Борис Маринов, Александър Величков

1. Кой „Аргумент“ атеистите наричат „убийствен против историчността“ на Иисуса Христа? Това било „мълчанието“ за Иисуса Христа от страна на историци и писатели от I-ви век и първата половина на II-ри век от християнската ера. В една атеистична брошура се казва: „… никой нехристиянски писател от първото и половината на второто столетие на нашата ера не споменава ни дума за Христос“[110].

Този „аргумент“ – „мълчанието“ за Христа – атеистите считат за най-силен. „Няма по-силен (курсива наш) аргумент за митичността на Христовата личност – пише един автор – от мълчанието на древните писатели и историци“[111]. Тоя „аргумент“ бил „камък на препъването” (курсива наш) както за догматичната, така и за рационалната теология“[112]. „Мълчанието на века“ било нещо „страшно (курсива наш) за християнската легенда“[113], дори то било ”убийственият аргумент” (курсива наш) против историчността на Иисуса”[114]. Този именно „убийствен аргумент против историчността на Иисуса“ Христа ще бъде, – както се съобщава и в „Предговора“, – разгледан в тази втора книга на „Наръчник на апологета“.

Имало „мълчание“ за Иисуса Христа!

Как стигат атеистите до „мълчанието“ за Христа? Те на всяка цена трябва да се отърват от историческата личност Иисус Христос. Затова обявяват, че Иисус Христос не е съществувал, не е историческа личност. Възразяват им: „Но Евангелията ни говорят за Него, основаната от Него Църква свидетелства, че Той е бил, че е съществувал на Земята!“ За тях обаче Евангелията и Църквата нямат значение. Тогава им посочват свидетелствата на историци и писатели от първия и половината на втория век. Те отговарят: „Това са „интерполации”[115], тоест вмъквания, вписвания от други лица, при преписване на съчиненията на историците и писателите от онова време“. „В книгата на Иосиф Флавий „Древности“, в Аналите на Тацит, в биографиите на Светоний за Клавдий и Нерон, както и в Писмата на Плиний Млади до император Траян – пише един атеистически автор, – се намират отделни откъси, в които се говори за живота и дейността на Христос“, но „научните изледвания“ били установили, че тези откъси „са били вмъкнати от преписвачи на древните книги“[116]. И се сочи дори: кой бил извършил „интерполациите“, кога и защо.

„Основанията“ да се твърди, че дадено място било „интерполация“, ще бъдат разгледани, когато се спрем поотделно на сведенията за Иисус Христос и християните в съчиненията на историци и писатели от I-ви и половината на II-ри век. Тогава ще бъде разгледан и въпросът за “времето” на „интерполирането“.

Кои са били – според атеистите – преписвачите-„интерполатори“? – Казват: „Представители на Църквата[117], духовенството[118], апологети на християнството”[119]. След като атеистичните автори представят църковни представители, духовенството, апологети на християнството като „фалшификатори“ и „подправачи“[120], някои от тези автори[121] проявяват известно „снизхождение, като „благоволяват“ да нарекат тези фалшификации „pia fraus, благочестива (курсива наш) лъжа“[122].

Защо били извършени „интерполациите“? Тези „фалшиви документи… трябвало – според академик Роберт Юрьевич Виппер – да служат като доказателство за реалността на явяването на Христа“[123]. Чрез тях трябвало да уверят „най-широките кръгове от читатели в това, че бележитите историци, юдейски и римски“, били „знаели за явяването на Христа“ и били „отбелязали бързото след неговата смърт разпространение на новата вяра“[124].

Работата на интерполаторите била „оказала величайша, с нищо несравнима услуга на църковната традиция“, която била „изградила въз основа на тези фалшиви документи“ например „възникването… на християнството“[125].

След като обявят всички данни за Христа у историци и писатели от първи и половината на втори век на християнската ера за „интерполации“, атеистите тържествено възвестяват: „Има „мълчание“ – историците и писателите от първото и половината на второто столетие на нашата ера мълчат за Иисуса Христа! Това пък „мълчание“ е „най-силният аргумент“ за „митичността“ на Христовата личност „убийственият аргумент“ против историчността на Христа. Иисус Христос не е историческа личност, Той никога не е живял на Земята!“

2. За „интерполирането“.

Ще се спрем накратко на „интерполирането“ изобщо. Ще приведем някои съображения, които говорят против него.

1)В древност – както вече установихме – не са отричали историчността на Иисуса Христа. Църковната история ни казва, че от страна на юдеите било отричано само месианското достойнство на Спасителя; от страна на езичниците – свръхестествения елемент в Неговия живот; от страна на еретици – Неговата божествена или човешка природа. Обаче никой не е отричал историчността Му, никой не е оспорвал, че Той е бил на Земята, че е съществувал. И затова не е било нужно въз основа на светски писатели да се доказва, че Иисус Христос е историческа личност. Съвсем не е бил поставян на християните и апологетите на християнството „убийственият аргумент“ – „мълчанието на съвременниците“ („мълчанието на века“ – saeculi silentium[126]) за Христа. По тази причина и не е имало нужда да се прибягва до някакви си „интерполации“. Както видяхме още в началото, мисълта, че Иисус Христос никога не бил сьществувал, тоест, че Той не бил историческа личност, най-първо е била изказана чак в края на XVIII-ти век.

2)”Представители на Църквата”, „духовенството”, „апологети на християнството” били извършили „интерполациите“! Но щом има „представители на Църквата“, „духовенство“, „апологети на християнството“ – това значи, че е имало „Християнска църква”. Тя пък говори: че преди нея е съществувал Сам Христос, Който е положил основите ѝ и е неин крайъгълен камък (1 Петра 2:4, 6 и 7; Псалом 117:22). Това е нормалното положение на нещата! Да отричаме Христа, а да приемаме Християнската църква, ще рече: да приемаме безсмислицата, че някакъв си несъществуващ Христос е основал съществуващата Християнска църква. При това от представителите на Църквата от онова време и в цялата древна християнска литература е засвидетелствано, въз основа на благовестието на изначалните очевидци и служители на словото (Лука 1:2; 1 Иоан 1:1 и 2) и на изначалния църковен живот, че Сам живелият на Земята, страдал, умрял, възкръснал и възнесъл се на Небесата Иисус Христос е основал Църквата. С други думи: тя не е възникнала от някакво си „своеобразно движение на масите, които мечтаели за чудно избавление от робството, които се опитвали да намерят в религията спасение и осъществяване на надеждите си“[127] и си създали мита за Иисус Христос[128]. Представителите на древната Църква, духовенството, апологетите преди всичко са били твърдо убедени, че Иисус Христос е историческа личност, и не са имали нужда от странични свидетелства за това.

3)Църквата в своите съборни вероопределения не се е позовавала на светски автори, за да изгражда своето учение и да установява „възникването… на християнството“ и историчността на Иисус Христос. Тя си има други източници: Свещеното Писание и Свещеното Предание.

4)Как били „възникнали интерполациите в съчиненията на Иосиф Флавий, Тацит, Светоний и Плиний Млади“? Апологетите били „имали работа с разширил се кръг от противници, не само с консервативното юдейство, но и с образованото езичество. И едните, и другите представяли на християните убийствения за тях аргумент – мълчанието на съвременниците за дейността на Христа… Това затруднение подбудило апологетите“ да създадат „документи в полза на историчността на Христа“. И те прибегнали до интерполации.  Така обяснява появата на „интерполациите“ академик Роберт Юрьевич Виппер[129]. Но, ако това беше вярно, ако апологетите действително бяха извършили приписваните им „интерполации“, това щеше да породи разпалена полемика, и фалшификаторите още тогава щяха да бъдат най-остро и тежко изобличени и опровергани, както от юдеи, така и – и то особено – от образованите езичници, които добре ще да са познавали съчиненията на споменатите от Виппер автори: Иосиф Флавий, Тацит, Светоний, Плиний Млади. За такива изобличения и опровержения нищо не се знае: има „мълчание“. А защо консервативното юдейство ще мълчи? Защо образованото езичество ще мълчи? Напротив: те са предизвикани да говорят, и не биха мълчали, ако наистина бяха извършени от апологетите някакви „интерполации“!

5)Ако считаните за „интерполации“ места в трудовете на древни писатели и историци бяха действително интерполации, направени от църковни представители, духовници, апологети на християнството, тогава съдържанието на тези места трябваше да бъде само благоприятно за християните, а не и крайно враждебно и оскърбително, каквото е – както ще видим – например това на мястото у Тацит.

Може би някой ще каже: „Интерполаторът е знаел, че, колкото по-враждебни и по-оскърбителни за християните ще бъдат приписваните на известен автор думи, толкова те ще се показват по-достоверни, толкова по-неподозреваема ще бъде фалшификацията!“[130]. Трудно обаче би могло да се приеме, че един представител на Църквата, духовник, християнски апологет, който си е поставил възвишената задача да брани християнството от несправедливите нападки на тогавашното общество, сам би си позволил такава интерполация, чрез която би очернил древните християни и древното християнство и би ги представил отвратителни и заслужаващи презрение!

6)Как се е случило така, че имало „интерполации“ не само в труда на един или двама автори, ами в трудове на повече: и у Иосиф Флавий, и у Тацит, и у Светоний, и у Плинии Млади?  Един ли е бил „интерполаторът“ или мнозина? На едно място ли са извършени „интерполациите“ или на разни места по света?…

7)Науката не разполага с екземпляри от трудовете на назованите автори без местата, считани от някои за „интерполации“.

8)Може да съществуват на един текст варианти  (разновидности) поради поставяне или заместване от преводача или преписвача дума или думи за пояснение (уточняване), без някакво нечестиво намерение. Такива „варианти“ се срещат често в ръкописите на евангелията[131]. Ще поясним това с пример. Стих 33 от глава 2-ра на евангелието от Лука в едни ръкописи гласи: „А баща Му и майка Му се чудеха на казаното за Него“. В други това място се чете така: „А Иосиф и майка Му се чудеха на казаното за Него“. Вместо „баща Му“, поставена е пояснителната (уточнителната) дума „Иосиф“, за да се знае за кого става дума, тъй като Отец на Иисуса Христа е Небесният Отец.

9)Понякога нещо, смятано за „интерполация“ – с течение на времето, – се оказвало, че не е никаква интерполация. Така например в Посланието, приписвано на Варнава, 4-та глава, 14 стих се привеждат евангелските думи: „Мнозина са звани, но немнозина (малцина) избрани“ (Матей 20:16; 22:14) и се казва: „както е написано“[132]. Изразът „както е написано“ показва, че авторът на Посланието е бил запознат с евангелието от Матей. Онези, на които това не изнася – понеже те твърдят, че авторът на Посланието не е бил запознат с евангелията, а твърдят така, за да излезе, че евангелията са написани много късно и следователно не принадлежат на писателите, чиито имена носят – казват, че думите „както е написано“ били „интерполирани“ „от преводача на посланието на латински език“[133]. В гръцкия текст – според тях – този израз е липсвал. Но ето че през 1859 година се удаде на бележития немски богослов Константин фон Тишендорф да открие в манастира „Св. Екатерина“ на Синай извънредно ценния пергаментен ръкопис на Свещеното Писание – прочутия „Codex Sinaiticus“ (Синайски кодекс), който „произхожда от IV-ти век и съдържа на гръцки език Новия Завет и части от Стария“[134]. В същия Кодекс се намира и гръцки пълен текст на Посланието на Варнава. И в този древен гръцки текст (препис от по-древен) стоят думите: „Както е написано“[135]. Значи тези думи съвсем не са интерполирани от латинския преводач на Посланието!

10)Както ще видим, при разглеждането на известията за Христа от първи и половината на втори век – по отношение на твърдението за „интерполации“ няма единодушие: за едни едно място било изцяло интерполирано, за други в това същото място имало само частична интерполация и така нататък.

11)Има автори, които осъждат метода на „митолозите“: да обявяват всичко за фалшификат. Така например известният обществен деец и историк Арчибалд Робертсон, за когото стана дума, когато говорихме за преработката на цитата из „Разговор с Трифона-Юдея“, казва: „Най-отявлените привърженици на теорията за мита преодоляват тази трудност (че за християни имаме сведения в Новия Завет, у Тацит, Светоний, Плиний Млади – в скоби наши), като се отказват да признават не само целия Нови Завет, но и „Аналите“ на Тацит, и споменаването за християните у Светоний, и писмото на Плиний до Траян, и заявяват, че всичко това са фалшификации. Подобни методи – според Робертсон – представляват от себе си карикатура на рационализъм (курсива наш)” [136].

3. За „мълчанието“ на историци и писатели от първи и половината на втори век

Имало „мълчание“ за Христа от страна на историци и писатели „от първи и половината на втори век от нашата ера“. Дори се твърди, че „никой (курсива наш) нехристиянски писател“ от онова време не споменавал „ни дума за Христос“[137]. Ще направим някои бележки по тази заява и въобще за „мълчанието„.

1)Не всички историци и писатели от първи и половината на втори век мълчат за Иисус Христос и християните. Иосиф Флавий, Тацит, Светоний, Плиний Млади не мълчат. Местата в техните съчинения, обявявани за „интерполации“ – както ще видим – съвсем не са такива.

2)Действително има и писатели, които мълчат. Особено дебело се подчертава от страна на атеистите мълчанието на еврейския философ Филон Александрийски и на еврейския историк Юст Тивериадски[138]. Ала тяхното мълчание е лесно обяснимо. Съветският учен Абрам Борисович Ранович казва за мълчанието на Филон, че „би могло да се обясни със случайност“[139]. Цариградският патриарх Фотий, който чел Хрониката на Юст Тивериадски, която имала надпис „Ιούστου Τιβεριέως Ιουδαίων βασιλέων των εν τοις στέμμασιν”[140], пояснява, че Юст не е споменал „за Христовото идване и за онова, което се сбъднало във връзка с Него, и за онова, което Той чудотворил“, „тъй като боледувал от болестта на юдеите, а и сам бил по произход юдей (ως δε τά Ιουδαίων νοσων Ιουδαίος καί αυτος υπάρχων το γένος)”[141]. Известна е „болестта“ въобще на юдейството: то се противи на Иисус Христос и Го отхвърля, не признава в Негово лице Обещания Месия.

За онези, на които тези обяснения ще се видят недостатъчни, ние ще дадем и други основания за мълчанието на Филон и Юст Тивериадски.

Филон се бил родил – както четем в атеистични съчинения – около двадесетата година преди нашата ера и бил умрял около петдесетата година[142]. През четиридесета година[143] ходил в Рим, „като представител на своите единоверци от Александрия, за да протестира пред император Калигула срещу изнудванията и притесненията, на които те били подложени от страна на римския управител и на жители на града“[144].„През четиридесет и втора година бил изпратен в Иерусалим с данъци за храма“[145].

Знае се, че Филон е живял в Александрия. В Египет християнството се е появило най-напред именно в този град[146]. Там, според Преданието, е проповядвал евангелист Марк около 50-60 година след Христа[147]. Ако приемем, че Филон е умрял около петдесета година, тогава може да се допусне, че той не е узнал за проповедта на евангелиста. Пък и да е узнал, не е имал време вече да пише каквото и да било за Христа и християните. През четиридесета година ходил в Рим. Но през това време там още нямало християнска община. Вече към втората половина на 51-ва или началото на 52-ра година стават в Рим вълненията между юдеите (и по-специално между юдеохристияните) по повод на Христа, и император Клавдий е издал едикта за изгонване на юдеите от столицата. Наскоро св. апостол Павел е срещнал в Коринт изгонените от Рим юдеи-християни Акила и Прискила[148]. „В историята на Римската църква това е първото известно нам събитие, първото хронологическо указание, каквото можем да установим. Доколкото аналогиите позволяват да съдим, тази дата трябва да е била доста близка към времето на първата проповед на Евангелието сред римското общество: Деянията (апостолски – в скоби наши) винаги изобразяват крупните вълнения в еврейските общини, като незабавно следствие на първата апостолска проповед. Когато апостол Павел писал своето послание до Римляните, не по-късно от 58 година, Църквата… вече е съществувала“ в Рим, и апостолът „много пъти се канел да я посети“[149].

През четиридесет и втора година – както се каза – Филон ходил в Иерусалим. Наистина тогава апостолите са проповядвали в този град. Но едва към четиридесет и трета година повярвалите в Христа са привлекли по-сериозно вниманието на еврейските водачи и по тяхна – на еврейските водачи – подбуда Ирод Агрипа „подигнал гонение срещу християните, главно срещу апостолите“[150]. В това време (42-ра година) там последователите на Христа още не се наричали „християни“. Възможно е Филон да е чул нещо за Иисус Христос, но, като се има предвид, че той „е вярвал…, като мнозина други юдеи от негово време…, в политически (курсива наш) Месия, чрез когото Божият народ би се избавил от римското иго и би придобил отново славна независимост“[151], а не в някакъв си Месия в духовен, религнозно-морален смисъл, ясно е, че проповедта за Иисус не ще да му е произвела такова впечатление, че да се занимава с Него в свои писания.

В кои съчинения на Филон би трябвало – според атеистите – да има сведения за Иисус Христос и християните? Преди всичко във философския му труд „За съзерцателния живот“, в който се разказвало за живота на юдейската секта терапевти[152]. Става дума и за други съчинения, които Филон бил написал след четиридесета година[153], обаче не се посочва конкретно кои именно. Затова ние ще се спрем само на съчинението му „За съзерцателния живот“, което от философските съчинения на Филон представлявало – според един атеистически автор[154] – „най-голям интерес за нашата тема“[155].

За съжаление, не се знае положително дали това съчинение действително принадлежи на Филон. Сериозни автори го отнасят към групата „неистински“ Филонови съчинения[156]. Гретц (Graetz) „вижда в описанието на терапевтите своеобразна идеализация на християнска сектантска община от II-ри или III-ти век“[157].

Онези пък, които считат, че съчинението „За съзерцателния живот“ действително принадлежи на Филон, отнасят го обикновено към трудовете му, „най-ранни по време”[158],[159]. Като се вземе предвид, че той в четиридесета година след Христа е бил – според неговата лична характеристика – в напреднала възраст и малко след четиридесетата година бил вече „γέρων“ – старец, ще излезе, че трудът „За съзерцателния живот“ е написан доста време преди четиридесетата година, а това ще рече: че ще да е написан преди Иисус Христос да е излязъл на проповед и преди още да има християни. И следователно обяснимо е защо в него не се споменава за Иисус Христос и за християни, защо има „мълчание „.

Хрониката „За юдейските царе“ на Юст Тивериадски не е  дошла до нас. За нея знаем от Цариградския патриарх Фотий, който накратко я е охарактеризирал[160]. Между другото патриарх Фотий казва: Той (Юст) „е твърде кратък по отношение на начина на изразяване и пренебрегва (пропуска) повечето от най-важните неща (εστι δέ τήν φράσιν συντομώτατος τε, καί τά πλειστα των αναγκαιοτάτων παρατρέχων)”.При това положение: не може ли да се обясни и мълчанието на Юст за Иисус Христос в „Хрониката“ само като негов пропуск, независимо от другата причина, отбелязана от патриарх Фотий, за която вече говорихме?

На някои се вижда невъзможно и странно Филон и Юст Тивериадски да не говорят за Христа, тъй като те били евреи и са били в Палестина и „се интересували… от живота и събитията“ в тази страна[161]. Няма обаче нищо невъзможно и нищо странно в това! Ето например Тацит (54-119) не говори нищо за Иосиф Флавий и за неговите трудове и даже не ги използва, макар Иосиф Флавий да е негов съвременник (около 37-105), да живее в Рим, гдето е бивал и сам Тацит, да е написал там „Юдейски древности“ и „За юдейската война“, и макар сам Тацит в своите „Historiae“ (Истории) да пише „Кратка история на юдеите“ (Brevis Iudaeorum historia)[162]. Следва ли от това, че Иосиф Флавий не е съществувал, не е историческа личност, че не е живял в Рим, че не е написал „Юдейски древности“ и за „Юдейската война“?

Съветският професор Сергей Иванович Ковалев обяснява мълчанието на Филон Александрийски, Юст из Тивериада, Сенека, Плиний Старши и други писатели „от I-ви век на нашата ера“ за християнството с това, че християнството тогава „било толкова незначително явление, че нехристиянските писатели не считали за нужно да споменават за него“[163].

3)Нима всички или повечето, или много писатели от един век трябва непременно да говорят за лица, живели и за събития, станали, през този век, за да бъдат тези лица и събития исторически? Иосиф Флавий е сам, самотен, едничък повествовател за много неща относно историята на евреите. За него съветският учен академик Роберт Юрьевич Виппер пише: „Изобразяването на събитията, характеристиката на идеологията на юдейския народ в съчиненията на Иосиф са дошли до нас, като единствен разказ, без паралелни възражения: у нас няма никакви средства за сравняване и проверка, за кръстосан разпит, за контрол на съобщаваните от него данни”[164]. Но следва ли от това, че това, което говори Иосиф Флавий, не е историческа истина и ще пренебрегнем ли поради това, че не говорели и други, единствения източник за някои сведения относно евреите? Съвсем не!

4)Не всякога от мълчанието на някои за известен факт може да се прави извод, че този факт не е станал, тъй като мълчанието може да се дължи на съвсем друга причина. Ще поясним това с пример. Във връзка с празнуването сега у нас на двата най-големи християнски празника Рождество Христово и Възкресение Христово светската преса мълчи. Ако след хиляда години – да речем – някой историк би си поставил за задача да установи дали в наше време християните в България са празнували Коледа и Великден и за извор има тази преса, ще дойде до заключението, че не са ги празнували. Но това заключение няма да отговаря на истината!

5)„Argumentum е silentio“ (доказателството от мълчанието), за да има „стойност“, необходимо е, щото онези, които мълчат, да е трябвало непременно да говорят[165].

4. За оскъдността на известията за Иисуса Христа от страна на „външните“

Наистина оскъдни са известията за Иисуса Христа в трудовете на „външните“ от първи и половината на втори век от нашата ера. Това обаче е лесно обяснимо. То се дължи на редица причини, главната от които е, че нито юдейството, нито езичеството е узнало Христа и преценило „световноисторическото значение“ на християнството[166]. Св. апостол и евангелист Иоан Богослов е изразил това с думите: „Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха“ (Иоан 1:11); „В света беше, и светът чрез Него стана, но светът Го не позна“ (Иоан 1:10). Истинският смисъл на „делото“ Христово не е бил ясен (до Петдесетница) дори на самите апостоли. И ние ги чуваме да питат Иисус Христос, след възкресението Му: „В това ли време, Господи, възстановяваш царството Израилево?“ (Деяния на светите апостоли 1:6). Значи и те още не са се били излекували от еврейския блян за земно царство!

„Не изведнъж и далеч не за мнозина се е разкрил смисълът“ на Христовата „проповед и значението на Неговото дело“[167]. Онези, които са узнали Спасителя, те са повярвали в Него. И тяхното свидетелство е запазено в книгите на Новия Завет и в християнската литература от първите векове. Тези пък, които не са Го познали, нямали са основание „да придават голямо значение на Неговия живот и на делото Му“[168].

Пък и времето, когато се явил Иисус Христос, е било тежко и размирно и е поглъщало и отвличало вниманието на людете.

Християнството иде от Юдея. А езичниците са считали юдеите за „gens superstitiosa“(суеверен народ)[169] и ги презирали и мразели[170]. Оттук и пренебрежителното отношение у езичниците към Христа и християнството .

Самата християнска религия е била „смесвана с различни секти“, които се били появили по онова време в недрата на юдейството[171].

Оскъдността на сведенията за Иисус Христос и християнството се обяснява още и чрез това, че в древността „в историческите съчинения малко внимание са отделяли на такива културноисторически явления (каквото е християнството – в скоби наши), наред с фактите на политическата история, напълно в противовес на модерното историописане“[172]. При това древните „са писали от свое гледище, те са имали свой аршин за важност и интерес“[173].

Така че оскъдността на известията за Христа и християните у „външните” се явява като нещо съвсем естествено[174]. Обяснимо е и „мълчанието“ на някои писатели от онова време. „Но не бива да забравяме, че историята затова е оставила друг грандиозен паметник за реалността на Христа – самото християнство“[175].

Следва…(виж тук).

_______________________________________________________________________

*Из “Наръчник на апологета”, от Борис Маринов и Александър Величков, кн. 2, ГДА, т. VIII (XXXIV) С., 1958-59, с. 334-344.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същият текст тук е поставен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[110]. К. Л.  Воропаева, Съществувал ли е Христос?, с. 21 (и с. 24 и 53); за „мълчанието” гл. и у А. Б. Ранович, Раннее християнство, цит. сборник, с. 259; И. А. Стучевский, Восточние корни мифа о Христе, Москва, 1958, с. 12; Доц. Йоно Митев, цит. статия и списание, с. 51; Исак Паси, Ранното християнство, сп. „Философска мисъл”, год. XIV, 1958, кн. 5, с. 105; Б. Босев, Митът за Иисуса Христа, цит. вестник, с. 4, колона 1.

[111].Тодор Стойчев, Кога и как е възникнало християнството, цитир. вестник, с. 2, кол. 5.

[112]. Исак Паси, цит. статия и списание, с. 105.

[113]. Там.

[114]. Я. А. Ленцман, Происхождение християнства, Москва, 1958, с. 193; гл. и у Р. Ю. Виппер, Рим и раннее христианство, Москва, 1954, с. 174.

[115].К.Л.Воропаева, Съществувал ли е Христос?, с. 22; И. А. Крывелев, Евангельские сказания и их смысл, с. 36; Тодор Стойчев, Кога и как е възникнало християнството, цитир. вестник, с. 2, кол. 6.

[116]. Тодор Стойчев, там.

[117]. Н. Мизов, Съществувал ли е Христос?, „Народна младеж”, София, 13 април 1958, бр. 88, с. 3, кол. 1.

[118]. К. Л. Воропаева, цит. съч., с. 22.

[119]. Р. Ю. Виппер, Рим и раннее христианство, Москва, 1954, с. 174, 175.

[120]. К. Л. Воропаева, цит. съч., с. 22; Н. Мизов, цит. статия и вестник, с. 3; Р. Ю. Виппер, цит. съч., с. 175.

[121]. Напр. Р. Ю. Виппер.

[122]. Р. Ю. Виппер, цит. съч., с. 174.

[123]. Р. Ю. Виппер, там.

[124]. Р. Ю. Виппер, там.

[125]. Р. Ю. Виппер, там, с. 174-175.

[126]. Я. А. Ленцман, Происхождение християнства, Москва, 1958, с. 193.

[127]. К. Л.  Воропаева, Съществувал ли е Христос?, с. 7.

[128]. Там.

[129]. Рим и раннее христианство, с. 174.

[130]. Ср. Я. А. Ленцман, Происхождение християнства, с. 59.

[131].Гл. Novum Testamentum Graece, cum apparatu critico curavit + Dr. Eberhard Nestle, novis curis elaboravit Dr. Ervin Nestle. Ed. undevicesima, Stuttgart, 1949.

[132]. Писанiя мужей апостольскихъ, с. 28.

[133]. Евангелието на царството Божие, изяснено от проф. Бор. Ил. Гладковъ Прев. Ив. Ст. Визиревъ, Пловдивъ, 1924, с. 12. До 1859 г. първите 5 глави от Посланието са били известни само в латински превод.

[134]. W. Keller, Und die Bibel hat doch recht. Düsseldorf, 1957, S. 133.

[135]. Евангелието на царството Божие, изяснено от проф. Бор. Ил. Гладковъ, с. 12; съчинението на Тишендорф в руски превод: Когда были написаны наши евангелiя? (Тр. К. Д. Ак., 1865, III, окт., с. 186; Пр. Об. 1865).

[136]. А.Робертсон, Происхождение християнства, с. 123.

[137]. К.Л.Воропаева, цит. съч., с. 21.

[138].К.Л.Воропаева, Съществувал ли е Христос?, с. 21 и 22; Н. К. Амосов, Християнство, его происхождение и политическая роль, с. 6; Я. А. Ленцман, Происхождение християнства, Москва, 1958, с. 54.

[139].А.Б.Ранович, Раннее християнство – Вопросы истории религии и атеизма, № 1, с. 259.

[140]. Юст Тивериадски, За юдейските царе, които били увенчани.

[141]. Photius, Bibliotheca, codex 33 – Migne, P. gr. t. 103. col. 65.

[142]. Я. А. Ленцман, Происхождение християнства, Москва, 1958, с. 53.

[143].Тогава той – според неговата собствена характеристика – бил в напреднала възраст (De legatione ad Cajum § 28, Mang. II, 572). “В началото на своето, скоро след това написано съчинение (§ 1, Mang. II, 545), той се нарича „γέρων“ (старец – в ск. н.)” – Prof. Dr. Em. Schürer, Geschichte des jüdischen Volkes im Zeitalter Jesu Christi, 4 Aufl., III, B., Leipzig, 1909, S. 636.

[144]. L.- Cl. Fillion, Vie de N. – S. Jέsus-Christ, 20 ed., tome I, Paris, 1929, p. 15.

[145]. Philosophen-Lexikon, Von Dr. Rudolf Eisler, Berlin, 1912, S. 542.

[146]. Ф. Кс. Функъ, Исторiя христ. Церкви. Въ русском перев., Москва, 1911, с. 32.

[147].Полный Православный Богословскiй Энциклопедическiй Словарь, т. I, изд. П. И. Сойкина, Спб., кол. 99.

[148].Л. Дюшенъ, Исторiя древней церкви, томъ I, перев. съ пятаго французскаго изданiя подъ ред. проф. И. В. Попова и проф. А. П. Орлова, Москва, 1912, с. 36.

[149]. Л. Дюшенъ, там.

[150].Проф. Иван Снегаров, Кратка история на съвременните православни църкви, том първи, Универс. Библ. № 277, С., 1944, с. 3.

[151]. L.- Cl. Fillion, Op. cit., et t., p. 15.

[152].Я. А. Ленцман, Происхождение християнства, Москва, 1958, с. 53. Пълното заглавие на Филоновото съчинение е: Περι Βιου θεωρητίκου ή ίκετων αρετων (Prof. Dr. Em. Schürer, Geschichte des jüdischen Volkes im Zeitalter Jesu Christi, B. III, S. 687. На латински език oбикновено го дават: De vita contemplativa.

[153]. Я. А. Ленцман, там, с. 54.

[154]. Я. А. Ленцман.

[155]. Я. А. Ленцман, цит. съч., с. 53.

[156]. Гл. напр. у Prof. Dr. Em. Schürer, op. cit., B. III, S. 687.

[157].Graetz, Gesch. d. Juden, III, 463-466 (Гл. у Епископ Хрисанθъ, Религiи дрявнаго мiра въ ихъ отношенiи къ христiанству, томъ третiй, Спб., 1878, с. 415) – Евсевий Кесарийски в своята Църковна история и бл. Иероним в „Каталог на църковните писатели” считат, че Филон под „терапевти” бил описвал живота на християните. Патриарх Фотий пък (in Bibliotheca, cod. CIII, CIV, CV) счита Филон за християнин, който поради някакви обстоятелства се бил отрекъл от християнството (Гл. у Епископ Хрисанθъ, цит. съч. и том, с. 413-414).

[158].Gfrörer, Philo und die Judisch-Alexandrin. Theosophie. Erste Abteilung, 1835, S. 8, 45, 46.

[159]. Епископ Хрисанθъ, цит. съч. и том, с. 414.

[160]. Bibliotheca, cod. 33.

[161]. К. Л. Воропаева, Съществувал ли е Христос?, с. 22.

[162]. Lib. V, 1-13.

[163].С. И. Ковалев, Основные вопросы происхождения християнства. Ежегодник Музея истории религии и атеизма, II, Москва-Ленинград, 1958, с. 15.

[164]. Р. Ю. Виппер, Рим и раннее христианство, Москва, 1954, с. 73.

[165]. L.- Cl. Fillion, Vie de N. – S. Jέsus-Christ, 20 ed., tome I, Paris, 1929, p. 476.

[166].Prof. Dr. Franz Hettinger, Lehrbuch der Fundamentaltheologie oder Apologetik. Dritte, neu bearbeitete Auflage von Prof. Dr. Simon Weber, Freib. Im Br., 1913, S. 272.

[167]. Проф. Г. В. Флоровскiй, Жил ли Христос? Варшава, 1929, с. 29.

[168]. Там.

[169]. Horat., Sat. 1,5, 100 (у Prof. Dr. Franz Hettinger, op. cit., S. 272.).

[170]. Prof. Dr. Franz Hettinger, op. cit., S. 272

[171]. Ibid.

[172]. Ibid.

[173]. Проф. Г. В. Флоровскiй, цит. съч., с. 38.

[174]. Там, с. 30.

[175]. Проф. прот. В. Зеньковский, Апологетика, Париж, 1957, с. 125.

Първо изображение: единия от авторите, Борис Маринов (1895-1980). Източник Гугъл БГ.

Изображения: Господ Иисус Христос. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2DQ

Иеромонах Висарион Зографски

Не е ли той сатанинският дух на лъжата?

От 29 юни до 7 юли 1922 година, архиерейският събор на Българската православна църква (тоест Светия Синод в своя пълен състав) поставя за разглеждане въпроса за сектите в България, в това число и заблужденията на Петър Дънов. На 7 юли 1922 година бива прието авторитетно църковно решение, официално обявяващо Петър Дънов за лъжеучител, самоотлъчил се от Църквата, а учението му – за еретическо и опасно за вътрешния мир и обществения морал[43].

Нека накратко разгледаме някои важни текстове от посланието на архиереите към православните християни, (публикувано в Църковен вестник, бр. 22-23 от 1922 година), а също и заключителната част от архиерейското „Определение за Петър Дънов и учението му“ (публикувано в Църковен вестник, бр. 33 от 1922 година).

Из „Архиерейско послание до християните“:

„Идва време да споменем за най-вредните сектанти в наши дни, за които светите апостоли ни предупреждават с думите: „Между вас ще има лъжливи учители, които скрито ще въведат губителни ереси и ще се отричат от Господа, Който ги е изкупил, та ще навлекат на себе си скорошна погибел; и мнозина ще последват техните развращения, поради което пътят на истината ще се похули“(2 Петра 2:1-2). Известно ви е, възлюбени, че от някое време насам в страната ни се проповядва едно учение, наричано най-често теософия и окултна, т. е. тайна наука. Проповедниците на това учение са някои си Софроний Ников[44] и Петър Дънов. Двамата действат поотделно, но учението в основата си е едно и също. Те учат с красиви, но мъгляви думи, че Бог и природата са едно; че Господ Иисус Христос не е Бог – Син Божий, а само учител; че прошка за греха няма, а има неумолима възмездие („карма“), което се дава, като се принуждава душата да се преселява в различни безсловесни животни и растения, и дори в бездушни камъни. Християнското учение за Бога като Творец и любящ Отец на света и човека, за Господа Иисуса Христа като Спасител и Изкупител, за Духа Светаго като Осветител, за душата на човека като най ценно Божие творение, за благодат Божия, за прошка на греховете и така нататък, – цялото това християнско учение явно или прикрито се отрича, за да се замести с човешки измислици, в основата на които лежат старите заблуждения на индийското езичество[45]„.

След това архиереите преминават към анализ на конкретни текстове от беседите на Дънов, които показват не само теоретическите му заблуждения, но и на практика „заплашват църква, държава, обществен и семеен строй и морал с пълно разрушение[46]“ и възбуждат най-лошите човешки страсти. Ясно се казва, че проповедта на теософията и окултизма изцяло отричат християнската вяра, благочестие и Църква: „това е проповед антихристова, богохулна, основана върху преклонение пред дявола, когото Дънов величае като „отличен учител“ на човечеството. По отношение към държавата и обществото, това е проповед на разрушение, грабеж и анархия, а по отношение на личната и обществена нравственост – проповед на най-срамен разврат. Заслепени почитатели на Дънов богохулно нашепват на близките си, че той бил нов Христос, като забравят думите на Господа Иисус Христос: „Ако ви рече някой: ето тука е Христос, или: ето там, не вярвайте, защото ще се подигнат лъжехристи и лъжепророци, и ще покажат знамения и чудеса, за да прелъстят, ако е възможно, и избраните. Ето на, казах ви. …Защото както светкавицата излиза от изток и светва до запад, така ще бъде и пришествието на Сина Човечески„(Матей 24:23-27).

…Наистина, право е апостолското слово: „Всеки, който престъпва и не пребъдва в Христовото учение, няма Бога; този, който пребъдва в учението Христово, той има и Отца, и Сина“ (2 Иоан 7:10)“[47]

Накрая архиереите с трогателна любов призовават православните чеда на Българската Църква да не се разколебават в безверие, инославие и сектанство, а достойно да защищават скъпоценното си наследство – Църквата и учението ѝ, защото там единствено се намират спасението, вечния живот и щастието. Призовават се и духовните пастири да не оставят християните беззащитни, а да дават потребния отпор на еретиците и инославните проповедници. Архиерейското послание е подписано от митрополитите: Пловдивски Максим, Варненски и Преславски Симеон, Бивш Скопски Теодосий, Старозагорски Методий, Доростоло-червенски Василий, Скопски Неофит, Охридски Борис, Врачански Климент, Видински Неофит, Неврокопски Макарий, Търновски Филип, Софийски Стефан, Левкийски епископ Варлаам, Нишавски епископ Иларион, Велички епископ Иларион, Драговитски епископ Павел[48].

Няколко думи и за „Определението на Архиереите“ за Дънов. Това е важен текст, в която архиерейският събор отлъчва Дънов от участие в църковните Тайнства, и заедно с това препоръчва на енорийските свещеници да обръщат по-голямо внимание на миряните, за които има подозрения, че са последователи на този лъжеучител. Съборът насърчава свещениците да употребяват и някои канонически мерки, когато това се налага:

„…Всичко гореспоменато показва, че Петър Дънов съвсем явно и съзнателно се е самоотлъчил от общението си със Св. Православна Църква. Поради това Архиерейският Събор, като осъжда неговото заблудително и гибелно лъжеучение, обявява, че не го счита за член на Христовата Църква и го лишава от правото на ползване на православно-църковните свещенодействия и благодатни Тайнства, докле той не се разкае и публично признае своето заблуждение.

При това Църквата, за всеобщо знание, предупреждава онези от последователите и слушателите на речения Дънов, които посещават неговите беседи и събрания, а същевременно в двоедушието си прибягват до църковните свещенодействия и благодатни тайнства, че ги поставя под надлежния канонически надзор от страна на техните духовни пастири, на чиято пастирска благоусмотрителност се вменява в дълг да употребяват за всеки отделен случай необходимите мерки за вразумление.

И тъй, като свидетелстваме за отпадането на лъжеучителя Петър Дънов от Църквата Христова, ние заедно с това се и молим: да му даде Бог покаяние „в познание на истината“ (2 Тимотей 2:25), като го избави от внезапна непокаянна смърт, а последователите му да се вразумят, като се отвърнат от неговото душегубително лъжеучителско ръководство и заживеят всецяло в истинско синовно послушание на Светата Майка Църква, „стълб и утвърждение на истината“ (1 Тимотей 3:15), която нека Господ Бог да укрепи и утвърди во век века. Амин”[49].

Съвременни опити за навлизане на паневритмията в българските училища

Оказва се че паневритмията не е практикувана само от възрастни хора, които съзнателно са приели Дънов за свой наставник, но досега повече от 4 000 български деца вече са станали жертва на окултната агресия на дъновизма. Ето какви тревожни данни можем да получим от официалния сайт на „Институт за изследване и прилагане на Паневритмията“[50], зад който стои „Бялото Братство“. Оказва се, че този паневритмичен институт успешно работи с различни министерства, държавни органи, структури и учебни заведения:

Институтът има мрежа от сътрудници в градовете: Асеновград, Белене, Варна, Велико Търново, Габрово, Димитровград, Карнобат, Левски, Плевен, Перник, Русе, София, Стара Загора, Търговище, Цар Калоян и Шумен. Седма учебна година са в образованието. Обучавани са близо 4000 деца от 31 училища, 5 ДОВДЛРГ, 2 Помощни училища и 8 Детски градини в 25 града на страната:

2000/2001: близо 200 ученици в 10 групи от 11 училища в Ямбол, Цар Калоян, Добрич, Разград, Клисура, Омуртаг, Шумен, Бургас и Елхово;

2001/2002: над 300 деца в 17 групи от 15 училища в Ямбол, Цар Калоян, Добрич, Разград, Клисура, Омуртаг, Шумен, Бургас, Елхово, Ценово, Габрово, Враца, Хасково, Димитровград и Пловдив;

2002/2003: 400 деца в 31 групи от 21 училища, 3 ДОВДЛРГ и помощно училище в Ямбол, Цар Калоян, Разград, Омуртаг, Хасково, Шумен, Елхово, Варна, Димитровград, Плевен, Габрово, София, Владо Тричков, Стара Загора, Русе и Търговище;

2003/2004: над 600 деца в 45 групи от 20 училища, 4 ДОВДЛРГ, 2 помощни училища и 7 детски градини в Ямбол, Цар Калоян, Разград, Омуртаг, Шумен, Елхово, Варна, Димитровград, Карнобат, Плевен, Габрово, София, Владо Тричков, Стара Загора, Русе и Велико Търново;

2004/2005: над 900 деца в 59 групи от 25 училища, 3 ДОВДЛРГ, 1 Помощно училище и 8 детски градини в Цар Калоян, Омуртаг, Шумен, Варна, Димитровград, Ямбол, Карнобат, Плевен, Габрово, София, Владо Тричков, Стара Загора, Русе, Асеновград, Перник и Велико Търново;

2005/2006: над 1200 деца в 84 групи от 20 училища, 3 ДОВДЛРГ, 3 Помощни училища и 19 детски градини в Цар Калоян, Белене, Левски, Севлиево, Варна, Димитровград, Карнобат, Плевен, Габрово, София, Стара Загора, Русе, Перник, Велико Търново, Хасково, Асеновград и Шумен.“

„Институтът по прилагане на паневримията“ си служи с програмата „Здраве чрез движение сред природата“ с обучение по паневритмия, която програма се представя пред обществото като вид оздравителна гимнастика (тоест обучението по паневритмия уж не е свързано с възгледите на вероизповеданието, регистрирано като общество „Бяло братство“). Но самото общество „Бяло Братство“ изповядва, че паневритмията представлява неразделна част от неговата доктрина!

За съжаление, българските държавни институции са тези, които дават зелена светлина на Дъновата паневритмия. Според писмо № 1103-72 на Министерство на Образованието от 9 декември 2005 година, паневритмията „може да се прилага само в извънучилищни и извънкласни форми след постигане на конкретни договорености с директорите на училища, детски градини и обслужващи звена в системата на образованието.“[51] И това министерство не е единственото, което нехае за духовните аспекти на окултната паневритмия и възможните вредни последици върху детските души. Ето и текстове на документи от други министерства:

Министерство на здравеопазването

Писмо № 63-00-10/05.05.2004 г.

„Министерството на здравеопазването подкрепя прилагането на програмата „Здраве чрез движение сред природата“ в извънкласни и клубни форми в училищата, които проявяват интерес към нея. Като се има предвид намалената двигателна активност сред българските ученици, която се явява един от основните рискови фактори за възникването на редица заболявания в детската възраст, Министерството на здравеопазването одобрява програмата и счита, че тя ще окаже положително въздействие на учениците, включени в реализацията ѝ.“

Славчо Богоев, Министър

Министерство на младежта и спорта

Писмо № УС-2821/21.07.2004 г.

„Поздравяваме Ви за многогодишната Ви дейност по разработването и реализирането на образователната програма „Здраве чрез движение сред природата“, която работи за усъвършенстване на двигателните възможности на подрастващите. ММС подкрепя прилагането на програмата в извънкласни форми в училищата, които проявяват интерес към нея и притежават необходимите квалифицирани кадри за нейното изпълнение. Директорите имат възможност да избират заниманията по Вашата програма при провеждане на часовете по физическо възпитание.“

Васил Иванов-Лучано, Министър

Държавна агенция за закрила на детето

Писмо № 14-00-35/27.10.2004 г.

„Обучението по Паневритмия може да бъде насочено към деца с увреждания, като алтернатива за преодоляване на изолацията и по- успешното им интегриране и социализация. Заниманията по Паневритмия могат да бъдат полезни за подобряване мотивацията, здравето и двигателната култура на децата със специфични трудности и проблеми в развитието. „

Шерин Местан, Председател

Според сега съществуващото законодателство, децата могат да посещават тези занимания само със знанието на родителите си, а ако са открити нарушения, отговорност за това носят директорите и учителите, а също зависи и от вътрешните разпоредби на учебното заведение. Съвременната действителност обаче показва, че българското законодателство в това отношение не е изрядно дори от юридическа гледна точка (да не говорим, че въобще не е християнско).

В статия на А. Златинова от 18 ноември 2003 година във вестник „Новинар“ под заглавие „Уволниха шеф на детски дом заради сбирки на Бялото братство и паневритмия“ четем, че 8 месеца децата били принуждавани да присъстват на тайните сбирки на Бялото братство в сиропиталището. Те били карани и да играят ритуалния танц на дъновистите – паневритмия. Иванов и главната счетоводителка К. Георгиева, която също била дъновистка, дори уредили летен лагер в Лозана, Швейцария, с пари на братството. Там събрали и други деца от домове от цялата страна.

„Бившият директор е уволнен и заради това, че при направена внезапна проверка през юли 8 деца липсвали от дома и той не можел да обясни къде са. По време на едно такова напускане на дома едно от децата е станало жертва на сексуално насилие. По случая се води разследване. Сирачетата пък често се оплаквали от лошото отношение на възпитателите. Неведнъж плачели, че ги бият.

Иванов е бил уволнен на 7 ноември 2003 година Заместилата го г-жа Джаджева, обаче също се оказала дъновистка и продължила заниманията по паневритмия. В момента и двамата са освободени, а за мястото на директора ще се проведе конкурс.“[52]

Ето и данни от други съвременни медии относно злоупотреби с доверието на деца и родители:

8 ноември 2005 година, вестник Сега: „Бялото братство прониква в 3 бургаски училища“. Според публикацията, родителите били разгневени, защото под благовидното наименование на проекта „Оздравителна програма за подрастващи“ на децата им се преподава идеологията на „Бялото братство“. Ръководителите на учебните заведения от своя страна са се оправдали с писмо на Министерството на образованието, което давало зелена светлина на проекта. Въпросното писмо е подписано от бившия зам.-министър Венцислав Панчев.

22 март 2006 Дарик радио алармира: „Съмнения за секта в детски градини“ . От материалите научаваме: „12 родители от Димитровград са подали жалба до образователния инспекторат в Хасково, в която твърдят, че децата им без тяхно съгласие се включват в групи по паневритмия. Жалбата е на родители, чиито деца посещават детските градини „Радост“ и „Приказка“.

Според заповед на МОН, заниманията с деца не могат да бъдат провеждани без знанието на родителите. Една от майките споделя, че според нея паневритмията не е просто гимнастика, а промиване на детските мозъци. В Димитровград започват проверки по случая. Пак според информация на радио Дарик, в две от детските заведения са установени нарушения, свързани с това, че децата посещават групи по паневритмия без съгласието на родителите си.

Междувременно председателят на „Института за изследване и прилагане на паневритмията“, Антоанета Янкова, също подава жалба до Инспектората по образование в Хасково. В опита ѝ да защити програмата, лансирана от този „Институт“, се открива следното противоречие:

1. Янкова се опира на становището на Министерския съвет от 1990 година, което гласи, че общество „Бяло братство“ е официално регистрирано в МС и в никакъв случай учението на Петър Дънов и паневритмията като част от него не могат да бъдат определени като дейност със сектантски характер (ние вече говорихме по въпроса за сектантския характер – бел. автора);

2.Институтът няма нищо общо с учението на братството, а само ползва модела паневритмия като оздравителен метод.

Никак не става ясно, кое от тези две твърдения е вярно: паневритмията част ли е от учението на Братсвото или напротив?!

Няколко дни по-късно заниманията са прекратени. Директорите декларират, че прекратяват заниманията по паневритмия в ръководените от тях учебни заведения, защото общественото мнение е насочено срещу тях. Родителите са настоявали за проверка, дали е правомерно провеждането на тези занимания. Директорите обаче са изпреварили резултатите и са прекратили експеримента[53]„.

Какъв извод можем да направим от цялата тази информация? Несъмнено има много фактори, за да се стигне до съвременното плачевно състояние на нещата, но ярко изпъква безотговорното отношение на Министерство на Образованието към духовната култура на децата. Църквата многократно е заявявала, че Дънов е опасен лъжеучител, и следователно какво добро могат да очакват хората от него? Бере ли се грозде от тръни? (Матей 7:16). От Дънов не трябва да се надяваме на грозде, а внимателно да се предпазваме от отровните му тръни.

Дали можем да се надяваме на скорошна положителна промяна в политиката на Министерство на образованието, насочена към защита на българските деца от окултното влияние? По-скоро не, като виждаме съвременното положение в нашето дехристиянизирано общество.

Необичайни са разбиранията на Дънов за добро и зло. От една страна Дънов непрекъснато призовава учениците си за любов към Бога и хората, правда, светлина, истина и така нататък Но от друга страна, тези му призиви напълно се лишават от практически смисъл и значение, когато се натъкваме на неправилните Дънови понятия за добро и зло. Постоянните му опити за релативизация на добро и зло се явяват и един от белезите на неосатанизъм:

„В окултизма на окултиста-ученик не се позволява да проявява предпочитание между добро и зло.“[54]

„Който вярва в доброто рано или късно ще придобие нещо. Но и в злото да вярва, пак ще придобие нещо.“[55]

„Нещата са добри и лоши от гледището на човека, но не и от гледището на Природата, която използва всичко.“[56]

„Зло и добро в живата природа са сили, с които тя еднакво оперира. Зад доброто и злото седи великата разумност, която всичко използва. Човек не трябва да се бори със злото. Той трябва само да го избягва. Той не трябва да се бори със злото, а на злото да противопоставя доброто. Оня човек, който най-много се бори със злото, най-много греши. …Съществува колективно съзнание на доброто и колективно съзнание на злото. Те образуват два велики полюса на Битието[57].“

По повод на подобни неправилни твърдения, Евлоги Данков – преподавател по философия във Великотърновския университет, справедливо разяснява, че „това е неосатанински дуализъм, при който злото и доброто се отъждествяват, за да може злото да бъде представено като добро.“[58]

Ние отново ще се върнем към този въпрос, но сега нека продължим с едно гностическо твърдение на Дънов за добротата и чистотата на „Божествената човешка душа“, което по друг начин отново се опитва да релативизира библейските ясни разграничения между добро и зло:

„Човешката душа е чиста, тя не може да се развали, не може да се разруши. Вашата Божествена душа никой не е в състояние да поквари; може да се оцапа отвън, но вътрешно не може, понеже Бог обитава в нея.“[59]

Вече пояснихме, че човешката душа не е „Божествена душа“. Но освен това възниква и следния въпрос: ако човешката душа е вътрешно чиста, както твърди Дънов, защо тогава Сам Христос разделя хората на праведници и грешници (вж. Матей 25:31-46)? Да не би Спасителят да се ръководи от някакви повърхностни и следователно неправилни критерии?

Нека по-подробно се спрем на Дъновата мисъл, че Бог винаги обитава в човешката душа. Всъщност истината е доста по-различна: именно разделянето на човешката душа от Бога (тоест духовната смърт) е причина за идването на Спасителя на земята. Но дори и след изкуплението на човешкия род от смъртта, обитаването на Бог в човешката душа не става толкова лесно. Например самият Христос казва: „Ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим“ (Иоан 14:23). Бог недвусмислено изисква от хората някои важни добродетели, изисква любов към Себе Си и вярност към учението Му, за да пребивава в тях.

Ето и един светоотечески текст, описващ някои от условията, за да пребивава Светият Дух в човешките души: „в свещения купел на кръщението, ние приемаме даром съвършената Божествена благодат (на Светия Дух). Ако пък ние закрием тази Божествена благодат с мъглата на страстите, то можем и след това чрез покаяние и изпълнение на богодействените заповеди пак да я приемем и отново да придобием нейната свръхестествена светлост и с най-пълна яснота да видим нейното проявяване. А тя (Божествената благодат) се открива у всекиго според мярката на неговата ревност да бъде верен на вярата, но най-вече с помощта и благоволението на Господ Иисус Христос.“ [60]

Тук отново се говори за вярност на вярата, като за едно от най-важните условия за придобиването на Божията благодат. Може би е излишно да споменаваме, че при Дънов няма никаква вярност на вярата, а точно обратното – богомерзък стремеж към промяна на вярата.

За придобиването на Светия Дух, св. Антоний Велики говори на своите ученици по следния начин: „Аз се молих за вас, да се удостоите и вие да получите този велик огнен Дух, Който получих аз. Ако искате да Го получите така, че Той да пребъдва във вас, принесете най-напред телесни трудове и смирение на сърцето, и като издигате своите мисли към небето, денем и нощем търсете с правота на сърцето този огнен Дух, и Той ще ви бъде даден завинаги и навеки… И когато Го приемете в себе си, Той ще ви открие възвишени тайни, ще прогони от вас страха от хора и зверове; и вие ще имате непрестанна небесна радост ден и нощ и ще бъдете в това (тленно) тяло, като онези, които вече се намират в царството Небесно“[61].

Както виждаме, думите на Дънов за това, че Бог винаги обитава в човешката душа доста се разминават с Христовото учение. Да, ние винаги трябва да се стремим Бог да пребивава в душите ни, но това е един прекрасен стремеж, а не е изначална даденост.

Що се отнася до въпроса, дали душата е чиста отвътре и можела да се оцапа само отвън, то Дъновото твърдение се изобличава от Богочовекът Христос, Който нарича някои хора „варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а отвътре са пълни с мъртвешки кости и всяка нечистота“ (Матей 23:27); „ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма ще е тъмнината?“ (Матей 6:23); Който ни наставлява: „пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители“ (Матей 7:15). В Писанието някои хора са определени като „змии, рожби ехиднини“ (Матей 12:34) или „чеда дяволови“ (1 Иоан 3:8-10), което също е пряко опровержение на Дъновия теософски- гностически оптимизъм. Бог не само не пребивава в такива хора, но дори се и противи на тези, които са горди и не се разкайват, което ясно се вижда и от думите: „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат (1 Петра 5:5).

Нека отново се върнем към Дъновите твърдения, че доброто и злото са относителни неща:

„В окултизма на окултиста-ученик не се позволява да проявява предпочитание между Добро и зло. Тази мисъл е малко тъмна за вас, нали? Ще я поясня: ако трябва да направя някоя операция, аз ще си послужа с остър нож, а не с тъп. Острият нож е лошият човек, а тъпият – добрият. Следователно при една операция ще си послужа с лош човек, него ще предпочета пред добрия. Когато Господ иска да накаже света, предпочита лошите хора, а когато иска да съгради нещо, предпочита добрите. Когато иска да изкоренява, предпочита лошите хора, а когато иска да насажда, предпочита добрите; когато иска да копае дупки, ще предпочете лошите хора, а когато иска да насажда в тях, ще предпочете добрите хора. В окултизма не се сърдят на хората, когато правят зло, но всяко действие трябва да се извършва в точно определеното си време[62]„.

Истинска клевета е твърдението, че „не се позволява предпочитание между добро и зло“ и че в някои случаи Бог предпочита лошите хора, а в други – добрите. Бог не желае хората да са лоши, а допуска те да бъдат такива, за да се прояви тяхната свободна воля, а накрая те ще бъдат справедливо наказани или възнаградени заради избора си. Бог винаги иска грешникът да се обърне от лошия си път и да се спаси (вж. Лука 15:7). Дънов прави една често срещана грешка, не успявайки да различи Божия воля от Божие допущение. Бог е казал: „не убивай“ и това е Неговата свята воля, но ако някой убиец въпреки това убива, това вече става по Божие допущение, заради свободата на човешката воля.

Ето и някои други мисли на Дънов, в които доброто и злото се релативизират:

„Като влезете в Божествения свят, вие ще оставите вашите начини за ходене по Земята – земният морал е безморалие на Небето, а земното право е безправие на Небето. И като се събере всичката наша правда на Земята, тя не може да направи даже една добродетел на един Ангел[63].

„Господ не се нуждае от верующи или безверници, за Него е безразлично дали ще вярват хората или не.“[64]

„В окултизма няма никакъв морал. Той изучава нещата такива, каквито са си – като чисти факти[65].

Със своите опити да замъгли Божествените абсолютни понятия за добро и зло, а заедно с това и да принизи значението на добродетелите, Дънов се стреми да привлече хората в окултните области на практическия сатанизъм. И горко на тези, които го следват.

В една от последните си беседи, държана на 10 декември 1944 година, Дънов казва по повод на настъпилия безбожен комунистически строй и справедливостта на народния съд:

„Радвам се, че в България е дошла правдата. …Там, дето има правда, ред и порядък, и свободата съществува. Искат справедлив народен съд. Народът ще съди. Бог ще се прояви. Трябва справедливост. Нас ни е страх, мислим че българският народ може да отсъди някого повече. Нека вярваме, че ще отсъди правилно[66].“

Ще оставим без коментар тази погрешни „ясновидски надежди“. Но Дънов продължава в още по-пророчески стил:

„Ние сме вече в демаркационна линия. От 1945 година стъпваме в новата епоха. Четиридесет и петата година определя една нова епоха, отдето започва постепенно подобрение на човешката мисъл, подобрение на човешките чувства, иде подобрение на човешките постъпки, подобрение в човешкия организъм, подобрение между господари и слуги, между учители и ученици, между майки и бащи, навсякъде ще има едно коренно органично променение. Ще им е приятно на хората да живеят[67].“

Какво блестящо предсказание! Наистина е било приятно на хората да живеят през свръхдуховната ера на комунизма, да се радват на прекрасната свобода на мисли, чувства и духовност. Но най-приятно е било на хората по лагерите в Скравена, Ловеч и Белене, които най-пълно са изпитали подобрението на отношението между хората – когато са ги пребивали до смърт, унижавали по нечовешки начини и накрая са им хвърляли телата на свинете.

Считаме, че казахме достатъчно за ясновидството на „всемирния учител“ Дънов и неговото „божествено зрение“.

Бъдете свети, понеже Аз съм свет“, казва Господ (Левит 11:44; 1 Петра 1:16). За постигане на тази чистота и святост е необходима непрекъсната борба срещу съблазните на плътта и нечистите мисли на ума. Така учи словото Божие.

А какво учи Дънов? Като логично следствие от Дъновото лъжливо учение за „абсолютната свобода“, по необходимост трябва да се появи и лъжеучението за свободата от целомъдрие, от всякакви брачни ограничения. Затова няма нищо чудно в това, че понякога Дънов наистина проповядва безнравствено поведение и дори разврат между хората. Според него, бракът е излишен:

„Всеки, след като се ожени, казва: „Всичката прелест е до годежа.“ Момъкът и момата са идеални, но щом се оженят, всичко преминава и затова хората казват: „Не струва човек да се жени.“ Действително, не струва човек да се жени, защото това не е сватба, а свада[68].“

„Онова, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва“ (Матей 19:6). В този стих по-видомому Христос говори за брака. Всъщност брак ли е това, което хората днес правят? Бог е съчетал ума и сърцето, душата и Духа, тялото и низшата душа. …Онова, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва – между какво е направено това съчетание? Между стомаха и храната, между белите дробове и въздуха, между сърцето и чувствата, между ума и мислите[69].“

Тук Дънов прави сложни словесни еквилибристики, говори за всевъзможни и невъзможни съчетания, само не споменава за съчетанието между мъжа и жената в Тайнството Брак при което двамата стават една плът, според Божието слово (Битие 2:24). Само че как да говори Дънов за християнски брак, след като при него срещаме почти неприкрити наставления за разврат:

„Употребявайте любовта за подмладяване и не се ограничавайте.“[70]

„Двама души, които се любят, критикувате ги, казвате: „Любят се!“ Оставете тези хора, нека се понаядят. И двамата са гладували. Те си готвят един на друг[71].

Дънов ясно казва: „не се ограничавайте“ за такива неща, за които Христос още по-ясно ни казва да се ограничаваме, при това не само в делата, но дори и в сърдечните помисли: „Аз пък ви казвам, че всеки, които поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си“(Матей 5:27-28). Дали Христос и Дънов учат на едно и също нравствено поведение? Очевидно не.

А за светостта на брака и взаимоотношенията между мъжа и жената Словото Божие учи така: „Бракът е нещо честно у всички, и брачното легло чисто: а блудниците и прелюбодейците ще съди Бог“ (Евреи 13:4), „прелюбодейци… няма да наследят царството Божие“ (1 Коринтяни 6:9); „не прелюбодействай“ (Изход 20:14). Дънов, обратното, проповядва пълна свобода в отношенията на половете помежду им и отрича тайнството Брак, защото той отрича и самата Христова Църква.

Ето още едно наставление на Дънов срещу всякакви ограничения:

„Който ви обича – учи Дънов – не може да иска да ограничава нито вашето сърце, нито вашия ум, нито вашата воля. Той трябва да остави свободни вашите действия.“[72]

От Дъновото наставление можем да заключим, че ако мъжът обича жена си, а тя прелюбодейства, той не трябва я ограничава или вразумява, а трябва да остави жената свободно да си блудства. Така, разбира се, трябва да се държи и любящата жена с развратния свой мъж. Хубав съвет за модерни хора!

Нека разгледаме и още една мисъл на Дънов, твърде далеч от истинския християнски морал:

„В що се състои грехът? Всяко нещо, което не ражда, няма плод или зародиш в себе си, е грях. Една жена, която сводничи, блудства, без да ражда, прави грях. Зачатието изкупва греха[73].“

Следователно всички сводници, блудници, прелюбодейки, които раждат от блуд, вече не са грешни и могат да продължават своето дело, стига само да раждат. Както и да се мъчат учениците на Дънов да омаловажат тези скверни думи на своя учител с различни словесни хитросплетения, като им предават друг смисъл, но от техните лукави умувания нищо не излиза[74]. Блудният грях не се унищожава със зачатие или раждане, а със съзнание за мерзостта на този грях и с истинско покаяние за него пред Бога, за което „учителят“ Дънов нищо не говори, защото като теософ той не признава никакво покаяние („казвате, че лошият човек може да се покае. Знаете ли колко хиляди години са нужни за това?“[75]), а учи за неумолимото възмездие за всеки грях, което хората ще изтърпят в бъдещето превъплъщение.

В някои беседи „учителят“ говори на учениците си да се пазят от дявола, но на други места срещаме точно обратните наставления:

„Ето една отлична и насърчителна черта на дявола. И Господ казва: „Вземете пример от него.“[76]

„И Ангелите Божии слизат и възлизат. Както Ангелите слизат и се качват, така и дяволите слизат и се качват – значи и едните, и другите вършат Божията воля и се подчиняват на Божествените закони[77].“

„И бъдете уверени в едно нещо: ония, които спъват пътя Господен, това сме ние хората; дяволите не спъват пътя Господен[78].“

„Бог си служи и с добрите, и с лошите духове.“[79]

„Казва се, че Христос праща дявола във вечния огън. Но аз виждам, че Той го поставя слуга на Бога. Праща го да служи на слаби и страдащи, да служи на всички и навсякъде без насилие.“[80]

Първо трябва да уточним, че Господ никога и никъде не е казвал: „Вземете пример от дявола“ и Дънов много изопачава истината. А изявленията на „учителя“, че „дяволите не спъват пътя Господен“ и „Бог ги праща да служат на слаби и страдащи“ също въвежда в огромно заблуждение, защото Божието Слово говори, че: „дяволът като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне“ (1 Петра 5:8); „Който прави грях, от дявола е, защото от край време дяволът съгрешава. За това се и яви Син Божий, за да разруши делата на дявола.“(1 Иоан 3:8). Ако дяволите вършат Божията воля, както твърди Дънов, защо е трябвало Божият Син да им разрушава делата? Но ние разбираме симпатиите на Дънов към делата на дявола, защото и той самият върши много от неговите дела.

По подобен начин Дънов възхвалява и ада: че там слизали само героите. Интересно тогава, кой трябва да отиде в рая.

„Ако се слезе в ада, ще се почувствате десетки хиляди килограма по-тежки. Само героите слизат в ада – така е описано и в гръцката митология. И в ада има ценни работи – има население, което живее там и е със съзнание, че това място е тяхно. Който слезе там, трябва да вземе формата им. Адът е като една смет, струпвана от двадесет и повече години, която вече се разлага и гние; който оценява сметта, ще се възползва, а който не я оценява, ще казва, че това е боклук непотребен.“[81]

***

За невежественото съзнание всички религии си приличат. Именно това духовно невежество умело се използва от новите „учители“ на човечеството, за да могат те още повече да объркат съвременния човек, който и без това е вече духовно объркан. Новите учители са „пророци“ на една нова синкретична религия, в която можем да открием всичко друго, но не и автентичното учение на Христос, Спасителя на света. На теософи и езотерици им се привиждат теософия, окултизъм и езотеризъм навсякъде, дори там, където те съвсем не биха могли да бъдат. Думите на Б. Паскал „колкото е по-интелигентен човек, толкова повече своеобразие открива у другите хора, а за посредствения всички са еднакви“[82], в нашия случай биха могли да звучат така: колкото е по-духовен човек, толкова повече разлики открива у многобройните религии, а за езотерика и за посредствения човек всички религии са еднакви.

С интерес отбелязваме, че теософите и „езотеричните християни“, които най-много настояват за обединението на религиите, точно те най-малко обичат да уточняват един „дребен“ детайл. На каква основа те желаят да стане това пагубно обединение? Очевидно теософите биха искали сливането на религиите да стане въз основа на теософските догми. „Няма религия по-висока от Истината“, гръмко викат те. Не толкова гръмко, но достатъчно разбираемо те казват: „Теософията е тази истина.“ И накрая, вече шепнешком, правят заключението: „Няма религия по-висока от нашия окултизъм[83].“

Последния извод, който можем да направим е, че повечето съвременни нехристиянски учения не са само естествени човешки заблуждения, а са плод на съвместната дейност между хора и паднали духове. П. Дънов и Ванга не са били само някакви заблудени хора, но са били и реални проводници на демонични сили. Това обяснява и тяхното голямо влияние върху хората (това важи повече за Дънов, който е имал естествените качества на лидер), обяснява защо думите им са съдържали в себе си една особена сила, която понякога почти хипнотично е влияела върху хора, незащитени от Божията благодат. Именно затова нека винаги помним, че само с Божия помощ можем истински да се предпазим от козните на злобата, само в Бога е нашето истинско прибежище и надежда.

И ако някой сега подигравателно попита, за кой Бог става въпрос, ние веднага ще отговорим: ние вярваме единствено в Троичния Бог на християните!

И затова отхвърляме окултния „бог“ на антихриста и неговите слуги.

Бог да ни пази от всичко фалшиво, измамно и пагубно!

Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй нас, грешните! Амин.

_________________________________________________________________

* Публикувано от Енорийски издателски център при храм “Св. св. Кирил и Методий”, ул. Георг Вашингтон № 47, София. Тук текстът е възпроизведен след разрешението на г-н Руси Ст. Русев, сътрудник в същия център, на когото авторът на блога дължи голяма благодарност.

[1]. Виж-http://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/fakulteti/fakultet_po_pedagogika/specialnosti/bakalav_rski_programi/fakultet_po_pedagogika/neformalno_obrazovanie

[2]. През март 2005 г. авторитетното сп. Щерн дава за България следните данни: 7,7 милиона жители, от които 84% са (поне формално) източно-православни християни, 13% – мюсюлмани, 3% – протестанти, католици, евреи, и др. Но според ст. н. с. Стефан Пенов от БАН, съветник на комисията по вероизповеданията, само 50 % от православните християни посещават църква (и то не редовно). В този аспект още по-важно разграничение прави немската федерална служба за чуждестранни осиновявания в статистиките си за България от 2003, където изрично се посочва, че атеистите в България са около 1/3 от населението, както е важен и изводът, че много българи са вписвани формално като източноправославни, макар всъщност да не са (вж. http://www.point-of-view.org/?p=24).

[3]. Ласков, Д. Цит. по сб. Истината за учението на П. Дънов. Света Гора, 2002, с. 7.

[4]. Г. Миркович (1825-1905) е лекар, родом от Сливен. В един по-късен етап от живота си той започва да се занимава с окултизъм и е автор на теософско-окултните списания „Нова светлина“ (1891-1896), „Здравословие“ (1892-1896) и „Виделина“ (1902). През 1893г. в Париж, на спиритически сеанс, чрез медиума Лучия Гранж, Миркович получава съобщение за „млад вожд на българския народ, надарен с божествена сила, който след много пътешествия се завръща в България“. Така става ясно и защо Миркович, получил това бесовско откровение за „вожда“ Дънов, охотно се среща с него и заедно с него се заемат да „повдигат“ религиозния дух на българския народ към пропастта на теософията и окултизма.

[5]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. С., 2006, с. 14.

[6]. Кръстев, В. Изгревът на Бялото братство пее и свири, учи и живее, т. 1. С. 1993, с. 41.

[7]. Беинса Дуно. Учителя за… Пос. съч., с. 6.

[8]. Пак там, с. 14.

[9]. Кръстев, В. Изгревът на… Пос. съч., с.634-635.

[10]. Вж. Църковен вестник, С., бр. 32 от 1922, с. 2.

[11]. Дънов, П. Призвание към народа ми – български синове на семейството славянско, С., 1998, с. 4.

[12]. Дънов, П., Призвание към… Пос. съч., с. 7.

[13]. Вж. Дънов, П. Сила и живот, т. 1. С., 2006, с. 318.

[14]. Френология (от гръцки: φρήν – ум, съзнание; и λόγος, логос – изучаване) е псевдонаука, която твърди, че може да определи характера и личностните особености на човек, изследвайки формата на черепа, лицето и главата.

[15]. Определение на архиерейския Събор от 7 юли 1922 г. Вж Църковен вестник, С., бр.33 от 1922 г., с. 4.

[16]. Църковен вестник, С., бр. 33 от 1922 г., с. 4.

[17]. Църковен вестник, С., бр. 19-20 от 1922 г., с. 5.

[18]. Пентаграмът не е християнски символ и никога не е бил. Според твърденията на дъновистите, в петте му краища се намирали петте добродетели. Но защо точно пет, след като нито Христос, нито някой от Светите Отци ограничава добродетелите до пет? Просто защото толкова трябват на Дънов за демоничния пентаграм. Пентаграмът се появява около 4000 пр. н. е. в Месопотамия. Първоначално е символизирал женското начало, но с течение на времето това доста се е променило и в наши дни често е използван при много сатанински ритуали.

[19]. Кръстев, В. Изгревът на Бялото…, т. 1. Пос. съч., с. 207.

[20]. Вж. Кръстев, В. Изгревът на Бялото …, т. 1. Пос. съч., с.460.

[21]. „Щом почнете да ограничавате духа на човека, – как той трябва да мисли, чувства и действа, (духът) веднага ще ви остави. …Трябва да се развързват хората (а не да се свързват).“ Дънов, П. Сила и… т. 1. Пос. съч., с. 448.

[22]. Калнев, М. Нравственото и …; цит. по сборника „Дъновизмът без маска“. Пос. съч., с. 130.

[23]. Калнев, М. Цит. по сб. „Истината за учението на Дънов“. Пос. съч., с. 115.

[24]. Дъновизмът без маска. Пос. съч., с. 108-109.

[25]. Дъновизмът без маска. Пос. съч., с. 101.

[26]. Пак там, с. 102.

[27]. Протоколи от годишната среща на веригата на Бялото Братство, В. Търново, 10.08.1914 г.

[28]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. С., 2006, с. 11.

[29]. Дънов, П. Двата пътя. С., 1999, с. 23.

[30]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. Пос. съч., с. 3.

[31]. Пак там, с. 4.

[32]. Пак там, с. 6.

[33]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. Пос. съч., с. 4.

[34]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. Пос. съч., с. 14.

[35]. Пак там, с. 15.

[36]. Пак там, с. 57.

[37]. Кръстев, В. Изгревът на…, т. 1. Пос. съч., с. 634-635.

[38]. http://www.izgrevat.com/.

[39]. Дънов, П. Новият човек. Пос. съч., с. 23-24.

[40].Дънов, П. Ще управлява всички народи, неделни беседи; http://www. ivanstamenov.com/2010/10/2302/.

[41]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. Пос. съч., с. 14.

[42]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. Пос. съч., с. 8.

[43]. Църковен вестник, С., бр. 19-20 от 1922, с. 5.

[44].Софроний Ников дълги години е бил председател на теософското общество в България.

[45]. Послание на архиереите. Църковен вестник, С., бр. 22-23 от 1922, с. 4.

[46]. Църковен вестник, С., бр. 22-23 от 1922, с. 4.

[47]. Църковен вестник, С., бр. 22-23 от 1922, с. 5.

[48]. Пак там, с. 6.

[49].Определение на архиереите за Дънов. Църковен вестник, С., бр. 33 от 1922, с. 4-5.

[50]. http://panevritmiyabg.org/home.php?lang=bg.

[51].Министерство на Образованието и науката,писмо № 1103-72/09.12.2005.

[52].Вж. А. Златинова в ел. сайт на в. Новинар http://www.novinar.net/news/ siratci-nasilvani-za-danovisti_MTEyMTsw.html.

[53].Н. Господинова. Паневритимия в българското училище? Публикувано на 31.03.2006 в http://www.pravoslavie.bg.

[54]. Дънов, П., Великата майка. С. 2006, с. 165.

[55]. Дънов, П. Закони на доброто. С., 1993, с. 76.

[56]. Дънов, П. Интуицията – гласът на душата. Пос. съч., с. 12.

[57]. Дънов, П. Учителят говори. Варна, 1992, с. 74.

[58]. Данков, Е., цит. по сборника „Дъновизмът без маска“. С., 1995, с. 152.

[59]. Дънов, П. Сила и живот, т. 1. Пос. съч., с. 16.

[60].Патр. Калист и Игнатий Ксантопули. Добротолюбие, т. 5. Света Гора, 2000, с. 339.

[61]. Добротолюбие, т. 1. Света Гора, 2000, с. 45.

[62]. Дънов, П. Великата майка. С., 2006, с.165-166.

[63]. Дънов, П. Трите живота. С., 2005, с. 155.

[64]. Дънов, П. Новият човек. Пос. съч., с. 31.

[65]. Дънов, П. Великата майка. Пос. съч., с. 149.

[66]. Дънов, П. Заветът на любовта. Кърджали, 1999, с.338.

[67].  Дънов, П. Заветът на любовта. Кърджали, 1999, с. 341.

[68].  Дънов, П., Великата майка. Пос. съч., с. 135.

[69].  Дънов, П. Сила и живот, т. 2. Пос. съч., с. 452; с. 455; с. 459.

[70]. Дънов, П. Славата Божия, Царството Божие и волята Божия, С., 1998, с. 105.

[71].  Дънов, П. Заветът на любовта, т. 2. С., 1995, с. 56.

[72]. Дънов, П. Които вас приемат, беседа от 26 март 1922 г., http://triangle.bg/books/1922-01-15-10.2000/1922-03-26-10.html

[73].Дънов, П. Сила и… т. 1. Пос. съч., с. 97-98.

[74].Вж. Калнев, М. Сборник „Дъновизмът без маска“. Пос. съч., с. 133.

[75]. Дънов, П. Сила и… т.1. Пос. съч., с. 302.

[76]. Дънов, П. Сила и живот, т. 1. Пос. съч., с. 35-36.

[77]. Дънов, П. Сила и…, т. 2. Пос. съч., с. 296.

[78]. Пак там, с. 14.

[79]. Дънов, П. Интуицията – гласът на душата. Пос. съч., с. 71.

[80].Дънов, П. Заветът на любовта, т. 2. Пос. съч., с. 60.

[81]. Дънов, П. Сила и …, т. 1. Пос. съч., с. 319.

[82]. Паскал, Б. Мисли. С., 2001, с. 10.

[83]. Вж. Кураев, А. Сатанизм для интелигенции, т. 1. Москва, 1997, с. 55.

Изображения: авторът, Негово Всепреподобие иеромонах Висарион Зографски и негови книги. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2wv

Иван Г. Панчовски

Днес, когато се повдига въпрос за Дарвин и за неговата еволюционна теория, винаги изпъква в мисълта на хората идеята за него като за най-голям безбожник, който „по най-несъмнен начин по пътя на опита нанесе съкрушителен удар на религията“. Той, така обикновено мълвят невежите безбожници-материалисти, чрез своите естественонаучни наблюдения и доводи доказа, че няма никакъв Бог-Творец, за какъвто ни говори религията. Всичко е възникнало от мъртвата материя по пътя на еволюцията. Дарвин, продължават те, пръв доказа научно твърденията на материализма, че не съществува никакво духовно същество – Бог, а съществува само материята, която е първична и единствена същност на света. Тя произвежда от себе си всичко съществуващо.

Това е най-разпространеното и най-популярно мнение за Дарвин и за неговата еволюционна теория, но затова пък е най-погрешното. Материалистите вписаха името на Дарвин с най-големи букви в календара на безбожническите „светии“, защото и безбожниците си имат своя религия, някаква си странна, чудновата атеистическа религия, със свои божества, с развит култ към „заслужили“ атеистически „светии“ и прочее. Аз тук нямам за цел да разглеждам стойността на Дарвиновата теория от естествено-научна гледна точка, нито да я критикувам от гледище на религията, а само искам да посоча, каква погрешна представа имат безбожниците за Дарвин и за неговата теория, когато него обявяват за безбожник и когато неговата теория сочат като най-голямо доказателство против религиозното, теистическото схващане за света. Действително, че представлява интерес да се знае: вярва ли в Бога този, чието учение е взето за идейно и бойно знаме на безбожието.

Преди всичко Дарвин никога не е мислил със своята теория да отхвърля религията и да отрича идеята за съществуване на Бога, в което той никога не се съмнявал. Със своята теория Дарвин е искал да разреши един естествено научен въпрос, именно, как са се появили толкова много разновидности в органическото царство, които той наблюдавал при своето околосветско пътуване с кораба „Бигъл“. Той искал да разреши този естествено-научен въпрос чрез действието на естествения подбор, борбата за съществуване, половия подбор и пр. Аз пак подчертавам, че тук нямам за цел научно критически да разглеждам действителността на тези фактори и дали те могат да произведат такива разновидности, че от един органически вид да се образува нов, а само искам да покажа какво е отношението на Дарвин към идеята за съществуване на Бога като основа на всяка религия.

В желанието на Дарвин да обясни появата на разновидностите и на видовете в органическото царство чрез естествени сили и закони по пътя на еволюцията няма още никаква атеистична мисъл. Дарвин твърди, че цялото многообразие от органически форми и видове се е развило от една или от няколко първични живи клетки. За религиозния човек е безразлично, как са се появили разновидностите в органическото царство, дали по пътя само на естествената причинност или чрез помощта на свърхестествени намесвания от страна на Бога. И в единия, и в другия случаи ние ще имаме еднакво достоен за Бога начин за появата на живите форми на земята. Явно е всекиму, че Бог е можел да създаде земята и да вложи в нея сили и закони, по които тя постепенно да се развива и усъвършенства. Също така и органическите форми биха могли постепенно да се развият от една първична жива клетка, която Бог е надарил с естествена способност да еволюира и от по-нисш вид да преминава в по-висш. Но когато се повдигне вече въпросът за възникване на първите живи форми (една или няколко), от които, според еволюционната теория, са се развили всички органически видове, не е безинтересно за религиозния човек да знае, дали те са рожба на слепия случай чрез простото съчетание на едни или на други физико-химически елементи, или са Божие творение. Не е безинтересно за религиозния човек дали мъртвата материя и слепият случай ще бъдат провъзгласени като единствени творци на живота върху земята и ще бъдат възкачени на престола на Всевишния. Такъв възглед може да бъде поддържан само от материалистите-безбожници, които отричат съществуването на една творческа духовна сила извън материята. Заради това, когато ние разрешаваме въпроса за религиозността на Дарвин, нас ни интересува да знаем, как гледа той на първата жива протоплазма, от която, съгласно еволюционната теория, са се развили всички живи днес същества.

Дарвин, като имал предвид абсурдността от научно гледище на твърдението, че мъртвата материя може да произведе сама от себе си жива протоплазма, говори в своята книга за произхода на видовете, че цялото многообразие от органически форми е можело да се развие от един първоекземпляр, „на който биде вдъхнат живот“. Този израз, взет от Петокнижието на Моисей, е напълно теистически. Това показва, че според Дарвин животът бил вдъхнат от Твореца само на един или няколко първични екземпляри, а те от своя страна чрез вложените им от техния Творец възможности и по силата на установените от Него закони са произвели от себе си останалите форми на органическото царство. Когато някои се подиграли на този Дарвинов изказ („на който биде вдъхнат живот”), Дарвин в Аthenaeum от 25 април 1865 година пише следното: „Порицаваха ме, че съм употребил изказ от Петокнижието за първичната форма; той е пригоден да изрази признанието, че ние също така малко знаем за произхода на живота, както и за произхода на силата и материята“[1]. В тези слова, писани от самия Дарвин в защита на неговия теистически изказ за произхода на живота върху земята, ясно личи, че изказът не е случаен и необмислен, а изобразява твърдото убеждение на Дарвин, че ние по научен път не можем да си обясним появата на живота върху земята чрез естествените сили и закони и заради това сме принудени да вярваме, че той е бил вдъхнат от Бога. В теистически смисъл са разбирали Дарвиновото твърдение за произхода на живота и неговите съвременници. Оттук е понятна и жалбата на един от най-видните отрицатели на Божието съществуване, на име Шпилер (Spiller), който говори: „За жалост, сам Дарвин мисли, че животът в първата клетка е вдъхнат от Създателя“. Дарвин още по-ясно и дори с религиозен ентусиазъм е изразил този си възглед в края на прочутото си съчинение „Произходът на видовете“, което завършва със следните слова: „Има нещо величествено в този възглед за живота, според който, той (животът ск. м.) с всички свои различни сили първоначално е бил създаден от Твореца от малко форми или, може би, само от една“[2].

Явно е, значи, че Дарвин никога не е отричал съществуването на Бога, а напротив, неговата теория Го предполага и изисква. Не е от голямо значение за Бога – дали Той е създал една протоплазма, като ѝ дал способност да се развива в множество видове поотделно като установени органически форми. Фактът на Божието съществуване е неоспорим и в единия, и в другия случай. Поради това обяснимо е защо Дарвин „се смутил твърде много, когато узнал, че католическото духовенство го обвинява в безбожие“. „Аз не виждам причини – много справедливо отбелязва той в съчинението си „Произходът на видовете, – поради които възгледите, изложени в тази книга, биха могли да оскърбят нечии религиозни чувства“[3].

Своята несъмнена увереност в съществуването на Бога Дарвин е изказал и във второто си капитално съчинение „Произходът на човека и половият подбор“, което се счита от невежите безбожници за „атеистически Коран“. В трета глава („Сравнение между душевните способности у човека и у нисшите животни“) на това си съчинение Дарвин, като засяга въпроса, „дали още от самото начало човекът е бил надарен с облагородяващата вяра във всемогъщия Бог“, казва: „На великия въпрос: съществува ли изобщо Творец и Ръководител на вселената – е отговорено утвърдително от най-великите умове досега”[4].

Не са от по-малка значимост за религиозността на Дарвин и доказателствата, които намираме в неговите писма. Така той пише през 1873 година: „Аз искам да кажа, че невъзможността да си представим, че тази величествена и прелестна вселена, заедно с нас, съзнателните същества, е произлязла само благодарение на слепия случай, за мене се явява главното доказателство в полза на Божието съществуване”[5].

Тези слова на Дарвин могат да бъдат признати като изповед на неговата вяра. Той изповядва пред целия свят, че за него, като човек на науката, е безсмислие да се твърди, че цялата величествена и прелестна вселена е възникнала по действието на слепия случай. Как може редът и хармонията, които царуват в този свят, да са рожба на слепия случай? Как е възможно смислено да се твърди, че разумното, целесъобразното и планомерно устройство на света се е появило вследствие на слепия случай? Да се твърди такова нещо, значи да се откажем от всяка здрава логика. Предвид на всичко това Дарвин говори: „Премъдрото и целесъобразно устройство на вселената, нейната прелест и хармоничност, най-вече наличността на нас, разумните и самосъзнателни същества, всичко това за мен е най-голямо доказателство, че съществува едно разумно, премъдро и всемогъщо същество – Бог, Който е виновник на всичко това”.

Шест години по-късно (1879) Дарвин още по-категорично изповядва своята несъмнена увереност в съществуването на Бога. Той пише: „В най-острите колебания аз никога не съм бил атеист в този смисъл, че да съм отричал съществуването на Бога“[6]

Религиозността си Дарвин не е изказвал само в своите съчинения и писма, но я е изразявал и в практическия си живот. Така, например, знае се, че той е давал известна сума годишно на християнската мисия, която работела сред диваците в Огнена земя[7], и че защитил горещо същата мисия от клеветите и нападките на някои туристи[8].

Към казаното по въпроса за религиозността на Дарвин не ще бъде безинтересно да припомня някои факти за последните минути на Дарвин, поместени в Gleaner: „Дарвин лежи подпрян с възглавници. Погледът му често се отправя към отворения прозорец, през който влизат слънчевите лъчи. В полумрака на угасващия ден пейзажът, който се вижда през прозореца, изглежда покрит с пурпурен воал. Умиращият се опитва да чете… Библията. Леди Хоп, позната по своята проповедническа дейност, в тази минута бе при него. „Аз му загатнах, разправя тя, за мненията на известни личности по историята за създаване на света и за малкото значение, което те отдават на първите глави на Библията. Една сянка премина по лицето му, погледът му стана страдалчески и той почна нервно да чупи пръстите си“.

– Аз бях млад тогава, отговори той (говореше за книгата си, „Произходът на видовете“). Моите идеи не бяха зрели, аз обичах да правя догадки, да питам постоянно „защо“, да създавам нови теории и, за голямо мое учудване, моите идеи се разпространиха тъй бързо, както пожара в една степ. Хората направиха от нея цяла религия![9]

Дарвин лежи на смъртно легло. Той с всичкия си ентусиазъм, който още бе му останал, чете Книгата на книгите – Библията, и оплаква гибелните резултати от своята хипотеза, плод на младежко увлечение. Той съжалява, че неговата книга „Произходът на видовете“ не е правилно оценена само като едно научно предположение, което съвсем няма за цел да отрече съществуването на Бога[10]. Той скърби още и затова, защото хората не виждат в неговата теория само едно мнение за научно обяснение на произхода на видовете, а я превърнаха в нова безбожническа религия. Заради това той молеше Леди Хоп (която той знаеше като добра познавачка на Библията) да повика при него всички прислужници и съседи, за да им чете словото Божие и да им покаже, колко неправилно постъпват тези, които в негово име и в името на неговата теория отхвърлят Библията и отричат съществуването на Бога.

От всичко това ние се убеждаваме колко неверни са твърденията на материалистите-безбожници по въпроса за Дарвин и неговата теория във връзка с религията. Материалистите, когато говорят за Дарвин, винаги го сочат като учен човек, който никога не е вярвал в Бога. Особено, когато заговорят за неговата теория за произхода на видовете по пътя на еволюцията, никога не се замислят върху нейната научна стойност, в която не се съмняват, и винаги ѝ приписват едно такова значение, каквото сам Дарвин никога не ѝ е придавал. Те я въздигат в степен на абсолютна естествено-научна истина, когато Дарвин я смята само за една теория с изключително спекулативен характер. Те я тълкуват винаги в атеистически смисъл и я поставят в основата на материалистическия светоглед, когато Дарвин никога не е бил безбожник и никога със своята теория не е мислил да отрича съществуването на Бога.

След всичко това ние се убеждаваме, колко погрешно схващане имат безбожниците за Дарвин, когато го обявяват за атеист и когато в своите нападки против религията се основават предимно на неговата теория. С това те явно преиначават фактите, отричат една истина, която не е изгодна за техните демагогски цели, и проповядват открита лъжа. Те всеки великан в областта на науката и изкуството обявяват за безбожник. Дори и към самата наука прикачват термина „безбожническа“ и винаги се прикриват зад нея, когато искат да отричат религията. Те постоянно мълвят безсмислените слова: „Науката е доказала, че Бог не съществува“.

Колко би било смешно, когато чуеш някой сериозно да поддържа тези слова, ако въпросът не беше толкова важен. Науката (точната, експерименталната наука, която винаги подразбират безбожниците, когато изричат горните слова), никога и никъде не се е занимавала с въпроса за съществуването на Бога. Тя не е поставяла Бога за обект на своите изследвания, нито може да Го постави. Експерименталната наука си поставя за цел да обясни причинно и закономерно промените в този свят. Бог, понеже не спада към този свят, никога не е бил, нито може да бъде предмет на научно изследване. Заради това истинската наука винаги е протестирала и ще протестира, когато ѝ приписват неща, които никога не е твърдяла. Тя винаги ще въстава срещу тези, които спекулират с нейното име за ненаучни, дори противонаучни цели. На такива несмислени люде тя заявява категорично: Аз никога не съм доказвала, че Бог не съществува, нито някога, колкото и да напредна, ще мога да докажа това! Също и учените, с чиито имена твърде често си служат безбожниците в своята борба против религията, изказват своя протест срещу тази злоупотреба с техните имена. Така и Дарвин, когото безбожниците обявяват за свой „светия“, за свой най-голям привърженик, с искрено възмущение заявява на такива свои почитатели: „Аз никога не съм отричал съществуването на Бога!“

________________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1938, кн. 3, с. 65-69. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1].  Цитирано по Dr. Frans Hettinger, Apologie des Christentums, I Bd, S. 207, Freiburg, 1914.

[2]. Charles Darwin, Entstehung der Arten, S. 659 (aus Reclams Univ. – Bibl.).

[3]. Цитирано по професор протоиерей И. Буткевич, Историческiй очеркъ развитiя апологетическаго или основнаго богословiя, с. 388, Харьковъ, 1899.

[4]. Вж. Dr. H. Engel, Die Grössten Geister über die hochsten Fragen, c. 37, 4. Aufl; Срв. Чарлз Дарвин, Произходът на човека и половият подбор, с. 122, II издание П. Балева, Видин, 1927. И тук дължа да подчертая, че не съм съгласен по принцип с прокараните в тази глава от съчинението на Дарвин мисли за произхода на религиозното чувство и за всеобщност на религията. Но малкото място не позволява да се впускам в подробен разбор на тези Дарвинови възгледи. Пък и тук ни интересува конкретно въпросът: Вярва ли в съществуването на Бога Дарвин, или, с други думи, религиозен ли е той. На този въпрос в цитираните думи ние намираме великолепно изразен утвърдителен отговор.

[5]. Leben und Briefe von Ch. Darwin zit. in Philos. Jahrb. VII (1894) 356 ff. Цит. по Dr. Frans Hettinger, Apologie des Christentums, I Bd, S. 207.

[6]. Leben und Briefe von Ch. Darwin zit. in Philos. Jahrb. VII (1894) 356 ff. Цит. по Dr. Frans Hettinger, Apologie des Christentums, I Bd, S. 207-208.

[7]. Гл. сп. “Beweis des Glaubens”, Bd. 30, S. 419, 1894.

[8]. Dr. H. Engel, Die Grössten Geister über die hochsten Fragen, c. 39., 4. Aufl, Konstanz (Buch und Kinstverlag Corl Hirsch).

[9]. Прев. от фр. М. Михов, сп. Нова ера”, год. III, кн. 7 и 8, с. 29-30, С., 1929.

[10]. Дарвин не само на смъртното си легло, но и винаги по-рано е гледал на своята теория само като на предположение, като на опит по научен начин да се обясни произхода на видовете по естествен път, но не и като на теория, опитно доказана. За това той пише в съчинението си за произхода на човека и половия подбор следното: Много от съображенията, които са приведени в това съчинение, са изключително от спекулативен характер” (Abstammung des Menschen II, 339, Stuttgart, 1871.). Също така Дарвин, като повдига въпроса за половия подбор, пише: Така също съм далеч от мисълта, че влиянието на половия подбор може да се докаже научно” (Вж. „Произходът на човека и половия подбор”, с. 259, II изд. П. Балева, Видин, 1927.).

Изображения (източник Гугъл БГ):

1. Авторът, проф. д-р Иван Г. Панчовски (1913-1987). Завършва Богословския факултет при СУ през 1936 година. Когато написва тази статия (1938), е докторант в Германия (Берлин, Йена и Лайпциг).

2. Чарлз Дарвин (1809-1882).

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2vJ