Надеждата е била и продължава да бъде неотлъчен спътник на човека в жизнения му път и на човечеството в историчeското му развитие

Иван Панчовски

В най-общ смисъл надеждата изразява такова душевно разположение или стремеж на духа, който е насочен към придобиване желано и приятно благо в бъдещето. Предметът на надеждата не принадлежи към настоящето; той се очертава пред погледа на надяващия се в по-близкото или по-далечно бъдеще, но не като субективно, утопично и неосъществимо желание, а като предстояща или най-малко като вероятна възможност. Простото желание, което не е дълбоко мотивирано и обосновано, не е характерно за надеждата. В нея меродавно е дълбокото упование или непоклатимата увереност, че желаното и очаквано благо ще се придобие или получи. Следователно на надеждата не е свойствено некритично отношение и очакване да се осъществи предполагаема възможност или да се сбъдне съкровен копнеж. В надеждата има безспорно предвкусване на радост от очаквано благо, но тази радост се различава от изживяната радост от притежаването на определено благо в настоящето. Би могло да се каже, че първата радост е идеална, а втората – реална. Все пак по психологическа структура и едната, и другата радост са действителни преживявания и в това отношение между тях не съществува същностна разлика. Предвкусваната радост от очакваното в надеждата благо може понякога да бъде дори по-силна от изживяваната в момента радост от притежавано благо, както и да създава голямо морално удовлетворение. На такова наблюдение е дал израз английският писател Оливър Голдсмит, като в романа си „Уейкфилдският викарий“ е казал: „Часовете, които прекарваме в надежда за щастие са по-приятни от онези, които са увенчани с наслада“. Би било, разбира се, напълно погрешно и превратно да пренасяме благата, радостите и щастието само в бъдещето и да ги правим предмет единствено на надеждата, а не и да ги търсим и създаваме в настоящето и да получаваме от тях удовлетворение и импулс за труд и съзидание. Наистина правилно е съжалението, което е изразил Ромен Ролан в своите „Спомени от младостта“: „Уви!… Радост, спокойствие, мир всякога съществуват само в бъдещето“. От погрешното пренасяне на всички блага и радости, на щастието и блаженството само в бъдещето предпазва Блез Паскал.

Във философските си „Мисли“ той развива следните разсъждения: Хората никога не съсредоточават погледа, вниманието и силите си в настоящето и не живеят в него. Те антиципират и предвкусват бъдещето и се мъчат да го ускорят, сякаш то премного се бави. Обръщат се към миналото, призовават го, възкресяват го в съзнанието си и се опитват да го задържат, сякаш то отлита твърде бързо и се изплъзва от ръцете им. Ние сме толкова неразумни, че все блуждаем във времена, които не ни принадлежат, пренебрегвайки единственото време – сегашното, което ни е дадено и ни принадлежи. Същевременно сме толкова лекомислени, че мечтаем за несъществуващото, изпускайки реалното. Защото настоящето обикновено ни е досадно – наранява ни и ни опечалява. Ако ли то пък е приятно и благотворно за нас, ние съжаляваме, че ни се изплъзва. Опитваме се да го задържим чрез бъдещето и мислим как да организираме начинания, които не са в наша власт, във време, до което не сме сигурни, че ще доживеем. Блез Паскал завършва тези си разсъждения със следното обобщение: „Ако всеки човек анализира и провери мислите си, той ще установи, че всичките са свързани и заети с миналото или бъдещето. Почти никога не мислим за настоящето; а и дори да се замисляме, правим го само с оглед на бъдещето. Настоящето никога не е нашата цел: миналото и настоящето са за нас само средства, единствено бъдещето – наша цел. Затова никога не живеем, а само се надяваме да живеем; и тъй като все кроим планове как да бъдем щастливи, неизбежно никога не сме щастливи[24].“

Чрез направения морално-психологически анализ се установи, че в надеждата има безспорно предвкусване и изживяване на радост. Заедно с това обаче чрез него се открива, че на надеждата е напълно чужд страхът, който се отнася до очаквано зло в бъдещето. В такъв случай човек не изживява надежда с блазнещите ѝ обещания и с предвкусване на радост, а се обзема от опасение, в което винаги е наличен страх или поне боязън.

За по-пълна психологическа, феноменологическа и етическа характеристика на надеждата с оглед на отбелязаното преместване и очакване на благата, радостите и щастието само в бъдещето или в отвъдното и примиряване с лишенията, несгодите, бедствията, нещастията и злините в настоящето, потребно е още да се отбележи, че предмет на надеждата не е всяко благо, а само такова, чието постигане е застрашено и следователно причинява загриженост. Тук надеждата не се изразява в просто желание и в пасивно очакване, а в енергични усилия за превъзмогване пречките, които се намират по пътя за постнгане въжделено благо или за осъществяване съкровен копнеж. Тази страна на надеждата се корени в самата същност на човека и е достойна проява на личността му, която е призвана да се осъществява не в прости съзерцания и безволни очаквания, а чрез активна дейност, чрез трудови и съзидателни усилия и напрежения. В този аспект вече е очевидно, че предмет на надеждата е такова благо, което се възприема, разбира и преценява като постижимо, което се намира в границите на възможното, разбира се, не непременно като пряка или най-близка цел, но и като непряка и по-далечна цел. Невъзможното не може да бъде предмет на надеждата, въобще на всяко разумно поведение на човека, който винаги устремява погледа си и употребява способностите и силите си предвидливо и реалистично, тоест за постигане възможно благо, а не за гонене химера и призрак. Още схоластиците обръщали внимание на обстоятелството, че предметът на надеждата трябва да бъде възможно благо[25]. В ново време Сьорен Кьоркегор отбелязва същото, като казва, че надеждата е „страст за възможното“, понеже тя може да бъде устремена само към постижимото[26]. След тези уточнения може да се направи обобщението: надеждата означава очакване бъдещо благо, което се намира в областта на възможното, но се постига трудно. Именно поради тази си структура надеждата принадлежи към добродетелите на човека, и е негова достойна проява, чрез която той разкрива и осъществява същностната си устременост да не остава затворен и в плен на настоящето и мимолетното и да не се ограничава и задоволява с благата му, но да гледа в бъдещето, да копнее за бъдното и да се труди за настъпването на утрешния по-светъл ден, когато според думите на поета:

Живота ще дойде по-хубав от песен,

по-хубав от пролетен ден…

(Никола Вапцаров, Песен за човека)

Прочетете още „Актуалност на проблема за надеждата и понятие за нея – продължение и край*“ →

Иван Г. Панчовски

Дори най-нещастен и злочест човек има право на щастие и с цялата жар на душата си жадува за него. „Ние наистина сме създадени за щастие“ – заявява даже такъв теоретически и практически песимист като италианския поет-философ Джакомо Леопарди[1], който само мрачни картини виждал, само черни дни на нерадост изживял и не вкусил от никой плод на щастието. Но къде се намира това рядко съкровище – човешкото щастие? Кой път води към него? С какви средства се постига? 

Многовековният човешки опит доказва, че щастието се състои в доброто, в добродетелния живот. Който прави добро и посвещава живота си в служба на ближните си, той спечелва най-голяма слава и оставя след себе си паметник от добродетели, които никакви разрушителни сили на времето не могат да повалят и да обвият с прашното було на забравата. Който записва името си със светлите букви на доброто в сърцата на онези, които го заобикалят, никога не ще бъде пренебрегван, изоставян и забравян. Добрите дела пръскат светлина, красота, радост и щастие по цялата земя.

Чрез дългия си житейски опит всички народи са дошли до непоклатното убеждение, че добрият живее добре, а лошият – зле. Божията мъдрост и човешкото знание са привели безброй доказателства в потвърждение на тази истина. Старозаветният мъдрец казва: „Бог дава мъдрост, знание и радост на човека, който е добър пред лицето Му; а на грешника дава грижи – да събира и трупа, за да предаде отпосле ономува, който е добър пред лицето Божие“ (Еклисиаст 2:26). Древните елини и римляни обстойно проучили добродетелта и дошли до безспорната истина, че само тя води към щастие. „Единствено добродетелта – казва Сенека – осигурява трайна, безгрижна радост[2].“ В същия дух се изказват още мнозина мислители не само от древността, но и от новото време. Една българска пословица казва: „Направи добро, па го хвърли в морето; ако рибите не видят, Господ ще види[3].“ „Добродетелта – говори Гьоте – има такова влияние върху щастието и нещастието на човека, че повечето положения в живота са зависими от нея[4].“ От нашите добродетели зависи оценката на хората за нас; нашите добродетели обуславят положението ни в живота; нашите добродетели определят преуспеха ни в семейството и обществото, нашите добродетели създават душевния мир, спокойствието на съвестта – елементи, без които няма радост, няма щастие.

Човекът е предназначен за добро: неговата най-съкровена същност е насочена към доброто и когато го извършва, той остава верен на себе си, осъществява назначението си и изживява вътрешно задоволство, душевен мир, върховно щастие. „Злото разрушава щастието на отделния човек, както и на цялата човешка общност – казва Гьоте – напротив, доброто и благородното причиняват и укрепват индивидуалното и общественото щастие[5].“ Гьотевият Фауст пребродил всички друмища на живота, изпитал всички наслади и удоволствия, ала „най-висшия миг“ изживял само когато се отдал на практическа дейност за благото на ближните си. „Заслужава да се отбележи – да кажем заедно с видния немски общественик и учен Вилхелм Хумболдт, – че когато не правим големи усилия да гоним щастието или да бягаме от нещастието, а само се стараем да изпълняваме дълга си, щастието идва самó по себе си[6].“      

Пътя на доброто посочва съвестта, този чуден Божий глас в сърцето ни. „Съвестта – казва Менандър, а след него и Виктор Юго в пълно съгласие с безброй други мислители и с общочовешкото съзнание – е Бог в човека[7].“ Като верен страж на доброто съвестта непрекъснато бди: предпазва от зло и грях, охранява от порок и падение, насочва към светлите лазури на добродетелите и към сияйните върхове на нравственото съвършенство. Когато следваме нейните повели, съвестта ни дарява с най-висшата награда.

От структурата на съвестта, от нейното място в нравствения живот и от нейните прояви произтича огромното ѝ значение. Човек не е възможен като личност и като нравствен характер, ако би бил лишен от съвест. „Нравствената същност на личността – казва видният германски философ Николай Хартман – се намира в съвестта[8].“ Без съвест няма нравствено съзнание, няма нравствена отговорност, няма нравствена дейност, следователно няма това, което образува ядрото на човешката личност. Ето защо съвестта принадлежи към самото нравствено битие на човека и без нея то не може нито да съществува, нито да се осъществи в пълнота и разцвет. Нищо не е така есенциално свързано и неразривно срастнато с личността на човека както съвестта: тя е пазител, страж и съдия. Затова който потъпква съвестта си, той изменя на себе си, унижава личното си достойнство, обезобразява се духовно и се обезличава нравствено. Следователно, достойнството на човека се състои в съвестта и се измерва по нейната будност и висота. Съвестта служи за най-правилен мащаб, с който човек може да оцени състоянието и нивото на своята личност. По нейната будност и чувствителност, по нейната чистота и висота, по нейната власт да определя решенията и поведението, се оценява личността на човека както от обществото, така, и от Бога.

Когато човек се е издигнал до будна съвест и следва нейните изисквания, той се удостоява с най-висшата награда. Спокойната съвест, съзнанието за изпълнен индивидуален и обществен дълг – ето върховното щастие на земята, което съдържа в себе си сигурна гаранция и за вечно блаженство. Колкото човек по-внимателно се вслушва в гласа на съвестта си, той ще придобива толкова по-голяма мъдрост и по-дръзновено ще служи на правдата. „Чистата съвест – отбелязва римският поет Овидий – не се бои нито от лъжи, нито от клевети, нито от сплетни[9]“. Щом съвестта е чиста и спокойна, човек върви уверено по жизнения си друм и се избавя от всяко чувство на неувереност и несигурност. Художествен израз на тази истина е дал Пейо К. Яворов в стихотворението си „Нотата“ (VI):

«Не ме е страх от хорски съд, присъда –

не всякога е прав света,

не ме е страх! – в тъмница нека бъда,

но… да мирува съвестта[10]».

Накрая гласът на съвестта ще се разрастне във величествен и тържествен призив, който ще води човека по върховете на съвършенството и ще му открие безкрайните чертози на блажения живот. Комуто съвестта е чиста и спокойна, той има мир в душата си: него никоя земна грижа и несгода не може да доведе до малодушие и отчаяние. Сред най-големи беди и нещастия чистата съвест е последната крепост, която ни запазва, утешава и успокоява. Борис Годунов, герой на Александър Сергеевич Пушкин, говори: „Ах! Чувствам: нищо не може да ни успокои сред световните скърби; нищо… само съвестта[11]“.

Щастието на спокойната съвест не се проявява с блясък навън. То често пъти остава незабелязано за външния наблюдател. То се разлива като тиха радост по цялата душа и я гали като мека лунна светлина. Всички венци на човешката слава увяхват – вечно свеж остава само венецът, изплетен от неувяхващите цветя на спокойната съвест. В душата, в която съвестта е чиста, не бушуват бури и урагани, които помитат всичко по пътя си, ломят и рушат, оставят след себе си печалната картина на опустошението. В нея владее божествено спокойствие и небесна тишина, в които се раждат свети идеи и се творят велики дела. Тихият одобрителен глас на чистата съвест е по-приятен от кресливите гласове на суетната слава. Когато човек запази съвестта си чиста и неопетнена и когато се вслуша в нейния закон на законите, той извайва в душата си вътрешната красота – единствената красота, която никога не увяхва и не погива. В знаменитите си „Тускулански беседи“ Цицерон нарича чистата съвест „най-хубавото украшение[12]“.

Щом съвестта почне да се вълнува, да негодува, да въстава срещу нас, да ни изобличава и терзае, и ние не се опомняме и не се поправяме, отлетял е чудният свят на мира и спокойствието, изчезнал е чаровният миг на радостта и щастието. Тогава душата ни бива овладяна от черни призраци и страшни демони, които прогонват от нас всяка светлина и ни правят убежище на непрогледен мрак. Тук много трудно прониква светъл лъч от царството на доброто; тук едва ли се заражда благороден порив и добродетелен помисъл; тук вилнеят грехът и порокът, сред чиито бурни вълни погива нежното цвете на радостта и щастието. Няма щастие без чиста съвест, без съзнание за вярно изпълнен нравствен и обществен дълг. Който няма спокойствие в съвестта си, никъде другаде не може да намери мир и отрада. „Моята съвест непрестанно ми напомня миналото – би могъл да изповяда подобно на преподобни Ефрем Сириец всеки човек, обременен с грях, – представя престъпленията ми и всекидневно опечалява живота ми. Когато размислям върху всичките си явни и тайни грехове, при всеки грях възкликвам: горко ми! и облажавам тези, които преждевременно са били изхвърлени от майчината утроба и не са видели светлината на този свят: по-добре е гроб без грях, отколкото дневна светлина в грехове[13].“

Колко ярко блясва превъзходното величие на спокойната съвест, когато го сравним с мрачната картина на злочестата душа, която се намира под ударите на неспокойната, изобличаваща и наказваща съвест! Много правдиво изобразява това Александър Сергеевич Пушкин. „Ако в съвестта има само едно случайно попаднало петно – пише той в „Борис Годунов“, – това е същинска беда! Душата ще изгори като от чума, сърцето ще се налее с отрова, укорът ще бие в ушите като с чук. И от всичко ще ти прилошава, ще ти се вие свят. И щастлив ще бъдеш да избягаш, но няма накъде… Ужасно! Да, жалък е онзи, чиято съвест не е чиста[14]“.

Огнените укори на наказващата съвест парят в душата като неугасващи въглени. Нейните невидими стрели се забиват направо в сърцето на човека и го обливат в кръв. Окото на съвестта е всевиждащо; от неговия поглед не може да убегне нито един греховен помисъл и нито едно порочно дело. Този образ прекрасно е разработен от Виктор Юго в стихотворението „Съвест“. Неговият герой Каин, изобличаван от гласа на съвестта си за извършеното братоубийство и изтръпнал от уплаха от нейните преследвания, бяга разчорлен, смъртно блед, сред страшни бури. Злочестият убиец пристига в нощна доба край самотна планина и необитавано поле, покрито с мъх. Но и сред тази самота Каин не намира покой и дрямката бяга от очите му. Та нали чистата съвест не се бои да бъде сред хората, а нечистата я плаши самотата“ (Сенека)![15]

«Втренчил своя взор към тъмните простори,

видя: Око голямо в мрака се разтвори.

Пронизваше го то като с остър меч…

И хукна Каин пак да бяга, по-далеч!»

Обзет от смъртен страх, той бяга безспир и без отдих, докато най-сетне достига „края на света“. И тук обаче го преследва Окото на съвестта и смъртен ужас го пронизва. Многобройната челяд на Каин иска да помогне на нещастния си баща, да го скрие от Окото на съвестта. Обаче безсилна се оказва и шатрата на Явел, баща на скитниците злочести, и бронзовата ограда на Юзал, прочут леяр, и каменната кула на ковача Тубалкайн, и стрелите, които синовете на Енос и Сет отправят към звездните небеса. И в укрепения град, на чиито стени поставиха надписа: „Вход за Бога няма!“ пак прониква всевиждащото Око на съвестта. В изнемога и отчаяние Каин иска да се скрие от Окото на съвестта в гробната тъма.

«И в гроба тъмен слезе сам през мрачний вход,

и свре се там самин под непрогледний свод,

но и когато го зариха в гроба тайн,

и в тъмний гроб Окото взираше се в Каин!»[16]

Прочетете още „Значение на съвестта*“ →