Клара Стаматова

Днес сме свидетели на значими обществено-политически съ­бития и на социално-икономи­чески промени, станали през 90-те години на ХХ-ти век, които очертават па­раметрите на една глобална революция, тоест основни промени в рамките на целия свят. Съвременното политическо мисле­не, заявките за нов световен ред в иконо­миката и провалът на социализма от „съ­ветски тип“ са от съществено значение за световния прогрес. Отдавна вече е обя­вен краят на Студената война, който спо­ред американския политолог Франсис Фукуяма предхожда този на човешката история. В своята статия „Краят на историята“ той излага мнението, че Хегел (1770-1831 г.) има основание да обяви приключването на историята през 1806 година, тъй като не се наблюдава значим прогрес, надхвърлящ принципите на френската революция[1]. Обаче днес, в началото на XXI-ви век, не същес­твуват признаци за настъпващ „край на ис­торията“, както предрича Хегел във „фи­лософия на изкуството“ или пък Франсис Фукуяма в своите политически размишле­ния. Независимо че посочената статия е предмет на сериозни анализи и критични оценки от различни изследователи (например X. Кюнг, С. Хънтингтън, У. Алтермат)[2], една теза от нея би могла да се приеме за основателна: краят на историята не може да бъде обявен, докато не станем свидете­ли на края на науката.

Безспорно развитието на естествени­те науки и на технологиите, които те по­раждат, е един от основните двигатели на историята. От друга страна обаче, имен­но науките и технологиите, които се свър­зват с процеса на модернизиране, пред­ставляват „ахилесовата пета“ на съвре­менната цивилизация. Разбира се, въз­можно е технологиите да се окажат не толкова могъщи, колкото ни изглеждат, или пък самите ние да бъдем достатъчно внимателни и предпазливи спрямо тяхно­то въздействие. За съжаление една от при­чините, която отрезвява прекомерния оп­тимизъм, е, че биотехнологиите в сравне­ние с други научни открития (например пер­соналните компютри и интернет[3]) съче­тават в себе си както неоспорими ползи, така и труднозабележими поражения.

Атомното оръжие и атомната енер­гия например се определят като заплаха, поради което са обект на засилен конт­рол. След взривяването на първата атом­на бомба за всеки здравомислещ човек е ясно, че е създадено средство за масово унищожение. Именно поради това от са­мото начало ядреното оръжие е поставе­но под строг политически контрол: хора­та нямат право да разработват ядрени тех­нологии, както и да търгуват с елементи, необходими за създаването им. Държави­те, подписали през 1968 година Декларацията за неразпространение на ядреното оръ­жие, изразяват съгласие за осъществява­не на контрол над международната тър­говия с ядрени технологии. Подобно на атомното оръжие има и биотехнологично (например новите вируси или генетично модифицираните храни, предизвикващи токсични и генетични реакции), които в известна степен подлежат на сравнител­но лесен контрол, защото е достатъчно определянето им като опасни.

Най-сериозните предизвикателства, свързани с биотехнологиите, са тези, пред които ще бъдем изправени само след ня­колко години. Развитието на науката е та­ка неудържимо, че само след десетиле­тие светът вероятно ще изглежда по съв­сем различен начин, а ние ще бъдем изку­шени от възможността за „спазаряване с дявола“: лечение, което размива граница­та между това, което постигаме сами и онова, което постигаме с помощта на съ­ответното равнище на лекарствени пре­парати в нашия мозък; медикаментозно удължен живот, но с отслабени умствени способности; избор между терапията и на­деждите за генно подобрение и други. Основ­ното назначение на медицината обаче е да лекува болните, а не да превръща здра­вите в свръхчовеци. Сериозен е морални­ят избор, пред който сме поставени днес. Той е свързан с неприкосновеността на генетичната информация, клонирането на хора, селекцията на ембриони и степен­та, в която медицинските технологии мо­гат да бъдат използвани не с терапевтич­на цел, а за генно усъвършенстване.

Много от съвременните дискусии вър­ху биотехнологиите са поляризирани между научната общност и тази на рели­гиозните хора. Настоящата статия е опит от православна християнска позиция да се участва в този дебат, дори и само за да се обезсили примиренческата нагласа спрямо развитието на технологиите, спо­ред която, след като не сме в състояние да преустановим или поне правилно да на­сочим нежелани от нас процеси, не след­ва да се опитваме да го правим. Защото именно социалните решения, които ще се имат предвид и богословските позиции, които предстои да изразим през следва­щите няколко години по отношение на биотехнологиите, ще обуславят както бъ­дещето на човечеството, така и възмож­ната морална бездна, пред която то ще бъ­де изправено.

Манипулиране на човешките емоции и поведение

Пишейки за биотехнологичната рево­люция, следва да имаме предвид, че гово­рим за нещо с далеч по-голям обсег от генното инженерство. Съвременници сме не само на технологически възход – например възможността да се декодира и манипу­лира ДНК, но и на прогрес в цялата наука биология. Тази научна революция се ос­новава на постижения в редица близки об­ласти. Освен молекулярната биология то­ва са още когнитивната невронаука, популационната генетика, поведенческата генетика, психологията, антропологията, еволюционната биология и неврофармакологията. Всички тези научни сфери съ­държат в себе си скрити социални и по­литически последици, защото увеличават познанието ни за мозъка като източник на човешкото поведение, а оттук и въз­можностите за въздействие и манипула­ции върху него. Много преди генното ин­женерство да се превърне в реалност, зна­нията за химията на мозъка и начините за неговото манипулиране ще се окажат съ­ществен източник на контрол върху чо­вешкото поведение.

Към края на миналия век еволюцията в неврофармакологията създава ново по­коление медикаменти, като прозак и риталин, чието социално въздействие започ­нахме да разбираме отскоро. Антидепресантът прозак спира реабсорбирането на серотонина от нервните клетки и пови­шавайки ефикасно нивото му в мозъка, пряко въздейства върху усещанията за благополучие и самоуважение. Обратно – ниското равнище на серотонина пред­полага слаб контрол над импулсите, во­дещ към страх, агресия, депресии и само­убийства. Следователно не е учудващо, че прозак и близките до него лекарства се оказват своеобразен социален феномен в края на ХХ-ти и началото на ХХI-ви век, доказател­ство за което е фактът, че днес една десе­та от цялото население на САЩ например употребява този антидепресант[4].Макар и недостатъчно, все пак е успокояващо, че разпространението на подобни меди­каменти предизвиква яростни спорове защото за прозак са характерни много стра­нични ефекти, като драстично отслабва­не, тикове, загуба на паметта, сексуални дисфункции, склонност към самоубийст­во, агресия и мозъчни разстройства.

В съвременния глобализиращ се свят милиони са хората, които се чувстват де­пресирани и чиято лична самооценка и самоуважение са значително по-ниски от необходимото. За тях прозак и подобните му лекарства са своеобразен „дар от бо­говете“, който влияе върху основната со­циална емоция – чувството за собствена стойност, което препраща към желание­то за получаване на признание.Единстве­ният морално приемлив път за преодоля­ване на ниското самочувствие е религи­озната вяра (която дава представа за чо­вешката личност и нейното високо наз­начение), упоритият труд и готовността понякога да бъдат понасяни болезнени из­питания и саможертви. Ако самоуваже­нието например се свързва само с определена титла, която всеки желае да притежава, без оглед дали я заслужава – логично е то да бъде обезценено и да превърне стреме­жа към постигането му в самопротиворечив процес.

Докато прозак може да бъде опреде­лен като вид „хапче на блаженството“, то медикаментът риталин несъмнено е сред­ство, което предоставя възможност за со­циален контрол. Риталинът е стимулатор на централната нервна система, който е химически сроден с такива вещества ка­то кокаина и метамфетамина (така наречената улич­на дрога, позната през 60-те години на ХХ-ти век като „дрога на щастието“), фармацев­тичните му ефекти са сходни с тези на по­сочените два наркотика: нарастване на об­хвата на вниманието, чувство на еуфория, краткотрайно повишаване на енергичността и постигане на по-добра концент­рация.

Прозакът и риталинът са едва първо­то поколение медикаменти, стимулира­щи или потискащи психичната дейност. В бъдеще почти всичко, за което ще мис­лим, че е дело на генното инженерство, най-вероятно ще бъде постигнато предим­но чрез неврофармакологията. Това, кое­то би трябвало сериозно да ни притесня­ва, е употребата на психотропни медика­менти не за лечение на наистина нуждае­щи се болни, а за целите на „козметична­та фармакология“ (за стимулиране на ед­но иначе нормално поведение) или за под­мяна на едно нормално поведение за смет­ка на друго, което някой ще определя ка­то социално приемливо. Като пример мо­же да се посочи екстази (популярното на­именование на метилен-диоксиметамфетамин), който е един от най-бързо наби­ращите известност наркотици от края на ХХ-ти век. От години този стимулант се употре­бява и в България (широко разпростра­нен е в дискотеките например) и води до бърза промяна не само на настроението, но и на цялата личност. Психологическите проб­леми, които екстази предизвиква, са обър­каност, депресия, безсъние, наркотичен глад, силна тревожност и параноя, а фи­зическите симптоми се изразяват в нап­регнатост на мускулите, гадене, влоша­ване на зрението, извънмерно изпотява­не, неволно стискане на челюстта и други[5].

Не може да се изразява благосклон­ност към медикаменти, в чиято употреба няма ясна терапевтична цел и чийто един­ствен ефект е, че „помагат“ на хората да се чувстват по-добре. Използването на те­зи медикаменти, от една страна, недвус­мислено подчертава обеднелите ни мис­ловни и етически категории, чрез които започнахме да разбираме сътворения по Божи образ човек, а от друга, е предвестие за това, какво би могло да се случи, когато генното инженерство с неговите значително по-големи възможности за манипулиране на човешките емоции и по­ведение стане леснодостъпно. Може би подобно на хомосексуалистите, които по­сочват наличието на някакъв „ген на гея“ като причина и оправдание за сексуална­та си ориентация, ние ще желаем да се освободим от личната отговорност за постъпките си, „медикализирайки“ въз­можно най-голяма част от своето пове­дение.

Не е необходимо да чакаме следващо­то откритие в генното инженерство, за да си представим време, в което чрез меди­каменти ще е възможно да се повишават интелигентността, паметта, емоционална­та чувствителност и сексуалността. Проб­лемът вече съществува и той се състои именно в настоящото поколение от пси­хотропни лекарства, над които следва да се осъществява социален контрол, упраж­няван от институции, които са различни от държавата – например семейството, учи­лищните системи, Църквата и други.

Прочетете още „За дехуманизиращия потенциал на биотехнологиите*“ →

отец Стоян Чиликов

В Римската империя до Медиоланския едикт през 313 година, а и малко след това, политеизмът е доминиращ, като в почитта към боговете важно място зае­ма култът към императора. Известно е, че всички граждани на Римската им­перия, които са заемали по-важните постове в армията, администрацията и управлението на държавата, принасят често жертвоприношения, които са обичайни и преди всяка военна битка. Св. Иполит Римски (починал 236 година), подобно на Тертулиан, не одобрява служенето в армията от християни, като препоръч­ва напускането на военна служба от страна на християните.

В същото време са известни множество воини светии от III-ти век, които са слу­жили в римската армия. Запазено е свидетелството на Ориген (починал 253 година) от този период, който изразява своето несъгласие за участието на християните във войните: както жреците на идолите не вземат участие във войните, за да бъдат техните ръце чисти и неокървавени от убийства при принасянето на жертвите, така и християните не участват във войните, те обаче форми­рат особена армия на благочестието чрез молитвите си за държавата и за императора[27].

Очевидно Църквата се бори с войната като с необходимо зло и се опитва да го предотврати. Затова и през IV-ти век св. Атанасий Александрийски (починал 373 година) пише: „Да се убива не е позволено, но на война да убиеш врага е законно и похвално”. Последните думи на светителя предават не учението на Църквата, а отно­шението на държавната власт, тъй като воините защитават държавата.

В този контекст говори и св. Василий Велики в своето 13-то правило, че убийс­твата по време на война не се считат за убийство, но същевременно налага най-строгото църковно наказание – лишаване от причастие за тригодишен период[28]. Това правило на св. Василий Велики изразява много добре отношени­ето на Църквата към войната през IV-ти век: войната е зло, както и свързаните с нея последици, най-страшната от които е отнемането на човешки живот. Същевременно поради принадлежността на християните към Империята убийството по време на война не носи своите последици и отговорности пред светските власти, а само пред църковните.

Християнско отношение към войната в съвременния свят

След IV-ти век, с признаването на християнската религия за позволена (свобод­на) и приключването на гоненията, започва процес на християнизиране на Римската империя, който включва в себе си отношения на симфония и сът­рудничество между Църквата и държавата. Членовете на Църквата са чле­нове и на държавата. Затова учението на Христос за неотвръщането на злото със зло е трансформирано в полза на отношението Църква-държава, при което Църквата постепенно започва да благославя военните действия в защита на отечеството. Императорът започва да се възприема като външен епископ, който брани границите на Империята, респективно на Църквата. Впоследствие с развитието на християнската химнография се появяват богослужебни текстове, които благославят военното оръжие на василевса над варварите, изпросва се победата на византийската автокра­ция. По-късно, след разпадането на Римската империя, тези молитви се от­насят за победата на българската, сръбската, руската царска влас[29]. Тези молитви са свидетелство за промяната на отношението на Църквата към войните.

Учението на Христос е за спасението, освещаването на човека и света, израстяването на християнските добродетели у вярващите, в основата на които са душевният мир, смирението, саможертвата, покаянието, любовта.

Църковното богослужение е адресирано към Бога, но благодатта освеща­ва човека и впоследствие у него се развиват християнските добродетели. Различните типове литургии от древността до днес са застъпили като ос­новен елемент мира: предаването на мира от свещенослужителя на народа, целувката на мира, подканата на главните молитви е да се помолим с душе­вен мир. В същността си мирът е в основата на принасянето на Безкръвната Жертва, както и на християнския духовен живот.

В контекста на казаното по-горе считам за в известен смисъл проблема­тично прошението от ектениите на вечерното и сутрешното богослуже­ние, където освен за мира в целия свят се молим и за успех на войнството: „за христолюбивото ни войнство да се помолим… за да покори под нозете му всеки враг и противник на Господа да се помолим[30]”. То е въведено и в ектениите от литургиите на св. Иоан Златоуст и св. Василий Велики и въпреки че е от късен произход, но то също говори за тенденцията за благославянето на войнството и неговата победа и не само за това, а и за „покоряването на все­ки враг и противник[31]”. Тази част от прошението има проблематичен харак­тер, защото е свързана с изкривяване на учението на Господ Иисус Христос за мира, греха и спасението на човека. Евангелието, което благовести Христос, е за спасението на всеки човек и войната трудно може да се впише в контек­ста на учението за любовта, според което Христос учи да обичаме и враго­вете си[32]. Повечето от химнографските текстове акцентират предимно на духовната битка и имат есхатологична перспектива[33].

Със зависимостта на Църквата от държавната власт се променя и отноше­нието ѝ към злото и войната. Следващата фаза от тези промени е замяната на патриотизма от национализма[34], който е присъщ за поместните правос­лавни църкви. Проблем, който започва след оформянето на националните църкви и постепенно се откроява ереста на етнофилетизма.

В историческия развой на Църквата на Изток доминира така наречения цезаропапизъм, който се изразява не със симфонията на държавната и църковната власт, както е описана в шестата Юстинианова новела, но с превес на императорската власт над епископската. Съществуването на патриотизма е лесно защитимо при една единна императорска власт. При обособяването на отделните дър­жави се конфигурират и самостоятелни национални църкви. Национализмът (а не патриотизмът) се свързва с борбата за власт, променя и подменя хрис­тиянското учение за мира и любовта в пацифизъм или в толстоизъм.

Действително, учението на Толстой и Ганди за непротивенето на злото има в основата си християнския възглед за отхвърлянето на войната и в това няма нищо опасно. Напротив. Заимстването на възгледите им от учението на Христос е свидетелство за действието на освещаващата Божия благо­дат в света, на влиянието на християнския мироглед и духовност през веко­вете, което започва с Въплъщението на Словото (началото на християнска­та ера), християнизирането на Империята и влиянието на християнската духовност върху всички аспекти на човешкия живот, което създава христи­янската цивилизация. Проблематично е обаче, когато учението на Христос се оприличава с учението на Толстой (което е еретическо) с цел да се оправ­дава нехристиянският възглед за войната[35].

Евангелието на Христос няма как да благославя войната. Не съществува не­обходимо зло и то не може да бъде благославяно от Църквата. По същия начин не съществува и „справедлива война”, защото в „основата на войната вина­ги има някаква несправедливост или неправда[36]”.

Прочетете още „Християнството и войната на базата на библейските и светоотеческите текстове на Църквата – продължение и край*“ →

отец Стоян Чиликов

Текстът на изследването представя християнския възглед за войната на ба­зата на изворите на християнското учение: Свещеното Писание на Стария Завет, Свещеното Писание на Новия Завет и светоотеческите творения, които изразяват опита на Църквата и нейната история по отношение на разглежданата проблематика.

Темата е озаглавена „Християнството и войната”, а не „Църквата и война­та” по една основна причина: Църквата, като богочовешки организъм, а не като институция или общество от вярващи, изключва априори агресията и войната. Християнството, представено от трите главни християнски де­номинации – римокатолицизъм, източно православие и протестантизъм, има една основа на вярата, положена от Христос, и същевременно много отлики по отношение на истините на вярата и духовния живот на християните.

В този контекст християнството, като обхващащо трите основни изпо­ведания, изглежда, че имплицитно представя по-обща и по-широкообхватна тема. В този текст ще се огранича обаче с църковния възглед за войната на базата на Писанието и Преданието, което означава, че ще акцентирам върху православната гледна точка.

Основната теза, която ще защитя, е, че Църквата е есхатологична общност и самото християнство е есхатологично. Християните живеем тук и сега, но смисълът на живота е в Живота след живота, връзката с Бога, освещаване­то на човека. А всяка война, каквато и да е тя, е свързана с отдалечаването на човека от Бога, с деформацията на човека и обезобразяването му от греха и злото. В този контекст войната, от християнска гледна точка като плод на злото, нарушава и обезличава връзката на човека с Бога, неговото осве­щаване и спасение. Тя нарушава Божия домостроителен план за спасението на човека и света.

Не на последно място, войната е дело на човешката страст за власт, която е едно от изкушенията, с които Сатаната изкушава Господ Иисус Христос след Неговия четиридесетдневен пост в пустинята и преди началото на спаси­телното Му дело[1]. С нея е свързано отнемането на човешкия живот, който е дар Божи и като такъв, човек няма право да го отнема[2].

Библейски аспекти

Войната през Старозаветната епоха

Всяка война в Свещеното Писание на Стария Завет е изпълнена с динамизъм и много драматизъм. В Стария Завет войната е предадена двуполюсно – рязко разграничаване на доброто от злото и съответно – тяхното противопос­тавяне, което е предадено с характерния за Свещеното Писание на Стария Завет език.

Първата война е свързана с конфронтацията, станала вътре в духовния свят. Въставането на Деница (Сатаната) и падналите ангели срещу Бога, което е предадено много накратко в книгата на пророк Исаия[3]. Всъщност тази битка продължава в човешката история. Тя е предадена на страници­те на Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, където са проследени прародителският грях на Адам и Ева в райската градина, отдалечаването на човека от Бога, изгонването му от рая, влизането на смъртта в света и веднага след това братоубийството – Каин убива брат си Авел. Всяка война в свещената история на Стария Завет (и Новия Завет) е следствие на греха, завистта на човека, влиянието на Сатаната върху него и е свързана с отне­мането на човешки живот, който е Божи дар. В този контекст всяка война е драма, изпълнена с насилие и грях, отдалечаване от Твореца и обезобразява­не на човека. С война е свързано и Второто идване на Христос. Преди него е апокалипсисът и отново войната на архангел Михаил с Деница и падналите ангели[4].

Войната в Стария Завет е война на брат с брата вследствие на греха, на на­род с народа, на вяра с вяра. Историята на израилския народ е представена като преминаване през множество премеждия, страдания, войни и битки за оцеляване.

Израилският народ е избраният Божи народ, носител на вярата в Яхве, в еди­ния и истински Бог. Той е заобиколен от множество езически народи, които правят многобройни опити да го поробят, да го унищожат като етнос и като вяра. В този контекст войните, които води Израил, са войни за оцеля­ването на избрания народ Божи и вярата в единия Бог. Тези войни са жестоки, изтребителни, агресивни и противоположни на християнския възглед за вой­ната през новозаветната епоха, където Бог е Цар на мира.

Има един смущаващ факт, с който непредубеденият читател се сблъсква, когато чете за войните, които води израилският народ. Това е изтребва­нето на жени и деца по заповед на Бог Яхве[5]. В тези библейски текстове се описват войните, с които се предават на „заклятие[6]” определени групи от народи. Трябва да се има предвид епохата, през която са описани спомена­тите събития. През нея са обичайни подобни жестоки прояви, които са не­разбираеми за съвременния човек. На второ място е обстоятелството, че народът Божий на Стария Завет е ситуиран сред езически народи, които са политеисти и в този смисъл са идолопоклонници според вярващите в Единия Бог. Това в известен смисъл обяснява водените от израилския народ войни, описани в Стария Завет. Те са войни на Божия народ, на Яхве срещу идолопоклонството или отстъплението от вярата и греха, които води израилският народ при общуването му с останалите езически народи. Такъв е Изходът от Египет, когато Бог извежда Своя народ от чуждото робство[7] или войните с филистимци и мидиамци.

Приведените свидетелства от историята на Стария Завет дават основа­ние да се заключи, че известните жестоки и изтребителни войни, извършени през старозаветната епоха, са допуснати от Бога с цел оцеляване на избра­ния народ Божий сред обществото от езичници и политеисти.

Възгледът за войната, представен през призмата на Новия Завет

В книгите от Свещеното Писание на Новия Завет, както и в Свещената ис­тория на Новия Завет отношението към войната е радикално различно от описаното според Стария Завет. Христос е Царят на мира, Който идва в све­та да донесе мир и любов на всички хора без разлика от вяра, етнос или пол. Войната е нещо излишно, ненужно, сгрешено и неотговарящо на посланията на Христовата личност. Христос се ражда, за да поправи грешката на Адам, да го изкупи от греха, тлението и смъртта, затова убийството, войната и всички трагични последици, които произтичат от тях, са в противовес с Христовото учение за спасението на човека.

Божият Син се ражда, за да спаси човека, и затова раждането Му е събитие от централно значение в Божественото домостроителство, което е въз­пято и ознаменувано от ангелския хор: „слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение[8]”.

Христос е Изкупител и Спасител, Който примирява човека с Бога, спасява го и го освещава. Христос спасява всеки един човек, без да прави разлика между соци­ална или етническа принадлежност. Христовото учение е универсално за всяка човешка личност. Грехът е победен с Христовата смърт и Възкресение и чо­векът, който вярва в Христос, кръстен в Троицата, се освещава, като мирът е една от основните християнски добродетели, която има духовно значение.

Всичко това автоматично изключва каквато и да е агресия, убийство, война или свързаните с тях действия. Христос дава не само физически, но и духовен мир, чието присъствие изключва априори желанието на човека за агресия и война: „Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава[9]”.

Ако става въпрос за война, то тя е само духовна война „против поднебесните духове на злобата[10]”. Човек воюва със своите слабости, страсти и греш­ки, като в процеса на тази борба Христос го освещава и му дава мир, прави го миротворец и син Божий по благодат: „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии”, казва Спасителят на света[11].

Прочетете още „Християнството и войната на базата на библейските и светоотеческите текстове на Църквата*“ →