Николай Маджуров

Пускането на изкуствените спътници на земята и на космическата ракета, превърнала се в изкуствена планета, са безспорно събития от изключително голямо световно-историческо значение. Те говорят за неимоверното развитие на науката и техниката както в изучаване областта на безкрайно малкото, на атома, дето се работи с милиони частици от милиметъра и от милиграма, така и в областта на безкрайно голямото, на вселената, дето се работи с пространствени величини, измервани с милиони и милиарди светлинни години.

Достатъчно е само човек да помисли колко и какви изчисления са правени, кол­ко и какви сили са използвани, колко и какви технически инструменти и съоръжения са приспособени, колко и какви опити са извършени, колко и какви пречки са преодолени, за да се смае и да се удиви пред величието и силата на човешкия технически гений.

Ако досега той само пускаше своите сонди на хиляди километри под земята и водата, ако изследваше на хиляди кило­метри височините на планините – все за да опознае, – да овладее и използва благата и богатствата на земята, днес той предприема смели, макар и още само начални и ограничени полети в недрата на необятната Вселена.

Някогашното обикаляне на земята за три години и половина с бързоходните кораби на Магелановата експедиция сега ве­че ни изглежда като някаква детска залъгалка в сравнение с обикалянето на спътниците около земята за час и половина или в сравнение с полета на космическата ракета, която лети около Слънцето със скорост 1,213 километра в секунда, сиреч с почти 45,000 километра в час.

Изработването и пускането на спът­ниците и особено на космическата раке­та стана възможно след откриването и използването на атомната енергия като двигател, след разработването до съ-вършенство на ракетната техника и балистиката, и след поразителните нови успехи на електрониката.

В това отношение 1957 година, годината на пускането на спътниците беше фактически юбилейна, защото тогава се навършиха сто години от раждането на великия немски физик Хайнрих Рудолф Херц (1857-1894) – откривател на електромагнитните вълни, които и носят неговото име „вълни на Херц,“, и на тяхното хващане, измерване и използване. Сто години се навършиха тогава и от раждането на големия руски физик Константин Едуардович Циолковски (1857-1935), най-голям откривател в областта на аеродинамиката, на ракетната техника и на теорията за междупланетните съобщения.

Неоценима заслуга е именно на руската наука и техника, че можа да ознаменува тази стогодишнина с такова епохално събитие, като пускането на спътниците, което не би било възможно без откритията на тези двама учени. Но не би би­ло възможно и при техните открития, ако те не бяха добре оценени, използвани и развити по-нататък от съвременната наука.

Движението на спътниците и на ра­кетната планета дава възможност да се направят неоценими по своето научно значение наблюдения както върху конкретни неща като бъдещата техника и направление на ракетите, температурата, налягането и гъстотата на йоносферата; степените и сферите на космическото притегляне, колебанието на магнитния полюс на земята; метеоритите и микрометеоритите и прочее; така и да се проверяват някои основни принципи в теорията на Алберт Айнщайн(1879-1955) за относителността, които засягат строежа на вселената и видимост- та на звездите от Галактиката и Мегагалактиката, засягат строежа на материята и на междупланетните простран­ства и дори засягат самата същност на физическото време и пространство и физическото тегло във вселената.

При наличността на подобни пости­жения и при перспективата за все нови и още по-големи научни завоевания нам се налага да си поставим принципния общ въпрос, какво е и какво трябва да бъде нашето отношение, като религиозни хора, като християни към великите от­крития на науката и техниката – не към едно или друго велико откритие, а към всичките изобщо открития.

Има християни, които смятат, че тех­никата няма нищо общо с религията, за­щото техниката изследвала и използвала само материалния свят и била дело на разума и науката. А религията се занимавала само с духовния свят, подготвяла спасението на душите за вечния живот и била дело само на вярата. Така че каквито и да бъдат постиженията на тех­никата, те с нищо не засягат и не изме­нят задачите на религията. Всяка си е за себе си и е затворена в себе си, без да се интересува и да се влияе от другата.

Има други християни, които при всяко по-голямо постижение на техниката се обхващат едва ли не от паника, тъй ка­то я смятат по същество враждебна на религията и всяко ново завоевание им се струва, че е стесняване обсега и намаляване значението на религията. Затова или се въоръжават да отричат и омаловажават научните открития, като мислят, че те така служат на религията – или, – ако са маловерни – бързат да се откажат от религията си и да се поклонят на новия кумир – на техниката,от който очакват щастие и спасение за души­те си.

И двете тези становища обаче са из основи погрешни и осъдителни. Техниката не може да бъде неутрална и безраз­лична за религията. Защото религията е отношение на човека към Бога, към Неговото вездесъщие, всезнание и всемогъщество, към Неговото сътворяване на света и промисляне за него.

Но щом е така, тя е отношение и към света и към човека с всичките му дела, преценяване от гледище на Бога. Така че няма нищо човешко или извънчовешко, което да ѝ е безразлично още и затова, за­щото няма религия, която да се грижи са­мо за душата на човека и няма техника, която да влияе само на материалното, на телесното.

Особено християнството е религия на богочовечеството и на въплътяването на Сина Божи, което е най-високото признание и освещаване на телесното. Затова християнството търси спасени- ето на целия психофизичен човек.

А и техниката се създава на почвата на духовни сили и творчество и сама от своя страна отключва и разраства духовните сили на човека. Накрая, нито рели­гията е дело само на вяра, а е и на разума, нито техниката е дело само на разум, а е и на вяра.

Но ако техниката не може да бъде без­различна за религията, още по-малко тя може да ѝ бъде по същество, по основните си задачи и по своя произход – враж­дебна. Защото още в първата глава на книга „Битие“, дето се говори за сътворяването на човека и се посочва възможностите и задачите му, се казва: „Сътвори Бог човека по Свой образ, по Божи образ го сътвори, мъж и жена ги сътвори. И благослови ги Бог, като им рече: плодете се и множете се, пълнете земята и обладавайте я и господарувайте над морските риби (и над зверовете), над небесните птици и над всякакъв добитък, над цялата земя и над всякакви животни, които пълзят по земята“ (Битие 1:27-28).

Но щом Бог създаде човека по Свой об­раз и го постави да господарува над ця­лата земя със всичките ѝ сухоземни, морски, подземни и надземни блага, то ясно е, че културните и техническите пости­жения не само са възможни и не само са позволени и благословени за човека, но са му и направо заповядани, вменени са му в дълг, за да овладява и използва природата чрез тях.

Това е толкова вярно, че можем дори направо да кажем: колкото повече тех­ника и покоряване на природата, тол­кова повече изпълнение на Божията заповед, досежно силите, мястото и за­дачите на човека в света.

Още древните църковни отци и учи­тели са изтъквали, че образът Божи в чо­века, това е разумността, свободата, целесъобразността и творческата активност на човешката душа! Човекът един­ствен се ръководи не робски от заобикалящото го и от неговите въздействия, а съзнателно и разумно си поставя цели, създава планове за осъществяването им, изработва си оръдия и влага определен смисъл в своите постъпки. Не той се подчинява на природата, а подчинява приро­дата на себе си.

Блажени Теодорит (393-457), като изтъква разумността на човека, сочи, че човекът и в това се оприличава на Бога, дето „в един миг обхожда мислено и Из­ток, и Запад, и Север, и Юг, и небесното и това, що е в преизподнята[1]„. Той единс­твен има способността зад сетивните предмети да открива дълбоките им връзки и закони, а и тези закони да възвежда до тяхното общо начало и да ги осъзнава и опознава като сътворени от Бога – зад видимото да открива и съзерцава невидимото (Римляни 1:20).

С това пък е свързано почитането на Твореца. И любовта към Него. Защото човешката душа, по самата си най-съкровена природа, зад всичко относително търси Абсолютното. Търси Бога. Или както го казва блажени Августин (354-430): „… Ти си, Който ни подбуждаш да търсим сладост само В Твоята похвала, защото ти ни създаде за Тебе и нашето тревожно сърце е безпокойно, докато не намери успокоение у Тебе[2]„.

Имануел Кант (1724-1804), както е из­вестно, виждаше величието на човека в тази духовна способност да обгръща мислено в един миг вековете, да обгръща и необятната физическа Вселена, за която способност говори още блажени Теодорит. Докато физическата безкрайност на звездното небе, с милиардите му све­тила ни кара да се чувстваме като нищожни прашинки, захвърлени и забравени от всемира, духовното прозрение и съзерцание, което мислено обгръща всичко, ни кара да се чувстваме безкрайно възвеличени и несравними с нищо в света[3].

„О, колко е щастлива душата, възкликва Кант на друго място, когато тя сред яростта на стихиите и отломките на природата може по всяко време да ги гледа от такава височина, откъдето опустошенията, предизвикани от тленността на вещите на този свят, се носят ка­то вихър под краката ѝ! Откровението ни учи твърдо да се надяваме на блаженството, което разумът дори не може да пожелае. И когато оковите, които ни привързват към тленността на творенията, паднат в този миг, който е пре­допределен за преобразяване на нашето битие, тогава безсмъртният дух, освободен от връзките си с мимолетните неща, ще добие истинско блаженство в об­щение с безкрайното Същество. Цялата природа в обща хармония с Божията бла­гост може само да изпълва с чувство на постоянно удовлетворение това разум­но създание, което се намира в единение с този източник на всяко съвършенство. Съзерцаваната от този център при­рода навсякъде разкрива пълна устойчивост и хармония. Променливите природни явления не са в състояние да нарушат блажения покой на духа, възнесъл се вече на такава височина. Със сладка надежда, предвкусвайки това състояние, той мо­же да отвори устата си за тези славословия, от които някога ще се оглася вечността. Когато мирозданието се върне към небитието си и творението на Твоите ръце не ще различава ден и нощ, моята душа, възнесена от Теб, почитайки Твоето всемогъщество, вечно ще пее пред Твоя трон; моите уста, изпълнени с благодарност, во веки веков ще въздават безкрайна хвала на Тебе и Твоето вели­чие, но затова няма нищо достатъчно съвършено, защото Ти, Господи, си толко­ва велик, че за достойна възхвала не е достатъчна и вечността[4]„.

Най-новите психологически изследвания, включително и материалистически в това виждат качествената разлика между човека и животните, че психическата дейност на човека е съзнателна, че мисленето и дейността му имат абстрактен и творческо-преобразователен характер.

Абстрактността на мисленето е в „издигане на нашия субективен образ за нещата на такава висота, тоест в откъсване в максимална степен от непосредствената действителност, за да може той да се приближи напълно и дълбоко към обективната реалност[5]„. Ще рече, зад многообразието и сетивността да се види и опознае невидимото като по-дълбока обективна реалност.

Прочетете още „Християнството и техниката*“ →

Протоиерей Серафим Слободской

Истинската наука отдавна вече е признала, че областта на изследваното е почти нищо в сравнение с областта на неизследваното. Нещо повече, колкото повече науката обхваща областта на изследваното, толкова повече съответно се увеличава и областта, подлежаща на изследване. „Всяко ново откритие способства за разширяването в аритметична пропорция на царството на неизвестното“ (А. К. Морисън). Науката никога няма да завърши своето дело, докато съществува светът.Представителите на истинската наука признават, че техните сведения за Вселената трябва да бъдат допълвани от друг източник. Този източник е религията. Най-великият учен на нашия век – Макс Планк, получил през 1918 година Нобелова премия по физика, казва: „Религията и науката ни най-малко не се изключват една друга, както това смятаха по-рано и от което се страхуват много наши съвременници; напротив, те се съгласуват и се допълват една друга“.

Проф. М. М. Новиков (бивш ректор на Московския университет), награден през 1954 г. от Хайделбергския университет със златна докторска диплома и от 1957 г. действителен член на Ню-Йоркската академия на науките, в своята статия „Пътят на естествоизпитателя към религията“ пише: „Един от най-поразителните в историята на науките се оказа този факт, че физиката – тази най-здрава основа на предишното материалистическо естествознание – застана на идеалистически път. Тя достигна до извода, че физическите явления се определят от духовната Божествена сила. Това беше изказано в последно време от трима най-видни учени“.

В широките обществени кръгове е добре известна (макар и само по име) теорията за относителността на А. Айнщайн. Но не всички знаят, че тя доведе учения до формулирането на „космическа религия“. Тази религия, както и всяка друга, признава съществуването на Висшия Дух, създаващ световната хармония.

Важно значение за развитието на естествознанието получи разработената от М. Планк теория за квантите. По повод на интересуващата ни проблема този автор пише следното: „Единственото, първично дадено за естествоизпитателя, е съдържанието на неговите сетивни възприятия и на извежданите от това измерения. Оттук по пътя на индуктивното изследване той се мъчи по възможност да се приближи към Бога и към Неговия световен порядък като към висша, но навеки недостижима цел. Следователно, ако двете – религията и естествената наука – изискват за своето обосноваване вярата в Бога, то за първата (религията) Бог стои в началото, за втората (науката) – в края на цялото мислене. За религията Той представлява фундамент, за науката – венец на разработката на миросъзерцанието. Човекът се нуждае от естествените науки заради познанието, а от религията – заради действането (поведението). За познанието като единствен здрав изходен пункт служи възприятието на нашите чувства.

Предположението за съществуването на някакъв закономерен световен порядък е при това предпоставка за формулирането на плодотворни въпроси. Но за действането този път не е годен, защото ние не можем да чакаме за проявяването на нашата воля дотогава, докато нашето познание се окаже съвършено и ние придобием всезнание. Нали животът иска от нас незабавни решения“.По-нататък Планк посочва това, че ако ние приписваме на Бога освен всемогъщество и всезнание още атрибутите на доброто и на любовта, то приближаването към Него доставя на търсещия утешение човек усещане за щастие във висша степен. „Против такава представа не може да се предяви ни най-малко възражение от гледна точка на естествознанието“.

Голяма сензация предизвика работата на В. Хайзенберг – лауреат на Нобелова премия за 1932 година. Той формулира принципа за индетерминизма (неопределеността), според който може само с известни ограничения да определяме елементарните частици като последни и неразложими единици на материята. А освен това е невъзможно да знаем едновременно и точно положението на частицата и скоростта на нейното движение. Ние твърдим, че електроните съществуват, но ние не сме в състояние да ги отличим един от друг. А що се отнася до материята, то самото това понятие в предишния смисъл става излишно. Светът по думите на Хайзенберг се състои от нещо, същината на което ни е неизвестна. Това „нещо“ се проявява ту във вид като че ли на частици, ту във вид на вълни и ако вече търсим название, то това „нещо“ трябва да обозначим с думата енергия, но и тя – в кавички. Тъй наречените естественонаучни закони са закономерности не с точен, а със статистически характер (т. е. без вземане под внимание на действащите сили).

Към тези съображения следва да добавим, че понятието за неопределеното „нещо“ е приложимо също така и към жизнените явления. Но тук то придобива съвсем друг характер. Математическите уравнения, с които характеризираме елементарните физически процеси, тук не са приложими, защото животът, както твърдеше Дриш, представлява автономна (независима, самостоятелна) област.Известният професор И. А. Илин казва: „Истинският учен прекрасно разбира, че „научната“ картина на вселената през цялото време се изменя винаги усложнявайки се, задълбочавайки се, навлизайки в детайли и никога не давайки нито пълна яснота, нито единство… Истинският учен знае, че науката никога няма да бъде в състояние да обясни своите крайни предпоставки или да определи своите основни понятия – например точно да установи що е това „атом”, „електрон”, „витамин”, „енергия” или „психологическа функция“; той знае, че всичките му „определения”, „обяснения” и „теории” са само несъвършени опити да се приближи към живата тайна на материалния и душевния свят. За продуктивността на науката няма смисъл да спорим – за нея свидетелстват цялата съвременна техника и медицина. Но що се касае до нейните теоретически истини и тяхната доказуемост, то науката плува по морето на проблематичното (предполагаемото) и на тайнственото“.

Един от най-знаменитите американски учени, бивш председател на Ню-йоркската академия на науките А. Креси Морисън, доказва Божието битие в своята блестяща статия „Седем причини, обясняващи защо аз вярвам в Бога“.

„Ние все още се намираме само в зората на научното знание“, казва К. Морисън. „Колкото е по-близо до разсъмването, колкото е по-светло нашето утро, толкова по-ясно пред нас се изяснява творението на разумния Създател. Сега в дух  на научно смирение, в дух на  вяра, основана на знание, ние още повече се приближаваме към непоколебимата увереност в Божието битие.

Лично аз наброявам седем обстоятелства, които определят моята вяра в Бога. Ето ги:

Първо: Съвършено отчетливият математически закон доказва, че Вселената е създадена от най-велик Разум.

Представете си, че вие хвърляте десет монети в торба. Монетите според реда на тяхната стойност са от един до десет цента. След това разтърсваме торбата. Сега се опитайте да извадите монетките една след друга по реда на тяхната стойност така, че ще слагаме обратно всяка монетка и отново ще разтърсваме торбата. Математиката казва, че имаме на разположение един шанс от десет за това, от първия път да извадим монетка от един цент. За да извадим едноцентова, а веднага след нея двуцентова монетка, нашите шансове се оказват един от сто. За да извадим по такъв начин поред три монетки, имаме един шанс от хиляда и т. н. За това, да извадим всичките десет монетки по зададения ред, ние имаме шанс едно от десет милиарда.А самите тези математически доводи говорят за това, че за възникването и за развитието на живота на Земята е необходимо такова невероятно число взаимоотношения и взаимовръзки, щото без разумно направление, просто по случайност, те никак не биха могли да възникнат. Скоростта на въртенето на повърхността на Земята се определя на хиляда мили в час. Ако Земята би се въртяла със скорост сто мили в час, то нашите дни и нощи биха станали десет пъти по-дълги. В течение на дългия ден Слънцето би изгаряло всичко живо, в течение на дългата нощ всичко живо би загивало от студ.

След това – температурата на Слънцето се равнява на 12 000 градуса по Фаренхайт. Земята е отдалечена от Слънцето точно толкова, колкото е необходимо този „вечер огън“ да ни стопля както подобава, нито повече, нито по-малко! Ако Слънцето би давало наполовина по-малко топлина, то ние бихме загинали от студ. Ако то би давало двойно повече – ние бихме загинали от топлина.

Наклонът на Земята е равен на 23°. От това възникват годишните времена. Ако наклонът на Земята би бил друг, изпаренията от океана биха се движили напред и назад, на юг и на север, натрупвайки цели континенти от лед. Ако Луната вместо сегашната ѝ дистанция би била отдалечена от нас на 50 000 мили, нашите приливи и отливи биха придобили толкова грандиозни мащаби, щото всички континенти биха се оказвали два пъти в денонощието под вода. Като резултат скоро биха били завлечени и самите планини. Ако земната кора би била сравнително по-дебела, отколкото е сега, на повърхността не би имало достатъчно кислород и всичко живо би било обречено на гибел. Ако океанът би бил сравнително по-дълбок, въглената киселина би погълнала целия кислород и всичко живо все пак би загинало. Ако атмосферата, обвиваща земното кълбо, би била малко по-тънка, то метеорите, милиони от които изгарят ежедневно в нея, падайки на Земята, биха падали върху нея в цял вид и навсякъде биха предизвиквали неизчислими пожари.

Тези и безчислено множество други примери свидетелстват, че за случайно възникване на живота върху Земята няма и един шанс от много милиони.

Второ: Богатството на изворите, от които животът черпи сили за изпълняване на своята задача, самò по себе си е доказателство за наличието на самовъздействащ и всесилен Разум.

Нито един човек досега не е бил в състояние да разбере какво е това живот. Той няма нито тегло, нито размери, но той наистина разполага със сила. Прорастващият корен може да разруши скала. Животът победи водата, сушата и въздуха, овладя елементите им, заставяйки ги да отворят и да преобразуват съставящите ги комбинации.

Животът е скулптор, даващ форма на всичко живо; художник, изтъкаващ формата на всеки лист на дървото, определящ цвета на всеки цветец. Животът е музикант, обучил птиците да пеят песните на любовта, обучил насекомите да издават неизчислимо количество звукове и да се призовават чрез тях един друг. Животът е най-финият химик, даващ вкус на плодовете, мирис на цветята; химик, изменящ водата и въглената киселина в захар и дървесина и получаващ при това кислород, необходим за всичко живо.

Ето, пред нас има капка протоплазма, почти невидима капка, прозрачна, прилична на желе, способна да се движи и да извлича енергия от Слънцето. Тази клетка, тази прозрачна част от прашинка е зародиш на живота и има в себе си сила да придава живот на голямо и на малко. Силата на тази капка, на тази прашинка е по-голяма от силата на нашето съществуване, по-силна е от животните и от хората, защото тя е основата на всичко живо. Не природата е създала живота. Скалите, разложени от огъня, и пресноводните морета не биха били в състояние да отговорят на тези изисквания, които предявява животът за своето възникване.

А кой е вложил живот в тази прашинка протоплазма?

Трето: Разумът на животните неоспоримо свидетелства за мъдрия Творец, внушил инстинкт на съществата, които без него биха били съвършено безпомощни твари.

Младата сьомга прекарва своята млада възраст в морето, след това се завръща в своята родна река и плува по нея именно по същата тази страна, по която е плувал хайверът, от който тя се е развъдила. А какво я води с такава точност? Ако я преместим в друга среда, тя незабавно ще почувства, че се е отклонила от курса, тя ще си пробива път към главния поток, след това ще тръгне срещу течението и ще изпълни участта си с определената точност.

Още по-голяма тайна крие в себе си поведението на змиорката. Тези поразителни същества в зряла възраст пътешестват от всички вирове, реки и езера, макар и те да биха се намирали в Европа, преминават хиляди мили през океана и отиват към морските дълбини до Бермудските острови. Тук те извършват акта на своето размножаване и умират. Малките змиорки, които изглежда нямат ни най-малко понятие за нищо, които биха могли да се изгубят в океанските дълбини, вървят по пътя на своите бащи, към същите тези реки, вирове и езера, от които онези са започнали своя път към Бермудските острови. В Европа нито веднъж не е била хваната нито една змиорка, която принадлежи на американските води; също така и в Америка нито веднъж не е била хваната нито една европейска змиорка. Европейската змиорка достига зрелост една година по-късно, благодарение на което тя може да извърши своето пътешествие. А къде се ражда този направляващ импулс?

Осата, надвивайки скакалеца, го поразява на точно определено място. От този удар скакалецът „умира“. Той губи съзнание и продължава да живее, представлявайки по само себе си вид консервирано месо. След това осата снася своите личинки с такова намерение, че излюпилите се малки да могат да смучат скакалеца, без да го убиват. Мъртвото месо би било за тях смъртоносна храна. Извършвайки тази работа, осата майка отлита и умира. Тя никога не вижда своите малки. Не подлежи на ни най-малко съмнение, че всяка оса извършва тази работа за пръв път в живота си, без всякакво обучение, и прави това именно така, както е необходимо, иначе откъде биха били осите? Тази мистична техника не може да бъде обяснена с това, че осите се учат една от друга. Тя е заложена в тяхната плът и кръв.

Четвърто: Човек разполага с по-голям инстинкт, отколкото е животинският. Той има разсъдък.

Не е имало и няма такова животно, което да би било способно да смята до десет. То не може и да разбере същността на цифрата десет. Ако е възможно да сравним инстинкта с една нота на флейта, със звук прекрасен, но ограничен, то трябва да приемем, че човешкият разум е способен към възприятие на всички ноти не само на едната флейта, но и на всички инструменти от оркестъра. Заслужава си да говорим по още един пункт: благодарение на нашия разум ние се оказваме в състояние да разсъждаваме за това, какво сме ние, и тази способност се определя само от това, че у нас е заложена искрата на Вселенския Разум.

Пето: Чудото на гените – явление, което ние знаем, но което не е било известно на Дарвин – свидетелства за това, че за всичко живо е била проявена грижа.

Големината на гените е толкова невероятно незначителна, че ако всичките те, т. е. гените, благодарение на които живеят всички хора на земното кълбо, биха били събрани заедно, то тях можем да ги поберем в напръстник. А напръстникът още не би се напълнил! И при все това тези ултрамикроскопични гени и съпътстващите ги хромозоми се намират във всички клетки на всичко живо и са абсолютният ключ за обясняването на всички признаци на човека, на животното и на растението. Напръстник! В него могат да се поберат всички индивидуални признаци на всичките два милиарда човешки същества. А за съмнение в това не може да става дума. Ако това е така, то как се получава, че генът включва в себе си даже ключа към душевността на всяко отделно същество, помествайки всичко това в такъв малък обем?Ето къде се начева еволюцията! Тя се начева в единицата, явяваща се пазителка и носителка на гените. И ето, този факт, че няколко милиона атома, включени в ултрамикроскопичния ген, могат да се окажат абсолютният ключ, направляващ живота на земята, е свидетелство, доказващо, че за всичко живо е проявена грижа, че за него някой си е предвидил от по-рано и че предвиждането изхожда от Творчески Разум. Никаква друга хипотеза тук не може да помогне да разгадаем тази загадка на битието.

Шесто: Наблюдавайки икономиката на природата, ние сме принудени да признаем, че само пределно съвършен Разум може да предвиди всички съотношения, възникващи в толкова сложно стопанство.

Преди много години в Австралия в качеството на жив плет са били посадени доставени тук някои видове кактуси. Поради отсъствието тук на враждебни нему насекоми кактусът се е размножил в такова невероятно количество, че хората са започнали да търсят средства за борба с него. А кактусът е продължавал да се разпространява. Стигна се до това, че площта, която той зае, се оказа по-голяма от площта на Англия. Той започна да изтласква хората от градовете и селата, той започна да разрушава фермите. Ентомолозите претърсиха целия свят в издирване на мерки за борба с кактуса. Най-сетне им се удаде да намерят насекомо, което се е хранило изключително с кактус. То лесно се е размножавало и не е имало врагове в Австралия. Скоро това насекомо победи кактуса. Кактусът отстъпи. Количеството на това растение се намали. Намали се и количеството на насекомите. Те останаха само толкова, колкото е нужно, за да държат кактуса под постоянен контрол.

И контролиращи взаимовръзки от такъв род се наблюдават навред. И наистина защо насекомите, които тъй неимоверно бързо се размножават, не са смачкали всичко живо? Защото те дишат не с бели дробове, а с трахеи. Ако насекомото се увеличава, трахеите му не се увеличават в пропорция. Ето тъкмо затова никога не е имало и не може да има прекалено големи насекоми. Това несъответствие задържа растежа им. Ако не би съществувал този физически контрол, човекът не би могъл да съществува на Земята. Представете си земна пчела с големината на лъв!

Седмо: Онзи факт, че човекът е в състояние да възприеме идеята за битието на Бога, сам по себе си е достатъчно свидетелство.

Концепцията за Бога възниква в резултат на онази тайнствена способност на човека, която ние наричаме въображение. Само при помощта на тази сила и само с нейна помощ човекът (и повече нито едно живо същество на Земята) е способен да намира потвърждение на абстрактните неща. Широтата, която тази способност открива, е абсолютно необятна. Наистина благодарение на съвършеното въображение на човека възниква възможността на духовната реалност и човекът може с цялата очевидност на целта и на задачата да дефинира великата истина, че Небето се намира навсякъде и във всичко; истината, че Бог живее навсякъде и във всичко, че Той живее в нашите сърца.

И ето, както от страна на науката, така и от страна на въображението, ние намираме потвърждение на думите на Псалмопевеца:

„Небесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта“ (Псал. 18:1).Знаменитият хирург, бивш професор в Кьолнския, Бонския и Берлинския университет, Августин Бир казва: „Дори ако би се случило на науката и на религията да изпаднат в противоречие, хармонията в техните взаимоотношения скоро би се възстановила чрез взаимното проникване на основата на по-точните данни“.

Ще завършим своята беседа отново с думи на учения А. К. Морисън: „Човекът признава необходимостта от моралните принципи; у него живее чувството за дълг; от това произтича вярата му в Бога.

Разцветът на религиозното чувство обогатява човешката душа и я възвисява дотолкова, че ѝ позволява да възприема Божественото присъствие. Инстинктивното възклицание на човека „Боже мой!“ е напълно естествено и дори най-простата форма на молитвата приближава човека към Създателя.

Уважението, жертвоготовността, силата на характера, нравствените устои, въображението не се раждат от отрицанието и от атеизма, от тази удивителна самолъжа, заменяща Бога с човека. Без вярата културата изчезва, редът се разрушава и надделява злото. Нека неотклонно вярваме в Духа-Творец, в Божествената любов и в човешкото братство. Да възнесем нашите души към Бога, изпълнявайки волята Му, доколкото тя ни се открива; нека да пазим увереност, неотнимаема от вярата, че ние сме достойни за грижите, с които Господ обкръжава сътворените от Него същества“. Към тези думи на А. Морисън ще добавим думите на лекаря психиатър и богослова проф. И. М. Андреев: „Истинското знание е несъвместимо с гордостта. Смирението е задължително условие за възможността за познаване на Истината. Само смиреният учен, както и смиреният религиозен мислител, помнещи винаги думите на Спасителя „Без Мене не можете да направите нищо“ и „Аз съм пътят и истината, и животът“, са способни да вървят по правилния път (метод) към познаването на Истината. Защото Бог на гордите се противи, а на смирените дава благодат“.

Превод от руски Иво Братанов. Из книгата „Закòнъ Бòжiй” на протоиерей Серафим Слободской.

_____________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1995, кн. 9, с. 1-6.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Първо изображение: авторът протоиерей Серафим Слободской (1912-1971) и негова книга. Източник Яндекс РУ.

Източник на останалите изображения Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-24E