отец Стоян Чиликов

В Римската империя до Медиоланския едикт през 313 година, а и малко след това, политеизмът е доминиращ, като в почитта към боговете важно място зае­ма култът към императора. Известно е, че всички граждани на Римската им­перия, които са заемали по-важните постове в армията, администрацията и управлението на държавата, принасят често жертвоприношения, които са обичайни и преди всяка военна битка. Св. Иполит Римски (починал 236 година), подобно на Тертулиан, не одобрява служенето в армията от християни, като препоръч­ва напускането на военна служба от страна на християните.

В същото време са известни множество воини светии от III-ти век, които са слу­жили в римската армия. Запазено е свидетелството на Ориген (починал 253 година) от този период, който изразява своето несъгласие за участието на християните във войните: както жреците на идолите не вземат участие във войните, за да бъдат техните ръце чисти и неокървавени от убийства при принасянето на жертвите, така и християните не участват във войните, те обаче форми­рат особена армия на благочестието чрез молитвите си за държавата и за императора[27].

Очевидно Църквата се бори с войната като с необходимо зло и се опитва да го предотврати. Затова и през IV-ти век св. Атанасий Александрийски (починал 373 година) пише: „Да се убива не е позволено, но на война да убиеш врага е законно и похвално”. Последните думи на светителя предават не учението на Църквата, а отно­шението на държавната власт, тъй като воините защитават държавата.

В този контекст говори и св. Василий Велики в своето 13-то правило, че убийс­твата по време на война не се считат за убийство, но същевременно налага най-строгото църковно наказание – лишаване от причастие за тригодишен период[28]. Това правило на св. Василий Велики изразява много добре отношени­ето на Църквата към войната през IV-ти век: войната е зло, както и свързаните с нея последици, най-страшната от които е отнемането на човешки живот. Същевременно поради принадлежността на християните към Империята убийството по време на война не носи своите последици и отговорности пред светските власти, а само пред църковните.

Християнско отношение към войната в съвременния свят

След IV-ти век, с признаването на християнската религия за позволена (свобод­на) и приключването на гоненията, започва процес на християнизиране на Римската империя, който включва в себе си отношения на симфония и сът­рудничество между Църквата и държавата. Членовете на Църквата са чле­нове и на държавата. Затова учението на Христос за неотвръщането на злото със зло е трансформирано в полза на отношението Църква-държава, при което Църквата постепенно започва да благославя военните действия в защита на отечеството. Императорът започва да се възприема като външен епископ, който брани границите на Империята, респективно на Църквата. Впоследствие с развитието на християнската химнография се появяват богослужебни текстове, които благославят военното оръжие на василевса над варварите, изпросва се победата на византийската автокра­ция. По-късно, след разпадането на Римската империя, тези молитви се от­насят за победата на българската, сръбската, руската царска влас[29]. Тези молитви са свидетелство за промяната на отношението на Църквата към войните.

Учението на Христос е за спасението, освещаването на човека и света, израстяването на християнските добродетели у вярващите, в основата на които са душевният мир, смирението, саможертвата, покаянието, любовта.

Църковното богослужение е адресирано към Бога, но благодатта освеща­ва човека и впоследствие у него се развиват християнските добродетели. Различните типове литургии от древността до днес са застъпили като ос­новен елемент мира: предаването на мира от свещенослужителя на народа, целувката на мира, подканата на главните молитви е да се помолим с душе­вен мир. В същността си мирът е в основата на принасянето на Безкръвната Жертва, както и на християнския духовен живот.

В контекста на казаното по-горе считам за в известен смисъл проблема­тично прошението от ектениите на вечерното и сутрешното богослуже­ние, където освен за мира в целия свят се молим и за успех на войнството: „за христолюбивото ни войнство да се помолим… за да покори под нозете му всеки враг и противник на Господа да се помолим[30]”. То е въведено и в ектениите от литургиите на св. Иоан Златоуст и св. Василий Велики и въпреки че е от късен произход, но то също говори за тенденцията за благославянето на войнството и неговата победа и не само за това, а и за „покоряването на все­ки враг и противник[31]”. Тази част от прошението има проблематичен харак­тер, защото е свързана с изкривяване на учението на Господ Иисус Христос за мира, греха и спасението на човека. Евангелието, което благовести Христос, е за спасението на всеки човек и войната трудно може да се впише в контек­ста на учението за любовта, според което Христос учи да обичаме и враго­вете си[32]. Повечето от химнографските текстове акцентират предимно на духовната битка и имат есхатологична перспектива[33].

Със зависимостта на Църквата от държавната власт се променя и отноше­нието ѝ към злото и войната. Следващата фаза от тези промени е замяната на патриотизма от национализма[34], който е присъщ за поместните правос­лавни църкви. Проблем, който започва след оформянето на националните църкви и постепенно се откроява ереста на етнофилетизма.

В историческия развой на Църквата на Изток доминира така наречения цезаропапизъм, който се изразява не със симфонията на държавната и църковната власт, както е описана в шестата Юстинианова новела, но с превес на императорската власт над епископската. Съществуването на патриотизма е лесно защитимо при една единна императорска власт. При обособяването на отделните дър­жави се конфигурират и самостоятелни национални църкви. Национализмът (а не патриотизмът) се свързва с борбата за власт, променя и подменя хрис­тиянското учение за мира и любовта в пацифизъм или в толстоизъм.

Действително, учението на Толстой и Ганди за непротивенето на злото има в основата си християнския възглед за отхвърлянето на войната и в това няма нищо опасно. Напротив. Заимстването на възгледите им от учението на Христос е свидетелство за действието на освещаващата Божия благо­дат в света, на влиянието на християнския мироглед и духовност през веко­вете, което започва с Въплъщението на Словото (началото на християнска­та ера), християнизирането на Империята и влиянието на християнската духовност върху всички аспекти на човешкия живот, което създава христи­янската цивилизация. Проблематично е обаче, когато учението на Христос се оприличава с учението на Толстой (което е еретическо) с цел да се оправ­дава нехристиянският възглед за войната[35].

Евангелието на Христос няма как да благославя войната. Не съществува не­обходимо зло и то не може да бъде благославяно от Църквата. По същия начин не съществува и „справедлива война”, защото в „основата на войната вина­ги има някаква несправедливост или неправда[36]”.

Прочетете още „Християнството и войната на базата на библейските и светоотеческите текстове на Църквата – продължение и край*“ →

отец Стоян Чиликов

Текстът на изследването представя християнския възглед за войната на ба­зата на изворите на християнското учение: Свещеното Писание на Стария Завет, Свещеното Писание на Новия Завет и светоотеческите творения, които изразяват опита на Църквата и нейната история по отношение на разглежданата проблематика.

Темата е озаглавена „Християнството и войната”, а не „Църквата и война­та” по една основна причина: Църквата, като богочовешки организъм, а не като институция или общество от вярващи, изключва априори агресията и войната. Християнството, представено от трите главни християнски де­номинации – римокатолицизъм, източно православие и протестантизъм, има една основа на вярата, положена от Христос, и същевременно много отлики по отношение на истините на вярата и духовния живот на християните.

В този контекст християнството, като обхващащо трите основни изпо­ведания, изглежда, че имплицитно представя по-обща и по-широкообхватна тема. В този текст ще се огранича обаче с църковния възглед за войната на базата на Писанието и Преданието, което означава, че ще акцентирам върху православната гледна точка.

Основната теза, която ще защитя, е, че Църквата е есхатологична общност и самото християнство е есхатологично. Християните живеем тук и сега, но смисълът на живота е в Живота след живота, връзката с Бога, освещаване­то на човека. А всяка война, каквато и да е тя, е свързана с отдалечаването на човека от Бога, с деформацията на човека и обезобразяването му от греха и злото. В този контекст войната, от християнска гледна точка като плод на злото, нарушава и обезличава връзката на човека с Бога, неговото осве­щаване и спасение. Тя нарушава Божия домостроителен план за спасението на човека и света.

Не на последно място, войната е дело на човешката страст за власт, която е едно от изкушенията, с които Сатаната изкушава Господ Иисус Христос след Неговия четиридесетдневен пост в пустинята и преди началото на спаси­телното Му дело[1]. С нея е свързано отнемането на човешкия живот, който е дар Божи и като такъв, човек няма право да го отнема[2].

Библейски аспекти

Войната през Старозаветната епоха

Всяка война в Свещеното Писание на Стария Завет е изпълнена с динамизъм и много драматизъм. В Стария Завет войната е предадена двуполюсно – рязко разграничаване на доброто от злото и съответно – тяхното противопос­тавяне, което е предадено с характерния за Свещеното Писание на Стария Завет език.

Първата война е свързана с конфронтацията, станала вътре в духовния свят. Въставането на Деница (Сатаната) и падналите ангели срещу Бога, което е предадено много накратко в книгата на пророк Исаия[3]. Всъщност тази битка продължава в човешката история. Тя е предадена на страници­те на Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, където са проследени прародителският грях на Адам и Ева в райската градина, отдалечаването на човека от Бога, изгонването му от рая, влизането на смъртта в света и веднага след това братоубийството – Каин убива брат си Авел. Всяка война в свещената история на Стария Завет (и Новия Завет) е следствие на греха, завистта на човека, влиянието на Сатаната върху него и е свързана с отне­мането на човешки живот, който е Божи дар. В този контекст всяка война е драма, изпълнена с насилие и грях, отдалечаване от Твореца и обезобразява­не на човека. С война е свързано и Второто идване на Христос. Преди него е апокалипсисът и отново войната на архангел Михаил с Деница и падналите ангели[4].

Войната в Стария Завет е война на брат с брата вследствие на греха, на на­род с народа, на вяра с вяра. Историята на израилския народ е представена като преминаване през множество премеждия, страдания, войни и битки за оцеляване.

Израилският народ е избраният Божи народ, носител на вярата в Яхве, в еди­ния и истински Бог. Той е заобиколен от множество езически народи, които правят многобройни опити да го поробят, да го унищожат като етнос и като вяра. В този контекст войните, които води Израил, са войни за оцеля­ването на избрания народ Божи и вярата в единия Бог. Тези войни са жестоки, изтребителни, агресивни и противоположни на християнския възглед за вой­ната през новозаветната епоха, където Бог е Цар на мира.

Има един смущаващ факт, с който непредубеденият читател се сблъсква, когато чете за войните, които води израилският народ. Това е изтребва­нето на жени и деца по заповед на Бог Яхве[5]. В тези библейски текстове се описват войните, с които се предават на „заклятие[6]” определени групи от народи. Трябва да се има предвид епохата, през която са описани спомена­тите събития. През нея са обичайни подобни жестоки прояви, които са не­разбираеми за съвременния човек. На второ място е обстоятелството, че народът Божий на Стария Завет е ситуиран сред езически народи, които са политеисти и в този смисъл са идолопоклонници според вярващите в Единия Бог. Това в известен смисъл обяснява водените от израилския народ войни, описани в Стария Завет. Те са войни на Божия народ, на Яхве срещу идолопоклонството или отстъплението от вярата и греха, които води израилският народ при общуването му с останалите езически народи. Такъв е Изходът от Египет, когато Бог извежда Своя народ от чуждото робство[7] или войните с филистимци и мидиамци.

Приведените свидетелства от историята на Стария Завет дават основа­ние да се заключи, че известните жестоки и изтребителни войни, извършени през старозаветната епоха, са допуснати от Бога с цел оцеляване на избра­ния народ Божий сред обществото от езичници и политеисти.

Възгледът за войната, представен през призмата на Новия Завет

В книгите от Свещеното Писание на Новия Завет, както и в Свещената ис­тория на Новия Завет отношението към войната е радикално различно от описаното според Стария Завет. Христос е Царят на мира, Който идва в све­та да донесе мир и любов на всички хора без разлика от вяра, етнос или пол. Войната е нещо излишно, ненужно, сгрешено и неотговарящо на посланията на Христовата личност. Христос се ражда, за да поправи грешката на Адам, да го изкупи от греха, тлението и смъртта, затова убийството, войната и всички трагични последици, които произтичат от тях, са в противовес с Христовото учение за спасението на човека.

Божият Син се ражда, за да спаси човека, и затова раждането Му е събитие от централно значение в Божественото домостроителство, което е въз­пято и ознаменувано от ангелския хор: „слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение[8]”.

Христос е Изкупител и Спасител, Който примирява човека с Бога, спасява го и го освещава. Христос спасява всеки един човек, без да прави разлика между соци­ална или етническа принадлежност. Христовото учение е универсално за всяка човешка личност. Грехът е победен с Христовата смърт и Възкресение и чо­векът, който вярва в Христос, кръстен в Троицата, се освещава, като мирът е една от основните християнски добродетели, която има духовно значение.

Всичко това автоматично изключва каквато и да е агресия, убийство, война или свързаните с тях действия. Христос дава не само физически, но и духовен мир, чието присъствие изключва априори желанието на човека за агресия и война: „Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава[9]”.

Ако става въпрос за война, то тя е само духовна война „против поднебесните духове на злобата[10]”. Човек воюва със своите слабости, страсти и греш­ки, като в процеса на тази борба Христос го освещава и му дава мир, прави го миротворец и син Божий по благодат: „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии”, казва Спасителят на света[11].

Прочетете още „Християнството и войната на базата на библейските и светоотеческите текстове на Църквата*“ →

Гроздан Стоевски

Войната е проявление на злото в най-грозната му форма. Въпреки технологичния и културен напредък на човечеството в XXI-ви век, в морално отношение нищо не се е променило от времето на грехопадението досега. За съжаление, войната е реалност и днес така, както е била и през вековете. „Случва се да казват за нещо: „виж, на, това е ново“; но то е било вече през вековете, що са били преди нас.“ (Еклесиаст 1:10)[1].  Това отбелязва и Светлозар Елдъров в своя труд „Православието на война“: „…войната е „относително“ или „допустимо“ зло, което няма място в реда на абсолютните божествени истини, но не може да бъде отречено изцяло, тъй като произтича от несъвършенствата на човешката природа и обществените условия[2].“

В последните двайсет години бяха  организирани редица научни конференции и православни консултации, а така също има издадени и няколко исторически и богословски изследвания по въпросите възникването, ролята и мястото на военния свещеник в Българската армия особено в периода на Третото българско царство. Освен книгата на Светлозар Елдъров, внимание заслужава и дисертационния труд в два тома на отец Петър Гарена, озаглавен „Военното духовенство на България“ (2008). Въпреки това, богословската наука е в дълг към темата за войната и мира и тяхното разглеждане в перспектива на систематическото богословие, особено в светлината на християнските религиозно-нравствени ценности. В този смисъл внимание заслужава и една малко позната студия на специалиста в областта на философията и богословието Димитър Пенов (1903-1983) на тема „Учението на Библията за мира и войната“ (1962). Тя представлява особен интерес и звучи актуално и днес, в XXI-ви век, когато все още човечеството продължава да страда и преживява ужасите на въоръжения конфликт, дори в сърцето на Европа. Не на последно място трябва да се отбележи и богословският труд на епископ Николай Велимирович (1881-1956) на тема „Войната в светлината на Библията“, в който сръбският богослов пише в периода между двете световни войни на XX-ти век. За първи път книгата e преведена и издадена в Стара Загора през 1934 година от Съюза на православните християнски братства в България.

Както се вижда, горепосочените богословски разработки и изследвания са крайно недостатъчни и остарели във времето, въпреки  че проблемите, които разглеждат продължават да бъдат актуални и днес. Какъв е произходът на войната като социално явление? Какъв е Божият начин за възпиране на това зло? Какво да кажем за заповедта „Не убивай“? Може ли християнин да служи в армията и да участва в реални бойни действия? Настоящата статия няма амбиция да даде изчерпателен отговор на тези въпроси, а по-скоро да предизвика интереса и да разбуди съзнанието на мислещия и богословски грамотен читател.

Грехът е основната първопричина за смъртта и войната

Човекът като венец и най-висша форма на Божието творение (Битие 1:26, 27) е устроен за живот в мир, любов и хармония, а не в конфликт, омраза и хаос. Човекът не е създаден, за да отнема живота на друг човек.

Мирът, редът и хармонията на Божието творение са нарушени в момента, в който човекът се подвежда по лъжите на дявола. Димитър Пенов нарича този момент „космичен разрив“[3] и изтъква като основна причина появилата се гордост. Божият авторитет, благост и Божието слово са поставени под съмнение и недоверие, които ясно проличават във въпроса на змията: „Истина ли каза Бог, да не ядете от никое дърво в рая?“(Битие 3:1). „А дойдат ли съмнението, недоверието, неблагодарността и омразата, лесно се преминава в открита вражда и война“[4], заключава Пенов“. Именно тази проява на гордост, изразена не само в съмнение или недоверие, но на практика, отхвърляне на Божия авторитет и наредби, подвежда и човека да съгреши, както пише и Георги Ибрашимов, като се позовава на св. Иоан Златоуст, че „начало на греха е гордостта[5]“.

Грехът на Адам е първопричина за смъртта и появата на войната като среда, в която се сее смърт. „Затова, както чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха – смъртта, и по такъв начин смъртта премина във всички люде чрез един човек, в когото всички съгрешиха;“ (Римляни 5:12). По думите на епископ Николай Велимирович, човекът е във вражда с човека, защото първо човекът влезе във вражда с Бога. Резултатът от грехопадението на Адам и Ева е много по-голям само от фактическото изгонване на прародителската двойка от Едемската градина. Последствията са катастрофални в космически размери, една „всеобща вражда и война“[6]. Така в тази започнала война пада и първата жертва. Авел е убит от брат си, Каин. По своята същност всяка война е братоубийствена, защото човек убива друг човек. Димитър Пенов обръща особено внимание на тази трагедия. „Тук е ключът за разбиране не само на конкретната ситуация, при която бива убит Авел, но и цялата по-нататъшна кървава история на човечеството“[7].

Грехът навлиза във всички сфери на древния свят и обхваща цялата земя. „Злото не е само индивидуален проблем. Това е всепроникващо състояние на човешката паднала природа, която обхваща политическата и социална реалност, в която сме принудени да живеем[8].“ Така постепенно последствията на грехопадението обхващат целия древен свят. „А земята се разврати пред погледа на Бога и се изпълни земята с насилие…“ (Битие 6:11, нов превод от оригиналните езици). В резултат на това Бог решава да изтреби всяка твар, „заедно със земята“ (Битие 6:13, нов превод от оригиналните езици).

След като Бог спасява човечеството чрез Ной и неговия ковчег, Той постановява един нов завет, че „сключвам Моя завет с вас, че няма вече да бъде изтребяна всяка плът от потопни води и не ще вече да има потоп, който да опустоши земята.“ (Битие 9:11).

Част от този „нов завет“ с човека е фактът, че Бог възлага огромната тежест на духовната отговорност за въздаване на справедливост на човека. Бог вече няма да се намесва в човешките дела, за да поправя неправда, да възпира злото и да въздава справедливост. Човекът вече носи тази отговорност. „Който пролее човешка кръв, и неговата кръв ще се пролее от човешка ръка; защото човек е създаден по образ Божий;“ (Битие 9:6). Тази отговорност на човека поставя духовната основа и на държавността.

Властта като божествена институция с духовна отговорност да възпира злото

Държавната власт има божествен произход. „…защото няма власт, която да не е от Бога. И каквато власт има, тя е отредена от Бога.“ (Римляни 13:1, нов превод). Гръцката дума за „власт“ е ἐξουσία, която може да се преведе както в смисъл на «началства, висши власти и управници[9]», така и като «власт, авторитет, сила за управление и господство[10]». В този смисъл текстът в Римляни 13:1 може да се разбира по два начина:

1) всяка власт, в смисъла на властимащите, конкретните личности, е от Бога (което знаем от историята далеч не е така)  и

2) властта като духовен принцип и авторитет се дава от Бога на тези, които са поставени в позиция на сила, и от самите управници зависи дали ще използват тази сила и авторитет богоугодно или ще злоупотребят с нея.

От един по-задълбочен и подробен анализ на текста в Римляни 13:1-7 става ясно, че владетелят би трябвало да бъде Божи служител (διάκονος) и неговата главна задача е да наказва и възпира злото, „защото той не носи напразно меча“ (Римляни 13:4).

Тези два текста, Битие 9:6 и Римляни 13:1-7 всъщност изграждат богословската рамка на държавността и въоръжените сили като функция на държавността, а именно – полицията да наказва и възпира злото, което идва отвътре в едно общество, а армията – злото, което идва отвън. 

Един целенасочен прочит на Новия Завет и особено на двете книги на евангелист Лука ни среща с няколко военнослужещи, от различен ранг и произход – например, войниците при река Йордан (Лука 3:14), стотника[11] от Капернаум (Лука 7:1-10), стотникът при Кръста, който прослави Бога (Лука 23:47), стотника Корнилий (Деяния на светите апостоли, 10 гл.), хилядника [12] Клавдий Лисий (Деяния на светите апостоли 23:26), стотника Юлий (Деяния на светите апостоли 27:1). В нито един от тези случаи няма изрично указание или текст против военната професия. Нещо повече, сам Господ Исус Христос изказва похвала за най-много вяра в цял Израил именно към един офицер – стотникът от Капернаум (Лука 7:9).

Три основни богословски възгледа по отношение на войната и военната служба

Най-общо казано, в християнското богословие има три преобладаващи възгледа по отношение на войната и това, може ли и трябва ли един християнин да служи в армията. Тези три възгледа са намерили своето измерение в различни епизоди от хилядолетната история на Църквата, но това е обект на друго, задълбочено богословско-историческо изследване. По думите на Харолд Дж. Браун, „Войната – това е един жесток, всеобщ въоръжен конфликт – една първична реалност, която трудно може да бъде подчинена на каквато и да била теория“[13].Въпреки това, за целта на тази статия, нека очертаем накратко тези три основни възгледа:

Прочетете още „Войната и военната служба в светлината на Свещеното Писание*“ →

Георги Канев

Свещеното Предание различава убийството по време на военно сражение от убийството, извършено по користни и егоистични подбуди или невнимание. По този въпрос се изказват някои от светите отци на Църквата и свързаните с тях църковни канони (правила) на Църквата, утвърдени и приети на църковните събори. Така, в своето послание до монаха Амун, св. Атанасий казва: „не е позволително да се убива, но да се убиват неприятелите в боя е и законно, и за похвала достойно. Тъй с велики почести се удостояват доблестните в боя, и издигат им паметници, които разгласяват превъзходните им дела[36].” Св. Василий Велики в своето каноническо послание до Амфилохий (13-то правило на св. Василий Велики) също пише: „Убиването на война нашите отци не считали за убийство, извинявайки, както ми се струва, поборниците на целомъдрието и благочестието. Но, може би, добре би било да се съветват, щото те, като имащи нечисти ръце, три години да се удържат само от причащение със светите Тайни”[37]. В тази връзка, св. Августин Блажени в глава 21-ва от първа книга на съчинението си „За Божия град“ посочва, че лишаването от живот по Божия повеля или по справедливи ред и закон не спадат под забраната на Божията заповед „Не убивай“, което включва и военната служба[38]. Тълкувателната традиция на светата Църква разглежда написаното от св. Атанасий и св. Василий и приема, че убийството на война е зло, но не го приравнява с убийствата извършени от користни подбуди или по невнимание. На убийството по време на война, спрямо останалите случаи, е отредена най-малката наказателна мярка –  препоръчаното от св. Василий тригодишно въздържание от св.Причастие[39]. Още средновековните канонисти Иоан Зонара и Теодор Валсамон (XII-ти век) обаче посочват, че в практиката правилото за тригодишно въздържание от свето Причастие за войници не е било спазвано. Основание това поведение намира в казаното от св. Атанасий Велики и практическите затруднения по отчетност, рекрутиране и поддържане на бойния състав на войските[40].

Църковните канони обаче ясно разграничават военното служение от Божието служение на свещенослужителите по време на молитвени събрания и извършване на светите Тайнства на Църквата. Така Правилата на св. Апостоли забраняват на свещенослужител да свещенодейства и да се занимава и с военно дело: „Епископ, или презвитер, или дякон, който се упражнява във военно дело и иска да задържи и двете, тоест римското началство и свещеническата длъжност, да бъде изхвърлен от свещения чин, защото „кесаревото е на кесаря, а Божието на Бога”(правило № 83)[41]. В случая войната като следствие на греха е несъвместима със свещеническото служение пред Бога, но като реален факт в света не е отречена, а е свързана с грижите на земните царе, които са длъжни да осигурят защита на населението от външни насилствени посегателства: „кесаревото е на кесаря”. Трябва да се има предвид, че на клириците не се позволява да съчетават Божието служение не само с военните, но и въобще с всякакви граждански служби и постове[42]. Такива ограничения пред миряните обаче правилата на Църквата не поставят. В тази връзка църковният събор в град Арл, състоял се през 314 година, осъжда християните, които под предлог на любов към враговете отказват да служат в римската армия. Християни, които „хвърлят оръжието си в мирно време” и дезертирали не са били допускани до свето Причастие. В по-късни преписи текстът е променен на „във време на сражение” или „на война”[43].

Отношението към войната разкрива трезвата оценка, която се изисква от християните спрямо заобикалящият ги свят. Разсъдливостта като основна добродетел на християнина може да наложи употребата на сила за възпиране на зло. Липсата на трезва оценка, както и несъобразяването с двухилядолетната традиция на Свeщеното Предание, води някои мислители до грешни тълкувания на Свещеното Писание и създаване на по същество еретични учения. Такъв е примерът на Лев Николаевич Толстой, който развива сантиментална и нереалистична представа за пълна несъпротива на злото като черпи основания от неправилно тълкувание на светото Евангелие. Сред цитатите, на които се опират толстоистите са: „Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата” (Матей 5:39); „не въздавайте никому зло за зло” (Римляни 12:17); надвивай злото с добро (Римляни 12:21); Любовта не прави зло на ближния (Римляни 13:10); всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. Любовта никога не отпада (1 Коринтяни 13:7-8) и други[44]. Лев Толстой обаче пропуска важни ключове в самите евангелски примери, което му пречи да изтълкува правилно духа на текстовете. Така например Господ, Който дава горните наставления, не обръща и другата Си страна, когато един от слугите при еврейските стареи Му удря плесница, а аргументирано изтъква незаконността на извършената постъпка: „Иисус му отвърна ако говорих зле, докажи злото; ако ли – добре, защо Ме биеш?” (Иоан 18:23)[45]. На друго място в Евангелието Господ изтъква, че е допустимо гневът на човек спрямо човек да има оправдателна причина: „Аз пък ви казвам, че всеки, който се гневи на брата си без причина, виновен ще бъде пред съда” (Матей 5:22)[46]. В тази връзка е налице и пример на Иисус Христос за справедлив гняв спрямо ожесточението на фарисеите и книжниците: „И, като ги изгледа с гняв, нажален поради ожесточението на сърцата им” (Марк 3:5)[47]. Внимание привлича и случаят, когато Христос със сила прогонва търговците от храма, като употребява за целта бич, който сплита от върви: „и намери в храма продавачи на волове, овци и гълъби, и менячи на пари седнали. И като направи бич от върви, изпъди из храма всички, също и овците и воловете; и парите на менячите разсипа, а масите им прекатури; и на гълъбопродавците рече: вземете това оттук и дома на Отца Ми не правете дом за търговия.”(Иоан 2:14-16 и срв. Матей 21:12-13)[48]. Друг важен евангелски пример ни дава случаят, когато апостолите молят Господ да бъде наказано едно самарянско село, което им отказва гостоприемство, Иисус не само отказва, но и ги смъмря: „Като видяха това учениците Му Иаков и Иоан, рекоха: Господи, искаш ли да кажем да падне огън от небето и да го изтреби, както и Илия направи? Но Той, като се обърна към тях, смъмри ги и рече: не знаете, от какъв дух сте вие; защото Син Човечески дойде, не за да погуби човешки души, а да спаси. И отидоха в друго село (Лука 9:54-56)[49]. В тази връзка могат да се приведат думите на св. апостол Павел, онагледени с примера на Иисус Христос от случая със самаряните: „Гневете се, но не грешете: слънце да ви не залязва гневни”(Ефесяни 4:26[50]).

От посочените примери се вижда, че когато се налага зло да бъде възпрепятствано със сила, Господ не се колебае да го направи и като всесправедлив съдия Той не прилага повече от необходимата сила – за малкото оскърбление на самаряните Той отказва да ги погуби и мъмри учениците Си, че искат такова нещо. Ключ към разбиране евангелските поучения е Божията спасителна жертва в светлината на православното предание – Господ е на земята от любов към човека, за да спаси души, а не да погуби. За целите на Божието спасително дело по-полезна е проявата на любов, която предразполага към себе си и спасителната прегръдка на Църквата, нежели употребата на сила, която е краен вариант за възпиране на злото в човека. Изкупуването на човека и опразването на ада дава на любовта простор за борба в душите на човеците, защото Господ е любов, а любовта никого не привлича към Себе си насила. Човек не би могъл да се обърне към плодовете на Божията спасителна жертва ако не пожелае това свободно в сърцето си, а човешките сърца се предразполагат единствено от проявата на любов. Цитатите, които привежда Лев Толстой дават предимство на проявата на любов за победа над злото и обръщане на поразени от греха души, но не дават простор на злото, отричайки необходимостта при някои случаи то да бъде спряно чрез употреба на сила. Трябва да бъде взето предвид и обстоятелството, че в Новия Завет, моралният императив от епохата на Стария Завет е развит, благодарение на спасителното Божие дело. То не само не отхвърля добродетелните повели в Стария Завет, а ги изпълнява във висота, която в старозаветното писание е само загатната. Тази нова висота на добродетелта става достъпна едва с изкупуването на човека и възстановяване на благодатната възможност за обòжение (живот в живота на Бога – живот в Рая) за човека. По тази причина Деветте блаженства надграждат Десетте заповеди от Стария Завет и без да ги отричат разкриват пътя на постепенно възрастване в добродетелите, според думите на Иисус Христос: Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня (Матей 5:17)[51]. Цитатите, на които се уповават толстоистите отразяват, както любовта като път за обръщане на душите, така и свързаното с това възможно възрастване в добродетелите, което има личен характер за всеки човек. Неразбирането на изброените особености води до механично възприемане на цитатите и крайностите, до които достигат Лeв Толстой и последователите му[52].

Независимо от особеностите на старозаветвата епоха обаче Господ и тогава категорично изисква от евреите да бъдат на страната на моралния императив, което важи и за войната. Причината, поради която евреите прогонват или избиват населението на обещаната им от Господ земя (тоест наречена „херем“ – предаване на заклятие или унищожение) е, че те, като избран народ, трябва да запазят почитанието на Бога като създател на всичко и източник на живота. Смесването им със заварените езичници крие опасност от развращаване на вярата в Бога, което Господ изисква от евреите като от Негов народ и предопределен за въплъщението на Божия Син и Спасител, никога да не допускат. Поради тази причина същото наказание се прилага и спрямо еврейски градове, които са отстъпили от Бога[53]. От историята на евреите и отношенията им с околните народи се установява, че Господ дарявал победи на еврейския народ, когато последният спазвал Божията правда – да отдава почит единствeно Богу, да се въздържа от телесно блудство, да не търси война с цел грабежи и плячка и да не се предава на ламтежи за такива при вече започнали военни действия. По този начин още в Стария Завет се установява, че причина за войните е грехът и от евреите се изисквало да подготвят първенците и войнството си и водят войните си по определени правила в съответствие с Божията правда[54]. Красноречив пример за това, че войната в дълбоката си същност е зло в Стария Завет е забраната на Господ към св. цар Давид да построи Божия еврейски храм в Иерусалим с думите: „ти си пролял много кръв и си водил големи войни; ти не бива да градиш дом на името Ми, защото си пролял много кръв на земята пред лицето Ми. Ето, ще ти се роди син: той ще бъде мирен човек” (1 Паралипоменон 22:7-9)[55]. Впоследствие е разкрито, че с увеличаването на греха, ще се увеличава и поражданото от него зло, част от което е и войната: Ще чувате боеве и вести за войни. Внимавайте, не се смущавайте, понеже всичко това трябва да стане; ала туй не е още краят. Защото ще въстане народ против народ, и царство против царство; и на места ще има глад, мор и трусове (Матeй 24:6-8, срв. и Откровение 6:4)[56].

На представения до момента фон се разкрива, че войната в светлината на Свещеното Предание на Православието безспорно е зло и е породена от човешката греховност. Обективната наличност на войната и въпросите за самозащита и защита, които повдига стават част от регионалните приноси на отделните народи към православната традиция. Българският православен народ не прави изключение. Така например св. Константин-Кирил защитава в спор с арабски философи правото на християните да бранят своите събратя с оръжие (Пространното житие на св. Константин-Кирил); св. Иоан Рилски връща дареното му злато от св. цар Петър със съвет да се употреби за войската и народа (Пространно житие на св. Иоан Рилски от св. патриарх Евтимий); самият св. цар Петър впоследствие е възпят като „застъпник от видимите ни врагове противни“ (Средновековна Служба на св. цар Петър); през XIV-ти век българският книжовник Ефрем пише специален молебен канон в молитвена подкрепа  на цар Иван Шишман (1371-1395) по време на войните му против османския нашественик (Канон молебен за царя) и други[57].

Прочетете още „Войната според Православното Предание въз основа на българските публикации до 1944-та година – продължение и край*“ →

Георги Канев

Abstract

Статията припомня изводите в български публикации от първата половина на ХХ-ти век, които очертават погледа на войната в православното свещено Предание. Изследването не търси сравнителен анализ в приноса на отделни публикации по темата, а се опитва да илюстрира цялостното представяне на темата до 1944 година и представените аргументи, които са поставени върху по-широк интердисциплинарен културологичен и богословски фон, заключава, че до 1944 година в българските публикации темата за войната според православното свещено Предание е сравнително добре развита от богословска и просветителско-евангелска гледна точка. Войната е представена като безспорно зло, причинено от други човешки грехове (злини). Войната, като част от покварата в света, се допуска само като инструмент за избягване на по-голямото зло – за самозащита или защита на по-слаба страна, застрашена от поробване или насилие. Обръща се внимание на сходството между православната идея за войната и българската военно-етична мисъл в края на ХІХ-ти и първата половина на ХХ-ти век, според която войната е зло, но и необходимост, когато става въпрос за военна защита и себе си – отбрана. Приликата между двата възгледа улеснява подхода в българските военнопедагогически публикации от периода, според който добродетелният човек е добър гражданин и предан защитник на родината и обратно: добрият войник е добър гражданин и добродетелно лице. В посочените военнопедагогически издания православието и вярата в Бога са важни нравствени фактори, които подкрепят както човешките, така и военните добродетели. Авторът отбелязва, че изобразената педагогическа корелация е актуална за настоящето и трябва да се търси днес.

***

Прегледът на българската литература по въпроса за мястото на войната според православното свещено Предание през първата половина на XX-ти век разкрива сравнително изчерпателно разработване на тематиката от православна богословска и евангелско-просветна гледна точка. С оглед на развитието на съвременното религиознание, припомнянето на тези публикации и най-вече на привлечената в тях аргументация и поставянето им на по-широк интердисциплинарен фон е основната цел на настоящия материал. Повод за осветляването на тематиката през едновременно историческа, културологична и особено богословско-философска призма дава напредъкът на изследванията от различни разклонения на хуманитаристиката. Те не установяват безрелигиозен период в историята на нито едно общество и представят религиозните убеждения като фактор с редица функции – мирогледно-философски, научно-познавателни, социално-нормативни, етноинтегривни, педагого-психологически, и с дълбоки корени в човешкото съзнание[1]. В тази атмосфера хуманитаристи и теолози полагат усилия едновременно за примиряване, диференциране и съдействие между философия и теология. Полагат се наченки външният метод на описателното и извороведско обяснение да се съчетае с по-дълбоко запознаване, разбиране и осмисляне, включително чрез опита на изследваното изповедание. Тези възгледи към религиоведението се оформят постепенно посредством заключенията на изследователи и теолози като Е. Габелиери, Ж. Грейш, Рудолф Ото, Пол Рикьор, Карло Пранди и други. Представител на тези тенденции сред българските специалисти е например философът и културолог професор Калин Янакиев[2].

Първите публикации, които обясняват войната въз основата на православната традиция са кратки и с практическа насоченост за осведомяване и укрепяване на положилите клетва под знамената войници. Такъв е преводът от руски език на малката книжка Войник-християнин, който прави гарнизонният свещеник в Ловеч Евстати П. Стефанов през 1902 година. Този подход е продължен впоследствие от авторските разработки на свещеник И. Радевски, протоиерей К. Георгиев и свещеник Хр. Филаретов[3].

В началото на XX-ти век се появяват и първите публикации по темата в Църковен вестник. Първият материал е на свещеник Павел Лахотски, който е превод от руски език и е поместен в три последователни броя от 1904 година[4]. Още на следващата 1905 година се появява и статията на иеромонах Макарий, която обогатява аргументацията[5]. През следващите години по-ограничено на темата се спират свещeник д-р Кр. Ценов, дякон Витан Кечев и Б. Свраков. Те разглеждат основно въпроса за пораждането на войната от греха и човешкото несъвършенство и необходимостта на християните да бъдат подготвени за война, ако се наложи[6].

Задълбочено към темата пристъпват от 30-те години Иван Марковски, Софийски митрополит Стефан и особено Михаил Калнев, които обогатяват и развиват приведената от предходниците си аргументация[7]. Венец на усилията и най-монументалното сред всички изследвания е трудът на Борис Попов „Християнството и войната“, който излиза в Пловдив през 1943 година. Книгата на Борис Попов обобщава и надгражда постигнатото, и до днес е най-изчерпателното изследване на въпроса[8]. Важно влияние върху посочените български автори от първата половина на XX-ти век имат разработките и аргументациите на Владимир Соловьов, Николай Бердяев, Иван Илин и епископ Николай Велимирович, канонизиран от Сръбската православна църква през 1987 година. Трудовете на посочените личности са широко привлечени в българските изследвания, а част от тях са преведени на български още през първата половина на XX-ти век[9].

Трябва да се спомене и брошурата на Янко Тодоров, издадена през 1924 година под заглавие „Отношението на първите християни към войната и военната служба”. Янко Тодоров не възприема понятието свещено Предание на Православието и отрича всички промени в отношението на християните спрямо военната служба, дори и след отпадането на езическия характер на държавата и свързаното с военната служба участие в обществени езически церемонии. Въпреки това, книгата трябва да бъде посочена поради непредставеното в други български изследвания богатство от примери из творби от периода I-IV-ти век [10].

Темата за войната е засегната от много други църковни автори, които обаче излизат извън по-тесния въпрос за войната според Православното предание и предлагат тълкувания и разсъждения с предимно конюнктурен характер според нуждите на деня, така както са били тълкувани от отделните автори. В по-ново време тези съчинения са обобщени и  анализирани от Св. Елдъров и С. Явашчев, които обаче не си поставят като специална цел разграничаването между прeдставите за войната в Православната традиция и конюнктурните тълкувания и построения на авторите, съвременници на войните за национално обединение[11].

Прочетете още „Войната според Православното Предание въз основа на българските публикации до 1944-та година*“ →

(Към християнската философия на историята)

Димитър Пенов

Естествено, светите апостоли при своята проповед не са учили само за мира, а са излагали цялото Христово учение за спасението и за царството Божие, но благовестването на мира се е оказало онзи чуден талисман, който им отключвал всички врати и сърца и който не само смирил и покорил по-нисшите духове, а накарал и самия сатана да пада от небето! Поражението, което Христос му нанесе в пустинята, сега се разширява и утвърждава чрез дейността на учениците в името на Христос. А защо така? Защото сатана значи разрушител, разделител, сеятел на вражда, а от там следва, че всяко тържество на мира в съзнанието и живота на хората за него е поражение.

Не е случайно поради това, че Христос оценява успехите на учениците си така високо, та за награда им дава власт безопасно да настъпват върху змии и скорпии и над всяка вражеска сила. То е свързано с характера на тяхната мирна дейност. Защото змията изкуси човеците и внесе разделението на враждата в живота им, следователно всяка победа на мира е стъпкване на змията и на вражеските сили. Нали затова и св. пророк Исаия, като описва своя истински мирен идеал, двукратно споменава обезвреждането на змиите и аспидите чрез победата на мира (Исаия 11:8; 65:25). Това, което той пророкува и за което копнееше стана реалност по времето на Христос и апостолите. 

Най-високата оценка все пак, тази миротворна дейност на апостолите получи от Иисус не в разговора Му с тях, а в дълбоката радост, която Той сподели с небесния Отец след успешната апостолска мисия. В онзи час се зарадва духом Иисус и рече: “Прославям Те, Отче, Господи на небето и на земята, затова че си утаил това от мъдрите и разумните, а си го открил на младенците. Тъй е, Отче, понеже такова беше Твоето благоволение“ (Лука 10:21).

Че в проповедта на Господ Иисус и учениците Му миротворството е било основно, най-ясно ни свидетелстват светите първовърховни апостоли Петър и Павел. В поучение пред събраните у Корнилий св. апостол Петър направо сумира цялото слово Иисусово като благовестване на мира (Деяния на светите апостоли 10:36). Св. апостол Павел в посланието си до ефесяните също така сумира Иисусовата проповед като благовестене мир на близки и далечни (Ефесяни 2:17). Затова ако Иисус дойде с програма за мир и учи според изпълнението на тази програма, естествено беше в прощалната Си беседа когато се разделяше, преди страданията Си с учениците, да им завещае мира. „Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се плаши“ (Иоан 14:27).

Ако по време на Неговото присъствие и ръководство, те отиваха между хората като овци между вълци, въоръжени единствено със силата на мира, сега, когато ги оставя и когато им описва гоненията, страданията, мъченията и убийствата (Иоан 16:2), на които те ще бъдат подложени, Той пак като сигурно средство, за да не се смущава сърцето им посочва и дава мира, но не фарисейския, лицемерен мир на грешния свят, който е само форма на война, а истинския дълбок несмутим мир от Господа и в Господа. „Това ви казах, за да имате в Мене мир. В света ще имате скърби, но дерзайте: Аз победих света (Иоан 16:33).

Още по-важно от проповедта за мира беше изкупителното миротворно дело на Христос. Чрез проливането на невинната Си кръв на Голгота, Той стана изкупителна жертва за греховете на всички човеци, примирител на небето със земята. „В Него благоволи Отец да обича всичката пълнота и чрез Него да примири със Себе си всичко – било земно, било небесно, като го умиротвори чрез Него, с кръвта, на кръста Му. И вас, които някога бяхте отстранени от Бога и Негови врагове поради разположението си към лоши дела, сега ви примири в тялото на Неговата плът, чрез смъртта Си, за да ви представи свети, непорочни и безукорни пред Себе Си“ (Колосяни 1:19-21). „Бог доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас, още когато бяхме грешници. Затова много повече сега, след като сме се оправдали с кръвта Му, ще се спасим чрез Него от гнева. Защото ако, бидейки врагове се помирихме с Бога, чрез смъртта на Сина Му, то още повече, след като сме се помирили, ще се спасим чрез живота Му. И не само това, но се и хвалим с Бога чрез нашия Господ Иисус Христос, чрез Когото получихме сега помирение” (Римляни 5:8-11). „Той е нашият мир, Който направи от двата народа един и разруши преградата, която беше по средата, като с плътта Си унищожи враждата, а с учението – закона на заповедите, за да създаде в Себе Си от двата народа един нов човек, въдворявайки мир, и в едно тяло да примири двата народа с Бога чрез кръста, като на него уби враждата; и като дойде, благовести мир на вас, далечни и близки защото чрез Него и едните, и другите имат достъп при Отца, в единия Дух“ (Ефесяни 2:14-18).

При тези свидетелства е ясно, че когато Иисус беше на път към Голгота и се прощаваше с учениците си, Той им завеща не само мира, постигнат между човеците чрез словото Му, но и много по-дълбокия и безценен мир, между небето и земята, който щеше да бъде постигнат на кръста, чрез кръвта Му. И този мир Той завеща не само на малцината Си приближени ученици, а на всички човеци от двата народа – юдеи и езичници – сиреч на целия свят, на близки и на далечни. С всички хора Той сближи и, тъй да се каже сроди Бога още от момента на раждането Си, когато взе върху Себе Си човешката плът с всичките ѝ немощи и я освети. Но истински дълбоко, пълно примири човеците с Бога тогава, когато взе върху Себе Си греховете на цялото човечество и ги изкупи чрез проливането на невинната Си кръв. А когато след възкресението Си – като победа над внесената от дявола чрез Адам смърт – Той се и възнесе на небето с изменено и осветено човешко тяло, тогава човечеството не само по дух, но и по обновено тяло получи достъп до Отец в единия Дух и човеците станаха „свои на Бога“ (Ефесяни 2:19).

Ето в какъв дълбок смисъл Христос не само е Княз на мира и наш мир, но изобщо се изяви, че е мир (Михeй 5:5). Тъй както се казва в Словото Божие, че Бог е любов (1 Иоан 4:8), тъй е Христос и мир в абсолютния смисъл на думата.

Но ако е така, тогава какво значат думите на Самия Иисус, че Той е дошъл да донесе и хвърли огън на земята, за който би желал да е вече пламнал, че е дошъл да донесе не мир, а раздяла и меч, да разлъчи човек от баща му и дъщеря от майка ѝ, и снаха от свекърва ѝ; че отсега петима в една къща ще бъдат разделени – трима против двама, и двама против трима; че който обича баща или майка, син или дъщеря повече от Него, той не е достоен за Него (Матей 10:34-37; Лука 12:49-53)? Не са ли тези думи в противоречие с цялата тъй грандиозна, космична миротворна мисия на Христос?

Прочетете още „Учението на Библията за мира и войната – продължение 2 край“ →

(Към християнската философия на историята)

Димитър Пенов

Многобройни са греховете на личностите и народите, които водят до междуособици и войни, затова многобройни са изобличенията и предупрежденията на пророците. Любов към виното и сикера, блудството, търсенето на подаръци и подкупи и заради тях оправдаване на виновния или онеправдаване на праведните ще доведат до общи трусове и труповете на нечестивците ще бъдат като смет по улиците (Исаия 5). Злодеяния и насилие, отнемане на чужди ниви и къщи, събличне на сиромаха и горната и долна дреха на мирния жител, следване ветрогони, които рекламират вино и сикер, мразене доброто и обичане злото, непознаване на правдата, одиране кожата на угнетените, чупене костите им и свличане плътта им ще доведат до това – градовете да се разорат като нива и столици да се превръщат в купища развалини (Михей 2:3). Безгрижието за Божията воля и Божия съд, излежаването върху скъпи меки легла, услаждане с вино, танци и песни, мазане с благовония и гиздене, преяждане с тлъсти ястия ще докарат плен на нечестивите и край на изнежеността, повсеместно избиване и разпиляване на човешки кости из къщи. Самите къщи ще бъдат разрушени – големите чрез разцепвания, а малките чрез пропуквания. Защо се превръща правосъдието в отрова, а плодът на правдата – в горчило и като се забравя Божията милост, благост и мощ – се говори: „нали със своя сила спечелихме си мощ?“ (Амос 6:1-14). Меренето с неточни везни, трупане в къщи ограбено нечестно имане, отдаване на богаташите на неправда и лъжа, изричането и кроенето на измама и лукавство предизвикват пълно опустошение и разрушения. (Михей 6). Блудството, виночерпенето, веселията и пиршествата, насилията и прелюбодействата, гордостта и враждите ще доведат до изтребване и разпиляване народите като от вятър (Осия 2:5, 8, 14; 4:2, 11,18, 19; 5:4-5; 7:3-10).

“Понеже те сяха вятър, буря ще пожънат“ (Осия 8:7). „Среброто си ще изхвърлят по улиците и златото не ще зачитат. Среброто им и златото им не ще бъдат в сила да ги спасят в деня на Господнята ярост. Те не ще наситят с тях душите си и не ще напълнят утробите си, защото то беше повод за беззаконието им. В гиздавите си накити те се гордееха с него и правеха от него изображения на гнусните си изтукани; затова ще го направя нечисто за тях и ще го дам плячка в ръцете на чужденци и на земни беззаконици да го разграбят и те ще го осквернят. И ще отвърна от тях лицето Си, и ще осквернят Моето съкровено място и ще влязат там грабители и ще го осквернят. Готви верига, защото тази земя е пълна с кървави злодейства, и градът е пълен с насилия. Аз ще доведа най-зли народи, и ще завладеят домовете им. И ще сложа край на гордостта на силните, и ще бъдат осквернени светините им. Идва гибел: ще търсят мир и не ще намерят. Беда ще дойде след беда, и вест след вест; и ще търсят у пророка видения, и не ще има учение у свещеници и съвет у старци. Царят ще тъжи, и князът ще се облече в ужас, че у народа на страната ще треперят ръцете. Ще постъпя с тях според техните пътища, според техния съд ще ги съдя; и ще узнаят че Аз съм Господ“ (Иезекиил 7:19-27).

Присъдата е неумолима и непредотвратима. „Бог поругаван не бива. Каквото посее човек, това и ще пожъне“ (Галатяни 6:7). Който сее неправди, не може да не изпита горчивите плодове на делата си. Затова колкото много са предупрежденията у пророците срещу неправедниците, толкова много са и изобличенията им срещу нечестните демагози лъжепророците, които обещават мир, без правда и без милост. „Ще бъде ръката Ми против тези пророци, които виждат суета и предсказват лъжа; в съвета на Моя народ те не ще бъдат, в списъка на дома Израилев не ще бъдат вписани и в земята Израилева не ще влязат; и ще познаят, че Аз съм Господ Бог. Задето въвеждат Моя народ в заблуждение, думайки: „мир“, а пък мир няма; и когато той гради стена, те я с кал мажат“ (Иезекиил. 13:9-10). Те създават само външна фасада, временен изглед за мир, но дохождат дъжд, градушка и вятър и обрулват, смиват и отнасят измамата. Тогава пада не само мазилката, но и самата стена. Защото измамни са мирните обещания и видения без правда (Иезекиил 13:11-16). Не че Бог не желае мира и не, че голословно е вдъхновявал пророците Си да известяват мир, но за това няма мир, защото е непоругаема и неотменима волята Му и всеки, който без нея и против нея обещава и сам очаква мир, е лъжец (Иеремия 4:10). Ливанският сняг знае и не напуска мястото си в скалите планински, а човеците нехаят за волята Божия, затова нямат мир (Иеремия 18:14 и нататък). „Те се държат яко о измамата и не искат да се обърнат: „Аз наблюдавах и слушах: те не говорят право, никой не се разкайва за нечестието си, никой не казва: „Какво сторих?“ Всеки се впуща в своя път като кон, който се впуска в битка. И щъркелът под небето знае своите определени времена; гургулица, ластовица и жерав спазват времето, кога да прелетят, а Моят народ не знае Господните решения. Как думате: ние сме мъдри, и законът Господен е у нас? А ето, лъжливото перо на книжовниците и него превръща в лъжа. Посрамиха се мъдрите, смутиха се и се заплетоха в мрежа: ето, те отхвърлиха словото Господне; де е тогава тяхната мъдрост? Затова жените им ще дам на други, нивята им – на други владелци, защото всички те, от малък до голям, се предадоха на користолюбие; от пророк до свещеник – всички действат лъжливо. И лекуват лекомислено раната на дъщерята на своя народ, думайки: „мир, мир“! А мир няма. Срам ли ги е, когато вършат гнусотии? Не, никак не ги е срам и не се червят. Затова ще паднат между падналите; когато ги посетя, те ще бъдат повалени, казва Господ“ (Иеремия 8:5-12, срв. Иеремия 6:10-16). Лъжепророците користно гъделичкат слуха на народа с обещания за мир, за да им се отблагодарява той със заплащане, а на онзи, който разкрива измамата и заблудата им, те му обявяват война. Но мир действително няма да има, докато не познаят правдата, докато мразят доброто, а обичат злото, докато насилват и грабят. Мир не ще има, докато има злодейство. Лъжепрорците не ще видят слънце; и денят ще потъмнее над тях. Ще се засрамят ясновидците, ще се посрамят гадателите и ще се затворят устата им. Защото те лъжат народа, че Бог е обещал мир при всички условия и без усилия от страна на народите, а той ги е предупредил, че няма мир при неправда (Михей 3:1-12). 

Но не само лъжепророците ще бъдат изобличени заради демагогските си мирни обещания, но и народът, който се увлича от тях, слуша ги и им вярва, ще бъде жестоко наказан заради нечестието си. „Те пророкуват в Мое име, но Аз не съм ги пращал; те говорят: „меч и глад не ще има в тая земя“. С меч и глад ще бъдат изтребени тези пророци, и народът, комуто пророкуват, от глад и меч ще бъде натъркалян по иерусалимските улици, и не ще има кой да ги погребе – тях и жените им, синовете и дъщерите им; и Аз ще излея върху им тяхната лошотия“ (Иеремия 14:15, 16).

Ние и тук лесно разбираме, че отправяната заплаха, че всеки ще жъне каквото е посял, няма предвид само последния Божи съд и въздаването всекиму според делата му, но има предвид и жестоко изсипалите се като жар върху главата на еврейския народ реални исторически разрушения, пленничество, изгнанничество и неспиращи войни – ето вече почти три хиляди години от онова време на предсказанията. Разбираме също тъй, че предупрежденията не се отнасят до един само народ, а до всички народи, които в своя исторически път ще бъдат живи и ще имат благата на живота, а когато изпълняват закона, а когато се отдалечат от закона и се надигнат против него, меч ще ги поразява и ще изчезват безследно, все едно, че не са съществували. „Защото близък е денят Господен за всички народи: както си ти постъпвал, тъй ще се постъпи и с тебе; каквото си вършил, ще падне върху главата ти. Защото както вие пихте на светата Моя планина, тъй и всички народи всякога ще пият, ще пият, ще гълтат и ще бъдат – като да не са били“ (Авдий 1:15-16).

Прочетете още „Учението на Библията за мира и войната – продължение 1″ →