18). В 1 Коринтяни 12:3 се казва, че “никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Светаго Духа”, а в Ефесяни 3:16, че богатствата на Христовата слава могат крепко да се утвърдят от Христовия Дух във вътрешния човек. Така Църквата се състои от членове, изпълнени с Дух (срв. Ефес 5:18). С други думи “усъвършенстването на светиите… за съзиждане на Тялото Христово” е дело на Светия Дух, но има за източник Христос, “Който е Глава,… от Когото цялото Тяло, стройно сглобено и свързано чрез всички дарувани свръзки, при действието на всяка част според силите ѝ, нараства, за да се съзижда в любов” ”(Ефес. 4:12-16; срв. Кол. 2:19). Положението на Христос като Глава на Тялото подчертава, че те са в неразривно единство и в същото време, че Главата и Тялото се различават като две отделни реалности, както и всеки член на тялото се отличава от останалите. Христос и Църквата не могат да бъдат отъждествени, нито пък членове на Църквата. Тяхното единство се разбира в общностен смисъл, според който всяка част е съединена с останалите по същност и същевременно запазва индивидуалността и конкретното си съществуване. Освен това, мястото на Христос като Глава на Църквата показва, че нито Църквата може да бъде тяло без да е с Христос, нито Христос може без Църквата като Негово тяло. Оттук става ясно защо Църквата е необходима съставна част на Христовата богочовешка личност, “пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всички” (Ефес. 1:23).
Този израз описва богочовешката природа на цялото тяло на Църквата като жив организъм. Тя е неразривното единство на божествен и човешки елемент като божественият е Главата – Христос, а човешкият е Христовото човечество, усвоявано от членовете на Църквата при Кръщението. Така Църквата е свързана със събитието на Въплъщението на Божествения Логос и чрез Него с другите две лица на Св. Троица – Отец и Светия Дух – с които Логосът-Син е съединен в общата им божествена природа. Църквата, която е човешкото тяло на Въплътилия се Син, осъществява единството и общението с триединния Бог на човешкия род, станали възможни чрез Въплъщението и цялостното изкупително дело на Сина. Синовството на Христос е вътрешно отношение в Св. Троица, поради общата божествена природа на Лицата, затова и Църквата трябва да се разглежда в контекста на “единосъщието” на Христос с Отца и Светия Дух. С други думи, Църквата като историческа реалност се намира в контекста на вътрешната си връзка с Христос (защото природата ѝ се определя от единството ѝ с Него) в човешкия план, а от Неговото единосъщие с Отца и Светия Дух – в божествения план. В Своята богочовешка личност Синът съединява чрез Въплъщението Църквата със Св. Троица (срв. Ефес. 2:4-6). Съвършеното човечество на Христос формира природата и битието на Църквата, която поради това се явява като непрекъснато продължение на Боговъплъщението, простиращо се извън времето. Следователно, всяка мисъл за онтологическо разделение между Христос и Църквата отхвърля факта на Неговото Въплъщение и реалността на Църквата. Без онтологическата си връзка с Христос, Църквата се превръща в обикновена обществена организация. Христос и Църквата заедно образуват едно “цяло”; Църквата без Христос е нищо; в Него Църквата е всичко. Без Църквата Христос-Синът не се е въплътил, тъй като след Въплъщението Му Той може да бъде мислен само като едновременно Бог и човек и поради това може да бъде мислен само заедно с Църквата. Църквата, от своя страна, може да бъде мислена само в Христос и заедно с Христос, като Негово човешко тяло, тоест като “пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всички” (Ефес. 1:23). Тук срещаме един изключителен парадокс – единството, което Христос образува с Църквата по някакъв начин е и идентично със самия Него. Той е целият Христос, Главата и Тялото. Въплътилият се Божи Син е и част от цялото и самото цяло. Църквата, макар и да съществува като самостоятелна общност, е същевременно и тяло на конкретната личност на Христос, тя е човешката природа на Въплътилия се Син и Логос.
Парадоксът, че приемането на човешка природа от божествения Логос при Въплъщението е равнозначно с образуването на Църквата като Негово тяло, се вижда в Ефес. 5:22-30, където единството между мъжа и жената в тайнството Брак е съпоставено с единството между Христос и Църквата след Въплъщението. Изразите, “както и Христос обикна Църквата и предаде Себе Си за нея” (Ефес. 5:25; срв. Деян. 20:28), “за да я освети, като я очисти с водната баня чрез словото” (стих 26), предполагат обективното съществуване преди самото Въплъщение на реалност, пребиваваща в грях, която Христос приема и очиства, когато става човек. Тялото Христово тук е цялата човешка природа per se (сама по себе си) , а не отделните хора – членове на Тялото, които се присъединяват чрез участието си в човешката природа на Сина. Църквата, понеже принадлежи на Христос, представлява очистената от греха човешка природа, а човешките личности по-късно се присъединяват към нея като членове. Следователно, може да се каже, че Църквата като тяло Христово съществува като обективна реалност дори преди или независимо от своите членове. Тя съществува обективно при Въплъщението и заради него, дори и без членове. Човешката природа на Христос, тоест Неговото човешко тяло, е там, където Той вечно осъществява изкуплението и спасението на всяка конкретна личност, а чрез това и спасението на целия тварен свят, към който принадлежи човешкият род (срв. Римл. 8:14).
Сега може да разберем по-добре думите на Христос “в Мене” в Евангелие от Иоана 6:56 и 15:1-10, както и често срещания израз у св. апостол Павел “в Христос”, които не означават, че човек се отъждествява или поглъща от Христос, а че е в единство с Христовата човешка природа. Единството на човека с Христос не го деформира, а го прави “сходен с образа” на Въплътилия се Син (Римл. 8:29; 2 Кор. 3:18; Гал. 2:20), което няма нищо общо с идеята за “всеобщия субект”. В Църквата връзките са връзки на членство с Главата и Тялото, с целия Христос. По същия начин се разбира и изразът на апостол Павел “в Христос” за съответствието между Христос и Адам и затова как се определя отношението между “единия” и “многото”. Грехопадението на Адам се разпростира у всички негови наследници поради това, че човешката природа е единна и единствена. А тяхната индивидуалност се запазва чрез активното им участие в греха на Адам, когато всеки човек върши точно това, което Адам е направил в началото и така става лично отговорен: “в когото всички съгрешиха,” Римл. 5:12. Съгрешилите под въздействието на дявола човеци наследяват Адамовия грях, който е “подобен на престъплението на Адам” (Римл. 5:14). Този факт изключва равинистична идея, според която Адам конституира свръзката на човечеството в смисъл, че всички хора са били сътворени “в него”.
Ако сведем първородния грях до наследственото му предаване и игнорираме участието на сатаната в него, ще трябва да отречем съществуването на праведници в Стария Завет, от една страна, а от друга – ще трябва да приемем, че универсалното спасение на всички от Христос става без те активно да възприемат Неговото спасително дело. В такъв случай личната свобода и отговорност са унищожени, а заедно с тях и дейното участие в Църквата. В израза на апостол Павел, “както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят” (1 Кор. 15:22), падението и възстановяването на човешката природа трябва да се разбират като обективни състояния, в които хората участват лично със собствената си свободна воля. Неспособен сам да постигне спасение поради падналото си естество, човекът го придобива в Христос като участва активно в Неговата човешка природа, очистена от греха. Ето защо старозаветният закон не е можел да спаси човека (Евр. 7:19), макар че като Божие дело, законът бе “свят”, “добър” и “духовен” (Римл. 7:12-16). Законът имаше ограничената роля на “наш възпитател” докато дойде Христос (Гал. 3:24). Положението обаче се променило, когато: “онова, което законът не можеше да извърши, понеже беше безсилен поради плътта, Бог извърши, като изпрати Своя Син в плът, подобна на плътта на греха, да се принесе в жертва за грях, и Той осъди греха в плътта, та оправданието, изисквано от закона, да се изпълни в нас, които живеем не по плът, а по дух” (Римл. 8:3-4). Така в изразите “в Адам” и “в Христос” разбираме човешката природа в двете ѝ състояния: на греховност и безгреховност, тоест разбираме тялото на Адам, което е човешката природа, и “тялото Христово, което е Църквата” (Кол. 1:24).
В заключение, ще отбележим, че в пълно съгласие с мисленето на апостол Павел е тълкуванието на св. Иоан Златоуст, че при Въплъщението Си Христос “приел плътта на Църквата” (Омилия преди заточението, 2, PG 52, 429), и я и направил Свое собствено тяло, оживотворено от Самия Него като негова Глава. Христовата тайна, “умълчавана от вечни векове” (Римл. 14:24, Кол. 1:26, Ефес 3:4;5:9) се отнася за Църквата. Тя се открива в изпълнението на времената, “за да съедини в Него всичко небесно и земно” (Ефес. 1:10), “та многоразличната мъдрост Божия да стане сега чрез църквата известна на началствата и властите небесни, по предвечното определение, което Той е изпълнил в Христа Иисуса, Господа нашего” (Ефес. 3:10-11; Кол. 1:16-20). Църквата, като обгръща цялото творение, видимото и невидимото, съединява в себе си “всичко” с Христос като “Глава над всичко” (Ефес 1:22-23). Така в Църквата човек влиза в общение не само с другите хора – нейни членове, а също и с всички онези същества, които са подчинени на Христос и Го възприемат като “образ на невидимия Бог, роден преди всяка твар” (Кол. 1:15).
Превод: Константин Константинов
__________________________
*Източници – http://svvasiliy.jusoft.net и http://pravoslavie.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.
ПРОБЛЕМЪТ ЗА ОПРЕДЕЛЯНЕ НА БОЖИЯТА СЪЩНОСТ В БОГОСЛОВСКАТА СИСТЕМА НА СВ. ВАСИЛИЙ ВЕЛИКИ*
„Попита и Иаков, думайки: обади (ми) Твоето име. А Той отговори: защо Ме питаш за името Ми (То е чудно)” (Битие 32:29)
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.