Единството и съборността на Църквата в Православното Предание и в традициите на българската Църква*

Публикувано на 26.02.202429.02.2024 от Dragan Bachev

Костадин Нушев

Апостолското приемство и съборността са основни принципи на православието, които в най-голяма степен определят духовния живот, вероучението и каноничното устройство на всяка поместна църква, но същевременно разкриват и връзката на тази църковна общност с Вселенската църква. Тези принципи разкриват пълнотата и единството на двете страни на Църквата – наличието на свещеноначалие или свещена иерархия като продължение на служението на апостолите, от една страна, и присъствието в пълнота на общността на вярващите като Божий народ и „царствено свещенство[1]”.

Апостолското приемство и Свещеното предание на Вселенската църква

Наличието на иерархия в Христовата църква съществува още от избора на дванадесетте апостоли от Иисус Христос, които Той определя за Свои пратеници и свидетели на Евангелието, и другата група от 70 ученици, за които свидетелстват новозаветните повествования. Наред с тези избрани ученици Христовите последователи първоначално били над 500 в Галилея (1 Коринтяни 15:6) и около 120 в Иерусалим (Деяния на светите апостоли 1:13-16). От средата на 70-те ученици бил избран и новият апостол Матия на мястото на отпадналия от групата на 12-те апостоли Юда Искариот (Деяния на светите апостоли 1:16-26). Тази структура на първоначалната общност на Христовите последователи и разпределението им в три групи или степени говори за наличието на известна иерархия, установена от Самия Иисус Христос като Основател и Глава на Църквата.

Християнската църква започва да се разпространява от Иерусалим и Юдея, като постепенно обхваща целия свят или цялата вселена (oikumena), както се изразяват новозаветните писатели. Господ Иисус Христос нарича Своите апостоли свидетели за Неговото учение и спасително дело, които трябва да благовестят Евангелието първо в Иерусалим и Юдея, а после и по цялата земя: „Идете научете всички народи като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух и ги учите да пазят всичко, каквото съм заповядал (Матей 28:19-20). И ето Аз съм с вас през всички дни до свършека на света! Амин!”.

В деня Петдесетница, след Възнесението на Иисус Христос, Светият Дух слиза върху апостолите и събралите се ученици (Деяния на светите апостоли 2:1-12) и от този момент присъства и пребъдва в Църквата, която още тогава нараства до около 5000 верни. Това разрастване на общността от вярващи и членове на Църквата довело до необходимостта от учредяване на специални служения в помощ на апостолите, които избрали и ръкоположили първите седем „дякона” (Деяния на светите апостоли 6:1-6). Още в Древната църква на тези дякони започнали да гледат като на „най-ниската иерархична степен[2].” Така от духовната власт на апостолите, получена от Самия Иисус Христос, чрез тайнственото предаване на благодатните дарове на служението и посредством ръкоположението, се преподава на епископите, презвитерите и дяконите полученото от апостолите сакраментално служение в Църквата. Това служение е установено от Иисус Христос за извършване на кръщението, за опрощаване на греховете в Негово име, за освещаване на вярващите и за продължаване на Христовото спасително дело тук на земята, в Църквата, чрез благодатта на Светия Дух.

Така според православното учение в Църквата съществува неразривно единство на иерархичния принцип и на принципа на съборността, които отразяват съответно христологичните основи и пневматологичното измерение на Църквата, която едновременно е Тяло Христово и общност на Светия Дух.

Светият Дух е изпратен от Христос след възнесението Му и пребъдва в Църквата като Дух на Истината, Който свидетелства за Него. Светият Дух изпълва Църквата, дарява членовете на Тялото Христово с духовните дарове на единната и многообразна благодат, съединява, просвещава и оживотворява членовете на Църквата, като съзижда общността от вярващи в Тяло Христово. Има различно участие в благодатния живот на Църквата, различни дарове на Светия Дух, които са за обща полза и служение на отделните християни, но има и единство и общение в дара на кръщението и обновлението на живота в Христа и благодатта на Светия Дух.

Според православната еклесиология това единство на двете страни на Църквата разкрива различните начини на присъствие на Светия Дух в служението на сакраменталното свещенство и на всеобщото свещенство на верния народ, но също така то е израз и на единството на институционалния и харизматичния аспект на Църквата[3]. Институционалното измерение или иерархичната структура на Църквата са израз на апостолското приемство и на ръководната роля на епископата в църковния живот и управлението на църковните дела, а харизматичното измерение разкрива пълнотата на духовно-благодатното общение в даровете на Светия Дух. Двете страни са неотделими една от друга в живота на Църквата и затова според Православното предание в Църквата има единство на иерархичното или сакраменталното свещенство на духовната иерархия, което е носител на предадената от Иисус Христос на апостолите духовна власт и на всеобщото „царствено” свещенство на Божия народ, което е дар на Светия Дух за всеки кръстен и възроден чрез Христовата благодат на спасението член на Тялото Христово.

Учението на апостолите, духовното просвещение на вярващите чрез кръщението и съблюдаването на Христовите заповеди, които апостолите предават на своите наследници и ученици, образуват според православието Апостолското предание или Свещеното предание на Църквата. Това предание се разкрива чрез живота на Древната апостолска църква и свидетелствата на Христовите последователи от апостолския век.

Учениците и наследниците на апостолите – църковните учители, духовните наставници на Църквата и светите отци, са непосредствени свидетели на апостолското Благовестие и приемници на апостолите. Такива са например св. Поликарп Смирненски – ученик на св. апостол и евангелист Иоан Богослов и учител на св. Ириней Лионски, и св. Игнатий Богоносец. Св. Ириней Лионски от своя страна е авторитетен църковен учител и свети отец на Църквата, почитан еднакво на Изток в Православната църква и на Запад в Католическата традиция. Тези църковни учители формулират важни принципи на църковното учение, възхождащи пряко към апостолите. Тези принципи на предаване на духовното служение в Църквата са свързани с традицията за епископското служение, което се разглежда като приемство и продължение на апостолското служение.

Прочетете още „Единството и съборността на Църквата в Православното Предание и в традициите на българската Църква*“ →

Апостоличност на Църквата*

Публикувано на 09.08.202109.08.2021 от Dragan Bachev

Александър Александров

Броят на свойствата на Църквата няма край, понеже тя е тяло на самия Христос и по този начин носи свойствата на троичния Бог. Но светите отци от Втория Вселенски събор, водени от Светия Дух, са ги свели до четири: Вярвам в една, света, съборна и апостолска Църква. Тези свойства произлизат от самата същност на Църквата, като определят нейния характер, чрез който тя се различава от всяка човешка институция или общество. Ще спрем по-подробно нашето внимание на свойството апостоличност. Това е свойство, което отъждествява днешната Църква с тази, основана от Господ Иисус Христос и апостолите. Това е от голямо значение, понеже това е най-сигурният показател за истинността на Христовата Църква. В същността си това свойство съдържа останалите три – светостта, единството и съборността [1].

Терминът „апостолски“ или „апостоличен“ има изключително важна роля в историята на християнството. Този термин не е библейски, той е бил използван да дефинира идентичността и природата на Църквата в религиозно-плуралистичната Римска империя. Най-ранните богословски формулировки на апостоличността се отнасят предимно до отговора на Църквата към гностицизма. В този контекст той се е отнасял до последователността и непрекъснатостта на църковните учения, мисия и служение на апостолитe[2]. В същността си апостоличността е свързана с идентичността на Църквата като неин произход, учение, автентичен живот, богослужение, отношение към Христос и към Неговите апостоли, иерархия, свидетелство за Христос, служение и мисия в света[3].

През II-ри век, когато се увеличава броят на ересите и лъжеученията, основани най-вече на писменото Предание, излиза на преден план въпросът за това кой е критерият за апостоличност на тези писания. Редица ереси, като валентианите например, не съгласуват Писанието със старозаветната основа на апостолската проповед на Евангелието и нейната интерпретация на Писанието. Св. Ириней Лионски забелязва, че валентианите разбъркват вътрешния ред и взаимоотношения в Писанието, в „тялото на истината“[4]. По този начин те се отдалечават от контекста на Писанието, поставен от пророците и дошъл до нас чрез преданието на апостолите. Изглежда тези еретици-гностици говорят същото като християните, но го разбират по друг начин. Св. Ириней сравнява тяхното учение с мозайка, чиито камъчета са същите, но са подредени по различен начи, което променя цялостната картина. Той говори за „канон или правило на истината“. За същото говорят и Тертулиан, св. Иполит Римски, Климент Александрийски и други. Този „канон на истината“ се е разглеждал като ключ към тълкуването на Писанието. Според св. Ириней „канонът на истината“ е гарант за истинското разбиране на Писанието в неговата собствена традиция. В „Изложение на апостолската проповед“ св. Ириней разглежда точно съгласуваността между старозаветното Писание и апостолската проповед.Този канон, в контекста на Преданието, по-късно бива наричан Православие, тоест принадлежност към Христовата Църква в пълнотата на Евхаристията. В своето съчинение „Против ересите“ св. Ириней пише:

„Всеки, който непоклатимо пази у себе си канона на истината, възприет посредством кръщението, ще разпознае имената, изреченията и притчите на Писанието, а тяхната богохулна „хипотеза“ няма да възприеме. Защото, ако някой разпознае скъпоценностите, той не ще сметне образа на лисица за образ на цар. Той ще възстанови всеки от пасажите на неговото собствено място в изначалния му ред и устроил се в тялото на истината, той ще отхвърли техните измислици и ще покаже, че нямат основание[5]“ .

Св. апостол Петър

По-нататък св. Ириней ни дава изложение на християнската вяра, предадена от апостолите на техните ученици. То представлява съкратен вариант на учението, запазено в поместните църкви. Св. Ириней използва термина „канон на истината“, а Тертулиан, малко по-късно, го нарича „правило на вярата“. В първата си книга Против ересите св. Ириней отбелязва, че „Църквата, макар и да се простира из цялата вселена, дори до краищата на земята, е приела от апостолите и техните ученици“[6] една проповед и една и съща вяра. Тя е получена по предание, и, въпреки че условията са различни, никой от поместните презвитери и проповедници не би се отклонил от това предание, тъй като не стои над Господа[7].

„Канонът на истината“ (ο κανών τής άληθείας) не представлява извлечени от Писанията догмати, подредени систематично, нито пък е разказ за живота и делото на Иисус Христос. Той е по-скоро критерий на вътрешните връзки и закономерности в Писанието, който изразява основните елементи на Евангелието, проповядвано, пазено и защитавано от Църквата в един постоянно променящ се свят[8].

За св. Ириней в основата на Преданието е твърдението, че божественото Откровение ни е предадено чрез апостолите. Именно апостолската проповед е посредник между Бога и човека. Благодарение на църковното предание истината на тази проповед е достигнала до нас. Преданието на апостолската проповед е гарант, че една и съща животворна вяра е пазена и предадена от апостолско време до днес. Апостолите са онези, чрез които е дошло Божието Откровение в света, въпреки че тяхната истина е била вече разкрита в сборниците на Закона и Пророците. А написаното е станало на по-късен етап, в повечето случаи от техни ученици, за да стане апостолската проповед стълб и крепило на вярата, и истината в Църквата (срв. 1 Тимотей 3:15).

Прочетете още „Апостоличност на Църквата*“ →