Клара Стаматова
В статията си „Между джихада и Мак-света“ политологът Бенджамин Барбър разгръща тезата, че съвременното световно общество се намира в средно положение между Mс World и джихад: тоест между глобалното пазарно стопанство и тесногръдия национализъм. И двете, според автора, се боят от гражданското общество и отричат демократичните институции и гражданските права[1]. И наистина под повърхността на привидно универсалната световна култура все по-ожесточено се сблъскват различни жизнени светове, всеки от които има и предлага свое виждане за света и обществото; виждане, което води началото си от съответно различните история и идентичност на отделните цивилизации[2].
Безспорно е, че в много аспекти ислямът[3] е истинско предизвикателство. Той не само творчески заимства от християнството, но и географски е обезпокояващо близък до него. Ислямските земи са в съседство и дори се припокриват с библейските; това, което наричаме Близък изток – „сърцето на исляма“, всъщност са най-близките до Европа територии.
Може би поради това отношението към „ислямската тема“ като цяло показва, че немалка част от разглеждащите я немюсюлмански автори подхождат към нея с духовна предубеденост, което поражда неадекватно оценяване. За едни ислямът е идваща от тъмното азиатско минало тайнствена и затворена религия, други го описват като архаична догма и фанатично учение, според трети това е противостояща на съвременната цивилизация експанзивна доктрина на насилието[4].
Същевременно, от своя страна, мюсюлманските апологети превъзнасят вярата си като „несъкрушима скала“, обагрена от кръвта на безуспешно нападналите я вековни противници. Изтъкнати водачи като аятоллах Хомейни (1898-1989), говорейки от името на милионите мюсюлмани, публично заявяват, че „Ислямът ще завладее света[5]“. А когато на 11 септември 2001 година 19 мюсюлмански екстремисти отвлякоха четири пътнически самолета и ги насочиха към Световния търговски център в Ню-Йорк и към Пентагона във Вашингтон, убивайки около 5,000 души, поелият отговорността за атентатите лидер на „Ал-Кайда“ Осама бен Ладен заяви пред телевизия „Ал-Джазира“, че „всеки мюсюлманин трябва да се вдигне в защита на исляма. Задуха вятърът на правата вяра… кълна се в Бога, че Америка няма да заживее мирно[6]“.
Настоящата статия е опит за отговор на въпроса как, дали и в каква степен постановките на Корана[7], санкциониращи „свещената война“, се превръщат в политическа платформа на насилието.
Джихад (общи постановки)
Джихадът (арабски усилие; извършвам поход) е един от най-оспорваните религиозно-политически термини в исляма, „който се е поднасял, поднася се и днес с идейно-политическа гарнитура и мотивировка според обстоятелствата и целите[8]“. Без да е пряко включен към петте стълба (аркан[9]), той настойчиво присъства в съзнанието на мюсюлманите и в цялата история на уммата[10].
Тълкуването на джихада като „свещена война“ от страна на немюсюлманите, както и потвърденият от историята хилядолетен опит разкриват само „действения момент“ от разнообразните схващания за неговото съдържание и значение. Най-близък превод е като „върховно усилие“. Джихадът произлиза от традиционните набези на бедуинските племена за плячка, на които Мохамед в конфликта с езичниците[11] корейши от Мека придава религиозна насоченост. Първоначално се възприема като борба на правоверните „чрез своите имоти и души“ по пътя на Аллах (Коран 61:11[12]), съгласно отправения от Иса към неговите последователи призив: „Кои са моите помощници по пътя на Аллах?“ (Коран 61:14[13]).
Според хадиси[14] Мохамед е различавал „малък“ джихад – разпространяването на религията със сила с цел разширяването на „дома на исляма“, и „голям“ джихад, изразяващ се в постоянна борба на мюсюлманите „със самите себе си“ и в тяхното духовно усъвършенстване чрез по-точното следване на исляма. По-късно улемите (мюсюлманските богослови) разграничават няколко вида джихад: „на меча“ – борба, сражение срещу неверниците; „на сърцето“ – преодоляване на собствените лоши навици; „на езика“ – „повеля за одобряемото и отхвърляне на порицаемото[15]“; „на ръката“ – предприемане на наказателни мерки срещу нарушителите на шериата[16] тогава, когато джихадът „на езика“ не е оказал изправително въздействие.
В ново и най-ново време за джихад се приема съпротивата срещу колониализма, срещу неговото влияние и господство над мюсюлманските страни; борбата за политическа независимост[17]; стремежът към икономическо и културно издигане чрез борба срещу изостаналостта и мизерията желанието за постигане на равноправно място на международната сцена и други.
Представа за войната и основания за воденето ѝ в епохите на джахилията[18] и ранния ислям
Ретроспективният поглед към предислямската епоха и ранните векове на исляма е необходим, тъй като в разглеждания период можем да открием както причините, които пораждат авторитарните тенденции в ислямската управленска доктрина и характерното за нея единение на религиозното и политическото начало, така и произхода на схващането за джихад.
В своето съчинение Мукаддима („Встъпление в историята“) Ибн Халдун (1332-1406[19]) определя причините, които провокират войната – „или завист и надпревара, или агресия, или гняв за Аллах и Неговата вяра, или гняв за властта и стремеж към укрепването ѝ[20]“ и чрез тази своя формулировка арабският мислител очертава главните ѝ особености.
Тъй като в епохата на джахилията идентифицираща черта се явява родовата принадлежност, а поведението на човека се определя от бедуинския кодекс на честта (муруа), то и характерът на войната тогава не е интеркомунален или екстракомунален, а личен или родов, тоест причините за пораждането ѝ се коренят в личностни сблъсъци и родови вражди. Съществена подбуда за война в предислямска Арабия е необходимостта от кръвно отмъщение за убит член на рода или племето[21], а неспособността за отмъщение се определя като позорна. С установяването на исляма не родовата чест, а религиозните и политическите схващания се превръщат в доминиращи основания за война, което, от своя страна, променя характера ѝ.
Войната вече се води или срещу вътрешната опозиция, или срещу външните врагове, без оглед на дадените жертви „по пътя на Аллах“ (Коран 61:11). „В това отношение войната по времето на джахилията е по-хуманна, докато човешкият живот все още не е загубил своята ценност, а новата религия не е наложила саможертвата като върховна ценност в сражението[22].“
Бедуинската представа за мъжество не включва безразсъдната саможертва в една губеща битка, тоест винаги, когато е възможно, спасението се търси в бягство, което не се определя като унизително[23]. С идването си ислямът налага императива, че в една битка мюсюлманинът винаги е победител – или чрез победата, обещана му от Аллах, или чрез геройска смърт и място в рая. Следователно в Мохамедовата вяра съществува богословска обосновка на завоеванието и победата, но няма никакво оправдание за поражението.
Именно това ново, различно от джахилийското отношение към войната води до разглеждане на отстъплението като позорен акт. Коранът забранява бягството от бойното поле в стиха: „О, вярващи, когато срещнете неверниците в настъпление, не им обръщайте гръб в бягство! А който им обърне гръб в този ден, освен с намерение за бой или за да премине към друга [ваша] дружина, той вече си е навлякъл гнева на Аллах и мястото му е адът. Колко лоша е тази участ[24]!“
И така, традиционната родова враждебност между бедуините (които стават номинално мюсюлмани) е не толкова преодоляна, колкото превърната в непрестанна вражда между уммата и неверниците. „На арабите Мохамед донася мир, а на останалия Близък изток – меч[25].“
Кораничното понятие за джихад
До хиджра[26] Мохамед не изисквал от своите последователи да предприемат свещена война срещу меканските езичници. В тази връзка е и откровението, което получил („И дай отсрочка на неверниците, отсрочи ги за кратко[27]“) с надеждата, че вслушвайки се в неговото послание, те ще изберат пътя към Аллах. Впоследствие, когато положението се променило с преселването от Мека в Медина и ислямската общност се изправила пред избора: или да укрепи своето положение, или да бъде унищожена, „разрешението за въоръжена борба се вписва в плановете и амбициите на Мохамед за просперитет и експанзия на уммата[28]“. Първоначалното нежелание за борба у мюсюлманите, посочено в редица откровения (например Коран 2:216[29]), постепенно е преодоляно чрез налагането на аксиомата за божественото разрешение (изн), даващо на вярващите право да се бият срещу своите противници. Заповедта за борба срещу неверниците вече е ясно формулирана и очертана, а крайната ѝ цел същевременно се явява и мотив – „И се сражавайте с тях, докогато не ще има заблуда и религията ще е на Аллах! А престанат ли – Аллах е зрящ за техните дела[30]“.
В Корана мюсюлманите лаконично са разделени на две категории: муджахидини, тоест бойци за триумфа на младата религия, и седящи (каидун), тоест тези, които седят в домовете си и не желаят да воюват за ислямската кауза: „Не са равностойни онези от вярващите, които си седят вкъщи, без да им се навреди, и онези, които се борят по пътя на Аллах чрез своите имоти и души. Аллах отреди на борещите се чрез своите имоти и души да са едно стъпало над седящите. На всеки Аллах обеща най-прекрасното, но Аллах отличи борещите се пред седящите – с огромна награда[31]“.
По този начин постепенно, но твърдо и безкомпромисно у мюсюлманите се затвърдява схващането, че техният религиозен дълг включва не само вярата в единия Бог и произтичащите от нея юридически и етически норми, но и повелята да възцарят Мохамедовата религия на земята без оглед на усилията, несгодите и материалните жертви.
По този начин готовността за отдаване на живота в името на Мохамедовата вяра се превръща едновременно в мотив (загиналият в джихад попада в рая[32]) и в цел (разпространяване на исляма и разширяване на „дома му“[33]) за всеки мюсюлманин.
В Корана ясно са регламентирани случаите, при които се обявява джихад: самозащита (в съответствие с кораничната строфа „А който се брани, след като го угнетят, за такива няма вина[34]“); защита на исляма; отмъщение на този, който наруши договора с мюсюлманин; потушаване на бунтове и размирици в ислямската държава; разширяване на територията на ислямската държава; отстояване с оръжие на дадена позиция, която мюсюлманите считат за правилна в случай на гражданска война[35].
С течение на времето, чрез богословски и юридически тълкувания значението на въоръжената борба на религиозна основа претърпява развитие, особено в областта на ислямското право. Пример за подобно развитие е амбивалентното отношение на мюсюлманите към християните и юдеите, които в Корана са наречени „хора на Писанието[36]“.
От една страна, християнството и юдаизмът се определят като различни „пътища“, които водят към Аллах (Коран 2:148) и в този смисъл според Корана 2:256 „няма принуждение в религията“; от друга страна обаче, „правият“ път е единствено указаният от Мохамед път[37]. По този начин, като включва християнството и юдаизма по описания плуралистичен начин (съответно ги обединява в себе си), ислямът ги изключва отново като равноправни партньори със своята ексклузивна универсалност и претенцията си за абсолютност. В тази инклузивност на исляма лежи същевременно и неговата ексклузивност.
С това границите на толерантността в исляма са ясно очертани и възможностите за религиозната политика на мюсюлманите – предварително зададени[38].
В съответствие с това схващане ислямът разделя света на: „Дар ал-ислам[39]“ и на всичко останало. Доколкото последната (както е във времето на ранния ислям) се определя като вражеска територия на неверниците, която следва да се завоюва, то тя се нарича „Дар ал-харб[40]“. Ако тя вече е привлечена чрез договори в ислямската политика, се нарича „Дар ал-сулх[41]“.
По принцип „хората на Писанието“ се причисляват към групата на така наречените зимми (арабски покровителствани). Разрешава им се да изповядват своята вяра и да извършват богослужение (с известни ограничения), осигурява им се свобода на личността и имуществото. Зиммите се задължават да се подчиняват на мюсюлманската държава, да плащат данъка джизие (вж. Коран 9:26) наред с харач и другите такси, да носят дрехи, с които да се различават от изповядващите исляма. Лично свободни, зиммите всъщност са политически безправни.
За юридическа основа на отношението към християните служат два документа, които са със спорна историчност. Първият е така наречения „Договор от Нажран“, в който се посочва, че над християните „не ще тежи никакво унищожение и никаква войска не ще тъпче земите им“, а вторият – така нареченият „Статут на Омар“, в който наред с изброяването на приетите от християните ограничения и задължения се посочва, че те ще бъдат поставени в „положение на унижение“, водещо до редица правни, икономически, религиозни и политически ограничения[42].
Колкото до езичниците и атеистите, то в Корана те са определени като неверници, които ще „бъдат поразени и събрани в Ада[43]“.
Прочетете още „Джихад. Между меча и върховното усилие на сърцето*“
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.