1. Кой „Аргумент“ атеистите наричат „убийствен против историчността“ на Иисуса Христа? Това било „мълчанието“ за Иисуса Христа от страна на историци и писатели от I-ви век и първата половина на II-ри век от християнската ера. В една атеистична брошура се казва: „… никой нехристиянски писател от първото и половината на второто столетие на нашата ера не споменава ни дума за Христос“[110].
Този „аргумент“ – „мълчанието“ за Христа – атеистите считат за най-силен. „Няма по-силен (курсива наш) аргумент за митичността на Христовата личност – пише един автор – от мълчанието на древните писатели и историци“[111]. Тоя „аргумент“ бил „камък на препъването” (курсива наш) както за догматичната, така и за рационалната теология“[112]. „Мълчанието на века“ било нещо „страшно (курсива наш) за християнската легенда“[113], дори то било ”убийственият аргумент” (курсива наш) против историчността на Иисуса”[114]. Този именно „убийствен аргумент против историчността на Иисуса“ Христа ще бъде, – както се съобщава и в „Предговора“, – разгледан в тази втора книга на „Наръчник на апологета“.
Имало „мълчание“ за Иисуса Христа!
Как стигат атеистите до „мълчанието“ за Христа? Те на всяка цена трябва да се отърват от историческата личност Иисус Христос. Затова обявяват, че Иисус Христос не е съществувал, не е историческа личност. Възразяват им: „Но Евангелията ни говорят за Него, основаната от Него Църква свидетелства, че Той е бил, че е съществувал на Земята!“ За тях обаче Евангелията и Църквата нямат значение. Тогава им посочват свидетелствата на историци и писатели от първия и половината на втория век. Те отговарят: „Това са „интерполации”[115], тоест вмъквания, вписвания от други лица, при преписване на съчиненията на историците и писателите от онова време“. „В книгата на Иосиф Флавий „Древности“, в Аналите на Тацит, в биографиите на Светоний за Клавдий и Нерон, както и в Писмата на Плиний Млади до император Траян – пише един атеистически автор, – се намират отделни откъси, в които се говори за живота и дейността на Христос“, но „научните изледвания“ били установили, че тези откъси „са били вмъкнати от преписвачи на древните книги“[116]. И се сочи дори: кой бил извършил „интерполациите“, кога и защо.
„Основанията“ да се твърди, че дадено място било „интерполация“, ще бъдат разгледани, когато се спрем поотделно на сведенията за Иисус Христос и християните в съчиненията на историци и писатели от I-ви и половината на II-ри век. Тогава ще бъде разгледан и въпросът за “времето” на „интерполирането“.
Кои са били – според атеистите – преписвачите-„интерполатори“? – Казват: „Представители на Църквата[117], духовенството[118], апологети на християнството”[119]. След като атеистичните автори представят църковни представители, духовенството, апологети на християнството като „фалшификатори“ и „подправачи“[120], някои от тези автори[121] проявяват известно „снизхождение, като „благоволяват“ да нарекат тези фалшификации „pia fraus, благочестива (курсива наш) лъжа“[122].
Защо били извършени „интерполациите“? Тези „фалшиви документи… трябвало – според академик Роберт Юрьевич Виппер – да служат като доказателство за реалността на явяването на Христа“[123]. Чрез тях трябвало да уверят „най-широките кръгове от читатели в това, че бележитите историци, юдейски и римски“, били „знаели за явяването на Христа“ и били „отбелязали бързото след неговата смърт разпространение на новата вяра“[124].
Работата на интерполаторите била „оказала величайша, с нищо несравнима услуга на църковната традиция“, която била „изградила въз основа на тези фалшиви документи“ например „възникването… на християнството“[125].
След като обявят всички данни за Христа у историци и писатели от първи и половината на втори век на християнската ера за „интерполации“, атеистите тържествено възвестяват: „Има „мълчание“ – историците и писателите от първото и половината на второто столетие на нашата ера мълчат за Иисуса Христа! Това пък „мълчание“ е „най-силният аргумент“ за „митичността“ на Христовата личност „убийственият аргумент“ против историчността на Христа. Иисус Христос не е историческа личност, Той никога не е живял на Земята!“
2. За „интерполирането“.
Ще се спрем накратко на „интерполирането“ изобщо. Ще приведем някои съображения, които говорят против него.
1)В древност – както вече установихме – не са отричали историчността на Иисуса Христа. Църковната история ни казва, че от страна на юдеите било отричано само месианското достойнство на Спасителя; от страна на езичниците – свръхестествения елемент в Неговия живот; от страна на еретици – Неговата божествена или човешка природа. Обаче никой не е отричал историчността Му, никой не е оспорвал, че Той е бил на Земята, че е съществувал. И затова не е било нужно въз основа на светски писатели да се доказва, че Иисус Христос е историческа личност. Съвсем не е бил поставян на християните и апологетите на християнството „убийственият аргумент“ – „мълчанието на съвременниците“ („мълчанието на века“ – saeculi silentium[126]) за Христа. По тази причина и не е имало нужда да се прибягва до някакви си „интерполации“. Както видяхме още в началото, мисълта, че Иисус Христос никога не бил сьществувал, тоест, че Той не бил историческа личност, най-първо е била изказана чак в края на XVIII-ти век.
2)”Представители на Църквата”, „духовенството”, „апологети на християнството” били извършили „интерполациите“! Но щом има „представители на Църквата“, „духовенство“, „апологети на християнството“ – това значи, че е имало „Християнска църква”. Тя пък говори: че преди нея е съществувал Сам Христос, Който е положил основите ѝ и е неин крайъгълен камък (1 Петра 2:4, 6 и 7; Псалом 117:22). Това е нормалното положение на нещата! Да отричаме Христа, а да приемаме Християнската църква, ще рече: да приемаме безсмислицата, че някакъв си несъществуващ Христос е основал съществуващата Християнска църква. При това от представителите на Църквата от онова време и в цялата древна християнска литература е засвидетелствано, въз основа на благовестието на изначалните очевидци и служители на словото (Лука 1:2; 1 Иоан 1:1 и 2) и на изначалния църковен живот, че Сам живелият на Земята, страдал, умрял, възкръснал и възнесъл се на Небесата Иисус Христос е основал Църквата. С други думи: тя не е възникнала от някакво си „своеобразно движение на масите, които мечтаели за чудно избавление от робството, които се опитвали да намерят в религията спасение и осъществяване на надеждите си“[127] и си създали мита за Иисус Христос[128]. Представителите на древната Църква, духовенството, апологетите преди всичко са били твърдо убедени, че Иисус Христос е историческа личност, и не са имали нужда от странични свидетелства за това.
3)Църквата в своите съборни вероопределения не се е позовавала на светски автори, за да изгражда своето учение и да установява „възникването… на християнството“ и историчността на Иисус Христос. Тя си има други източници: Свещеното Писание и Свещеното Предание.
4)Как били „възникнали интерполациите в съчиненията на Иосиф Флавий, Тацит, Светоний и Плиний Млади“? Апологетите били „имали работа с разширил се кръг от противници, не само с консервативното юдейство, но и с образованото езичество. И едните, и другите представяли на християните убийствения за тях аргумент – мълчанието на съвременниците за дейността на Христа… Това затруднение подбудило апологетите“ да създадат „документи в полза на историчността на Христа“. И те прибегнали до интерполации. Така обяснява появата на „интерполациите“ академик Роберт Юрьевич Виппер[129]. Но, ако това беше вярно, ако апологетите действително бяха извършили приписваните им „интерполации“, това щеше да породи разпалена полемика, и фалшификаторите още тогава щяха да бъдат най-остро и тежко изобличени и опровергани, както от юдеи, така и – и то особено – от образованите езичници, които добре ще да са познавали съчиненията на споменатите от Виппер автори: Иосиф Флавий, Тацит, Светоний, Плиний Млади. За такива изобличения и опровержения нищо не се знае: има „мълчание“. А защо консервативното юдейство ще мълчи? Защо образованото езичество ще мълчи? Напротив: те са предизвикани да говорят, и не биха мълчали, ако наистина бяха извършени от апологетите някакви „интерполации“!
5)Ако считаните за „интерполации“ места в трудовете на древни писатели и историци бяха действително интерполации, направени от църковни представители, духовници, апологети на християнството, тогава съдържанието на тези места трябваше да бъде само благоприятно за християните, а не и крайно враждебно и оскърбително, каквото е – както ще видим – например това на мястото у Тацит.
Може би някой ще каже: „Интерполаторът е знаел, че, колкото по-враждебни и по-оскърбителни за християните ще бъдат приписваните на известен автор думи, толкова те ще се показват по-достоверни, толкова по-неподозреваема ще бъде фалшификацията!“[130]. Трудно обаче би могло да се приеме, че един представител на Църквата, духовник, християнски апологет, който си е поставил възвишената задача да брани християнството от несправедливите нападки на тогавашното общество, сам би си позволил такава интерполация, чрез която би очернил древните християни и древното християнство и би ги представил отвратителни и заслужаващи презрение!
6)Как се е случило така, че имало „интерполации“ не само в труда на един или двама автори, ами в трудове на повече: и у Иосиф Флавий, и у Тацит, и у Светоний, и у Плинии Млади? Един ли е бил „интерполаторът“ или мнозина? На едно място ли са извършени „интерполациите“ или на разни места по света?…
7)Науката не разполага с екземпляри от трудовете на назованите автори без местата, считани от някои за „интерполации“.
8)Може да съществуват на един текст варианти (разновидности) поради поставяне или заместване от преводача или преписвача дума или думи за пояснение (уточняване), без някакво нечестиво намерение. Такива „варианти“ се срещат често в ръкописите на евангелията[131]. Ще поясним това с пример. Стих 33 от глава 2-ра на евангелието от Лука в едни ръкописи гласи: „А баща Му и майка Му се чудеха на казаното за Него“. В други това място се чете така: „А Иосиф и майка Му се чудеха на казаното за Него“. Вместо „баща Му“, поставена е пояснителната (уточнителната) дума „Иосиф“, за да се знае за кого става дума, тъй като Отец на Иисуса Христа е Небесният Отец.
9)Понякога нещо, смятано за „интерполация“ – с течение на времето, – се оказвало, че не е никаква интерполация. Така например в Посланието, приписвано на Варнава, 4-та глава, 14 стих се привеждат евангелските думи: „Мнозина са звани, но немнозина (малцина) избрани“ (Матей 20:16; 22:14) и се казва: „както е написано“[132]. Изразът „както е написано“ показва, че авторът на Посланието е бил запознат с евангелието от Матей. Онези, на които това не изнася – понеже те твърдят, че авторът на Посланието не е бил запознат с евангелията, а твърдят така, за да излезе, че евангелията са написани много късно и следователно не принадлежат на писателите, чиито имена носят – казват, че думите „както е написано“ били „интерполирани“ „от преводача на посланието на латински език“[133]. В гръцкия текст – според тях – този израз е липсвал. Но ето че през 1859 година се удаде на бележития немски богослов Константин фон Тишендорф да открие в манастира „Св. Екатерина“ на Синай извънредно ценния пергаментен ръкопис на Свещеното Писание – прочутия „Codex Sinaiticus“ (Синайски кодекс), който „произхожда от IV-ти век и съдържа на гръцки език Новия Завет и части от Стария“[134]. В същия Кодекс се намира и гръцки пълен текст на Посланието на Варнава. И в този древен гръцки текст (препис от по-древен) стоят думите: „Както е написано“[135]. Значи тези думи съвсем не са интерполирани от латинския преводач на Посланието!
10)Както ще видим, при разглеждането на известията за Христа от първи и половината на втори век – по отношение на твърдението за „интерполации“ няма единодушие: за едни едно място било изцяло интерполирано, за други в това същото място имало само частична интерполация и така нататък.
11)Има автори, които осъждат метода на „митолозите“: да обявяват всичко за фалшификат. Така например известният обществен деец и историк Арчибалд Робертсон, за когото стана дума, когато говорихме за преработката на цитата из „Разговор с Трифона-Юдея“, казва: „Най-отявлените привърженици на теорията за мита преодоляват тази трудност (че за християни имаме сведения в Новия Завет, у Тацит, Светоний, Плиний Млади – в скоби наши), като се отказват да признават не само целия Нови Завет, но и „Аналите“ на Тацит, и споменаването за християните у Светоний, и писмото на Плиний до Траян, и заявяват, че всичко това са фалшификации. Подобни методи – според Робертсон – представляват от себе си карикатура на рационализъм (курсива наш)” [136].
3. За „мълчанието“ на историци и писатели от първи и половината на втори век
Имало „мълчание“ за Христа от страна на историци и писатели „от първи и половината на втори век от нашата ера“. Дори се твърди, че „никой (курсива наш) нехристиянски писател“ от онова време не споменавал „ни дума за Христос“[137]. Ще направим някои бележки по тази заява и въобще за „мълчанието„.
1)Не всички историци и писатели от първи и половината на втори век мълчат за Иисус Христос и християните. Иосиф Флавий, Тацит, Светоний, Плиний Млади не мълчат. Местата в техните съчинения, обявявани за „интерполации“ – както ще видим – съвсем не са такива.
2)Действително има и писатели, които мълчат. Особено дебело се подчертава от страна на атеистите мълчанието на еврейския философ Филон Александрийски и на еврейския историк Юст Тивериадски[138]. Ала тяхното мълчание е лесно обяснимо. Съветският учен Абрам Борисович Ранович казва за мълчанието на Филон, че „би могло да се обясни със случайност“[139]. Цариградският патриарх Фотий, който чел Хрониката на Юст Тивериадски, която имала надпис „Ιούστου Τιβεριέως Ιουδαίων βασιλέων των εν τοις στέμμασιν”[140], пояснява, че Юст не е споменал „за Христовото идване и за онова, което се сбъднало във връзка с Него, и за онова, което Той чудотворил“, „тъй като боледувал от болестта на юдеите, а и сам бил по произход юдей (ως δε τά Ιουδαίων νοσων Ιουδαίος καί αυτος υπάρχων το γένος)”[141]. Известна е „болестта“ въобще на юдейството: то се противи на Иисус Христос и Го отхвърля, не признава в Негово лице Обещания Месия.
За онези, на които тези обяснения ще се видят недостатъчни, ние ще дадем и други основания за мълчанието на Филон и Юст Тивериадски.
Филон се бил родил – както четем в атеистични съчинения – около двадесетата година преди нашата ера и бил умрял около петдесетата година[142]. През четиридесета година[143] ходил в Рим, „като представител на своите единоверци от Александрия, за да протестира пред император Калигула срещу изнудванията и притесненията, на които те били подложени от страна на римския управител и на жители на града“[144].„През четиридесет и втора година бил изпратен в Иерусалим с данъци за храма“[145].
Знае се, че Филон е живял в Александрия. В Египет християнството се е появило най-напред именно в този град[146]. Там, според Преданието, е проповядвал евангелист Марк около 50-60 година след Христа[147]. Ако приемем, че Филон е умрял около петдесета година, тогава може да се допусне, че той не е узнал за проповедта на евангелиста. Пък и да е узнал, не е имал време вече да пише каквото и да било за Христа и християните. През четиридесета година ходил в Рим. Но през това време там още нямало християнска община. Вече към втората половина на 51-ва или началото на 52-ра година стават в Рим вълненията между юдеите (и по-специално между юдеохристияните) по повод на Христа, и император Клавдий е издал едикта за изгонване на юдеите от столицата. Наскоро св. апостол Павел е срещнал в Коринт изгонените от Рим юдеи-християни Акила и Прискила[148]. „В историята на Римската църква това е първото известно нам събитие, първото хронологическо указание, каквото можем да установим. Доколкото аналогиите позволяват да съдим, тази дата трябва да е била доста близка към времето на първата проповед на Евангелието сред римското общество: Деянията (апостолски – в скоби наши) винаги изобразяват крупните вълнения в еврейските общини, като незабавно следствие на първата апостолска проповед. Когато апостол Павел писал своето послание до Римляните, не по-късно от 58 година, Църквата… вече е съществувала“ в Рим, и апостолът „много пъти се канел да я посети“[149].
През четиридесет и втора година – както се каза – Филон ходил в Иерусалим. Наистина тогава апостолите са проповядвали в този град. Но едва към четиридесет и трета година повярвалите в Христа са привлекли по-сериозно вниманието на еврейските водачи и по тяхна – на еврейските водачи – подбуда Ирод Агрипа „подигнал гонение срещу християните, главно срещу апостолите“[150]. В това време (42-ра година) там последователите на Христа още не се наричали „християни“. Възможно е Филон да е чул нещо за Иисус Христос, но, като се има предвид, че той „е вярвал…, като мнозина други юдеи от негово време…, в политически (курсива наш) Месия, чрез когото Божият народ би се избавил от римското иго и би придобил отново славна независимост“[151], а не в някакъв си Месия в духовен, религнозно-морален смисъл, ясно е, че проповедта за Иисус не ще да му е произвела такова впечатление, че да се занимава с Него в свои писания.
В кои съчинения на Филон би трябвало – според атеистите – да има сведения за Иисус Христос и християните? Преди всичко във философския му труд „За съзерцателния живот“, в който се разказвало за живота на юдейската секта терапевти[152]. Става дума и за други съчинения, които Филон бил написал след четиридесета година[153], обаче не се посочва конкретно кои именно. Затова ние ще се спрем само на съчинението му „За съзерцателния живот“, което от философските съчинения на Филон представлявало – според един атеистически автор[154] – „най-голям интерес за нашата тема“[155].
За съжаление, не се знае положително дали това съчинение действително принадлежи на Филон. Сериозни автори го отнасят към групата „неистински“ Филонови съчинения[156]. Гретц (Graetz) „вижда в описанието на терапевтите своеобразна идеализация на християнска сектантска община от II-ри или III-ти век“[157].
Онези пък, които считат, че съчинението „За съзерцателния живот“ действително принадлежи на Филон, отнасят го обикновено към трудовете му, „най-ранни по време”[158],[159]. Като се вземе предвид, че той в четиридесета година след Христа е бил – според неговата лична характеристика – в напреднала възраст и малко след четиридесетата година бил вече „γέρων“ – старец, ще излезе, че трудът „За съзерцателния живот“ е написан доста време преди четиридесетата година, а това ще рече: че ще да е написан преди Иисус Христос да е излязъл на проповед и преди още да има християни. И следователно обяснимо е защо в него не се споменава за Иисус Христос и за християни, защо има „мълчание „.
Хрониката „За юдейските царе“ на Юст Тивериадски не е дошла до нас. За нея знаем от Цариградския патриарх Фотий, който накратко я е охарактеризирал[160]. Между другото патриарх Фотий казва: Той (Юст) „е твърде кратък по отношение на начина на изразяване и пренебрегва (пропуска) повечето от най-важните неща (εστι δέ τήν φράσιν συντομώτατος τε, καί τά πλειστα των αναγκαιοτάτων παρατρέχων)”.При това положение: не може ли да се обясни и мълчанието на Юст за Иисус Христос в „Хрониката“ само като негов пропуск, независимо от другата причина, отбелязана от патриарх Фотий, за която вече говорихме?
На някои се вижда невъзможно и странно Филон и Юст Тивериадски да не говорят за Христа, тъй като те били евреи и са били в Палестина и „се интересували… от живота и събитията“ в тази страна[161]. Няма обаче нищо невъзможно и нищо странно в това! Ето например Тацит (54-119) не говори нищо за Иосиф Флавий и за неговите трудове и даже не ги използва, макар Иосиф Флавий да е негов съвременник (около 37-105), да живее в Рим, гдето е бивал и сам Тацит, да е написал там „Юдейски древности“ и „За юдейската война“, и макар сам Тацит в своите „Historiae“ (Истории) да пише „Кратка история на юдеите“ (Brevis Iudaeorum historia)[162]. Следва ли от това, че Иосиф Флавий не е съществувал, не е историческа личност, че не е живял в Рим, че не е написал „Юдейски древности“ и за „Юдейската война“?
Съветският професор Сергей Иванович Ковалев обяснява мълчанието на Филон Александрийски, Юст из Тивериада, Сенека, Плиний Старши и други писатели „от I-ви век на нашата ера“ за християнството с това, че християнството тогава „било толкова незначително явление, че нехристиянските писатели не считали за нужно да споменават за него“[163].
3)Нима всички или повечето, или много писатели от един век трябва непременно да говорят за лица, живели и за събития, станали, през този век, за да бъдат тези лица и събития исторически? Иосиф Флавий е сам, самотен, едничък повествовател за много неща относно историята на евреите. За него съветският учен академик Роберт Юрьевич Виппер пише: „Изобразяването на събитията, характеристиката на идеологията на юдейския народ в съчиненията на Иосиф са дошли до нас, като единствен разказ, без паралелни възражения: у нас няма никакви средства за сравняване и проверка, за кръстосан разпит, за контрол на съобщаваните от него данни”[164]. Но следва ли от това, че това, което говори Иосиф Флавий, не е историческа истина и ще пренебрегнем ли поради това, че не говорели и други, единствения източник за някои сведения относно евреите? Съвсем не!
4)Не всякога от мълчанието на някои за известен факт може да се прави извод, че този факт не е станал, тъй като мълчанието може да се дължи на съвсем друга причина. Ще поясним това с пример. Във връзка с празнуването сега у нас на двата най-големи християнски празника Рождество Христово и Възкресение Христово светската преса мълчи. Ако след хиляда години – да речем – някой историк би си поставил за задача да установи дали в наше време християните в България са празнували Коледа и Великден и за извор има тази преса, ще дойде до заключението, че не са ги празнували. Но това заключение няма да отговаря на истината!
5)„Argumentum е silentio“ (доказателството от мълчанието), за да има „стойност“, необходимо е, щото онези, които мълчат, да е трябвало непременно да говорят[165].
4. За оскъдността на известията за Иисуса Христа от страна на „външните“
Наистина оскъдни са известията за Иисуса Христа в трудовете на „външните“ от първи и половината на втори век от нашата ера. Това обаче е лесно обяснимо. То се дължи на редица причини, главната от които е, че нито юдейството, нито езичеството е узнало Христа и преценило „световноисторическото значение“ на християнството[166]. Св. апостол и евангелист Иоан Богослов е изразил това с думите: „Дойде у Своите Си, и Своите Го не приеха“ (Иоан 1:11); „В света беше, и светът чрез Него стана, но светът Го не позна“ (Иоан 1:10). Истинският смисъл на „делото“ Христово не е бил ясен (до Петдесетница) дори на самите апостоли. И ние ги чуваме да питат Иисус Христос, след възкресението Му: „В това ли време, Господи, възстановяваш царството Израилево?“ (Деяния на светите апостоли 1:6). Значи и те още не са се били излекували от еврейския блян за земно царство!
„Не изведнъж и далеч не за мнозина се е разкрил смисълът“ на Христовата „проповед и значението на Неговото дело“[167]. Онези, които са узнали Спасителя, те са повярвали в Него. И тяхното свидетелство е запазено в книгите на Новия Завет и в християнската литература от първите векове. Тези пък, които не са Го познали, нямали са основание „да придават голямо значение на Неговия живот и на делото Му“[168].
Пък и времето, когато се явил Иисус Христос, е било тежко и размирно и е поглъщало и отвличало вниманието на людете.
Християнството иде от Юдея. А езичниците са считали юдеите за „gens superstitiosa“(суеверен народ)[169] и ги презирали и мразели[170]. Оттук и пренебрежителното отношение у езичниците към Христа и християнството .
Самата християнска религия е била „смесвана с различни секти“, които се били появили по онова време в недрата на юдейството[171].
Оскъдността на сведенията за Иисус Христос и християнството се обяснява още и чрез това, че в древността „в историческите съчинения малко внимание са отделяли на такива културноисторически явления (каквото е християнството – в скоби наши), наред с фактите на политическата история, напълно в противовес на модерното историописане“[172]. При това древните „са писали от свое гледище, те са имали свой аршин за важност и интерес“[173].
Така че оскъдността на известията за Христа и християните у „външните” се явява като нещо съвсем естествено[174]. Обяснимо е и „мълчанието“ на някои писатели от онова време. „Но не бива да забравяме, че историята затова е оставила друг грандиозен паметник за реалността на Христа – самото християнство“[175].
Същият текст тук е поставен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[110]. К. Л. Воропаева, Съществувал ли е Христос?, с. 21 (и с. 24 и 53); за „мълчанието” гл. и у А. Б. Ранович, Раннее християнство, цит. сборник, с. 259; И. А. Стучевский, Восточние корни мифа о Христе, Москва, 1958, с. 12; Доц. Йоно Митев, цит. статия и списание, с. 51; Исак Паси, Ранното християнство, сп. „Философска мисъл”, год. XIV, 1958, кн. 5, с. 105; Б. Босев, Митът за Иисуса Христа, цит. вестник, с. 4, колона 1.
[111].Тодор Стойчев, Кога и как е възникнало християнството, цитир. вестник, с. 2, кол. 5.
[112]. Исак Паси, цит. статия и списание, с. 105.
[113]. Там.
[114]. Я. А. Ленцман, Происхождение християнства, Москва, 1958, с. 193; гл. и у Р. Ю. Виппер, Рим и раннее христианство, Москва, 1954, с. 174.
[115].К.Л.Воропаева, Съществувал ли е Христос?, с. 22; И. А. Крывелев, Евангельские сказания и их смысл, с. 36; Тодор Стойчев, Кога и как е възникнало християнството, цитир. вестник, с. 2, кол. 6.
[116]. Тодор Стойчев, там.
[117]. Н. Мизов, Съществувал ли е Христос?, „Народна младеж”, София, 13 април 1958, бр. 88, с. 3, кол. 1.
[118]. К. Л. Воропаева, цит. съч., с. 22.
[119]. Р. Ю. Виппер, Рим и раннее христианство, Москва, 1954, с. 174, 175.
[120]. К. Л. Воропаева, цит. съч., с. 22; Н. Мизов, цит. статия и вестник, с. 3; Р. Ю. Виппер, цит. съч., с. 175.
[121]. Напр. Р. Ю. Виппер.
[122]. Р. Ю. Виппер, цит. съч., с. 174.
[123]. Р. Ю. Виппер, там.
[124]. Р. Ю. Виппер, там.
[125]. Р. Ю. Виппер, там, с. 174-175.
[126]. Я. А. Ленцман, Происхождение християнства, Москва, 1958, с. 193.
[127]. К. Л. Воропаева, Съществувал ли е Христос?, с. 7.
[128]. Там.
[129]. Рим и раннее христианство, с. 174.
[130]. Ср. Я. А. Ленцман, Происхождение християнства, с. 59.
[131].Гл. Novum Testamentum Graece, cum apparatu critico curavit + Dr. Eberhard Nestle, novis curis elaboravit Dr. Ervin Nestle. Ed. undevicesima, Stuttgart, 1949.
[132]. Писанiя мужей апостольскихъ, с. 28.
[133]. Евангелието на царството Божие, изяснено от проф. Бор. Ил. Гладковъ Прев. Ив. Ст. Визиревъ, Пловдивъ, 1924, с. 12. До 1859 г. първите 5 глави от Посланието са били известни само в латински превод.
[134]. W. Keller, Und die Bibel hat doch recht. Düsseldorf, 1957, S. 133.
[135]. Евангелието на царството Божие, изяснено от проф. Бор. Ил. Гладковъ, с. 12; съчинението на Тишендорф в руски превод: Когда были написаны наши евангелiя? (Тр. К. Д. Ак., 1865, III, окт., с. 186; Пр. Об. 1865).
[136]. А.Робертсон, Происхождение християнства, с. 123.
[137]. К.Л.Воропаева, цит. съч., с. 21.
[138].К.Л.Воропаева, Съществувал ли е Христос?, с. 21 и 22; Н. К. Амосов, Християнство, его происхождение и политическая роль, с. 6; Я. А. Ленцман, Происхождение християнства, Москва, 1958, с. 54.
[139].А.Б.Ранович, Раннее християнство – Вопросы истории религии и атеизма, № 1, с. 259.
[140]. Юст Тивериадски, За юдейските царе, които били увенчани.
[141]. Photius, Bibliotheca, codex 33 – Migne, P. gr. t. 103. col. 65.
[142]. Я. А. Ленцман, Происхождение християнства, Москва, 1958, с. 53.
[143].Тогава той – според неговата собствена характеристика – бил в напреднала възраст (De legatione ad Cajum § 28, Mang. II, 572). “В началото на своето, скоро след това написано съчинение (§ 1, Mang. II, 545), той се нарича „γέρων“ (старец – в ск. н.)” – Prof. Dr. Em. Schürer, Geschichte des jüdischen Volkes im Zeitalter Jesu Christi, 4 Aufl., III, B., Leipzig, 1909, S. 636.
[144]. L.- Cl. Fillion, Vie de N. – S. Jέsus-Christ, 20 ed., tome I, Paris, 1929, p. 15.
[145]. Philosophen-Lexikon, Von Dr. Rudolf Eisler, Berlin, 1912, S. 542.
[146]. Ф. Кс. Функъ, Исторiя христ. Церкви. Въ русском перев., Москва, 1911, с. 32.
[147].Полный Православный Богословскiй Энциклопедическiй Словарь, т. I, изд. П. И. Сойкина, Спб., кол. 99.
[148].Л. Дюшенъ, Исторiя древней церкви, томъ I, перев. съ пятаго французскаго изданiя подъ ред. проф. И. В. Попова и проф. А. П. Орлова, Москва, 1912, с. 36.
[149]. Л. Дюшенъ, там.
[150].Проф. Иван Снегаров, Кратка история на съвременните православни църкви, том първи, Универс. Библ. № 277, С., 1944, с. 3.
[151]. L.- Cl. Fillion, Op. cit., et t., p. 15.
[152].Я. А. Ленцман, Происхождение християнства, Москва, 1958, с. 53. Пълното заглавие на Филоновото съчинение е: Περι Βιου θεωρητίκου ή ίκετων αρετων (Prof. Dr. Em. Schürer, Geschichte des jüdischen Volkes im Zeitalter Jesu Christi, B. III, S. 687. На латински език oбикновено го дават: De vita contemplativa.
[153]. Я. А. Ленцман, там, с. 54.
[154]. Я. А. Ленцман.
[155]. Я. А. Ленцман, цит. съч., с. 53.
[156]. Гл. напр. у Prof. Dr. Em. Schürer, op. cit., B. III, S. 687.
[157].Graetz, Gesch. d. Juden, III, 463-466 (Гл. у Епископ Хрисанθъ, Религiи дрявнаго мiра въ ихъ отношенiи къ христiанству, томъ третiй, Спб., 1878, с. 415) – Евсевий Кесарийски в своята Църковна история и бл. Иероним в „Каталог на църковните писатели” считат, че Филон под „терапевти” бил описвал живота на християните. Патриарх Фотий пък (in Bibliotheca, cod. CIII, CIV, CV) счита Филон за християнин, който поради някакви обстоятелства се бил отрекъл от християнството (Гл. у Епископ Хрисанθъ, цит. съч. и том, с. 413-414).
[158].Gfrörer, Philo und die Judisch-Alexandrin. Theosophie. Erste Abteilung, 1835, S. 8, 45, 46.
[159]. Епископ Хрисанθъ, цит. съч. и том, с. 414.
[160]. Bibliotheca, cod. 33.
[161]. К. Л. Воропаева, Съществувал ли е Христос?, с. 22.
[162]. Lib. V, 1-13.
[163].С. И. Ковалев, Основные вопросы происхождения християнства. Ежегодник Музея истории религии и атеизма, II, Москва-Ленинград, 1958, с. 15.
[164]. Р. Ю. Виппер, Рим и раннее христианство, Москва, 1954, с. 73.
[165]. L.- Cl. Fillion, Vie de N. – S. Jέsus-Christ, 20 ed., tome I, Paris, 1929, p. 476.
[166].Prof. Dr. Franz Hettinger, Lehrbuch der Fundamentaltheologie oder Apologetik. Dritte, neu bearbeitete Auflage von Prof. Dr. Simon Weber, Freib. Im Br., 1913, S. 272.
[167]. Проф. Г. В. Флоровскiй, Жил ли Христос? Варшава, 1929, с. 29.
[168]. Там.
[169]. Horat., Sat. 1,5, 100 (у Prof. Dr. Franz Hettinger, op. cit., S. 272.).
[170]. Prof. Dr. Franz Hettinger, op. cit., S. 272
[171]. Ibid.
[172]. Ibid.
[173]. Проф. Г. В. Флоровскiй, цит. съч., с. 38.
[174]. Там, с. 30.
[175]. Проф. прот. В. Зеньковский, Апологетика, Париж, 1957, с. 125.
Първо изображение: единия от авторите, Борис Маринов (1895-1980). Източник Гугъл БГ.
Изображения: Господ Иисус Христос. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.
4. Отрича ли Целс, че Иисус Христос е историческа личност?
Целс е римски философ от II-ри век[61] след Христа. „За името, идеите и отношението му към християнството знаем само от апологетичния труд на Ориген“[62] „Против Цeлс“ (Κατά Κέλσου, Contra Celsum), в осем книги, „най-значителната… предникейска апология“[63]. Този труд Ориген „е написал, когато е бил над 60 години, по молбата на своя приятел Амвросий, за опровержение на „Αληθής λόγος”[64] на… Целс“[65]. Щвейцарският либерален богослов Т. Кайм през 1873 година се опитал, въз основа на приведените от Ориген в „Против Целс“ цитати, да възстанови изгубеното Целсово съчинение и го издал под заглавие „Celsus „Wahres Wort“, älteste Streitschrift antiker Weltanschauung gegen des Christenthum vom Jahre 178”[66]. (Целсовото „Истинско слово“, най-старото полемическо съчинение на древния мироглед срещу християнството).
Иисус ходи по водата
В „Αληθής λόγος” Целс критикува християнството. Книгата има въведение, четири части и заключение:
Част I. Юдаизмът против християнството;
Част II. Критика на християнството от гледище на философията и историята;
Част III. Критика на отделни християнски догмати и
Част IV. За необходимостта да се спазва официалният култ[67].
„Сериозни доводи (Целс – в скоби наши) нe е могъл да приведе. Всичките му възражения са плод или на неговото недостатъчно запознаване с Християнската църква, или имат характер на необосновани твърдения[68]„
Привежданият от атеистите текст: „Вие ни залъгвате с измислици и не умеете дори да ги направите правдоподобни, макар чe мнозина от вас, като пияници, които сами посягат на себе си, по три, по четири, а и повече пъти са прочиствали и преработвали текстовете на вашите евангелия, за да омаловажат възраженията, черпени от тези евангелия, против вас“[69], който е предаден от Воропаева съвсем свободно и с преувеличение[70], се намира в I-та част на „Αληθής λόγος”, в която се критикува християнството от гледище на юдаизма. Ако прочете човек цялата първа част, ще се убеди, че Целсовият юдей (а това значи сам Целс, защото той всъщност води разсъждението в тази част, той стои зад евреина, когото поставя да говори) съвсем не отрича историчността на Иисус Христос. Той се обявява против твърдението, че Иисус Христос е Бог, и обвинява, че някои от вярващите преправяли и преработвали Евангелието, за да имат възможност да отхвърлят изобличенията[71]. Че действително Целс не само в първата част на съчинението си, но в цялото си съчинение не отрича, че Иисус Христос е историческа личност, това изтъкват и съветски автори. Така например Яков Абрамович Ленцман в книгата си „Происхождение христианства“, издадена през 1958 година от Академията на науките в СССР, на стр. 236 пише: „… Целс не се съмнява… в историческото съществуване на Иисус и само указва на нелепостта на твърдението на християните, че Иисус бил син Божи“[72].
Иисус и Негови ученици
За да разберем кои „вярващи“ са преправяли и преработвали текста на Евангелието, та са дали повод на Целс да корѝ християните, трябва да чуем отговора на Ориген. „Не зная – казва той – други да са подправяли Евангелието, освен последователите на Маркион и онези на Валентин, а мисля, и тези на Лукан[73]. Но обвинението в това не се отнася към учението, а към онези, които са дръзнали да изопачават Евангелията. И както не е виновна философията за софистите, или епикурейците, или парепатетиците, или за които и да било други лъжемислещи (за техните погрешни учения – в скоби наши), – така истинското християнство не е виновно за онези, които подправят Евангелията и вмъкват ереси, чужди на мисълта на Иисусовото учение“[74]
Ясно е, че еретиците са подправяли Евангелието, за да го приспособяват към своите лъжеучения, а не Църквата, която е истинският и законен пазител и изяснител на Свещеното Писание.
5. Отричат ли Ориген, Августин и Тертулиан съществуването на Христа?
Ориген, Августин и Тертулиан били „отричали съществуването на Христа“[75].За да се разбере голословността и абсурдността на това твърдение, ние ще запознаем читателите накратко с биографиите на тези трима бележити в Християнската църква мъже и ще се спрем по-специално на едни Августинови думи, с които често се спекулира.
Ориген[76] е роден през 185 година след Христа, вероятно в Александрия. Той е син на ритор Леонид, който пострадал мъченически за християнската вяра и ученик на Климент Александрийски. Притежавал обширни и многостранни познания, бил „чудо на учеността“ за своето време. Проявил удивително трудолюбие и необикновена работоспособност. Евсевий го нарича „Άδαμάντιος“— стоманен човек (твърд като елмаз). По писателска плодовитост Ориген надминал всички старохристиянски отци.
В 202/203 година, едва 18-годишен, бил назначен, след оттеглянето на Климент, за пръв църковноавторизиран ръководител на Александрийската катехизическа школа, която при него стигнала върха на своята слава.
Учудвайки със своята ученост, Ориген поразявал всички и с начина на своя живот – бил строг аскет: постел, не вкусвал вино, не носел обувки, спял на голи дъски, по-голямата част от нощта прекарвал в научни занятия.
В 212 година предприел пътешествие до Рим. В 215 година трябвало да бяга от Александрия и Египет поради жестокото изтребление (клане) на александрийски жители по заповед на император Каракала, който бил кръвно обиден от някакви си саркастични стихове. Намерил убежище в Кесария Палестинска. След време се върнал отново в Александрия. В 230 година, при едно пътуване за Гърция, се отбил в Кесария. Неговите двама приятели – епископите Теоктист и Александър го посветили в презвитерски сан. Но те нарушили канона, като не взели съгласието на Александрийския епископ Димитрий. Разсърден от това, епископ Димитрий свикал един след друг два събора (230-та и 231-ва година), които осъдили Ориген и го лишили от презвитерски сан. Основанията били: понеже се бил самоскопил[77], понеже бил изказал мнения, които изглеждали твърде свободни, и понеже бил напуснал Александрия. Ориген се заселил окончателно в Кесария и открил там нова школа, която също се прославила. Между бележитите негови ученици били св. Григорий Чудотворец и св. мъченик Памфил. През време на гонението при император Декий, Ориген бил хванат и хвърлен в тъмница вероятно в Кесария и тежко измъчван. След Декий получил свобода, но вследствие на изтезанията той умрял на 70-годишна възраст, вероятно в 253 или 254 година в град Тир, гдето дълго време сочели неговия гроб.
Каква е била Оригеновата привързаност към Господ Иисус Христос се вижда например от следните факти: Когато през гонението срещу християните при император Септимий Север взели баща му Леонид под стража и го затворили в тъмница, 17-годишният Ориген поискал да приеме заедно с него мъченическа смърт. Майка му с големи усилия го отклонила от това. Тогава той написал на баща си писмо, в което го молел да не мисли за многочленното си семейство, а да се окаже верен на Христа докрай. Преследвани за вярата християни той придружавал до съда, осъдените пък съпровождал до ешафода и „позорния стълб“, най-настойчиво убеждавайки ги да бъдат твърди и предани на Христа до последно издихание. За тези му деяния езичниците люто го намразили и веднъж насмалко щели да го убият с камъни.
Не е ли най-малкото странно да се твърди за този Ориген, който другите насърчавал да умират за Христа, а и сам умрял за Него, че бил отричал съществуването на Христа?!…
Наистина Ориген в свои трудове е допуснал грешки и неточности, някои негови мнения са били осъдени. Обаче той никога не се е съмнявал в историчността на Иисус Христос.
Августин[78]. Блажени Августин (Aurelius Augustinus), епископ Ипонски, знаменит църковен учител, се е родил в 354 година в Нумидийския град Тагаст (в Алжир, Северна Африка). Следвал риторическата школа в съседния град Мадаура. Богато надарен, той жадно търсел истината. Известно време се увлякъл в манихейството[79]. После преминавал от една философска школа към друга. Но никъде не намерил удовлетворение. Бил учител по красноречие в Тагаст (374-375), в Картаген (375-383 година), после в Рим (383 година), а по-късно в Медиолан (384 година). Тук той слушал проповедите на св. Амвросий Медиолански и под негово влияние приел християнството, бидейки 32-годишен, и бил кръстен в Медиолан на Велика събота, 25 април 387 година. Една година престоял в Рим. През есента на 388 година той се върнал отново в своя роден град Тагаст и се предал на аскетически живот. През 391 година бил избран за свещеник в Ипон (Северна Африка), в 395 година станал помощник на тамошния епископ Валерий и наскоро (396 година) – епископ Ипонски.
Като епископ, той се отдал всецяло в служба на Църквата. Водил упорита борба против разните ереси в неговия диоцез и против разколниците донатисти и ги съкрушил. Творенията, съставени от него в разгара на тези cnopoвe, гo прославили и дали тон и направление на цялото по-нататъшно богословие на Западната църква.
Последните години от живота на Августина били за него тежко изпитание: той видял падането на Рим, разграбен от Аларих, разгрома и опустошението от вандалите на цветущата Африканска църква и неговата Ипонска епархия. Всичко това го съсипало и той умрял в Ипон на 28 август 430 година, когато градът е бил обсаден от вандалите.
„Великият ипонски епископ съединявал в себе си творческата сила на Тертулиан и умствената широта на Ориген с църковното чувство на Киприан, диалектическата острота на Аристотел с идеалистическия подем и дълбокото умозрение на Платон, практическия усет на латинеца с умствената подвижност на гърка. Августин е… най-значителният и най-влиятелният богослов“ на Западната църква[80].
В съчинението си Retractationes той прави преглед на своята литературна дейност. Споменава за 93 свои съчинения в 232 книги. Но тук не влизат неговите писма и проповеди. Всички негови борби и изследвания се отнасят до овладяването на божествената истина, „която той търсел в безрезервна връзка с църковния авторитет“[81].
Може ли да се каже за този християнски колос – епископ, причислен от Християнската църква към блажените, че е отричал съществуването на Христа? Само неосведоменият, онзи, който не знае кой е и какъв е бил блажени Августин, може от себе си да твърди това!
За да докажат, че блажени Августин бил отричал историчността на Иисус Христос, бил се съмнявал в истинността на разказите за Него, някои се позовават на негови – Августинови – думи. В съчинението си „Против манихеите“ бил писал: „Аз не бих повярвал на Евангелието, ако не би ме задължавал към това авторитетът на католическата църква“[82]. От тези думи било ясно, че Августин бил „виждал безсмислието на легендата“ за Христа[83].
Иисус със Свои ученици
Приведеният питат е от пета глава на Августиновото съчинение „Contra epistolam Manichaei quam vоcant Fundamenti“ (Против посланието на Манихея, което наричат основно). Блажени Августин предлага: „Нека видим на какво ни учи манихеят и нека разгледаме най-важната книга, която наричате Epistola Fundamenti (Основно послание – в скоби наши),където се съдържа почти всичко, което вярвате“[84]. Най-напред става дума за личността на Манихей: кой е той? – „питам ви – казва блажени Августин – кой е този Манихей? – Ще отговорите: „апостол Христов“. – Не вярвам!“[85] „Може би – продължава блажени Августин – възнамеряваш да ми прочетеш Евангелието и оттам ще се опиташ да утвърждаваш за личността на Манихей“[86]. Но, „ако би намерил някого, който още не е повярвал в Евангелието, какво би правил, когато той ти казва: „не вярвам!”[87]? – Блажени Августин иска да каже: За този, който вярва в Евангелието, добре, ще му търсиш доказателства за личността на Манихей в Евангелието; но, ако имаш пред себе си някого, който още не е повярвал в Евангелието, с какво ще му докажеш твърдението си за Манихей? На какво ще се опреш, че онова, което се казва в Евангелието, е истина? – И блажени Августин му посочва на какво в такъв случай един християнин се опира, за да докаже истинността на писаното в Евангелието: на авторитета на Вселенската църква, на църковното предание. По силата на този „църковен авторитет“, на това „църковно предание“ и сам Августин вярва в Евангелието. Затова и заявява: „Ego vero Evangelio non crederem, nisi me catholicae Ecclesiae commoveret auctoritas“[88], което ще рече: „Да, аз не бих вярвал на Евангелието, ако да не беше (не ме движеше) авторитетът на Вселенската църква“. Когато този авторитет, това църковно предание ми казва: „Noli credere Manichaeis“ (Не вярвай на манихеите!), защо да не му се покоря? – „Затова – заявява блажени Августин, – ако мислиш да ми даваш сметка, остави Евангелието! Ако ли ме насочваш към Евангелието (за да ми доказваш за Манихей и манихейството – в скоби наши), тогаз аз ще те насоча към ония, по чиито наставления съм повярвал в Евангелието (ergo me ad eos teneam, quibus praecipientibus Evangelio credidi)“[89], тоест към Църквата, към авторитета на Вселенската църква, към църковното предание. И понеже Църквата, църковният авторитет, църковното предание казва да не се вярва на манихеите, то затова и блажени Августин съвсем не може да вярва на Манихей. Той заявява: „tibi omnino nоn credam“[90], тоест: съвсем няма да вярвам на тебе. Нашата вяра е „основана не само на текста на Cвещеното Писание, но и на църковното предание“, – такъв е смисълът на цитираните Августинови думи[91].
Ако атеистичният автор, като твърди, че Августин отричал съществуването на Христа[92], има предвид разглежданите Августинови думи, не е на прав път: той се заблуждава. Блажени Августин във въпросното място само подчертава значението на Църквата, на църковния авторитет[93], на църковното предание, а съвсем не се занимава с историчността на Иисус Христос: дали Иисус Христос е съществувал, дали Иисус Христос е историческа личност. Сам блажени Августин никога не се е съмнявал в историчността на Иисус Христос: че Той е бил, че е съществувал на Земята. Своята чудна книга „Confessiones“ (Изповеди) блажени Августин завършва със сърдечна молитва от дълбините на душата си, в която се изразява и неговата твърда вяра в Иисус Христос, като въплътил се и живял между човеците: „Колко много си ни възлюбил, Отче благий! Ти не си пощадил Единородния Си Син, но си Го предал за нас нечестивите (Римляни 8:32)… За нас Той, като не счете за похищение да бъде равен Богу, послушен бе до смърт и то смърт кръстна (Филипяни 2:6 и 8)!… Ние бихме могли да мислим, че Твоето Слово (Твоят Син – в скоби наши) е далеч от общение с нас, че То не се грижи за нас, ако То не бе се въплътило и не бе обитавало у нас (nisi cаro fieret, et habitaret in nobis – курсива наш)…
Ето, Господи, аз се поверявам на Твоята грижа… Ти знаеш моята неопитност и моето безсилие: научи ме и ме изцели! Твоят Единороден Син, в Когото са скрити всички съкровища на премъдростта и знанието (Колосяни 2:3), ме изкупи със Своята кръв… аз вкусвам и пия и се причащавам от нея, и окаяният аз желая да се наситя от нея сред тези, които ядат и се насищат: и хвалят Господа, които Го търсят (Псалом 21:27)!“[94]
Тертулиан[95] (Quintus Septimus Florens Tertullianus) е роден в Картаген през 160 година, като син на езически римски стотник. Получил солидно, особено юридическо, образование и ораторска школовка (Eus., Hist. Ессl. 2, 2, 4). В 195 година се завърнал от Рим, гдето е бил адвокат, в своя роден град – като християнин. Започнал оживена литературна дейност в служба на Църквата. Бил е учител и катехет. Блажени Иероним даже твърди (Vir. ill. 53), че е бил и презвитер. Но това се оспорва. Berthold Altaner в своята Патрология намира твърдението на блажени Иероним за „твърде невероятно“[96].
„Тертулиан е един от най-оригиналните и до Августин най-индивидуалният от всички латински църковни писатели… Религиозно възпламенен, притежавал проникновен ум, увлекателно красноречие, винаги духовито остроумие и превъзходни познания във всички области. При това той владеел като никой друг латинския език… Неговите съчинения след Vetus latina и Vulgata[97] са упражнили най-много влияние върху старохристиянския латински език”[98].
Всички негови произведения са полемични. Главното му съчинение е „Apologeticus“. „Апологетикът“ на Тертулиан е адресиран „към провинциалните управители на Римската империя. За разлика от всички други древни апологии, „Апологетикът“ разглежда само политическите обвинения срещу християните“[99] и аргументирано ги отбива.
Може ли този, който е повярвал в Христа и разпалено е защитавал християните, да е считал, че Иисус Христос не бил съществувал? – Наистина Тертулиан е изпаднал в монтанизъм[100] и е изказал някои погрешни в догматическо отношение възгледи, но никога не е отричал историчността на Христа. Въпреки уклоните му „Църквата е оценила неговата ревност във вярата“[101] и го е зачислила в кръга на своите писатели.
6. Отричат ли историчността на Иисуса Христа докетите?
Правят и това възражение: „Ами докетите, не са ли отричали историчността на Христа?“
Докетите са еретици от апостолско време. Във Второто послание на апостол Иоан Богослов, 1-ва глава, 7-ми стих се казва: „…в света влязоха мнозина прелъстници, които не изповядват, че Иисус Христос е дошъл в плът“. Блажени Иероним пише, че още при апостолите, когато кръвта на Христа в Юдея не била засъхнала, от някои „било обявено тялото на Христа за призрак (phantasma Domini corpus asserebatur)“[102]. Съществуването на докетите доказвало, че още в началото на християнската ера се били съмнявали в историчността на Христа. „Съществуването на такива течения като докетизма“ било „едно от доказателствата за митичността“ на Христа“[103].
Иисус и Никодим
Съществувал ли е Иисус Христос? – такъв въпрос в онова време не е бил поставян. А са спорели по друг въпрос: Какъв е бил Иисус Христос? – Бог, човек, или Богочовек? Докетите отричали, че Иисус Христос е бил човек: те отричали „реалността на човешката природа в Иисус Христос“, човешката природа в Него била „призрачна (δοκέω=имам вид, изглеждам)“[104].
„Докетите никак не отричали, че това, за което е разказано в Евангелията, действително е ставало в определено време и в определени обстоятелства, и е могло да бъде видено и описано. Те само мислели, че Христос не е бил, но само е изглеждал като човек, явявал се е като човек. В историческото достойнство и достоверност на евангелската история… не се съмнявали, макар и да се занимавали с мнимо изправяне на евангелския текст, окастряйки и изменяйки го. Но те посвоему тълкували смисъла на евангелската история, смисъла на Боговъплъщението и Богоявлението“ [105]. В своите крайности докетизмът „понякога се израждал просто във фантастически измислици, като например, когато Василид учел, че под вида на Иисус бил разпнат Симон Киринеец“, а „Сам Иисус така да се каже стоял близо в образ на Симон Киринеец и се смеел над Своите гонители“ [106].
Защо докетите мислели така?
Главната причина е в това, че те били християни от езичниците, които не се били отърсили от езическите идеи. Те се намирали „под влиянието на източните езически възгледи за материята“[107]: че тя е източник на злото. „Приписвайки всяко зло на материята, трябвало по необходимост да предположат, че Христос не е могъл да има никаква връзка“ с материята[108], не е могъл да приеме човешко тяло, плът.
7. Общият извод
И така: нито Трифон-Юдеят, нито юдействащите християни, които св. Игнатий Богоносец има предвид в VIII-та глава на Посланието си до филаделфийците, нито езическият философ Целс, нито Ориген, нито Августин, нито Тертулиан, нито даже докетите са отричали историчността на Иисус Христос, че Той е съществувал, че е бил на Земята, макар за докетите да е бил само „призрак“, но дори и тогава пак – според самите докети – „за всички, окръжаващи Го, е изглеждал като човек“[109].
Следователно твърдението, че „съмнения в историчността на Иисус“ били изказвани още в древност, че били изказвали съмнения „в историчността на Иисус… не само евреи, противници на християнството,… но и правоверни християни“, пък даже и езичници, че хората, които били живели наскоро след времето, когато според „легендата“ бил живял Христос, считали, че Той бил измислена личност, – не отговаря на истината.
Същата статия тук е възпроизведена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[61]. Больш. Сов. Энциклоп., 2-рое изд., том 46, 50.
[62].Проф. Боян Пиперов, Целз и свидетелството му за Иисуса, Църковен вестник, 1956, бр. 13, с. 6, кол. 1.
[63]. B. Altaner, Patrologie, S. 179.
[64]. “Правдиво слово” или „Истинно учение”, бел. наша.
[65]. B. Altaner, op. cit., S. 179.
[66]. Zürich, 1873. Гл. у Р. Ю. Виппер, Рим и раннее християнство, с. 236.
[67]. Гл. превода на Ранович, поместен в Древнеримские мыслители, составил А. А. Аветисьян, Киев, 1958, с. 179-228.
[68]. П. И. Малицки, История на Християнската църква, ч. I, прев. М. Попов, С., с. 83.
[69].К. Л. Воропаева, цит. съч., с. 23.
[70].Ранович превежда: „некоторые из верующих (к. н.)… переделывают и переработывают первую запись евангелия” (гл. в „Древнеримские мыслители”, с. 186) – „някои от вярващите”. Воропаева казва: „мнозина от вас” (к. н.)… са прочиствали и преработвали текстовете на вашите евангелия” (Воропаева, цит. съч., с. 23)
[71]. Гл. превода на Ранович в „Древнеримские мыслители”, с. 186.
[72]. Москва, 1958, с. 236.
[73]. Маркион, Валентин и Лукан са еретици-гностици.
[74]. Origenes, Contra Celcum, II, 27, Migne, P. gr., t. II, col. 848.
[75].Тодор Стойчев, Кога и как е възникнало християнството?, Вечерни новини, год. V, бр. 262, С., 4 ноември 1955, с. 2, кол. 5.
[76]. Биографията на Ориген даваме по: 1. B. Altaner, Patrologie, S. 175-177; 2. П. И. Малицки, История на Християнската църква, ч. I, прев. М. Попов, С., с. 157-162, 166-168; 3. Der grosse Herder, B. 8, Freib. im Br., 1934, Kol. 1660; 4. Церковный энциклопедическiй словарь. Составилъ архим. Θеодосiй (Переваловъ), Харбинъ, 1931, с. 159; 5. Полный Правосл. Богословскiй Энциклоп. Словарь, том II, изд. П. П. Сойкина, кол. 1706-1708.
[77].Ориген направил това към 202/203 година, за да избегне възможни клевети от страна на езичници и юдеи, тъй като между слушателите му имало и много млади жени, а и понеже разбирал буквално думите на Спасителя в Мат. 19:12: „има скопци, които сами са се скопили заради царството небесно”. Тия думи обаче имат съвсем друг смисъл.
[78].Биографията на бл. Августин предаваме по: 1. B. Altaner, Patrologie, S. 375-378; 2. Dr. R. Eisler, Philosophen – Lexikon, Berlin, 1912, S. 33; 3. Православная Богословская Энциклопедия (А. П-въ, Августинъ), том I, кол. 102-110; 4. П. И. Малицки, История на Християнската църква, ч. I, прев. М. Поповъ, С., 1929, с. 200-202.
[79]. Манихейството е ерес (според проф. М. Поснов) или по-точно – религия (според Дюшен). Негов родоначалник е „бил Мани, наричан от гърците Манес, а от латинците – Манихей” (проф. Функ). Появило се е на Изток през III в. „Източници на учението на Манес били персийски, вавилонски, юдейски и гностически представи. До днес се явява недостатъчно изяснен въпросът, доколко манехейството се е възползвало от християнството” (проф. Поснов). Личи, че е заимствало от него „имена и външни аналогии” (проф. Функ), негови учреждения и култови действия (проф. Поснов).
[80]. B. Altaner, Patrologie, S. 387.
[81]. Там.
[82]. И. А. Крывелев, Евангельские сказания и их смысл, М., 1957, с. 29. Доц. Йоно Митев, Историческа личност ли е Христос?, спис. „Народна просвета”, год. XIV, кн. 10, октомври 1958, с. 52.
[83]. Доц. Йоно Митев, цит. статия и списание.
[84].Augustinus, Contra epistolam Manichaei quam vоcant Fundamenti, cap. 5, Migne, P. lat., t. 42, col. 176.
[85]. Там.
[86].Там. Манихеите вярвали, че техният учител Мани (Манес, Манихей) бил апостол Христов или обещаният от Иисуса Христа Дух Утешител-Параклит (Иоан 15:26).
[87]. Там.
[88]. Там.
[89]. Там.
[90]. Там.
[91]. Геттингеръ, Апологiя христiанства, ч. I, отд. 2, русск. перев., Спб., 1875, с. 143, бел. 2 и 3.
[92]. Тодор Стойчев, цит. статия и вестник.
[93].Както се изтъкна: бл. Августин е търсел божествената истина „в безрезервна връзка с църковния авторитет”.
[94]. Lib. N, cap. 43, p. 2 et 3 (Confessionum Aurelii Augustini, Liber decem. Cum notis P. H. Wagnerack, Ratisbonae, 1926, p. 530-532).
[95]. Биографията на Тертулиан даваме по: 1. B. Altaner, Patrologie, S. 132-133; 2. П. И. Малицки, История на Християнската църква, ч. I, прев. М. Поповъ, С., 1929, с. 144 и 148; 3. Der grosse Herder, B. XI, Freib. im Br., 1935, Kol. 1091.
[96]. B. Altaner, Patrologie, S. 131.
[97]. Латински преводи на Библията.
[98]. B. Altaner, ibid.
[99]. B. Altaner, Patrologie, S. 131. Тези политически обвинения са: презирането на държавните богове и оскърблението на императорското величество.
[100]. Монтанисти – сектанти-разколници от началото на втората половина на II в. Носят името си от основателя на сектата Монтан.
[101]. П. И. Малицки, цит. съч. и том, с. 148.
[102]. Hieronymus, Dialogus contra Luciferianos, cap. 23, Migne, P. lat., t. 23, col. 186.
[103]. К. Л. Воропаева, Съществувал ли е Христос?, с. 55.
[104].Професор протоиерей П. Я. СвЪтловъ, Христiанское вЪроученiе въ апологетическомъ изложенiи, т. II, 2-рое изд., Кiевъ, 1912, с. 726.
[105]. Проф. Г. В. Флоровскiй, Жилъ ли Христос?, Варшава, 1929, с. 41.
[106]. Православная Богословская Энциклопедия, том IV, Петроградъ, 1903, кол. 1174.
Мисълта, че Иисус Христос никога не бил съществувал, тоест, че Той не бил историческа личност, най-първо е била изказана в края на осемнадесети век от французкия математик и астроном Дюпюи[1].Той обяснява „митологическите и религиозни представи… като астрономически алегории „[2]. Неговите възгледи са изложени в съчинението му „Записка за произхода на съзвездията и за обяснение на баснята чрез астрономията“[3] и по-обстойно – в неговия главен труд „Произходът на всички култове или Всемирната религия“[4]. Животът на Иисус Христос е сведен „до един астрален мит“[5]; Иисус Христос бил Слънцето, дванадесетте апостоли били дванадесетте знаци на Зодиака. Значи: Иисус Христос – според Дюпюи – не е историческа личност, Той не е съществувал.
Дванадесетгодишния Иисус в храма
В новата атеистична литература[6] обаче се застъпва възгледът, че „съмнения в историчността на Иисуса“ били изказвани още в древност[7]. Изказвали били съмнение в историчността на Иисуса… не само евреи, противници на християнството, както това „се виждало „от Юстиновия „Диалог с Трифона“, но и правоверни християни“[8], – за доказателство на това атеистите се позовават на място от VIII-ма глава от Посланието на св. Игнатий до филаделфийците[9], – а дори – и езичници (например Целс[10]).
Трифон Юдеят бил казал: „Вие (християните – в скоби наши) вярвате в безсмислена басня и сами cи измисляте своя Христос. Дори и да се е родил някъде, и да е живял някъде, той във всеки случай е съвсем неизвестен на когото и да било“[11].
В Посланието си до филаделфийците (глава VIII-ма) св. Игнатий Богоносец бил пишел: „Аз съм чувал как някои казват, че, ако не намеря в архивите (εν τοίς αρχείοις), то не ще повярвам на казаното в евангелието”[12].
Езичникът Целс бил от отправил към християните следния укор: „Вие ни залъгвате с измислици и не умеете дори да ги направите правдоподобни, макар че мнозина от вас, като пияници, които сами посягат на себе си, по три, по четири, а и повече пъти са прочиствали и преработвали текстовете на вашите евангелия, за да омаловажат възраженията, черпени от тези евангелия против вас“[13].
Иисус Христос като дарводелец
Един автор направо заявява, че противниците на християните (от първите векове) им били казвали „открито, че „основателят“ на християнската религия не „бил „историческа личност“. Като примери той привежда: Трифон юдея и философа Целс[14]. И малко по-нататък на същата страница този автор пише: „С други думи, хората, които са живели наскоро след времето, когато според легендата е живял Христос, не знаят нищо за него и считат, че той е измислена личност“[15].
Друг пък атеистически писател даже твърди, че „Ориген, Августин и Тертулиан (курсива наш)… отричали съществуването на Христа“[16].
2. Съмнява ли се Трифон юдеят в историчността на Иисус Христос и отрича ли я?
Атеистите, за да докажат, че още в древност били изказвани съмнения в историчността на Иисус и дори я отричали, привеждат цитат от съчинението „Разговор с Трифон Юдея“. „Разговор с Трифон Юдея“ е творение на св. Юстин Философ и Мъченик, „най-бележитият апологет от второто столетие. Св. Юстин произхождал от едно езическо гръцко семейство от град Flavia Neapolis (днес Nablus), стария Сихем в Палестина”[17]. Обръщането му в християнство пада между 133 и 140 година след Христа[18]. Вече християнин, той посветил целия си по-нататъшен живот „изключително на защитата на вярата – „единствената надеждна и годна философия“(Dial. 8). В палиум, гръцка философска мантия, обикалял като учител и основал в Рим школа. Тук той имал за ученик Тациан[19], бъдещ апологет. За края на Юстиновин живот „имаме старо вярно повествование в Martyrium s. Justini et sociorum[20]… Според това повествование, той бил обезглавен заедно с шестима други, като християни, в 165 година в Рим, при градския префект Junius Rusticus[21].
Иисус и Дух Свети
Диалогът „Разговор с Трифона Юдея“ „ни повествува за двудневната беседа на Юстина с един учен евреин, под който вероятно трябва да се разбира известният Rabbi Tarphon, негов съвременник… Това съчинение е написано след първата (Юстинова – в скоби наши) Апология, понеже тя се цитира в него 120 пъти[22]. Изглежда св. Юстин предава действителен свой диспут, станал „в Ефес още през време на въстанието на Bar Kochba (132-135)“[23].
Цитатът от „Разговор с Трифона Юдея“, както той е изразен в самото съчинение на св. Юстин, гласи така:„…Χριστός δέ, εί καί γεγένηται, καί εστι που, αγνωστός έστι, καί ουδέ αυτός πω εαυτόν επίσταται, ουδε εχει δύναμίν τινα μέχρις αν ελθών Ηλίας χρίση αυτόν καίφανερόν πασι ποιήση.Υμείς σέ, ματαίαν ακοήν παραδεξάμενοιΧριστόν εαυτοις τινά αναπλάσσετε, καίαυτου χαριν τά νυν ασκόπωϛ απόλλυσθε”[24]. Или на български: ”… A Христос, дори и да се е родил и да се намира някъде, е непознат (неизвестен), нито Сам още разбира (знае) Себе Си, нито има някаква сила, докато дойде Илия, да Го помаже и Го направи явен (известен) на всички. А вие, като сте приели един празен слух, си измисляте сами на себе си някакъв Христос и заради Него безразсъдно загивате (погубвате себе си)“.
Който прочете цитата от „Разговор с Трифона Юдея“, тъй както го привеждат атеистите, и го сравни с току-що дадения текст от оригинала, и – освен това – се запознае въобще със съдържанието на „Разговор с Трифона Юдея“, ще види:
1.Че Трифон юдеят не говори за „басня“, той не е употребил термина „басня“, а думата „ακοή“, която значи: слух, мълва. Затова и руският преводач на „Разговор с Трифона Юдея“ е превел израза „καταίαν ακοήν“ с: „ложный слухъ” (курсива наш)[25].
2.Че цитатът, тъй както го привеждат атеистите, представлява преработка на оригиналния текст, като последното изречение е станало първо, а първата част от първото изречение е станала второ и последно изречение; втората пък част от първото изречение („нито има някаква сила, докато дойде Илия, да Го помаже и Го направи явен (известен) на всички“), която в случая е най-важната, е изпусната, без да е означено това по приетия начин – с многоточие. Изпуснатите думи дават да се подразбере, че спорът между св. Юстин и Трифон е за съвсем друго, а не за историчността на Иисус. Вероятно затова са и изпуснати! Известният обществен деец и историк Арчибалд Робертсон, който в книгата си The origins of Christianity (Произходът на християнството) пристъпва „към проблема за произхода на християнството от марксистки позиции“[26], казва – тъкмо във връзка с разглеждания от нас текст от „Разговор с Трифона Юдея“, – че някои „правят такива фокуси с текста, за да докажат своята правота“[27]: че още Трифон Юдеят бил привърженик на теорията за митичността на Иисус Христос.
Иисус в разговор със светите апостоли
3.Че евреинът Трифон съвсем не отрича историчността на Иисус Христос. Темата на беседата е съвършено друга: дали Иисус, Когото християните приемат за Месия – Христос, е наистина очакваният от Израиля Месия. Трифон отрича, че Иисус е очакваният Месия – Христос, а не отрича, че Иисус е историческа личност.
Месия (Христос) – според Трифон – ще бъде „славно и велико Лице, което, като Син човешки, ще получи от Древния по дни[28] вечно царство“[29]. Трябва да дойде Илия[30], да Го помаже и да Го обяви на всички[31].
Пророк Илия не е идвал. Иисус на християните не е „славно и велико Лице“, а е бил – както се изразява сам Трифон, – „безславен и неудостоен с чест (ατιμος[32]=непочитан, охулен – в скоби наши)“: подложил се „на най-голямото проклятие, което се полага в Божия Закон – бил разпнат на кръст“[33]. Затова и Трифон не Го приема за Месия – Христос.
Той заявява: „…тъй като Илия още не е идвал, аз и не Го (Иисус – в скоби наши) признавам за Христос“[34].
И още: „…ние се съмняваме, подобавало ли е на Христа да бъде безславно разпнат, понеже в Закона е казано „Проклет всеки разпнат“[35], така че аз твърде се затруднявам да повярвам на това“[36].
И иска от св. Юстин да му докаже, че Този именно разпнат Иисус е Месия – Христос[37]. Тъкмо това предимно се старае да обоснове и св. Юстин. Че главната негова цел е именно тази, това се вижда и от неговата молитва, с която завършва „Разговор с Трифона Юдея“. На раздяла, Трифон и спътниците му се молили за спасението на св. Юстин „от опасностите на пътуването и от всяко бедствие“[38]. „И аз се молех за тях – казва св. Юстин – и говорех: не мога да ви пожелая по-голямо благо, отколкото това, щото, като познаете, че по този път (чрез приемане Христа Всемогъщия Бог за свой учител – в скоби наши) се дава мъдрост на всеки човек, и вие бихте могли несъмнено да вярвате заедно с нас, че нашият Иисус е Божият Христос (курсива наш)”[39].
Иисус Христос и св. апостол Петър
Последните думи: „да вярвате заедно с нас, че нашият Иисус е Божият Христос“ много ясно разкриват какво е отричал Трифон Юдеят и какво е доказвал св. Юстин. Трифон е отричал, че Иисус на християните е Божият Христос, тоест обещаният Месия, очакван от Израил; св. Юстин пък е доказвал, че именно Иисус на християните е Божият Христос, обещаният от Бога Месия.
Следователно от думите на Трифона Юдея, на които се позовават атеистите, не може да се вади заключение за „съмнения в историчността на Иисус“, за отричане „историчността на Иисус Христос“.
Смисълът на думите на Трифон е този: Може и да се е родил Месия – Христос и да се намира някъде, но е неизвестен: нито сам той знае, че е Месия, нито другите го знаят. Той ще разбере, че е Месия и другите ще узнаят това, само, когато дойде пророк Илия, помаже го и тържествено го обяви на всички. А Този Иисус, Когото вие смятате за Христос, не е никакъв Христос, защото пророк Илия не е идвал и не Го е помазвал и провъзгласявал. Така че вие сте повярвали на празен слух и сте си измислили някакъв Христос, тоест Месия, и за Него дори умирате.
Трифон Юдеят обаче не се съмнява в историчността на Иисус, съвсем не отрича, че Този Иисус, Когото християните считат за Христос, е историческа Личност!
3.Съмняват ли се християните, които има предвид св. Игнатий Богоносец в Посланието си до филаделфийците, глава VIII, че Иисус Христос е историческа личност?
Иисус Христос и светите апостоли в морето
Св. Игнатий Богоносец спада към „апостолските мъже“, тоест към „ония църковни писатели, които са били непосредствени ученици на светите апостоли или пък са били смятани за такива и които разкривали в своите творби предаденото чрез апостолите Христово учение“[40]. Той бил ученик на апостол Иоан Богослов[41] и „трети антиохийски епископ“[42]. При едно частично гонение срещу християните в Антиохия е бил осъден и „закаран от Сирия в Рим и в арената разкъсан от диви зверове” (Еus., Hist. 3, 22; Hieron., Vir. ill. 16)“[43]. По пътя за Рим минал през Филаделфия и други градове, в които местните жители-християни го приветствали и се погрижили да облекчат положението му. „Във Филаделфия той влизал в спор с юдействащи и вземал участие в събрания на тамошните християни“[44]. Останал поразен от склонността у християните към разцепление[45]. В Смирна престоял няколко дни. Тук го поздравили „пратеници от църквите на тези градове, които били на страна от неговия път“[46]: Ефес, Магнезия и Тралл. До тези църкви св. Игнатий написал послания. От Смирна той написал и Послание до римляните. „Вторият продължителен престой станал в Троада“. Оттук св. Игнатий „написал нови три послания: до филаделфийци, до смирненци и до Поликарп Смирненски епископ”[47]. Като дата на неговата мъченическа смърт традицията счита 107 година[48], десетата от царуването на Траян(98-117).
За да разберем правилно смисъла на привеждания в атеистичната литература текст от VIII-та глава на Посланието на св. Игнатий до филаделфийците: „Аз съм чувал как някои казват, че, ако не намеря в архивите (εν τοίς αρχείοις), то не ще повярвам на казаното в евангелието“[49], трябва да вземем предвид:
1.Някои данни от биографията на св. Игнатий.
2.Главната тема на Посланието му до филаделфийците.
3.Привеждания от атеистите текст във връзка с думите, които го предшестват, и с оглед на приетото от издателите четене.
В кратката биография на св. Игнатий Богоносец, която ние дадохме, се каза, че св. Игнатий във Филаделфия влизал в спор с юдействащи. Това са християни от юдеите, които смятали, че макар да са християни, длъжни са да спазват и Закона Моисеев; които искали „да задържат в християнството юдейски обреди и обичаи, като необходими за спасението“[50]; които за всичко относно Христа търсели основание в Стария Завет: дали там е писано за това.
Каза се още, че св. Игнатий вземал участие в събрания на филаделфийските християни, и че го поразила склонността у тези християни към разцепление.
Ел Греко (1541-1614), Господ Иисус Христос
Срещу тези два недъга – юдействането и цепенето – св. Игнатий се бори, – и не само, когато е бил във Филаделфия, но се опълчва срещу тях и в своите послания, особено в Посланието до магнезийците и в Посланието до филаделфийците. На магнезийците пише: „Нелепо е да призоваваме Христа, а да живеем по юдейски“ (Магн. X, 3)[51]. И още: „…ако ние досега живеем по юдейския закон, то с това открито сe признаваме, че не сме получили благодатта“ (Магн. VIII, 2)[52]. Главната тема на Посланието до Филаделфийците е: пазенето на единството и недопускането на юдействане. В глава втора на Посланието св. Игнатий казва: „И така, чеда на светлината и истината, бягайте oт разделението и гибелните учения“[53]. За „единството“ той говори и в глави: III, IV, VI, VII, VIII[54]. В глава VI-та се спира по-специално на „юдействането“ и съветва: „…ако някой ще ви проповядва юдейство, не го слушайте[55]„. Привежданият от атеистите цитат – както казахме, – е от глава VIII-ма на Посланието. Взет с думите, които го предшестват, гласи[56]: „Παρακαλω δέ υμάς, μηδέν κατ΄ερίθειαν πράσσειν αλλά κατά χριστομαθίαν. Επεί ήκουσά τινων λεγόντων, οτι, Εάν μή΄εν τοίς αρχαίοις εΰρω, εν τώ Ευαγγελίώ ου πιστεύω· καί λέγοντός μου αυτοις, οτι, Γέγραπται, απεκρίθησάν μοι, οτι, Пρόκειται“ (Умолявам ви, да не вършите нищо от страст към спор, но според учението Христово. Тъй като чух някои да казват: „Ако не намеря в древните (Писания – в скоби наши), не ще повярвам (на това – в скоби наши) в Евангелието“; и, когато им казах: Писано е, те ми отговориха: „Предстои!“ (тоест, предстои да се докаже – в скоби наши)[57].
Изразът „Умолявам ви, да не вършите нищо от страст към спор, но според учението Христово“ показва, че тук св. Игнатий има предвид тъкмо такава проява у филаделфийските християни: спорове, но спорове, продиктувани просто от страст към спор.
Следващите пък изрази ни разкриват: 1) характера на тези спорове: дали е писано или не за това и онова в Стария Завет, дали е предсказано или не от пророците; ясно е, че това са спорове на юдействащи християни, които за всичко относно Христа търсели доказателство от Писанията; 2) че сам св. Игнатий е спорел с тези юдействащи християни.
Иисус сред народа
В случая обаче съвсем не се спори по това: съществувал ли е, историческа личност ли е Иисус Христос. Мисълта на юдействащите християни е следната: Няма да вярвам онова, което се разказва в Евангелието за рождението и страданията на Иисус Христос, ако не намеря писано за него в Писанията (Стария Завет, Пророците)! – Не се отрича, че Иисус Христос е бил, че е съществувал, а се търси за тези неща, които се разказват във връзка с Неговото рождение и страданията Му, потвърждение у Пророците.
В подкрепа на разясненията, които дадохме, е и направената към израза „εν τοίς αρχαίοις“ бележка в Migne[58] и в руския превод[59]. Ще цитираме бележката, тъй както тя е дадена в руския превод: „Издателите дружно признават четенето: „εν τοίς αρχαίοις“[60], отнасяйки това към старозаветните писания. Игнатий тук говори против юдействащите, които търсели потвърждение на истината за рождението и страданията на Христа у древните пророчества“.
Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1 , т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. Charles Francois Dupuis, (1742-1809). – Гл. у: проф. прот. В. Зеньковский, Апологетика, Париж, 1957, стр. 118; Fr. Loofs, Wer war Jesus Christus? Deutsche Neubearbeitung des Buches: What is the truth about Jesus Christus?, 2. Aufl., Halle a.d. S., 1922, S. 4.
[3]. Memoire sur l’Origine des Constellations et sur l’explication de la Fable par l’Astronomie (1781).
[4]. L’Origine de tous ies Cultes ou la Religion universelle, излязъл в 1794 r. в 3 тома in-40 c атлас, и в 12 тома in-80; в 1798 г. излязъл в съкратен вид (Abrégé). – Гл. в: Notice sur la vie et les ouvrages de Depuis към Abrégé de L’Origine de tous les cultes, T. I, Paris, 1908, p. 5 et 6.
[5]. Prof. H. Fechner, Le problème du Christ. – Essai d’une somme catholique contre les Sans-Dieu, Paris, 1936, p. 274.
[6]. Името Иисус се пише с две „и“. В атеистичната книжнина обаче често го пишат с едно „и”. Също и местоименията, отнасящи се до Иисуса Христа, пишат с малка буква. Така ще ги даваме и ние, при буквално цитиране из атеистическо произведение.
[7]. А. Б. Ранович, Раннее христианство. – Вопросы истории религии и атеизма. Сборник статей, № 1, Москва, 1950, стр. 259; К. Л. Воропаева, Съществувал ли е Христос? Преведе от руски Катя Койчева, Профиздат, 1958, стр. 22.
[8]. А. Б. Ранович, Цит. стат. и сборн., стр. 259.
[9]. А. Б. Ранович,Там.
[10]. К. Л. Воропаева, Цит. съч., стр. 23; Б. Босев, Митът за Исуса Христа, „Соф. правда“ от 14 януари 1958 г., бр. 6, стр. 4, кол. 2.
[11]. К. Л. Воропаева, Цит. съч., стр. 23; гл. и: Н. К. Амосов, Християнство, его происхождение и политическая роль. Москва, 1955, стр. 8; Б. Босев, Цит. стат., вестн., бр., стр., кол.
[12]. А. Б. Ранович,Там; гл. и у:К. Л. Воропаева, Цит. съч., стр. 22-23. Вместо „в архивите”, Воропаева превежда: „в писмените паметници” (Там, стр. 23).
[13]. К. Л. Воропаева,Цит. съч., стр. 23.
[14]. Доц. Йоно Митев, Историческа личност ли е Христос?, Спис. „Народна просвета”, год. XIV, кн. 10, октомври 1958, стр. 51 и 52.
[15]. Там, с. 52.
[16]. Тодор Стойчев, Кога и как е възникнало християнството?, „Вечерни новини”, год. V, бр. 262, София, 4 ноември 1955, стр. 2, кол. 5. Не е безинтересно да се отбележи, че основоположниците на марксизма, Карл Маркс и Фридрих Енгелс, както изтъква доцентът Йоно Митев в своята статия „Историческа личност ли е Христос?” (в списание „Народна просвета“, год. XIV, кн. 10, октомври, 1958, стр. 46), – не са могли да „вземат категорично (к.н.) становище” по въпроса: Историческа личност ли е Христос? Той обяснява това с туй, че „пълното разобличаване на хипотезата за съществуването на Христос като историческа личност” било станало по-късно, след смъртта на Маркс и Енгелс. Дали „станалото разобличаване” е действително и убедително, това ще се установи, при разглеждане на разните атеистически „аргументи” (така наречените „научни доказателства” на атеистите) против историчността на Иисус Христос.
[17]. Berthold Altaner, Patrologie, Leben, Schriften und Lehre der Kirchenvater, Fünfte, völlig neu bearbeitete Auflage, 1958, Verl. Herder – Freiburg, S. 96.
[18]. Л. Писарев, Iустин, Правослаявная Богословская Энциклопе- дiя, т. VII, Спб., 1906, кол. 584.
[19]. Berthold Altaner, Patroiogie, S. 96.
[20]. § 45, №4; Lazzati, Aev 1953, 473/97: z. krit. Text des Martyr, s. Just.
[21]. Berthold Altaner, Ibid.
[22]. Ibid.
[23]. Ibid.
[24]. St. Justinus, Dialogus cum Tryphone Judaeo, Cap. 8, – Migne, P. gr., t. 6, col. 493.
[25]. Разговоръ съ Трифономъ lyдеемъ, 8. Сочиненiя святаго Iустина Философа и Мученика. Изданы въ русскомъ переводе, со введенiями и примечанiями кь нимъ, свящ. П. Преображенскимъ. Отделъ I, Москва, 1864, стр. 157.
[26]. А. Робертсон, Происхождение христианства. Перев. с англ. Ю. В. Семенова, Москва, 1956, стр. 4 и 5.
[30]. Според вярванията на евреите, трябва да се яви на земята пророк Илия, за да помаже Месия и да възвести за Него (тържествено да Го обяви) – Гл. у: А. Робертсон, Происхождение христианства, стр. 12-128.
[40]. Проф. д-р Ил. К. Цоневски, Посланието на апостол Варнава, София, 1945, стр. 3 (Год. на Бог. фак. за 1944/1945).
[41]. П. И. Малицки,История на Християнската църква, Част I, Прев. М. Попов, София, стр. 125; С. Т., Игнатiй Богоносецъ. — Правосл. Богосл. Знциклопедiя, т. V, Петроградъ, 1904, кол. 782
[42]. Проф. М. Ем. Поснов, История на Християнската Църква, ч. I и II, Университетска библиотека № 120, София, 1933, стр. 158.
[43]. B. Altaner, Patrologie, S. 85.
[44]. С. Т., Цит. стат. и Энциклоп., кол. 782.
[45]. Л. Дюшенъ, Исторiя древней Церкви. Т. I, перев. съ пятаго фр. изд. подъ ред. проф. И. В. Попова и проф. А. П. Орлова, Москва, 1912, стр. 52.
[46]. С. Т., Цит. стат. и Энциклоп., кол. 782.
[47]. Проф. М. Ем. Поснов, цит. съч., стр. 158.
[48].Писанiя мужей апостольскихъ. В русскомъ переводЪ, съ введенiями и примЪчанiями къ нимъ, прот. П. Преображенскаго, Спб., 1895, стр. 259; B. Altaner приема 110 год. (Patrologie, S. 87).
[49]. А. Б. Ранович, Раннее христианство. Цит. сборн., стр. 259.
[50]. Писанiя мужей апостольскихъ, стр. 28, бел. 3.
[51]. Писанiя мужей апостольскихъ, стр. 283.
[52]. Там, cтp. 282.
[53]. Там, стр, 297.
[54]. Посланието има: увод и 11 глави.
[55]. Писанiя мужей апостольскихъ, стр. 298.
[56]. St. Ignatius, Epistola ad Philadelfenses, cap. 8, Migne, P. gr., t. 4, col. 704.
[57]. Migne, P. gr„ t. 5, col. 704.
[58]. P. gr., t. 5, col. 704, n. 34.
[59]. Писанiя мужей апостольскихъ, стр. 299, бел. 2.
[60]. Има разночетения (варианти). Едно от тях е това: „εν τοίς αρχαίοις“, което А. Б. Ранович приема и превежда със: „в архивите” (Раннее христианство. — Вопросы истории религии и атеизма. Сборник статей, № 1, стр. 259); Воропаева, – както се изтъкна но-рано, – вместо „в архивите” превежда: „в писмените паметници“ (Съществувал ли е Христос?, стр. 23). Ала „издателите”, – както се казва в самата бележка в руския превод, дружно признават четенето: „εν τοίς αρχαίοις“ – Бележка наша.
Първо изображение: единия от авторите, Борис Маринов (1895-1980). Източник Гугъл БГ.
Източник на изображенията с Господ Иисус Христос, Гугъл БГ.
Вече няколко години българската общественост се опитва да въведе православно вероучение в училищата. Само че „българската общественост“ не е хомогенно понятие. Сред нас има хора, които искат децата им да изучават други религии и това е тяхно право. Но повечето българи искат поколенията да познават основата на вярата, която е запазила българското име! Как да докажем това ли? Достатъчно е да припомним, че според статистически проучвания от няколко години Българската православна църква има най-високото доверие на гражданите на Република България! През тези няколко години един ректор на най-уважавано висше учебно заведение изрази желание да премахне „религиозните символи“ на територията на това огнище на просветно знание, което на всичко отгоре носи името на св. Климент Охридски Чудотворец – създателят на първото такова училище у нас в далечния девети век!
Един министър на образованието пък заяви, че ще премахне „религиозните символи“ от всички български училища. Възпря го фактът, че кръстът, като религиозен символ, присъства в герба на нашата държава точно шест пъти, а този герб задължително се изобразява в дипломите на завършилите.
Примерите от подобно естество са много и няма защо да ги изброяваме. Не можем да очакваме действащите лица в тях да се засрамят. Цинизмът в цялата ситуация е в това, че докато с най-непочтени методи се блокира всякакъв опит Словото Божие да стига до тези деца, чиито родители желаят то да им се преподава, учебните заведения от най-висок калибър у нас преподават… дъновизъм и други форми на „езотеризма“. А езотеризмът, както и да се преподава, все е поклонение на рогатия враг на човешкото спасение!
През учебната 2011-2012 година Педагогическият факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ предлага в бакалавърския курс на желаещите да следват така наречената специалност „неформално образование“ предмета „Езотерични системи за духовно развитие на личността“! Искат-не искат, студентите трябва да изслушат в продължение на шестдесет часа в подробности как се служи на сатаната, а след това трябва да се явят на изпит. Ако не го направят, няма да вземат диплома! Съгласен съм, че всеки може да учи това, което иска, но Софийският университет е държавен! Следователно неговите образователни норми по никакъв начин не могат да нарушават правата на православните граждани на нашата държава! Най-малкото, което би могло да се направи, е вярващите православни християни, следващи тази специалност, да могат да избират да изучават „Катехизис“, иначе казано – учението за православно духовно развитие на личността. Тази възможност не само не им се дава, но в рамките на същия курс, те трябва да изучават и изобретения от Петър Дънов танц „паневритмия“! След като изслушат „лекциите“ студентите трябва да направят задължителните упражнения, а накрая – да напишат и курсова работа[1]!
Както показва в книгата си за Петър Дънов иеромонах Висарион от светогорската света обител „Св. Георги-Зограф“, дъновизмът обмислено и упорито трови съзнание на подрастващите още от детската градина. Но това добре маскирано сатанистко движение също така организирано надава вой срещу всеки опит да се обсъжда възможността в училищата да се изучават основите на светото Православие.
По тази причина помолихме отец Висарион да ни разреши да публикуваме в настоящата брошура няколко откъса от неговата вече добре известна книга „Петър Дънов – анализ на едно лъжеучение.“
Руси Ст. Русев
Защо дъновизмът е сатанизъм?
Бог да просвети всички, които четат този малък, но православен труд, и те да се освободят от оковите на фалшивото, теософско-окултно „християнство“.
В наши дни, когато християнство и Църква са изложени на тънък или открит присмех, и когато се правят непрестанни опити за подмяна на основни духовни понятия, отново е настъпила необходимост от апология на истинското християнство.
Актуален е въпросът накъде отива, в духовен план, съвременното българско общество. Въпреки, че формално все още се самоопределяме като православни християни[2], все по-широко сред нашите съвременници се разпространява култът към екстрасенси, езотерици, контактьори, астролози, теософи, окултисти, магове, йоги, гурута, врачки, учители по рейки и псевдохристияни от рода на Петър Дънов и Ванга. За последните двама и досега се пишат хвалебни книги и статии, правят се телевизионни предавания и документални филми. Понастоящем Петър Дънов е считан за най-четеният (или поне най-издаваният) български автор – броят на книгите с негови беседи, издадени след 1990 година надхвърля петстотин, а публикациите за Ванга в последните десет години са повече от осемстотин, като част от тях са толкова истерични и духовно-опасни, че незабавно би трябвало да предизвикат съответната реакция.
Според Божието Слово, християнската вяра е веднъж завинаги предадена на хората и тя е неизменна (срв. Иуда 1:3). Следователно ние не трябва да очакваме нови учения и откровения от абсолютно никого (а това включва и „нашите“ Дънов и Ванга). Както казва св. апостол Павел, и ангел от небето да ни известява нещо по-различно от вече предаденото ни учение, анатема да бъде (вж. Галатяни 1:8)! А за това, че все по-малък ще става броят на истински вярващите в Божието Слово, сам Господ Иисус Христос ни предизвестява: „но Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?“(Лука 18:8). И така, нека не се смущаваме нито от новите, все по-грандиозни „откровения“, чудеса и личби на лъжеучителите, нито от обвиненията на модерните „ню-ейдж“ хора, които обвиняват православните християни в закостенялост и фанатизъм. Всичко това е предречено от Бога, че ще стане, и ето, вече става.
Като помним думите на апостол Павел: „не участвайте в безплодните дела на мрака, напротив, изобличавайте ги“(Ефесяни 5:11), ние имаме за цел, въз основа на Православното учение, да покажем чрез достоверни факти истинската същност на многобройните лъжеучения на Дънов и на псевдодуховната дейност на Ванга и по този начин да спомогнем за разобличаването на все по-нарастващите духовни заблуди като теософия, езотерично „християнство“, окултизъм, контактьорство и екстрасенство. Тъй като, както вече споменахме, повечето съвременни хора имат неясни и често пъти изопачени представи за духовност, святост, и въобще – християнство, затова ще посочим истинските християнски критерии за духовност и святост, а освен обективно изследване на фактите относно Петър Дънов и Ванга, ще направим и богословска оценка къде се намират те двамата спрямо тези истински критерии. За да успеем успешно да разграничим истина от лъжа, въпросите ще бъдат разгледани в светлината на Богооткровеното православно християнско учение. Защото ние твърдо изповядваме, че Господ Иисус Христос е Пътят, и Истината, и Животът и никой не дохожда при Отца, освен чрез Него (вж. Иоан 14:6), а Църквата, която Той основа, е стълб и крепило на истината (1 Тимотей 3:15) и портите адови няма да ѝ надделеят (Матей 16:18).
Петър Дънов е роден на 11 юли 1864 година в село Хадърча (сега Николоевка), Варненско. Бил е трето дете в семейството на свещеник Константин Дъновски и на Добра Георгиева.
За свещеник Константин Дъновски (1830-1919) се знае, че е бил активен участник във възрожденските процеси и радетел за българска църковна независимост. След смъртта на гръцкия митрополит Порфирий в град Варна през 1864 година, той прекратил връзките си с гръцката митрополия, а на 17 февруари 1865 година в храма „Св. Архангел Михаил“ отслужил св. Литургия на славянски език, като вместо името на вселенския патриарх, поменал това на Иларион Макариополски.
След Освобождението отец Константин започнал редовно да служи в храма „Св. Архангел Михаил“ и следващите десет години прекарал в активно пастирско служение. През 1898 година бил пенсиониран поради старост, но останал да живее при този храм. Последната обществена изява на отец Константин била възложената му от българското правителство благотворителна акция в полза на населението в Македония по време на Балканската война (1912-1913). Макар и на преклонна възраст, той изпълнил това поръчение и раздал парични помощи на бедстващите българи в новоосвободените земи.
На 13 ноември 1919 година отец Константин починал на 89-годишна възраст в сан свещеноиконом и бил тържествено погребан в църковния двор на варненския храм „Св. Архангел Михаил“.
Даниил Ласков (+1922), редактор на „Църковен вестник“ и преподавател в Софийската семинария пише следното: „Поп Константин Дъновски, когото аз познавах лично, бе сам по себе си добър свещеник, но той е имал семейното нещастие на библейския първосвещеник Илий да бъде посрамен от лошото поведение на своите деца, които (…) минали в протестанството, въпреки молбите на бащата свещеник, който по тоя случай е имал не малко неприятности, както от своите енориаши, така и от своето духовно началство.“[3]
Петър Дънов е завършил основно училище в село Хадърча (Варненско), петокласна мъжка гимназия във Варна и американско протестантско (методистко) училище в Свищов (през 1886 година). Влияние от протестантството продължава да се чувства и през по-късни периоди от живота му, най-вече във враждебното му отношение към всякаква църковност. Бил е учител в село Хотанца (Русенско) за около една година, а през 1888 година 24-годишният Дънов заминава за САЩ и там започва да учи в протестантската (методистка) семинария в град Медисън (Ню Джърси), която завършва през 1892 година. От есента на 1892 година до юни 1893 година посещава занятията на теологическия факултет на университета в Бостън, където защитава дипломна работа на тема „Миграцията на германските племена и тяхното християнизиране“, а след това, отново за период от около една година, посещава и занятията в медицинския факултет в същия университет. През 1895 година Петър Дънов се завръща в България и живее във Варна, като отказва предложението да служи в методистката „църква“. През 1896 година издава първата си книга „Науката и възпитанието“, участва в създаването на читалище „Петко Рачев Славейков“ и е негов библиотекар, а през 1897 година става съучредител на „Общество за повдигане религиозния дух на българския народ“ (заедно с известният тогава теософ Григорий Миркович[4]). Същата година той издава брошура със заглавие „Хио-Ели-Мели-Месаил“, започва да изнася сказки и беседи и постепенно застава в центъра на общност с подчертано окултен характер, която в началото е наричана „синархическа верига“ (1906 година), а впоследствие – „Всемирно бяло братство“(1918 година)
Пред своите най-близки ученици той започва да се представя за тъждествен на Бога: „между Мене и Бога разлика няма да правиш“[5], „Съдбата на света минава през Мене“[6], „Моите крака мислят по-добре от вашите глави“[7], „Аз имам власт да възкресявам, да лекувам, да променям човешки съдби, да променям политически събития, и да направлявам съдбините на човечеството“[8] и други подобни. Съществуват стотици добре документирани Дънови претенции за божественост. Имало е спорове дали Дънов се е представял за Христос, и те се пораждат от това, че Дънов говори двусмислени неща по този въпрос, понякога дори сам си противоречи. Всъщност много от учениците му са считали Дънов за повече от Христос, а и в наши дни се появяват дъновистки писания, че Христос е Синът, а Дънов бил Отец! Ето и конкретен пример за подобно богохулство: „Днес дойде Отец. Дойде Бащата. Дойде в България. Бог дойде чрез Бащата чрез Всемировия Учител Беинса Дуно.“[9] Тези твърдения, недопустими за истински християнин, се основават на думи на самия Дънов, че е „Отец“.
Неслучайно в някои статии на Църковен вестник от 1922 година Дънов е наричан не само „лъжеучител“, но и „антихрист“[10].
През месец октомври 1898 година Дънов изнася във Варна беседата „Призвание към народа ми – български синове на семейството славянско“. Това е и моментът, когато Дънов официално се представя за бъдещ „вожд“, призван да предаде на българите (а и не само на тях) новото окултно учение, че „вие (българите) скоро наближавате да заемете едно високо място в реда на изкупените висши светове, които постепенно, неотклонно възлизат един след друг в една нова област на горните върховни светове“[11]. Това призвание (въпреки някои нравствени изисквания за по-морален живот) като цяло носи окултно-екстатичен характер, като в него дори има наличие на открити заплахи към непокорните: „Знайте, в случай, че отхвърлите моите благи съвети и се възпротивите на моите Божествени диктувания, които ви давам, защото сте близки на сърцето ми, то ще употребя и други мерки, много по-лошави…“[12], а накрая е подписано от Дънов като „Елохил, ангел на Завета Господен“.
Впоследствие Дънов открито ще започне да проповядва и за скоро идващата „шеста раса на Синовете Божии“[13]. Необходимо е още сега да поясним, че всички тези теософски словоизлияния за бъдещата духовна еволюция на хората открито противоречат на Божието Слово, което недвусмислено предсказва за една все по-голяма нравствена и религиозна деградация на човечеството (срв. 2 Тимотей 3:1-5 и Лука 18:8), която деградация логично ще доведе и до Второто Пришествие на Спасителя и Страшния Съд. Във връзка с Дънов и други теософи, нека си припомним, че Божието Слово предупреждава и за появата на множество лъжепророци и лъжехристи (вж. Матей 24:5-12).
От 1901 година до 1904 година Петър Дънов пътува по цяла България като изнася сказки, осъществява широки контакти, провежда френологични „изследвания“[14]. През 1904 година се установява в София, на ул. „Опълченска“ № 66. Там и на различни места изнася беседи в неделни, а после и в други дни от седмицата.
На 16 март 1914 година Петър Дънов произнася в София първата официално стенографирана неделна беседа „Ето Човека“, с която слага начало на сериите „Сила и живот“. В тях Дънов излага основните принципи на своето теософско-окултно учение, което нарича „новото учение на Всемирното бяло братство“.
През 1917-1918 година, по време на Първата световна война, правителството на Васил Радославов го интернира във Варна, заради това, че с беседите си разколебава бойния дух на войниците на фронта. Той остава във Варна до края на 1918 година, след което се завръща в София.
На 24 февруари 1922 година в София Петър Дънов открива школата на „Бялото Братство“ и сформира два класа: общ окултен клас и специален (младежки) окултен клас, които се провеждат ежеседмично, всяка сряда (общия клас) и петък (младежкия), в продължение на 22 години, до декември 1944 година. Според запазени списъци от октомври 1923 година, общият окултен клас се състои от 52, а младежкият окултен клас – от 45 ученика.
На 7 юли 1922 година, виждайки все по-нарастващата епидемия на духовна зараза сред обществото, Българската православна църква предприема решителни мерки срещу Дънов, който основателно бива определен като човек, който дръзко е възстанал против Господа Иисуса Спасителя и основаната от Него Света Църква[15]. Поради това Архиерейският събор официално обявява Петър Дънов за самоотлъчил се от Църквата, а заблужденията му са квалифицирани като богопротивно и гибелно лъжеучение[16], което е еретическо и опасно за вътрешния мир и обществения морал[17]. Това, обаче, ни най-малко не смущава Петър Дънов, който подобно на всички големи еретици от древността – Арий, Македоний, Аполинарий, Несторий, Диоскор и други, до самата си смърт пребивава непоколебим в заблужденията си.
Около 30-те години Петър Дънов възприема идеята за окултен танц („паневритмия“) от антропософа Рудолф Щайнер (който през 1912 година създава окултния танц „евритмия“), и през 1934 година създава цикъл от двадесет и осем упражнения, съставени от мелодия, текст и танцувални движения. Малко по-късно към тях Дънов добавя упражненията „пентаграм“[18] и „слънчеви лъчи“. Една от най-верните му ученички, М. Тодорова, си спомня, че нехристиянският пентаграм е бил един вид „посвещение на учениците“: „Това е онзи Пентаграм, който Учителят беше дал на първитебратя от Синархическата верига; той го даваше само на онези, които бяха разрешили правилно своята задача с Школата на Учителя. Това беше посвещението на ученика“[19]
След комунистическият преврат на 9 септември 1944 година Георги Димитров лично се разпорежда върху Дънов и последователите му да не се осъществяват никакви репресии. Благодарността на комунистическия вожд се дължи на това, че Дънов няколко пъти му помагал да се укрие от полицията, докато Георги Димитров бил преследван. На 27 декември 1944 година Дънов умира от пневмония. Тялото му е положено в градинката на кв. „Изгрев“, някогашното лозе на братството. Много от последователите му чакат „учителя“ да възкръсне на третия ден, но надеждите им остават напразни.
Христос е един, а лъжехристите – много.
Въпреки неблагоприятната обстановка на войнстващ атеизъм, още през четиридесетте години Петър Дънов вече е имал някои свои влиятелни последователи в Русия, а това е и една от причините на 23 януари 1948 година българското Министерство на външните работи да признае „Всемирното бяло братство“ за верска общност. Друга причина е, както вече споменахме, покровителственото отношение на Георги Димитров към Дънов и последователите му, което се признава и от самите последователи[20].
През октомври 1956 година, след смъртта на Георги Димитров, Министерството на външните работи отменя решението си от 1948 година
Каква връзка има между Дънов и създаденото от него „Бяло братство“? Ако се вгледаме по-внимателно в отношенията между „учителя“ и неговите последователи, ще забележим, че влиянието на Дънов върху тях е типично за сектантските общества с харизматичен лидер; една негова дума е решавала житейската съдба на мнозина от учениците му. Въпреки че Дънов на думи учи за „абсолютна свобода във всичко“[21], той самият напълно ограничава свободата на учениците си с наставления как точно са длъжни да мислят, чувстват и действат. На практика се получава, че Дънов ги „развързва“ от всички християнски норми, за да ги „свърже“ със себе си. Има и трагични случаи, показващи влиянието на дъновизма върху по- слабите психики (включително и типичните за съвременни секти случаи на убийства и самоубийства). Те са добре документирани и впоследствие ще бъдат описани.
В книгата си „Нравственото и социално-политическото учение на Дънов и дъновистите пред съда на Божието слово“ големият руски богослов Михаил Калнев пише следното:
„Нека дъновистите обяснят на българското общество няколко ужасни случаи в „Бялото братство“, станали почти едновременно:
Завчера (октомври 1926 година) младежът Александър Стоянов, дъновист, изпаднал в анормално състояние, се опитал да убие родителите си. Успял само да ги нарани и бил заловен и обезоръжен („Мир“, октомври 1926 година № 7898).
Вестник „Русь“ препечатва от българските вестници следното съобщение под заглавие „Изгонване дявола чрез самоубийство“: „Преди няколко дни от София изчезнала дъновистката Димитрица Урулова, 49-годишна, прислужница в дома на доктор Пинкас. Вчера в село Симеоново е намерен висящ на едно дърво трупа на Урулова. В оставеното от нея писмо Урулова съобщава, че в нейното тяло се вселил дяволът, който трябвало да прогони чрез самоубийство. В писмото си до нотариуса самоубийцата завещава спестените си 7000 лева .на окултното „Бяло Братство“, на улица „Опълченска“, където живее и сам Петър Дънов. Делото се намира при следователя“.
Вестник „Зора“ дава съобщение под заглавие „Опит за самоотравяне“; отново „учителят“ Дънов зад кулисите на трагедията. „Доскоро – казва вестникът – словослагателката Йорданка Иванова (20-годишна, от София) била много жизнерадостна, но от около един месец насам тя започнала да посещава редовно беседите на „учителя“ Дънов и се увлякла твърде много в това ново учение. Недоразуменията, които имала с родителите си по повод посещаването събранията на Дънов и късното връщане в дома, както и любовта с някакъв юноша, създали у словослагателката убеждението, че нейният живот е излишен и, че тя не трябва да живее. Двама работници насила я накарали да погълне кисело мляко. Доведена в болницата на „Червен Кръст“ Иванова а тук отказва да пие противоотровите лекарства, но лекарите я заставили насила да стори това. Животът на младата работничка не се намирал в опасност, но отровата -забелязва вестникът – щяла да остави сериозни следи върху организма ѝ.“ („Зора“, бр. 2224, 1926 година)
Михаил Калнев продължава: „Ние още ще попитаме дъновистите: а побоя, който нанесоха техните едноверци на един руски бежанец след беседите на „великият техен учител“ Дънов в Търново, дали и това е проява на проповядваната от тях „божествена любов“, или може би е проява на „абсолютна свобода, в нейните догматични и морални установления, в чувствата и действията?“
А ужасното събитие в Стара Загора, което поразява ума и сърцето: интелигентната жена, която усвоила учението на Дънов и в името на своето духовно единение с дъновистите заклала мъжа си и трите си деца – за какво свидетелства този факт? Пак ли за „божествена любов“ и „абсолютната свобода“, проповядвани от Дънов?!
А самоубийството на доцента от Софийския университет Сапунджиев, увлечен в дъновизма, очевидно разочарован от него и изгубил смисъла на живота си, не лежи ли като неизличимо петно на съвестта на Дънов и дъновистите?“[22]
Накрая Калнев заключава: „Като говорят постоянно за любов към всички хора, дъновистите разпространяват своята любов изключително върху своите едноверци – „Белите братя“, а към всички, които не принадлежат към тяхното общество и особено към тези, които изобличават техните заблуждения, те хранят открита злоба, която се изразява в такива противонравствени дела като побой над несъгласните с тяхното учение и дори в чудовищно зверско убийство на роднини.“[23]
Разбира се, Калнев не е описал всички случаи, които показват демоничната същност на Дъновия окултизъм, тъй като може би трябва отделна книга за тях. Ето и друг, много показателен случай.
В списание „Духовна култура“ от месец декември 1923 година (книжки 18 и 19) се отпечатва стенографиран разговор между свещеник Ст. Кючуков и една от жертвите на Дънов, млада жена на 21 години, студентка от София. През месец май 1920 година тя станала предана ученичка на Дънов, но в течение на времето изпаднала в странна меланхолия, от която дълго никой не могъл да я извади, после започнала да проявява буйство и ненормалност, дори напуснала университета. Лекарите, които я прегледали (д-р Данаджиев и д-р Воденичаров) били на мнение, че жената незабавно трябва да влезе в псхиатрично отделение, а действията на окултното общество на Дънов заслужават вниманието не само на духовните власти, но и на гражданските; че е посегнато върху общественото здраве чрез учението и деянията на учител, който е хипнотизатор[24].
Ето какво споделя самата нещастна млада жена: „Аз отидох с чисто сърце и искрена вяра към Бога, и с пълна чистота влязох при него да служа само на Бога, а когато той положи над мене сатанински ръце, вместо чисти благословени ръце, аз видях в него сатаната“[25]. На друго място тя говори на близките си: „Сестри и мамо, аз, както виждате, от три години бях последователка на Дънов. Знаете ли какво: Дънов не е Христос, за какъвто аз го мислех; неговото учение и фалшиво, лъжливо, той е мошеник. Ах! Да знаете какви мъки ми е дал той, какви игли ми е мушкал из тялото. Ето, той лъже, и тези мъки, които ми ги е дал, той сам ще ги изпита един ден, в дъното на ада ще отиде; той е учител на черното братство, а не на бялото братство, той е антихрист.“[26]
Да, колкото и да са силни тези думи, но наистина ние все повече се убеждаваме, че Дънов е антихрист, и заедно с това един от предтечите на последния, най-големия антихрист.
Важно е да разберем откъде идват претенциите на Дънов, че той има правото да противоречи на Божието Слово, а също и как убеждава учениците си да го последват в това.
Можем да разграничим основно три психологически похвата, които Дънов използва, за да внуши на учениците си, че той е „Божествен Учител“, или дори „Христос“. Първият от тях е метода на индиректното внушение:
„Искате още да видите Христа, но мнозина от вас са Го виждали, и то виждали са Го много пъти, само че почти винаги са казвали: „Може да не е Той, може да е друг.“…Христос е тук и аз бих желал да са отворени вашите очи[27].
„Няма никоя работа в света, която аз да не мога да изправя. Законът е такъв, че всякой трябва да работи, а Господ ще оправи работите ви.“[28] (Дънов внушава, че няма разлика между него и Господ.)
„На всеки 100 години се ражда по един гений в света. На всеки 1000 години се ражда по един светия в света. На всеки 2000-2500 години се ражда по един учител в света.“[29]
С други думи, казва Дънов, вие сами се досещайте кой съм. Интересно е дали „учителят“ сам си вярва на приказките.
Нека за момент да се спрем на Дъновата мисъл, че „на всеки 1000 години се ражда по един светия“. Това твърдение не може да се квалифицира по друг начин освен като клевета срещу десетките хиляди мъченици, праведници, преподобни и чудотворци, просияващи с вечна божествена слава, нетленни свети мощи и неизброими чудеса. Дори само в България, в един кратък период от 150 години (от покръстването на българите през 864 година до края на първото българско Царство през 1014 година), са просияли такива велики светци и чудотворци като св. Иоан Рилски, свв. Климент и Наум Охридски, свв. царе Борис и Петър, и мнозина други знайни и незнайни Божии угодници. Разбира се, Дънов едва ли счита св. Иоан Рилски Чудотворец за истински светец, понеже, както знаем, великият св. Иоан е прекалено „църковен“ за окултните изисквания на Дънов.
При втория метод на психологическо въздействие, Дънов директно заявява (първоначално пред най-близките си ученици), че той е „Духът на Истината, Велик Всемирен Учител“ и на него всичко му е подчинено. Някои от тези твърдения ще бъдат шокиращи за мнозина, но тези твърдения са добре документирани и широко разпространявани (писмено, устно, а вече и по интернет) от негови близки ученици.
„Аз съм във всички хора, във всички животни, в растенията, във водата, във въздуха, в светлината, в звездите, в слънцата – навсякъде съм Аз.“[30]
„На Мен всички хора ми се подчиняват. На Мен всички форми ми се подчиняват. На Мен всички сили земни и небесни Ми се подчиняват, защото Бог стои над Мен и е в Мен.“[31]
„Аз съм океан, в който всички води се утаяват. И моите крака мислят по-добре от вашите глави.“[32]
„Аз не спя. Учителя не спи. Аз съзнателно минавам от този свят в онзи и продължавам работата Си. Аз оставям тялото си тука на стола или в леглото и отивам горе да работя. Да не мислите, че само вие сте мои ученици, на които говоря? Тези школи са в невидимия свят. А тази тук на „Изгрева“ е единствената на планетата Земя, както и в цялата Вселена. Вие не можете да видите лицето на Учителя, ако не си помислите за Бога, защото Бог е в Учителя. Само един Учител е направен по образ и подобие на Бога. Друг такъв няма на земята, на Небето и във цялата Вселена. (…) Той е Великият Учител, Всемировият Учител на Вселената.“[33]
„Между Мене и Бога разлика няма да правиш.“[34]
„Аз внимавам много какво казвам, защото около Мен стоят на стража, като воини, същества от висши йерархии, които управляват цели светове и вселени. Когато чуят една моя дума, те тръгват с нея и почват да я изпълняват, защото моята дума за тях е закон – за тях това е изпълнение на волята на Бога.“[35]
Но може би най-антихристиянското твърдение е това, че Дънов бил „Бащата“, „Отец“! Защото ето какво казва „учителят“ за себе си след побоя, който му е бил нанесен през май 1936 година:
„Ако преди 2000 години беше изпратен Синът, сега тук при българите е дошъл Бащата, …бе дошъл Божественият Дух, бе дошъл Господният Дух, бе дошъл Христовият Дух, тук бе Светият Дух на Словото. Сега всичко бе тук, в Него. И българи изпратени от нечиста сила, се опитаха да Го премахнат и убият.“[36]
Неслучайно има съвременни последователни на Дънов, които поддържат същото богохулство, че Дънов бил „Отец“: „Днес дойде Отец. Дойде Бащата. Дойде в България. Бог дойде чрез Бащата чрез Всемировия Учител Беинса Дуно.“[37] А ето и един съвременен дъновистки сайт, който има начална страница със следното съдържание (думите отново са на Петър Дънов):
„Аз съм вашият Велик Учител, Всемирният Христос, който съм на земята, проявявам Мъдростта и Делата в Истината на Божията Правда.
Аз съм вашият Велик Учител, Всемирният Христос, който владее целият Всемир и Съм сега между вас в пътя.
Аз съм вашият Велик Учител, Всемирният Христос, който съм в плът на земята и в Духът на Небесата. Знам помишленията ви, мислите ви и желанията ви.“[38] (казано на 20 декември 1926 г., разговор на Дънов с ръководителите на братските кръжоци в страната.)
Има и други подобни нечестиви твърдения, като дори намерихме едно съвременно „верую“ от д-р Вергилий Кръстев (тясно свързан с „Бялото братство“ и един от съставителите на многотомната поредица „Изгревът на Бялото Братство“), в което на мястото на вярата в Света Троица, се изповядва вярата в … лъжехриста Дънов, който бил владеел целият всемир. Първоначално мислехме да цитираме това демонично „верую“, но не желаем да омърсяваме душите на тези, които наистина търсят истината. Считаме, че и гореизложеното е достатъчно, за да разберем антихристовия дух, който лъха от всички тези писания и се надяваме да се предпазим от него, с Божия помощ.
Третия психологически похват, който използва Дънов, за да се самовъзвеличи като велик учител е малко абсурден на фона на предишните два, но също е ефективен. Дънов „смирено“ отрича да е Христос, или Бог, а „само“ желае учението му да се разпространява по целия свят. Заслепените му последователи наистина считат това за признак на смирение и продължават да си обожествяват лъжехриста Дънов. Ето и конкретни примери за Дъновото „смирение“:
„Ако България приеме моето учение, ще стане велика, отхвърли ли го, ще пропадне. Това учение е за всички, не е само за България. Не искам да кажа, че това учение трябва да се нарече „дъновизъм“ и да се приеме. Все едно е, какво име ще му дадете. (…) Една воля има, и тя е волята Божия и никакъв господин Дънов. (…) Кой е бил Дънов в миналото си, това никой не знае. За в бъдеще може да дойда под друго име“.[39]
„Бог ще повика всички владици и проповедници при Себе Си, за да дадат отчет – това да знаете! Ще видите тогава верни ли са думите ми или не. Тогава аз ще бъда прокурор, най-страшният прокурор не само за българските владици, а и за всички владици и патриарси по целия свят. Ще бъда прокурор за всички престъпления в света.“[40]
Ето и друго подобно заявление, в което Дънов на думи отрича да е Бог, но на практика си приписва някои божествени свойства:
„Аз имам власт да възкресявам, да лекувам, да променям човешки съдби, да променям политически събития и да направлявам съдбините на човечеството. Тази власт ми е дадена от Бога и от Силите Господни. Но ако аз отивам да излекувам онези, които страдат от неизлечими болести, то каква полза ще има за мен или за тях. …Ако аз ги излекувам и те живеят по старому, нови грехове ще направят и повече болести ще дойдат върху тях.“[41]
С други думи, Дънов много прилича на Христос, Който наистина е възкресявал мъртви и лекувал хора от неизлечими болести, само че Дънов съзнателно се въздържа от подобни излишни неща, тъй като той предвижда и вредните последствия от тях. „Елегантно“ се внушава мисълта, че Дънов е над Христос, понеже той може да види това, което Богочовекът не може.
Богохулствата, безумията и дързостта на Дънов нямат край, но е важно да посочим, кой е изначалният източник на всичко това. Въз основа на всичко казано досега ние твърдим, че Дънов не е обикновен религиозен реформатор, а е окултен медиум, чрез когото е действала огромна бесовска сила. Само огромна демонична сила би могла толкова дръзко да претендира за божественост (точно както демоните от древността, представящи се за езически „богове“ и изискващи божествено поклонение от хората); само огромна бесовска сила би могла да има толкова силно хипнотично влияние върху голямо множество хора. Неслучайно Дънов понякога е казвал пред най-близките си ученици, че не говори той, а нещо друго: „Тук няма никакъв господин Дънов, той отдавна си замина. Тук е Духът на Истината.“[42] Че е дух, дух е; само че не е на истината. Може би трябва още веднъж изрично да подчертаем, че Божественият Дух е Третото Лице на Троичния Бог, Който в деня Петдесетница е изпратен на апостолите и ги прави единодушни в изповядването на истинската вяра и оттогава досега винаги пребивава в Църквата. От друга страна Дънов, с неговия „дух на истината“, постоянно хули не само Църквата, но и открито противоречи на учението на апостолите. Кой е тогава Дъновия „дух на истината“?
Не е ли той сатанинският дух на лъжата?
От 29 юни до 7 юли 1922 година, архиерейският събор на Българската православна църква (тоест Светия Синод в своя пълен състав) поставя за разглеждане въпроса за сектите в България, в това число и заблужденията на Петър Дънов. На 7 юли 1922 година бива прието авторитетно църковно решение, официално обявяващо Петър Дънов за лъжеучител, самоотлъчил се от Църквата, а учението му – за еретическо и опасно за вътрешния мир и обществения морал[43].
Нека накратко разгледаме някои важни текстове от посланието на архиереите към православните християни, (публикувано в Църковен вестник, бр. 22-23 от 1922 година), а също и заключителната част от архиерейското „Определение за Петър Дънов и учението му“ (публикувано в Църковен вестник, бр. 33 от 1922 година).
Из „Архиерейско послание до християните“:
„Идва време да споменем за най-вредните сектанти в наши дни, за които светите апостоли ни предупреждават с думите: „Между вас ще има лъжливи учители, които скрито ще въведат губителни ереси и ще се отричат от Господа, Който ги е изкупил, та ще навлекат на себе си скорошна погибел; и мнозина ще последват техните развращения, поради което пътят на истината ще се похули“(2 Петра 2:1-2). Известно ви е, възлюбени, че от някое време насам в страната ни се проповядва едно учение, наричано най-често теософия и окултна, т. е. тайна наука. Проповедниците на това учение са някои си Софроний Ников[44] и Петър Дънов. Двамата действат поотделно, но учението в основата си е едно и също. Те учат с красиви, но мъгляви думи, че Бог и природата са едно; че Господ Иисус Христос не е Бог – Син Божий, а само учител; че прошка за греха няма, а има неумолима възмездие („карма“), което се дава, като се принуждава душата да се преселява в различни безсловесни животни и растения, и дори в бездушни камъни. Християнското учение за Бога като Творец и любящ Отец на света и човека, за Господа Иисуса Христа като Спасител и Изкупител, за Духа Светаго като Осветител, за душата на човека като най ценно Божие творение, за благодат Божия, за прошка на греховете и така нататък, – цялото това християнско учение явно или прикрито се отрича, за да се замести с човешки измислици, в основата на които лежат старите заблуждения на индийското езичество[45]„.
След това архиереите преминават към анализ на конкретни текстове от беседите на Дънов, които показват не само теоретическите му заблуждения, но и на практика „заплашват църква, държава, обществен и семеен строй и морал с пълно разрушение[46]“ и възбуждат най-лошите човешки страсти. Ясно се казва, че проповедта на теософията и окултизма изцяло отричат християнската вяра, благочестие и Църква: „това е проповед антихристова, богохулна, основана върху преклонение пред дявола, когото Дънов величае като „отличен учител“ на човечеството. По отношение към държавата и обществото, това е проповед на разрушение, грабеж и анархия, а по отношение на личната и обществена нравственост – проповед на най-срамен разврат. Заслепени почитатели на Дънов богохулно нашепват на близките си, че той бил нов Христос, като забравят думите на Господа Иисус Христос: „Ако ви рече някой: ето тука е Христос, или: ето там, не вярвайте, защото ще се подигнат лъжехристи и лъжепророци, и ще покажат знамения и чудеса, за да прелъстят, ако е възможно, и избраните. Ето на, казах ви. …Защото както светкавицата излиза от изток и светва до запад, така ще бъде и пришествието на Сина Човечески„(Матей 24:23-27).
…Наистина, право е апостолското слово: „Всеки, който престъпва и не пребъдва в Христовото учение, няма Бога; този, който пребъдва в учението Христово, той има и Отца, и Сина“ (2 Иоан 7:10)“[47]
Накрая архиереите с трогателна любов призовават православните чеда на Българската Църква да не се разколебават в безверие, инославие и сектанство, а достойно да защищават скъпоценното си наследство – Църквата и учението ѝ, защото там единствено се намират спасението, вечния живот и щастието. Призовават се и духовните пастири да не оставят християните беззащитни, а да дават потребния отпор на еретиците и инославните проповедници. Архиерейското послание е подписано от митрополитите: Пловдивски Максим, Варненски и Преславски Симеон, Бивш Скопски Теодосий, Старозагорски Методий, Доростоло-червенски Василий, Скопски Неофит, Охридски Борис, Врачански Климент, Видински Неофит, Неврокопски Макарий, Търновски Филип, Софийски Стефан, Левкийски епископ Варлаам, Нишавски епископ Иларион, Велички епископ Иларион, Драговитски епископ Павел[48].
Няколко думи и за „Определението на Архиереите“ за Дънов. Това е важен текст, в която архиерейският събор отлъчва Дънов от участие в църковните Тайнства, и заедно с това препоръчва на енорийските свещеници да обръщат по-голямо внимание на миряните, за които има подозрения, че са последователи на този лъжеучител. Съборът насърчава свещениците да употребяват и някои канонически мерки, когато това се налага:
„…Всичко гореспоменато показва, че Петър Дънов съвсем явно и съзнателно се е самоотлъчил от общението си със Св. Православна Църква. Поради това Архиерейският Събор, като осъжда неговото заблудително и гибелно лъжеучение, обявява, че не го счита за член на Христовата Църква и го лишава от правото на ползване на православно-църковните свещенодействия и благодатни Тайнства, докле той не се разкае и публично признае своето заблуждение.
При това Църквата, за всеобщо знание, предупреждава онези от последователите и слушателите на речения Дънов, които посещават неговите беседи и събрания, а същевременно в двоедушието си прибягват до църковните свещенодействия и благодатни тайнства, че ги поставя под надлежния канонически надзор от страна на техните духовни пастири, на чиято пастирска благоусмотрителност се вменява в дълг да употребяват за всеки отделен случай необходимите мерки за вразумление.
И тъй, като свидетелстваме за отпадането на лъжеучителя Петър Дънов от Църквата Христова, ние заедно с това се и молим: да му даде Бог покаяние „в познание на истината“ (2 Тимотей 2:25), като го избави от внезапна непокаянна смърт, а последователите му да се вразумят, като се отвърнат от неговото душегубително лъжеучителско ръководство и заживеят всецяло в истинско синовно послушание на Светата Майка Църква, „стълб и утвърждение на истината“ (1 Тимотей 3:15), която нека Господ Бог да укрепи и утвърди во век века. Амин”[49].
Съвременни опити за навлизане на паневритмията в българските училища
Оказва се че паневритмията не е практикувана само от възрастни хора, които съзнателно са приели Дънов за свой наставник, но досега повече от 4 000 български деца вече са станали жертва на окултната агресия на дъновизма. Ето какви тревожни данни можем да получим от официалния сайт на „Институт за изследване и прилагане на Паневритмията“[50], зад който стои „Бялото Братство“. Оказва се, че този паневритмичен институт успешно работи с различни министерства, държавни органи, структури и учебни заведения:
Институтът има мрежа от сътрудници в градовете: Асеновград, Белене, Варна, Велико Търново, Габрово, Димитровград, Карнобат, Левски, Плевен, Перник, Русе, София, Стара Загора, Търговище, Цар Калоян и Шумен. Седма учебна година са в образованието. Обучавани са близо 4000 деца от 31 училища, 5 ДОВДЛРГ, 2 Помощни училища и 8 Детски градини в 25 града на страната:
2000/2001: близо 200 ученици в 10 групи от 11 училища в Ямбол, Цар Калоян, Добрич, Разград, Клисура, Омуртаг, Шумен, Бургас и Елхово;
2001/2002: над 300 деца в 17 групи от 15 училища в Ямбол, Цар Калоян, Добрич, Разград, Клисура, Омуртаг, Шумен, Бургас, Елхово, Ценово, Габрово, Враца, Хасково, Димитровград и Пловдив;
2002/2003: 400 деца в 31 групи от 21 училища, 3 ДОВДЛРГ и помощно училище в Ямбол, Цар Калоян, Разград, Омуртаг, Хасково, Шумен, Елхово, Варна, Димитровград, Плевен, Габрово, София, Владо Тричков, Стара Загора, Русе и Търговище;
2003/2004: над 600 деца в 45 групи от 20 училища, 4 ДОВДЛРГ, 2 помощни училища и 7 детски градини в Ямбол, Цар Калоян, Разград, Омуртаг, Шумен, Елхово, Варна, Димитровград, Карнобат, Плевен, Габрово, София, Владо Тричков, Стара Загора, Русе и Велико Търново;
2004/2005: над 900 деца в 59 групи от 25 училища, 3 ДОВДЛРГ, 1 Помощно училище и 8 детски градини в Цар Калоян, Омуртаг, Шумен, Варна, Димитровград, Ямбол, Карнобат, Плевен, Габрово, София, Владо Тричков, Стара Загора, Русе, Асеновград, Перник и Велико Търново;
2005/2006: над 1200 деца в 84 групи от 20 училища, 3 ДОВДЛРГ, 3 Помощни училища и 19 детски градини в Цар Калоян, Белене, Левски, Севлиево, Варна, Димитровград, Карнобат, Плевен, Габрово, София, Стара Загора, Русе, Перник, Велико Търново, Хасково, Асеновград и Шумен.“
„Институтът по прилагане на паневримията“ си служи с програмата „Здраве чрез движение сред природата“ с обучение по паневритмия, която програма се представя пред обществото като вид оздравителна гимнастика (тоест обучението по паневритмия уж не е свързано с възгледите на вероизповеданието, регистрирано като общество „Бяло братство“). Но самото общество „Бяло Братство“ изповядва, че паневритмията представлява неразделна част от неговата доктрина!
За съжаление, българските държавни институции са тези, които дават зелена светлина на Дъновата паневритмия. Според писмо № 1103-72 на Министерство на Образованието от 9 декември 2005 година, паневритмията „може да се прилага само в извънучилищни и извънкласни форми след постигане на конкретни договорености с директорите на училища, детски градини и обслужващи звена в системата на образованието.“[51] И това министерство не е единственото, което нехае за духовните аспекти на окултната паневритмия и възможните вредни последици върху детските души. Ето и текстове на документи от други министерства:
Министерство на здравеопазването
Писмо № 63-00-10/05.05.2004 г.
„Министерството на здравеопазването подкрепя прилагането на програмата „Здраве чрез движение сред природата“ в извънкласни и клубни форми в училищата, които проявяват интерес към нея. Като се има предвид намалената двигателна активност сред българските ученици, която се явява един от основните рискови фактори за възникването на редица заболявания в детската възраст, Министерството на здравеопазването одобрява програмата и счита, че тя ще окаже положително въздействие на учениците, включени в реализацията ѝ.“
Славчо Богоев, Министър
Министерство на младежта и спорта
Писмо № УС-2821/21.07.2004 г.
„Поздравяваме Ви за многогодишната Ви дейност по разработването и реализирането на образователната програма „Здраве чрез движение сред природата“, която работи за усъвършенстване на двигателните възможности на подрастващите. ММС подкрепя прилагането на програмата в извънкласни форми в училищата, които проявяват интерес към нея и притежават необходимите квалифицирани кадри за нейното изпълнение. Директорите имат възможност да избират заниманията по Вашата програма при провеждане на часовете по физическо възпитание.“
Васил Иванов-Лучано, Министър
Държавна агенция за закрила на детето
Писмо № 14-00-35/27.10.2004 г.
„Обучението по Паневритмия може да бъде насочено към деца с увреждания, като алтернатива за преодоляване на изолацията и по- успешното им интегриране и социализация. Заниманията по Паневритмия могат да бъдат полезни за подобряване мотивацията, здравето и двигателната култура на децата със специфични трудности и проблеми в развитието. „
Шерин Местан, Председател
Според сега съществуващото законодателство, децата могат да посещават тези занимания само със знанието на родителите си, а ако са открити нарушения, отговорност за това носят директорите и учителите, а също зависи и от вътрешните разпоредби на учебното заведение. Съвременната действителност обаче показва, че българското законодателство в това отношение не е изрядно дори от юридическа гледна точка (да не говорим, че въобще не е християнско).
В статия на А. Златинова от 18 ноември 2003 година във вестник „Новинар“ под заглавие „Уволниха шеф на детски дом заради сбирки на Бялото братство и паневритмия“ четем, че 8 месеца децата били принуждавани да присъстват на тайните сбирки на Бялото братство в сиропиталището. Те били карани и да играят ритуалния танц на дъновистите – паневритмия. Иванов и главната счетоводителка К. Георгиева, която също била дъновистка, дори уредили летен лагер в Лозана, Швейцария, с пари на братството. Там събрали и други деца от домове от цялата страна.
„Бившият директор е уволнен и заради това, че при направена внезапна проверка през юли 8 деца липсвали от дома и той не можел да обясни къде са. По време на едно такова напускане на дома едно от децата е станало жертва на сексуално насилие. По случая се води разследване. Сирачетата пък често се оплаквали от лошото отношение на възпитателите. Неведнъж плачели, че ги бият.
Иванов е бил уволнен на 7 ноември 2003 година Заместилата го г-жа Джаджева, обаче също се оказала дъновистка и продължила заниманията по паневритмия. В момента и двамата са освободени, а за мястото на директора ще се проведе конкурс.“[52]
Ето и данни от други съвременни медии относно злоупотреби с доверието на деца и родители:
8 ноември 2005 година, вестник Сега: „Бялото братство прониква в 3 бургаски училища“. Според публикацията, родителите били разгневени, защото под благовидното наименование на проекта „Оздравителна програма за подрастващи“ на децата им се преподава идеологията на „Бялото братство“. Ръководителите на учебните заведения от своя страна са се оправдали с писмо на Министерството на образованието, което давало зелена светлина на проекта. Въпросното писмо е подписано от бившия зам.-министър Венцислав Панчев.
22 март 2006 Дарик радио алармира: „Съмнения за секта в детски градини“ . От материалите научаваме: „12 родители от Димитровград са подали жалба до образователния инспекторат в Хасково, в която твърдят, че децата им без тяхно съгласие се включват в групи по паневритмия. Жалбата е на родители, чиито деца посещават детските градини „Радост“ и „Приказка“.
Според заповед на МОН, заниманията с деца не могат да бъдат провеждани без знанието на родителите. Една от майките споделя, че според нея паневритмията не е просто гимнастика, а промиване на детските мозъци. В Димитровград започват проверки по случая. Пак според информация на радио Дарик, в две от детските заведения са установени нарушения, свързани с това, че децата посещават групи по паневритмия без съгласието на родителите си.
Междувременно председателят на „Института за изследване и прилагане на паневритмията“, Антоанета Янкова, също подава жалба до Инспектората по образование в Хасково. В опита ѝ да защити програмата, лансирана от този „Институт“, се открива следното противоречие:
1. Янкова се опира на становището на Министерския съвет от 1990 година, което гласи, че общество „Бяло братство“ е официално регистрирано в МС и в никакъв случай учението на Петър Дънов и паневритмията като част от него не могат да бъдат определени като дейност със сектантски характер (ние вече говорихме по въпроса за сектантския характер – бел. автора);
2.Институтът няма нищо общо с учението на братството, а само ползва модела паневритмия като оздравителен метод.
Никак не става ясно, кое от тези две твърдения е вярно: паневритмията част ли е от учението на Братсвото или напротив?!
Няколко дни по-късно заниманията са прекратени. Директорите декларират, че прекратяват заниманията по паневритмия в ръководените от тях учебни заведения, защото общественото мнение е насочено срещу тях. Родителите са настоявали за проверка, дали е правомерно провеждането на тези занимания. Директорите обаче са изпреварили резултатите и са прекратили експеримента[53]„.
Какъв извод можем да направим от цялата тази информация? Несъмнено има много фактори, за да се стигне до съвременното плачевно състояние на нещата, но ярко изпъква безотговорното отношение на Министерство на Образованието към духовната култура на децата. Църквата многократно е заявявала, че Дънов е опасен лъжеучител, и следователно какво добро могат да очакват хората от него? Бере ли се грозде от тръни? (Матей 7:16). От Дънов не трябва да се надяваме на грозде, а внимателно да се предпазваме от отровните му тръни.
Дали можем да се надяваме на скорошна положителна промяна в политиката на Министерство на образованието, насочена към защита на българските деца от окултното влияние? По-скоро не, като виждаме съвременното положение в нашето дехристиянизирано общество.
Необичайни са разбиранията на Дънов за добро и зло. От една страна Дънов непрекъснато призовава учениците си за любов към Бога и хората, правда, светлина, истина и така нататък Но от друга страна, тези му призиви напълно се лишават от практически смисъл и значение, когато се натъкваме на неправилните Дънови понятия за добро и зло. Постоянните му опити за релативизация на добро и зло се явяват и един от белезите на неосатанизъм:
„В окултизма на окултиста-ученик не се позволява да проявява предпочитание между добро и зло.“[54]
„Който вярва в доброто рано или късно ще придобие нещо. Но и в злото да вярва, пак ще придобие нещо.“[55]
„Нещата са добри и лоши от гледището на човека, но не и от гледището на Природата, която използва всичко.“[56]
„Зло и добро в живата природа са сили, с които тя еднакво оперира. Зад доброто и злото седи великата разумност, която всичко използва. Човек не трябва да се бори със злото. Той трябва само да го избягва. Той не трябва да се бори със злото, а на злото да противопоставя доброто. Оня човек, който най-много се бори със злото, най-много греши. …Съществува колективно съзнание на доброто и колективно съзнание на злото. Те образуват два велики полюса на Битието[57].“
По повод на подобни неправилни твърдения, Евлоги Данков – преподавател по философия във Великотърновския университет, справедливо разяснява, че „това е неосатанински дуализъм, при който злото и доброто се отъждествяват, за да може злото да бъде представено като добро.“[58]
Ние отново ще се върнем към този въпрос, но сега нека продължим с едно гностическо твърдение на Дънов за добротата и чистотата на „Божествената човешка душа“, което по друг начин отново се опитва да релативизира библейските ясни разграничения между добро и зло:
„Човешката душа е чиста, тя не може да се развали, не може да се разруши. Вашата Божествена душа никой не е в състояние да поквари; може да се оцапа отвън, но вътрешно не може, понеже Бог обитава в нея.“[59]
Вече пояснихме, че човешката душа не е „Божествена душа“. Но освен това възниква и следния въпрос: ако човешката душа е вътрешно чиста, както твърди Дънов, защо тогава Сам Христос разделя хората на праведници и грешници (вж. Матей 25:31-46)? Да не би Спасителят да се ръководи от някакви повърхностни и следователно неправилни критерии?
Нека по-подробно се спрем на Дъновата мисъл, че Бог винаги обитава в човешката душа. Всъщност истината е доста по-различна: именно разделянето на човешката душа от Бога (тоест духовната смърт) е причина за идването на Спасителя на земята. Но дори и след изкуплението на човешкия род от смъртта, обитаването на Бог в човешката душа не става толкова лесно. Например самият Христос казва: „Ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим“ (Иоан 14:23). Бог недвусмислено изисква от хората някои важни добродетели, изисква любов към Себе Си и вярност към учението Му, за да пребивава в тях.
Ето и един светоотечески текст, описващ някои от условията, за да пребивава Светият Дух в човешките души: „в свещения купел на кръщението, ние приемаме даром съвършената Божествена благодат (на Светия Дух). Ако пък ние закрием тази Божествена благодат с мъглата на страстите, то можем и след това чрез покаяние и изпълнение на богодействените заповеди пак да я приемем и отново да придобием нейната свръхестествена светлост и с най-пълна яснота да видим нейното проявяване. А тя (Божествената благодат) се открива у всекиго според мярката на неговата ревност да бъде верен на вярата, но най-вече с помощта и благоволението на Господ Иисус Христос.“ [60]
Тук отново се говори за вярност на вярата, като за едно от най-важните условия за придобиването на Божията благодат. Може би е излишно да споменаваме, че при Дънов няма никаква вярност на вярата, а точно обратното – богомерзък стремеж към промяна на вярата.
За придобиването на Светия Дух, св. Антоний Велики говори на своите ученици по следния начин: „Аз се молих за вас, да се удостоите и вие да получите този велик огнен Дух, Който получих аз. Ако искате да Го получите така, че Той да пребъдва във вас, принесете най-напред телесни трудове и смирение на сърцето, и като издигате своите мисли към небето, денем и нощем търсете с правота на сърцето този огнен Дух, и Той ще ви бъде даден завинаги и навеки… И когато Го приемете в себе си, Той ще ви открие възвишени тайни, ще прогони от вас страха от хора и зверове; и вие ще имате непрестанна небесна радост ден и нощ и ще бъдете в това (тленно) тяло, като онези, които вече се намират в царството Небесно“[61].
Както виждаме, думите на Дънов за това, че Бог винаги обитава в човешката душа доста се разминават с Христовото учение. Да, ние винаги трябва да се стремим Бог да пребивава в душите ни, но това е един прекрасен стремеж, а не е изначална даденост.
Що се отнася до въпроса, дали душата е чиста отвътре и можела да се оцапа само отвън, то Дъновото твърдение се изобличава от Богочовекът Христос, Който нарича някои хора „варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а отвътре са пълни с мъртвешки кости и всяка нечистота“ (Матей 23:27); „ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко ли голяма ще е тъмнината?“ (Матей 6:23); Който ни наставлява: „пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители“ (Матей 7:15). В Писанието някои хора са определени като „змии, рожби ехиднини“ (Матей 12:34) или „чеда дяволови“ (1 Иоан 3:8-10), което също е пряко опровержение на Дъновия теософски- гностически оптимизъм. Бог не само не пребивава в такива хора, но дори се и противи на тези, които са горди и не се разкайват, което ясно се вижда и от думите: „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат (1 Петра 5:5).
Нека отново се върнем към Дъновите твърдения, че доброто и злото са относителни неща:
„В окултизма на окултиста-ученик не се позволява да проявява предпочитание между Добро и зло. Тази мисъл е малко тъмна за вас, нали? Ще я поясня: ако трябва да направя някоя операция, аз ще си послужа с остър нож, а не с тъп. Острият нож е лошият човек, а тъпият – добрият. Следователно при една операция ще си послужа с лош човек, него ще предпочета пред добрия. Когато Господ иска да накаже света, предпочита лошите хора, а когато иска да съгради нещо, предпочита добрите. Когато иска да изкоренява, предпочита лошите хора, а когато иска да насажда, предпочита добрите; когато иска да копае дупки, ще предпочете лошите хора, а когато иска да насажда в тях, ще предпочете добрите хора. В окултизма не се сърдят на хората, когато правят зло, но всяко действие трябва да се извършва в точно определеното си време[62]„.
Истинска клевета е твърдението, че „не се позволява предпочитание между добро и зло“ и че в някои случаи Бог предпочита лошите хора, а в други – добрите. Бог не желае хората да са лоши, а допуска те да бъдат такива, за да се прояви тяхната свободна воля, а накрая те ще бъдат справедливо наказани или възнаградени заради избора си. Бог винаги иска грешникът да се обърне от лошия си път и да се спаси (вж. Лука 15:7). Дънов прави една често срещана грешка, не успявайки да различи Божия воля от Божие допущение. Бог е казал: „не убивай“ и това е Неговата свята воля, но ако някой убиец въпреки това убива, това вече става по Божие допущение, заради свободата на човешката воля.
Ето и някои други мисли на Дънов, в които доброто и злото се релативизират:
„Като влезете в Божествения свят, вие ще оставите вашите начини за ходене по Земята – земният морал е безморалие на Небето, а земното право е безправие на Небето. И като се събере всичката наша правда на Земята, тя не може да направи даже една добродетел на един Ангел[63].
„Господ не се нуждае от верующи или безверници, за Него е безразлично дали ще вярват хората или не.“[64]
„В окултизма няма никакъв морал. Той изучава нещата такива, каквито са си – като чисти факти[65].
Със своите опити да замъгли Божествените абсолютни понятия за добро и зло, а заедно с това и да принизи значението на добродетелите, Дънов се стреми да привлече хората в окултните области на практическия сатанизъм. И горко на тези, които го следват.
В една от последните си беседи, държана на 10 декември 1944 година, Дънов казва по повод на настъпилия безбожен комунистически строй и справедливостта на народния съд:
„Радвам се, че в България е дошла правдата. …Там, дето има правда, ред и порядък, и свободата съществува. Искат справедлив народен съд. Народът ще съди. Бог ще се прояви. Трябва справедливост. Нас ни е страх, мислим че българският народ може да отсъди някого повече. Нека вярваме, че ще отсъди правилно[66].“
Ще оставим без коментар тази погрешни „ясновидски надежди“. Но Дънов продължава в още по-пророчески стил:
„Ние сме вече в демаркационна линия. От 1945 година стъпваме в новата епоха. Четиридесет и петата година определя една нова епоха, отдето започва постепенно подобрение на човешката мисъл, подобрение на човешките чувства, иде подобрение на човешките постъпки, подобрение в човешкия организъм, подобрение между господари и слуги, между учители и ученици, между майки и бащи, навсякъде ще има едно коренно органично променение. Ще им е приятно на хората да живеят[67].“
Какво блестящо предсказание! Наистина е било приятно на хората да живеят през свръхдуховната ера на комунизма, да се радват на прекрасната свобода на мисли, чувства и духовност. Но най-приятно е било на хората по лагерите в Скравена, Ловеч и Белене, които най-пълно са изпитали подобрението на отношението между хората – когато са ги пребивали до смърт, унижавали по нечовешки начини и накрая са им хвърляли телата на свинете.
Считаме, че казахме достатъчно за ясновидството на „всемирния учител“ Дънов и неговото „божествено зрение“.
Бъдете свети, понеже Аз съм свет“, казва Господ (Левит 11:44; 1 Петра 1:16). За постигане на тази чистота и святост е необходима непрекъсната борба срещу съблазните на плътта и нечистите мисли на ума. Така учи словото Божие.
А какво учи Дънов? Като логично следствие от Дъновото лъжливо учение за „абсолютната свобода“, по необходимост трябва да се появи и лъжеучението за свободата от целомъдрие, от всякакви брачни ограничения. Затова няма нищо чудно в това, че понякога Дънов наистина проповядва безнравствено поведение и дори разврат между хората. Според него, бракът е излишен:
„Всеки, след като се ожени, казва: „Всичката прелест е до годежа.“ Момъкът и момата са идеални, но щом се оженят, всичко преминава и затова хората казват: „Не струва човек да се жени.“ Действително, не струва човек да се жени, защото това не е сватба, а свада[68].“
„Онова, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва“ (Матей 19:6). В този стих по-видомому Христос говори за брака. Всъщност брак ли е това, което хората днес правят? Бог е съчетал ума и сърцето, душата и Духа, тялото и низшата душа. …Онова, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва – между какво е направено това съчетание? Между стомаха и храната, между белите дробове и въздуха, между сърцето и чувствата, между ума и мислите[69].“
Тук Дънов прави сложни словесни еквилибристики, говори за всевъзможни и невъзможни съчетания, само не споменава за съчетанието между мъжа и жената в Тайнството Брак при което двамата стават една плът, според Божието слово (Битие 2:24). Само че как да говори Дънов за християнски брак, след като при него срещаме почти неприкрити наставления за разврат:
„Употребявайте любовта за подмладяване и не се ограничавайте.“[70]
„Двама души, които се любят, критикувате ги, казвате: „Любят се!“ Оставете тези хора, нека се понаядят. И двамата са гладували. Те си готвят един на друг[71].
Дънов ясно казва: „не се ограничавайте“ за такива неща, за които Христос още по-ясно ни казва да се ограничаваме, при това не само в делата, но дори и в сърдечните помисли: „Аз пък ви казвам, че всеки, които поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си“(Матей 5:27-28). Дали Христос и Дънов учат на едно и също нравствено поведение? Очевидно не.
А за светостта на брака и взаимоотношенията между мъжа и жената Словото Божие учи така: „Бракът е нещо честно у всички, и брачното легло чисто: а блудниците и прелюбодейците ще съди Бог“ (Евреи 13:4), „прелюбодейци… няма да наследят царството Божие“ (1 Коринтяни 6:9); „не прелюбодействай“ (Изход 20:14). Дънов, обратното, проповядва пълна свобода в отношенията на половете помежду им и отрича тайнството Брак, защото той отрича и самата Христова Църква.
Ето още едно наставление на Дънов срещу всякакви ограничения:
„Който ви обича – учи Дънов – не може да иска да ограничава нито вашето сърце, нито вашия ум, нито вашата воля. Той трябва да остави свободни вашите действия.“[72]
От Дъновото наставление можем да заключим, че ако мъжът обича жена си, а тя прелюбодейства, той не трябва я ограничава или вразумява, а трябва да остави жената свободно да си блудства. Така, разбира се, трябва да се държи и любящата жена с развратния свой мъж. Хубав съвет за модерни хора!
Нека разгледаме и още една мисъл на Дънов, твърде далеч от истинския християнски морал:
„В що се състои грехът? Всяко нещо, което не ражда, няма плод или зародиш в себе си, е грях. Една жена, която сводничи, блудства, без да ражда, прави грях. Зачатието изкупва греха[73].“
Следователно всички сводници, блудници, прелюбодейки, които раждат от блуд, вече не са грешни и могат да продължават своето дело, стига само да раждат. Както и да се мъчат учениците на Дънов да омаловажат тези скверни думи на своя учител с различни словесни хитросплетения, като им предават друг смисъл, но от техните лукави умувания нищо не излиза[74]. Блудният грях не се унищожава със зачатие или раждане, а със съзнание за мерзостта на този грях и с истинско покаяние за него пред Бога, за което „учителят“ Дънов нищо не говори, защото като теософ той не признава никакво покаяние („казвате, че лошият човек може да се покае. Знаете ли колко хиляди години са нужни за това?“[75]), а учи за неумолимото възмездие за всеки грях, което хората ще изтърпят в бъдещето превъплъщение.
В някои беседи „учителят“ говори на учениците си да се пазят от дявола, но на други места срещаме точно обратните наставления:
„Ето една отлична и насърчителна черта на дявола. И Господ казва: „Вземете пример от него.“[76]
„И Ангелите Божии слизат и възлизат. Както Ангелите слизат и се качват, така и дяволите слизат и се качват – значи и едните, и другите вършат Божията воля и се подчиняват на Божествените закони[77].“
„И бъдете уверени в едно нещо: ония, които спъват пътя Господен, това сме ние хората; дяволите не спъват пътя Господен[78].“
„Бог си служи и с добрите, и с лошите духове.“[79]
„Казва се, че Христос праща дявола във вечния огън. Но аз виждам, че Той го поставя слуга на Бога. Праща го да служи на слаби и страдащи, да служи на всички и навсякъде без насилие.“[80]
Първо трябва да уточним, че Господ никога и никъде не е казвал: „Вземете пример от дявола“ и Дънов много изопачава истината. А изявленията на „учителя“, че „дяволите не спъват пътя Господен“ и „Бог ги праща да служат на слаби и страдащи“ също въвежда в огромно заблуждение, защото Божието Слово говори, че: „дяволът като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне“ (1 Петра 5:8); „Който прави грях, от дявола е, защото от край време дяволът съгрешава. За това се и яви Син Божий, за да разруши делата на дявола.“(1 Иоан 3:8). Ако дяволите вършат Божията воля, както твърди Дънов, защо е трябвало Божият Син да им разрушава делата? Но ние разбираме симпатиите на Дънов към делата на дявола, защото и той самият върши много от неговите дела.
По подобен начин Дънов възхвалява и ада: че там слизали само героите. Интересно тогава, кой трябва да отиде в рая.
„Ако се слезе в ада, ще се почувствате десетки хиляди килограма по-тежки. Само героите слизат в ада – така е описано и в гръцката митология. И в ада има ценни работи – има население, което живее там и е със съзнание, че това място е тяхно. Който слезе там, трябва да вземе формата им. Адът е като една смет, струпвана от двадесет и повече години, която вече се разлага и гние; който оценява сметта, ще се възползва, а който не я оценява, ще казва, че това е боклук непотребен.“[81]
***
За невежественото съзнание всички религии си приличат. Именно това духовно невежество умело се използва от новите „учители“ на човечеството, за да могат те още повече да объркат съвременния човек, който и без това е вече духовно объркан. Новите учители са „пророци“ на една нова синкретична религия, в която можем да открием всичко друго, но не и автентичното учение на Христос, Спасителя на света. На теософи и езотерици им се привиждат теософия, окултизъм и езотеризъм навсякъде, дори там, където те съвсем не биха могли да бъдат. Думите на Б. Паскал „колкото е по-интелигентен човек, толкова повече своеобразие открива у другите хора, а за посредствения всички са еднакви“[82], в нашия случай биха могли да звучат така: колкото е по-духовен човек, толкова повече разлики открива у многобройните религии, а за езотерика и за посредствения човек всички религии са еднакви.
С интерес отбелязваме, че теософите и „езотеричните християни“, които най-много настояват за обединението на религиите, точно те най-малко обичат да уточняват един „дребен“ детайл. На каква основа те желаят да стане това пагубно обединение? Очевидно теософите биха искали сливането на религиите да стане въз основа на теософските догми. „Няма религия по-висока от Истината“, гръмко викат те. Не толкова гръмко, но достатъчно разбираемо те казват: „Теософията е тази истина.“ И накрая, вече шепнешком, правят заключението: „Няма религия по-висока от нашия окултизъм[83].“
Последния извод, който можем да направим е, че повечето съвременни нехристиянски учения не са само естествени човешки заблуждения, а са плод на съвместната дейност между хора и паднали духове. П. Дънов и Ванга не са били само някакви заблудени хора, но са били и реални проводници на демонични сили. Това обяснява и тяхното голямо влияние върху хората (това важи повече за Дънов, който е имал естествените качества на лидер), обяснява защо думите им са съдържали в себе си една особена сила, която понякога почти хипнотично е влияела върху хора, незащитени от Божията благодат. Именно затова нека винаги помним, че само с Божия помощ можем истински да се предпазим от козните на злобата, само в Бога е нашето истинско прибежище и надежда.
И ако някой сега подигравателно попита, за кой Бог става въпрос, ние веднага ще отговорим: ние вярваме единствено в Троичния Бог на християните!
И затова отхвърляме окултния „бог“ на антихриста и неговите слуги.
Бог да ни пази от всичко фалшиво, измамно и пагубно!
* Публикувано от Енорийски издателски център при храм “Св. св. Кирил и Методий”, ул. Георг Вашингтон № 47, София. Тук текстът е възпроизведен след разрешението на г-н Руси Ст. Русев, сътрудник в същия център, на когото авторът на блога дължи голяма благодарност.
[2]. През март 2005 г. авторитетното сп. Щерн дава за България следните данни: 7,7 милиона жители, от които 84% са (поне формално) източно-православни християни, 13% – мюсюлмани, 3% – протестанти, католици, евреи, и др. Но според ст. н. с. Стефан Пенов от БАН, съветник на комисията по вероизповеданията, само 50 % от православните християни посещават църква (и то не редовно). В този аспект още по-важно разграничение прави немската федерална служба за чуждестранни осиновявания в статистиките си за България от 2003, където изрично се посочва, че атеистите в България са около 1/3 от населението, както е важен и изводът, че много българи са вписвани формално като източноправославни, макар всъщност да не са (вж. http://www.point-of-view.org/?p=24).
[3]. Ласков, Д. Цит. по сб. Истината за учението на П. Дънов. Света Гора, 2002, с. 7.
[4]. Г. Миркович (1825-1905) е лекар, родом от Сливен. В един по-късен етап от живота си той започва да се занимава с окултизъм и е автор на теософско-окултните списания „Нова светлина“ (1891-1896), „Здравословие“ (1892-1896) и „Виделина“ (1902). През 1893г. в Париж, на спиритически сеанс, чрез медиума Лучия Гранж, Миркович получава съобщение за „млад вожд на българския народ, надарен с божествена сила, който след много пътешествия се завръща в България“. Така става ясно и защо Миркович, получил това бесовско откровение за „вожда“ Дънов, охотно се среща с него и заедно с него се заемат да „повдигат“ религиозния дух на българския народ към пропастта на теософията и окултизма.
[5]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. С., 2006, с. 14.
[6]. Кръстев, В. Изгревът на Бялото братство пее и свири, учи и живее, т. 1. С. 1993, с. 41.
[7]. Беинса Дуно. Учителя за… Пос. съч., с. 6.
[8]. Пак там, с. 14.
[9]. Кръстев, В. Изгревът на… Пос. съч., с.634-635.
[10]. Вж. Църковен вестник, С., бр. 32 от 1922, с. 2.
[11]. Дънов, П. Призвание към народа ми – български синове на семейството славянско, С., 1998, с. 4.
[12]. Дънов, П., Призвание към… Пос. съч., с. 7.
[13]. Вж. Дънов, П. Сила и живот, т. 1. С., 2006, с. 318.
[14]. Френология (от гръцки: φρήν – ум, съзнание; и λόγος, логос – изучаване) е псевдонаука, която твърди, че може да определи характера и личностните особености на човек, изследвайки формата на черепа, лицето и главата.
[15]. Определение на архиерейския Събор от 7 юли 1922 г. Вж Църковен вестник, С., бр.33 от 1922 г., с. 4.
[16]. Църковен вестник, С., бр. 33 от 1922 г., с. 4.
[17]. Църковен вестник, С., бр. 19-20 от 1922 г., с. 5.
[18]. Пентаграмът не е християнски символ и никога не е бил. Според твърденията на дъновистите, в петте му краища се намирали петте добродетели. Но защо точно пет, след като нито Христос, нито някой от Светите Отци ограничава добродетелите до пет? Просто защото толкова трябват на Дънов за демоничния пентаграм. Пентаграмът се появява около 4000 пр. н. е. в Месопотамия. Първоначално е символизирал женското начало, но с течение на времето това доста се е променило и в наши дни често е използван при много сатанински ритуали.
[19]. Кръстев, В. Изгревът на Бялото…, т. 1. Пос. съч., с. 207.
[20]. Вж. Кръстев, В. Изгревът на Бялото …, т. 1. Пос. съч., с.460.
[21]. „Щом почнете да ограничавате духа на човека, – как той трябва да мисли, чувства и действа, (духът) веднага ще ви остави. …Трябва да се развързват хората (а не да се свързват).“ Дънов, П. Сила и… т. 1. Пос. съч., с. 448.
[22]. Калнев, М. Нравственото и …; цит. по сборника „Дъновизмът без маска“. Пос. съч., с. 130.
[23]. Калнев, М. Цит. по сб. „Истината за учението на Дънов“. Пос. съч., с. 115.
[24]. Дъновизмът без маска. Пос. съч., с. 108-109.
[25]. Дъновизмът без маска. Пос. съч., с. 101.
[26]. Пак там, с. 102.
[27]. Протоколи от годишната среща на веригата на Бялото Братство, В. Търново, 10.08.1914 г.
[28]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. С., 2006, с. 11.
[29]. Дънов, П. Двата пътя. С., 1999, с. 23.
[30]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. Пос. съч., с. 3.
[31]. Пак там, с. 4.
[32]. Пак там, с. 6.
[33]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. Пос. съч., с. 4.
[34]. Беинса Дуно. Учителя за себе си. Пос. съч., с. 14.
[35]. Пак там, с. 15.
[36]. Пак там, с. 57.
[37]. Кръстев, В. Изгревът на…, т. 1. Пос. съч., с. 634-635.
Някои учени хора твърдят, че в учението за сътворение на света и, главно, по въпроса за произхода на човека между науката и Библията имало противоречия. Това не е вярно.
Като се прави съпоставяне между Библията и резултатите на естествената наука, с библейския разказ трябва да бъдат сравнявани само достоверните, неопровержими факти на науката, а не недоказаните хипотези и предположения. И само в такъв случай между Библията и науката ще изчезне и последната сянка от противоречие. Не се ли държим твърдо в това становище, вземем ли да сравняваме библейските данни с разни непроверени научно и недоказани предположения – ние винаги ще забелязваме между Библията и науката несъгласие, често ще гледаме първата оборена, осмивана, унизена, повалена. За ясност ето и примери:
1.Битиеписателят Моисей в началото на своята кратка космогония и геогония, след като говори, че всемогъщият Бог от нищо създал първоначалната материя-хаос, буквално пише така: „Рече Бог: да бъде светлина! И биде светлина. Светлината Бог нарече ден, а тъмнината – нощ. Биде вечер, биде утро – ден един.“
Моисей
– „Е, може ли да има по-голямо невежество от това? Слънцето било създадено чак в четвъртия ден, а светлината се появила още в първия ден! Ден и нощ имало, без да има слънце! Та и децата знаят, че само слънцето е извор на светлина. И не е ли унижение за естествената наука да прави разбор на такава басня за сътворението на света, да сравнява своите научни изводи – резултат на продължителни научни занятия, свързани с голям труд – с някакви библейски измислици?“ – тъй се провикват днес мнозина quasi-учени, тъй се глумели над Библията повечето естествоизпитатели в миналите столетия, тъй саркастично се е смеел над библейския разказ за сътворението и остроумният волнодумец Волтер. И безмерна, неописуема била тъгата на всички онези, които на Библията гледали като на Божествена книга, когато виждали как остро е нападана тя от враговете, как е охулвана и осмивана още на първите си страници. Ученият Ориген искал да разбира създаването на светлината в алегоричен смисъл. Също и блажени Августин се намирал в недоумение относно това място и съгласен бил да го тълкува алегорично. И всъщност какво се оказва?
Оказва се, че най-новите научни изследвания напълно потвърждават истинността на библейския разказ. Най-новата естествена наука напълно и ясно доказва, че светлината, по своята природа, е съвършено независима от слънцето. Тя е резултат, следствие, от колебанието на ефира, което сега се произвежда главно от слънцето, но което може да бъде произведено и от много други причини. Както обтегната струна трепти не само от допиране на приспособения към нея лък, но и вследствие на много други причини, например от простото движение на въздуха, така също и ефирът, който сега правилно идва в колебание вследствие периодичните влияния на слънцето, е могъл да разпространява своите светлинни вълни без слънцето и преди то да съществува. По такъв начин Моисей, хиляди години преди науката, положително установил тоя научен факт; правейки разлика между светлината и нейния извор – слънцето, той възвестил такава истина, която се потвърждава от физиката, но която станала известна на науката едва във втората половина на миналото столетие.
Още по-поразителна е предполаганата от него последователна смяна на деня и нощта преди появяване на слънцето. Но и в това отношение най-новата наука също така удовлетворително обяснява това явление. Ако първобитната светлина могла да се яви преди слънцето и могла да бъде, както например светлината на сегашното северно сияние, резултат от съединение на две противоположни електрически течения, то, очевидно, трябвало да има и моменти, когато тази светлина почвала, достигала най-силен блясък и след това пак намалявала и се прекратявала. И по такъв начин, по библейския израз, имало дни и нощи, могло да има вечер и утро преди да се яви слънцето, което служи, именно, мерило за определяне тези части от времето. А създаването на слънцето и другите светила в четвъртия ден, не е било нищо друго, освен това, че тези тела били устроени като вместилища, като светилници, в които се е съсредоточила първосъздадената светлина.
Пак и тук неволно се явява въпрос: по какъв начин Моисей могъл да знае тия чисто научни факти преди науката? И едничък отговор на това може да бъде: той е писал по вдъхновение свише.
2.Моисей говори, че в третия ден на творението земята, по Божия повеля, произвела злак, всякаква зеленина, треви със семе и плодовити дървета. На науката са известни остатъци от тая растителност, която поразява със своя величествен размер. Онова, което сега се явява нищожна билка, като например, нашият папрат, в първобитно време представлявало от себе си величествено дърво. Конците на сегашния мъх в първобитно време били около три аршина в окръжност. Но как могла да се яви тая мощна растителност без силата на слънчевите лъчи, които озарили земята чак в следващия четвърти ден? Такъв въпрос задават хората, които търсят всякакъв повод, за да посочат някакво противоречие между Моисеевото Битие и данните на науката. Но научните изследвания тук, както и в много други случаи, с цялата неотразимост на непреложната истина, потвърждават библейския разказ. Сега е доказано, че за растенията е нужна само светлина изобщо, а не изключително слънчева; а светлината, както казахме, съществувала вече от първия ден на творението. Правени са опити с електрическа светлина и в нея са намерени всички свойства, необходими за развитие на злака. Един учен постигнал важни резултати в туй отношение дори при помощта на силна светлина от проста газена лампа. По такъв начин, представеното възражение, предвид на новите научни изследвания, е изгубило всяка сила. По-сериозно в дадения случай се явява друго едно възражение, именно: в оня същия пласт земя, в който само за пръв път се появяват следи от органически живот и в който, споредъ разказа на Моисей, земята произвеждала само злак и изобщо растителност, заедно с растенията се срещат вече и животински организми: корали, мекотели и пихтийни животни от най-прости форми. Но и това възражение не е неотстранимо: земните пластове не се отделят един от друг с някаква непроницаема стена; напротив, в течение на преживените от земята хиляди години ставали всевъзможни колебания и изменения в тяхното разположение, от което те се смесват често и минават един в друг. Макар растителността и да могла да се развива под влияние на първобитната светлина, но нейното развитие при такива условия не могло да става с такава правилност и целесъобразност, каквато се забелязва в нея сега. Величествена по размери, тя била бедна по форми и краски. Тя, очевидно, се е нуждаела от правилно размерената светлина на сегашните светила.
3.Моисей в книга Битие говори, че Бог сътворил целия свят в шест дни, а в седмия ден си починал. Мнозина естествоизпитатели се смеят на този факт и казват, че светът по никой начин не е могъл да бъде създаден в шест дни от по 24 часа. Земята, за да достигнела настоящето си развитие, имала необходимост от много по-дълго, неизчислимо дълго време. Според изчисленията на немския физиолог Бишов, само растенията, които са дали въглените залежи в Саарбрюкенските области, са имали нужда от 1 милион и 4177 години за израстването им.
На това би могло да се отговори много просто, че всемогъщият Бог не в шест дни, но, ако е искал, и в един едничък миг би могъл да създаде света. Ала естествената наука иска да убеди всекиго, че Той не е тъй бързал, а е оставил да мине дълъг период време, докато земята и животът върху ѝ са приели днешната си форма.
Преди да видим дали тези научни резултати не са в противоречие с библейските данни, нека определим това: научно установено и напълно доказан факт ли е твърденето, че светът съществува от стотици хиляди и милиони години? Самото това обстоятелство, че различните геолози дават твърде различни числа, красноречиво доказва, че в основата на техните изчисления няма неопровержими данни и факти. Така например, споредъ Кантлапласовата теория, периодът от процеса за образуване на земята от нейното първоначално газоформено състояние до необходимото ѝ за органически същества замръзване се смята от 350 милиона години, а периодът от първото появяване на органически същества – 1280 милиона години. Бишов говори, че за да премине земята от течно състояние в твърдо (да се изстуди от 2000° до 200°) потребни са били 300 милиона години; а пъкъ Фурие казва, че за да премине земята от огненотечното си състояние в твърдо и да изстине дотолкова, че да могат на нея да живеят органически същества (т. е. температурата ѝ да стане много по-ниска отъ 200°), нужни били само 49 милиона години. С други думи, разликата въ изчислението между него и Бишов е на цели 251 милиона. Фламарион изброява, че, откакто започнали да живеят организми на земята досега, са изминали 10 милиона години; а знаменитият геолог Глаубрехт говори, че изобщо за образуването на земята били потребни не повече от 12 хиляди години. Против допускането на големи периоди, каквито искат Лайел и Дарвиновата школа за обясняване образувалите се долни пластове, немският естественик Гьоперт доказа чрез опити, че при висока топлина растенията и други неща в кратко време се обръщат във въглища за горене. Върху внезапните изменения, произведени чрез висока температура, са обърнали внимание немският натуралист Еренберг, както и френският геолог Добрé. Тъй че милионите и билионите години според по-предишните изчисления се намаляват съществено. Изобщо против господстващата за известно време школа на „квиетистите“, тоест защитниците на мирно и постепенно действащи закони в света, в последно време се яви и расте постоянно числото на тъй наречените „катастрофисти“, тоест защитници на повторителните и внезапни преврати и изменения в природата. За съмнителността на изчисленията у квиетистите се изказва дори и такъв решителен с дарвинистично направление изследовател, какъвто е Шафаузен, който буквално казва така: „Ние нямаме верен хронометър за измерване геологичните времена. Показването, че намерените в тинята на река Нил, в дълбочина от 72 фута, глинени буци имат 24000-годишна възраст, както и изчислението, че каменният период в Скандинавия има 4000 години, всичко това се основава на неточни и неверни предположения“.
Така че и тук имаме работа с необосновани предположения, с недоказани хипотези. Не е научно доказан факт твърдението, че светът съществува от стотици хиляди и милиони години. Науката не е установила колко време е изминало, докато земята от газоформено състояние получи настоящата си форма. А казахме, че недостоверни, недоказани научни факти не бива да се сравняват с библейските данни.
Но и да бе доказано от науката, че светът се е образувал в продължение на стотици хиляди и милиони години, и в такъв случай библейският разказ за сътворението на света в шест дни няма да е в противоречие с научните данни. Нищо не пречи библейските дни на творението да разбираме в смисъл на неопределени периоди от време. Според библейското повествование за творението, слънцето и луната, назначени да отделят деня от нощта, били сътворени в четвъртия ден. Следователно, ако не всички, то поне първите три дни на творението, когато още нямало обикновена и правилна смяна на дни и нощи, когато нямало залез и изгрев на слънце, не можем да разбираме в смисъл на нашите денонощия, състоящи се от ден и нощ и заключаващи в себе си 24 часа време. А това дава основание да се мисли, че и всички изобщо дни на творението и самата дума „ден“ в библейския разказ за творението се употребява не в строго буквален смисъл и не за означаване денонощен промеждутък от време. И еврейската дума jom (ден) в Библията нерядко се употребява в смисъл на време с неопределена продължителност. Така например, сам Моисей, след като свършва разказа за шестдневното творение, всички дни на творението подвежда под общо понятие време, което означава с думата „ден“ (Бит. 2:4). Цялото време от идването на Иисуса Христа до свършека на света св. апостол Павел нарича „ден“ (2 Кор. 6:5). При това трябва да се има предвид, че дните на творението не са дни човешки, а божествени; денят Божи или „денят Господен“ в Свещеното Писание така се отличава от кратковременните човешки дни, както времето от вечността. Така например, в 89 псалом, който е толкова по-важен, че съставянето му се приписва на автора на библейския разказ за творението – Моисей, се говори, че „пред очите на Бога хиляди години са като вчерашният ден“ (Псалом 89:5). Освен това, седмият ден, в който Бог починал от делата на творението, се нарича от битиеписателя също така ден, но очевидно е, че тоя ден вече в никакъв случай не можем да разбираме в смисъл на обикновен ден или денонощие. Тук с думата „ден“ очевидно се означава изобщо цялото време след творението, от момента когато било завършено делото на творението и почнала промислителната божествена дейност за света. За първите шест дни на творението се говори, че те имали начало и край („и биде вечер, и биде утро: ден един… И биде вечер и биде утро: ден втори“), а за седмия ден това не е казано, тоест трябва да се разбира, че седмият ден, тоест времето след създаването на човека, което се е продължило повече от 7 хиляди години, продължава и сега.
От тези три примера се вижда ясно, че между истинската наука и Библията няма и не може да има противоречие. Когато става дума за съпоставяне на научни изводи с библейски данни, трябва често и настойчиво да се повтаря тази истина, че Библията не е учебник по астрономия или геология, но е акт или документ за религията, че нейното предназначение не е да отговаря на възбужданите от естествоизпитателите въпроси, нито да спира или само да облекчава изследването на тези въпроси, а има за цел да удовлетвори само нашите религиозни нужди. „Не за по-учени да ни направи – говори св. Василий Велики – Моисей написал разказа за сътворението на света, а за да ни направи по-религиозни“. Трябва да не се забравя и това, че библейското битиеописание ни говори с езика на своето време и приоритетно към тогавашния възглед, а не с езика на точните научни изследвания, известни в настояще време. Вече бл. Иероним изтъквал това обстоятелство, а след него и Тома Аквински повтаря, че библейското изложение има значение популярно, феноменологично и антропоморфично, но неастрономично, геологично, или философско-физическо. Моисей никъде не говори, че земята се върти около слънцето. Другите библейски писатели буквално се изразяват, че слънцето е което се движи, а не земята. Но това никак не дава право на някои учени да се присмиват на Библията и да наричат библейските писатели прости и невежи, защото самите тези учени днес се изразяват не по-иначе от Моисей и другите библейски писатели. Макар да знаят и да са убедени, че земята се движи около слънцето, а не слънцето около земята, те никога не се изразяват: „земята отиваше на изток“, а казват: „слънцето отиваше на запад“; когато се съмне или се стъмни, не казват: „възлезе земята“ или „залезе земята“, а се изразяват за това нещо така, както то им се представя на очите: „възлезе слънцето“, „залезе слънцето.“ „Св. Писание – говори великият астроном Кеплер, – като учи на високи неща, се ползва от обикновения способ на речта, за да бъде вразумително, и при това говори за естествените неща само между другото и така, както те се явяват”.
Да видим сега дали Библията в учението си за произхода на човека не противоречи на истинската наука. Малко въпроси възбуждат в човека толкова висок интерес, както въпросът за неговия произход. Този въпрос вече сам по себе си представя твърде обширно поприще за умозрението. Той придобива, обаче, още по-голямо значение от това, че в зависимост от смисъла, в който той намира своето разрешение, изменя се и цялото миросъзерцание на човека.
Бог създава Адам
Свещеното Писание ни учи, че светът е сътворен от Бога, че той е свободно дело на Божието всемогъщество, на Божията мъдрост и на Божията любов, и че, при сътворението на света, Бог е имал предвид човека. Не растения и животни е искал Бог да създаде, а човека. Той е особената, главната мисъл Божия, той е божествената идея, която господарува над цялото творение в целия свят, той е осъществението на същинската воля Божия. Тази мисъл Св. Писание изказва по такъв начин, че то представя Бога като в съвещание Сам с Себе Си, от което съвещание резултат е сътворението на човека. В това всичко се крие мисълта, че с човека се започва в света нещо ново, че той съществено се различава от окръжаващите го други телесни твари, че тия последните не са друго, а просто по-долни стъпала, които водят към него, че той е целта и венецът на творението, а с това наедно и край, завършек на това творение, че той, както по телесната, така и по духовната си природа, излязъл от ръцете на Твореца в най-съвършен вид не само като най-съвършен телесен организъм, но и като най-чиста разумна нравствена личност. Такъв се явява човекът в Свещеното Писание.
Но в науката съвсем не такъв се явява човекът. Учените са създали немалък брой хипотези, теории и учения за „естествения“ произход на човека. Ще се ограничим с критичен разбор само на онова учение, което, благодарение на своята научна маска, е успяло в последно време да спечели значителен брой привърженици – именно на учението на Дарвин. Дарвинизмът отрича необходимостта от особен творчески акт в сьздаването на човека и обяснява произхода му посредством естественото прераждане на нисшите форми животински живот във висши, а най-вече – маймуновите форми в човешка форма. Ясно казано, привържениците на дарвинизма учат, че човек е произлязъл от маймуната, или, както някои по-предпазливо казват – и маймуната, и човекът имат един и същ прадед. Библията учи, че Бог създал човека по Свой образ и подобие, а теорията, която е облякла мантията на науката ни говори, че човек не е падналият Адам, а е едно развито животно, произлязло от маймуната. Вместо богоподобието на човека, дарвинизмът прокламира маймуноподобието. Това странно учение ни уверява, че в телесната форма на човека, дори и в самия организъм на мозъка му, не се намира никаква съществена разлика между човека и животното; дори и художествените наклонности у човека били едни и същи с ония на животните, едничката разлика се състояла само в една по-голяма способност на мозъка за развитие, със силата на която човек могъл да съзнава себе си и, тъй да се каже, могъл да обладава себе си.
Да, това е прогресът на модерния дух. Природата е всичко, тази реална, чувствена, веществена природа. Вън от нея няма нищо. Нищо няма отвъд облаците, никакъв Бог и никакъв задгробен и бъдещ живот. Всичко е материя и вечна промяна и вечно кръгообръщане на материята. По-нататък няма възможност да се слезе. Триумфът на модерния дух се състои в това, че той снижи себе си до степен на животно и ограничи живота изключително в чувствеността. Естествено, Бог и човек стоят и падат наедно. Такъв е неизбежният, постоянно повтарящ се закон. Престане ли Бог да бъде Бог, престава и човекът да бъде човек. Превърне ли се Бог в материя, преобръща се и човекът в плът, животно, маймуна, изчезва и разликата между него и маймуната.
Но наистина ли ние сме стигнали дотам, та с пълна сериозност да обсъждаме въпроса, дали има съществена разлика между човека и животното? Не самият ли този факт, че ние можем да поставим този въпрос, е сам по себе си поразително доказателство за тая разлика? Тази голяма заблуда на човешкия дух не щеше да бъде възможна, ако този човешки дух не бе тъй високо поставен и тъй свободен в своя мислителен живот, за да може да слезе и до такава една ниска нелепост.
И действително, дарвинизъмът не издържа критика. Най-главният недостатък на тази теория се състои в това, че за нея няма твърда фактическа опорна точка, че тази хипотеза е лишена от поддръжка в необходимите факти на опита и в исторически известните данни. Сами дарвинистите, поне по-безпристрастните от тях, съзнават, че „разликата между най-висшата маймуна и най-нисшия дивак е голяма“, че „свързващото звено между човека и маймуната и досега не е открито“, че „няма нито една маймуна, която бихме могли дори да сравним с човека, и няма нито едно племе диваци, които бихме могли да считаме, че стоят на едно равнище с маймуните“, че „тази празнина в органическата верига не може да бъде заместена с никакви угаснали или живеещи видове“. А без това цялата история за произхода на човека, изобразявана от Дарвин, колкото и да е остроумна, все пак се оказва съвършено измислена от начало до край. Благодарение на всестранната критика, убежденията на Дарвин в последните дни на живота му претърпели някои изменения. Сам Дарвин си признава, че той „твърде много прибързал в изводите, силно ги е преувеличил и дал твърде голямо значение на действието на естествения подбор“.
Бог сътворява земята
Дарвинизмът казва, че човек е произлязъл от маймуна. Но от коя маймуна е произлязъл, това не се посочва. Предполаганите от Дарвиновата теория родоначалници на човешкия род от животинското царство съществуват изключително в съчиненията на дарвинистите, но никъде в природата, в земните пластове не са намерени. Да признаят за непосредствен прадед на хората някоя от сега съществуващите породи маймуни, не се решават и самите дарвинисти, предвид на голямата разлика между човека и маймуната. Достатъчно е, например, да обърнем внимание на разликата между обема на мозъка у маймуните и човека. Според изследванията на Фохте, средната величина на мозъка у мъжката горила – най-голямата и най-развита порода маймуни – едва достига до 500 кубически сантиметра (у женската той е по-малък); у породата шимпанзе и орангутан е още по-малък обемът на мозъка; а средната величина на мозъка у най-нисшата човешка раса, която има най-малък мозък в сравнение с другите човешки раси, – именно у австралийските негри, излиза на 1628 куб. сантиметра. Обемът на мозъка у новородено дете е два пъти по-голям от мозъка на голяма възрастна горила. Ако вземем под внимание разликата на мозъчния обем у различните човешки раси, то тази разлика не ще ни изненада със своята грамадност. Американският физиолог Дейвис намерил, че средният обем на мозъка у европейците се равнява на 1845 куб. сантиметра; средният обем на мозъка у австралийците на 1638 куб. сантиметра. Разликата тук значи е само на 207 куб. сантиметра, тогава когато разликата между обема на мозъка у горилата и австралиеца е на 1128 куб. сантиметра. Последователите на Дарвин и досега, при всичките им издирвания, не са успели да открият в органическата природа брънки, които да посредничат при прехода от животни към човек. „Между човеците и маймуните – казва Ренке, – няма лествица от стъпала, и негърът не е никак пò животно от европееца. Зеещата между човека и маймуната голяма яма не може да се попълни и според днешното състояние на науката“. Според немския геолог Пфаф, най-старите от намерените досега следи от човека в геологичните пластове на земята представят неговата организация на същата степен развитие, на каквато тя сега се намира. От многобройната маса намерени досега човешки черепи не са намерени такива, които да указват на особена раса, която е стояла на прехода от маймуна към човек. Указват понякога на така наречените микроцефали (малоглави) човеци, че те са остатъци от една измряла човешка раса, която е стояла на пътя към по-усъвършенстваните раси; но това е все също, ако някой вземе да доказва, че в минали времена е съществувала цяла раса джуджета, понеже и сега има джуджета. Това са само аномалии, които никак не доказват Дарвиновата хипотеза. Ясно е, че това учение само тогава ще бъде научно доказано, когато се намерят подобни преходни форми. Но сега, когато земята, тъй основно изследвана, отказа да даде какви що-годе следи от нещо подобно, надеждата да се намери един среден член между маймуната и човека е спаднала на нула. Вирхов, безспорно най-велик в тази област, казва: „Твърдо стоейки върху почвата на факта, ние трябва положително да признаем, че между човека и маймуната съществува рязка черта на разделение. Нямаме никакво право да учим и провъзгласяваме като научно откритие, че човек произлиза от маймуната или от някакво друго животно. Това можем да представяме само като хипотеза. За произхода на човека от животно фактически няма никакви останки, които все пак трябваше да съществуват, ако действително са живели. Търсеният прачовек именно го няма налице“. И сам Хекел, най-горещият привърженик на Дарвин в Германия, казва, че роднинството на човека с маймуната не е нищо друго, освен една недоказана хипотеза.
Хипотезата на Дарвин за произхода на човека от маймуната се основава на друга по-обща негова хипотеза за произхода на видовете чрез трансформация, преобразуването, прераждането. Според тази хипотеза, от една или няколко основни форми, от първобитната клетка се развива, с течение на времето, цялото богато разнообразие на органическото творение. Това, което ние наричаме видове и ни се показва като разнообразие във видовете, това са просто стъпалата на постепенното развитие и изменение. Различните степени са се образували чрез различието на външните условия на битието, чрез постепенните преходи и наследствеността по измененията. Ако те се виждат на нас постоянни и устойчиви, това зависи единствено от малкото време, с което ние разполагаме за наблюдение. Самò по себе си всичко, и днес още, се намира в постоянно движение. Много форми са измрели, притиснати от други по-добре организирани, по-силни в борбата за съществуване. Така, целият свят на органическия живот образува една голяма свързана линия на прогресирващи постепенно, саморазвиващи се образования. Всичко е сродно помежду си, дори и най-разнородното наглед, тъй също и човекът с всичко друго. Той има произход еднакъв с най-нискостоящите животински форми, различни са само роднинските степени. В най-близко сродство човекът се намира с близкостоящите до него животни – маймуните. Наистина, най-близките роднини, на които той дължи преди всичко своето съществуване, са изчезнали. Те може да са загинали заедно със земята, на която са обитавали и която, наверно, е потънала в морето; те, може би, и се намират още някъде, без да се знае.
Това е хипотезата на Дарвин. Тя стои по-долу от всяка критика. Здрав разум не може да я приеме. Всички „съществуващи организми се развили от една форма“. Добре, но откъде се е взела най-първата органическа форма? „Световни сили чрез една точно пресметната, строго планомерна, непрекъсната и безкрайно целесъобразна дейност произвели от първоначалната органическа форма висши и по-висши форми на живот – от най-малките растения до човека включително“. Но това не е ли доказателство за един творчески план, предварително съставен за целесъобразното развитие на организмите? Не тук ли именно ни се налага да признаем действието на един мъдър творчески гений, който от няколко само началà прави хиляди най-сложни приложения, най-велики изобретения? Химията не е в състояние да създаде нито животно, нито човешки зародиш, който в семето играе такава чудна роля; но със своите безуспешни опити да постигне този резултат химията доказва едно, че тук се иска велик ум, без който никакви опити не могат да се предприемат. Е, можем ли да допуснем, че там, дето опитът за произвеждане живи същества и в това число човека, се е оказал в най-висока степен сполучлив, работата се е свършила без ум, без разумна сила, която отнапред знаела какво трябва да се направи, за да излезе опитът сполучлив? Ако творението представя една постоянна прогресираща по стъпала серия на постоянно развиващи се форми, то как се достига изобщо до развитието? Може ли простият случай, може ли простото различие на външни условия в съществуването да предизвика развитие? Как се започва, как се постига движението на напред? Може ли да съществува напредък без цел? Възможно ли е да има цел без предварително да има мисъл за тази цел, без най-напред да съществува целта в мисълта? „Последното е първото“ – казва Аристотел. Целесъобразните действия и неща непременно трябва да имат и целеполагащ разум. И ако дори развитие би било възможно без такъв разум, то как е възможно, изобщо, по-възвишеното да произхожда от по-ниското? Ако, при това, органическият живот на животното стои по-високо отколкото животът на растението, чувството – по-високо от безчувствеността и т. н. – то, как е възможно по-възвишеното да произхожда от по-долното, ако, следователно, по-възвишеното не е първото? Известно е старото логическо положение, че следствието не може да съдържа повече отколкото съдържа в себе си причината. И безспорно е това положение. То намира тук пълно приложение. Как е възможно човек да произхожда от животното, ако животното не носи предварително в себе си човека, тоест не е именно животно? Никога съзнание не може да произлезе от безсъзнателното, никога светът на нравственото и духовното не може да произлезе от простата материя. Казват, че за човека било по-достолепно да се мисли, че той е едно развито животно, отколкото да се мисли, че е изпаднал Адам. Да, но действителността какво говори! Действителността говори, че човеци могат да слизат до степен на животно, могат да се оскотят; никога обаче, животни не могат се възвисят до човека и ако дори живеят в човешко общество. Те могат да бъдат дресирани така, че да имат човешки обноски, както едно време бяха дресирали една маймуна в една европейска столица и бяха я направили предмет на един вид култ, защото тя беше се научила да си служи със салфетка и да пуши цигари. Но ако цялата човечност се състои в това само, то без съмнение, не една маймуна само може да стане човек.
Бог сътворява звездите
Дарвиновата хипотеза учи, че всички видове растения и животни постепенно се образували един от друг, и всички са произлезли от един първичен вид. А битиеписателят Моисей говори, че растенията и животните са създадени от Бога „по свой род“, тоест създадена е не една растителна или животинска форма, а много растения и много животни. Наблюдението всеки ден потвърждава библейския разказ. Доколкото се простират нашите знания, видовете са постоянно едни и същи. Никой още не е наблюдавал никога, че един съвършено нов основен вид да е произлязъл от друг по-стар. Възразява се, че това е невъзможно, защото за това били нужни хиляди години. Но тогава трябваше да се намерят поне в старите земни пластове преходни форми. От такива преходни форми обаче никъде не е открито. В Египет 4000-годишните мумии на фараоновите мишки и диви нубийски котки са съвършено такива, каквито са и днес тия животни. Камилите и дромадерите по развалините на Ниневия са тъкмо като тия, които живеят и до ден-днешен. Лястовицата вие гнездото си, пчелата гради медната пита, паякът плете своята мрежа съвсем така, както и преди 3000 години. Овцата е блеела във времето на Херодот също тъй, както и днес. Нещо повече – в земните пластове, които според дарвинистите ще да са от много и много стотици хиляди години, се намират брестови и липови листа, които напълно приличат на днешните и в кехлибари от по-стари пластове се намират такива паяци, както ги виждаме и днес.
Чрез дарвинизма може наистина да се обясни, че някои органи на растенията и животните, които вследствие промяната на жизнените условия са станали излишни, все повече и повече са изчезвали, и че по-слабите органи чрез упражняване в борбата за съществуване са ставали по-силни и по-важни, но не и че постепенно са се образували нови органи. Според дарвинизма птиците, например, са се развили от влечугите (рептилите), като се превърнали предните членове на тези животни в крила. Но ако размисли човек по това, ще види, че то е неприемливо. За такава една промяна ще са били необходими дълги и много дълги периоди от време. През това време, обаче членовете не биха били вече пригодни за тичане, нито пък още за летене. В този дълъг период тези животни биха били съвсем безпомощни същества, които ще е трябвало без друго да загинат в борбата за съществуване. Същото би станало и с човека, ако той бе произлязъл и се развил от маймуната.
Но има друго нещо, което съвсем не ни позволява да се съгласим с Дарвин, че човек произлиза от маймуната или от друго някое животно. Това е духовно-нравствената природа на човека, която най-много го отличава от животните. Тая природа най-напред се проявява в способността на човека да говори. Нито едно животно не е надарено с тази способност. Вярно е, че много от висшите породи животни, в това число и маймуните, при опасност издават крясъци, с които предупреждават сродните на тях животни, или пък чрез различни звуци изразяват пред тях разните свои афекти. Но всичко това не е език, както мисли Дарвин, а са само възклицания. А лингвистите отдавна са доказали, че съществува голяма разлика между крясъка или възклицанието, чрез което се изказва само известно усещане, и думата, чрез която се изразява известна мисъл. Макс Мюлер изрично казва, че „езикът се започва там, дето се свършва междуметието; понеже очевидно е, че съществува голяма разлика, например, между думата „смея се“ и възклицанието „Ха!-ха!-ха!“ или между думата „страдам“ и „ах!“ или „ох!“ В анатомичните условия животното няма никакви пречки да говори. Животното би могло да се научи да говори, само ако би се превърнало в мислещо разумно същество. Човекът говори – и ние не знаем, кога той не е говорил; между това нито едно животно нито веднъж не е произнесло ни една дума. Езикът е нашият рубикон, и нито едно животно не ще дръзне да го премине. Ето нашият фактически отговор на всички онези, които разсъждават за развитието на животните, които вярват, че те поне първичните зародиши от всички човешки способности са открили в маймуните, че човек е само благородно животно, възтържествувал победител в борбата за съществуване“. Животното не говори не затова, че не може да говори, а затова, че не може да мисли и, следователно, няма какво да говори. Думата служи за израз на мисълта и се явява не по-рано от формирането на известна мисъл. В това е същественото различие на думата от членоразделния звук. Папагалът, например, може да бъде научен да произнася членоразделни звукове, което показва, че той физически има тази способност. Но папагалите в гората не говорят помежду си, не си изказват чрез думи своите усещания. Това е затова, че те нямат мисли, които са съществено предварително условие за говорене.
Библия
Освен в дара на словото, духовната природа на човека се проявява още и в интелектуалните и нравствените му способности. Нито едно животно няма такива способности. На нищо не се основава мнението на Дарвин, че у животните се забелязвали умствени способности и нравствени чувства, и че тия способности у човека се различавали само по степен, а не по род. Духовната разлика, която съществува между животните и човека, частно – между маймуната и човека, не е в степента на развитието, а в самата природа. Човек има дар на слово, развива се умствено, разсъждава, усъвършенства се духовно. Потрябвал му огън, изнамерил го; потрябвали му сечива и оръдия, открил ги. Нищо подобно не виждаме в света на най-развитите маймуни. Колкото и да мръзнат, на тях няма да дойде наум и огън да си накладят, макар да са видели това стотици пъти от хората; няма да се сетят да търсят средства за прехрана, за отбрана. Ако у животните се предполага разум, то чудно е, защо у тях не забелязваме способности към интелектуално, морално развитие, защо те нямат свой род култура, наука, най-после религия? Ако човек е произлязъл от животно, то откъде и как са се появили у него умствените способности и нравственото чувство? Отговорът е само един: човекът не е произлязъл от животно. Бог е създал човека, създал го е по Свой образ и подобие – с умствени способности и с нравствено чувство.
От казаното дотук всеки може да си представи, какво безчинство е, дето често пъти в книги, статии и сказки учението на Дарвин се представя като да е доказано от естествената наука и възприетo едва ли не от всички естествоизпитатели. Не. Дарвинизъмът отдавна е научно оборен. И ако той днес има привърженици сред някои учени-материалисти, то е сред такива, които още се надяват чрез него да обосноват и оправдаят своя атеизъм.
Днес, когато се повдига въпрос за Дарвин и за неговата еволюционна теория, винаги изпъква в мисълта на хората идеята за него като за най-голям безбожник, който „по най-несъмнен начин по пътя на опита нанесе съкрушителен удар на религията“. Той, така обикновено мълвят невежите безбожници-материалисти, чрез своите естественонаучни наблюдения и доводи доказа, че няма никакъв Бог-Творец, за какъвто ни говори религията. Всичко е възникнало от мъртвата материя по пътя на еволюцията. Дарвин, продължават те, пръв доказа научно твърденията на материализма, че не съществува никакво духовно същество – Бог, а съществува само материята, която е първична и единствена същност на света. Тя произвежда от себе си всичко съществуващо.
Това е най-разпространеното и най-популярно мнение за Дарвин и за неговата еволюционна теория, но затова пък е най-погрешното. Материалистите вписаха името на Дарвин с най-големи букви в календара на безбожническите „светии“, защото и безбожниците си имат своя религия, някаква си странна, чудновата атеистическа религия, със свои божества, с развит култ към „заслужили“ атеистически „светии“ и прочее. Аз тук нямам за цел да разглеждам стойността на Дарвиновата теория от естествено-научна гледна точка, нито да я критикувам от гледище на религията, а само искам да посоча, каква погрешна представа имат безбожниците за Дарвин и за неговата теория, когато него обявяват за безбожник и когато неговата теория сочат като най-голямо доказателство против религиозното, теистическото схващане за света. Действително, че представлява интерес да се знае: вярва ли в Бога този, чието учение е взето за идейно и бойно знаме на безбожието.
Преди всичко Дарвин никога не е мислил със своята теория да отхвърля религията и да отрича идеята за съществуване на Бога, в което той никога не се съмнявал. Със своята теория Дарвин е искал да разреши един естествено научен въпрос, именно, как са се появили толкова много разновидности в органическото царство, които той наблюдавал при своето околосветско пътуване с кораба „Бигъл“. Той искал да разреши този естествено-научен въпрос чрез действието на естествения подбор, борбата за съществуване, половия подбор и пр. Аз пак подчертавам, че тук нямам за цел научно критически да разглеждам действителността на тези фактори и дали те могат да произведат такива разновидности, че от един органически вид да се образува нов, а само искам да покажа какво е отношението на Дарвин към идеята за съществуване на Бога като основа на всяка религия.
В желанието на Дарвин да обясни появата на разновидностите и на видовете в органическото царство чрез естествени сили и закони по пътя на еволюцията няма още никаква атеистична мисъл. Дарвин твърди, че цялото многообразие от органически форми и видове се е развило от една или от няколко първични живи клетки. За религиозния човек е безразлично, как са се появили разновидностите в органическото царство, дали по пътя само на естествената причинност или чрез помощта на свърхестествени намесвания от страна на Бога. И в единия, и в другия случаи ние ще имаме еднакво достоен за Бога начин за появата на живите форми на земята. Явно е всекиму, че Бог е можел да създаде земята и да вложи в нея сили и закони, по които тя постепенно да се развива и усъвършенства. Също така и органическите форми биха могли постепенно да се развият от една първична жива клетка, която Бог е надарил с естествена способност да еволюира и от по-нисш вид да преминава в по-висш. Но когато се повдигне вече въпросът за възникване на първите живи форми (една или няколко), от които, според еволюционната теория, са се развили всички органически видове, не е безинтересно за религиозния човек да знае, дали те са рожба на слепия случай чрез простото съчетание на едни или на други физико-химически елементи, или са Божие творение. Не е безинтересно за религиозния човек дали мъртвата материя и слепият случай ще бъдат провъзгласени като единствени творци на живота върху земята и ще бъдат възкачени на престола на Всевишния. Такъв възглед може да бъде поддържан само от материалистите-безбожници, които отричат съществуването на една творческа духовна сила извън материята. Заради това, когато ние разрешаваме въпроса за религиозността на Дарвин, нас ни интересува да знаем, как гледа той на първата жива протоплазма, от която, съгласно еволюционната теория, са се развили всички живи днес същества.
Дарвин, като имал предвид абсурдността от научно гледище на твърдението, че мъртвата материя може да произведе сама от себе си жива протоплазма, говори в своята книга за произхода на видовете, че цялото многообразие от органически форми е можело да се развие от един първоекземпляр, „на който биде вдъхнат живот“. Този израз, взет от Петокнижието на Моисей, е напълно теистически. Това показва, че според Дарвин животът бил вдъхнат от Твореца само на един или няколко първични екземпляри, а те от своя страна чрез вложените им от техния Творец възможности и по силата на установените от Него закони са произвели от себе си останалите форми на органическото царство. Когато някои се подиграли на този Дарвинов изказ („на който биде вдъхнат живот”), Дарвин в Аthenaeum от 25 април 1865 година пише следното: „Порицаваха ме, че съм употребил изказ от Петокнижието за първичната форма; той е пригоден да изрази признанието, че ние също така малко знаем за произхода на живота, както и за произхода на силата и материята“[1]. В тези слова, писани от самия Дарвин в защита на неговия теистически изказ за произхода на живота върху земята, ясно личи, че изказът не е случаен и необмислен, а изобразява твърдото убеждение на Дарвин, че ние по научен път не можем да си обясним появата на живота върху земята чрез естествените сили и закони и заради това сме принудени да вярваме, че той е бил вдъхнат от Бога. В теистически смисъл са разбирали Дарвиновото твърдение за произхода на живота и неговите съвременници. Оттук е понятна и жалбата на един от най-видните отрицатели на Божието съществуване, на име Шпилер (Spiller), който говори: „За жалост, сам Дарвин мисли, че животът в първата клетка е вдъхнат от Създателя“. Дарвин още по-ясно и дори с религиозен ентусиазъм е изразил този си възглед в края на прочутото си съчинение „Произходът на видовете“, което завършва със следните слова: „Има нещо величествено в този възглед за живота, според който, той (животът ск. м.) с всички свои различни сили първоначално е бил създаден от Твореца от малко форми или, може би, само от една“[2].
Явно е, значи, че Дарвин никога не е отричал съществуването на Бога, а напротив, неговата теория Го предполага и изисква. Не е от голямо значение за Бога – дали Той е създал една протоплазма, като ѝ дал способност да се развива в множество видове поотделно като установени органически форми. Фактът на Божието съществуване е неоспорим и в единия, и в другия случай. Поради това обяснимо е защо Дарвин „се смутил твърде много, когато узнал, че католическото духовенство го обвинява в безбожие“. „Аз не виждам причини – много справедливо отбелязва той в съчинението си „Произходът на видовете, – поради които възгледите, изложени в тази книга, биха могли да оскърбят нечии религиозни чувства“[3].
Своята несъмнена увереност в съществуването на Бога Дарвин е изказал и във второто си капитално съчинение „Произходът на човека и половият подбор“, което се счита от невежите безбожници за „атеистически Коран“. В трета глава („Сравнение между душевните способности у човека и у нисшите животни“) на това си съчинение Дарвин, като засяга въпроса, „дали още от самото начало човекът е бил надарен с облагородяващата вяра във всемогъщия Бог“, казва: „На великия въпрос: съществува ли изобщо Творец и Ръководител на вселената – е отговорено утвърдително от най-великите умове досега”[4].
Не са от по-малка значимост за религиозността на Дарвин и доказателствата, които намираме в неговите писма. Така той пише през 1873 година: „Аз искам да кажа, че невъзможността да си представим, че тази величествена и прелестна вселена, заедно с нас, съзнателните същества, е произлязла само благодарение на слепия случай, за мене се явява главното доказателство в полза на Божието съществуване”[5].
Тези слова на Дарвин могат да бъдат признати като изповед на неговата вяра. Той изповядва пред целия свят, че за него, като човек на науката, е безсмислие да се твърди, че цялата величествена и прелестна вселена е възникнала по действието на слепия случай. Как може редът и хармонията, които царуват в този свят, да са рожба на слепия случай? Как е възможно смислено да се твърди, че разумното, целесъобразното и планомерно устройство на света се е появило вследствие на слепия случай? Да се твърди такова нещо, значи да се откажем от всяка здрава логика. Предвид на всичко това Дарвин говори: „Премъдрото и целесъобразно устройство на вселената, нейната прелест и хармоничност, най-вече наличността на нас, разумните и самосъзнателни същества, всичко това за мен е най-голямо доказателство, че съществува едно разумно, премъдро и всемогъщо същество – Бог, Който е виновник на всичко това”.
Шест години по-късно (1879) Дарвин още по-категорично изповядва своята несъмнена увереност в съществуването на Бога. Той пише: „В най-острите колебания аз никога не съм бил атеист в този смисъл, че да съм отричал съществуването на Бога“[6]
Религиозността си Дарвин не е изказвал само в своите съчинения и писма, но я е изразявал и в практическия си живот. Така, например, знае се, че той е давал известна сума годишно на християнската мисия, която работела сред диваците в Огнена земя[7], и че защитил горещо същата мисия от клеветите и нападките на някои туристи[8].
Към казаното по въпроса за религиозността на Дарвин не ще бъде безинтересно да припомня някои факти за последните минути на Дарвин, поместени в Gleaner: „Дарвин лежи подпрян с възглавници. Погледът му често се отправя към отворения прозорец, през който влизат слънчевите лъчи. В полумрака на угасващия ден пейзажът, който се вижда през прозореца, изглежда покрит с пурпурен воал. Умиращият се опитва да чете… Библията. Леди Хоп, позната по своята проповедническа дейност, в тази минута бе при него. „Аз му загатнах, разправя тя, за мненията на известни личности по историята за създаване на света и за малкото значение, което те отдават на първите глави на Библията. Една сянка премина по лицето му, погледът му стана страдалчески и той почна нервно да чупи пръстите си“.
– Аз бях млад тогава, отговори той (говореше за книгата си, „Произходът на видовете“). Моите идеи не бяха зрели, аз обичах да правя догадки, да питам постоянно „защо“, да създавам нови теории и, за голямо мое учудване, моите идеи се разпространиха тъй бързо, както пожара в една степ. Хората направиха от нея цяла религия![9]
Дарвин лежи на смъртно легло. Той с всичкия си ентусиазъм, който още бе му останал, чете Книгата на книгите – Библията, и оплаква гибелните резултати от своята хипотеза, плод на младежко увлечение. Той съжалява, че неговата книга „Произходът на видовете“ не е правилно оценена само като едно научно предположение, което съвсем няма за цел да отрече съществуването на Бога[10]. Той скърби още и затова, защото хората не виждат в неговата теория само едно мнение за научно обяснение на произхода на видовете, а я превърнаха в нова безбожническа религия. Заради това той молеше Леди Хоп (която той знаеше като добра познавачка на Библията) да повика при него всички прислужници и съседи, за да им чете словото Божие и да им покаже, колко неправилно постъпват тези, които в негово име и в името на неговата теория отхвърлят Библията и отричат съществуването на Бога.
От всичко това ние се убеждаваме колко неверни са твърденията на материалистите-безбожници по въпроса за Дарвин и неговата теория във връзка с религията. Материалистите, когато говорят за Дарвин, винаги го сочат като учен човек, който никога не е вярвал в Бога. Особено, когато заговорят за неговата теория за произхода на видовете по пътя на еволюцията, никога не се замислят върху нейната научна стойност, в която не се съмняват, и винаги ѝ приписват едно такова значение, каквото сам Дарвин никога не ѝ е придавал. Те я въздигат в степен на абсолютна естествено-научна истина, когато Дарвин я смята само за една теория с изключително спекулативен характер. Те я тълкуват винаги в атеистически смисъл и я поставят в основата на материалистическия светоглед, когато Дарвин никога не е бил безбожник и никога със своята теория не е мислил да отрича съществуването на Бога.
След всичко това ние се убеждаваме, колко погрешно схващане имат безбожниците за Дарвин, когато го обявяват за атеист и когато в своите нападки против религията се основават предимно на неговата теория. С това те явно преиначават фактите, отричат една истина, която не е изгодна за техните демагогски цели, и проповядват открита лъжа. Те всеки великан в областта на науката и изкуството обявяват за безбожник. Дори и към самата наука прикачват термина „безбожническа“ и винаги се прикриват зад нея, когато искат да отричат религията. Те постоянно мълвят безсмислените слова: „Науката е доказала, че Бог не съществува“.
Колко би било смешно, когато чуеш някой сериозно да поддържа тези слова, ако въпросът не беше толкова важен. Науката (точната, експерименталната наука, която винаги подразбират безбожниците, когато изричат горните слова), никога и никъде не се е занимавала с въпроса за съществуването на Бога. Тя не е поставяла Бога за обект на своите изследвания, нито може да Го постави. Експерименталната наука си поставя за цел да обясни причинно и закономерно промените в този свят. Бог, понеже не спада към този свят, никога не е бил, нито може да бъде предмет на научно изследване. Заради това истинската наука винаги е протестирала и ще протестира, когато ѝ приписват неща, които никога не е твърдяла. Тя винаги ще въстава срещу тези, които спекулират с нейното име за ненаучни, дори противонаучни цели. На такива несмислени люде тя заявява категорично: Аз никога не съм доказвала, че Бог не съществува, нито някога, колкото и да напредна, ще мога да докажа това! Също и учените, с чиито имена твърде често си служат безбожниците в своята борба против религията, изказват своя протест срещу тази злоупотреба с техните имена. Така и Дарвин, когото безбожниците обявяват за свой „светия“, за свой най-голям привърженик, с искрено възмущение заявява на такива свои почитатели: „Аз никога не съм отричал съществуването на Бога!“
*Публикувано в Духовна култура, 1938, кн. 3, с. 65-69. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. Цитирано по Dr. Frans Hettinger, Apologie des Christentums, I Bd, S. 207, Freiburg, 1914.
[2]. Charles Darwin, Entstehung der Arten, S. 659 (aus Reclams Univ. – Bibl.).
[3]. Цитирано по професор протоиерей И. Буткевич, Историческiй очеркъ развитiя апологетическаго или основнаго богословiя, с. 388, Харьковъ, 1899.
[4]. Вж. Dr. H. Engel, Die Grössten Geister über die hochsten Fragen, c. 37, 4. Aufl; Срв. Чарлз Дарвин, Произходът на човека и половият подбор, с. 122, II издание П. Балева, Видин, 1927. И тук дължа да подчертая, че не съм съгласен по принцип с прокараните в тази глава от съчинението на Дарвин мисли за произхода на религиозното чувство и за всеобщност на религията. Но малкото място не позволява да се впускам в подробен разбор на тези Дарвинови възгледи. Пък и тук ни интересува конкретно въпросът: Вярва ли в съществуването на Бога Дарвин, или, с други думи, религиозен ли е той. На този въпрос в цитираните думи ние намираме великолепно изразен утвърдителен отговор.
[5]. Leben und Briefe von Ch. Darwin zit. in Philos. Jahrb. VII (1894) 356 ff. Цит. по Dr. Frans Hettinger, Apologie des Christentums, I Bd, S. 207.
[6]. Leben und Briefe von Ch. Darwin zit. in Philos. Jahrb. VII (1894) 356 ff. Цит. по Dr. Frans Hettinger, Apologie des Christentums, I Bd, S. 207-208.
[7]. Гл. сп. “Beweis des Glaubens”, Bd. 30, S. 419, 1894.
[8]. Dr. H. Engel, Die Grössten Geister über die hochsten Fragen, c. 39., 4. Aufl, Konstanz (Buch und Kinstverlag Corl Hirsch).
[9]. Прев. от фр. М. Михов, сп. Нова ера”, год. III, кн. 7 и 8, с. 29-30, С., 1929.
[10]. Дарвин не само на смъртното си легло, но и винаги по-рано е гледал на своята теория само като на предположение, като на опит по научен начин да се обясни произхода на видовете по естествен път, но не и като на теория, опитно доказана. За това той пише в съчинението си за произхода на човека и половия подбор следното: Много от съображенията, които са приведени в това съчинение, са изключително от спекулативен характер” (Abstammung des Menschen II, 339, Stuttgart, 1871.). Също така Дарвин, като повдига въпроса за половия подбор, пише: Така също съм далеч от мисълта, че влиянието на половия подбор може да се докаже научно” (Вж. „Произходът на човека и половия подбор”, с. 259, II изд. П. Балева, Видин, 1927.).
Изображения (източник Гугъл БГ):
1. Авторът, проф. д-р Иван Г. Панчовски (1913-1987). Завършва Богословския факултет при СУ през 1936 година. Когато написва тази статия (1938), е докторант в Германия (Берлин, Йена и Лайпциг).
Колкото и да е странно, има хора, които и сега в двадесетия век на трезвомислие се залавят сериозно да отричат историческото съществуване на Христа. Разбира се единственият път, по който те биха могли да се радват на мним успех в това направление, е да отхвърлят безогледно всички исторически свидетелства за живота на Спасителя. Точно тъй и постъпват. Според тях „евангелските разкази били мит за божествен спасител. По-късно тоя мит бил приет за история.“ Относно пък външните – нехристиянски данни за Христа, които намираме в Талмуда[1], в съчинението „Иудейска археология“ на Иосиф Флавий[2], в Летописите (Аналите) на Тацит[3], във „Vita Claudii“ (Животът на Клавдия) на Светоний[4], в 96-тото писмо на Плиний Младши до император Траян и Траяновия отговор (писмо 97-мо), в „Истинско слово”[5] на Целз, – обикновено изказват съмнение в тяхната автентичност.
Тъй че каквото и доказателство да им приведе човек, било от християнските, било от нехристиянските писмени паметници в потвърждение на истината, че Христос е историческа личност, те нагло се провикват: „Това не е вярно, това е измислица, това е фалшификация!“
Любопитно е да отбележим тук, че тия противници на християнството, които така безцеремонно се отнасят към историята и не вярват на нейните показания за Христа, искат в същото време ние да вярваме в онова, което те говорят против Христа и да го считаме за чиста монета! Но щом те си позволяват да отхвърлят толкова свидетели за историческото съществуване на Спасителя, тогава, следвайки техния метод на отрицание, преспокойно можем да им заявим, че ние пък не вярваме на техните твърдения и ги отхвърляме като несъстоятелни. Защото, ако е възможно според тях да се поддържа дори за онези историци, които са живели най-близо до времето на Христа, че те били ни съобщавали неверни неща и не знаели дали Христос е съществувал, тогава ние с още по-голямо право можем да кажем на тия днешни отрицатели, че те пък абсолютно нищо не могат да знаят по тоя въпрос, тъй като живеят 20 столетия по-късно от оная епоха. А безспорно е, че съвременниците знаят по-добре събитията, отколкото онези хора, които живеят десетки векове след тях. А много важно е обстоятелството, че нито от юдейска, нито от езическа страна, въпреки всичката острота на борбата между тях и първохристиянството, никога и никъде не е оспорван фактът за живота и дейността на Иисуса Христа.Тук ние няма да доказваме автентичността на свидетелствата на християнските и нехристиянските писмени документи за историчността на Иисуса Христа. А ще се обърнем към здравия човешки разум и ще се опитаме с негова помощ да преценим хипотезата за превръщането на един мит в история.
И тъй: противниците на християнството твърдят, че „евангелските разкази били мит за божествен спасител, който мит по-късно бил приет за история“.
Нека допуснем за момент, че това наистина е било така.
Несъмнено е, че тези евангелски разкази са били съставени от известни лица. Тия лица са ги съчинили не за себе си, а за своите съвременници. Съвременниците са ги прочели. Ако тия разкази са им повествували за съвременно на тях лице, на име Иисус Христос, те са могли много лесно да преценят за какво се касае в тях: за история или фантазия, тъй както и ние сега лесно можем да преценим съдържанието на една книга, която засяга събития из съвременния ни живот. Те са могли критично да проверят дали това лице Христос е историческо или легендарно. Защото, ако в онова време е било възможно да има автори като евангелистите, които са написали книга като Евангелието, то непременно ще да е имало и много други умни хора, които са живели при същите условия, при които евангелистите са живели, и които умни хора ще са били критични люде. И, ако е вярно, че Иисус Христос е митическо лице — както твърдят сегашните отрицатели, — тогава това нещо са могли да установят и да знаят най-добре първите читатели на Евангелието. И съобразно с установеното те са определили и своето отношение към Евангелските разкази. Щом Христос е бил мит, Евангелието е имало за тях значението само на една интересна повест, която е могла да им достави по-голяма или по-малка естетическа наслада и нищо повече. С други думи, тая книга е могла да заеме съответно място в редицата на обикновените човешки литературни произведения. И това схващане за нея е било всеобщо и се е предавало от поколение на поколение.
Дотук работата върви нормално и логично.
Но според противниците на християнството, по-късно бил настъпил един момент в живота на хората, когато се случило нещо неестествено, а именно: митът за Христа бил приет за история,тоест лъжата станала истина.
Обаче тази предполагаема метаморфоза поражда у нас множество въпроси и недоумения, които я правят невъзможна.
В оня момент, когато митът е бил приет за история, дали хората са знаели, че разказите за Христа са мит, или не са знаели? Ако са знаели, че са мит, те нямаше да ги приемат за история, защото никой човек няма да иска, нито пък може съзнателно и преднамерено да се самозаблуждава. Ако ли пък не са знаели, пита се: как са забравили, че е мит? Как се е случило това масово забравяне на истината за Христа? Да не би човечеството да е преживяло някакво поголовно обезпаметяване? Но, ако е имало подобно нещо, тогава туй човечество е щяло да забрави и цялата предхристиянска култура, а след това посвоему ще я разбира и тълкува, т. е. ще я изопачи. Обаче, доколкото ни е известно, противниците на християнството не упрекват човечеството, че е изопачило или неправилно изтълкувало диалозите на Платон, трагедиите на Еврипид, Софокъл и Есхил, комедиите на Аристофан и пр. Напротив, днешното културно човечество се гордее със своето дълбоко познаване и правилно разбиране на древната гръцко-римска духовна култура във всичките ѝ разклонения. Тогава пита се: как човечеството се е заблудило само по отношение на Христа? Как е заболяло от частична амнезия? Какви особени причини са породили това патологично явление? Интересно е да се знае, какво е заставило човеците да обявят една обикновена повест (нали нашите противници считат Евангелието легендарна книга!) за свещена книга и несъществуващото лице, за което тя говори, — не само за съществуващо, но — и за Бог? Това е просто необяснимо! Нашето недоумение относно тая метаморфоза нараства още повече, като вземе предвид, че тя е станала не някога в праисторически времена, в далечни тъмни векове, когато, да речем, хората са били невежи, наивни и глупави, та все още би могло да се допусне 1 % вероятност. Туй чудо става през първите векове от нашата ера, т. е. в историческо време, през господството на гръко-римската империя, пред лицето на велики поети, мислители, историци и философи… Това обстоятелство вече напълно разрушава хипотезата за преминаването на мита в история.След туй: как е станало това приемане на мита за история: всички ли човеци изведнъж са го приели или отделни лица са го представили за история? Но как е възможно хората да приемат, че несъществуващият съществува, особено като се знае, че тия, които са изповядвали името на Христа през първите три века, не са били похвалявани или награждавани за тая изповед, а най-жестоко са били гонени, мъчени и убивани за нея?
Да допуснем, че първите разпространители на тази, да я наречем в духа на нашите противници, легенда, са успели да заблудят хората, че Христос съществува, че Той е Бог, че помага на онези, които Му се молят. Те са ги послушали и са започнали да Го призовават на помощ. Ще им помогне ли Той? – Няма да им помогне, понеже – според нашите противници – Той не съществува! В такъв случай какво ще правят хората? – Те ще се разочароват, ще изгубят вяра в Него и ще престанат да Го призовават, тъй както един гладен пътник, който хлопа на една празна къща, за която предполага, че е обитаема, ще похлопа, ще похлопа, ще почака известно време, па ще отмине, понеже никой не ще отговори на неговия зов. Следователно, абсолютно невъзможно е митът да бъде приет за история и лъжата за истина, т. е. никой няма да вярва, че Христос е историческа личност и че е Бог.
Обаче безспорно е, а това признават открито и противниците на християнството, че милиони християни вярват и твърдо изповядват, че Иисус Христос е историческа личност, че е живял на земята като Богочовек и Спасител на света. Но понеже ние видяхме, че психологически и фактически е невъзможно да се приеме един мит за Христа за история, тогава трябва да признаем, че Христос действително е живял на тази земя и поради това именно християните вярват в Неговото историческо съществуване. Но християните Го считат не само за историческо лице, живяло в дадена епоха, подобно на други исторически лица: народни герои, поети, царе и вождове, и след това като тях умряло, но изповядват, че Той е и Бог и че и сега живее и се откликва на техните молитви, а на мнозина праведници и лично се е явявал и явява. Ако Христос не съществува и следователно не отговаря на нашия вик, който отправяме към Него, тогава не би бил възможен този постоянен жив стремеж у християните към Него. Хората не отиват за вода при сух кладенец, а само там, гдето струи постоянно чиста и приятна за пиене вода. Ако Христос не праща Своята благодатна помощ на ония, които искрено Го търсят, ако те не чувстват живо Неговата реалност, ние с нищо друго не можем да си обясним тая постоянна жажда за Христа, това неизразимо ликуване, което изпълва чистите християнски души при споменаване на Неговото пресвето Име, и тази готовност у истинските християни да страдат заради Него.
Следователно Христос е историческа личност, Която е живяла преди 2000 години, живее и сега, ще живее и во веки!
Ако човек вземе предвид победния марш на християнството през вековете, въпреки най-ожесточените преследвания, на които светът е подлагал неговите последователи, ще разбере колко наивно е да се мисли, че тази християнска стихия, която все по-нашироко се разлива по земното кълбо, може да има в основата си нулата, т. е. несъществуващия Христос, и ще си обясни защо именитият немски философ Шелинг си е позволил да каже: „Да се отрича действителността на Христа, това е историческо безумие“!
2. Син на Иосиф ли е Иисус Христос?
Някои си позволяват да подхвърлят във връзка с личността на Иисус Христос кощунствената мисъл: че Иисус Христос бил син на Иосиф. Дълг на апологета е, въз основа на Евангелския текст, да разобличи тази неокачествима лъжа.
За живота на Иисуса Христа черпим сведения от Евангелията. В тях има текстове, които недвусмислено отстраняват за плътско бащинство на Иосиф по отношение на Иисус Христос.
Когато ангел Гавриил – според разказа на св. евангелист Лука – известява на св. Дева Мария, че ето тя ще зачене и ще роди син и ще Го нарече Иисус, тя, изпадайки в голямо недоумение, пита: „Как ще бъде това, когато аз мъж не познавам?“ — Този въпрос на чистата Девица, която била дала обет за девственост, красноречиво свидетелства, че в зачеването на Христа мъж не участва. Затова именно Ангелът, който намира туй нейно питане за напълно уместно, ѝ пояснява: „Дух Свети ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени; затова Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божи“ (Лука 1:31, 34, 35). В този разговор ние имаме ясно указание от страна на Майката и на ангел Гавриила по въпроса, който ни занимава.
Св. Евангелист Матей ни съобщава друг факт. Когато праведният Иосиф узнал, че светата Дева е непразна, поискал тайно да я напусне. Защо ли? — Защото, като не знаел още загадката на тази непразност, той, разсъждавайки по човешки, е допуснал, че в случая се касае за нещо грешно в поведението на Дева Мария, тъй като сам той бил непричастен в това дело. Ако беше вярно онова, което безбожници лекомислено подмятат за бащинството на Йосиф, той нямаше да иска да напусне св. Дева Мария. — Понеже и неговото смущение е било основателно, Ангел Господен му се явява и му открива „великата тайна на благочестието“, че „заченалото се в нея е от Духа Светаго“ (Мат. 1:18, 19, 20). В този текст имаме пък свидетелството на Йосиф, че Иисус Христос не е негов син, и свидетелството на Ангел Господен.Щом това е тъй, пита се: Какво е тогава отношението на Иосиф към св. Дева Мария и Иисуса Христа? – Знае се, че юдеите, според Моисеевия закон (Второз. 22:21), жестоко наказвали девица, уличена в блудство, – убивали я с камъни. Ето защо, за да не сполети такава участ и св. Дева Мария, чиято непразност нямало да остане скрита от погледа на юдеите, и която те нямало да проумеят, т. е. не щели да повярват, че е от Духа Светаго, Божият промисъл наредил тя да бъде сгодена (обручена) за праведния Иосиф и да минава пред народа за негова жена, а той — за неин мъж и баща на Иисуса. И действително, изобщо са мислели Иисуса за син на Иосифа. Св. евангелист Лука направо казва: „Иисус, когато начеваше служението Си, беше на около трийсет години, и беше — както мислеха (р. н.) — син Иосифов…“ (Лука 3:23). „Както мислеха!“ — Не че е бил наистина син на Иосифа, а за такъв са Го мислели! Народът в Назаретската синагога, чудейки се на учението Му, се пита: „Откъде у Него тая премъдрост и тия сили? Не е ли Той на дърводелеца син (р. н.)? Майка Му не се ли казва Мария? И братята му – Йаков и Иосия, Симон и Иуда? И сестрите Му не са ли всички между нас? Откъде прочее у Него всичко това?“ (Мат. 13:54-56). „Не е ли Този Йосифовият син (р. н. ), чийто баща и Майка познаваме? Как тогава Той казва: Слязох от небето?“ (Иоан. 6:42). „Филип намира Натанаила и му казва: Намерихме Иисуса, сина Йосифов (р. н.), от Назарет, за Когото писа Моисей в закона, и говориха пророците“ (Иоан. 1:45). И св. Дева Мария вън е говорела в духа на онова, което народът е мислел. Когато тя и праведният Йосиф намерили 12-годишния Иисус в Иерусалимския храм „да седи между учителите, да ги слуша и запитва“, казва Му: „Чедо, защо ни направи тъй? Ето баща Ти (р. н.) и аз твърде много се измъчихме да Те търсим“ (Лука 2:42 и 48).
Св. Отци намират и други причини, поради които е бил скрит от света за известно време особеният начин на Христовото рождение (от Дева). Една от тях е и тази: да не се даде на враговете Му материал за осмиване. Ако те са се надсмивали над Неговия произход от Галилея (Иоан. 7:52), ако произхождението Му от Назарет е смущавало даже невраждебно настроени лица (Иоан. 1:46), то какво ли биха говорили срещу Иисуса Христа враждебно настроените към Него книжници и фарисеи, ако знаеха за рождението Му от Назаретска Девица?[6]Иисус Христос не е син на Иосифа. Иосиф е бил само пазител и покровител на Св. Дева Мария и Богомладенеца Христа.
3. За въплъщението и личността на Иисус Христос
Светата Христова Църква изповядва, че Иисус Христос се е въплътил „от Духа Свята и Марии Деви,“ от Светия Дух и Дева Мария. Така се повествува в Светото Евангелие. Някои отнасят този евангелски разказ направо към царството на измислиците и приказките, понеже науката била доказала, че такова събитие било невъзможно; да вярваш в него, значело да се обявиш против разума и науката.
Ще разгледаме въпроса по-обстойно, като използваме мислите, изказани по него, от Цюрихския доктор на медицината Ханс Хоппелер.
И така, твърди се, че зачеването без мъж противоречало на здравия човешки разум. Защо? — Защото разумът такова нещо не познавал и не можел да го разбере. Добре! — Ами той действително ли познава и разбира другото зачеване — при участието на мъж, т. н. естествено (нормално) оплодяване? — Съвсем не! И то е една голяма тайна.
Никой не е в състояние да разбере тези безкрайно финни и нежни процеси. Ако е имало и има в природата нещо, върху което да е сложено булото на тайната, това е произходът на нов живот. Каква безгранична повърхностност е необходима, за да вярва и твърди някой, че е разбрал това чудо! Защото чудо, безподобно чудо е, щом от едвам видима прашинка може да се развие човек. Да си представим една такава прашинка — оплодена женска яйцеклетка. Наглед тя е най-простото нещо: дребничко топченце слуз, обвито в нежна кожица, и в средата едно малко ядро. Всъщност обаче ние имаме пред себе си най-величественото художествено творение, което някога човешко око е съгледало и пред което бледнее всяко инженерно изкуство, всяка наука и техника. Може би си виждал, читателю, в някоя витрина красиво изработен модел на голям океански параход. Навярно ти си бил смаян от това извънредно финно и точно творение, в което е представена палубата с всички нейни подробности: прозорци, стълби, мачти, спасителни лодки; нищо не липсва и всичко е дадено педантично точно в миниатюр! Но ако разсечем този модел на две, вътре ще видим празно пространство, защото да се копира подробно и във вътрешността всяка стая, всяко легло, всяко машинно колело, това би било колосална и много скъпа работа. Но представи си, че един художник-майстор е изработил модел на този параход, който модел напълно съответства на парахода не само външно, но и вътрешно до най-малките подробности! И го е изработил в размери, които позволяват този модел да се скрие между две орехови черупки. Всичко е копирано с абсолютна точност: разпределението на стаите, стенните картини, бански инсталации с вани, тръби и кранове, всички машини до най-малкия вентилатор, кухни, чинии и канчета, хранителни запаси, складирани въглища, параходна библиотека с всички нейни томове, всеки от които действително може да се отвори и със силно увеличително стъкло да се чете и т. н. Нали това ще ни изуми? Но да си представим нещо друго: същият художник ни дава оферта, че той може да направи този модел в големината на една главичка на топлийка, или сто пъти по-малък. Ние непременно ще му се изсмеем в лицето и ще кажем, че това е абсолютно невъзможно! И все пак има Един Майстор, Който наистина е направил такъв модел, не по-голям от една стотна от главичката на карфица. Разбира се, този модел не е на параход, а на човек! Женските и мъжките зародишни клетки са такива модели. Не по-големи от прашинка, но те съдържат целия човешки организъм с множеството негови органи и милиони клетки. Всяка нищожна прашинка. Може да ни се възрази, че това не е така, че едвам след дълго и сложно развитие се появяват и разграничават различните органи. Да, вярно е че зародишната клетка не представлява стотици хиляди пъти умалено човече, подобно на споменатия параходен модел, и че не се съдържат в нея нито кости и мускули, нито кожа и коса. И все пак те са там в зародишна форма. Ако дъщерята има същите очи, каквито притежава бащата, това трябва да е било заложено в съответната зародишна клетка. Ако бащата има дълги мършави крака и синът има такива, туй е станало, не защото синът по-късно е гледал баща си, но тази форма на долните му крайници е била сложена по някакъв начин в съответната зародишна клетка. Една майка има палци, твърде странно извити назад. Синът още не е на две години, и откриват, че и у неговите палци има такава особеност. Как е възможно това? — Из женската яйцеклетка, от която се е развило детето, между другото е преминало и това качество на майката, което после се наблюдава в порасналото момче. Един баща има чудно мека, гъста коса и поетичен дар; синът също ги има; кой друг е предал наследството, ако не онази семенна клетка, чрез която е бил произведен синът? Как е могло другояче да стане това, ако не посредством същата зародишна клетка? Но ако един такъв зародиш съдържа предразположението за цвета на очите, за дължината на краката, за формата на ставите на палците, за вида на косата, за духовната дарба, тогава ние можем да извадим сигурното заключение, че всеки орган, всяка клетка и всяко качество са приготвени в зародишната клетка. И това е именно чудното и непонятното. Това е, което поражда у нас безбройни въпроси без отговор. Как влизат тези качества и предразположения в зародишната клетка? Как стигна — да речем — точното копие на носа в зародишната жлеза и как оттук премина в зародишната клетка, като се знае, че между носа и зародишната жлеза не съществува пряка нервна връзка? Откъде знае зародишната жлеза, че имаме кестеняви очи и дава на всички зародишни клетки предразположението за такива очи? — Госпожа Петрова обича цветята: нейната Лиляна е наследила тази обич. Как е дошла тая особеност в зародишната клетка? Как ли ще трябва да си представим любовта към цветята в едно яйчице? Как ли ще да изглежда музикалната дарба в един сперматозоид? Четириъгълна или кръгла, жълта или виолетова? Как трябва да бъде построена една мъжка зародишна жлеза, щото характерното на нейния притежател, което обикновено не се представлява като нещо уловимо, да се моделира в произведената от нея семенна нишка? Една госпожа има прекрасен глас — сопрано. Обаче нейният яйчник изглежда е „забравил“ да предаде това качество на яйцеклетката, щом синът на тази певица притежава чувствително дрезгав глас и няма следа от музикален слух. Но ето у дъщерята на този син изведнъж се проявява гласа на бабата. Следователно в зародишната клетка на певицата не е имало предразположение, но се е съдържало предразположение към предразположение! А обяснението? — Няма обяснение! Всичко това можем да установим, обаче не можем да го проумеем! Онова дете е наследило устата на майката, гласа на бащата. Кой е решавал този въпрос, когато двете зародишни клетки са се съединявали и следователно налице са били две форми на уста и два гласа: коя уста и кой глас да се предаде и кои да пропаднат? Защо единият път зародишната клетка е почти точен отпечатък на бащата, а друг път на майката, а трети път е смес от по петдесет процента? Кой решава въпроса за разпределението на качествата? Ние бихме могли да поставим още много въпроси, но ще се задоволим само с един: Преувеличихме ли, когато заявихме, че оплодяването и размножаването е голяма загадка за нас и поради това е съвсем недостъпно за нашия разум, за нашето разбиране? Вярно ли е, че върху тези процеси лежи булото на тайната, на неизследимото?И ето Св. Писание ни разказва, че зачатието на Иисуса е станало не по обикновения начин, като онова действие, което обикновено принадлежи на мъжката зародишна клетка, се приписва на една тайнствена сила. Как реагират срещу това нашите модерни „просветители“? — Те се смеят на този разказ като на нещо невъзможно, немислимо. Но както видяхме, тези господа не разбират нищо от процеса на оплодяването и от законите, които действат при него, и въпреки туй искат да решат смело, кое е възможно и кое невъзможно. Такова поведение е високомерно и ненаучно. Но какво ще кажете, вие „непогрешими“ авторитети, за опитите на учените да доведат до развитие яйцеклетки от известни животински видове чрез химическо или физическо дразнене от различно естество при пълно изолиране на мъжкото семе? Какво ще кажете за тези опити, когато се знае, че те дадоха вече известни, дори неочаквани, резултати? Не би ли трябвало такива опити да ни направят скромни и да ни поучат, че все още не познаваме всички възможности, които Творецът е вложил в този свят? Не искам да кажа, че трябва да се отречем от всяка критика на разкази и предания. Но когато една книга от ранга на Библията ни повествува нещо необикновено, нашата критика би трябвало да бъде поне предпазлива. И разказът за зачеването чрез Духа Светаго устоява срещу всяка безпристрастна критика.
Сега ще илюстрираме нашите размишления със следния разговор между атеист и доктор:
Атеистът: Аз не разбирам, как Вие като лекар можете да вярвате в девственото раждане! Как можете да вярвате, че Христос се е родил само от майката, без участие на мъж!
Докторът: Действително ли не разбирате? Аз пък Ви казвам, че тъкмо моята професия и моите медицински познания улесняват и подкрепят много тази моя вяра!
Атеистът: Това е твърде любопитно! Мога ли да Ви помоля за по-конкретно пояснение?
Докторът: Разбира се! На драго сърце ще Ви разясня моята мисъл. От години вече размишлявам върху проблема за човешкото размножаване, и колкото се старая да проникна по-дълбоко в него, толкова по-тайнствено и по-чуждо ми изглежда всичко. Разбира се, Библията говори за един твърде чуден начин на Иисусовия произход, но аз си казвам: колкото и своеобразен да ми се вижда, той в края на краищата не е много по-чуден от така наречения нормален начин на размножението. По-рано последният ми изглеждаше – както на мнозина неспециалисти — съвсем прост и самопонятен, а девственото раждане напротив — твърде чудновато. Но от изучаване на медицината вече зная, че и при обикновеното зачатие не може да става дума за самопонятност, че напротив тук се касае за един процес, който стои далеч над нашето обикновено мислене и е недостъпен за нашето разбиране. И по този начин за мене пропастта между обикновеното зачатие и зачатието на Иисуса стана много по-малка.
Атеистът: Разбира се, аз никога не съм разглеждал въпроса от това становище.
Докторът: Тъкмо поради тази причина спирам Вашето внимание върху туй. Но ще изтъкна пред Вас и друга една мисъл. Може би Вие сте смятали, както мнозина, че развитието на едно яйце, т. е. на една женска зародишна клетка, никога не би могло да се извърши, без да бъде оплодена чрез мъжка зародишна клетка. И все пак на всеки естественик са познати у известни растения и животни онези особени случаи, когато едно яйце стига до пълно развитие без оплодяване, поради което при тези явления се говори за партеногенезис, т. е. за девствено зачатие. И при някои от тези живи твари половото и безполовото зачатие се сменяват едно с друго. Туй наблюдаваме у красивите чехълчета и преди всичко у пчелите. Затова, ако някой ни разказваше например че Младенецът Иисус е дошъл на облак от небето или че е изскочил из пламъка на един свещен жертвен огън, тогава несъмнено такива разкази щяха да бъдат взети повече като приказки и сметнати за по-чудесни, отколкото разказът на Писанието за партеногенезиса, т. е. за един процес, който все пак е познат в царството на природата и се извършва макар и не на стъпалото на човека. Разбира се, далеч съм от мисълта да поставям рождението на Иисуса на една линия с онези процеси в животински свят; ние знаем, че „Силата на Всевишния“ е осенила Мария и е произвела това чудо. Обаче трябва да обърнем внимание на обстоятелството, че въплътяването на Бога не е станало чрез едно произволно, от въздуха взето чудо, но че то се опира на законите на творението чрез един процес, който финно е приготвен в природата. — Позволете ми сега пък аз да Ви задам един въпрос! Вие приемате ли хипотезата за самозараждането на живота?Атеистът: Как да не я приемам? Че нали науката я е доказала!
Докторът: Макар че науката не я е доказала, но да приемем, че е така, както Вие твърдите! Значи, според Вас, първата жива клетка се е зародила из мъртвата материя? — Добре! Вие заявихте, че не можете да разберете как мога да вярвам, че Христос се е родил само от майката без участието на мъж. Кажете ми тогава, как Вашият претенциозен разум разбира появата на първия живот без участието на само на бащата, но и на майката? Нали преди първия живот не е имало никакъв живот? Следователно, ако е вярно, че Вие разбирате по-голямото чудо (появата на живот без участие на всякакви родители), Вие трябва непременно да разбирате, и то много по-добре, и по-малкото чудо (произход на живот без участието само на мъжката половина). При това положение не съществува абсолютно никакво разумно оправдание за Вашето неверие в безсеменното рождение на Христа от Дева Мария.
Атеистът: Вие, г-н докторе, сте безпощаден към мене с Вашите доводи. Признавам, че сега възможността за рождението на Иисуса из неопетненото лоно на една девица не ми изглежда вече напълно изключена, както в началото на нашия разговор. Но все пак остава фактът, че в цялата човешка история не е познато такова събитие. Следователно, все още изглежда твърде невероятно, че изведнъж при един единствен човек е направено такова голямо изключение, и аз искам да чуя, какво Ви дава повод да вярвате в него?
Докторът: Това е много просто! Иисус Христос се прояви през времето на Своя земен живот и насетне като една извънредна личност, тъй че съвсем не ме изненадва известието, че и Неговият начин на произход е бил извънреден.
Атеистът: Че Иисус принадлежи към великите хора, това едва ли някой ще оспори. Обаче имало е и други бележити личности, но никой не е роден от девица. Би било интересно да зная какво в Христа е било изключителното?
Докторът: Как можете да поставяте сериозно този въпрос? — Представете си следното: В една малка провинция на Римската империя живял близо преди 2000 години един мъж на име Иисус, Който се проявил по крайно особен начин. Израсъл като помощник на дърводелец, на тридесет години Той започнал да говори тук и там на публични места към народа, лекувал болни, които донасяли при Него, събирал около Себе Си привърженици, на които преподавал Своето учение, и след тригодишна дейност бил умъртвен като бунтовник. След това Неговите, в начало твърде смутени, приятели съобщават, че Той възкръснал и се възнесъл на небето, и навсякъде благовествуват Неговото учение и чудната история на възкресението, за да привличат вярващи, макар държавната власт с всички сили да пречела на тяхната проповед, да ги хвърляла в тъмници и не малцина от тях да погубила. А днес? — Цивилизованите народи на Европа и Америка се именуват по името на Този Особен Мъж, броят годините на своята ера от Неговото рождение, всяка зима празнуват с най-голямо въодушевление Неговия рожден ден, изграждат Му безброй скъпи храмове с високи кубета, за да слушат там за Неговия живот и Неговото учение, съчиняват и Му пеят възторжени песни, печатат и разпространяват книгата за Неговия живот и дела в милиони екземпляри, всяка година жертват грамадни суми и живота на стотици мисионери, за да разпространяват Неговото учение в далечни страни и пишат за Него и Неговото дело годишно хиляди томове книги. Най-прекрасното и най-възвишеното, което от 2000 години насам изкуството създава, служи за Негова прослава. Но нещо повече: милиони човеци направляват и днес своя живот според Неговите предписания, почитат Го като свой Господ, молят Му се като на Свой Бог, дават пари, здраве и живот заради Него, и гледат спокойно смъртта в очите, вярвайки в Него. Поколение след поколение отминава, велики мъже идват и залязват, обаче Той, Най-великият, остава, и Нему се кланят най-великите. Почти две хилядолетия изминаха, откак Той живя, обаче още не се е явил никой, който би могъл да се доближи до Него, да не говорим, че би могъл да Го превъзхожда. Неговите най-големи врагове трябва да признаят: Той няма равен на Себе Си! Неговият живот, както и безпримерното влияние на Неговото учение са единствени. Напразно хората ще търсят паралел.И сега аз питам: не е ли логично и разумно да вярвам, че Този, Чийто живот е получил такъв единствен завършек, е имал и изключително начало? Не е ли разумно да вярвам, че Той, Чието гигантско, и днес още живо, дело е просто непонятно за човешкия разум, е и по Своето рождение загадка за естественото мислене? Ако Неговият живот и Неговото влияние върху историята на народите и на отделния човек трябва да се нарече чудно, защо не би трябвало да бъде чуден и начинът на Неговото влизане в света? Ако едното чудо е възможно, което ние всеки ден имаме пред очите си, защо да не е възможно и другото, което ни се разказва от достоверна страна? Един неучен занаятчия става за хилядолетия двигателна сила на историята. Това е факт. Ако нашият естествен разум, ще не ще, трябва да капитулира пред този факт, какво друго може да бъде, ако не високомерие от негова страна, когато той на всяка цена се противи да капитулира и пред факта на Неговото извънредно рождение? Щом в единия случай той трябва да признае своето безсилие защо да не признае и в другия? Наистина разумът е велик дар Божи и ни е даден, за да го употребяваме. Обаче има неща, които надхвърлят неговата сила и за чието възприемане е необходим друг орган. Можем ли ние например да възприемем богато населената с живот водна капка под микроскопа, когато поставим на него не окото, а ухото? Не, защото само окото може да ни предаде светлинните лъчи. Така и в духовния свят има неща, за които разумът не е подходящият, „адекватният“ орган. Той не е подходящ и за девственото рождение на Иисуса. Наистина той може да схване, че едно тайнствено рождение се намира напълно в съгласие с всичко останало, което ние знаем за живота и делата на Иисуса, но той не може да го разбере. Плътският човек не възприема онова, що е от Божия Дух. Обаче на детски смирената вяра е дадено да проникне в чудната тайна: „Бог се яви във плът.“
Атеистът: Значи, Вие считате Христа за Син Божи, дошъл от небето?
Докторът: Да, „Дух Свети ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени: затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божи“, — така гласи благовестието на ангела към Дева Мария. И ако от една страна — както казах — естественият разум трябва да стои назад там, гдето се касае да схване тази неизследима тайна, то от друга страна той пак идва по особен начин в помощ на маловереца. С други думи: нашият разум не може никога да ни разкрие как е станало зачатието на Христа в утробата на Девицата. Но че Христос е Божи Син, това разумът може да схване. Колко често на улицата ние веднага познаваме едно дете, че то принадлежи към това или онова семейство, понеже чертите на лицето му и неговото държание ни напомнят за неговите родители. Ние влизаме в едно семейство, в което едни деца са от първия починал вече баща, други от втория, жив мъж. Колко лесно е тогава да установим въз основа на сходството, кои деца са на първия, кои на втория баща. И ние питаме сега: Не дава ли и характерът на Иисуса ясно свидетелство за това, от какъв произход е Той? Не показват ли Неговите прояви и Неговият живот навсякъде белези и следи, които ясно сочат, че Той е излязъл и дошъл от Бога? (Иоан. 8:42) Неговата велика неизследимо дълбока и топла любов към всички човеци без разлика на чин; Неговата кротост спрямо каещите се грешници; Неговата строгост спрямо самоправедните; Неговата власт над сърцата на човеците; Неговите могъщи слова, пълни със сила и величие; Неговата неподкупна праведност; Неговото геройство при понасяне на страданието, и преди всичко Неговият свят, безгрешен живот – не са ли това качества, които сочат божествен произход? Влиянието на Неговия живот върху далечните векове не е ли свидетелство за туй, че Иисус трябва да стои над времето и произхожда от вечността? И когато Той прощава на грешници и възкресява мъртви, тогава ние узнаваме с непогрешима сигурност чертите на Неговия небесен Отец, Който има властта да прощава грехове и Който е Господарят над живота и смъртта! Наистина както и да разглеждаме този чуден Иисус от Назарет, ние всякога имаме впечатлението на римския стотник, който е стоял под кръста и е засвидетелствал: „Наистина Тоя Човек е бил Син Божи!“ (Марк. 15:39)Разговорът завърши… Ясно е, че науката съвсем не ни пречи да вярваме в онова, което Божието Слово ни повествува за зачатието на Христа и за Неговата личност.
Чрез нашите „духовни очи“, ако те са отворени, ще можем все повече да надникваме в дълбините на онази велика спасителна тайна, на онова чудо на чудесата, изразено накъсо от Апостола така: „Бог се яви в плът!“ (1 Тим. 3:16).
4. Не е ли недостойно за великия Бог да се въплъти на малката, нищожна земя?[7]
Някои разсъждават така: „Звездите, които нощем наблюдаваме по небесния свод, поради голямата си далечина от нас, изглеждат като малки искри. Всъщност те – по свидетелството на астрономите – са слънца, десетки пъти по-големи от нашето Слънце, и имат планети, които стотици пъти са по-големи от нашата Земя, която е нищожна прашинка от Вселената. Нима на тази прашинка ще дойде да обитава в човешка плът великият, всемогъщият, неизмеримият Бог? Не е ли недостойно това за Бога?“ – И се съблазняват по отношение на проповядваната от Христовата Църква истина.
Действително Светата Църква изповядва, че Бог се е явил в плът (1 Тим. 3:16) тук – на нашата Земя (Иоан. 1:14).
Интересно би било да ни кажат тези, които считат, че било недостойно за Бога да обитава в човешка плът на малката, нищожна Земя, колко голяма — според тях — трябваше да бъде Земята, колко квадратни километра повърхност трябваше да има тя, за да бъде подходяща за Бога да се въплъти Той на нея?…
Пред безкрайния Бог и най-големите небесни тела са нищожни. Пред Него всичко е малко! И, ако Той дойде при нас, дойде не затова, че Земята е някакво си грамадно тяло, не затова, че земната красота Го е пленила, или че за Него е било особено удоволствие да стане човек, но само поради нашата греховност и безпомощност, следователно: Той дойде „да подири и спаси погиналото“ (Мат. 18:11). Когато една високопоставена личност посещава някой болен бедняк в сламената му колиба, тя върши туй не защото мръсното жилище ѝ харесва, но защото иска да помогне на нещастника: тя го посещава от състрадание и милост към него. Богомъдрите учители на Църквата изповядват, че тъкмо чрез въплъщението Си Бог се е прославил много повече отколкото чрез творението на света. Въплъщението е по-величаво, още по-достойно за Бога, пò за учудване дело от творението.
Щом за Бога — както казва Писанието — „хиляда години са като един ден, и един ден — като хиляда години“ (2 Петр. 3:8), т. е.: щом за Бога няма значение времето, то няма значение за Него и пространството, пространствената величина. Мировите системи пред Бога са като песъчинки, и песъчинката — като мирова система. Бог е при всяко нещо тъй, като че всяко нещо — и най-дребното — е единственото, което Той е сътворил, което пази и за което се грижи, както беднякът пази и пасе своята единствена овца.
Бог се разкрива велик и мъдър не само в големите небесни тела и звездни системи, но и в най-малките неща, както виждаме това тук на нашата Земя. Някои водни капки съдържат, както ни показва микроскопът, хиляди малки животинки. Една единствена инфузория, която не можем да видим с просто око, при известни условия може да даде за четири дена едно потомство от 340 билиона. Като се има предвид, че числото един билион е толкова голямо, че един човек би трябвало да го брои около 20,000 години, можем да си представим, какво значи 340 билиона!…
Великият астроном Сечи казва: „Ние се намираме между две неизмеримости — неизмеримостта на великото, която телескопът ни разкрива, и една друга неизмеримост на малкото, която микроскопът ни разбулва, и както не можем да преброим звездите на една мъглявина, така също не можем да изчислим и атомите на една клетка“…
Неизмеримото богатство на най-различните форми на материята, доколкото те са изследвани, ще да са образувани от съединението на прости елементи, които на брой са вече над деветдесет. Чрез спектралния анализ са установили, че всички небесни тела се състоят главно от същите елементи, от които е съставена нашата Земя, и от малкото кремъче на нашия поток чак до последните звездни системи всичко е построено и подредено по един премъдър план от един всемъдър и всемогъщ Дух.Следователно, цялото творение, както звездният мир, така и най-малко червейче и бръмбарче на Земята произхождат от един и същ Бог и са достойни за Него, и Той всичко удостоява с любов.
Велик е материалният свят. Но още по-велик е органическият свят. Една тревица стои несравнено по-горе от едно гигантско по маса небесно тяло.
А що да кажем за човешката душа? — Тя — по оценката на Спасителя — струва повече от целия свят. „Каква полза за човека — казва Господ Иисус Христос, — ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?“ (Мат. 16:26).
Именитият френски математик, физик и философ Блез Паскал пише, че човекът е най-слабата тръстика („un roseau lе pius faible“) на природата, „но това е мислеща тръстика“ (“un roseau pensant“). Не е нужно да се въоръжи цялата Вселена, за да го унищожи. Достатъчно е едно подухване, една капка вода. Ала и в този случай, когато Вселената го убива, човек ще бъде по-велик от нея, понеже той знае, че умира, а Вселената не знае, че го унищожава“.
Тогава недостойно ли е за Великия Бог от любов да се въплъти на Земята, да извърши чудото на Изкуплението? И самото това чудо не е ли дело, спрямо което всички видими светове са нищо?!…
5. Къде е бил Иисус Христос от 12 до 30-годишната Си възраст?
В светото Евангелие пряко не се говори за този период от живота на Спасителя. Затова и естествено се налага въпросът: къде е бил Иисус Христос от 12 до 30-годишната Си възраст? — Обаче най-често поставят този въпрос не толкова от интерес непременно да се узнае, къде е бил Иисус Христос през тези години от Своя земен живот, колкото — от желанието на всяка цена Той да бъде представен като обикновен човек, в когото нямало нищо свръхестествено и божествено. Затуй и обикновено отговарят: „През това време Христос е бил в Индия, където изучавал будистките свещени книги. Необикновеното в Неговия тригодишен обществен живот може да се обясни естествено като резултат на продължителна школовка под ръководство на будистки монаси“.
И така: Къде е бил Иисус Христос от 12 до 30-годишната Си възраст? Бил ли е Той в Индия?
Както вече споменахме, в светото Евангелие не се говори пряко за тоя период от живота на Иисуса Христа. Но това е напълно естествено и е в хармония с великото смирение, в което Божият Син се яви на земята. Един писател по този повод казва: „Забележете, че най-добрите младежи са тези, за които не се говори много сред обществото. Скромността е украшение на юношата. Не е добре, когато млади хора се навират в очите на другите и ги предизвикват да говорят за тях много. Младежът запазва своята добродетел само в тихата долина на смирението.“
Все пак в св. Евангелие, което е меродавното за живота на Спасителя, има места, които излъчват достатъчно светлина по интересуващия ни въпрос и опровергават напълно хипотезата за пребиваването на Христа в Индия.
Св. евангелист Лука, разказвайки за отиването на дванадесетгодишния Иисус в Иерусалим по случай празника Пасха, за туй: как Иосиф и св. Дева Мария на връщане Го изгубили, как след тридневно тревожно търсене Го намерили в храма между иудейските учители, отбелязва: „Той тръгна с тях и дойде в Назарет; и им се покоряваше“ (2:51).Като имаме предвид, какво безпокойство и какви вълнения са изживели св. Богородица и праведният Иосиф, докато намерят Иисуса в храма, макар да са знаели, че Той не е в чужда страна, а е в Своето отечество, в свещения град Иерусалим, изключено е да се допусне, че те биха се съгласили да Му разрешат да отиде в далечна, непозната страна, при чужди хора, та дори и да предположим, че Той би пожелал да предприеме такова пътешествие.
Значи, те за нищо на света нямало да Му позволят подобно странствуване. И Той действително не е ходил никъде извън Палестина, защото това би било против волята на Майка Му и Йосифа. А светият евангелист изрично казва за отношението Му към тях: „И им се покоряваше“.
Следователно Иисус Христос е останал да живее в Назарет. Там Той е преуспявал в мъдрост и възраст и в любов пред Бога и човеците (Лук. 2:52).
Същият евангелист Лука, като говори по-късно за учителската дейност на Спасителя в Галилея, съобщава следното: „И дойде в Назарет, дето бе възпитан, и по обичая Си влезе един съботен ден в синагогата и стана да чете“ (4:16).
Значи Иисус Христос е живял в Назарет, там е бил възпитан; там редовно е посещавал синагогата и това посещение е станало Негов навик, Негов обичай, който като червена нишка е пронизвал целия Му живот от юношеството до зрялата възраст. Затова именно и светият евангелист изрично отбелязва: „И по обичая Си влезе един съботен ден в синагогата.“
Но с какво ли се е занимавал Богочовекът в Назарет до началото на Своята обществена дейност?
Отговор на този въпрос намираме в Евангелието на св. Марк, гл. 6, ст. 3. Там четем: „Не е ли Той дърводелецът, Марииният Син?“
Значи Спасителят на човечеството в Своя частен живот от 12 до 30-годишната Си възраст е бил обикновен занаятчия, дърводелец. Така Го знаят Неговите съграждани, тъй се е наложил Той на тяхното съзнание.
Но да изучиш добре един занаят и да се утвърдиш в него като майстор (народът пита за Иисуса Христа: „Не е ли Той дърводелецът?“, което показва, че е дърводелец с име), за това е необходима практика, потребни са години. И като вземем под внимание естеството на занаята дърводелство, в никой случай не може да се допусне, че Иисус Христос още преди Своята дванадесетгодишна възраст е бил вече дърводелец с име. Напротив, с пълно право може да се предположи, че тъкмо тогава Той е започнал да се учи на това изкуство при Йосиф, който бил именно дърводелец, и е продължил да упражнява тая професия до 30-годишната Си възраст.Ако беше вярно твърдението, че Спасителят през въпросния период от Своя живот е прекарал в Индия, тогава Той нямаше да бъде никакъв дърводелец — не би имал възможност да изучи тоя занаят. Но щом е дърводелец, и то дърводелецът, тогава Той е бил в Назарет — в работилницата на Иосиф, а не в Индия. — Да се предполага, че Иисус е изучил дърводелството в Индия, това ще рече да се компрометира самата хипотеза относно пребиваването на Иисус в Индия, защото тя Го праща там да учи тайнствените будистки науки, а не дърводелство. Но да допуснем, че Иисус е изучил дърводелския занаят до 12-годишната Си възраст и след това е заминал в далечна Индия. Ала в такъв случай психологически е неправдоподобно, че Той и след 20-годишно прекратяване на занаята все още може да минава в очите на Своите съграждани като дърводелец. Съвременниците Му обаче Го наричат „дърводелецът“, защото знаят, че Той идва на проповед от Назаретската работилница на Иосиф, а не из будистките манастири.
Каквито отстъпки и да правим на тази хипотеза, както и да се нагаждаме към нея, ние, изхождайки от евангелския текст, се натъкваме само на абсурди и несъобразности, които ясно говорят за нейната несъстоятелност.
В евангелието на св. Иоан Богослов намираме следното място: „И чудеха се юдеите, казвайки: как Тоя знае книга, когато не се е учил?“ (7:15).
Този евангелски текст е особено важен за нашия случай.
Няма съмнение, че по въпроса дали един човек се е учил или не, компетентни са неговите съвременници и съграждани, които лично го познават, които знаят целия му живот, а не поколенията, които живеят деветнадесет века след него. Така е и в случая с Иисус Христос. Юдеите, Неговите съграждани, знаят дали Той е получил някакво образование или не, а не днешните противници на християнството. И тези Христови съвременници се чудят и питат: „Как Тоя знае книга, когато не се е учил?“. Ясно е, че Спасителят, според свидетелството на съвременниците Си, не се е учил, както са се учили юдейските равини и учители.
Ако беше вярно твърдението, че Христос е бил в Индия и там е получил голямо образование, тогава юдеите нямаше в недоумение да се питат: „Откъде у Него това? Каква е тая мъдрост, която Му е дадена, че се вършат такива чудеса чрез ръцете Му?“ (Марк 6:2), а направо щяха да си кажат: „Да, вярно е, че Той върши чудни дела и говори мъдри слова, но ние знаем откъде е у Него това. Нали цели 20 години се учи в Индия! Оттам са у Него тези неща.“
Нищо подобно не говорят юдеите. Напротив, казват, че Той не се е учил и не могат да разберат, как един човек може да знае книга, без да се е учил. Обаче ученият фарисеин, началник юдейски, Никодим разбира тази тайна и открито я казва пред Самаго Иисуса Христа: „Рави, знаем, че си учител, дошъл от Бога“ (Иоан. 3:2). Значи: не от Индия и будистките манастири, а – от Бога!
Освен това и голямото принципно различие, което съществува между християнството и будизма, е едно доказателство против хипотезата за пребиваването на Христа в Индия[8].
Будизмът в своята първоначална форма не проповядва никакъв Бог. Едва по-късно учениците на Буда, под напора на естествения копнеж на човешката природа по свръхестественото, създадоха от самия Буда свой Бог.
А християнството е преди всичко проповед за живия – личен Бог и учение за Него.
Будизмът признава много Буди, а християнството – само един Христос.
За будизма не съществува човешката душа като субстанция, а за християнството тя не само съществува, но е по-ценна от богатствата на целия свят.
Будизмът в своето историческо развитие е до известна степен аристократичен -ориентирал се е към висшите класи, преситени и отегчени от живота, а християнството е предимно демократично – насочило се е към работниците, към отрудените и обременените в живота.
Според Буда, самият живот на човека, копнежът и стремежът му към живота е извор на злото и страданието в света.
Според християнството, злото е резултат от стълкновението на свободната човешка воля и Божествената заповед.
Лечебното средство на будизма срещу злото е безпределното равнодушие към всичко в света – нирвана.
Християнството се бори против злото, като се стреми да прероди злата човешка воля чрез възпитание и Божествената благодат, да изкорени егоизма и да възпламени в човешкото сърце любов към Бога и човека.
Християнското изкупление от злото е достъпно за всички, защото за всички се отнасят думите на Христа: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя“ (Мат. 11:28).
Но, за да се удостои човек с будисткото изкупление от злото, трябва да напусне своето семейство, своята работа, да тръгне по света като просяк и да умъртвява всички свои желания.
Будизмът само забранява омразата към човека, а християнството заповядва любов към ближния, дори към враговете.
Будизмът е религия на пасивността и леността, а християнството е религия на активното, динамично и културно развитие на човечеството.
Идеалът на християнството е вечният живот на човека, а идеалът на будизма – прекратяването на всякакъв живот.
При тези основни различия между християнската религиозна система и будистката, не може и дума да става, че Христос е живял в Индия и оттам е донесъл Своето учение.
Но ето най-после и личното показание на Спасителя за Неговото учение. В отговор на юдеите, които недоумявали относно Неговото знание, Той казва: „Учението Ми не е Мое, а на Оногова, Който Ме е пратил“ (Иоан. 7:16). С други думи: Той не е придобил това знание по пътя на обикновените учители, които се учат в разни школи при опитни наставници. Неговото учение е от Бога Отца, Който Го е пратил на земята, за да научи човеците на истината. Това е смисълът на приведените Христови думи.
Нека не се забравя и обстоятелството, че Иисус Христос още 12-годишен, когато св. Дева Мария и праведния Йосиф Го намериха „да седи между учителите, да ги слуша и запитва“ (Лука 2:6), е бил изпълнен с мъдрост и знание. Казва се: „всички, които Го слушаха, чудеха се на разума и отговорите Му“ (Лука 2:47 – р. н.).
И така: разгледаните евангелски места, които говорят, че Иисус Христос дошъл в Назарет, че там бил възпитан, там се занимавал с дърводелство, че не се е учил на човешка книжна мъдрост, че учението Му е от Бога Отца, както и подчертаната коренна разлика между будизма и християнството, разбиват без остатък легендата за пребиваването на Христа в Индия.
____________________________________________________________ *Из “Наръчник на апологета” от Борис Маринов и Александър Величков, кн. 1, ГДА, т. 4, С., 1955.
Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. Sanhedr. 107 в; 43 а.
[2]. 18, 3, 3; 20, 9, 1; 18, 5, 2.
[3]. Кн. XV, 44.
[4]. 25.
[5]. Sermo verus Λογοζ αληνηζ Вж. Origenes, Contra Celsum.
[6]. Дiак. С. Борзецовскiй, Объясненiие догматиков восьми гласов. Изд. 2-ое Москва 1879, стр. 98.
[7]. Използвани са материали из книгата „Waffen gegen Feinde der Wahrheit”, Klagenfurt 1907.
[8]. В съпоставките между „будизма“ и „християнството” използваме мисли и от: N. Soderblom, Die Religionen de Erde 2. Aufl., Tubingen 1919, S. 50 u. ff.
Първо изображение: единия от авторите, Борис Маринов (1895-1980). Източник Гугъл БГ.
Всички останали изображения са свързани с Господ Иисус Христос. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.
Трябва да влезете, за да коментирате.