Тотю П. Коев

Епохата на седемте вселенски събори (IV-VIII век) е свързана с най-интензивната и плодотворна богословско-догматическа дейност на Църквата През тази епоха са формулирани основните верови истини на Православието. Разгледана от човешка страна, догматическата дейност на седемте вселенски събори е подвиг на богословстване, което няма равно на себе си в историята на християнството. Това богословстване на вселенските събори обаче е предшествано от богословстването на отделни лица, партии и богословски школи.

Между лицата, които развивали интензивна богословска дейност, има такива, които Църквата Христова тачи и почита като отци и учители; има и други, които тя е осъдила като еретици. И едните, и другите се стремели, всеки по свой път и начин, да вникнат в същността на дадена божествена истина. При този стремеж немалцина се отклонявали, отчуждавали и накрая се противопоставяли на евангелското учение. Исторически догматиката на вселенските събори се оформила в процеса на богословското превъзмогване на еретическите концепции и правилното формулиране на църковното учение[1]. Ересите в древността са възникнали главно във връзка с изясняването на двата основни въпроса в християнството: за единия по същност и троичен по лица Бог и за въплътения Син Божи – Богочовекът Иисус Христос.

Четвъртият век разрешил тринитарния въпрос и поставил на преден план генетически свързания с него, но не нов по време, христологически проблем. Това било неизбежно, като се вземе предвид, че всъщност „тринитарните спорове на IV-ти век имат преди всичко христологически смисъл[2]“, защото въпросът за личността на Иисус Христос стои в неделима връзка с въпроса за Второто Лице на Света Троица. На свой ред христологическият проблем заема централно място в системата от догматически истини. Той съдържа в себе си както теологията, така и антропологията. Поставен за разглеждане по същина през IV-ти век, христологическия проблем получил цялостна догматическа формулировка и изяснение през следващите три столетия.

За правилната насока на богословската мисъл и за правилното разрешение на христологическия проблем са допринесли мнозина изтъкнати и бележити църковни мислители. Между тях е и св. Григорий Богослов, човек с богата ерудиция, точна мисъл и кристално чиста вяра.

За да вникнем в същността на христологическите идеи на св. Григорий Богослов и да разберем тяхната църковност и значение, тяхната актуалност и сила, трябва да имаме поглед върху проблематиката на епохата, в която той живял и творил, трябва да познаваме насоките на богословската мисъл през тази епоха, да знаем също и характера на неговата богословско-философска подготовка. Всичко това в значителна степен би ни улеснило при изясняване на поставената задача и косвено би ни съдействало да разберем по-добре причините, факторите и целите в догматическата дейност на вселенските събори въобще.

Този бележит църковен отец и учител живял и творил през IV-ти век, когато Църквата била разтърсвана от вътрешни догматически борби и спорове, когато тъмни буреносни облаци закривали църковния небосклон и застрашавали веровото единство на християните. Пред вярващото съзнание стоял с цялата си острота и сила въпросът за Второто Лице на Света Троица, въпрос от изключително важно значение за Христовата Църква. И този въпрос бил предмет на обсъждане и спорове почти до края на IV-ти век. При неговото разрешение взели участие най-бележитите църковни мислители през този век. В това число естествено бил и св. Григорий Богослов. Причина за спора около въпроса за Второто Лице на Света Троица бил александрийският презвитер Арий[3]. Като възпитаник на антиохийската богословска школа, Арий станал изявител на зародилото се в Антиохия в средата на III-ти век учение, което води началото си от мъченик Лукиан, и дори още по-рано – от епископ Павел Самосатски. Същността на Ариевото учение се свежда до отричане божественото достойнство на Логоса и обявяването Му за твар. Логическият извод от богословската концепция на Арий е, че Иисус Христос не е въплътил се Син Божи. А това на свой ред изключва сотириологическия момент в делото на Христа, обезсмисля цялото Христово учение. Ереста на Арий, а малко по-късно и тази на Македоний, която пък отричала божественото достойнство на Дух Свети, активизирала будните църковни умове на IV-ти век, раздвижила цялото църковно съзнание. На елинската „мъдрост“ трябвало да се противопостави „безумието“ на Кръста (1 Коринтяни 1:18-24). С езика на Божественото откровение и с помощта на богословско-философските достижения на древността Църквата трябвало да изясни и формулира своето учение за равенството и единосъщието на трите Лица на Света Троица, да изповяда вярата си в единородния Син Божи и в животворящия Дух Свети. В изпълнението на тази трудна църковна задача изключително голяма заслуга има и св. Григорий Богослов. Затова Църквата го е поставила в числото на Кападокийската троица[4], която разкрила догмата за Света Троица. Ясно е, че богословската проблематика по времето на св. Григорий имала подчертан тринитарен характер с христологически оттенък. Това е отразено в догматическата дейност на първите два вселенски събори в Никея (325 година) и Цариград (381 година).

Твърде важно е да се отбележи също, че именно чрез своята догматическа дейност през IV-ти век Църквата осветила правото на разума да участва при разрешаването на богословските проблеми. Това право се обуславя както от същността на християнството като богооткровено учение, така и от същността на изпитващия всичко човешки дух. В тази научно-богословска дейност философията заела своето законно място. На Изток богословско-философската мисъл през разглеждания период, а също така и през следващия век, се развивала главно в две насоки под влияние на известните тогава богословски школи в Александрия и Антиохия. Всяка от тия школи имала свои богословско-философски традиции и научни методи; служела си със своя специфична терминология[5], а понякога в общоприети термини и понятия влагала свое съдържание.

В Александрия богословската мисъл била под изключително силното влияние на Ориген[6]. Той положил основите на научното богословие и пръв между християнските мислители създал философско-богословска система, която обхващала цялото съдържание на църковната вяра. Ориген станал в собствен смисъл на думата баща на богословската наука и създател на това богословие, което достигнало върха на своето развитие през IV-ти и V-ти век. Именно под влиянието на Ориген в александрийската богословска школа бил използван нашироко алегорическо-мистическият метод при изясняване на Свещеното Писание[7]. Александрийското богословие се характеризирало с идеалистическа насока: в него преобладавали съзерцанието и мистиката, доминирало търсенето на свръхестествен и тайнствен смисъл на Божественото откровение, доминирала философията на Платон или по-точно неоплатоническият философски дух[8]. При изяснение на христологическия проблем александрийските богослови акцентирали върху единството на божествената и човешката природа в Иисус Христос. Затова александрийската христология се развивала по cxeмата Logos-sarx (Слово-плът).

Влиянието на Ориген още през III-ти век надхвърлило границите на Александрия и заляло почти целия Изток. То било особено силно в Кесария Палестинска, където сам Ориген продължително време живял, проповядвал и учителствал. В малоазийската област Кападокия влиянието му утвърдил неговият ревностен ученик св. Григорий Неокесарийски. Оригеновите идеи проникнали и в Сирия, особено в нейния център Антиохия. Тук обаче под влияние на силните местни традиции тези идеи претърпели съществени изменения. Основаната от мъченик Лукиан богословска школа в Антиохия следвала свой път на развитие. При изяснение на Свещеното Писание тя се придържала към историко-граматическия метод. В Антиохия доминирал трезвият рационалистичен исторически реализъм при изучаване на Божественото откровение, доминирала философията на Аристотел[9]. В стремежа си да задоволят изискванията на разума антиохийските богослови обръщали внимание предимно на човешката природа в личността на Иисус Христос. Затова христологията в Антиохия се развивала по схемата Logos-anthropos (Слово-човек).

Такива били в общи линии насоките на богословската мисъл в най-известните за онова време богословски школи в Александрия и Антиохия. И в двата центъра богословието имало за свой изходен пункт Свещеното Писание и църковното предание.

Като се има предвид, че в Кападокия, родината на св. Григорий Богослов, влиянието на Ориген било твърде силно, естествено е да се очаква, че и св. Григорий е бил под това влияние. Той е роден в 329/30 година в Арианз, близо до Назианз в Югозападна Кападокия. Семейната среда оказала изключително благотворно влияние върху неговото развитие. За цял живот той останал нежно привързан към родителите и близките си. Още от ранна възраст проявявал силно влечение към науката. Учил се най-напред в Кесария Кападокийска, сетне продължил в църковните училища в Кесария Палестинска и в Александрия, накрая завършил езическата висша школа в Атина. В Александрия вероятно е слушал бележития богослов Дидим Слепи, един от многобройните почитатели на Ориген. В Атина имал възможност да изучава литература, риторика и диалектика и да се запознае основно с класическата философия на древността, предимно с философията на Платон и Аристотел. Като нежна и лирична душа той клонял повече към Платон. С ревност изучавал неоплатонизма на Плотин. В Атина св. Григорий се сближил със св. Василий Велики, негов връстник по години, с когото се срещнал преди това още в Кесария Кападокийска. Двамата се сприятелили за цял живот. По-късно в мистично уединение недалеч от Неокесария в Понт те заедно се занимавали с богословие и вглъбено чели Свещеното Писание. С любов и увлечение двамата изучавали съчиненията на Ориген. Съставили дори сборник, под името Philokalia от избрани негови съчинения. Св. Григорий познавал добре и богословието на св. Атанасий Велики (295-378).

В процес на интензивни и продължителни научни занимания св. Григорий оформил своите богословски възгледи. Църковните нужди на неговото време наложили той да насочи своята научно-богословска дейност за доизясняване тринитарния въпрос. В тази си дейност св. Григорий Богослов имал за основа Свещеното Писание, църковното предание и вероопределението на Първия вселенски събор. Сгряван от искрена и чиста вяра, подпомаган от здравия разум и от солидната си богословско- философска подготовка, той допринесъл изключително много за правилното изяснение на църковното учение за Света Троица. Неговите тринитарни възгледи, заедно с тези на другите двама Кападокийци – св. Василий Велики и св. Григорий Нисийски намерили отражение във вероопределението на Втория вселенски събор.

Във вътрешна, генетическа връзка с тринитарния въпрос стоял христологическият въпрос, който като богословски проблем не бил нов. На първите два вселенски събори Църквата формулирала учението си за единосъщието на трите Лица на Света Троица; формулирала и учението си за Богочовека Христос в противоположност на появилите се до това време христологически ереси. В Символа на вярата се говори за двете природи – божествена и човешка – в Христа. Не е казано обаче нищо за отношението между тези две природи и за начина на тяхното съединение. Пръв, който направил опит да разреши този извънредно труден и във висша степен тайнствен въпрос, бил лаодикийският епископ Аполинарий (310-392), съвременник на св. Григорий Богослов. Именно в полемиката си с Аполинарий св. Григорий систематизирал и по-цялостно формулирал своите христологически идеи. Затова не ще бъде погрешно, ако се каже, че църковната по съдържание христология на св. Григорий Богослов има предимно антиаполинариански характер. Изказаните от него мисли по този въпрос преди спора му с Аполинарий са от второстепенно значение. Те имат повече риторичен характер. В тях липсва научно-богословска аргументация. Такава той е дал в по-къснешните си съчинения, писани по повод неправославните мисли на Аполинарий. Това са предимно двете му послания до презвитер Кледоний и 22-рото му слово. Откъслечни мисли по разглеждания въпрос се съдържат и в някои други негови съчинения от по-къснешно време.

В христологическата си дейност св. Григорий срещнал главно три сериозни затруднения: а) от една страна христологическият проблем в своята същина е изключително труден и надхвърля границите на човешките възможности; б) от друга страна пo това време липсвала уточнена христологическа терминология, а може би ще е по-правилно да се каже, че липсвала въобще христологическа терминология. Тринитарната терминология, пренесена в христологията, се оказала недостатъчна и неточна; в) от трета страна св. Григорий трябвало да спори с една от най-крупните фигури на IV-ти век – с Аполинарий Лаодикийски. Последният бил оригинален мислител и голям богослов. Познавал еднакво добре философията и на Платон, и на Аристотел. Ползвал се с голям авторитет като смел борец против арианството и убеден защитник на Никейската вяра. Запознат бил с насоките на богословската мисъл както в Александрия, така и в Антиохия. Поддържал приятелски връзки със светилата на Православието – св. Атанасий Велики и св. Василий Велики.

Въпреки споменатите трудности, св. Григорий Богослов по дълбоко вътрешно убеждение и по осъзнат дълг се заел да защити и до голяма степен да изясни църковното учение. В тази своя дейност той се придържал предимно към духа и насоките на александрийското богословие. Неговият идеен противник Аполинарий се придържал също към александрийската христологическа схема Logos sarx. Вмъквал обаче елементи и от антиохийското богословие. В своите христологически разсъждения и единият, и другият се ръководели от сотириологически предпоставки. И двамата имали за свой изходен пункт есенциалната мисъл на св. Иоан Богослов, изразена с думите „Ке о Logos sarx egeneto“ – „И Словото стана плът“ (Иоан 1:14).

Аполинарий счита, че две различни същности, всяка от които е съвършена, в смисъл цялостна във всичките си свойства, не могат да се съединят в едно. Това се отнася и до Боговъплъщението. Не може съвършеният, цялостният човек, състоящ се от тяло, душа и дух, и съвършеният Бог да се съединят в едно. Основният принцип е: „Две съвършени не могат да станат едно“ (Die telia en geneste ou diпаtе)[10]; онтологически е невъзможно две разумни, волеви начала, две личности да се съединят в едно. Това би значело, че в Иисус Христос има двама сина: единият по божество, а другият по човечество. Оттук изразът „Словото стана плът“ според Аполинарий означава, че Словото, Божественият Логос, заместило в човешката природа на Христа висшето начало у човека. Това висше начало Аполинарий нарича pneuma или nous (дух или ум).То съответства на ипостасния дух в човека[11]. Следователно Иисус Христос няма пълна човешка природа. Той има човешко тяло и човешка душа, а вместо ипостасен дух има божествен Логос, божествен Ум.

Тези мисли на Аполинарий будят у св. Григорий Богослов силно недоумение: как може да се говори за сотириология, без да се приеме, че Иисус Христос е имал пълна човешка природа!? Наличието на такава природа в Христа е conditio sine qua non; тя е необходима предпоставка за изкупителното дело на Богочовека. За св. Григорий смисълът и целта на човешкия живот се заключават в действителното съединение на човека с Бога. Това, което при Боговъплъщението не е възприето от Бога, то не е изкупено, не е излекувано; и обратното – само това, което е възприето от Бога, е получило изкупление. Тази е основната идея в сотириологията на св. Григорий Богослов, която той изгражда предимно върху библейска основа и върху църковното предание [12].

Прочетете още „Христологическият възглед на св. Григорий Богослов*“ →