Архимандрит Серафим Алексиев
Но други католически писатели, като епископ Малу например, се опитват да представят нещата в съвсем друга светлина, а именно, че Тридентският събор се бил изказал в полза на непорочното зачатие, като, говорейки за първородния грях, от него изключил св. Дева Мария и че декретът на този събор върху първородния грях бил една косвена дефиниция на новия догмат. Сам папа Пий ІХ, който обявил догмата за непорочното зачатие, се позовава на Тридентския събор в своето „Апостолско послание”, издадено във връзка с обявяването на новия догмат, като казва: „… на Тридентския събор е било установено, определено и прието, че всички хора се раждат в първородния грях; обаче съборът тържествнено обявява, че, без да се гледа на всеобщността на това определение, той никак няма намерение да включи в това постановление преблажената и пренепорочна Дева Мария, майката на Господа”. Къде е истината?
Руският автор Мерзлюкин казва: „Както ще видим след малко, може би не е било съвсем така, както говори римският папа. Че на Тридентския събор е имало обсъждания и безкрайни дебати за непорочното зачатие, това е несъмнено. Несъмнено е и това, че във връзка с него са били взети решения или постановления съвършено приемливи като например всеобщата греховност – последица от Адамовото падение. Въпросът за непорочното зачатие на пресвета Дева Мария се разисквал на пета сесия на събора. Какво е било решено по този повод? Първите шест сесии били публикувани (обнародвани) в Париж в същата 1546 година, обаче в постановлението за всеобщата греховност нямало никакво „изключение” за Дева Мария. Нямало „изключение” за пречистата Дева Мария и в Парижкото издание от 1555 година, нито в сборника за съборите от de Carrawza, нито в сборника за съборите, издаден в 1550 година. Във всички тези издания, където са изложени формулировките на съборните постановления по интересуващия ни въпрос, Тридентският събор никъде не направил „изключение” за пречистата Дева Мария, когато се държало постановлението за всеобщата греховност. Едва в 1564 година в Рим, в отчета за съборите изведнъж се оказало това „изключение” за пресвета Дева Мария като неподвластна на всеобщата съдба в понасянето на последиците от прародителското прегрешение. Оттогава във всички следващи издания и официални отпечатъци се цитира постановлението на събора, съдържащо „изключението” за Дева Мария”.
Ясно е, че това „изключение“ е било отпосле вмъкнато в съборните постановления от някой ревностен и недотам добросъвестен в използването на историческите документи поддръжник на вярването в непорочното зачатие. За тази измама се хванали имакулатистите и самият папа Пий ІХ, обявителят на догмата за непорочното зачатие, за да може днес безпристрастният историк и наблюдател да констатира, че новият догмат на Римокатолическата църква от 1854 година има своите корени не в Св. Писание, нито в Св. Предание, нито в светоотеческото учение, а в заблудите на отделни монаси, изобличавани от римокатолически светци и учени мъже, в борбите за надмощие на някои ордени и в изопачаванията на историческите факти. Иначе, ако в постановленията на Тридентския събор, който за римокатолиците е вселенски, се съдържаше прочутото „изключение“, то би било равносилно на догматическо определяне безгрешността на св. Дева Мария и нейното неучастие в първородния грях и тогава би било недопустимо за католици след Тридентския събор да обсъждат този въпрос и още по-недопустимо да говорят и пишат против непорочното зачатие на майката Господня. Между това ние виждаме в историята, че и след Тридентския събор разприте не стихнали, споровете продължавали, като даже папи влизали в противоречие с други папи по този въпрос. Така например папа Пий V (1504-1552), канонизиран за светец от Римокатолическата църква, е бил противник на учението за непорочното зачатие. Александър VІІ пък бил поддръжник на непорочното зачатие.
Предпазливото държане на Тридентския събор по този спорен въпрос отначало дало известни благотворни отражения в полза на общоцърковната вяра и на древното Предание. Мнозина, даже измежду иезуитите, започнали да държат за постановлението на Тридентския събор да не се разисква по учението за непорочното зачатие. Така например иезуитът Малдонат поискал от Сорбоната през 1577 година отменяне на клетвата, която кандидатите за учени степени трябвало да дават, а именно, че ще защитават учението за непорочното зачатие, и даже се оттеглил от катедрата, която заемал, разстроен от разногласията. Белармин определил като предмет на празника „зачатие Богородично“ просто зачатието на бъдещата майка Божия, но не и качеството му на непорочно.
През ХVІІ век центърът на борбите във връзка с въпроса за непорочното зачатие се прехвърлил в Испания, където по това време орденът на иезуитите започнал да играе голяма роля. От завист към доминиканците, които се ползвали с добро име и голямо влияние сред народа, и от желание да застанат начело на целия религиозно-политически живот в Испания, иезуитите открили фронт на доминиканците, разчитайки, че могат да ги ударят най-чувствително с учението за непорочното зачатие, което доминиканците отхвърляли, стоейки на теологическите позиции на своя именит събрат – доминиканеца Тома Аквински. Вместо да обсъждат въпроса научно-богословски, иезуитите прибегнали до намесата на испанските крале, над които те имали голямо влияние като техни изповедници. По тяхна подбуда Филип ІІ обнародвал една наредба, съгласно която всички проповедници в началото на своите проповеди, трябвало да заявяват, че вярват в непорочното здачатие тъй, както вярват в реалното присъствие на Иисуса Христа в Евхаристията. Това било в очите на иезуитите едно твърде ефикасно средство да затворят устата на доминиканците-проповедници, чието влияние в Испания пречело на техните намерения. За да узаконят тези мерки и да могат да обвинят доминиканците, че се противопоставят на един догмат, те, образно казано, запретнали ръкави да получат от Рим (догматическо) определение чрез намесата на испанските крале. Но въпреки постъпките на Филип ІІІ и Филип ІV, папите Павел V и Григорий ХV отказали да се произнесат. Наследниците на св. апостол Петър се страхували от разкол. Апостолската катедра бдяла зорко да не се раздухват излишни вражди и затова здраво се придържала о своето догматическо поведение, чувствайки, че въпросът за непорочното зачатие още не е узрял за окончателно разрешение. Все пак не могли да не се направят известни отстъпки пред настояванията на испанските крале. „С един декрет на инквизицията (1617 година) Павел V забранил да се защитава публично в лекции и в проповеди твърдението, че Мария е зачената в първородния грях, а Григорий ХV, също с декрет на инквизицията, разширил тази забрана (1622 година) и върху писмата и беседите от частен характер (ne quisquam etiam in scriptis et sermonibus etiam privatis audeat asserere, quod B. Virgo in peccato concepta sit, exceptis quibus a Sede Apostolica fuerit hoc spiritualiter indultum – под последните се разбирали доминиканците, на които е било позволено да обсъждат въпроса помежду си, но не и в присъствието на други“ (Шеебен).
На испанската корона Григорий ХV отговорил, че „вечната Мъдрост още не е открила на Църквата Си сърцевината на тази тайна“ относно непорочното зачатие; „nondum aeterna Sapientia Ecclesiae suae tanti mysterii penetralia patefecit“. Тогава австрийският император Фердинанд ІІ, ръководен също от иезуитите, се намесил, използвайки своето голямо влияние. Във Виена, в църквата на иезуитите, било образувано едно братство на непорочното зачатие. Фердинанд ІІ се записал в него, застанал начело на конгрегацията и писал на папа Урбан VІІІ да издаде исканото определение. Множество малки принцове от Германия, всички ръководени от иезуитите, присъединили своите искания към това на императора. Но Урбан отказал да даде определението.
Едва папа Александър VІІ (1655-1667) направил важна отстъпка в полза на непорочното зачатие. След неговото възкачване на папския престол Филип ІV подновил своите настоявания за обявяване непорочното зачатие от страна на върховната църковна власт като задължително вярване. Иезуитът Евсевий Ниренберг отправил към новия папа молба, в началото на която той поставил една анаграма, с която се опитвал ласкателно да пророчествува, че Александър VІІ е избран от Бога да догматириза учението за непорочното зачатие. Папата не си позволил да го догматизира, но го изповядал в своята була „Sollicitudo omnium“, с което смятал да угоди на коронованите глави. Александър VІІ възстановил тържесктвената меса в деня ня зачатието на Божията майка със следното обяснение: „… душата на преблажената Дева Мария в първия момент на нейното сътворяване и съединяване с тялото е била запазена и изключена от първородния грях чрез благодатта и чрез специална привилегия от Бога предвид на бъдещите заслуги на Иисуса Христа, нейния Син и Изккупител на човечеството, и следователно в този смисъл тържествено се празнува денят на зачатието“ и пр.
С този си акт папа Александър VІІ влязъл в явно противоречие с предишните папи Инокентий ІІІ (починал 1216), Инокентий V (починал 1276) и Климент (починал 1352), които са учели, че св. Дева Мария е наследила първородния грях. Бъдещият догмат за непогрешимостта на папата, когато той говори по догматически въпроси ex cathedra, добре си подготвял пътя на узаконяване чрез тези печални исторически примери на явно противоречие между папите, изказващи се в диаметрално противоположен смисъл тъкмо по един важен въпрос на вярата!
Иезуитите употребили чудовищна енергия, за да заразят всички слоеве на обществото в католическите страни с новото лъжеучение. Те използвали разни средства – църковните катедри, печата, училищата, частните беседи и пр. Те учели вярващите, че изповядването на непорочното зачатие е едно могъщо средство да си привлечеш благоволението на св. Дева Мария и непременно да се спасиш. Техните молитвеници, съдържащи учението за непорочното зачатие и широко разпространени сред народа, подготвяли почвата за всеобщото и задължително приемане на новия догмат.
Иезуитите се опитвали да разнесат заразата даже и в православни страни. Украйна попаднала под тяхно влияние. Руската църковна власт от това време, по признанието на Мерзлюкин, недостатъчно сериозно отбивала проникването на това учение в чисто руски предели и особено в Киевската академия. С това се обяснява фактът, че Лазар Баранович, св. Димитрий Ростовски, Иоаникий Галятовски, Антоний Радивиловски и др. споделяли възгледа за непорочното зачатие. Те го и прокарвали в някои свои писания. Например св. Димитрий Ростовски в първото издание на своите бележити „Четьи Минеи“ изразил мнение в полза на непорочното зачатие. Когато обаче Всерусийският патриарх Иоаким обърнал внимание на това мнение като на латинска заблуда и предписал отказване от него, св. Димитрий със свойственото му смирение „последвал указанието на архипастира и вече не го повтарял. В същото време същият патриарх, по повод на възникналите в Москва горещи спорове по въпроса за времето на пресъществяването на светите Дарове, повдигнат също от киевските учени, обърнал внимание на всички латински новаторства, разпространявани във великоруската Църква чрез книгите на южноруските печатници. Той заповядал да се съберат тези книги; книгите се оказали с много латински заблуди; като ги разгледал и осъдил съборно, той влязъл в сношение с Изтока, просейки оттам разрешаване на въпросите, будещи недоумение. В отговор на това му изпратили съчинението на Севаста Киминита Трапезундски, в което на 273 листа се опровергават всички най-важни заблуди на латиняните и особено обстоятелно, на 100 листа, мнението за непорочното зачатие на Божията майка“ (протоиерей Александър Лебедев).
Всичко това показва, че в източноправославната Църква по това време е имало вече изработено твърдо становище по въпроса за непорочното зачатие, учението за което на Запад е все още свободно мнение, налагано обаче с голяма упоритост от иезуитите. Ала Православната църква не едва в ХVІІ-ти век се опомва да вземе отношение към непорочното зачатие. Тя още в ХІV-ти век взима неодобрителна позиция към оформящото се на Запад лъжеучение. Това протоиерей Александър Лебедев доказва много добре със следните аргументи: „В книгата „Скрижал“, изпратена в половината на ХVІІ-ти век от Иерусалимския патриарх Паисий на Всерусийския патриарх Никон, при обяснението на Богородичната песен на литургията „Достойно есть яко воистину“, за Пресветата Дева направо е казано, че „прародительна скверна бяше на ней“… Книгата „Скрижал“ е съставена в ХVІ-ти век по съчиненията на църковните писатели от предшестващите векове, а обяснението на Богородичната песен буквално с това изречение е взето направо от съчиненията на известния със своята ученост и исторически трудове Никифор Калист Ксантопул, живял в първата половина на ХІV-ти век. При обясняване на казаната песен, благоговейно изповядвайки Богородица като „честнейшую херувимъ и славнейшую безъ сравнения серафимъ“, той в същото време прави уговорка, че без да се гледа на такова превъзнасяне на Богородица – по естествено зачатие и рождение „прародительна скверна бяше на ней“.
Така Православната църква твърдо е била вече оформила учението си за участието на св. Дева Мария в първородния грях по времето, когато на Запад безконечно са спорели по този въпрос. За нея е било естествено да учи така, защото тя никога не е учела иначе. Тя имала основание за това свое становище в недвусмисленото учение на Свещеното Писание и в ясните светоотечески изказвания, че нито един човек не е изключен от първородния грях, включително и майката Господня.
Твърдото учение на Православната църква се вижда между другото и от надигащите се от време на време авторитетни гласове в защита на древното православно и светоотеческо учение против римокатолическите нововъведения. Така например Александрийският патриарх Митрофан (починал 1639) непоколебимо изповядал като официално верую на целия Изток, че Пречистата и Преблагословена Дева Мария е била очистена от всеки грях в момента на благовещението, когато Бог Дух Свети слязъл върху нея. Следователно, тя не била, както гласи новият римокатолически догмат, зачената без първородния грях, защото и родителите й и самата тя са го наследили. И Иерусалимският патриарх Доситей (починал 1707) се е изказал в същия смисъл. А неговия пример последвали много други авторитетни лица от Гръцкакта църква.
През ХVІІ век испанските крале и някои други държавни глави, които имали иезуитите за свои изповедници, направили нови постъпки пред папите Климент ХІ, Климент ХІІ и Бенедикт ХІV, за да измолят все още отказваното съгласие за обявяване непорочното зачатие като догмат на вярата. Но и сега това не станало. Все пак чувствало се, че не е далеч денят, когато иезуитите ще постигнат своята цел, тъй като те упорито и системно, не отстъпвайки пред трудностите и не отчайвайки се от неуспехите си, приучвали полека-лека всички вярващи към новото учение.
Реалните придобивки на имакулатистите през ХVІІІ век се изразяват не толкова в практически завоевания на нови терени в полза на непорочното зачатие, колкото в теоретични нови богословски обосновки на това учение. Бенедикт ХІV се опитал, още като кардинал Ламбертини в своята прочута книга върху празниците (ІІ, 15, параграф 1 и следв.) да посредничи между двете течения чрез различаването на conceptio activa и conceptio passiva, тоест на активно и пасивно зачатие у всеки човек, от които първото се отнасяло към момента на зачеването на тялото, а второто – към момента на съединяването на създаваната от Бога при всяко човешко зачатие душа с тялото. Той свързвал само с последното, тоест с conceptio passiva действието на освещаващата благодат.
Алфонсо Лигуори през същия век по друг начин защитавал непорочното зачатие. Той измислил нов аргумент. Според него, прилично било за Св. Троица да запази Мария от първородния грях: за Отца, понеже тя е Негова най-велика дъщеря, за Сина, защото тя трябвало да стане Негова майка, за Светия Дух, тъй като Той си я избрал за Своя съпруга.
Бъдещият нов догмат, по този начин, постепенно получавал своята богословска обосновка.
Така стояли работите, когато ХVІІІ-ти век слизал от историческата сцена, за да направи място на ХІХ-ти век.
Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „9. Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“, който трябва да се активира).
_________________________________________________
*Хабилитация под заглавие „Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“ в машинопис, от 1962 година.
Изображение: авторът архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източник Гугъл БГ.
Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-f


Трябва да влезете, за да коментирате.