Георги Бакалов

Официализацията на християнството и превръщането му в държавно изпове­дание открили пред последователите на новата идеология огромни възможности за въздействие върху културната политика на империята. Античността бе натру­пала достатъчно опит в областта на изку­ството, а някои нейни образци остават ненадминати до наши дни. Това правело излишна цялостната подмяна на антич­ната, макар и езическа, методология. Не­обходима била само смяна на акцентите и смисловата натовареност, за да изгле­жда това великолепно изкуство христи­янско по замисъл и съдържание.

Като цяло този процес на контами­нация най-отчетливо се извършил в Ран­на Византия, която е непосредствен ис­торически продължител на Римската им­перия. След IX-ти век, когато започва християнизацията на значителна част от източ­ните славяни, духовното влияние на Ви­зантия, в това число и на нейното изкус­тво, намира почва сред тях. Разширеният периметър на византийската духовно-по­литическа общност дава основание на някои изследователи да назоват това но­во явление в Средновековна Европа „Пакс ортодокса“ (светът на православието) или „Пакс бизантино-славика“ (същото, но с отчитане на славянското присъствие).

Изхождайки от посочените съображе­ния, зараждането и формирането на ви­зантийското християнско изкуство би ни дало отговор на редица въпроси, касае­щи влиянието и облика на християнската идеология в изкуството на източнопра­вославната общност.

Разликата между естетическите при­нципи на Средновековието от античните идеали е твърде забележима. Античните принципи се разглеждат от изследовате­лите като висше достижение на човеш­кото изкуство,като образец, а Среднове­ковието – като израждане и упадък в резултат от „загубата на майсторство­то“, който недостатък бил преодолян ед­ва от великите майстори на Ренесанса. Дали обаче такава оценка е приемлива с оглед на познатия ни материал?

Условността на гръцката архаика за­кономерно отстъпва място на илюзорността от класическата епоха, която пък на свой ред била изместена от символизма на християнското изкуство.

Художественото възприемане на дей­ствителността, свойствено на византий­ците, се определя в крайна сметка от идеите на дуализма. Византийското из­куство, както и византийското богосло­вие, изхождали от противоположността на земното и небесното и от примата на небесното над земното. Следователно задача на изкуството се оказва не изобра­жението на земния свят, а проникването зад пределите на земното в света на бо­жественото.

Художественият образ се явява подо­бие на Идеите, а не самата видима дейс­твителност. Никъде художественото про­изведение не се възприемало така остро, както в монументалната живопис и в декоративната урбанистика на храма. При работата си византийският худож­ник разчита не на илюзорния, а на реал­ния свят: на блясъка на позлатените ико­ни (по-точно на техния фон), на отблясъ­ка на църковната утвар и падащите от отворите на храма слънчеви лъчи.

При разглеждането на византийската икона като висша реалност тя трябва да се осмисля с оглед на контакта ѝ със зрителите. Главните фигури на празнич­ния цикъл: Христос и св. Дева Мария неизменно са обърнати към зрителя. То­ва е характерно за всички „положител­ни“ персонажи: патриарси, апостоли, праведници, представени в анфас или три четвърти, с очи устремени към вяр­ващия. В същото време Сатаната или Юда Искариот се изобразяват в профил, доколкото зрителят не желаел контакт с тях. Изображения на персонажи в гръб във византийското изкуство няма.

Възприемането на изображението ка­то реалност, съпричастна на прототипа, превръща портрета в могъщо средство за пропаганда.

Стремежът към Идеята, към Безкрай­ността, става за византийците много ва­жна естетическа задача. Ако античният храм бе покрит с плосък покрив, то в центъра на византийския се извисявал купол, въздигайки зрителя във висините, и това конструктивно решение въплъти­ло основния естетически принцип.

Св. Иоан Дамаскин сочел като един от най-важните органи осезанието, което през XII-ти век било смятано вече за несъще­ствено. И все пак византийската естетика не била сведена до математико-музикалната спекулативност. Тя не се освободи­ла от тежестта на плътта и сетивните, зрими образи. Поражението на иконо­борството става един от главните етапи във формирането на византийската есте­тика, когато Словото се изтъква като най-важно средство за приближаване до Идеята. След победата на иконопочитанието зрителният образ заема това мяс­то.

Византийските художници запазили интереса към плоското изображение, ко­ето наследили от Античността. В крайна сметка вниманието към плътта било мо­тивирано с това, че тя е създание Божие.

Симеон Богослов, който проповядва пост, въздържание и мистика, обявява плътта за божествена. Всеки член от на­шето тяло, твърди Симеон, всеки палец на ръката – това е Христос, и ние не можем да се срамуваме заради плътта си.

Преодолявайки разрива между „висшето“ и „нисшето“, византийците дори се опитвали да представят плътта вън от канона в хумористичен стил. Така е по отношение на античните митологични персонажи като ероти, менади и нереиди. Те обикновено са изобразени в коми­чни и саракастични ситуации. Всичко това е далеч от античния и християнския идеал и може да бъде осмислено само като буфонада.

Противоречивото двуединство на „висшето“ и „нисшето“ отчетливо се долавя в трактовката на любовта. Официално във византийската етика и литература господства целомъдрието. Любовта се възприема преди всичко като духовна връзка, която в брака служи само за про­дължаване на човешкия род, а любовна­та страст се приема като срамна. Това идва да покаже, че византийското изкус­тво не осъжда плътта, а се стреми към нейното преодоляване и одухотворяване.

Символите окръжавали византийци­те отвсякъде. Най-силен израз намирали в богослужението, императорския култ и церемониал. Даже на облеклото се гле­дало като на своеобразен символ. Цвето­вете също имали своя символика, при която белият и черният цвят се възприе­мали като белези на Спасението и Гибелта. Византийците имали изработена ие­рархия на цветовете, оглавявана от бе­лия, златния и пурпурния. По-надолу стоели синият и зеленият. Специално пур­пурният и златният били цветове на им­ператора.

Прочетете още „Християнството и византийското изкуство – продължение от публикация № 1433*“ →