Николинка Климукова

Abstract

Portraying a person is one of the most difficult tasks for the artist, because in addition to the correct constructing of forms and the recreation of likeness, it is also necessary to create the character of the person concerned. We must also see the image of God in the portrayed person. In studying the rudiments of portraiture one proceeds from the general to the particular, from the ideal – the proper – to the different – the individual. God is an image – a “supreme” model for each one of us, and in portraiture it is necessary to have mastered beforehand what generations of artists hadve discovered through centuries of theoretical and practical study about the human proportions. These studies prove that humans are harmonious and beautiful, proportional and proportionate, created in the image and likeness of God.

***

Портретуването на човека е една от най-трудните задачи за художника, защото освен правилното изграждане на формите и пресъздаването на прилика, е необходимо да се създаде усещане за живот и характер на съответната личност. Освен това, трябва да видим и Божият образ у човека. Затова при изучаване основите на портрета се тръгва от общото към частното, от идеалното (правилното) – към различното (индивидуалното). Бог е образ – „най-висш“ модел за всеки от нас и при портретуването е необходимо предварително да сме усвоили човешките пропорции, открити чрез вековни теоретични и практически изследвания на поколения художници. Тези проучвания доказват, че хората са хармонични и красиви, пропорционални и съразмерни, създадени по Божий образ и подобие, към което са призвани.

Според Свещеното Писание, човекът е венец на творението, връх на творческото дело на трите Лица на Света Троица. В Битие 1:26 четем: „Да сътворим човека по Наш образ и по Наше подобие“. Светите отци се отнасят към човека като „посредник“ между видимия и невидимия свят, мост между тези два свята две реалности.

Още античните философи наричат човека „микрокосмос“, своеобразен малък свят, от целокупността на сътвореното битие. Човекът, според св. Василий Велики, „притежавал първенство по подобие на ангелите“, съединявайки духовното и телесното. Човекът, както и всяко Божие творение, съдържа в себе си отпечатъка на Твореца: човешкото тяло и душата са Негово художествено изделие.

Способността на човека да твори е образ на творческата способност на самия Творец. Бог „работи“: „Моят Отец и досега работи, и Аз работя“, казва Христос в Иоан 5:7. Но, за разлика от Бога, човекът не може да твори „от нищо“. За материал му служи цялата земя, на която той е господар и стопанин и хората, прилагайки творческите си способности, се уподобяват на Бога[1]. 

Светите отци въз основа на Библията учат, че душата и тялото са съчетани в индивида по време на земния му живот, душата е „венчана“ с тялото и неразлъчна с него. Само съвкупността душа-тяло е пълноценната личност. Говорейки за тялото и материята, църковните писатели подчертават божествения им произход. Например, св. Иоан Дамаскин пише: „Аз изповядвам, че материята е творение Божие и че тя е прекрасна… Аз не се покланям на материята, но се покланям на Създателя на материята, Който е станал материален заради мен… и посредством материята е извършил моето спасение“. И само християнството предлага един истински възвишен образ на човека като личност, създадена по образ Божи, тоест  икона на Твореца (на гръцки „eikon“ означава „образ“)[2]. От гледна точка на християнската догматика, иконата свидетелства за това, че Божият Син, Синът Божий е станал Човешки Син, че Божието Слово е приело плът, а Божествената ипостас е станала Богочовешка Личност – конкретна и неповторима[3].

Християнството утвърждава божествения произход на човека и централна му роля му в Космоса като изходният пункт на това становище не е схващането на човека за самия себе си, а теоцентричния принцип. След като човек е по Божия замисъл най-висшето Негово творение, то логично е да е различен от останалия сътворен свят. Той е уникално създание и превъзхожда биологичната си природа. Неговата разумна душа е главното, което отличава човека от другите твари, също и неговата свободна воля, безсмъртието на душата му и религиозното му чувство[4].

Човекът като създаден по такъв висш модел е красив и със съвършенни пропорции. Хората от древността търсят тези правилни съотношения на частите на човешкото тяло, сведени до закони, които единствено би могъл да сътвори нашият висш Творец, създал целият свят, от който естествена част е и човекът. Именно правилната пропорционалност на хората може да послужи на идеята, че човек не е плод на някави случайни съвпадения и недоказана „еволюция“, а е висше Божие творение.

Историята на изкуството доказва това, например с така известните проучвания на Леонардо да Винчи, запазени в известната скица, рисувана около 1490 година в един от неговите дневници, наречена „Витрувианския човек“ и придружена с бележки. Рисунката изобразява гола мъжка фигура в две насложени едно върху друго положения с разперени ръце и крака, едновременно вписани в кръг и квадрат. Тя е известна като Закон за пропорциите (Canon of Proportions) и се отнася за човешките пропорции. Сега рисунката е изложена в Gallerie dell’ Accademia във Венеция, Италия.

Картината дава основата на опитите на Леонардо да обвърже човека с природата и математиката. Според бележките на Леонардо в придружаващия текст, картината е нарисувана като опит за изучаване на пропорциите на мъжкото човешко тяло, както са описани от Витрувий[5]. Древноримският архитект извежда като правила следните зависимости: четири пръста са равни на една длан; четири длани са равни на една стъпка; шест длани правят един лакът; четири лакътя са един човешки ръст; широчината на разперените ръце е равна на височината на човек; разстоянието от долния край на брадичката до темето (тоест главата) е равно на една осма от ръста; максималната широчина на раменете е равна на една четвърт от ръста; разстоянието от лакътя до края на дланта е равна на една пета от човешкия ръст; разстоянието от лакътя до ъгъла на подмишницата е една осма от ръста; дължината на дланта е една десета от ръста; разстоянието от долния край на брадичката до носа е една трета от дължината на лицето; разстоянието от корените на косата до веждите е една трета от дължината на лицето; дължината на ухото е равна на една трета от лицето…

Като се замислим, повечето от тези съотношения са ни познати при днешната подготовка на всеки начинаещ рисувач. Художникът и изследовател на човешкото тяло Леонардо да Винчи потвърждава с  цитираната рисунка пропорционалните съотношения, посочени от Витрувий, а именно, че пъпът е разположен в центъра на човешкото тяло и ако човек лежи по гръб с разперени ръце и крака, от неговия пъп – като център, може да се опише окръжност, докосваща върховете на пръстите на ръцете и краката.

Човешкото тяло се вписва и в квадрат. Витрувианският човек остава една от най-цитираните и репродуцирани картини и до днес. Пропорциите на човешкото тяло, както ги е предложил Витрувий, повторени от Леонардо да Винчи, вдъхновяват много художници да представят свои интерпретации на пропорциите на човека. Изказват се теории, че модел на Витрувианския човек е Леонардо да Винчи или дори Иисус Христос[6], но да не забравяме, че всички сме създадени „по Божий образ и подобие“.

В съвремието, при изучаването на пропорциите на човека, те са доста обобщени, за разлика от времето на Витрувий и на Леонардо, с цел тяхното систематезиране и по-лесно преподаване от учителите и запаметяване от учениците. Ако обърнем внимание на по-важните пропорци, виждаме в тях закономерности, свързани с повтарянето на числото 3, което е числото символ, на Света Троица. Според Питагор, същото число изразява духовното у човека. То е първото хармонично, завършено число и показва равновесно положение и пълнота, означава устойчивост и се символизира чрез триъгълник, представящ миналото, настоящето и бъдещето. Питагор пръв обръща внимание на значението на числата извън числената им стойнос[7]. Принос за навлизането на числата в християнското учение имат Александрийската школа и блажени Августин, който се занимава със символиката им, не само с техните реални стойности, а и със скритата им семантика.

Числото 3 в християнството символизира Света Троица, единението на душата и тялото в човека и Църквата. Като геометричен израз тройката се изобразява с равностранен триъгълник. В иконографията Бог Отец и „Всевиждащото Божие Око“ се изобразяват, вписани в триъгълен златен ореол[8].

Прочетете още „Рисуване на портрет. Пропорциите на човека (съвършен и богоподобен)*“ →

Иван Йовчев

Като студент по богословие попаднах на много интересна апологетична студия – „Гнезда на съмнения във вярата“, написана от професор д-р архимандрит Евтимий (Сапунджиев) и публикувана в Годишника на Софийския университет на Богословския факултет[1], разкриваща обстоятелствата, които поставят препятствия пред автентичното разбиране на християнското учение. Няма как да не отбележа актуалността на изложеното в нея и днес, във време на все по-голямо отдалечаване на човека от Бога, от което следва и непълноценното разбиране на християнското учение от голяма част негови последователи.

За професор архимандрит Евтимий е писано много, затова няма да се впускам в излагане на неговия живот и творчество. Достатъчно е да се разгледат двете статии на Доростоло-Червенския митрополит Михаил и на професор Борис Маринов, които ясно ни разкриват величината на неговата личност[2]. По-скоро бих искал да предложа свое размишление върху посочената студия, тъй като в нея много точно са изложени пречките пред вярата, които се оказват и причини за неразбиране на християнството. Авторът ги подрежда в рамките на осем пункта и ги определя като гнезда на съмнения във вярата: интелектуализмът, индивидуализмът, естетицизмът, греховното настроение, страданията и неправдите в живота, жизнените съвкупности, неправилната проповед и проповедта на дело.

В този контекст трябва да се подчертае, че днес има нови (допълнителни) предизвикателства пред човека, заглушаващи духовните му стремежи, които го идентифицират като вярващо същество – същност по-дълбока, издигаща се до образа на личност в пълнота, съставена от всички онези необходими духовни елементи, водещи го до възможното уподобяване на Бог.

Важно препятствие пред вярата на съвременния човек е стремежът към прекомерна, безгранична, битова, материална обезпеченост, поставена като основна цел в живота, което по необходимост води до отклоняване от духовните ориентири, имащи връзка с вътрешното развитие на отделния човек, които го отвеждат в олтара на християнската вяра. Материализмът има своето производно, което се превърна в идеология, причинена от икономическите дадености на общественото устройство и управление и това е постоянното потребление, което се оказа силно средство, понеже завладява човека в дълбочина, обзема цялото му вътрешно светоусещане. Тук е необходимо да се отбележи, че съвременното демократично, политическо управление в България, а и по света, поддържа капиталистическа форма на икономическо развитие, което априори предполага потребителското предразположение в бита на хората, но не задължително сред всички. По-старите поколения твърдят, че в миналото се произвеждали по-здрави изделия, които били и по-дълготрайни. Сега, за да се поддържа и развива икономика на потребление в света, предлаганите изделия, които струват не малко пари, се характеризират с ниско качество, което налага покупката на нови продукти, като по този начин се влиза в постоянен процес на потребителска зависимост, което пък е причина за появата на нездрави психологически реакции у човека. В тази връзка преподобни Паисий Светогорец казва: Блажени са тия, които са успели да опростят живота си и са се освободили от примката на материалния прогрес и на удобствата и улесненията, и са се избавили от страхотния стрес на съвремието[3]. И наистина, все повече хора се стремят към опростяване на живота си, осъзнавайки трудността, пред която се изправят, в преследване на модерните, комерсиални тенденции.

Чрез човек консуматорското поведение навлезе и в Църквата, в опит да измени нейната функция и да принизи изначалното ѝ предначертание, заложено от нейния Глава – Господ Иисус Христос (Колосяни 1:18). Разбира се, в случая едно е стремежът, а друго неговата възможна реализация, но все пак съществуват много условия, които е добре да се имат предвид. Свещеното Писание ни разкрива по въпроса за Църквата, че и портите Адови няма да ѝ надделеят (Матей 16:18), и че всичко ще погине, но Църквата ще я бъде до свършека на света. Проблемът тук е, че Църквата в нейното еклисиологично измеренение, което се осъществява в Литургията[4], несъмнено ще остане завинаги и навсякъде цяла, но по отношение на нейната институционалност, която се управлява, урежда и защитава от човеци, съставящи иерархичната ѝ структура, е възможно да търпи изменение в посока на обезличеност и принизяване на нейното предназначение, което е очертано още от древност, и което се отнася до живота на човека. Именно затова са необходими точни и ясни критерии, към които винаги да се придържаме при избора на нейните служители, и които Църквата е установила в своето законодателство по един категоричен, достоверен и боговдъхновен начин[5]. В тази връзка някои изследователи-богослови считат, че се наблюдава неприятната тенденция, отнасяща се до клерикализма[6], тоест отъждествяването на Църквата с клира, за което говорят някои практики в нея, но това е тема за друго изследване.

Противопоставянето на консуматорската идеология може да се случи само със средствата на Христовото учение, претворено в църковната практика, където всяка отделна личност намира не само утеха от неволите и скърбите в реалния живот, но и възможност за духовно издигане и освещение за бъдещия вечен живот. Убеден съм, че за мнозина съвременни хора тези предпоставки звучат непонятно, художествено, дори архаично и приказно невъзможно, но примитивният стремеж към задоволяване на външни, материални и малотрайни влечения, обезличава личността, отдалечава я от приносното и ценното, отклонява я от животворящото и значимото.

Консуматорската нагласа у човека ограничава възможността му да развие себе си до пълнотата на Божия замисъл за него, тъй като се спира духовното движение в тази посока, без да надгражда и развива уникалната си природа, характерна само за него. Тази нагласа поражда и други аномалии у човека, които определят отношението му към традиционния и установен от древни времена модел на съществуване, придобит по силата на историческия опит, и още модел, който е безспорно доказан и най-вече ползотворен в живота на човека. Потребителската насока релативизира цялостния поглед на хората във всички техни житейски направления, било то общество, семейство, отношение към другия човек. Но относителността е следствие на потребителската ориентация, която превърна човека в подвластен на категориите – модерно, временно, нетрайно, като противовес на традиционно, постоянно, неизменно. Очевидно е, че това оценностяване на външното, материалното и зависимото от времевия спектър, довежда хората до примитивна вегетативна духовност, тоест състояние на духа, което не е много по-различно от това на видовете от животинския свят, с единствената разлика, че тези хора все още се намират в потенциална възможност за промяна, но за съжаление, тя е дълбоко потисната и престъпно забравена.

Църквата, която е изразител на духовността у човека, е изправена пред трудността да влияе на материалистичните модерни тенденции, които все по-силно привличат хората към себе си. Проблемът не е в евентуалното влияние на съвременните течения върху човека, а по-скоро в начина на тяхното възприемане. Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно; всичко ми е позволено, но няма да бъда аз обладан от нещо (1 Коринтяни 6:12). Думите на апостола са ключът пред предизвикателствата на модерния свят, които не рядко се превръщат в основен стремеж и тенденция за хората. Считам, че тези, които следват Христос, изграждат у себе си реална представа за добро и зло и това е техният основен мотив в живота, а онези – последователите на релативните, еклектични явления, характерни със своята нетрайност и подвластни на определението – модерно-старомодно, са полезни (но дали?) само на себе си. Съвременният човек е все повече с претенция за самодостатъчност, а не богоподобен, по причини, свързани именно с неговия егоизъм, силно вплетен в идеята за материален просперитет. Дори и някои хора, които постоянно пребивават в Църквата, верни следовници и разпространители на Божието слово, нерядко се оказват в капана на собствения си егоизъм. Това човешко състояние доказва нашата непълноценност и отдалеченост от Христовата проповед, но без да бъдем силно упреквани за това, защото е поведение, продиктувано от промените, съдържащи се в природата ни, но е доказателство за нетрайната човешка отдаденост на Бога.

Свободата да избираш е най-големият дар от Бога, така човек удостоверява своята богообразност, която е есенцията на неговата същност. Но само свободата с Бога, пълноценната основа, изпълваща същността на човека с необходимите благодатни дарове, може да бъде релевантна, правдоподобна и спасителна за хората. Всичко друго е израз на егоцентризма, който видоизменя човешката природа и нагласа за добро и зло. Да живееш като християнин извън църковното пространство, е дело немислимо, защото Църквата Христова е осветеното и благодатно място, което е постоянно обиталище на Господ-Бог и на верните Негови последователи. Онзи, който се намира доброволно в Църквата и пребивава в нея достоверно, той се предпазва от изкушенията на света и без да се лута излишно, започва естествено да разграничава доброто от злото, полезното от вредното, спасителното от греховното, и по този начин става разпознаваем и ползотворен не само за себе си, но предимно за другия, а така и за общността и обществото. Ролята на институционалната църква е да ръководи Христовите последователи в правилна посока, да ги поддържа в добро духовно състояние, да ги предпазва от предразсъдъци и всевъзможни съблазни и отклонения[7].

Прочетете още „Архимандрит Евтимий (Сапунджиев) за предизвикателствата пред християнската вяра*“ →