8. Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария*

Архимандрит Серафим Алексиев

Но други католически писатели, като епископ Малу например, се опитват да представят нещата в съвсем друга светлина, а именно, че Тридентският събор се бил изказал в полза на непорочното зачатие, като, говорейки за първородния грях, от него изключил св. Дева Мария и че декретът на този събор върху първородния грях бил една косвена дефиниция на новия догмат. Сам папа Пий ІХ, който обявил догмата за непорочното зачатие, се позовава на Тридентския събор в своето „Апостолско послание”, издадено във връзка с обявяването на новия догмат, като казва: „… на Тридентския събор е било установено, определено и прието, че всички хора се раждат в първородния грях; обаче съборът тържествнено обявява, че, без да се гледа на всеобщността на това определение, той никак няма намерение да включи в това постановление преблажената и пренепорочна Дева Мария, майката на Господа”. Къде е истината?

Руският автор Мерзлюкин казва: „Както ще видим след малко, може би не е било съвсем така, както говори римският папа. Че на Тридентския събор е имало обсъждания и безкрайни дебати за непорочното зачатие, това е несъмнено. Несъмнено е и това, че във връзка с него са били взети решения или постановления съвършено приемливи като например всеобщата греховност – последица от Адамовото падение. Въпросът за непорочното зачатие на пресвета Дева Мария се разисквал на пета сесия на събора. Какво е било решено по този повод? Първите шест сесии били публикувани (обнародвани) в Париж в същата 1546 година, обаче в постановлението за всеобщата греховност нямало никакво „изключение” за Дева Мария. Нямало „изключение” за пречистата Дева Мария и в Парижкото издание от 1555 година, нито в сборника за съборите от de Carrawza, нито в сборника за съборите, издаден в 1550 година. Във всички тези издания, където са изложени формулировките на съборните постановления по интересуващия ни въпрос, Тридентският събор никъде не направил „изключение” за пречистата Дева Мария, когато се държало постановлението за всеобщата греховност. Едва в 1564 година в Рим, в отчета за съборите изведнъж се оказало това „изключение” за пресвета Дева Мария като неподвластна на всеобщата съдба в понасянето на последиците от прародителското прегрешение. Оттогава във всички следващи издания и официални отпечатъци се цитира постановлението на събора, съдържащо „изключението” за Дева Мария”.

Ясно е, че това „изключение“ е било отпосле вмъкнато в съборните постановления от някой ревностен и недотам добросъвестен в използването на историческите документи поддръжник на вярването в непорочното зачатие. За тази измама се хванали имакулатистите и самият папа Пий ІХ, обявителят на догмата за непорочното зачатие, за да може днес безпристрастният историк и наблюдател да констатира, че новият догмат на Римокатолическата църква от 1854 година има своите корени не в Св. Писание, нито в Св. Предание, нито в светоотеческото учение, а в заблудите на отделни монаси, изобличавани от римокатолически светци и учени мъже, в борбите за надмощие на някои ордени и в изопачаванията на историческите факти. Иначе, ако в постановленията на Тридентския събор, който за римокатолиците е вселенски, се съдържаше прочутото „изключение“, то би било равносилно на догматическо определяне безгрешността на св. Дева Мария и нейното неучастие в първородния грях и тогава би било недопустимо за католици след Тридентския събор да обсъждат този въпрос и още по-недопустимо да говорят и пишат против непорочното зачатие на майката Господня. Между това ние виждаме в историята, че и след Тридентския събор разприте не стихнали, споровете продължавали, като даже папи влизали в противоречие с други папи по този въпрос. Така например папа Пий V (1504-1552), канонизиран за светец от Римокатолическата църква, е бил противник на учението за непорочното зачатие. Александър VІІ пък бил поддръжник на непорочното зачатие.

Предпазливото държане на Тридентския събор по този спорен въпрос отначало дало известни благотворни отражения в полза на общоцърковната вяра и на древното Предание. Мнозина, даже измежду иезуитите, започнали да държат за постановлението на Тридентския събор да не се разисква по учението за непорочното зачатие. Така например иезуитът Малдонат поискал от Сорбоната през 1577 година отменяне на клетвата, която кандидатите за учени степени трябвало да дават, а именно, че ще защитават учението за непорочното зачатие, и даже се оттеглил от катедрата, която заемал, разстроен от разногласията. Белармин определил като предмет на празника „зачатие Богородично“ просто зачатието на бъдещата майка Божия, но не и качеството му на непорочно.

През ХVІІ век центърът на борбите във връзка с въпроса за непорочното зачатие се прехвърлил в Испания, където по това време орденът на иезуитите започнал да играе голяма роля. От завист към доминиканците, които се ползвали с добро име и голямо влияние сред народа, и от желание да застанат начело на целия религиозно-политически живот в Испания, иезуитите открили фронт на доминиканците, разчитайки, че могат да ги ударят най-чувствително с учението за непорочното зачатие, което доминиканците отхвърляли, стоейки на теологическите позиции на своя именит събрат – доминиканеца Тома Аквински. Вместо да обсъждат въпроса научно-богословски, иезуитите прибегнали до намесата на испанските крале, над които те имали голямо влияние като техни изповедници. По тяхна подбуда Филип ІІ обнародвал една наредба, съгласно която всички проповедници в началото на своите проповеди, трябвало да заявяват, че вярват в непорочното здачатие тъй, както вярват в реалното присъствие на Иисуса Христа в Евхаристията. Това било в очите на иезуитите едно твърде ефикасно средство да затворят устата на доминиканците-проповедници, чието влияние в Испания пречело на техните намерения. За да узаконят тези мерки и да могат да обвинят доминиканците, че се противопоставят на един догмат, те, образно казано, запретнали ръкави да получат от Рим (догматическо) определение чрез намесата на испанските крале. Но въпреки постъпките на Филип ІІІ и Филип ІV, папите Павел V и Григорий ХV отказали да се произнесат. Наследниците на св. апостол Петър се страхували от разкол. Апостолската катедра бдяла зорко да не се раздухват излишни вражди и затова здраво се придържала о своето догматическо поведение, чувствайки, че въпросът за непорочното зачатие още не е узрял за окончателно разрешение. Все пак не могли да не се направят известни отстъпки пред настояванията на испанските крале. „С един декрет на инквизицията (1617 година) Павел V забранил да се защитава публично в лекции и в проповеди твърдението, че Мария е зачената в първородния грях, а Григорий ХV, също с декрет на инквизицията, разширил тази забрана (1622 година) и върху писмата и беседите от частен характер (ne quisquam etiam in scriptis et sermonibus etiam privatis audeat asserere, quod B. Virgo in peccato concepta sit, exceptis quibus a Sede Apostolica fuerit hoc spiritualiter indultum – под последните се разбирали доминиканците, на които е било позволено да обсъждат въпроса помежду си, но не и в присъствието на други“ (Шеебен).

На испанската корона Григорий ХV отговорил, че „вечната Мъдрост още не е открила на Църквата Си сърцевината на тази тайна“ относно непорочното зачатие; „nondum aeterna Sapientia Ecclesiae suae tanti mysterii penetralia patefecit“. Тогава австрийският император Фердинанд ІІ, ръководен също от иезуитите, се намесил, използвайки своето голямо влияние. Във Виена, в църквата на иезуитите, било образувано едно братство на непорочното зачатие. Фердинанд ІІ се записал в него, застанал начело на конгрегацията и писал на папа Урбан VІІІ да издаде исканото определение. Множество малки принцове от Германия, всички ръководени от иезуитите, присъединили своите искания към това на императора. Но Урбан отказал да даде определението.

Едва папа Александър VІІ (1655-1667) направил важна отстъпка в полза на непорочното зачатие. След неговото възкачване на папския престол Филип ІV подновил своите настоявания за обявяване непорочното зачатие от страна на върховната църковна власт като задължително вярване. Иезуитът Евсевий Ниренберг отправил към новия папа молба, в началото на която той поставил една анаграма, с която се опитвал ласкателно да пророчествува, че Александър VІІ е избран от Бога да догматириза учението за непорочното зачатие. Папата не си позволил да го догматизира, но го изповядал в своята була „Sollicitudo omnium“, с което смятал да угоди на коронованите глави. Александър VІІ възстановил тържесктвената меса в деня ня зачатието на Божията майка със следното обяснение: „… душата на преблажената Дева Мария в първия момент на нейното сътворяване и съединяване с тялото е била запазена и изключена от първородния грях чрез благодатта и чрез специална привилегия от Бога предвид на бъдещите заслуги на Иисуса Христа, нейния Син и Изккупител на човечеството, и следователно в този смисъл тържествено се празнува денят на зачатието“ и пр.

С този си акт папа Александър VІІ влязъл в явно противоречие с предишните папи Инокентий ІІІ (починал 1216), Инокентий V (починал 1276) и Климент (починал 1352), които са учели, че св. Дева Мария е наследила първородния грях. Бъдещият догмат за непогрешимостта на папата, когато той говори по догматически въпроси ex cathedra, добре си подготвял пътя на узаконяване чрез тези печални исторически примери на явно противоречие между папите, изказващи се в диаметрално противоположен смисъл тъкмо по един важен въпрос на вярата!

Иезуитите употребили чудовищна енергия, за да заразят всички слоеве на обществото в католическите страни с новото лъжеучение. Те използвали разни средства – църковните катедри, печата, училищата, частните беседи и пр. Те учели вярващите, че изповядването на непорочното зачатие е едно могъщо средство да си привлечеш благоволението на св. Дева Мария и непременно да се спасиш. Техните молитвеници, съдържащи учението за непорочното зачатие и широко разпространени сред народа, подготвяли почвата за всеобщото и задължително приемане на новия догмат.

Иезуитите се опитвали да разнесат заразата даже и в православни страни. Украйна попаднала под тяхно влияние. Руската църковна власт от това време, по признанието на Мерзлюкин, недостатъчно сериозно отбивала проникването на това учение в чисто руски предели и особено в Киевската академия. С това се обяснява фактът, че Лазар Баранович, св. Димитрий Ростовски, Иоаникий Галятовски, Антоний Радивиловски и др. споделяли възгледа за непорочното зачатие. Те го и прокарвали в някои свои писания. Например св. Димитрий Ростовски в първото издание на своите бележити „Четьи Минеи“ изразил мнение в полза на непорочното зачатие. Когато обаче Всерусийският патриарх Иоаким обърнал внимание на това мнение като на латинска заблуда и предписал отказване от него, св. Димитрий със свойственото му смирение „последвал указанието на архипастира и вече не го повтарял. В същото време същият патриарх, по повод на възникналите в Москва горещи спорове по въпроса за времето на пресъществяването на светите Дарове, повдигнат също от киевските учени, обърнал внимание на всички латински новаторства, разпространявани във великоруската Църква чрез книгите на южноруските печатници. Той заповядал да се съберат тези книги; книгите се оказали с много латински заблуди; като ги разгледал и осъдил съборно, той влязъл в сношение с Изтока, просейки оттам разрешаване на въпросите, будещи недоумение. В отговор на това му изпратили съчинението на Севаста Киминита Трапезундски, в което на 273 листа се опровергават всички най-важни заблуди на латиняните и особено обстоятелно, на 100 листа, мнението за непорочното зачатие на Божията майка“ (протоиерей Александър Лебедев).

Всичко това показва, че в източноправославната Църква по това време е имало вече изработено твърдо становище по въпроса за непорочното зачатие, учението за което на Запад е все още свободно мнение, налагано обаче с голяма упоритост от иезуитите. Ала Православната църква не едва в ХVІІ-ти век се опомва да вземе отношение към непорочното зачатие. Тя още в ХІV-ти век взима неодобрителна позиция към оформящото се на Запад лъжеучение. Това протоиерей Александър Лебедев доказва много добре със следните аргументи: „В книгата „Скрижал“, изпратена в половината на ХVІІ-ти век от Иерусалимския патриарх Паисий на Всерусийския патриарх Никон, при обяснението на Богородичната песен на литургията „Достойно есть яко воистину“, за Пресветата Дева направо е казано, че „прародительна скверна бяше на ней“… Книгата „Скрижал“ е съставена в ХVІ-ти век по съчиненията на църковните писатели от предшестващите векове, а обяснението на Богородичната песен буквално с това изречение е взето направо от съчиненията на известния със своята ученост и исторически трудове Никифор Калист Ксантопул, живял в първата половина на ХІV-ти век. При обясняване на казаната песен, благоговейно изповядвайки Богородица като „честнейшую херувимъ и славнейшую безъ сравнения серафимъ“, той в същото време прави уговорка, че без да се гледа на такова превъзнасяне на Богородица – по естествено зачатие и рождение „прародительна скверна бяше на ней“.

Така Православната църква твърдо е била вече оформила учението си за участието на св. Дева Мария в първородния грях по времето, когато на Запад безконечно са спорели по този въпрос. За нея е било естествено да учи така, защото тя никога не е учела иначе. Тя имала основание за това свое становище в недвусмисленото учение на Свещеното Писание и в ясните светоотечески изказвания, че нито един човек не е изключен от първородния грях, включително и майката Господня.

Твърдото учение на Православната църква се вижда между другото и от надигащите се от време на време авторитетни гласове в защита на древното православно и светоотеческо учение против римокатолическите нововъведения. Така например Александрийският патриарх Митрофан (починал 1639) непоколебимо изповядал като официално верую на целия Изток, че Пречистата и Преблагословена Дева Мария е била очистена от всеки грях в момента на благовещението, когато Бог Дух Свети слязъл върху нея. Следователно, тя не била, както гласи новият римокатолически догмат, зачената без първородния грях, защото и родителите й и самата тя са го наследили. И Иерусалимският патриарх Доситей (починал 1707) се е изказал в същия смисъл. А неговия пример последвали много други авторитетни лица от Гръцкакта църква.

През ХVІІ век испанските крале и някои други държавни глави, които имали иезуитите за свои изповедници, направили нови постъпки пред папите Климент ХІ, Климент ХІІ и Бенедикт ХІV, за да измолят все още отказваното съгласие за обявяване непорочното зачатие като догмат на вярата. Но и сега това не станало. Все пак чувствало се, че не е далеч денят, когато иезуитите ще постигнат своята цел, тъй като те упорито и системно, не отстъпвайки пред трудностите и не отчайвайки се от неуспехите си, приучвали полека-лека всички вярващи към новото учение.

Реалните придобивки на имакулатистите през ХVІІІ век се изразяват не толкова в практически завоевания на нови терени в полза на непорочното зачатие, колкото в теоретични нови богословски обосновки на това учение. Бенедикт ХІV се опитал, още като кардинал Ламбертини в своята прочута книга върху празниците (ІІ, 15, параграф 1 и следв.) да посредничи между двете течения чрез различаването на conceptio activa и conceptio passiva, тоест на активно и пасивно зачатие у всеки човек, от които първото се отнасяло към момента на зачеването на тялото, а второто – към момента на съединяването на създаваната от Бога при всяко човешко зачатие душа с тялото. Той свързвал само с последното, тоест с conceptio passiva действието на освещаващата благодат.

Алфонсо Лигуори през същия век по друг начин защитавал непорочното зачатие. Той измислил нов аргумент. Според него, прилично било за Св. Троица да запази Мария от първородния грях: за Отца, понеже тя е Негова най-велика дъщеря, за Сина, защото тя трябвало да стане Негова майка, за Светия Дух, тъй като Той си я избрал за Своя съпруга.

Бъдещият нов догмат, по този начин, постепенно получавал своята богословска обосновка.

Така стояли работите, когато ХVІІІ-ти век слизал от историческата сцена, за да направи място на ХІХ-ти век.

Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „9. Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“, който трябва да се активира).

_________________________________________________

*Хабилитация под заглавие „Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“ в машинопис, от 1962 година.

Изображение: авторът архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-f

Шести, седми и осми член*

Текст на шести член

И възлезе на небесата и седи отдясно на Отца

Въпрос: Кои посочки от Св. Писание са ползвали отците на Първия вселенски събор, за да изработят шестия член на Символа на вярата?

Отговор: Ползвали са Послание до Ефесяни 4:10, където авторът пише: „Слезлият е Същият, Който се и възкачи по-горе от всички небеса, за да изпълни всичко” и Послание до Евреите 8:1 – „Имаме такъв Първосвещеник, Който седна отдясно на престола на величието в небесата”.

Въпрос: С божествената Си или с човешката Си природа се е възнесъл Иисус Христос?

Отговор: С човешката. С божествената Си природа, като Бог, Той винаги е пребивавал и пребивава на небесата.

Въпрос: По какъв начин Иисус Христос седи отдясно на Отца?

Отговор: Тук се разбира не буквално, а в духовен смисъл. Тоест Иисус Христос има еднакво могъщество и слава с Бог Отец.

Текст на седми член

И пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви, и царството Му не ще има край

Въпрос: Къде е казано за бъдещото пришествие на Иисус Христос?

Отговор: „Този Иисус, Който се възнесе от вас на небето, ще дойде по същия начин, както Го видяхте да отива на небето” (Деян. 1:11). Това казали два ангели на апостолите, докато гледали нагоре как се възнася Христос.

Въпрос: А относно бъдещия съд Христов?

Отговор: За него говори Иисус Христос: „Недейте се чуди на това; защото иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божи и ще излязат: които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане” (Иоан 5:28-29). А пък Архангел Гавриил казал на Пресвета Богородица, че царството Му не ще има край (Лука 1:32-33).

Въпрос: Бъдещото пришествие като първото ли ще бъде?

Отговор: Коренно различно от първото, което било в скромност. Той ще дойде в славата Си, и всички свети Ангели с Него” (Мат. 25:31).

Въпрос: Всички хора ли ще съди?

Отговор: Всички, без изключение – от Адам до свършека на света.

Въпрос: Как ще ги съди?

Отговор: Съвестта на всеки човек ще се открои пред всички едновременно и ще се разкрият не само всички дела, които човек е направил през живота си на земята, но и всички казани думи, тайни желания и помисли, а така също ще се разкрие и постоянното настроение на неговото сърце и направлението на волята: към добро, или към зло се движи (1 Кор. 4:5).

Въпрос: Нима наистина ще ни осъди и за хулни думи или мисли?

Отговор: Без съмнение ще ни осъди, ако не ги премахнем от съвеста си чрез покаяние, вяра и изправление към достоен, честен живот (Мат. 12:36).

Въпрос: Скоро ли ще бъде това Второ пришествие?

Отговор: Това е неизвестно: ето защо е нужно да живеем така, та да бъдем винаги за това готови. „И тъй, бъдете будни, защото не знаете ни деня, ни часа, когато ще дойде Син Човечески” – говори Иисус Христос.

Въпрос: Все пак, не са ли дадени някои признаци, по които да се познае наближаването на Второто пришествие?

Отговор: Има някои признаци в Библията, а именно: намалямането на вярата и любовта между хората, умножаването на пороците и бедствията, Евангелието ще се проповядва навсякъде по земята, появяването на Антихриста (Мат. 24 глава).

Въпрос: Що е това Антихрист?

Отговор: Противник на Христа, който ще се старае с всички сили да заличи християнството, но вместо това, сам ще загине от блясъка на Христовото пришествие (2 Сол. 2:8).

Текст на осми член

И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и славим наравно с Отца и Сина и Който е говорил чрез пророците

Въпрос: В какъв смисъл Светия Дух e назован в Символа на вярата „Господ”?

Отговор: В същия, както и Синът Божи. Тоест, като истински Бог.

Въпрос: Доказва ли се това от Свещеното Писание?

Отговор: Разбира се. Това става ясно от думите на св. апостол Петър, който, когато изобличавал Ананий, казал: „Ананий, защото Сатаната изпълни сърцето ти да излъжеш Духа Светаго?… Ти излъга не човеци, а Бога” (Деяния на светите апостоли 5:3-4).

Въпрос: Как да се разбира, че Светия Дух е животворящ?

Отговор: В смисъл, че Светия Дух заедно с Отца и Сина дава на тварите живот, особено духовен живот на човека.

Въпрос: Откъде знаем, че Светия Дух изхожда от Отца?

Отговор: Това знаем от св. апостол и евангелист Иоан Богослов, който пише: „А кога дойде Утешителят, Когото Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, Който изхожда от Отца, Той ще свидетелства за Мене” (Иоан 15:26).

Въпрос: Учението за Светия Дух може ли да бъде подложено на изменения и допълнения?

Отговор: Не може, защото:

– Православната църква в своето учение за Него повтаря точните думи на Самия Иисус Христос, а те, без съмнение, са достатъчно и съвършено доказателство за истината;

– Вторият вселенски събор (Константинопол, 381 година) бил свикан именно относно учението за Светия Дух и неговите решения по този въпрос били задоволителни. На същия форум Символът на вярата бил приет единодушно – това тогава признала и Римокатолическата църква, така че на Третия вселенски събор (Ефес, 431 година) със седмо правило забранили да се съставя нов Символ на вярата. Много по-късно Римокатолическата църква започва да учи, че Светия Дух изхожда от Отца и Сина. Това учение не прави разлика между вечното изхождане на Светия Дух от Отца и временното Му изпращане от Отца чрез Сина. Православната църква учи, че Светия Дух изхожда вечно само от Отца, а се изпраща в света не само от Отца, но и от Сина, или по-точно – чрез Сина.

Въпрос: Откъде е видно, че на Светия Дух трябва да се покланяме и да Го прославяме, наравно с Отца и Сина?

Отговор: От Евангелието от Матей 28:19. Там Самият Иисус казва: „… ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа”.

Въпрос: Докажете от Св. Писание, че Св. Дух е говорил чрез пророците.

Отговор: Това е видно от думите на св. апостол Петър: „Защото никога по човешка воля не е изречено пророчество, но от Дух Свети просветявани са говорили светите Божии човеци” (2 Петр. 1:21). Светия Дух говорил и чрез апостолите (вж. 1 Петр. 1:12).

Въпрос: По какъв начин Светия Дух се открил на хората?

Отговор: Той слязъл във вид на огнени езици над апостолите на празника Петдесетница в Иерусалим. Това бил петдесетият ден след възкресението на Христа.

Въпрос: А сега, в момента, как се дава на хората?

Отговор: Чрез усърдна молитва и посредством тайнствата. „Не знаете ли, че вие (тоест всички хора – скоби мои Д. Б.) сте храм Божи и Духът Божи живее във вас?” (1 Коринтяни 3:16). Тук св. апостол Павел казва, че във всеки човек Св. Дух пребивава (независимо дали признава Христа или не, дали е от тази вяра, или от някоя друга), но хората могат да бъдат истински причастни към Него, когато признават християнството, учили са за Христа, вярват в Него като Бог и живеят съгласно християнската вяра в този временен веществен свят. Тук, на тази земя, която не е истинската ни родина, ние се подготвяме за бъдещия вечен живот, който ще протече съгласно това, което тук сме посяли.

Въпрос: Кои са най-важните дарове за хората от Светия Дух?

Отговор: Това са: дух на страх от Бога, дух на сила, дух на премъдрост и разум, дух на съвет и крепост, дух на знание и благочестие във висша степен (Исаия 11:1-3).

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „Девети член“, който трябва да се активира).

_____________________________________________________

*Съставител Драган Бачев

Изображение: съставителят Драган Бачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7N

Втори член*

Текст на втори член

И в един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало.

Въпрос: Как да се разбират имената „Иисус Христос”, „Син Божи”?

Отговор: Син Божи се нарича Второто Лице на Св. Троица. С името „Иисус” Син Божи е назован, когато е роден на земята преди малко повече от две хиляди години. Христос Го нарекли Неговите пророци, когато предсказвали за Неговото пришествие на земята.

Въпрос: Какво означава името „Иисус”?

Отговор: Означава Спасител. Това име е произнесено от Архангел Гавриил и е дадено на Сина Божи при Неговото раждане на земята, понеже Той е роден, за да спаси човечеството.

Въпрос: А какво означава името „Христос”?

Отговор: Означава Помазаник. Това име е дошло от помазването на свещениците с миро, чрез което се предават даровете на Св. Дух.

Въпрос: Само Иисус Христос ли се нарича Помазаник?

Отговор: Не. Помазаници в древността били царете, първосвещениците и пророците. Иисус Христос се назовава Помазаник, защото в Неговата човешка природа са безкрайно преподадени даровете на Св. Дух и по този начин на Него в най-голяма степен принадлежи това название Помазаник: знанието на Пророк, светостта на Първосвещеник и могъщестгвото на Цар.

Въпрос: А как да разбираме другото Му название: „Господ”?

Отговор: В смисъл, че Той е истински Бог. Защото името „Господ” е едно от имената на Бога.

Въпрос: Как говори Св. Писание за божеството на Иисус Христос, Сина Божи?

Отговор: Вж. Евангелие от Иоан 1:1.

Въпрос: Защо е наречен още „Единородния”?

Отговор: С него се означава тъкмо това, че Той е Синът Божи, роден от съществото на Бог Отец; и ето защо е Едно Същество с Бог Отец; следователно без всякакво сревнение превъзхожда духовно-ангелския свят и хората, които са синове Божии по благодат (вж. Иоан 1:12).

Въпрос: В Св. Писание Иисус Христос наречен ли е Единородния?

Отговор: Да, св. апостол и евангелист Иоан Богослов го назовава така в Евангелието си – Иоан 1:14, 18.

Въпрос: Защо е казано в Символа на вярата „роден от Отца”?

Отговор: С това се изобразява личното свойство на Второто Лице на Св. Троица, което Го отличава от другите две Лица.

Въпрос: Защо е казано още, че е роден преди всички векове?

Отговор: За да не се мисли, че е имало време, когато Синът Божи Го е нямало. Или иначе казано, с това се изобразява, че Иисус Христос е вечният Син Божи, както е вечен Бог Отец (тоест Първото Лице на Св. Троица).

Въпрос: Какво означават думите „Светлина от Светлина”?

Отговор: Ще отговорим с думите на св. Константин-Кирил Философ. Когато бил при сарацините с апологетична мисия, а те го питали: „Какъв е Този ваш Бог, едно Същество в три Лица”?, отговорил: „Погледнете слънцето. В него има три неща: кръг, светлина и топлина. Слънчевият кръг е подобен на Бог Отец и понеже кръгът няма нито начало, нито край, така и Бог е безначален и безкраен. И както от слънчевия кръг излизат топлината и светлината, така и от Бог Отец се ражда Син и изхожда Св. Дух. Слънцето се състои от кръг, светлина и топлина, но дели ли се то на три слънца? А всяко едно от тези три неща си има свои особени свойства”. Или казано: гледайки слънцето, виждаме светлина; от нея се раждат слънчевите лъчи, които стоплят, но те и светлината са неразделни, една природа. Подобно на това, Отец е вечна Светлина (1 Иоан 1:5); от Него се ражда Синът Божи, Който е също така вечна Светлина, но Бог Отец и Бог Син Божи е една вечна Светлина, неразделна, едно божествено естество.

Въпрос: Какво означават думите „Бог истинен от Бога истинен?

Отговор: Това означава, че Синът Божи е Бог в същия смисъл, както и Бог Отец.

Въпрос: Докажете чрез Св. Писание.

Отговор: Св. апостол и евангелист Иоан Богослов казва: „Знаем също, че Син Божи дойде и ни даде светлина и разум, да познаем истиннаго Бога; и ние пребъдваме в истиннаго Бога – Неговия Син Иисуса Христа. Той е истински Бог и живот вечен” (1 Иоан 5:20).

Въпрос: Добре, но защо в Символа на вярата е прибавено: „роден, несътворен” за Сина Божи?

Отговор: За да бъде изобличен Арий, който бил осъден на Първия Вселенски събор, състоял се през 325 г. в Никея. Вече казахме за него, че той учел за сътвореността на Сина Божи.

Въпрос: А какво означава „единосъщен на Отца”?

Отговор: Синът Божи и Бог Отец са от едно същество. Още казахме преди малко за аналогията с хората – има хиляди, милиони човеци, но всичките те са единосъщни, от същността ЧОВЕК. Например на един стадион има 50 000 души, но се разбира същността ЧОВЕК. Или, което е все същото: говорим за същността ЧОВЕК, а се разбират в случая 50-те хиляди. Ние не можем да вникнем в тайните на Бога. Дадено ни е толкова, колкото да се спасим. Затова вярваме по свидетелството на Св. Писание. Така че „единосъщен на Отца” означава, че Синът Божи е едно и също същество с Бог Отец.

Въпрос: Как говори за това Св. Писание?

Отговор: Сам нашият Господ казва: „Аз и Отец едно сме” (Иоан 10:30).

Въпрос: Какво показват думите „чрез Когото всичко е станало?”

Отговор: Това, че Отец всичко е сътворил заедно със Своя Син – като вечна Своя премъдрост и вечно Свое Слово. За Словото (тоест Синът Божи – въплътеното в определен исторически момент Второ Лице на Св. Троица) св. апостол и евангелист Иоан Богослов казва: „Всичко чрез него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало” (Иоан 1:3).

Въпрос: Защо за нас е толкова потребно да вярваме в това, че Синът Божи е равнопоставен на Твореца на универзума?

Отговор: Защото Той донесе на човечеството учение, изискващо борба против човешката греховна природа, надследена от първородния грях, и против този свят (Иоан 15:19), а и понеже на човечеството е било открито, че „Тоя, Който е във вас, е по-голям от оногова, който е в света” (1 Иоан 4:4).

Въпрос: Как точно се е случило появяването на първородния грях?

Отговор: Поради гордостта си, изявена в грехопадението, първият човек се лишил от Божията благодат, която укрепявала естествените му сили и ги насочвала към добро. Ала не само в изгубване на благодатта се изразило обедняването му вследствие грехопадението, но и в положително повреждане на природата му, тоест в „появяването в душата му – според Апостола – друг закон, който воюва против закона и ума“ (Римл. 7:23) и който закон се отразил гибелно и върху телесния му, и върху духовния му живот.

Въпрос: Какви са били последиците от грехопадението?

Отговор: Последиците от грехопадението, описано в Битие 3 гл. са били съдбоносни както за телесната, така и за духовната природа на човека. Човекът се намирал до грехопадението в пълна хармония с Бога, с околната природа и със себе си. Между тялото и душата му нямало никакви борби, никакви противоречия. Никакви страсти не са го смущавали. Никакви болести и страдания не го измъчвали. Тялото му било прекрасен храм на чистата му душа и на благодатта, живееща в него. Но след грехопадението хармонията у човека с Бога, с околната природа и със себе си се нарушила. В него самия настъпил хаос. Грехът породил всякаква похот, тялото започнало да желае противното на духа. То станало достъпно за страданията, болестите и смъртта. Можейки да не умира, понеже Бог го е създал за безсмъртие, то сега било осъдено на смърт, за да не се увековечи злото. Така не Бог, а грехът породил смъртта.

Въпрос: Какво станало с човека след грехопадението?

Отговор: Образът Божи у човека дълбоко се помрачил, без обаче да изчезне напълно, което личи от обстоятелството, че и след грехопадението за човека се говори като за образ Божи (Бит. 9:6; 1 Кор. 11:7; Иак.3:9). Дарбите на душата, в които този образ Божи е бил отразен, също се извратили, но без да бъдат унищожени съвсем. Разумът потъмнял за богообщуването, ала в него оставал стремежът към истината като някаква малка неугасима светлинка. Сърцето сe покварило и объркало в отличаването на истинското щастие от лъжовното. То се увлякло по греховни удоволствия и самото то станало извор на всевъзможни грехове (Мат. 15:19) и на съпътстващите ги беди и злочестини.Но у него все още горял копнежът по загубеното блаженство. Волята се разстроила и развратила, покорявайки се доброволно на изкусителя вместо на Бога, но у нея не угаснало все пак влечението към доброто, в нея се запазила свободата на самоопределението.

Въпрос: Бил ли е напълно унищожен образа Божи у човека?

Отговор: Не, разбира се. Има неунищожени от грехопадението и неунищожими остатъци от Божия образ у човека и с това се обяснява възможността за богообщуване и след грехопадението. Бог се откривал на човека и след катастрофата в рая  и му давал заповеди с поръчението те да бъдат изпълнявани. Божественото откровение ни представя падналия човек като отговорен за своите действия (Рим. 1:18-23; 2:11-15), защото, макар и поробен от греха (Иоан 8:34), той не е загубил способността да различава доброто от злото и с дълбоко вроденото в него вътрешно влечение на сърцето си да предпочита първото пред второто. „Ако поискате и послушате, ще ядете благата земни; ако пък се отречете и упорствувате, меч ще ви изтреби“ (Ис. 1:19-20). Сам Бог говори на Каин, подчертавайки неизгубената напълно способност за побеждаване на изкушенията: „Ако… не правиш добро, грехът стои при вратата; той те влече към себе си, но ти владей над него“(Бит. 4:7). Особено силно е подчертана запазената и след грехопадението у човека способност на избор между доброто и злото в следните думи на Моисей: „Живот и смърт аз ти предложих, благословия и проклятие. Избери живота, за да живееш ти и потомството ти“ (Втор. 30:19).

Въпрос: Нека да поговорите за греха като първороден.

Отговор: Грехът на първия човек бил негов личен грях. Но той не е бил без значение за потомците му, тъй като преминал върху тях като греховно състояние с всичките си тежки последици. Този преминал върху потомството Адамов грях се нарича прародителски грях или първороден грях.

Въпрос: Какво е учението на Православната църква за първородния грях?

Отговор: В своето учение за първородния грях Православната църква различава:

а) самия грях,

б)  неговите последици в човеците.

Под названието прародителски грях в самите прародители се разбира и грехът им, и заедно с него онова греховно състояние на тяхната природа, в което те влезли чрез този грях, а в нас, техните потомци, се разбира собствено само греховното състояние на нашата природа, с което, и в което ние се раждаме. А под последици на първородния грях Църквата разбира същите онези последици, които създал грехът на прародителите непосредствено в тях и които минават от тях върху нас, каквито са: помрачаването на разума, извращаването на волята, телесните болести, смъртта и пр. Това различаване на първородния грях и неговите последици трябва твърдо да се помни особено в някои случаи, за да се разбира правилно учението на Православната църква. Например тя учи, че кръщението изглажда, унищожава в нас първородния грях; това значи, че то очиства собствено греховността на нашата природа, която сме наследили от прародителите, че чрез кръщението ние излизаме от греховното състояние, преставаме да сме по естество чеда на Божия гняв, тоест виновни пред Бога, ставаме съвършено чисти и невинни пред Него с благодатта на Св. Дух вследствие заслугите на нашия Изкупител. Но то не значи, че кръщението е унищожило в нас самите последици от първородния грях: склонността повече към злото отколкото към доброто, болестите, смъртта и др. понеже всички казани последици остават и във възродените хора, както свидетелствуват опитът и словото Божие (Рим. 7:23).

Въпрос: Какво станало с човеците след Адам и Ева?

Отговор: Грехът на първите човеци Адам и Ева, от които произхожда целият човешки род, се предал като греховно състояние на всички последващи поколения. Предаването на греховната зараза става чрез раждането на потомството, което заедно с прародителите солидарно носи в съдбата си последиците от грехопадението. Това положение произлиза от обстоятелството, че грехът е не само един акт на волята, но също така и едно състояние на лошотия, което е последица от този акт. Грехът следователно не е едно просто нарушаване на заповедта, но той поражда едно състояние на греховност. Това състояние на греховност, произлязло чрез падението на първия човек и предавано на всички естествени деца на Адам, е първородният грях, наследственият грях; той отпечатва върху всички хора белега на развалата на човешката природа. Не е възможно иначе, защото както от заразения извор естествено тече заразен поток, така и от родоначалника, заразен от греха и поради това смъртен, естествено произлиза заразено от греха и поради това, смъртно поколение.

Въпрос: Къде е посочена вярата на Православната църква относно всичко, станало с първия човек след сътворението му?

Отговор: Тази вяра на Православната църква относно блаженото състояние на първия човек (мъж и жена) в рая, грехопадението му и разпространяването на първия грях върху неговото потомство чрез раждането е изразена накратко така в Посланието на патриарсите на източната католическа Църква за православната вяра, чл. 6: „Вярваме, че първият човек, сътворен от Бога, е паднал в рая във времето, когато престъпил Божията заповед, като тръгнал по коварния съвет на змията, и че оттук се разпространил прародителският грях по приемство върху цялото потомство, тъй че няма ни един между родените по плът, който да е свободен от този товар и да не усеща последиците от падението в този живот. А товар и последици от падението ние наричаме не самия грях, каквито са: нечестието, богохулството, убийството, омразата и всичко друго, което произлиза от злото човешко сърце, противно на Божията воля, а не от природата, – (защото мнозина праотци, пророци и други безброй, както в Стария, така и в Новия Завет мъже, така също божественият Предтеча и предимно Майката на Бога Слово и Приснодева Мария са били непричастни към тези, така и към други подобни грехове), – но лесното скланяне към грях и онези нещастия, с които Божественото правосъдие наказало човека за неговото непослушание, каквито са изнурителните трудове, скърбите, телесните немощи, родилните болки, тежкият временен живот на земята на странствуването и най-сетне телесната смърт“.

Въпрос: Може ли да го кажете с по-обикновени думи?

Отговор: Цялото човечество е наследило родилните болки, болестите, остаряването, изнурителните трудове, скърбите и много други, докато се стигне и до телесната смърт. Всички хора от всички времена са подвластни на тези неприятности, които ги имат, заради греха на прародителите. А гордостта, завистта, омразата, нечестието, богохулството, коварството, интригантството и много други, на които не са били подвластни много старозаветни и новозаветни праведници, много дивни Божии угодници и подвижници, са състояния, внушавани от злите духовни същества, дяволите. Човекът трябва да се бори с всички сили срещу домогванията на тези лукави и лоши ангели, чиято цел е да привличат към себе си хората, за да участват като осъдени заедно с тях във вечността.

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „Трети член“, който трябва да се активира)

__________________________________

*Съставител Драган Бачев

Изображение: съставителят Драган Бачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7O

Тайната на богопознанието – продължение 11 и край

Извори

Блажени Августин, За Царството Божие, PL, t. 41.

Аристотел, Метафизика.

Атинагор, Молба (пратеничество) за християните, PG, t. 6, col. 889-972.

Св. Атанасий Велики, Слово против езичниците, PG, t. 25, col. 3-95; Слово за въплъщението на Бог-Слово, PG, t. 25, col. 95-198; Апология против арианите, PG, t. 25, col. 247-410; Послание за постановленията на Никейския събор, PG, t. 25, col. 415-476; Читири слова против арианите, PG, t. 26, col. 11-526; Четири послания до Тмуитския епископ Серапион, PG, t. 26, col. 529-676; Послание за съборите в Аримина, Италия и Селевкия в Исаврия, PG, t. 26, col. 681-794.

Св. Василий Велики, Шестоднев, PG, t. 29, col. 3-208; Беседи върху псалмите, PG, t. 29, col. 209-494; Опровержение на защитителната реч на Евномий, PG, t. 29, col. 497-670; Коментар на книгата на пророк Исаия, PG, t. 30, col. 117-668; 24 беседи, PG, t. 31, col. 163-618; За Св. Дух, PG, t. 32, col. 67-218; Писма, PG, t. 32, col. 220-1112.

Св. Григорий Назиански, Слова, PG, t. 35-36; Пет слова за богословието, PG, t. 36, col. 11-171.

Св. Григорий Нисийски, Да сътворим човек, PG, t. 44, col. 260; За живота на Моисей, PG, t. 44, col. 297-430; За надписанието на Псалмите, PG, t. 44, col. 431-608; Тълкуване на Песен на песните, PG, t. 44, col. 755-1119; За блаженствата, PG, t. 44, col. 237-1122; До Авлавий, че няма трима богове, PG, t. 45, col. 115-136; Против Евномий, PG, t. 45, col. 237-1122; За преждевременно умиращите деца до Хиерий, PG, t. 46, col. 237-250

Св. Григорий Палама, Триади за свещените исихасти, Συγγραματα,  Θεσσαλονíκη, 1966.

Св. Диадох Фотикийски, Сто гностически глави, Sources Chretiennes № 5.

Дидим Александрийски, За троичността, PG, t. 39, col. 269-992; Коментар върху Псалмите, PG, t. 36, col. 1155-1616.

Диодор Тарсийски, Коментар върху псалмите, PG, t. 33, col. 1560-1628.

Св. Дионисий Ареопагит, За Божествените имена, PG, t. 3, col. 585-996.

Евагрий Понтийски, Монах или за деятелния живот, PG, t. 40, col. 1219-1252; Антиеретик или за осемте главни пороци, PG, t. 40, col. 1271-1276; За молитвата, PG, t. 79, col. 1165-1200 (вж. св. Нил Синайски)

Евсевий Кесарийски, Църковна история, PG, t. 20, col. 45-906; Подготовка към Евангелието, PG, t. 21; Доказателства в полза на Евангелието, PG, t. 22, col.13-792; Против Маркел, PG, t. 24, col. 707-826; За църковното богословие, PG, t. 24, col. 825-1046.

Св. Епифаний Кипърски, Панарион, PG, t. 41 и 42; Анкорат, PG, t. 43, col.  17-236.

Св. Иполит Римски, Мисли на философите или опровержение на всички ереси, PG, t. 16, col. 3017-3454; Доказателство против юдеите, PG, t. 10, col. 788-793.

Св. Иоан Дамаскин, Извор на знанието, PG, t. 95, col. 517-1228.

Св. Иоан Златоуст, Беседи върху посланията на св. апостол Павел, PG, t. 60.

Св. Кирил Александрийски, Тълкувание на евангелието според Йоан, PG, t. 73 r 74, col. 9-756.

Св. Кирил Иерусалимски, Катехизически беседи, PG, t. 33.

Климент Александрийски, Увещателно слово към езичниците, PG, t. 8, col. 49-245; Педагог, PG, t. 8, col. 247-634; Стромати, PG, t. 8, col. 695-1581; t. 9, col. 9-601; Увещателно слово против езичниците, PG, t. 8, col. 49-245.

Преп. Максим Изповедник, Върху различни трудни въпроси в Св. Писание до Таласий, PG, t. 90, col. 243-885; Кратко изяснение на Господнята молитва, PG, t. 90, col. 872-910; Различни глави, PG, t. 90, col. 1177-1392.

Св. Марк Подвижник, За духовния закон, PG, t. 65, col. 905-930.

Св. Нил Синайски, За молитвата, PG, t. 79, col. 1165-1200.

(вж. Евагрий Понтийски).

Ориген, Коментар върху книга Битие, PG, t. 12-14; Коментар върху пророк Иеремия, PG, t. 12-14; Коментар върху книга Притчи, PG, t. 12-14; Коментар на Псалмите, PG, t. 12-14; Коментар върху Песен на песните, PG, t. 12-14; Коментар върху евангелието от Матей, PG, t. 12-14; Коментар върху евангелието от Лука, PG, t. 12-14; Коментар върху евангелието от Йоан, PG, t. 12-14; Против Целз, PG, t. 11, col. 641-1632.

Платон, Държавата.

Плотин, Енеади.

Св. Симеон Нови Богослов, Катехези 27 и 33, Sources Chretiennes № 113; Етически слова, Sources Chretiennes № 129.

Тациан, Реч против елините, PG, t. 6, col. 804-888.

Св. Теофил Антиохийски, До Автолик, PG, t. 6, col. 1024-1168.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1T.

Тайната на богопознанието – продължение 10

Мистагогичен характер на богословието

Като отглас от борбата срещу иконоборците в защита на почитането на св. икони, св. Иоан Дамаскин утвърждава възможността за изобразяване на Бога върху факта на Христовото въплъщение (докато, както е известно, Западът защитава иконите от практически, илюстративно-разказни съображения). По такъв начин, правилно се отбелязва от страна на някои православни богослови (Владимир Лоски и други), че въплъщението на Бог Слово също така е непосредствена основа за богословието като учение и наука. Защото богословското обучение, богословието като наука и изучаване, е необходимо за мислещия вярващ християнин и особено за учителя по богословие, за църковната катехизация и мисионерство, за богословието въобще. Следователно, богословското обучение е необходимо за отстояване на нашето християнско историческо място и мисия в този свят. Това е така, защото богословското обучение подлежи на известно приспособяване според условията на мястото и времето, според човешките общества и култури в различните епохи. То трябва да се проявява като въплъщение на вечната Божия истина във времето и пространството, в човешките души, във всички общества и култури. Не трябва обаче никога да забравяме истината, която светите отци винаги подчертават (за разлика от новото богословие, особено протестантското), а именно, ако Христовото въплъщение е реално приемане на човешко тяло, това е действителен κένωσις (Филипяни 2:7), въпреки, че както казва св. Симеон Нови Богослов, Христос и в Своето въплъщение ακενωτως εκενωθη (неизчерпаемо се изчерпва) (Катехеза 27).

Всеки истински метод и методология е израз и отражение на самото съдържание и същност на онова, което се излага посредством този метод, в противен случай тази методология не е в състояние да въведе и „посвети” своите слушатели в онова, в което ги въвежда и „посвещава”. Защото методът може да бъде фалшив, може да бъде лъжлив и неадекватен, дори заблуждаващо поднасящ съдържанието и същината на своя предмет. Освен това, спецификата на търсения предмет е и специфика на самата методология. Тоест, каква е методологията зависи много от това какво търсим от богословието. За нас, православните, това е примерът на молитвата. Няма такъв метод, който може да научи човека на молитва, ако човек сам не се моли истински и не изпълнява всичко, което е потребно за истинската молитва.  Известен е примерът на православните светогорски исихасти от ХІV век, чийто метод на умно-сърдечна молитва е труден за разбиране от Варлаам Калабрийски, който в своето незнание осъжда исихазма. На неговите критики, както е известно, отговаря св. Григорий Палама, а именно, че методът, който всеки един монах използва, не означава нищо и че същността на исихасткия живот не се заключава в „метода” на молитва. Защото молитвата на исихаста винаги е благодатно-мистагогичен акт и подвиг, който води към боговидение и съзерцание на Бога и предполага цялостно предварително практическо подвижничество, тоест очистване на ума и сърцето от страстите и търпеливо придобиване на благодатните дарове на Св. Дух[52]. Светоотеческият подвижническо-духовен и богословски принцип е, по думите на св. Григорий Богослов, „πραξις θεωρíας επíβασις” – тоест чрез практическото подвижничество се възхожда и се достига до съзерцание (Слово, 4, 113). Този израз намира място в православното богослужение в тропара на свещеномъчениците: „И нравом причастник, и престолом наместник апостолом бив, деяние обрел еси, Богодухновене, во видения восход”.

Емил Трайчев

Освен това, както в православната молитва, така и в православното богословие, методът е необходим, не е от решаващо значение. Защото, както молитвата не се състои само в начина на изказване и на упражняване, така и православното богословие не е само и преди всичко метод на наука и учение. Богословието е, според св. отци, съзерцание на Светата Троица, θεωρíα  – виждане на славата Божия, и оттук като естествен израз на това видение – славословие – δοξολογíα на Бога на светлината (1 Тим. 6:16) и на „славата на Неговата благодат” (Еф. 1:6). Затова исихастката молитва на светиите е път за богословие, за богословско съзерцание, и само като такова съзерцателното богословие, като благодатен дар (χαρíσμα), е и си остава истинско и вярно богословие в Православието. Затова с основание св. Симеон Нови Богослов отбелязва: „Нека никой не ви мами с празни и възвишени думи, че някой може да схване божествената тайна на нашата вяра без Тайноводещия и Просветляващ (μυσταγωγουντος καí φωτíζοντος) Дух Свети; без кротост и смиреномъдрие човек не може да стане съсъд на благодатните дарове на Духа” (Етическо слово, ІХ).

Следователно богословието като мисъл, реч и наука, трябва безусловно да предполага и да включва в себе си съзерцанието като живо богообщение. То никога не трябва да се отделя от него, а точно обратното – в методиката на изучаване, богословието трябва винаги да се стреми и да води своите слушатели към съзерцание и богообщение. По този начин нашата мисъл, като  учители по богословие и като слушатели и ученици, постоянно ще се развива и разширява, ще се възнася на висотата на богооткровената Истина и ще се преобразява, тоест ще се съобразява с божествените тайни на вярата. Такова изучаване на богословието се изразява в живия опит на вярата, молитвата и смиреномъдрието пред божествената тайна на Живия и Истинен Бог, въвеждаща нас и нашите слушатели в тайната на божествената любов – Божията любов към нас и нашата любов към Него като Бог, Спасител, Просветител и Обожител. С други думи, методът на православното богословие, макар и не толкова „научен”, не трябва да престава да бъде мистагогичен, не трябва да престава да подсеща, показва и ръководи към великата житейска и подвижническа (опитна) истина на вярата, съжителството и единението с Живия и Истинен Бог.

Не е вярно тъврдението, че православните богослови нямат доверие на човешкия ум. Вярно е обаче, че те, като не отричат разума, имат жив опит и благодатно съзнание за границите на човешкия ум. А всички или почти всички тайни на нашата вяра надвишават разума: „вся паче смисла, вся преславная таинства” – „παντα υπέρ εννοιαν, παντα υπερενδοξα” (където думата „докса” означава: мнение, смисъл, възможност за разбиране). Надразумните и надвишаващи ума истини на християнското богословие не са неразумни и алогични, а тъкмо защото надвишават ума, за тяхното разбиране и осъзнаване се изисква един нов, възроден и преобразен ум, едно ново и неизречимо докрай знание, което превъзхожда логическите методи и възможности на човешкото познание. С други думи, за истинското богопознание не необходима действителна μετανοια, тоест истинска промяна на мислите (разкаяние, покаяние), преображение на ума, сърцето и всички познавателни способности на човека. Както се казва в евангелието, „блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:8) (По този въпрос в наше време изключително задълбочено и вдъхновено пише православният богослов на светоотеческия дух, отец Юстин Попович в своите, макар и малко познати, ранни трудове: Тайната на личността и съзнанието според св. Макарий Египетски и Гносеология на св. Исаак Кириец)[53]. Не става дума за това, че човешкият ум или разум по природа не е добър и че на него не може да се вярва. Духовният опит на светиите показва, че човешкият ум и логика, повредени и помрачени от греха и въвлечени в дълбоките слоеве на греховното сърце и воля, могат да се поставят в служба на измамата и заблудата, неистината и лъжата и дори, не забелязвайки това, да „мислят, че принасят служба на Бога”! Нещо повече, даже и в най-добрите случаи на придобито от ума човешко знание, то не може да се сравни и да се отъждестви с живия опит на облагодатената вяра, както посочва св. Исаак Сириец, че вярата е „по-изтънчена (λεπτοτέρα) от знанието”. (Слово, 65).

Във всеки случай богословието в Православието  не може никога да се ограничи само до конкретно учение, наука, επιστήμη, и затова никога не трябва да прекъсва своята жива връзка с богословието като съзерцание, като живо богообщение и боговидение. Като такова, това богословие винаги ще пази и ще изразява своя доксологичен характер, защото такова е светоетеческото богословие и такива са всички истински православни богослови през вековете, преди всичко светите отци. В тази връзка е интересно следното наблюдение. Според някои римокатолически богослови „догматическата система” на св. Йоан Дамаскин в православното богословие е твърде малко застъпена. Но тъкмо обратното е факт. В нашите богослужебни книги Дамаскиновото богословско славословене на Бога, тоест доксологичнатага теология, е застъпена в пълнота: и във всекидневното, и в неделното, и в празничното богослужение. Разбира се, разликата между двете позиции е не толкова във връзка със св. Йоан Дамаскин, колкото по отношение на самото богословие.

За богословието съществува една постоянна опасност – превръщането му в система. Защото тогава ние ограничаваме в затворената сфера на мислите неизчерпаемата Божествена реалност и, както с право отбелязва Владимир Лоски[54], именно мисълта трябва постоянно да се отваря към тази по-висша и по-велика от нея Реалност и да се съобразява с нея, тоест да се преобразява благодатно в нова твар, и че „това правило – правило за „новата твар” – следва”. С други думи, мисълта на православния богослов трябва винаги да следва живия опит на вярата и благодатното „правило на вярата”, или „канон на Истината”, както казва св. Ириней Лионски (Против ересите, ІІІ, 1). Началото на това „благодатно правило” ни се дава от Църквата в св. кръщение заедно с благодатния дар – χάρισμα – на Св. Дух. Благодатното прераждане в св. кръщение, миропомазването и следващият благодатен подвижническо-литургически живот на човека в Църквата развива и разраства този първи дар и залог на вярата; този залог ще бъде в нас в лично, но същевременно и във вътрешно общение с тялото Христово, единствена гаранция за Истината – „сигурна харизма на Истината”, както говори св. Ириней Лионски (Против ересите, ІІІ, 1, 3 и В Доказателство на апостолската проповед, 65). Тогава в нас, с течение на житейския християнски подвиг, ще израстне семето на вярата, тоест основното богословие, и човекът, не променяйки вярата и богословието, ще възрасне в знанието, както за това великолепно свидетелства св. Василий Велики в своите писма до Неокесарийците, които, както е известно, го обвинявали, че променя вярата (Писмо 223, 3-5)[55].

Богословието като богообщение

Основа на богословието, както вече се каза, е Божието Откровение и нашата вяра в това Откровение на Църквата. Следователно богословието предполага богоявление и нашият отговор с вяра на него, а това вече означава приемане и усвояване от наша страна, тоест встъпване в единение с Явèния и Открил ни се Бог-живот в богочовешко общение. Само в такава среда е възможно възприемането на истинските богословски мисли и богословска наука. Вярата на богослова му дава възможност да мисли богословски, защото преди това му е дала възможност да се приобщава, причестява и съединява с Тайната на Живия Бог, за Когото след това богословства. Защото, както казва св. Григорий Богослов, „велико нещо е да се говори за Бога, но по-велико от това е да очистиш себе си за Бога и да се съединиш с Него” (Слово, 32, 12). Или, както св. Григорий Палама казва за св. Григорий Богослов: Богословието не е само „το περí Θεοũ λέγειν” (да говориш за Бога), но преди всичко „το συγγíνεσθαι Θεω” (да бъдеш заедно с Бога, да се съединиш с Бога) (Триада за свещените исихасти, І, 3, 42). Това именно дава на богослова и на всеки християнин живата вяра и общението на истинската вяра в тялото Христово – Църквата. Затова истинското богословие е невъзможно извън Православието, извън правата вяра и правата слава за Бога, извън правилното славословене за Бога.

От друга страна, вярата не е само психологическо състояние на увереност и вярност, а онтологическа връзка на общение между Бога и човека. Тя е както благодатен Божи дар, така и свободен подвиг на целия човек, тя възстановява истинското отношение между Бога и човека. Вярата не е само „вярване”, но далеч по-цялостно и богато събитие, което се случва между човека и Бога; вярата преражда човека и обновява в дълбочина човешката природа, поставяйки по този начин (чрез благодатта на Св. Дух) ново начало на човешкото битие и живот по Бога и в Бога. В този контекст са показателни думите на св. апостол Павел (Евр., Гл. 3) и тълкуването им от св. Йоан Златоуст. След като св. апостол Павел казва, че трябва „дръзновението и надеждата, с която се хвалим, да спазим твърдо докрай” (срв. 3:6) и да внимаваме „да не би у някого от вас (нас, б. а.) да има лукаво от неверие сърце, та да отстъпи от живия Бог” (срв. 3:12), той допълва: „защото ние станахме причастници (μέτοχοι) на Христа, стига само здраво да запазим докрай наченатата вяра (τήν αρχήν τη υποστάσεως” (срв. 3:14). Обикновено в преводите на различни съвременни езици изразът αρχή τησ υποστάσεως се превежда като „начало на доверие”, „начало на увереност” и така нататък. В тази връзка на въпроса какво означава изразът αρχή τησ υποστάσεως св. Йоан Златоуст отговаря: „Това е вяра, която наново сме създали, преродили и по някакъв начин осъществили с Христа” (Беседи върху посланието на св. апостол Павел до Евреите, VІ, 2). Тоест чрез вярата ние се прераждаме (придобиваме „ново битие според Христа” – το κατά Χριστòν υποστηναι – както би казал Николай Кавасила). Чрез вярата ние най-тясно се съединяваме с Христа. Встъпвайки в онтологическа връзка с Него ние ставаме деайствителни μέτοχοι τοũ Χριστοũ, участници, Негови съобщници, съучастници и причастници в Неговата нова, обожена човешка природа и в Неговия божествен живот, съобщници на Неговото Божество (вж. 2 Петр. 1:4).

Този пасаж от Евр. 3:14 насочва вниманието и към едно друго известно място в Евр. 11:1, където се казва, че „вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и  разкриване на онова, що се не вижда” – ελπιξομενων υπóστασις, πραγμάτων ελεγχος ου βλεπομενων, тоест вярата е онази ипостас на която се надяваме. Тя, откривайки Божествените реалности, дава на човека онтологическа основа, прави ги действително присъстващи, защото известява, доказва (ελεγχος) невидими Реалности, които за човека са обявени и дадени като спасение, като нов живот, като причастие (μετοχή) и живо общение с Бога. В този смисъл характерни са думите на преп. Максим Изповедник: „Вярата е недоказуемо знание. А щом е недоказано знание, значи вярата е σχέσι” над природата (обръщаме внимание, че думата σχέσιις тук не означава само релация, отношение. Тя означава и имане, (съ)притежаване заедно с някой друг). Чрез този надприроден схесис – казва по-нататък преп. Максим Изповедник, – ние непознаваемо и недоказуемо се съединяваме с Бога, в единение, което е над всяко разбиране” (Различни глави (500) върху богословието и икономията и върху добродетелите и пророците, ІІ стотица, 12).

Следователно, вярата е нещо повече от обикновена психологическа увереност; тя е съприсъствие на вярващия в Бога, и на Бога във вярващия, тя е съдействие, сътрудничество (синергия) и съжителство (симбиоза) на човека и Бога, тя е нашата благодатно-онтологическа съпричастност с Христа Богочовека и Божествената Тайна на Неговото Откровение. Вярата е абсолютно условие и основа на богословието.

Богословието каето следване на светите отци

Един сигурен метод на православното богословие, който през вековете играе важна роля за православието, е златното правило на вселенските събори: „Έπóμενοι τοĩς Αγíοις πατρασι, συμψúχως αμαντες ομολογοũμεν” – „Следвайки светите отци, всички ние единодушно изповядваме”. В наше време редица православни богослови често подчертават нуждата от връщане към светите отци, нужда от неопатристическо богословие, за което особена заслуга има отец Георги Флоровски, един действително неопатристически православен богослов на нашето време. Това връщане към светоотеческото богословие някои схващат или като действително връщане „назад” към светите отци, или като отиване „пред” отците. Междувременно, както правилно отбелязва правосланият богослов Георгиос Манзаридис, православните открай време говорят за „следване на светите отци”, което означава: нито се връщам назад, нито вървя пред отците, а вярно ги следвам като живи свидетели и винаги присъстващи личности в небесно-земната общност на тялото Христово, точно както в св. Лигургия, където присъства цялата общност на светиите в Христа начело с Него, като „първороден между многото братя” (Римляни 8:29). С други думи, както посочва отец Юстин Попович, светоотеческото и съборно правило „следвайки светите отци” е равно и еднозначно с онова правило на светите апостоли, изречено на Апостолския събор в Иерусалим: „угодно бе на Светаго Духа и нам” – „Έδοξε τω Αγíω Πνεúματι καí ημĩν” (Деяния на светите апостоли 15:28), където се подчертава и засвидетелства, че Светия Дух в Църквата е единственият и последен критерий за истината и за спасителното богословие, като Той е също и единствен, последен критерий за светостта на светиите.

Следване на светите отци не означава повтаряне на същите изповедания на вярата, на същите думи и изрази, повтаряне на същите богословски формули и решения. Това е следване на светите отци в техния опит и подвиг на вярата и живота, което винаги започва от покаянието и вярата в Христовото евангелие (вж. Марк 1:15) и продължава до края на живота чрез действително умиране на стария греховен човек в нас и раждането на новия човек, обновен по израза на Христа Богочовека, Който го е създал и Който го преражда и преобразява „от слава в слава, като от Духа Господен” (срв. 2 Кор. 3:17-18; Кол. 3:9-10). В този смисъл Филарет Московски с право говори, че не е достатъчно нашата вяра да бъде само „вяра на отците”, но трябва да стане и наша лична, жива и съзнателна вяра, осъществявана и преживявана в нашия житейски опит и съзнание, като жив опит на богопознание и богообщение с Живия и Истински Бог – Богът на нашите отци. Такава вяра е в действителност и нещо ново, или както казва Спасителят, такава вяра е мъдростта на евангелския книжник (γράμματεúς – учен, книжовен, грамотен човек, ученик, богослов, учител по богословие), истински научен и посветен в тайните на Царството Небесно, „който изнася из своята съкровищница ново и старо – καινά καí παλαιά (Мат. 13:52).

В тази връзка особено характерен е начинът, по който св. Симеон Нови Богослов свидетелства за това какво е истинското богословие, каква е неговата методология и какво е отношението между „новото” и „старото” в богословието – тема, която, разбира се, и днес е актуална. „Ако ли ти, който искаш да богословстваш – казва св. Симеон, – почувстваш Христа и Го приемеш (вселиш) в себе си и Му дадеш място и спокойствие (ησυχíαν) в себе си, тогава знай добре, че ще чуеш и ще узнаеш тайната на съкровищницата на Св. Дух, и не само, че ще се опреш на гърдите Господни, както някога любимият Христов ученик Иоан, но в гърдите си ще носиш изцяло Словото Божие, и тогава ще богословстваш ново и старо богословие (θεολογíας θεολογήσεις καινάς τε καí παλαιάς) и добре ще схванеш цялото вече написано богословие и ще станеш благозвучен орган, който ще говори и звучи над всяка музика” (Етическо слово ІХ).

След тези и други подобни свидетелства на св. Симеон става ясно защо в Православната Църква той е наречен Нов Богослов, макар и в действителност да е само верен продължител на преданието на светите отци, както по богословско изповедание и учение, така и по духовен опит и живот.

***

В заключение можем да отбележим, че да бъдеш православен богослов днес не означава нищо друго, освен тълкуване на Христовото евангелие и въобще Божиите заповеди, вярно следване на светите отци и подражаване на техния живот и подвизи. Това е живото предание на Православието. Светите отци са винаги живи и актуални наши учители по богословие, заедно с апостолите и пророците. Те са учители на Вяра и Истина, живи свидетели и съобщници на спасоносната Тайна на Триипостасния Бог, явèна в Христа Богочовека и в Църквата, дадена ни като общение, като живо причастие – с вяра, молитва, смирение, любов, човеколюбие, кръщение, покаяние, цялостен подвижническо-литургичен живот – във Вечния Живот на Светата Троица. Това е извор, залог и единствено, истински метод на православното богословие.

Следователно, основен и незаменим принцип на православното богословие и неговата методология е, че то винаги е подвиг на богословстване „с всички светии”, тоест с апостолите, пророците и светите отци. Както свидетелства св. апостол Павел в посланието до Ефесяни, когато крепко сме утвърдили Светия Дух във вътрешния човек и когато Христос чрез вярата се всели в нашите сърца и ние бъдем вкоренени и утвърдени (както аскетически, така и еклезиологически) във вярата и любовта, едва тогава можем да схванем с всички светии – σúν πασι τοĩς Αγíοις – ширината и дължината, дълбочината и височината на Божествените тайни на богословието и да познаем Христовата любов, която превъзхожда всяко знание, и така да се изпълним с цялата Божия пълнота (Ефесяни 3:16-19).

Общение „с всички светии” означава действителното наше охристовление и одуховление, трайното наше оцърковяване в богословието, нашата католичност и съборност. Или с други думи казано, да бъдеш „с всички светии” в Църквата означава, че нашият лично-съборен опит е свидетелство за Истината. Както казва св. Иоан Дамаскин в началото на своята Догматика: „не искам нищо свое да говоря, а само това, което са казали и засвидетелствали светите Божи човеци” (Извор на знанието, Диалектика, 2). И въпреки това, можем ли да кажем, че св. Иоан Дамасксин е един обикновен консервативен богослов и че не дава нищо ново и спасително в православното богословие? Точно обратното, той, както и другите свети отци и истински православни богослови, които никога не смятат, че дават нещо „ново”, в действителност са винаги нови богослови, винаги съвременни и актуални, защото свидетелстват за носещата спасение Истина и за новия живот в Христа. Докато много други, които претендират, че са напредничави и че дават нещо „ново”, накрая доказват, че не изразяват гласа на църковната вяра и опит и че не свидетелстват за Истината. Затова те не оставят трайни следи в живото предание на Православието.

Павел Павлов

Бихме могли да завършим с думите на св. Симеон Нови Богослов: „Ако на нас би ни се давало познанието на истините на мъдростта и познанието на Бога (богословие) само чрез учене и четене (наука), за какво тогава би служила вярата, божественото кръщение, и причастието със Светите Тайни?” (Етическо слово, ІХ)

Заключение

В заключение биха могли да се предложат следните по-главни изводи:

1.Терминът „богословие” и неговите производни „богослов” и „богословствам” не се среща в книгите на Свещеното Писание, а води началото си от древно-гръцките философи. Този феномен не е случаен нито лишен от дълбок смисъл. Богословието като понятие, използвано в древно-гръцкия свят, означава стремежът на човека да познае Бога и да говори за Него. От друга страна, в Свещеното Писание се описва разкриването на Бога и откриването Му за света. Вместо думи, напоени с външна мъдрост за Бога, самото Свещено Писание е словото на Бога. Разбира се, Божието слово предлага на човека основа за развитие на учението за Бога. Характеризирането на това учение като богословие и употребата на термините „богословстване” и „богослов” започва да се утвърждава постепенно.

Древно-гръцките философи влагат в понятието „богословие” митологичен смисъл. Посредством философията, особено Платоновата и неоплатоническата, това понятие се „демитологизира”. То започва да олицетворява евристичния стремеж на човека към духовното и трансцендентното. Неговата основа намираме в човешкия духовен капацитет, свързан с човешката разумност, логоса. В края на краищата, богословието на древните гръцки философи се обляга на човешкия духовен логос, който се характеризира като „божествен”. В своето развитие това богословие остава тясно свързано с търсенето на човека да открие своя произход и произхода на света.

От друга страна, богословието на израилтяните е водено от принципа на Божествената намеса и откровение. Бихме могли да го характеризираме като Божие търсене на човека. Неговата основа може да се намери в Божия Дух и Слово, изразени в пророчество. Ако гръцкото богословие почива на философията и човешкия логос, израилското богословие се гради върху пророчеството и Божественото Слово. И двете традиции обаче, бидейки главно търсения на човешката истина относно Бога, или Божествената истина относно човека, загатват по различен начин за общия проблем на богословието, свързан с бездната в отношението между Бога и човека. Елинистическият юдаизъм, главно чрез Филон Александрийски, решава този „общ” проблем, правейки опит да съчетае двете традиции.

2.Термините „богословие, богослов и богословствам” се вграждат в християнската книжнина от апологетите, които полагат началото на диалога между християнството и елинистическата култура, продължил до ІV век. Те също така се опитват да съчетаят гръцката и юдейска богословска традиция въз основата на Логос-Посредник. Логосът на апологетите включва боговдъхновения пророчески логос на юдеите и истинския философски логос на гърците. Това е възможно, защото на двете традиции е дадено общо определение и фокус в Иисус Христос. Това е главният принос на апологетите в развитието на ранното християнско богословие: подчиняването на пророческата и философската традиции на Логоса на Бога, станал човек в Иисус Христос. Ето защо Логосът на апологетите е представен като цел на пророчеството и на философията и следователно като основа на окончателното и съвършено богословие. Както казва св. Юстин Философ, християнското богословие вече не е търсене, а подвиг, истина (η αληθεια); вече не е „частично” (η κατά μέρος), а „католично” (η καθ΄ολου).

3. Логос-ориентираното богословие на апологетите е в съгласие с христологичната основа на Евангелието, чийто крайъгълен камък е Богочовека Христос, представен в апостолската проповед като Примирител на гърци и юдеи както помежду им, така и с Бога. Тази „логосология” по-нататък е развита в апостолски дух от богословите, наследници на апологетите, катехетите и антиеретическите богослови от ІІ-ри и ІІІ-ти век след Христа като св. Иполит Римски, Климент Александрийски и Ориген. Тези богослови развиват християнското богословие в диалог с гръцките и юдейски традиции, а също и в пряка приемственост от апостолите и ранната християнска община. При тях християнското богословие става определено христоцентрично и тринитарно, включващо ново разбиране относно Бога, човека и техните взаимоотношения. Новото учение за Бога, което е най-важният или „съвършен” смисъл на богословието, е новото откровение на Бог в Света Троица; според св. Атанасий това е „съвършеното богословие”, което разширява и усъвършенства богословието на Стария Завет и на което е даден догматичен израз в Съборния Символ на едната, свята, съборна и апостолска Църква. Новото разбиране за човека, макар че то никога не е излагано догматически, освен доколкото има връзка с човешката природа на Христос, продължава да прониква чрез богословското учение на Отец. Човешката свобода, преобразуването на човешкото битие, определянето на неговите приоритети и ценности чрез очистване и съзерцание (християнския аскетизъм), има една крайна цел – човешкия съюз и общение с Бога, приемането на благодатта и теосиса.

4.Чрез великите кападокийски отци, гръцкото патристично разбиране за християнското богословие достига своя връх в доксологията, откровението на Божията слава, в което човек участва чрез възхвала и поклонение. В този контекст откриваме живота и познанието, Бога и човека, небето и земята, времето и вечността. Там е пълнотата (плиромата), която е далеч от всякакво раздробяване и частичност. Тук юдейската и гръцката традиции, теокрацията и хуманизма, не са в опозиция, защото са съчетани в един есхатологичен подвиг, основаването на вечното царство на Бога сред хората.

5.Що се касае до методологията (по-конкретно в аскетическата и мистическата традиция), богословието следва молитвата или опита на участието в Бога. Особено подчертани са пророческият и харизматичният елемент в богословието. В православната традиция не е характерно титлата богослов да се дава на всекиго. Само трима мъже са удостоени с тази титла (св. апостол и евангелист Йоан Богослов, св. Григорий Богослов и св. Симеон Нови Богослов), защото в съчиненията си те разкриват пророческия и харизматичен характер на богословието.

От ХІ век насетне в университетските школи на западния християнски свят се забелязва развитието на едно научно-изследователско богословие, орпиентирано към стесняване и пренебрегване на пророческия и харизматичен елемент в богословието. Поради това по-късните византийски богослови като св. Григорий Палама поставят особен акцент на богословието на обожението, именно мистическия опит на Бога и в Бога. Този момент не само, че не намалява високото достойнство на богословието, а и осигурява и подчертава неговата най-дълбока същност, както тя се определя и оделотворява в творенията на светоотеческата традиция.

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „Тайната на богопознанието – продължение 11″, който трябва да се активира).

_________________________________

[52]. За това обширно говори св. Григорий Палама в своите Триади за свещените исихасти (изд. Π. Χριστοũ, Συγγραματα, т. І, Θεσσαλονíκη, 1966)

[53]. Първият труд е докторска дисертация, издадена в Атина през 1926, а вторият е професорски труд. Двата труда са издадени в книгата на отец Юстин: „Пут Богопознаньа”, Београд, 1987.

[54]. В спомената статия „Вяра и богословие”.

[55]. Срв. и писмо 226, 3 и 140, 2.

Изображения: съставителите Емил Трайчев и Павел Павлов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1U

Тайната на богопознанието – продължение 9

Втора част

Методология на богословието

Богословието като дар

„Всички благодатни дарове (χαρíσματα) на нашия Бог са твърде добри и ни дават всичко добро. Но нито един от тях не разпалва така нашето сърце и не ни подбужда за любов към Неговата доброта, както богословието. Понеже богословието е най-ранният плод на Божията доброта, тъй като обдарява душата с първите плодове”.

Така говори за богословието св. Диадох, епископ Фотикийски от V век (Сто гностически глави, 67). По-нататък същият светител изброява Божиите дарове, които Бог дарува на човека чрез богословието. Те са: отхвърляне на житейските връзки, осияване на ума с огъня на промяната и преображението, общуване с ангелите, безгрижност (или свобода от грижи към този свят), духовна красота, всеведение (πανθέωρον), тоест духовно прозрение и съзерцание, захранване на човешкия ум с Божието слово чрез неизказана светлина, и накрая – съединение и неразделно общение на душата с Бог Слово. Накрая св. Диадох нарича богословието – νυμφαγωγóν – тоест невестоводителка, водеща хората към общение и единение с Бога (срв. Песен на песните; 2 Кор. 11:2; Еф. 5:32).

От тези думи на св. Диадох става ясна цялата възвишеност на християнското богословие, неговото съдържание, характер и крайна цел – съединение и общение с Бога. Затова смятаме, че е от особено значение твърдението на св. Диадох, че богословието е един от най-големите Божии дарове.

Всеки човек по природа е призван да бъде богослов. Когато ученикът на преп. Максим Изповедник монах Таласий се обръща към него с въпроса, какво означават Божиите слова: „проклета да е земята поради тебе (тоест поради делата на Адам)”; „тръни и бодили ще ти ражда тя; и ще се храниш с полска трева”; и накрая какво означава „с пот на лицето си ще ядеш хляба си” (Бит. 3:17-19), преп. Максим отговаря, че земята е сърцето на човека, очиствано от праксата (тоест подвижничеството), тревата е знанието и науката, които човек с усилие събира, наблюдавайки и проучвайки физическия свят, а хлябът, който човек яде с пот на лицето си, е „истинската мистагогия на богословието” (η κατά τήν θεολογíαν αληθη μισταγογíα) (Върху различни трудни въпроси в Св. Писание до Таласий, 5).

В думите на преп. Максим Изповедник е важно да се подчертае неговото разбиране за богословието като насъщен хляб за всеки човек, пътят към който е труден и подвижнически; и накрая, че истинското богословие е винаги мистагогия, която води човека към вечност и безсмъртие, тоест към онова същото общение с Бога, за което говори св. Диадох Фотийски.

Според св. Диадох Фотийски Бог дава дара на богословието само на онзи, който е подготвил себе си за него: „Никого Бог не подготвя, нито му дава дара на богословието, ако човек сам не е подготвил себе си” (Сто гностически глави, 66). Следователно св. Диадох се доближава до позициите на преп. Максим Изповедник за подвижническо-благодатния-мистагогичен характер на православното богословие.

Богословието като духовен опит

Ако светите отци на Църквата казват, че богословието и богословстването са крайно назначение и истинска жива храна за всяко човешко битие, как тогава да разбираме думите на св. Григорий Богослов, че „не на всекиго е дадено да разсъждава (тоест да богословства) за Бога”? (Слово за богословието, І, 3). Поставяйки този въпрос с цялата си сериозност и отговорност на християнски богослов, св. Григорий по-нататък отговаря, че човек не трябва да се отрича от високото назначение на богослова, но трябва най-напред да разбере, че „има време, когато” трябва да се богословства, тоест да се говори за Бога, и „кому трябва” да говорим за Бога, и „колко трябва”. Защото, добавя той, „не могат всички да богословстват, а само подготвените и изпитаните – тези, които са достигнали до съзерцание (εν θεωρíα) и които преди това са очистили душата и тялото си, или поне се очистват” (Слово за богословието, І, 3-4), тоест тръгнали са по подвижническия път на себеочистване, подготовка и съобразяване с великото дело и дара на богословието. За богословието е необходим преди всичко личен опит и подвиг.

Емил Трайчев

На друго място св. Григорий Богослов съветва църковния пастир и богослова така: „Трябва най-напред себе си да очистиш и след това другите да очистваш (да ги учиш на чистота); най-напред да станеш сам мъдър и след това другите да учиш на мъдрост; първо да станеш светлина и след това другите да просвещаваш; първо сам да се доближиш до Бога и след това другите да довеждаш при Него; най-напред сам да станеш свят, а след това другите да освещаваш” (Слово 2, 71).С други думи за св. отци на Източната Църква богословието е действително връх на подвижническия и особено на молитвения живот. „Ако си богослов, ти истински се молиш, и ако истински се молиш, ти си богослов” (Св. Нил, Слово за молитвата, 61). Или както казва св. Григорий Богослов: „Μνημονευτέον γάρ Θεοũ μάλλον ή αναπνευστεον” „За Бога трябва молитвено да си спомняме по-често отколкото дишаме, и кажи-речи нищо друго да не правим, но само това” (Слово за богословието, І, 4).

Тази тясна връзка между богословието и молитвено-подвижническия живот трябва да се разбира в широкия смисъл на пряката връзка на богословието с автентичния живот в Църквата, с истинската православна духовност. Както се вижда от думите на св. Диадох (които приведохме в самото начало), между богословието и любовта към Бога съществува тясна връзка. Според думите на Спасителя любовта към Бога включва целия човек, всички негови сили и способности: „Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум” (Мат. 22:37). Любовта и молитвата са градивни елементи на православното подвижничество и духовен живот; те същевременно са и основни предпоставки на автентичното богословие.

Но не само молитвата и любовта, но и всички други заповеди Христови, чието изпълнение представлява подвиг в духовния живот на православния християнин, подвиг на утвърждаване и одухотворяване в Христа чрез благодатта на Св. Дух, са също така необходими предпоставки за истинско православно богословие. В по-ново време (особено на Запад) е характерно да се изтъква приоритета на „словото Божие”, когато става дума за богословие. От друга страна, според св. отци словото Божие е идентично с Христовите заповеди, тоест приемането на словото Божие е равнозначно на изпълнението на Христовите заповеди. В този смисъл св. Марк Подвижник пише в известното си съчинение За духовния закон следното: „Господ е скрит в Своите заповеди, и Го намират тези, които Го търсят като изпълняват Неговите заповеди” (гл. 190)[47]. Това обаче не е мисъл само на св. Марк Подвижник, а на всички свети отци. Тя се гради върху думите от Иоановото евангелие: „Ако вие пребъдете в словото Ми, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни” (Иоан 8:31-32); „Ако Ме любите, опазете Моите заповеди. Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби; а който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми; и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам” (Иоан 14:15, 21). Това очевидно отъждествяване на Божиите слова и Христовите заповеди се вижда и в първото Иоаново послание (2:3, 5; 3:24 и др.), където богопознанието, тоест богословието е обусловено от спазването и изпълняването на Христовите заповеди.

Богословието като вяра и любов

Пазенето и подвижническото изпълнение на Христовите заповеди е най-тясно свързано с вярата и любовта към Христос. Посредством вярата и любовта към Бога, водещи до единението (или общението) с Него, човек познава Бога, или по-точно – Бог най-напред познава и признава за свой онзи човек, който вярва в Него и Го обича (ср. Йоан 14:21-23; Йоан 2:3; 3:24 и др.). Тази истина, почерпана от духовния живот изтъква и св. апостол Павел в посланието до Галатяни 4:9 (ср. и контекста на 4:4-9) – „А сега като познахте Бога, или, по-добре, като бидохте познати от Бога”.

Тези думи на св. апостол Павел представляват една от основните истини на православния християнски опит и съзнание по отношение на православната богословска гносеология. Би било интересно да се разгледа как по-сетнешните християнски поколения са тълкували това място, на Изток и на Запад, в миналото и днес. За нас, все пак, едно е несъмнено, че светоотеческата традиция на Изтока е тълкувала това място така, както и сам св. апостол Павел го е разбирал и тълкувал. Именно в своето Първо послание до Коринтяните (8:2-3) той пише: „Ако някой мисли, че знае нещо, той още нищо не е тъй узнал, както трябва да знае. Ако пък някой люби Бога, той е познат от Него”. С други думи, макар и това да прозвучава парадоксално, за св. апостол Павел и за светите отци очевидно предусловие за нашето човешко познание за Бога и за нашето богословие за Него, е предходното наше познаване от Бога! А нашето познание за Бога и нашето познаване от Бога се основават на Божието откриване нам, прието от нас с вяра, а също така и на взаимната любов между Бога и човека.

Интересни са тълкуванията на св. Григорий Богослов (Слово 32, 12) и св. Иоан Златоуст (Беседи върху посланията на св. апостол Павел) върху Галатяни 4:9. Тук обаче ще се спрем само на коментара на това място от страна на св. Диадох Фотикийски. „Който с пълно сърце – казва той – обича Бога, той е познат от Бога. Защото колкото някой с чувствената си душа приема любовта Божия, толкова и сам бива в любовта Божия” (Сто гностически глави, 14). Това изказване на св. Диадох почти дословно повтаря думите на св. апостол Павел в 1 Кор. 8:3: „Ако пък някой люби Бога, той е познат от Него”, и също в 2 Тим. 2:19: „Позна Господ Своите”[48].

От приведените апостолски и светоотечески свидетелства става ясен особеният характер и метод на православната богословска гносеология. Единствен извор и метод на богословското познание, както и единствена гаранция за истинност на богопознанието и богословието за нас, се явява Божието Откровение и нашата вяра и любов към Бога. Така се възстановява единението на човека с Бога – богообщението, което е и единственият правилен път и метод на православното богословие. Същото това единение и общение намира свой израз в молитвата към Бога, във възхваляването на Неговата слава, любов, доброта и красота, тоест в непрестанното молитвено-литургично общение с Бога, с лично-църковния опит на единение с Бога в Христа.

Характерно е библейско-светоотеческото схващане за любовта като метод и средство на (по)знание, където това „знание” (γνωσις) има значение на съединение на познаващият с познаваният, както казва св. Дионисий Ареопагит: „Знанието – η γνωσις – е нещо, съединяващо познаващият и познаваният”. (За Божествените имена, VІІ, 4). Или както преди него свидетелства св. Григорий Нисийски: „Обичайно е в Свещеното Писание зная (ιδεíν) да се отъждествява с имам (σχεíν) така че „знанието” (γνωσις) е общо притежание – общение (μετουσíα) доколкото това е възможно” (За блаженствата). В същия дух св. Кирил Александрийски нарича това знание οικειóτητα – близост и родство, тоест непосредствена близост с Бога (ср. Еф. 2:19: οικεíοι του Θεοú), защото това знание препоръчваме в живота и чрез него „усвояваме живия и животворящ Логос” – Христа (Тълкувание на евангелието според Иоан). Така става ясно защо християнската традиция нарича първи богослов именно апостола на любовта – Иоан, любимият Христов ученик, за когото нашето православно църковно богослужение казва в една стихира: „πλήρης ων αγάπης πλήρης γέγονε καí της θεολογíας” (на църковнославянски: Яко полнъ сый любве, полнъ быстъ и богословия[49]). Защото, казва се по-нататък, апостол Иоан като любим ученик, се опрял на гърдите Христови (което значава най-вече близост), откъдето почерпил богословските познания. В този смисъл силни и изпълнени със съдържание са думите на св. Йоан Кронщадски, а именно, че той е научил повече богословие „на клироса”[50], отколкото в богословските школи, където учил. Това е защото, за православния християнин богослужението представлява неизчерпаем и постоянен извор на богословие. Ето защо от изключителна важност е православното богослужение да бъде на разбираем за всички език.

Комуникативният характер на християнското познание, тоест познанието чрез любов, или с други думи, този гносеологически характер на любовта като единствен сигурен път и метод на богопознание и богословие чрез богообщение, има малко или нищо общо със сантименталното пиетистично и романтично схващане за любовта. Защото християнската любов е плод на цялостния християнски подвиг на вярата и благодатния живот – подвижнически живот в следване на Христовите заповеди и облагодатено от Светия Дух благочестие. Това включва кръщението на човека в смъртта и възкресението на Христа, тоест действително умиране на стария човек и неговите „методи на познание” и възкресяване с Христа на новия човек, непрекъснато обновяван и преобразяван според образа на Богочовека Христос, когато според апостола се придобива нов ум, „ум Христов” (1 Кор. 2:16). Затова св. Диадох Фотикийски казва много точно: „Една е естествената любов на душата, друга е любовта в душата, породена от Св. Дух” (Сто гностически глави, 34). В тази подвижническо-благодатна любов ключът на знанието и познанието е, както казва св. Симеон Нови Богослов, „вярата, дадена чрез благодатта на Св. Дух” (Катехеза, 33). Такава любов е облагодатена любов. В благодатно-подвижническия опит на св. отци тя е „свръзка на съвършенството” – σúνδεσμος της τελειóτητος (Кол. 3:14) – съвършенство и пълнота на цялостния християнски живот и подвиг.

В потвърждение на това разбиране  за любовта като „свръзка на съвършенството”, ще се позовем на едно малко познато слово на св. Сава, сръбски архиепископ. В своя Устав или Типик, написан за манастира Хилендар, в един текст, където най-малко се очаква, св. Сава (тогава още само монах) говори като истински православен богослов, именно богослов на любовта: „Нищо не е повече от любовта. Защото тя е слава и съвършенство на всички добродетели. Те са като части на духовния човек, а тя – любовта – е глава и съединение на цялото тяло. С нея е споено високотворно смирение, и милостиня, и човеколюбие, заради което Бог стана човек” (Хилендарски типик, гл. 33).

Павел Павлов

В словото на св. Сава любовта е характеризирана не само като свръзка на всички подвизи и благодатни добродетели, потребни за истинското богопознание, но и като любов към Бога, която винаги и едновременно с това е човеколюбие, съобразено с Христовото, апостолското и светоотеческото учение; че любовта към човека е втора, но неразделна и равна с първата Христова заповед. Освен това св. Сава изтъква, че Бог от любов и човеколюбие станал човек и с това показал, че Той първо нас ни е възлюбил (ср. 1 Йоан 4:19), тоест обича ни и затова първи ни се яви и откри, и чрез Своето Откровение  направи възможно и обосновано нашето богопознание и богословие.

Христоцентричност на богословието

Истинското православно богословие е преди всичко плод на Божието явяване и откриване, от което започва нашето богопознание. Богопознанието и богословието са плод на нашата лична среща с Бога, открил ни се в Иисус Христос, в Когото Бог е основал Своето лично отношение и общение с човека и човешкия род. Следователно, богословието, като израз на нашето познание за Живия и Истинен, Явéн Бог, е в най-тесни връзки с Божественото Откровение. Инициативата принадлежи на Бога, а свободният отговор на човека (отговор на нашата свободна вяра и любов като отзив на Божията покана) се предполага. Откриването на Бога и желанието Му за общение и единение, изисква от нас отговор и подвиг за встъпване в живо общение и единение с Бога. Божието идване и присъствие в света се приема и усвоява от хората по пътя на вярата и любовта. Затова вярата и любовта, или „вярата, която действа чрез любов” (Галатяни 5:6), са предварителна и необходима основа за богопознание и богословие[51].

Първият християнски богослов, св. апостол и евангелист Иоан Богослов не само че основава богопознанието и богословието на любовта, но и самото Божие Откровение, според него, е плод на Божията любов към нас: „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син” (Иоан 3:16). В Първото си послание същият апостол добавя: „Божията любов към нас в това се яви, дето Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него. В това се състои любовта, че ние не възлюбихме Бога, а Той ни възлюби и проводи Сина Си” (1 Иоан 4:9-10).

Накратко казано, Божията любов, която е Самият Въплътен Богочовек Христос (ср. Рим. 5:5; 8:39), е непосредствената основа на нашето богословие и богопознание. Въплътеният Христос е извор и съдържание на нашата връзка, общение и живот с Бога. Във времето преди Христа човешкият род бил далеч от Бога и Божия живот, а с това и от истинското богопознание и богословие (ср. Еф. 2:12 и 4:17-18). Затова св. апостол и евангелист Иоан Богослов е така категоричен в твърдението си, че „Бога никой никога не е видял”, докато Единородният Син Божи лично не Го обяви – εκεĩνος εξηγήσατο (Иоан 1:18).

Без въплътения и въчовечения Христос няма богопознание, нито богословие. Затова много св. отци наричат Христос първият истински Богослов, Който открива и дава истинското богословие. Той е нашият постоянен Учител по богословие, „Началник и Завършител на вярата” (Евр. 12:2). Както казва преп. Максим Изповедник: „На богословие ни учи Въплътеният Бог Логос, защото в Себе Си показва Отца и Св. Дух, Които не се въплътяват, но Отец участва с благоволение, а Дух Свети – със съдействие, докато Синът автургически (самостоятелно) извършва Своето въплътяване, тоест от човеколюбие извършва Своето ипостасно съединение с тялото” (Кратко изяснение на Господнята молитва). По този начин въплътеният Христос стана „Автургос” (αυτουργος – работещ, творящ сам, със собствените си ръце) и Учител  на много нови тайни (καινων μυστηρíον)”, от които, добавя преп. Максим, първа е богословието; по-нататък следват осиновяване, общение във вечния живот и обожение (Кратко изясение на Господнята молитва).

В православното богословие Богочовекът Христос е не само начало и извор на богопознание и богословие, но като Път и Истина и Живот (Йоан 14:6), Той същевременно е среда, край и пълнота на цялостното знание за Бога. Източната духовна традиция категорично отхвърля схващането на Ориген, че Божественият Логос е само път и средство за въздигане на душата към Бога, за нейното познаване от Бога и единението й с Него. Точно обратното, св. отци дръзновено подчертават, че нашето единение с Христа-Логоса е по-близко и непосредствено, отколкото с Отца и Св. Дух, защото се основава на ипостасното съединение и единство на Бога-Логос с нашата човешка природа. Затова за православното богословие Богочовекът Христос винаги е Алфа и Омега, Първият и Последният (ср. Откр. 1:8, 17), или както казва св. Симеон Нови Богослов: „Απαρχή Χριστóς, μεσóτης καí θελειóτη” – „Начало Христос, среда и крайно съвършенство” (Богословски и практически глави, ІІІ, 1).  Или, както казва св. апостол Павел: „Да бъде Христос във всичко първенствуващ (πρωτεúων), понеже в Него благоволи Отец да обитава цялата пълнота на Божеството телесно” (ср. Кол. 1:18-19; 2:9). Това означава, че православното богословие всякога и връв всичко е христологично, и дори можем да кажем – христоцентрично, което ще рече, че то същевременно е триадологично и пневматологично, тъй като, както казват св. отци въз основа на думите на св. апостол Петър в Деяния на св. апостоли (10:38), самото име Христос – Χριστóς (Помазан, Помазаник) вече включва и Отца, Който Го помазал, и Св. Дух, чрез Когото е помазан (Вж. Св. Василий Велики, За св. Дух, 12, 28). Следователно, православното христологично богословие винаги се разбира в триадологична рамка и контекст и е възможно само в Св. Дух. Затова православните блогослови, особено в по-ново време, с право подчертават значението на пневматологията за православното богословие. Следователно, подчертаването на христологичния и христоцентричен характер на православното богословие се обуславя от две причини: първо, поради твърдението (дори на отделни православни богослови), че една от основните слабости на западното богословие е неговата „христоцентричност”, достигаща даже до „христомонизъм”. Смятаме, че именно загубената на Запад истинска и правилна православна христология, с неийните измерения и перспективи, които тя има при великите свети отци (най-вече от времето на догматическите спорове), е основната причина за различните отклонения в западното богословие, както римокатолическо, така и протестантско. И второ, изтъквайки христологичния характер на православното богословие, искаме да подчертаем неговото трайно сотириологично съдържание и характер, дори и метод. Затова методологията на православното богословие е винаги подчинена на неговия сотириологичен характер. Защото, както в Божественото Откровение и Домостроителството, всичко и винаги в богословието е свързано с тайната на спасението на човека в Христа. Затова и методологията на православното богословие винаги е подчинена на сотирологичния характер на богословието.

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „Тайната на богопознанието – продължение 10″, който трябва да се активира).

_____________________________

[47]. Вж. Св. Марк Подвижник, Двеста глави за духовния закон, гл. 190, В: Добротолюбие, т. І, М., 1883, с. 558

[48]. Ср. Дидим Александрийски, Коментар на Псалмите, PG, t.39, col. 1264

[49]. Миней за месец септември, 26 септември – Успение на св. апостол и евангелист Йоан Богослов, Слава на Господи воззвах, гл. 2, на Великата вечерня.

[50]. Тоест вземайки участие в богослужението като четец и певец

[51]. За това ясно говори православният богослов Владимир Лоски (особено в статията „Вяра и богословие”, на руски език в Messager de l’exarcat du Patriarche Russe en Europe Occidentdle, Paris, 1979, № 101-104, както и редица други православни руски богослови от по-ново време, които наричат любовта „гносеологически” път и метод на богословието и богопознанието.

Изображения: съставителите Емил Трайчев и Павел Павлов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-20

Тайната на богопознанието – продължение 8

3. Предпоставки и начин на богословстване

В светлината на гореказаното не е чудно, че за св. Григорий Назиански богословието не е за всекиго: „Не на всекиго, не на всекиго е дадено да разсъждава за Бога” (Първо слово за богословието, 3). Св. Григорий, подобно на другите двама Кападокийски отци, следва аскетическата традиция на Александрия, която води началото си от Ориген. Очистването от страстите е основоположна предпоставка за богопознанието. Св. Григоий Назиански изтъква, че човек трябва да се издигне над страстите в живота и да придобие чистотата чрез очистване, ако иска да стане богослов и да бъде достоен за Боожеството. За това е необходимо спазване на заповедите, следване на Божия закон, защото действието води до видение (θεορíας) (Слово 20, 12).

На друго място в същото слово св. Григорий посочва, че никой не е достоен за великия Бог, жертва и Първосвещеник, ако предварително не се представи като жива жертва Богу, или не стане жив храм на живия Бог. За да общува с Чистия, човек първо трябва да очисти себе си. Очистването няма само негативен характер, а и позитивен. Това не е еманация на страстите, а придобиването на добродотелност (Слово 20, 4).

Според св. Григорий Нисийски онзи, който наистина ангажира себе си с богословие доказва, че животът е в съгласие с вярата. Това той не може да стори по никакъв друг начин, освен чрез премахване на съпротивата на страстите чрез култивирането на добродетели. А целта на добродетелта не е нищо друго, освен съгласие с Бога. Така човек става достоен, предназначавайки себе си чрез своя живот на божественото помазание (За надписанието на псалмите).

Освен очистването (κάθαρσις), св. Григорий Богослов смята свободното време (σχολή) като необходима предпоставка за богословието. Σχολή означава оттегляне от активност, освобождаване на волята от външния свят. Св. Григорий подчертава, че човек трябва да богословства, само когато е отпочинал от външната бъркотия и шум, тоест когато неговото ръководно начало (το ηγεμονικóν) не е смущавано от арогантни форми и измами (Слово 24, 3).

Богословието не е нещо измежду другите неща, обект на нашите занимания. Не е възможно човек да богословства така както „бърбори” за „яздене на коне”, „зрелища”, „песни” и т. н. Защото необходимо е наистина да си отдъхнем и да познаем Бога, и когато имаме време да обясняваме правилно богословието (Δεĩ γάρ το οντι σχολάσαι καí γνωναι Θεóν καí οταν λάβωμεν καιρóν κρíνειν θεολογíας ευθúτητα (Слово 24, 3).

Емил Трайчев

Σχολή е мир и спокойствие на вътрешния човек, а не състояние, което заличава спомена за собственото аз и Бога. Св. Григорий казва, че „Да се помни Бог е по-важно дори от това да се диша (μνημονευτέον Θεοũ μαλλον η αναπνευτέον) (Първо слово за богословието, 4). Св. Григорий изразява негативното си отношение спрямо обичая да се говори за Бога не на място (ακαíρως) и без всякаква мярка (αμέτρως), без лична ангажираност и спокоен диалог с Бога.

„Ето защо аз забранявам не това да се помни постоянно за Бога, а да се богословства, и не богословието изобщо като нещо неблагочестиво, а онова, което не е на място (τήν ακαιρíαν); нито изобщо беседването за Него, а само беседване, което не знае никаква мяра. Медът, бил той и мед, приет в излишък и до пресита, предизвиква повръщане. Разсъждавайки като Соломон: за всичко си има време. Дори прекрасното не е прекрасно, ако не е на място (τό καλóν ου καλóν οταν μή καλως γíνηται)” (Св. Григорий Назиански, Първо слово за богословието, 4).

Св. Василий казва, че да се помни Бога е благочестиво (ευσεβές) и боголюбиво (φιλóθεον), а да се говори за Него е дръзко (τολμηρóν). Причината за това е, че умът не е в състояние да обхване истинската стойност на нещата. Що се отнася до разума (логоса) той представя неясно (αμυδρως) възприемането на ума. В такъв случай, ако силата на ума е ограничена и капацитетът на разума дори още по-стеснен, мълчанието (σιωπή) става необходимо, така че чудото на богопознанието (τό θαũμα τής θεογνωσíας) да не е изложено на опасност от нищетата на думите (Беседа 15).

Накрая св. Григорий Назиански говори за участието (μετουσíα) като същинска богословска категория. Той учи, че чистото, без примес богословие (истинската философия) става притежание на човека дотолкова, доколкото той влиза във връзка с Бога и е във вътрешно общение с най-чистата светлина (συγγενέσθαι θεω καí τω ακραιφνεστάτω φοτí) (Слово 21, 2). Според св. Григорий Нисийски „познанието е участие” (γνωσις δε…εστíν η μετουσíα) (За преждевременно умиращите деца до Хиерий)[46]. Участието е най-сигурният път към познанието на Бога и богословието. Човек не може да се издигне до сферата на божественото познание единствено по пътя на разума. Той намира Бога в Троицата, „едва щом богоподобното и божественото в нас, тоест умът и разумът, се слее със Сродното и когато образът се издигне към Първообраза, към Който в настоящия живот се стреми” (св. Григорий Назиански, Второ слово за богословието, 17). Следователно, пътят на богословието е постоянно изкачване на човека към Бога. Преди човек да стане достоен (способен) да срещне и да получи Божията слава е нужно очистването на вътрешния човек. В проникновения богословски трактат „За живота на Моисей”  св. Григорий Нисийски пише, че богословието е трудна и малко достъпна планина, която болшинство хора приближават само до нейното подножие. Призива на пророк Исаия, „дойдете, и ще възлезем на планината Господня, в дома на Бога Иаковов” (2:3) св. Василий парафразира по следния начин: „Елате и да възлезем на върха на богословието” (Коментар на книгата на пророк Исаия, ІІ).

Пътят до върха на богословието обаче не е само човешки подвиг посредством аскетизъм. Това е главно дар на Светия Дух. Както отбелязва св. Василий Валики, Св. Дух осветява пътеката на богопознанието, вдъхновява пророците, дава мъдрост на законодателите, води свещениците към съвършенство. Ако Той приема митар, прави го евангелист. Ако Той влиза в рибаря, прави го богослов. Ако Той намира каещ се гонител, прави го апостол на народите, проповедник на вярата (Беседа 15). Когато пише срещу Евномий, водача на радикалните ариани, св. Василий подчертава действието на Св. Дух, Който издигнал ума на св. евангелист Иоан над предметите, възприемани чрез сетивата и над времето. Следователно човек, подготвен по пътя на личното очистване, укрепен и просветен от Светия Дух, влиза в „божествената тъмнина” (θεĩος γνωφος), добива усещане за Божието присъствие и е въведен в неизречимото познание на Бога (η άρρητος θεογνωσíα). Според св. Григорий Назиански „божествената тъмнина” или бездна, която лежи между Бога и човека (или творение изобщо), е древен догмат, водещ началото си от богословието на израилтяните. Най-чистата светлина на Бога е покрита от тъмнина и облаци. Св. Григорий Нисийски посочва, че това, което дирим лежи отвъд всяко разбиране (υπέρκειται πάσις ειδήσεως τό ζητοúμενον), защото е обгърнато от всички страни (така да се каже) от непонятност (ακαταληψíα), подобна на облак (οιòν τι γνωφον). Затова боговдъхновеният Йоан, който влязъл в този облак, казва, че „Бога никой никога не е видял” (Иоан 1:18). Познанието на божественото битие е недостижимо (ανέφικτον) не само за хората, а и за всяко духовно същество (За живота на Моисей).

Павел Павлов

По-нататък св. Григорий отбелязва, че колкото умът се доближава до Бога чрез съзерцание, толкова повече осъзнава невидимостта (τó αθεωρητον) на божествената природа (За живота на Моисей).

Класически израз на този богословски принцип намираме у св. Григорий Богослов, който изтъква, че Бог е безграничен и не може да бъде видян; това, което човек единственто може да разбере за Него, е Неговата безкрайност (Слово, 55, 3).

4. Католичността на богословието

Богословието според Кападокийците има свой път, който съответства на неговия характер. Това включва вътрешния духовен опит на човека, който се постига по пътя на възраждането отгоре, тоест когато човек се освободи от „външната „тиня” и бъркотия” (Св. Григорий Назиански, Първо слово за богословието, 3) и се удостои с трансцендентно общение.Това означава, че богословието не нито лесно, нито за всекиго, особено за онзи, който е впримчен в творението. Въпреки това, богословието има католичен характер, понеже е открито за всички хора. Св. Василий Велики тълкува алегорически Божията заповед към първите създания, „плодете се и множете се” (Бит. 1:28), и отбелязва, че „плодете се” означава прирастът, който е богоугоден, съвършенството на вътрешния човек. „Множете се” – благословията на Църквата. Богословието не е предназначено за един или двама. Евангелието на спасението трябва да се проповядва по цялата земя.

Следователно богословието, като Евангелие на спасението, има универсален характер. То се простира „над цялата икумена от единия край на небесата до другия” (Св. Григорий Нисийски, Писмо 20). То включва всички хора от всички поколения – мъже, жени, деца и възрастни, които намират утешение в този велик дар (Св. Григорий Нисийски, За написването на псалмите). То свързва хората с ангелите (ανθρωποι τοíς αγγέλοις εγενóμεθα σúμφωνοι) (ср. Св. Василий Велики, Писмо 42).

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „Тайната на богопознанието – продължение 9″, който трябва да се активира).

____________________________________

[46]. Относно употребата на понятието μετουσíα у св. Григорий Нисийски вж. Balas D. L. Μετουσíα Θεοũ. Man’s Participation in God’s perfections according to Saint Gregory of Nyssa, Studia Anselmiana, 35, Romae, 1966.

Изображения: съставителите Емил Трайчев и Павел Павлов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-21