Ерес 101 книга За ересите на св. Иоан Дамаскин и кораничните аргументи срещу иконопочитанието*

Здравко Кънев

Появата на ислямската религия през VII-ми век, първоначално обхващаща Арабския полуостров, а не след дълго преминава и извън границите му, и се оказва предизвикателство, което е непознато за ортодоксалната християнска вяра. В голяма степен това се дължи на липсата на съприкосновение с традиционното християнство, което по онова време се бори срещу множество еретически течения, които оказват своето влияние върху християните.

В областта Хиджас християнството е разпространено най-вече в неговите еретически форми – арианство[1] и несторианство[2], които остават единственият досег с християнството на основателя на ислямската религия – Мохамед. Арабските езичници почти нямат контакти с православието, а се срещат главно с несториани, ариани и монофизити, при които основната истина на християнството за съвършеното съединение на божествената и човешката природа в личността на Богочовека Иисус Христос е съществено изопачена[3].

При появяването на исляма християнските богослови се оказват неподготвени за новото религиозно учение, което не може да бъде видяно през „очите на античното наследство, както се наблюдава у ранните християнски автори (II-ри век), впоследствие осъществили адекватна апология на християнството“[4].

Пред християнската църква „застава“ религия, която синкретично обединява в себе си не само заемки от християнството, но също и от юдаизма, зороастризма, елементи от предислямските езически вярвания, както и „откровението“ на Мохамед – „пророка“ на арабската пустиня[5].

Бог, „Който иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (1 Тимотей 2:4), в точното време изпраща свети мъже, които, подобно на Моисей, да поведат верните и да съберат всички, които са се отклонили от истинската вяра, за да не погинат.

През VIII-ми век живее и твори св. Иоан Дамаскин[6], личност на която Бог определя важна роля за съхраняването на древното християнско Предание в трудните времена за Православната църква, която по това време се изправя срещу множество изпитания.

Наред с иконоборското движение във Византия, пред погледа на св. Иоан Дамаскин е и учението на Мохамед, който твърди, че е получил нова религия и небесна книга, като откровение на почитаното от него божество – Аллах.

Авторът Здравко Кънев

Монахът от Дамаск Иоан е отговорът, благословен от Бога, на всичко онова, което се случва: иконоборските спорове в Източната Римска империя – Константинопол, повратите в отношението на мюсюлманските халифи към християните, които вече не получават държавна подкрепа и свобода да изповядват вярата си и да практикуват своя култ. В този тежък период, в който кризата на вярата все повече се задълбочава и е въпрос не просто на интерпретация на случващото се, а на жертвена готовност за следване и изпълнение на предадената от отците вяра, започва да твори св. Иоан Дамаскин.

До нас са достигнали различни по характер негови творби – догматически, полемични, поетически, проповеди и други, които св. Иоан пише в манастира „Св. Сава“, край Иерусалим, където и прекарва значителна част от живота си.

От съчиненията му с догматическа насоченост се откроява „Извор на знанието“ – трилогия, която съдържа „Диалектика“ (Философски глави), „За ересите“ и „Точно изложение на православната вяра“.

Предвид темата на настоящата статия, интересът ни е насочен към Ерес 101-измаилтяни, която е най-ранният опит за диспут с ислямската религия от страна на християнски автор[7]. Учението на Мохамед, разглеждано в ерес 101-ва, се предхожда от ереста на „иконоотрицателите“.

Това, което разбираме от краткия текст е, че св. Иоан Дамаскин определя новопоявилата се ислямска религия като християнска ерес. Вероятно неговото основание се подхранва от разбирането на исляма за боговдъхновения характер и на юдаизма, и на християнството. Коранът и тълкуванията към него определят юдеите и християните принципно като изповядващи исляма –  тоест религията на човечеството. Затова те не са неверници, а в най-широк смисъл са вярващи: „Назова ви Той – мюсюлмани – и в Писанията преди, и в този Коран, за да бъде Пратеника свидетел за вас, и вие да бъдете свидетели за хората“ (Коран 22:78). Според мярката на Корана юдеите и християните не са вярващи в пълния смисъл на думата, а са частично вярващи, тоест вярващи, които имат общо само с една част от религията на мюсюлманите. И ще бъдат частично вярващи, а оттук – друговерци, докато не приемат исляма[8].

Св. Иоан Дамаскин искрено и дълбоко се е вълнувал от факта, че мюсюлманите не приемат Божия Син – Иисус Христос, Словото, второто Лице на Светата Троица, за единосъщен на Бог Отец, а Го приемат и определят като сътворен, като дават примера с първия човек Адам (Коран 3:59)[9]. Това самò по себе е христологичен проблем.

Коранът утвърждава, че Иисус Христос е историческа личност и дори в сравнение с други нехристиянски традиции, обрисува най-богатия образ: приписват Му се много повече почетни титли, отколкото на която и да е друга спомената личност в Корана, но това е с определена цел – без да отхвърля Неговата необикновена човешка природа, ислямът категорично не приема божествената Му природа[10].

Авторът Здравко Кънев

В Ерес 101 св. Иоан Дамаскин разглежда следните теми:

– предислямски езически вярвания;

– време и място на възникване на ислямската религия: обстоятелства и история;

– някои аспекти от ислямското учение;

– ритуални практики и обреди;

– религиозни норми и забранени действия в исляма;

– основни обвинения и претенции на исляма към християнството;

– апология на християнството.

В края на съчинението си св. Иоан Дамаскин очертава базисните проблеми на християнската полемика с исляма, като предоставя и възможност за отговор, тоест възможност за диалог (общуване) между мюсюлманите и християните.

Има още

Разбиране за Словото според християнската и ислямската традиции*

Здравко Кънев

                           „Със словото си поучи езичниците
 на Божията вяра
” (из тропара)

Надсловът на тазгодишните докторантски четения[1] отправя мисълта ни, с признание и благодарност, към св. Климент Охридски, който успя със „словото си да наставлява човеците“ и така, на разбираем език, да бъде прославено истинското Слово, чрез Което всичко е станало (Иоан 1:2).

Настоящата статия е опит накратко да се открои какво е разбирането за словото в трите монотеистични религии (наричани също и Авраамични) – юдаизма, християнството и исляма. Също накратко ще маркираме и осмислянето на словото в юдейската религия, която ги предхожда и, в която, както е видно още от първите редове на ТАНАХА[2], то (Словото) има изключително място и значение.

Макар предложената статия да има въвеждащ за проблематиката характер, тя цели да изведе и подчертае базисните семантични разлики между трите монотеистични религии относно разбирането за словото, от една страна, а от втора – да проследи разбирането за логоса на древните философски школи, тъй като те значително влияят върху последващото развитие и осмисляне на това понятие, а именно – като слово с живително действие.

Още повече, че ако в исляма словото се възприема като две константи – калима Аллах (Иса ал-Масих) и Коранът (като низпослано слово от Аллах), то в християнството – Словото Божие е Господ Иисус Христос – Второто Лице на Светата Троица, чрез Когото всичко е станало и нищо от онова, което е станало, не е без Неговата сила и творческо действие. Свещеното Писание се нарича – Божие Слово, то е дадено чрез боговдъхновени мъже; Духът Господен е говорил чрез тях (Старият Завет), а в новозаветното време[3] – Словото оживя и благовести в личността на Богочовека Иисус Христос.

Разбирането на юдаизма – словото като творчески акт на Бога

В начало беше Словото – за всеки читател на eвангелието според св. евангелист Иоан Богослов е безспорна смисловата връзка на това в начало с другото в началото от първа глава на книга Битие и изобщо от целия библейски корпус: В начало Бог сътвори небето и земята. Битиеписателят ни казва именно как Бог е сътворил битието от небитие – чрез Словото Си. „Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина” (Битие 1:3). Творецът извежда творението Си в битие, обръщайки се към нещата и те започвали да съществуват[4], Бог по думите на отец Иоан Майендорф, е „не само изначалният двигател и цел на сътворението, но и крайният смисъл…“[5]. Юдаизмът и християнството използват семантичното разбиране за словото не просто като действаща причина, според аристотелистко-схоластическата терминология, но и като функционална причина – времево начало на световния процес, а също така е и „формална”, и „целева” причина на съществуващото.

Когато говорим за Слово Божие, религията, която първа получава и разпространява това слово, е юдаизмът. Разбирането за словото в Древен Израил е, че то, като слово от Господа, поражда живително действие, защото е „изпълнено със сила и могъщество, и изречено веднъж, то така сигурно ще се сбъдне, че сякаш събитието вече се е състояло“[6]. Тук се откроява представата, че изреченото слово, поражда и съответно действие; разбиране, което е не само по отношение на Божиите слова, но и по отношение на човешкото слово, което изречено веднъж, е като обет пред Бога (Яхве), който трябва да се спази. Интересно за юдейската религия е, че, често словото се отнася не само към случващото се в Израил, но и до бъдещите събития, които предсказват и известяват идването на обещания Месия[7].

Авторът Здравко Кънев

Древноегипетското разбиране за словото е, че поражда творческо действие, но, за разлика от разбирането в юдаизма, то тук, освен творческа способност, се наблюдава магическа сила и природа, като по този начин се явява еманация на божеството. Следователно разбирането е, „че съответното божество, което изрича словото, има отчасти магично, натуралистично и до някаква степен пантеистично отношение към света“[8].

Според юдейското разбиране Божието слово не само твори, но също и изцерява, избавя човека от загуба, извършва чудеса, възкресява и избавя всички, които му се уповават и, които се вслушват в него. Словото на Господ (Яхве) не се разбира само като посредник на Божието творческо слово, а, че самото то твори (Битие 1:3; Битие 1:26-27; Битие 2:7 и други).

В екзегетическата мисъл, когато се набляга върху смисъла на творческото Божие слово, множеството тълкуватели от равинската традиция, а също така и на светоотеческата православна традиция, отправят поглед към обещанието за идването на Месията, Който ще спаси света от греха и ще помири творението с Твореца. „Следователно Словото Божие се очаква и на него човек изцяло се уповава“. Тук се разбира словото като откровение, а смисълът е отправен пророчески към въплъщението на Бог Слово и Неговите благодатни слова (Лука 4:22[9]).

Възприемането на Словото Божие според Стария Завет е като за живително творческо слово, което има силата да твори. Чрез верността към словата Господни религията на праотците Авраам, Исаак и Иаков е насочена към Онзи, Който в последните дни се облече в благодат и истина в лицето на обещания Спасител на света: Иисус Христос Господ, Който е въплътеното Слово Божие, Откровението на Отца и Второто лице на Единосъщната Троица, „Чрез Когото всичко е станало“ (Иоан 1:2).

Словото според ислямската традиция (калима)

На въпроса какво представлява това Откровение, това Слово на Бога, юдаизмът и ислямът ще отговорят еднозначно: Откровението е текст, книга на книгите, съответно ТораТанах като цяло) и Коран.

Коранът е свещената книга на мюсюлманите, която, според ислямската традиция, съдържа низпосланото от Аллах Откровение (Коран 2:23). Словото на Корана е получено само от Мохамед в продължение на около двадесет и три години (от тях десет в Медина и тринадесет в Мека)[10]. Мохамед само приема словото на Аллах и го изразява в проповедите си, което означава, че „от една страна, неповторимостта на Корана заема централно място в доказателствата на средновековните ислямски екзегети за чудото на пророчеството и неговата безспорна правдивост, а от друга се явява главно свидетелство за пророческия статут на Мохамед“[11].

Авторът Здравко Кънев

Повечето сури (глави) на Корана са дадени чрез посредничеството на архангел Джибрил (Гавриил), а някои – направо от Аллах. Сподвижниците на Мохамед учат кораничното слово наизуст и го препредават устно, което е неизменно правило за изповядващите исляма, като в ново време за наизустяването на кораничния текст се дава специална титла – хафъз. При разпространение на кораничния свод първоначално са правени записи върху палмови листа и каменни плочи. Още по времето на Абу-Бакр, който е имам след Мохамед, негов сподвижник, а по-късно и халиф, текстовете са обединени и този първоначален вид на Корана, не се различава много от сегашния. Унифициран текст на Корана се установява окончателно по времето на третия халиф Осман (управлявал през 644-656 година), като всички прочити, които не съответстват на установената по реда и формата си книга, са унищожени[12].

Има още

Ислямското разбиране за възкресението*

Здравко Кънев

В дните на Пасхата Христова, когато се отдава почит на празника на празниците – Възкресението Христово, броят на списание Светодавец отделя специално внимание на това най-велико събитие в човешката история.

Разбирането за възкресението от мъртвите и като цяло за есхатологията[1] е централна тема не само в християнството, но и в останалите монотеистични[2] религии – иудаизма и исляма[3]. В настоящия текст накратко ще запознаем читателите с ислямското разбиране за възкресението[4].

Вярата в Съдния ден, представата за края на света, както и Божията присъда над хората в Страшния съд, се съдържат още в ранните проповеди на основателя на ислямската религия – Мохамед, като те се проявяват според казаното му от Аллах още в първите сури на Корана[5], който „предупреждава слушателите си, че Бог е един, а Страшният съд ще призове хората за делата си“[6]. Разбирането за вярата в отвъдното, съдния ден и възкресението на мъртвите представлява четвъртия постулат (кияма) от корените на ислямската религия – усул ад-дин.  Есенциално изразени „корените” могат да бъдат открити в Корана 4:136, сура „Жените”: „О, вярващи, вярвайте в Аллах и в Неговия пратеник, и в книгата, която е низпослал на Своя пратеник, и в Писанието, което е низпослал преди! А който отрича вярата в Аллах и в Неговите ангели, и в Неговите писания, и в Неговите пратеници, и в сетния ден, той дълбоко се е заблудил”[7].

Според този постулат на ислямската вяра, относно възкресението се изразява надеждата на всички мюсюлмани и обещанието за въздаянието в последния ден, когато Аллах ще съди цялото творение. Интерес представлява сходните моменти за настъпването на последния ден като композиция добре позната от християнството и по-точно думите на Христос относно края на света и белезите на Неговото пришествие (второто Му идване). Те се съдържат в двадесет и четвъртата глава на евангелието според Матей[8], посланията на св. апостол Павел (1 Солуняни 4-5 глава; 2 Солуняни 2-3 глава;) и други, както и в последната книга на Свещеното Писание – Откровение. В исляма настъпването на последните дни е свързано с второто пришествие на Иисус Христос – Иса ал-Масих. Според различните течения в исляма, второто му идване е свързано с определени събития – неговата кръстна смърт, възкресение и последващо възнесение[9]. Приема се мнението сред мюсюлманите, че Иисус Христос ще слезе от небесата, за да свидетелства срещу иудеите, които не са го приели, както и за християните, които са изопачили Неговото учение и не са последвали исляма[10].

В свещената за исляма книга – Коран, специално е отделена цяла сура, която носи името – Ал-Кияма (75-та сура), където се поставя акцент върху възкресението. Прави впечатление твърдението на Аллах, че може да събере костите му (на човека), както и да възстанови върховете на пръстите му (Сура 75:3-4). Този текст напълно отразява пророчеството, изказано от пророк Иезекиил за възкресението на сухите кости, образуването на плътта и жилите, както и вдъхването на Господния Дух за живот (Иезекиил 37:1-14). Важно е да се отбележи,  че пророчеството на Иезекиил е изречено около 1200 години преди написаното в Корана.

В последния ден Аллах, който е „Владетелят на Съдния ден“[11], изпълнява обещаното на всички според установения завет, според договора, сключен с всекиго с приемането на мюсюлманската вяра и на Откровението. „Изчакай Деня, в който небето ще донесе явен дим! Той ще обгърне хората. Това е болезнено мъчение“ (Сура 44:11).  Съдният ден се характеризира с потресаващи катаклизми – небето става като разтопена мед, планините – като вълна, разпръсната от вятъра, небесата се раздират на части, ще изчезне Каабата, забравяне на Корана, изгряване на слънцето от запада и други[12], а на всеки човек се дава книгата на делата му. Ако му се даде в дясната ръка, значи е предопределен за Рая, ако се даде в лявата му ръка – Аллах го е предопределил за ада[13]. Подобно на настъпващия Господен съд в книга Откровение, и тук се появяват архангели, които чрез тръбен звук поставят началото на края. Важно е да се отбележи и една особеност в ислямската есхатология, която е характерна за учението на хилиазма, проповядващо, че настъпва хилядагодишно земно царство на Иисус Христос. В исляма това е във връзка с вярването, че Страшният съд ще продължи хиляда години.

Има още