”Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно” (Матей 5:3)

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Възлюблени,

Нашият Спасител, Който най-добре знае тайните на небето и на земята, ни разкрива кои хора са блажени и как се постига това блаженство. Той ни поучава с най-прости и нагледни думи в Своята проповед на планината, как можем да се избавим от преследващата ни власт на греха, чийто плен ни прави нещастни, и как можем да постигнем жадуваното блаженство.

Цялото Христово учение за блаженството на християнина се съдържа в девет точки: блажени бедните духом, блажени плачещите, блажени кротките, блажени гладните и жадните за правда, блажени милостивите, блажени чистите по сърце, блажени миротворците, блажени изгонените заради правда, блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене.

Нека с Божията помощ разгледаме всяко едно от тези блаженства поотделно, за да видим как в ежедневния си живот трябва да крачим към поставената пред нас висока цел – спасението на душата и постигането на вечно блаженство.

Днес ще се спрем на първото блаженство: ”Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно”.

Кои са бедни духом?

Според единодушното тълкувание на св. отци бедни духом са смирените.

Защо Иисус Христос не е казал направо ”блажени смирените”, а ”блажени бедните духом”? – Защото изразът ”бедните духом” повече казва, отколкото изразът ”смирените”.

”Бедният – тълкува митрополит Филарет Московски, – няма нищо, а всичко очаква от другите и като милостиня си изпросва необходимото за живота: храна, дрехи, жилище”. Така е и с бедните духом. Те си спомнят, че нямат вече райско жилище, от което са изгонени заради греховете си; че нямат вече райската дреха на светостта, от която са се лишили заради грехопадението, че нямат райската храна от дървото на живота, за което са станали недостойни. И, като си спомнят това, те се виждат в плачевното си състояние – без добродетели, без духовни богатства, застрашени да умрат от вечната греховна смърт! И като съзнават това, те като последни бедняци смирено прибягват към богатия Бог и си изпросват за духовно жилище – църквата Христова, за духовна дреха – благодатта на Христа, защото които в Христа се кръщават, в Христа се обличат (Галатяни 3:27), за духовна храна – всяко слово, излизащо от Божиите уста. И Бог, Който е богат на милост, приема такива смирени люде и им дава и храна, и дреха, и жилище, като ги настанява в царството небесно! Само онзи, който се съзнава беден духом, може смирено да проси и да получава духовни блага от Бога. ”Смирената молитва и молещото се смирение съставят нищетата на духа” – казва Филарет Московски.

Смирението е основа на християнския добродетелен живот

Иисус Христос е поставил бедността на духа, тоест смирението, в началото на Своите блаженства, защото от смирението започва духовният живот, обогатяването с благодат и истинската добродетелност. Човекът е изгубил рая и трябва да се издигне пак до него. Ако той тръгне по пътя на гордостта, загубен е, защото пак ще падне, подхлъзнат от гордостта, както първия път чрез гордост отпадна от райското блаженство. Иска ли сигурно да се издигне до рая, трябва да тръгне по видимо нанадолния път на смирението! Този път на доброволно себеунижение и на постоянно смиряване ще го доведе до царството небесно! Св. Иоан Златоуст нарича смирението основа, на която може да се изгради без опасност всичко друго – добро и спасително. ”Ако тази основа липсва, макар някой в своя живот да се възвиси до небето, всичко това лесно ще се разруши и ще има лош край”.

Защо дървото, колкото по-високо расте, толкова по-дълбоко пуска своите корени в земята? За да не падне! Като се издига, то се смирява, и, смирявайки се, безопасно се извисява. Така трябва да постъпва и християнинът. Ако той расте в добродетели, ако има преимущества пред другите: било благодатни, било умствени, било физически, трябва непременно да се смирява. Иначе ще ги загуби. Без дълбоките корени на смирението никой не се е запазил от падение. Колкото по-висока сграда иска да издигне човек, толкова по-дълбоки основи трябва да постави. Тъй и колкото по-високо до Бога иска да се издигне някой, толкова повече трябва да се смирява.

”Смирението е солта на добродетелите. Както солта дава приятен вкус на храната, тъй и смирението придава съвършенство на добродетелите. Без сол храната бързо се разваля; без смирение добродетелта лесно се поврежда чрез гордост, тщеславие, нетърпеливост и погива” (Филарет Московски).

Без други добродетели само с искрено смирение човек може да се спаси. Но без смирение, с каквито и други добродетели да се кичи човек, не може да постигне спасение на душата и вечно блаженство. Митарят от Евангелието нямаше други добродетели. Той беше само смирен. Това смирение му отвори очите да види себе си, да познае своята духовна нищета, да съзре всичката си слабост, греховност, окаяност и да извика от дълбочината на душата си: ”Боже, бъди милостив към мене грешника!” (Лука 18:3). Това смирение спаси митаря.

А фарисеят имаше добродетели: той беше набожен, ходеше в църква, не беше грабител, неправедник, прелюбодей, постеше, даваше милостиня, но… нямаше смирение. Той се гордееше със своите качества. И понеже добродетелите му не бяха посолени със солта на смирението, бързо се развалиха и като негодни, бяха отхвърлени от Бога. Виждате ли как само смирението е достатъчно, за да спаси човека, а добродетелите без смирение не дават вход в царството небесно?!

Разбира се, не са без значение и другите добродетели. Но те добиват стойност само, ако пред тях се постави смирението. Иначе, сами по себе си те са нули, докато смирението e самò по себе си единица. Нареждай колкото щеш нули в живота си! Няма ли пред тях единица, те са без значение! Но ако ти поставиш пред нулата единица, изведнъж се получава числото десет. Ако пред две нули поставиш единица, получава се числото сто. Ако пред три нули поставиш единица, получава се числото хиляда и така нататък, и така нататък.

Вие се досещате какво цели да изтъкне това сравнение. Ако някой пости и се гордее с това, той е поставил една нула в живота си. Постът сам по себе си няма да го спаси, щом го възгордява. Но ако човек покрие поста си със смирение, постът му със смирението дава числото десет – един капитал, който се запазва в царството небесно. Ако такъв човек прибави към поста си още и молитва, и милостиня, и пред всичко това постави смирението, тогава капиталът му става от сто на хиляда и се трупа в неговата небесна съкровищница. И неговият Отец, Който вижда в скришно, ще му въздаде наяве според обещанието на Спасителя (Матей 6:4).

Наградата Бог дава не заради труда, с който човек може и да се хвали, не и заради добродетелите, защото те могат да възгордеят сърцето, а заради смирението, както е казано в Писанието: ”Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат” (1 Петр. 5:5).

Смирението обогатява

Естествено е смиреният да получава, а гордият да си отива празен. Бедният духом чувства своята нищета, съзнава, че няма нищо добро и поради това проси от Бога като последен бедняк. Той ще получи, според обещанието на Спасителя: ”Който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори” (Матей 7:8).

Но който се гордее, че има, си въобразява, че е богат и че от нищо не се нуждае, без да знае, че е ”злочест и клет, сиромах, сляп и гол” (Откровение 3:17), как той ще получи? А такива са горделивите. Не че те са богати! И те са бедни като всички други люде, изпъдени от рая. Но те имат гордост, която ги заслепява и кара да си мислят, че са богати и че затова няма защо да се унижават да просят. Те са богати с невежество и заслепение и затова не чувстват духовната си нищета.

За такива люде Филарет Московски казва: ”Един извършил няколко добри дела и си мисли, че вече се е обогатил с добродетели. Другиго похвалили и той си въобразява, че е постигнал вече съвършенство. Някой пък съумял само да скрие своите пороци, и ето го – не се нуждае вече от добродетели. Друг, привикнал да задоволява само потребностите на плътта си, почти не познава потребностите на духа и с изобилието на земните свои блага си затуля недостатъка от небесни блага… и, ако домът му е пълен, облеклото красиво и тялото наситено, той е много доволен. И, както гледа богатият на бедните, тъй и той гледа на ония хора, които му говорят за духовния глад, за духовната голота, за нашето бедствено земно изгнаничество… Да чуем каква съдба е определил Бог за такива, които си въобразяват, че са богати…: ”гладни изпълни с блага, а богати отпрати без нищо” (Лука 1:53). Та и как може да бъде иначе! Който мисли, че е богат, не чувства нужда; който не чувства нужда, не проси; който не проси, не получава, според думите на апостола: ”Нямате, защото не просите” (Иаков 4:2)… Онзи, който не проси от Бога благодат, не е способен и да я приеме, понеже сърцето му е заключено”.

Ето защо Иисус Христос е казал: ”Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно”. Те, най-ниско стоящите в очите на хората, получават най-високото благо, защото просят.

В що се състои смирението?

Св. Антоний Велики отговаря на този въпрос така: ”Смирението се състои в това – човек да признава себе си грешен, неизвършил никакво добро пред Бога; грижливо да пази мълчание; да се смята за нищо; да не натрапва своето слово на другите; да отхвърля собствената си воля; да обуздава зрението си; да има смъртта пред очите си; да се въздържа от лъжа; да не произнася празни думи; да не противоречи на по-старите; търпеливо да търпи оскърбления и да се самопринуждава да понася трудове и скърби”.

Колко високо е това определение на смирението! Някои духовно невежествени люде унижават тази висока проява на благодатната евангелска нравственост и я наричат овчедушие, обезличаване, безхарактерност. Но всъщност думите на св. Антоний Велики показват, че то съвсем не е овчедушие, нито някаква пасивност и безсилие, а най-добродетелна и най-възвишена активност на полето на духа, върховно и същевременно скрито подвижничество! Лесно ли е да понасяш оскърбления? А това мъчно дело е възможно за смирения! Лесно ли е да не осъждаш ближните, да се поставяш по-долу от тях и затова искрено да ги цениш и обичаш? Това върши искрено смиреният. Лесно ли е да отхвърлиш своята воля, да обуздаеш зрението си, да пазиш мълчание? Но и то е осъществимо за смирения.

Подвигът на смирението е много труден и затова толкова рядък и велик! Естествено би било да очакваме, че грешните люде, имащи всички основания да не се гордеят с нищо, ще бъдат дълбоко смирени, а праведниците, които могат да посочат много свои духовни постижения, ще са склонни към себепревъзнасяне. Но в действителност е тъкмо обратното: праведниците се смятат за грешни, а грешните се смятат за праведни. Колкото и невероятно, това е лесно обяснимо. Ако праведниците биха започнали да се гордеят с праведността си, тъкмо чрез гордостта си биха загубили всяка добродетел и праведност. Те затова са праведни, защото са смирени. Смирението им отваря очите да видят какво нямат, за да го изпросят от Бога. Те съзнават, че техни са само греховете, защото само греховете се вършат без Божия помощ. Тъй те чрез съзнанието си за греховност са станали смирени, а смирението привлича над тях Божията благодат. Божията благодат пък ги издига до праведност.

Не е така с грешните. Те тъкмо затова са грешни и не могат да станат лесно праведни, защото не виждат греховете си. Гордостта ги е заслепила. Те виждат достойнствата си, без да си дават сметка, че каквото имат, от Бога са го получили. Те не виждат греховете си, защото гордостта ги учи да критикуват само чуждите недостатъци и да бъдат снизходителни към своите собствени. Ако те можеха да видят греховността си, биха се смирили. Смирението би ги довело до покаяние. Покаянието би ги очистило от греховете им и би ги направило от грешни праведни. Но те тъкмо затова са непоправимо грешни, понеже се смятат за праведни.

Всички светци са били дълбоко смирени люде. Те са се смятали за последни грешници и в туй съзнание са черпили вдъхновение за нови и нови подвизи, за да се издигат по стъпалата на съвършенството. Който е доволен от себе си, той не може да напредва в духовния живот. Съзнанието за греховност е била онази невидима пружина за Божиите угодници, която ги е движела все напред.

Неправилно смятат някои, че смирението убива желанието за духовен напредък. Тъкмо напротив – то истински окриля силите на духа и прави възможни и най-трудните подвизи. Дето има святост, тя е постигната все чрез смирение и е поддържана от смирение. Великият патриарх Авраам, бащата на вярващите, е казвал смирено: ”A3 съм земя и пепел” (Битие 18:27). Порфироносният цар Давид е изповядал: ”Aз съм червей, а не човек” (Псалом 21:7). Св. апостол Павел, който повече от всички се потрудил за разпространяване на Христовата вяра по земята, е писал за себе си: ”Aз съм най-малкият от апостолите и не съм достоен да се нарека апостол” (1 Коринтяни 15:9); той се назовал ”изверг”! Тъй смирено са постъпвали и всички светци след тях! Някои, макар и достойни за епископски сан, са бягали от него, считайки се много грешни. Други пък от епископството си се отказвали, за да могат незабелязано да слугуват на другите и да бъдат унижавани, оскърбявани, презирани като последни, чувствайки ненаситна жажда за себесмиряване!

В обителта на св. Сава Освещени имало един богобоязлив и много свет монах на име Иоан. Той слугувал на братята отначало в кухнята, после в странноприемницата, а накрай завеждал монастирското стопанство. Когато умрял свещеникът в монастира, св. Сава поискал да направи Иоан иеромонах, понеже го смятал достоен. Без да му съобщи намерението си, той го завел в Иерусалим и разказал на патриарх Илия за неговите големи добродетели, молейки накрай да го ръкоположи за презвитер. Когато Иоан узнал това, изпаднал в ужас и извикал към патриарха: ”Владико свети, аз трябва да ти открия нещо тайно насаме. Ако след това намериш, че мога да бъда ръкоположен, няма да се противя”. Патриархът го взел настрана и след краткия разговор казал на св. Сава: ”Наистина, той не може да бъде ръкоположен за презвитер”. Огорченият св. Сава не знаел какво да мисли за Иоан.

След връщането си в монастира той се уединил в една пещера на молитва и с дълбока скръб в душата си взел да се моли Богу: ”Защо, Господи, презря мене, Своя раб, и не ми откри живота на Иоана? Аз го смятах достоен за презвитер, но жестоко съм се лъгал. Мислех си, че Иоан е свят човек, избран съсъд за благодатта на Светия Дух, а той се оказа пред Твоето величие негоден”… Изведнъж, както се молел и плачел св. Сава, видял един ангел Господен, който му рекъл: ”Не осъждай делата на Иоан и не скърби за него! Защото епископ не може да бъде ръкоположен за презвитер”.

Сега на св. Сава станало ясно каква тайна е изповядал Иоан на патриарха и с трепетна радост го потърсил в килията му. Като паднал в нозете му, извикал: ”Светителю Христов, прости твоя грешен раб, който като немощен човек те осъди! Но благодаря на Бога! Той ми откри твоята тайна”! Смутил се смиреният Иоан и рекъл: ”Aз исках никой да не знае за това!… Сега трябва да призная, че аз грешният съм наистина епископ, но оставих престола си заради моите грехове и, понеже съм здрав телом, осъдих се да слугувам на братята, та техните молитви да помогнат на моята слаба душа. Защото безбройно се умножиха греховете ми”… Тъй говорел за себе си великият Божи угодник св. Иоан Мълчалник, чиято памет св. Църква празнува на 3 декември.

Такова смирение са имали всички Божии праведници и това смирение ги е издигало до святост.

Степените на смирението

Смирението има три степени. Ето как ги определя видният старец Амвросий Оптински: първата степен е тази – да се покоряваш на по-горните от тебе и да не се превъзнасяш над равните. Това е златно правило за обществения ред. На него се гради всяко семейно и обществено благополучие, както и всеки държавен строй. То е изразено в следните думи на св. апостол Павел: ”Всяка душа да се подчинява на върховните власти” (Римляни 13:1). По това правило децата трябва да се покоряват на родителите, по-малките – на по-възрастните, учениците – на учителите и прочее.

Втората степен на смирението е тази – да се покоряваш и на равните и да не се превъзнасяш над по-малките. Ако осъществявахме това смирение в живота си, какъв мир би царувал в нашите домове! Кавгите в нашите семейства произлизат обикновено от това, че всеки се смята по-умен от другите и иска да им налага своите разбирания. Ако снахите взаимно се уважаваха, ако братята и сестрите взаимно си отстъпваха, мирът, блаженството и раят биха настъпили!

Третата и най-съвършена степен на смирението е тази – да се покоряваш и на по-ниско стоящите от тебе и да се смяташ за последен между човеците. Това смирение е било осъществявано от светците, които са помнели всякога думите на Христа: ”Който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде роб” (Матей 20:27).

Известният св. Теодосий Печерски, игумен на Печерския монастир, бил още приживе обичан и тачен от всички като велик Божи угодник. Той често ходел в Киев при княз Изяслав. Веднъж по монастирска работа той замръкнал в княжеския дворец. Князът искал да го задържи да пренощува у него, но св. Теодосий настоявал да се върне в монастира. Най-сетне князът заповядал да приготвят малката каляска и да кажат на едно от момчетата да закара отец Теодосий до Печерския монастир. Каляската била с едно седало. За кочияша нямало място, та той трябвало пешком да кара каляската.

Когато каляската била приготвена и св. Теодосий седнал в нея, момчето, недоволно, че вместо да си почива, цяла нощ трябва да вози този неизвестен нему монах, с ропот в душата подкарало коня. Излезли из града. Момчето погледнало Теодосия и, съблазнено от неговото просто облекло, го помислило за някой най-обикновен калугер, та му рекло: ”Отче, я слез ти да покараш каляската и дай на мене да се повозя!” Св. Теодосий съвсем безропотно рекъл: ”Бива, чедо! Добре!” И слязъл, а момчето като господар се разположило в каляската и скоро взело да хърка.

Цяла нощ св. Теодосий карал каручката и много се отрудил. На сутринта всички, които срещнали св. Теодосия – и велможи и селяни, – се покланяли почтително на Божия служител, защото го познавали. Момчето, като виждало това, се чудело. То недоумявало, защо ли те се покланят на тоя прост монах! Наближили Печерския манастир. Там се разчуло, че игуменът идва от Киев. Цялото братство излязло да го посрещне. Всички братя се поклонили по обичая дòземи пред своя духовен баща и началник. Момчето изпаднало в ужас! Че кой ли ще е този, та всички монаси тъй го уважават! Като разбрало, че това е игуменът, известният Теодосий, то се разтреперило от страх, защото очаквало наказание и отмъщение. А св. Теодосий отишъл кротко при него, хванал го дружелюбно за ръка и го завел в кухнята, като заповядал да го нахранят добре… Ето какво незлобие и смирение е имал св. Теодосий Печерски.

Възлюблени, искаме ли да бъдем блажени, трябва преди всичко да придобием смирение. То ще ни доведе до покаяние, ще покрие греховете ни, ще ни приближи до Бога и ще ни въведе във вечните радости на царството небесно, според обещанията на Спасителя: ”Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно”. Амин.

”Смирете се под крепката ръка Божия, за да ви въздигне, когато дойде време.” (1 Петр. 5:6)

Към следващата част (Грехове във връзка с първото блаженство)

___________________________

*Из книгата Нашата надежда, беседи върху блаженствата, издава едноличен търговец Снежана Иванова, от архимандрит Серафим Алексиев. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение – авторът архимандрит Серафим (Алексиев) (1912-1993). Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5mt

„Блажен всеки, който се бои от Господа, който ходи по Неговите пътища!” (Псалом 127:1)

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Възлюбени,

Човекът е създаден не за мъки, а за блаженство! За това свидетелства достойнството на човешката душа. Бог е благоволил да я направи подобна на Себе Си. Той я създал по свой образ (Битие 1:27) и е пожелал да почива в нея като в Свой дом. Тя е жилище на благодатта, храм на Светия Дух, невеста Христова! Св. Макарий Египетски казва: ”Както небето и земята Бог е сътворил, за да обитава човекът в тях, така тялото и душата на човека той е създал за Свое жилище, за да се вселява и упокоява в тялото му като в Свой дом и да има за прекрасна невеста възлюблената душа, сътворена по Негов образ… Затова Апостолът говори: ”Негов дом сме ние” (Евреи 3:6).

Грехът е нещастието за човека

Нашите богоподобни души са станали неузнаваеми в греховното си падение. Грехът ги е отдалечил от техния светъл Първообраз. Вината за това носим самите ние защото се поддаваме доброволно на греха. Понеже душата е невидима ние, свикнали с греха, спокойно я каляме с беззакония, без да помисляме, че с това тя губи онази чистота с която е излязла от ръцете на Твореца. Ако можехме обаче да погледнем духом и да я видим в нейното жалко безобразие сред калта на земните страсти и пороци, ужас би ни обхванал. От храм на Светия Дух тя се е превърнала в жилище на бесовете. От дом на благодатта станала е яма от заблуди. От невеста Христова изродила се е в свърталище на тъмни страсти!

Чрез грехопадението си човекът е изменил на своето предназначение. Той не трябва да бъде това, което грехът е направил от него. Той трябва да се възсъедини пак с Бога. Иначе, загубил пътя на живота си, той никога няма да стигне до онова блажено състояние, за което е създаден.

Попитаме ли се, защо е така нещастен човекът дори и тогава, когато има всичко, необходимо за тукашния му живот и здраве, и имоти, и земни удоволствия, – ще видим че е нещастен, понеже му липсва единение с Бога. А той е скъсал връзката си със своя Творец, защото се е свързал с греха. Отделен от Бога, той е неспокоен, защото Бог единствен може да даде на душата жадуваното щастие, за което я е създал.

Бог всичко е направил и прави, за да възсъедини човека със Себе Си. Той ни е изкупил от греха, като е отдал за нас „Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него да не погине, а да има живот вечен” (Иоан 3:16).

Представи си – казва св. Макарий, – че царят е намерил един бедняк, който е цял обсипан с проказа, и не се срамува от него, но слага лекарства на раните му и изцерява неговите струпи, а накрай го и поставя на царската трапеза, облича го в порфира и го направя цар. Така и Бог е постъпил с човешкия род, умил е раните на хората, излекувал ги е, въвел ги е в небесния брачен чертог. Толкова велико е достойнството на християните; то е несравнимо с нищо.

Ако някой обаче, след като е бил излекуван от проказата, пак се предаде на грехове, той ще бъде подобен на град без стени,където безпрепятствено влизат разбойници, отдето си щат, и го ограбват, плячкосват и опожаряват. Такова е положението на християнина, който не внимава над душата си. При него идват лукавите духове и опустошават ума му, като разсейват мислите му по греховните съблазни на тоя свят. Такъв човек външно може да минава за добър, той може да е високо издигнат в науката или изкуството, но той е нещастен в себе си, щом се е предал на грехове, щом е скъсал връзката си с Бога, щом не следва внушения- та на своята съвест. В неговото сърце се крие горчив корен – коренът на порока, който вгорчава живота му. Той доброволно храни в душата си зъл разбойник, които ограбва щастието му.

Ако той не се заеме да се бори със своите грехове, да изкорени горчивия корен, да изгони злия разбойник, пороците му все повече и повече ще тровят сърцето му, ще се разлеят оттам и ще помрачат и малкото останали радости в живота му, докато накрай го доведат още в този живот до ужасните мъки на ада. И тогава той приживе ще изпита тези адски мъки, за да види, че те не са измислица на благочестиви съзнания, а несъмнена действителност. ”Затова старай се – съветва св. Макарий – да удържиш потоците на порока, тъй като иначе ще паднеш в хиляди злини и ще се ужасиш, изненадан, подобно на човек – виден и богат, – който е живял безгрижно, но когото изведнъж хващат служителите… на княза и водейки го към него, му казват: „Ти си обвинен в престъпление и те чака смъртна присъда. Изплашен от тази вест, той изгубва и ума и дума и се вцепенява от ужас”.

Пътища за връщане към блаженството

Какво трябва да направи човекът, за да възсъедини връзката си с Бога и да намери загубеното блаженство? Той трябва да осъзнае своето високо предназначение, да разбере, че грехът е неговият мним приятел и най-върл враг, да скъса с греха и да сключи пак съюз с Бога. Той трябва да прояви желание да се спаси. Общението с Бога е дело на добра воля.

Възсъединяването ни с Бога става чрез покаянието. Поддържането на връзката ни с Бога става чрез изпълняване на Божиите заповеди. Който върви по Божиите пътища, ще дойде до Бога и в Него ще намери всичкото си загубено блаженство. Самò по себе си покаянието е вече предвкусване на радост, защото то успокоява съвестта – този бич на душата, прогонва греха – този трън в тялото, и отхвърля страстите – тези мъчители и причинители на страдания.

Щом се покае и разлюби греха, човек обиква Бога. В любовта към Бога пък е скрито всичкото наше блаженство. Затова Иисус Христос ни е поставил като първо задължение любовта към Бога.

Но как да обичам Бога? Св. Василий Велики казва: ”Любовта към Бога не е нещо, което се придобива с наука. Ние не сме се учили при някого да се възхищаваме от светлината, да бъдем привързани към живота; никой не ни е учил да обичаме родителите или възпитателите. Така… не е възможно да се научим на любов Божия отвън; но заедно с устройването на… човека е вложен в нас, като семе, някакъв закон, който сам в себе си съдържа подбудите да ни настройва да обичаме Бога”.

Ако любовта към Бога не би ни била присъща, Бог не би ни я заповядал. Въздържа ли се някой от зло, той не се пита как да обикне Бога. Омразата му към греха е вече у него проява на любов към Бога. Напрягането на волята му да върши Божиите заповеди е признак на любов кьм Бога. Отказването му от едно или друго греховно удоволствие или предприемането на един или друг труден подвиг също говори за любов към Бога. Нали Спасителят затова казва: ”Ако Ме любите, опазете Моите заповеди” (Иоан 14-15). Който иска да обикне Бога, нека започне оттам – да пази съвестта си чиста от грехове, като се покае за извършените по-рано беззакония и като се пази занапред да не върши такива.

Блаженството е скрито във вършенето на Божията воля

От изпълнението на Божиите заповеди произтича радост в душата, покой в съвестта, благодатен мир в сърцето. То е предвкусване на рая още тук на земята. Който изпълнява Божиите заповеди, общува мистично с Бога. А в общението с Бога човек изпитва истинско блаженство.

Еленополският Епископ Паладий, автор на прекрасната духовна книга ”Лавсаик”, свидетелства, че в монастира на Авва Аполос имало петстотин души монаси и че те всички били все радостни, без да се гледа на големите пустинни несгоди и лишения. Те се радвали с такава радост, каквато никой земен човек не може да изпита при телесни удоволствия. Между тях нямало нито един унил и печален. Авва Аполос говорел обикновено: ”Не трябва да скърбят по пътя на спасението ония, които имат да наследят царство небесно. Нека стенат езичниците, нека плачат иудеите, нека скърбят грешниците, а ходещите по правия път трябва да се радват”.

Това блаженство са изпитвали всички верни на Бога християни, дори и сред страданията на живота. Изпитвали са го и светите мъченици, подлагани на нечувани мъки. Можем да го изпитаме и ние, стига само всецяло да се обречем на вярност Богу до смърт. Защото тази духовна радост произтича от общението с Бога, Който е вечният Извор на истинската радост. Но наруши ли се това общение чрез престъпването на някоя Божия заповед, в душата настъпва мрак, в сърцето безпокойство, в съвестта – тревога, смут, ад!

За да ни избави от този ад, Бог ни е забранил да обичаме света, тоест греховното в света, което ни трови живота и погубва душите. ”Приятелството със света е вражда против Бога” (Иаков 4:4). Истинският християнин не бива да обича дори и баща и майка повече от Бога. Колко повече той не бива да обича греха вместо Бога и заради грехолюбието си да враждува против Бога. Враждата против Бога е най-голямото нещастие за човека и води към вечна злочестина.

Докато изпълняваме Божиите заповеди, ние сме радостни в Господа (Филипяни 4:4). Щом престъпим Божията воля, скръбта нахлува в душите ни. Псалмопевецът е почувствал всичката сладост на богообщението чрез изпълняване на Божията воля и затова убедено казва: ”Радвам се наТвоето слово, както оня, който е получил голяма печалба” (Псалом 118:162). Той е изпитал на дело колко щастие носят на скръбната душа Божиите заповеди, когато се изпълняват, и затова свидетелства: ”Ако не бе Твоят закон утеха за мене, аз бих погинал в неволята си. Довека няма да забравя Твоите заповеди, защото чрез тях ме оживяващ. Твой съм аз, спаси ме, защото търсих Твоите заповеди… Колко обичам Твоя закон! Цял ден размислям за него… Аз съм по-вещ от старците, защото пазя Твоите заповеди. Удържам нозете си от всеки лош път, за да пазя Твоето слово… Колко са сладки на гърлото ми Твоите думи! По-сладки от мед на устата ми… Твоето слово е светило за ногата ми и светлина за пътеката ми… Твоите откровения приех като вечно наследие, защото те са радост за сърцето ми” (Псалом 118:92-111).

Виждате ли, възлюблени, какво блика за вярващата душа от изпълнението на Божия закон! – Радост, толкова радост, че вярващият, вкусил веднъж от това райско блаженство, е готов да се подложи и на страдания, и на мъки, и на смърт дори, само и само да не наруши Божиите заповеди, които са за него живот, утеха, блаженство, рай! Затова Псалмопевецът казва: ”Блажен всеки, който се бои от Господа, който ходи по Неговите пътища” (Псалом 127:1).

Св. Макарий говори: ”Целият сонм от св. пророци, апостоли, мъченици са пазели словото (Божие) в сърцата си; те нямали друга грижа, но презирали земното и пребъдвали в заповедта на Светия Дух, като пред всичко друго предпочитали онова, което е благоугодно на Духа и добро… и като избирали вместо богатството бедността, вместо славата униженията, вместо удоволствията страданията и… вместо раздразнението любовта. Ненавиждайки греховните приятности, те все повече обиквали ония люде, които им ги отнемали, понеже са виждали в тяхното лице помощници за достигане на целта… И от добрите не се отричали, и лукавите не обвинявали, съзирайки във всички отговорни служители на Божието домостроителство. Затова към всички имали добро разположение. Защото, когато чували от Господа: ”Прощавайте, и простени ще бъдете” (Лука 6:37), тогава почвали да смятат обиждащите ги за благодетели, като доставящи случаи за прощаване на обидите… Невъзможно е да се спаси човек иначе освен чрез ближния… Затова изпълняващите закона духовно… обичат не само благодетелите, но даже хулителите и гонителите”…

Някой си монах бил толкова по-весел духом, колкото повече го унижавали и му се надсмивали. Той казвал: ”Онези, които ни унижават и осмиват, ни доставят средства за преуспяване, а онези, които ни хвалят, вредят на нашите души.”

Който изпълнява Божиите заповеди, е блажен! Нали затова Спасителят говори: ”Ако знаете това, блажени сте, кога го изпълнявате” (Иоан 13:17).

Трябва да се потрудим за Бога, за да достигнем блаженството

Напразно светът търси блаженството там, дето то не е – в ядене, пиене, увеселения, срещи, разговори, шумни удоволствия, танци, забави, театри, циркове и прочее. Докато си сред развлеченията, забравяш себе си и се чувстваш малко щастлив. Но свърши ли се празненството, върнеш ли се вкъщи, пустотата пак те завладява; неудовлетвореността, скуката, мъката сядат до тебе и те държат в своята зловеща власт.

Колко е чудно, че отшелниците, които живеят в общение с Бога, без да имат някакви развлечения и удоволствия, и без дори да виждат хора пред себе си, славославят, радват се и не знаят що е това скука! Как е възможно това? Те са намерили извора на блаженството – Бога, и от него пият до насита духовна радост. Такава духовна радост можем да имаме и ние, живеещите сред суетите на този свят, ако сме във връзка с Бога.

Разбира се, тази радост не се дава изведнъж. Тя се постига с труд. Отшелниците трябвало да се борят с много изкушения и грехове, да победят много прищевки и влечения, докато стигнат до блаженото единение с Бога. И за нас няма друг път на спасение освен пътя на борбата с греха. Тя е понякога много тежка, но всякога богато възнаграждава. Св. апостоли ни поучават, че ”през много скърби трябва да влезем в царството Божие” (Деяния апостолски 14:22).

Ако се запитаме, защо ние не сме блажени, бидейки уж дълбоко вярващи християни, ще трябва да си отговорим: защото, стараейки се да изпълняваме Божиите заповеди, не преставаме да вършим и грехове. Към доброто прибавяме зло, към меда – отрова. По този начин радостта от доброто помрачаваме с горчилката на злото. Събраното с подвига си разпиляваме със страстите си (Иаков 4:3). Например, даваме милостиня и се възгордяваме; постим с тялото си, а се увличаме от греховни желания и дела; услаждаме се благодатно при молитва и четене на духовни книги, а след това вършим неща небогоугодни, за които съвестта ни започва да ни укорява. Каква духовна радост може да има в огрешаващото се сърце!

Веднъж, седейки в килията си, св. Арсений Велики чул глас да му говори: ”Ела и аз ще ти покажа човешките дела!” Станал св. Арсений и отишъл на посоченото му място. Тук Божият ангел му показал един човек, който бил насякъл голям товар дърва и се опитвал да го вдигне, ала не можел. Вместо да намали от дървата, този човек почвал наново да сече и да прибавя към товара нови дърва. Той пак се опитвал да ги вдигне, но, като не можел, продължавал да сече и да трупа нови дърва. По-нататък ангелът показал на св. Арсений друг човек; той стоял при един извор, черпел вода оттам и непрекъснато я наливал в един продънен съд, тъй че наливаната вода отново се изливала в извора. На трето място св. Арсений видял как двама мъже се мъчели да вкарат една голяма греда през вратата на храма. Но понеже те държали гредата напреко срещу вратата и никой от тях не искал да отстъпи и да обърне дървото по дължината му, и двамата оставали вън от храма.

Когато св. Арсений недоумявал какво означава всичко това, ангелът му дал следното обяснение: ”Човекът, който сече дърва, изобразява ония, които живеят в много грехове и, вместо да ги намалят с покаянието си, към старите грехове прибавят нови. Човекът, който черпи вода, означава ония, които вършат добри дела, но напразно се трудят, понеже душата им е продупчена от греховете, от които те не искат да се откажат, за да задържат благодатта в душата си и да се радват в Духа Светаго. А двамата мъже, останали вън от храма, са ония, които вършат добродетелите с гордост и не искат да вървят по смирения духовен път. Затова те остават вън от царството небесно.”

Възлюблени, когато човек, вършейки добро, се скланя и към греха, той влиза в общение с дявола. За такива християни св. Макарий казва: ”Мнозина, макар и да им е дадена благодатта, не знаят, че са ограбени от греха. Представете си, че в някой дом живеят омъжена жена и млад мъж. Младата жена, излъгана от мъжа, най-сетне се съгласява с него, прелюбодейства и става презряна. Така и страшната змия на греха пребъдва с душата, изкушава я и ѝ нашепва да греши. Ако човешката душа се съгласи, тя влиза в общение с безплътната злоба на дявола. Така прелюбодейства в сърцето си онзи, който приема в себе си мисълта на лукавия и се съгласява с него. Затова мярката на твоя подвиг е тази: да не прелюбодействаш в мислите си, но с ума си да се про- тивопоставяш на изкушенията; вътрешно да водиш война, да се бориш с порока, да не го слушаш, да не се услаждаш от него в мислите си. И ако Господ намери в тебе тази готовност, в последния ден ще те приеме в Своето царство”.

Страшно е състоянието на човека, намиращ се доброволно във властта на дявола. Той е чужд на благодатната радост и в тоя свят, и в бъдещия.

Христовите заповеди за блаженството

Иисус Христос иска да ни направи участници в блаженството на вярващите и затова ни е оставил Своите чудни девет блаженства, като километражни камъни, поставени по пътя на духовния живот, за да бележат степента на нашия духовен напредък. Започвайки със смирението – тази единствена основа на благодатния живот, блаженствата ни водят по пътеката на добродетелите до техния най-висок връх – самоотвержеността, която, вдъхновявана от чиста любов към Бога, с радост е готова да приеме и мъченическия подвиг за Христа.

Нашият Спасител не е дал на Своето възвишено учение за блаженствата формата на строги повели. Той не е искал да прави хората насила добри. Той само посочва колко е пленителна областта на добродетелите, колко блажен се чувства човек, когато е в общение с Бога и се къпе в благодатта и в светлината. Той иска да накара вярващите сами да почувстват радостта на богообщението, да предвкусят блаженството на обещания рай, за да тръгнат доброволно по пътя на духовното себеусъвършенстване. За поощряване на волята, която обикновено мъчно се раздвижва да поеме трудния път на подвига, Иисус Христос е свързал всяко блаженство с обещанието на съответна награда в бъдещия век, дето всекиму ще се въздаде според делата му (Матей 16:27).

Възлюблени, от следващия път ние ще почнем да разглеждаме всяко блаженство поотделно. Нека помолим нашия Господ да ни даде сили и вдъхновение не само да слушаме Словото Божие, но и да го изпълняваме в живота си, защото не като слушатели на закона ще станем праведни пред Бога, а като изпълнители на закона ще бъдем оправдани (Римляни 2:13), според думите на Христа: ”Блажени са тия, които слушат словото Божие и го пазят” (Лука 11:28). Амин.

„Блажен е оня човек, който се бои от Господа и който крепко обича Неговите заповеди.” (Псалом 111:1)

Към следващата част (Първото блаженство)

___________________________

*Из книгата Нашата надежда, беседи върху блаженствата, издава едноличен търговец Снежана Иванова, от архимандрит Серафим Алексиев. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение – авторът архимадрит Серафим (Алексиев) (1912-1993). Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5mg

Калин Янакиев

Филип намира Натанаила и му казва: намерихме Иисуса, сина Йосифов, от Назарет, за Когото писа Мойсей в Закона, и говориха пророците. А Натанаил му рече: от Назарет може ли да излезе нещо добро? Филип му казва: дойди и виж (Иоан 1:45-46).

Не трябва ли днес да се попитаме защо Църквата е отредила да празнува този празник на богословието, този най-собствено богословски празник – Тържеството на Православието (исторически – победата му над всички ереси във Византия през 842 година) тъкмо в неделята след първата седмица на Великия пост – в периода тоест, когато християните най-интензивно се каят?Не е ли така, защото, колкото и през столетията богословието да се е разраствало като наука за Божественото и да е изпълвало стотици и стотици томове, в самия си извор то все пак никога не е едно чисто умствено построение, достижение на чистия ум, а е – свидетелство. При това свидетелство в резултат на преобръщането на ума, буквално – на покайването на ума. Защото на гръцки, езикът на Новия Завет, думата за покаяние е μετάνοια, което тъкмо буквално означава: преобръщане, покайване на ума. Което пък „преобръщане” („покаяние”) на ума е естествено следствие от срещата с Бога, от откриването, с което не ние Го откриваме, а Той, Той ни се открива и от силата на това откриване „загорява в нас сърцето ни” (срв. Лука 24:32).

Богословието, и в това е спецификата му, се ражда задължително в резултат на събитие – в резултат на събитието на срещата с Бога. Ражда се, нека го кажем и така, по пътя към Емаус, когато всеки от нас – както онези ученици на Господа след Разпятието и погребението Му – вървейки с натежало от житейското униние и житейската напразност сърце, Го усещат и изведнъж се сепват: „не гори ли в нас сърцето ни”. И ето – тогава, от това възпламване на сърцето ни, в нас се отварят и очите ни и ние „Го познаваме” (срв. Лука 24:31). Това е началото на богословието, това е богословието в неговото начало: възгарянето на сърцето, което отваря (пре-обръща) ума и той „Го познава”. А като Го познава, става способен да Му каже и словата – словата, които сърцето избликва за Него, словата на познаването Му от ума в сърцето. Бого-словата, с които умът за-бого-словства.

Те винаги са в извора си, в началото си не слова на обективно описание, а лични слова – слова на изповядване, на изповед. Слова, започващи не с „Той е…”, а с „Ти си…”Да, богословието в своето начало е изповядване на „Ти”, не слово за Бога, а на Бога казвано, изповядвано слово. То е от проглеждането на ума в сърцето, от проглеждането на ума за сърцето, което гори от Него по пътя към персоналния си Емаус, към персоналната си Кесария Филипова, когато Христос го пита, както е попитал тогава учениците: „А вие за кого ме мислите?” и те Му отвърнали чрез Петър – сърцето на дванадесетте: „Ти си Христос, Синът на живия Бог” (вж. Матей 16:14-16). Или както чуваме в днешното евангелско четиво да изповядва Натанаил от Кана Галилейска „Рави! Ти си Син Божий, Ти си Царят Израилев” (Иоан 1:49).

И тъй, бого-словието е в своя извор говорене (слóвене) на сърцето пред Господа, говорене (слóвене) на ума от сърцето, на което Той се открива. Ето защо в своя извор то е изповедание – изповядване на „Ти си”, което чак в резултат от това изповядване на „Ти си” и след това изповядване се преобразува (за да засвидетелства на съ-изповядващите с него сърца на Църквата) в „Той е” – във „вярваме, че Той е… (че Той е Бог, че Той е Бог Син, че е Бог и човек, че е напълно Бог и напълно човек, че е неразделно и неслято и Бог, и човек, че е Един от Единосъщната Троица, Която е Светлина и Светлини, Живот и Животи, и всички, всички други догматически формулировки на богословието).Но ето защо поканата в богословието, в право-славното богословие, едва след отзоваването на която може да се влезе в богословието и в право-славието, е тази, която чухме в днешното евангелие да отправя Филип към Натанаил в отговор на все още необрязания му и чисто по човешки съмняващ се ум: „от Назарет може ли да излезе нещо добро”. Дойди – казва му той – „дойди и виж” (Иоан 1:46). Дойди и виж, за да загори в теб сърцето ти и умът ти, като Го познае от сърцето ти да за-бого-словства.

Защото, нека вече го кажем открито – умът е в нас този, който може да греши, сърцето обаче – не. Не може да сгреши сърцето, на което Христос се открива в срещата си с него; което като е дошло и като Го е видяло, отваря (пре-обръща) ума, за да познае той: „Рави! Ти си Син Божий…”

Колкото и да прозвучи нетрадиционно, следователно, ще се осмеля да кажа, че най-дълбокият критерий за право-славност на богословието е умът да изказва и формулира свидетелствата на сърцето; да не се увлича от свои, отделни (доктринални) пътища, от свое-умие, а да слуша сърцето и да улавя „глаголите” му. А пък, за да ги слуша и да ги улавя, да държи сърцето открито, да не затваря входовете и изходите му, да не ги „бронира” с доктрини, с идеологии. Да осигури безпрепятственост на един път на ума към сърцето (път на смирението, за който ни учат всички православни отци-аскети, непреставащи през вековете да ни наставят: „слез с ума в сърцето си” или, което е същото – смири ума си, научи го да внимава онзи орган в нас, който по природата си е най-резонантен, най-беззащитен, най-искрен, защото реагира само на онова, което му се открива, и ти ще бъдеш право-славен богослов).Ще кажа пак: мисля, че ако умът може да бъде право-славен и не-право-славен, то сърцето е по дефиниция право-славно. Но поради това, ако с ума си, благодарение на ума си ние, християните, се разделяме (и сме се разделили) на право-славни и не-право-славни и пребиваваме в това разделение от векове и до днес, то със сърцето си, в сърцето си (ако имаме сетиво да го чуем) ние и до днес си оставаме единени, пребиваваме в единство и до днес.

Често особено ревнивите за православната вяра (или зилотстващите в нея) се питат днес: стените, които ни разделят – нас, православните, от неправославните – колко са високи? Започвайки от нас, от земята, която обитаваме и на която сме се разделили, стигат ли те до небето, та да не позволят да се съединим и там около Господа Спасителя? Едни казват: не, те не могат да стигат чак толкова високо, защото са човешко, земно дело. Други пък твърдят: стигат дори до самото небе, защото нали тези, които не право-славят, не славят Онзи, Единствен, Който е в това небе. Аз бих казал: колкото и високо да стигат тези стени помежду ни, те обаче не тръгват от толкова дълбоко, за да не ни оставят място за единство. Защото, да – те започват от умовете ни, които, уви, често и дори обичайно са глухи за сърцата ни. Но под умовете ни, сърцата ни – тези най-открити както за болката, така и за радостта „органи”, са по определение отворени за Светлината, „която просветява всеки човек, идващ на света” (Иоан 1:9). А тя е една за всички и на всички въздейства по един и същи начин.И за да аргументирам още това, което сега казвам, ще си послужа с едно друго свидетелство от Евангелието. Преди няколко седмици слушахме в църква онзи епизод от седемнадесета глава от Евангелието на св. Лука, в който десетима прокажени срещат Христа и като се спират отдалеч (привикнали от ужасната си съдба да не смеят дори да се доближат до света на здравите), извикват към Него: „Иисусе, Наставниче, помилуй ни” (Лука 17:12-13). Спомняме си, че Христос с една само дума очиства и десетимата. Спомняме си също (защото с това най-често биваме поучавани в този епизод), че един-единствен от изцелените се връща, пада в нозете Иисусови и Му благодари. „И той беше самарянин” – специално отбелязва евангелистът (Лука 17:16). Именно по повод на тази последна бележка ще обърна сега внимание на нещо по-различно от това, на което проповядващите обикновено се спират. Самаряните, ще припомня, са били еретиците в старозаветната епоха, били са онези, които не-право са славели Бога. Славели са Го не в Иерусалим, в храма, а при Иакововия кладенец, били са тоест старозаветните не-право-славни (което впрочем и Христос не отрича, вж. Иоан 4:22). Но ако това е така, не бива ли да се запитаме тогава защо Христос, Който разбира се знае всичко у всички, преди да извърши чудото Си не отделя от десетимата този „еретик”? Защо не е казал логичното, ако се замислим: нека първо онзи от вас, не-право-славещ Моят Отец небесен, се отдели настрана, защото него не трябва да излекувам? Дали защото за Христос право-славието и не-право-славието нямат значение? Но нали ако за Него – за Сина Божи и Бога – те нямат значение, те и въобще за никого няма да имат значение. А нима можем да се осмелим да утвърдим това? Тук значи има нещо друго и то пак идва от предварителното Божествено знание на Христос за всичко у всички. То обаче е – смея да заявя – знанието Му, че във вопъла на сърцето пред Бога, ако той се изтръгне, няма не-право-славност, няма не-право-славно; че вопълът на сърцето към Бога е право-славен по дефиниция. Както впрочем е по дефиниция право-славен и възторгът на сърцето пред Бога – възкликът на онзи фарисей, който слушайки думите на Господа на трапезата, на която седи с Него, внезапно издига глас: „блажен е, който ще яде хляб в царството Божие” (Лука 14:15). Възторгът и вопълът на сърцето. Този вопъл и този възторг са всякога право-славни. Възторгът и вопълът на сърцето у всички са право-славни. Защото и възторгът, и вопълът на сърцето са слова на изповядване, неопосредствани все още (или вече неопосредствани) от ума и умстването – първични Бого-слова са, автентично бого-словие са.

Ето, казвам, къде свършват стените между нас, ето къде тях вече ги няма. Там където, бидейки разделени от векове от преобразуваните от ума свидетелства на сърцето за Бога: „Той е…”, ние продължаваме да пазим свидетелството на сърцето си за Него – „Ти си…”. Където, кретащи по пътя на житейската си проказа, ние, неочаквано срещнали Го, Го Бого-призоваваме, Бого-словим Го: „Помилуй ни”. Или пък, озовали се на трапезата с Него и слушайки словата Му, възкликваме: „Блажен е, който яде хляб в царството Божие”. Тук, тук свършват стените между нас и тук всички – съзнават ли го или не – са право-славни – бого-словстват безукоризнено. Но ето по каква причина също (толкова смутително за някои неумерени ревнители) Бог продължава през всички векове да върши чудеса сред всички, и сред православните, и сред неправославните и ние не можем и не бива да отречем това. Върши ги, казвам аз, защото в моментите, когато ги върши, отвръща на право-славното бого-словие на сърцата им, които не могат – вече, в момента, в който са се срутили – да продължат да бъдат „неправомислени”. Ето защо не им казва: вие сте самаряни, не-право-славно богословстващи – отделете се настрана от останалите.Не бива да бъда разбиран криво: аз въобще не казвам, че богословието, чието тържество над неправомислията честваме днес, е нещо без значение. Напротив, то е изключително важно, защото не-право-славните, не-право-славещите Бога слова наистина не са слова към Бога и за Бога и, значи, са празни и безсилни слова. Аз обаче казвам, че има един източник, който, ако умът намери, за да изговори словата си, те не могат да се окажат не-право-славещи Бога, не-право-славни слова за Бога. И този източник е сърцето, на което Бог хлопа винаги, на което се явява в най-съкровените му моменти, тъй че изтръгва от него слово на вопъл или слово на възторг и изповедание и това слово, вече, дори да е най-краткото и най-простото, с това самото, че идва оттам е Тържество на Православието. Тържество на Православието, за което няма география, няма етнически произход, няма културна традиция, няма Запад и Изток.

Та ето: това Тържество на Православието, това тържество на бого-словието нека без гордост и самооблащение, но с радост за откритостта и достъпността му за всички, да честваме днес и помежду си.
________________________

*Източник – http://dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права и е публикувана на Неделя Православна, 2015 година.

Изображения: авторът Калин Янакиев. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5cf.

Св. Кирил архиепископ Иерусалимски

Пазете се да ви не прелъсти някой (Матей 24:4). Словото призовава всички вас да внимавате в казаното. Защото това не е разказ за миналото, а пророчество за бъдещето, за това, което несъмнено ще се случи. И ние не пророкуваме видяни от нас неща (защото сме недостойни), а огласяваме казани и написани доказателства. Сам виж, какво вече се е случило, и какво все още предстои да се случи, и се пазѝ.

Пазете се да ви не прелъсти някой. Защото мнозина ще дойдат в Мое име, говорейки: аз съм Христос; и ще прелъстят мнозина (Матей 24:5). Това отчасти се е сбъднало. Защото говорили са го вече Симон-влъхва, а и някои други от безбожните създатели на ереси; други пък ще го кажат по наше време или след нас.Второ доказателство: “Ще чувате боеве и вести за войни” Е, какво, воюват ли сега (в неговото време) или не персите с римляните в Месопотамия? Въстава или не народ против народ, и царство против царство? И ще има ли на места глад, мор и трусове (Матей 24:7). Това вече е било. И още: страхотии и големи поличби от небето (Лука 21:11). И тъй, бъдете будни, понеже не знаете, в кой час ще дойде вашият Господ (Матей 24:42).

Но ние, църковните, ще потърсим нашето църковно доказателство за пришествието. Спасителят казва: “Тогава мнозина ще се съблазнят; и един други ще се предадат, и един други ще се намразят” (Матей 24:10). Ако чуеш, че епископи тръгват срещу епископи, клирици срещу клирици, и миряни срещу миряни, и работата стига даже до кръв, не се смущавай, понеже всичко това трябва да стане. Обръщай внимание не на това, което става сега, а на което трябва да стане. Ако загивам аз, който те уча, то не загивай с мене и ти. Може слушателят да бъде по-добър от учителя; и този, който е дошъл последен, да стане пръв; защото Владиката ще приеме и дошлите в единадесетия час. Ако сред апостолите са се намерили предатели, то на какво да се учудваме, ако и сред епископите има братоомраза? Но това доказателство се отнася не само за началниците, но и за народа. Защото казано е: “И понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта” (Матей 24:12). Може ли да се похвали някой от предстоящите, че изпитва нелицемерна любов към ближния? Не се ли случва често устата да целуват, лицето да се усмихва широко, очите да са радостни, а сърцето да интригантства и изричайки добри думи, да подготвя злини?

Имаш и следващото доказателство: “И ще бъде проповядвано това Евангелие на царството по цяла вселена, за свидетелство на всички народи; и тогава ще дойде краят” (Матей 24:14). А както виждаме, почти целият свят е обхванат от учението за Христа. – А какво ще стане след това?

“И тъй, кога видите да стои на свето място “мерзостта на запустението”, за която е казано чрез пророк Даниила (който чете, нека разбира)” (Матей 24:15). И още: “Тогава, ако някой ви каже: ето, тук е Христос, или там е – не вярвайте” (Матей 24:23).Братоомразата вече подготвя почвата за антихриста. Дяволът подготвя хората чрез разколите, за да бъде приет по-лесно, когато дойде. Но никой от Христовите раби, и тук, и навсякъде, да не отива при врага. Апостол Павел е дал ясно доказателство за него, когато е казал: “Защото оня ден не ще настъпи, докле първом не дойде отстъплението и се не открие човекът на греха, синът на погибелта, който се противи и се превъзнася над всичко, що се нарича Бог, или светиня, за да седне като бог в Божия храм, показвайки себе си, че е бог. Не помните ли, че, още когато бях при вас, ви говорех това? И сега знаете онова, що го задържа да се открие той в свое време. Тайната на беззаконието вече действува, само че няма да бъде извършена, докато се не отдръпне оня, който я задържа сега, – тогава и ще се открие беззаконникът, когото Господ Иисус ще убие с дъха на устата Си, и чрез блясъка на Своето пришествие ще изтреби тогова, чието явяване, по действие на сатаната, е с всяка сила и с поличби и лъжливи чудеса, и с всяко неправедно прелъстяване ония, които загиват” (2 Солуняни 2:3-10). Така е казвал Павел; а сега има отстъпление, защото хората са отстъпили от правата вяра, и едни възвестяват Синоотечество, а други се осмеляват да говорят, че Христос е обикновен човек, а не Син Божи. И преди еретиците са били явни, а сега Църквата е пълна със скрити еретици, защото хората са отвърнали слуха си от истината и към басни са се обърнали (2 Тимотей 4:3, 4). Ако словото им изнася, слушат с удоволствие. А ако словото цели да ги напътства, всички се отвръщат. Голяма част е отстъпила от правоверните учения; по-скоро избират лошото, отколкото да предпочетат доброто. Ето това е и отстъплението; затова трябва да очакваме врага, и той вече отчасти е започнал да изпраща свои предшественици, и е готов да дойде за плячката. Затова наблюдавай себе си, човече, и пази душата си. Църквата сега свидетелства пред живия Бог, и ти разказва за антихриста преди неговото пришествие. По твое време ли ще дойде той, не знаем, или след теб, също не знаем. Но за теб е добре да знаеш това и да се пазиш.

Истинският Христос, Единородният Божи Син няма да дойде от земята. А ако някой дойде, вършейки чудеса в пустинята, не излизай. Ако кажат: тук е Христос или там – не вярвай. Не гледай надолу и в земята. Владиката ще слезе от небесата, и не сам, както преди, а с мнообройна свита, носен от безброй ангели, и не тайно, като дъжд върху руно, а явно, озарявайки като мълния. Защото Сам Христос е казал: “Както светкавицата излиза от изток и се вижда дори до запад; тъй ще бъде пришествието на Сина Човечески” (Матей 24:27). И още: “И ще видят Сина Човечески да иде на небесните облаци със сила и слава голяма; и ще изпрати Ангелите Си с гръмогласна тръба“. И така нататък (Матей 24:30, 31).

Но както и преди, когато Той трябвало да се въчовечи, и когато очаквали раждането Му от Девата, дяволът предварително разпръснал клеветите си, зложелателно разпространявайки слухове за фалшиви богове, раждащи и раждани от жени; за да може, както си мислел той, поради предшестващата я лъжа и истината да стане невероятна. Така, когато настъпи времето да дойде истинския Христос, противникът, възползвайки се от очакванията на простодушните хора, и особено на тези, които са от обрязаните, ще покаже някой човек-влъхва, опитен в изкуството да омайва с магии и чародейства, който ще завземе властта в Римското царство, лъжовно ще се нарече Христос и с това име ще прелъсти юдеите, очакващи Помазаника, а тези, които са от езичниците, ще привлече с вълшебни мечти.

И ще дойде този така наречен антихрист, когато настъпи времето на Римското царство и наближи вече свършека на света. Изведнъж ще въстанат десет римски царе, царуващи, може би, на различни места, но по едно и също време; а след тях единадесетия ще бъде антихристът, който с помощта на вълшебно изкуство ще завземе властта в Римската държава, унищожавайки трима царували преди него, имайки вече под своя власт останалите седем. Отначало, като умен и учен човек, привидно ще покаже скромност, целомъдрие и човеколюбие с чудеса и поличби, фалшиво направени с помощта на вълшебна прелест, ще излъже юдеите, като че ли е очаквания Христос, но впоследствие ще запечата това с безславни и беззаконии злодеяния от всякакъв род, така че ще надмине всички били преди него неправедни и нечестиви хора. И към всички, особено пък към нас, християните, ще има кръвожадно, жестоко, немилосърдно и изпълнено с всякакво коварство сърце. Но след като три години и шест месеца се отдава на такива дързости, ще загине във второто славно пришествие на Единородния Божи Син от небесата, Господа и наш Спасител Иисус, истинския Христос, Който, убивайки антихриста с дъха на устата Си, ще го хвърли в огнената геена.Учим на това не измисляйки си го, а узнавайки от Божествените църковни писания, особено от четеното неотдавна Даниилово пророчество, как е изтълкувал това и архангел Гавриил, казвайки: “Четвъртият, звяр значи: четвърто царство ще има на земята, отлично от всички царства” (Даниил 7:23). Това е Римското царство, както са ни предали църковните тълкуватели. Понеже първото знаменито царство е било Асирийското, а второто царството на мидите и персите в съвкупност, третото пък е Македонското; то четвъртото царство е сегашното Римско. После Гавриил, тълкувайки нататък, казва: а десетте рога значат, че от това царство ще се издигнат десет царе, и след това ще се издигне друг, който ще надмине със злобата си всички предишни (24), тоест ще надмине не само десетимата царе, но и всички останали, колкото и да са били дотогава. И ще унижи трима царе: явно, че от числото на предишните десет. А унижавайки трима от десетте, естествено сам ще се възцари като осми. И против Всевишния ще произнася думи (25), като хулител и беззаконник, приел царството не от отците, но похитил властта с вълшебство.

Кой всъщност е този? И с каква сила действа? Разтълкувай ни, Павле. И той казва: “Тогова, чието явяване, по действие на сатаната, е с всяка сила и с поличби и лъжливи чудеса” (2 Солуняни 2:9). А с това апостолът дава да се разбере, че сатаната го ползва като оръдие, действайки собственолично чрез него. Защото знаейки, че за него няма да има прошка на съда, не чрез свои служители, а сам, накрая ще въстане явно с всякакви поличби и лъжовни чудеса; защото бащата на лъжата върши лъжливи дела за прелъстяване, за да си мисли народа, че вижда възкръснал мъртвец, когато той не е възкръснал, прохождащи куци, проглеждащи слепци, когато изцеление няма. И още казва Павел: “Който се противи и се превъзнася над всичко, що се нарича Бог, или светиня” (2 Солуняни 2:4). Над всичко, що се нарича Бог, тоест антихристът ще ненавижда идолите. Какво му коства да седне в Божията църква! А в коя църква? Разбира се, в разорения юдейски храм. И да не се случи това, че да се подразбира този храм, в който сме ние! Но защо казваме това? Да не си помислят, че го казваме, за да ласкаем себе си. Ако антихристът дойде при юдеите, както Христос, и поиска поклонение от юдеите, то, за да ги прелъсти повече, ще демонстрира голямо усърдие по отношение на храма; внушавайки за себе си мисълта, че той е от рода Давидов, и че трябва да му създадат храм, построен от Соломон. А той ще дойде, когато в юдейския храм няма да остане камък върху камък, по думите на Спасителя (Матей 24:2). Когато разрушението, последвало или от старост или под предлог на ново съзидание или нещо друго, разруши всички камъни, не само външните стени, а и вътрешността на храма, където са били херувимите; тогава ще дойде антихристът с всякакви знамения и лъжовни чудеса, превъзнасяйки се над всички идоли, отначало показвайки престорено човеколюбие, а впоследствие разкривайки жестокост, особено към Божиите светци. Защото казано е: “Гледах, как тоя рог водеше борба със светиите” (Даниил 7:21); и още на друго място: “И ще настане време тежко, каквото не е имало, откак съществуват люде до днес” (Даниил 12:1). Това ще бъде лют звяр, велик змей, непобедим за хората, готов да ги изяде. Много може да се каже за него от божествените писания, но засега се задоволяваме и с това, за да е съразмерно с другото.Затова Господ, знаейки голямата сила на противника и снизхождайки до благочестивите, казва: “Тогава ония, които се намират в Юдея, да бягат в планините” (Матей 24:16). Но ако някой усети в себе си, че е наистина твърд и може да противоборства на сатаната, то (не губейки надежда в силата на Църквата) да стане такъв и да каже: “Кой ще ни отлъчи от любовта Божия” (Римляни 8:35) и така нататък. Страхливи, да си осигурим безопасност, а смели, да застанем твърдо: “Защото тогава ще бъде голяма скръб, каквато не е била открай свят досега, и няма да бъде” (Матей 24:21). Но милостив е Бог, Който ще съкрати голямата скръб на не много дни! Защото казва: “Но заради избраните ще се cъкратят ония дни” (22). Антихристът ще царува само три години и половина. Заимстваме това не от апокрифните книги, а от Даниил. Защото казано е : “И те ще бъдат предадени в ръката му до време и времена и полувреме” (Даниил 7:25). Времето – една година, в която влиза в сила неговото появяване, времената – останалите две години на беззаконие, включени в трите години, и полувремето – шестте месеца. И на друго място пак същото казва Даниил: “Закле се във вечно Живеещия, че всичко това ще се извърши към свършека на времето и времената, и полувремето” (12:7). В този смисъл други са разбирали, може би, и следното: “Хиляда двеста и деветдесет дена” (11) и: блажен, “който очаква и достигне хиляда триста трийсет и пет дена” (12). “Затова кога ви пъдят от един град, бягайте в друг, защото, може би няма да дообходите градовете Израилеви, докле Син Човеческий дойде” (Матей 10:23).

А кой е този блажен, който по благочестие ще бъде тогава мъченик заради Христа? Защото по-високо от всички мъченици поставям тогавашните мъченици. Мъчениците, били дотогава, са се борили само с хора. А при антихриста ще се борят лично със самия сатана. Предишните гонители само са убивали, а не са се представяли за възкресители на мъртви, не са показвали поличби и чудеса: а тук подбуда към злото ще бъдат и страхът, и прелестта, за да прелъстят, ако е възможно, и избраните (Матей 24:24). Да не му дойде наум на някой от тогавашните да попита: “Какво повече е направил Христос? С каква сила твори този? Ако не е било угодно на Бога, то е нямало да допусне това.” – Теб те предпазва апостолът и предсказва: “И за това Бог ще им прати действие на заблуда“ (2 Солуняни 2:11). Казва “ще им прати”, вместо ще допусне да се случи, и ще изпрати не за да се оправдаят, а за да приемат съда. И за какво? За това, че не са повярвали в истината, тоест на истинския Христос, а са обикнали неправдата (12), тоест антихриста. Бог допуска това и при други гонения не поради това, че е невъзможно да го предотврати, но искайки, по традиция, да увенчае Своите подвижници подобно на Своите пророци и апостоли, за да могат те, като се потрудят кратко вре¬ме, да наследят небесното царство, както казва Даниил: “Но ще се спасят в това време от твоя народ всички, които бъдат намерени, че са записани в книгата (очевидно в книгата на живота). И много от спящите в земния прах ще се събудят – едни за вечен живот, други за вечен укор и посрама. И разумните ще сияят като светилата на твърдта, и ония, които са обърнали мнозина към правда – като звездите, вовеки, за всякога“ (Даниил 12:1-3).

Затова внимавай, човече. Знаеш доказателствата за антихриста. Не ги помнѝ само за себе си, а ги съобщавай щедро на всеки. Имаш ли чедо – плът от кръвта ти, поучи го; и ако си родил някого огласявайки, предпази и него, за да не приеме лъжата за истина. “Тайната на беззаконието вече действува“ (2 Солуняни 2:7). Плашат ме народните размирици; плашат ме църковните разколи; плаши ме взаимната ненавист на братята. О, ако можеше, макар и да е казано, но да даде Бог това да не се случи с нас! Поне ще бъдем внимателни. А сега стига толкова. Достатъчно говорихме за антихриста.

__________________________

*Из книгата Антихристът. Човекът на греха от последните времена, издателство Тавор, С., 1998. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4XO.

Жак-Бенин Босюе

Domine, veni et vide.
„Господи, дойди и виж” (Иоан 11:34)

Ще ми бъде ли позволено да отворя гроб пред двора[1] днес и да нараня тъй чувствителните ви очи с този тъй зловещ предмет? Не мисля, господа, че християните трябва да отказват да присъстват на тази гледка заедно с Иисус Христос. В днешното евангелие казват именно на Него: „Господи, дойди и виж”, къде са положили тялото на Лазар. Той заповяда да се вдигне камъкът и сякаш на свой ред ни призовава: Елате и сами вижте. Иисус не отказа да види в мъртвото тяло повод за милосърдие и довод за чудо, ала ние, смъртни клетници, отказваме да видим в тази скръбна гледка разобличението на своите заблуди. Нека отидем и видим с Иисус Христос и завинаги да се отвърнем от отнеманите от смъртта блага.За човешкия ум, колко странна е тази му слабост, смъртта, макар и видна отвсякъде и в хиляди различни проявления, никога не е налична. На погребение се чуват само думи на изумление, че този смъртен е умрял: всеки си спомня кога за последно е видял и за какво е говорил с покойния и той изведнъж е мъртъв: „Ето, казват, какво е човекът!” А този, който го казва, сам е човек, без нищо да отнесе към себе си, забравил за съдбата си! Но ако мине през ума му някакво мимолетно желание да се подготви за нея, веднага сам разсейва тези черни мисли, и мога да кажа, господа, че ние, смъртните, се грижим не по-малко да заровим мислите си за смъртта, отколкото да погребем мъртъвците. Но навярно тези мисли ще отекнат по-силно в нашите сърца, ако ги размишляваме заедно с Иисус Христос на гроба на Лазар и Го помолим да ги впише в нас с благодатта на Светия Дух и се опитаме да ги осмислим със застъпничеството на пресветата Дева.

Една от най-стремителните страсти на човешкия ум е волята за знание и тази любознателност го тласка да изчерпи всичките си сили, за да открие нечувана тайна в реда на природата или незнайно умение в произведенията на изкуството, или непривична изтънченост в управлението на делата. Но от тези необятни желания да разширим с нови знания своя кръгозор ставаме като ония, които, отправили надалеч своя поглед, не забелязват заобикалящите ги предмети. С това искам да кажа, че нашият ум, стремящ се с големи мъки към далечните неща и обхождащ, тъй да се каже, небето и земята, с лекота отминава наличното до сами него и ние пропиляваме живота си, без да знаем какво ни засяга и не само какво ни засяга, но какво сме ние самите.

Нищо не е по-потребно от събирането в нас самите на всички тези разпиляващи се мисли и за това именно ви каня днес, християни, да придружите Спасителя до гроба на Лазар: Veni et vide: „Дойди и виж”. О, смъртни люде, елате да съзерцаваме гледката на смъртните неща; о, човече, ела да научиш какво е човекът.

Ще се учудите навярно, че ви насочвам към смъртта, за да ви науча какво сте, и ще помислите, че не се представя добре човекът, като се показва там, където не е. Ала ако вникнете внимателно в онова, което ни се представя в гроба, охотно ще се съгласите, че от него няма по-верен тълкувател, нито по-истинско огледало на човешките неща.

При разлагането на частите се вижда най-ясно естеството на дадена съставка. За да ги познаем, тъй като от смесването взаимно са се променили, трябва да ги разделим. От общението на душата и тялото ни се струва, че тялото е нещо повече, отколкото е, а душата нещо по-малко; но ги виждаме в техния чист вид, когато, при разделянето им, тялото се върне в земята и душата също е в състояние да се върне на небето, откъдето е дошла. Така можем да разсъждаваме само какво ни отнема смъртта и какво ни оставя непокътнато, коя част от нашето битие пропада под ударите ѝ и коя се съхранява в крушението; тогава именно ще разберем какво е човекът: затова не се боя да твърдя, че от лоното на смъртта и плътните ѝ сенки извира безсмъртна светлина, за да просветли нашия ум за състоянието на нашата природа. Притичайте, о, смъртни люде, и вижте в гроба на Лазар каква е човешката същност: дойдете и вижте в това същото нещо края на вашите сметки и началото на вашите надежди, дойдете и вижте ведно разпада и обновата на вашия живот; дойдете и вижте триумфа на живота в победата на смъртта: Veni et vide.

Благодарим ти, о, смърт, за просветлението на нашето невежество; едничка ти ни убеждаваш в нашата низост, едничка ти ни даваш да познаем нашето достойнство: ако човек твърде много се цени, ти знаеш как да сломиш неговата гордост, ако пък твърде много се презира, ти знаеш как да повдигнеш неговата смелост и за да сведеш всичките му мисли до точната им мяра, го учиш на двете истини, които отварят очите му за себепознанието: че е презрян, доколкото е преходен, и е безкрайно ценен, доколкото минава във вечността. Предмет на това слово са тези две тъй важни положения.

Първа точка

Дръзко начинание е да се покаже на хората тяхното нищожество. Всеки е ревнив към това, което е, и предпочита да е сляп, отколкото да познава своята слабост. Най-сполучилите особено искат да бъдат галени с перо, неприятно им е да се забелязва техният недъг и искат, ако се виждат, той да остава скрит. Благодарение на смъртта обаче можем свободно да говорим за него. Никой не е толкова голям на този свят, че да не признае в себе си много низост, да не изповяда с лекота, че е нищо, да схваща дори, че е така. И все пак твърде суетно е да отграничаваме в нас слабия дял, сякаш има нещо значимо в нас. Да живее Всевишният! О, величие човешко, откъдето и да те разглеждам, ти идваш от Бога и трябва да бъдеш отнесено към Бога, защото откривам в теб така лъча на Божествеността, който с основание привлича моята почит; но доколкото си чисто човешко, казвам го още веднъж, не виждам нищо значимо в теб, защото накъдето и да се обърна, намирам винаги насреща си смъртта, която хвърля толкова сенки върху това, което блясъкът на света иска да оцвети, че не зная на какво почива тази тъй августейша дума величие, нито към какво да приложа това тъй хубаво звание.

Нека се убедим, християни, в значимостта на тази истина с това несъкрушимо разсъждение. Случаят не може да бъде по-благороден от същността, нито допълнението от главното, нито зданието по-здраво от основите, на които е издигнато, нито накрая придаденото към нашето битие по-голямо и значимо от самото него. Какво е сега това наше битие? Нека добре да помислим, християни: какво е нашето битие? Кажи ни го, о, Смърт, защото горделиви са хората, за да ми повярват. Но няма си ти, о, Смърт, и говориш само на очите. Един велик цар ще ти заеме своя глас, за да чуете с ушите си и вземете в сърцата си по-учленени истини.Ето занимавалото Давид на трона, посред неговия двор, прекрасно размишление: достойно е то за слуха Ви, Господарю. Ecce mensurabiles posuisti dies meos, et substantia mea tanquam nihilum ante te[2]. О, Царю всевечни, Царю на времената, Ти винаги сам на Себе Си принадлежиш, винаги в Себе Си самия, Твоето винаги неизменно битие нито тече, нито се мени, нито се мери. „Ето, ти си ми дал дни колкото педя и векът ми е като нищо пред Тебе”. Не, моята същност е нищо пред Тебе и всяко меримо битие е нищо, защото измеримото има своя предел и щом той бъде достигнат, един последен замах разрушава всичко, сякаш никога не е било. Какво са сто години, какво са хиляда години, щом един само миг ги заличава? Умножете дните си като елените, които според легендата или естествената история живеели векове, пребъдете колкото големите дъбове, под които са почивали предците ни и които ще хвърлят сянка и на следовниците ни, трупайте в това сякаш необятно пространство почести, богатства, наслади: от каква полза ще ви е цялата тази грамада, щом последният дъх на смъртта, съвсем слаб, съвсем чезнещ, ще повали с един удар, също тъй леко като замък от карти, празна детска забава, цялата тази пищна суета? От каква полза ще ви е цялото писане в тази книга, всичките изпълнени с хубави букви страници, щом едно зачеркване само накрая всичко ще изтрие? Зачеркването, дори то, оставя някаква следа, поне за себе си самото, а този последен миг, който с един замах ще заличи целия ви живот, ще се изгуби той самият ведно с всичко останало в бездната на нищото. Не ще останат на земята никакви останки от това, което сме; плътта ще промени естеството си, тялото ще вземе друго име, „дори това на труп няма да му остане за дълго, а ще стане, казва Тертулиан, едно не знам какво, което няма име в никой език”, толкова е вярно, че всичко умира в него, откъдето и печалните слова, изказващи тези злочести останки: Post totum ignobilitatis elogium, caducњ in originem terram, et cadaveris nomen; et de isto quoque nomme periturњ in nullum inde jam nomen, in omnis jam vocabuli mortem[3].

Каква е значи моята същност, о, велики Боже? Влизам в живота, за да изляза скоро от него, идвам да се покажа като другите, после ще трябва да изчезна. Всичко ни зове на смърт. Природата, завиждаща сякаш за доброто, което ни е сторила, ни заявява изведнъж и ни дава знак, че няма да ни остави още дълго това нищожно вещество, което ни е заела и което не трябва да остане в едни и същи ръце, а вечно трябва да е в обращение: тя се нуждае от него за други образувания, иска си го обратно за други изделия.

Постоянен е приливът на човешкия род, искам да кажа, на децата, които се раждат и които, пораствайки, сякаш ни бутат с рамо и казват: отдръпнете се, вече е нашият ред. Както ние виждаме други да отминават преди нас, така други ще видят нас да отминем и те ще дължат на последващите ги същата гледка. О, Боже! Какво сме, още веднъж, какво сме ние? Безкрайно е, като погледна напред, пространството, в което вече ме няма! Ужасяващо е, като се обърна назад, шествието, в което ме няма! Колко малко място заемам в необятната бездна на времето! Аз не съм нищо: един тъй малък промеждутък от време е неспособен да ме отличи от нищото. Бил съм изпратен само да попълня бройката, но няма какво да правят с мен сега, а пиесата ще продължи да се играе и когато остана зад театъра.

Впрочем, ако разискваме по-изтънко нещата, не протяжността на живота ни отличава от нищото и знайте добре, християни, че винаги само миг ни разделя от него. Сега се държим на такъв един миг, сега той погива и с него бихме погинали всички ние, ако скорострелно и без да губим време, не се захванем за друг един, подобен нему, докато накрая дойде един, който да достигнем, с каквото и усилие да се протягаме към него, и тогава, без опора, ще паднем отведнъж. О, крехка опора на нашето битие, о съкрушаваща основа на нашата същност! In imagine pertransit homo[4]: ах, наистина минава човек като сянка или като привидение: in imagine, sed et frustra conturbatur.

Колко нищожно е мястото, което заемаме в този свят! Тъй нищожно и тъй незначително, че понякога се съмнявам с Арнобий дали спя или съм буден: Vigilemus aliquando, an ipsum vigilare, quod dicitur somni sit perpetui portio[5]. Не зная дали това, което наричам будност, не е малко по-възбуден отрязък от дълбок сън и дали виждам реални неща, или само ме смущават празни мисли и привидения. Praeterit figura hujus mundi: „Защото минава образът на тоя свят[6]”.

Втора точка

Да не се съмняваме, християни, макар и захвърлени в тази най-задна част на вселената, сцена на промени и царство на смъртта, нещо повече, макар и да я носим вътре в нас, в лоното си, при все това, ако съумеем, посред природата и през обвитите с тъма поради предразсъдъците на нашите сетива знания, да влезем в собствените си глъбини, ще намерим там начало, което показва с крепкостта си своя небесен произход и което е неподвластно на тлението.

Не съм от тези, които човешките знания въодушевяват, ала признавам, че не мога без възхита да съзерцавам чудните открития, с които науката прониква в природата, нито всички тези прекрасни изобретения, с които техниката я приспособява за наша употреба. Човекът почти изцяло промени облика на света, той успя да опитоми с ума си надделяващите го със силата си животни, той укроти свирепия им нрав и усмири непокорната им свобода. С умението си той преклони дори безжизнените твари. Не заставя ли той с трудолюбието си земята да му дава най-подходящите храни, растенията да смекчават заради него дивата си киселина, отровите да се превръщат в церове дори, все от любов към него. Излишно е да ви разказвам как успява да направлява стихиите, с какви ли не чудеса заставя всеки ден най-непокорните от тях, а именно огъня и водата, двата велики неприятеля, да склонят да му служат в толкова полезни и необходими дейности. Какво повече? Той се изкачи чак до небесата; научи, за да върви по-уверено, звездите да го водят в неговите пътувания; принуди, за да измерва по-точно своя живот, слънцето да му дава сметка за своите стъпки. Но да оставя на реториката дългото и подробно изброяване и нека отбележа като богослов, че Бог създаде човека, откровява Писанието, за да бъде той глава на вселената, и от тази тъй благородна длъжност, макар и изменена от неговото престъпление, му остана известна склонност да дири онова, което му липсва по цялото протежение на вселената. Ето защо той, ако се осмеля да кажа, дръзко рови навсякъде, сякаш всичко е негова собственост, и няма кътче от вселената, което да не носи белега на неговото трудолюбие.

Помислете сега, господа, как можа да вземе такова надмощие една тъй слаба твар, чието тяло е така изложено на посегателствата на всички останали, ако нямаше в духа си една по-висша от цялата видима природа сила, един безсмъртен дъх от Божия дух, лъч от лика Му, черта от образа Му.

Не, не може другояче. Ако един превъзходен работник направи рядка машина, никой не би могъл да си служи с нея, освен по дадените от него указания. Бог направи света като голяма машина, която само Неговата мъдрост можеше да изобрети, само Неговата мощ можеше да построи. О, човече, Той постанови ти да си служиш с нея, Той положи, тъй да се каже, цялата природа в ръцете ти, Той дори ти позволи да я накичиш и разкрасиш с твоето изкуство. Защото какво друго е изкуството, ако не разкрасяване на природата? Ти можеш да добавиш някои цветове, за да разкрасиш тази възхитителна картина, но как би могъл ти дори малко да помръднеш тази толкова силна и деликатна машина, по-какъв начин ти би могъл да сложиш дори един щрих на мястото му в тази тъй богата живопис, ако нямаше в теб и в някаква част от същността ти изкуство, производно на началното изкуство, плодоносни идеи, извлечени от първородните идеи, с една дума, подобие, отливка, дял от онзи съзидателен Дух, който сътвори света? И ако е така, християни, кой не вижда, че целокупната природа не е способна да затъмни един тъй прекрасен лъч от поддържащата я мощ и че душата ни, по-висша от света и всичките съставящи го сили, има да се бои само от своя Създател.

Но да продължим, християни, това тъй полезно размишление за Божия образ в нас и да видим повелите с които човекът, тази възлюблена, назначена да си служи с всички останали твар, си предписва сам на себе си всичко, което трябва да направи. В покварата, в която сме, признавам, че тук е нашата слабост, и все пак не мога да разгледам без възхищение неизменните правила на нравите, които разумът положи. Какво! Тази вложена в тялото душа, която с такъв плам прегръща всяка страст, която чезне, която се отчайва, която не е на себе си, когато то страда, с каква светлина вижда тя, че има все пак отделно щастие за нея, че може понякога дръзко да каже, макар всички сетива и страсти, почти цялата природа, да викат против нея: „За мене смъртта е придобивка[7]”, „Радвам се в страданията си[8]”? Не трябва ли, християни, вътрешно да е открила сладостна красота в това, което се нарича дълг, за да се осмели уверено да заяви, че трябва да се изложи без страх, че трябва да се изложи с радост даже на огромни мъки, невероятни болки и на сигурна смърт за приятелите, за отечеството, за владетеля, за олтара? И не е ли своеобразно чудо, че тези постоянни повели за смелост, честност, справедливост не могат никога да бъдат премахнати, не казвам от времето, но от противоположна употреба, че за щастие на човешкия род много по-малко са онези, които напълно ги отхвърлят, от тези, които съвършено ги упражняват.

В това несъмнено има божествена светлина: „Ти ни яви светлината на лицето Си, Господи!”. Signatum est super nos lumen vultis tui, Domine[9]. Откриваме тук, като светилник, безсмъртна наслада от честта и добродетелта, с нейната искра ни се явява първият разум и ни говори самата истина, която ни кара да разберем, че в нас има нещо неумиращо, защото Бог ни е направил способни да намерим щастието дори в смъртта.

Всичко това е още нищо, християни, но ето най-възхитителната черта от това божествено подобие. Бог се познава и се съзерцава, животът Му е да се познава и защото човекът е Негов образ, той иска да го познава вечен, необятен, безкраен, отърсен от всичко телесно, свободен от всяко ограничение, откъснат от всяко несъвършенство. Християни, какво е това чудо? Ние, които чувстваме само крайното, които виждаме само променливото, как да разбираме вечността, как да осмислим безкрайността? О, вечност, о, безкрайност, казва свети Августин[10], която сетивата ни даже не подозират, откъде влезе ти в душите ни? Та ако сме само тяло и само материя, как бихме могли да схванем един чист дух, как бихме могли името му само да измислим?

Знам, тук може основателно да се каже, че когато говорим за такива духове, не разбираме много какво говорим. Въображението ни, въображение немощно, неспособно да понесе една тъй чиста идея, винаги изнамира някакво телце, с което да я облече. Ала след пределното му усилие да ги направи най-изтънчени и безтелесни, не чувствате ли същевременно, че извира от дъното на душата ни небесна светлина, която разсипва тези толкова тънки и ефирни, колкото сме могли да си ги представим, призраци? Ако продължите да настоявате и я попитате какво е тя, ще се издигне глас от средоточието на душата: не знам какво съм, но знам, че не съм това. Каква сила, каква енергия, каква скрита добродетел чувства в себе си душата, за да се изправи срещу самата себе си, за да обори себе си и отхвърли това, което мисли! Кой не вижда, че има в нея скрита пружина, която не действа още с цялата си сила и макар и да е притисната, макар и да не ѝ е напълно свободно движението, показва със своята особена здравина, че не е изцяло материална, че е свързана сякаш със своя връх с едно по-висше начало?

Истина е, християни, признавам, че не издържаме дълго тази благородна жар и душата се потапя скоро в материята. Тя има своите слабости, своите немощи и позволете ми да го кажа, защото не знам как да се изразя, тя има своите недодяланости, които, ако не е просветлена от другаде, почти винаги я карат да се съмнява в това, което е. Ето защо мъдреците на света, виждайки човека от една страна, тъй велик, а от друга, тъй презрян, не знаят нито какво да мислят, нито какво да кажат: едни го изкарват бог, другите – нищо, едни казват, че природата го глези и му се наслаждава като майка, други, че го е захвърлила като мащеха и той е отрепка за нея, трети пък, без да могат да отгатнат причината за тази смес, ще отвърнат, че тя си е играла, съединявайки две части без никаква връзка помежду им, и от своего рода каприз е създала чудовището, наречено човек.

Сами може да отсъдите, господа, че не са улучили нито едните, нито другите и че само вярата може да обясни една тъй голяма загадка. Лъжете се, о, мъдреци от този век: човекът не е наслаждение за природата, защото тя по толкова начини го накърнява; човек не може да бъде и нейна отрепка, защото нещо в него струва повече от самата природа, говоря за сетивната природа. Да се говори сега за прищявка в Божия промисъл означава да богохулстваме срещу Неговата премъдрост? Ала откъде идва това тъй странно несъответствие? Трябва ли да ви го казвам, о, християни, и не викат ли тези зле иззидани стени с тъй великолепни основи достатъчно високо, че произведението не е завършено? Съзерцавайте това здание, ще видите в него следите на божествената ръка, но неравномерността на направата скоро ще ви накара да съзрете и онова, което е вложил от себе си грехът. О, Боже! Каква е тази смес? С мъка се разпознавам, малко остава да възкликна с пророка: Hњccine est urbs perfecti decoris, gaudium universњ terrњ[11]? Това тук Иерусалим ли е? „Този град ли е тук? Този храм ли, честта и радостта на цялата земя?” И аз казвам: Това тук този човек, направен по образ Божи, ли е, чудото на Неговата мъдрост, шедьовърът на ръцете Му?

Той самият е, не се съмнявайте в това. Но откъде идва това разногласие и защо толкова зле са съчленени частите му? То е, защото човекът поиска да доизгради посвоему делото на своя Творец и се отдалечи от плана: така, противно на правилното първо начертание, се смесиха отведнъж безсмъртното и тленното, духовното и плътското, ангела и животното, с една дума. Ето решението на загадката, ето отърсването от всяко смущение: вярата ни върна към нас самите и скверните ни слабости не могат повече да скриват естественото ни достойнство.

Но, уви, от каква полза ни е това достойнство? Макар нашите развалини да излъчват още някакво величие, ние сме не по-малко от тях съкрушени, отколешното ни безсмъртие само прави по-непоносимо господството на смъртта и макар душите ни да се изплъзват от нея, грехът ги е направил тъй злочести, че няма защо да се хвалят с тази тъй обременяваща ги вечност. Какво да кажем, християни? Какво да отговорим на тази тъй настойчива жалба? Иисус Христос ви отговори в Своето евангелие. Той е видял Лазар починал, Той е дошъл да посети стенещата под игото на смъртта човешка природа. Ах, това посещение не е без своето основание. Самият архитект идва лично, за да види какво липсва на неговото здание, тъй като има намерението да го изправи според първоначалния Си модел: secundum imaginem ejus qui creavit illum[12].

О, изпълнена с престъпления душо, ти основателно се страхуваш от безсмъртието, което ще увековечи смъртта. Но ето възкресението и живота в личността на Иисус Христос: който вярва в Него няма да умре[13], който вярва в Него е вече духовно и вътрешно жив, живеещ с живота на благодатта, която води след себе си живот в славата. Тялото обаче е подвластно на смъртта. О, душо, успокой се. Ако Божественият архитект се е заел да те изправи, то остави парче по парче да падне старото здание на твоето тяло, защото Той иска да приведе в по-добро неговото състояние, защото иска да го съгради в по-добър порядък и за кратко то ще влезе в селенията на смъртта, но няма да остави нищо в ръцете ѝ освен смъртността.

Не се оставяйте на убеждението, че тлението трябва да се разглежда според съжденията на медицината като естествено следствие от съчетанието и сместа. Трябва да издигнем по-високо умовете си и да вярваме, според началата на християнството, че плътта е обречена на тление от склонността си към злото, източник на лоши желания, „плът на греха[14]”, както говори светият Апостол. Тази плът трябва да бъде разрушена дори в избраните, казвам аз, защото като плът греховна, тя не заслужава да бъде съединена с блаженстваща душа, нито да влезе в Царството Божие: Caro et sanguis regnum Dei possidere non possunt[15]. Тя трябва значи да промени първоначалната си форма, за да бъде обновена и да изгуби цялото си първоначално същество, за да получи второ от Божествената десница. Както никой не се грижи да поправи едно старо здание, за да съгради ново в по-добър архитектурен порядък така и Бог оставя да падне в развалини проядената от греха и алчността плът, за да я направи по Свой начин и според изначалния промисъл на творението: тя трябва да стане прах, защото е служила на греха…

Не виждаш ли ти божествения Иисус, който заповядва да се отвори гробът. Ето княза, който заповядва да се отвори тъмницата за злочестите пленници. Затворените там мъртви тела ще чуят един ден думата Му и ще възкръснат по-добре от Лазар, защото ще възкръснат, за да не умрат повече, и смъртта, казва Светият Дух, ще бъде захвърлена в бездната, за да не се яви никога вече: Et mors ultra non erit ampliщs[16].

От какво се боиш, душо християнска, в приближаването на смъртта? Навярно се страхуваш, като виждаш срутването на твоя дом, да останеш без подслон. Но чуй божествения Апостол: „Знаем, знаем, казва той, не сме подведени значи да вярваме със съмнителни допускания, а го знаем съвсем уверено и с пълна сигурност, че, „когато земното наше жилище, тая хижа от пръст и кал, в която живеем, бъде разрушено, има за нас друг дом подготвен на небесата[17]”. О, колко е милосърдно отношението на Онзи, който се грижи за нашите нужди. Промисълът Му, великолепно казва свети Иоан Златоуст[18], е да поправи жилището, което ни е дал: необходимо е да го напуснем, докато го събаря и разчиства, защото какво ще правим в цялата тази суматоха, шумотевица, прахоляк? А Той самият ни кани в Своя дворец: дава ни Своите покои, за да очакваме в покой цялостната обнова на старото ни жилище.

Източник: BOSSUET, J.B. Oeuvres complиtes. t. XII, Paris, 1865

Превод от френски: Владимир Градев

_________________________

Източник – http://www.hkultura.com. Същата проповед е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Проповедта е произнесена пред краля и двора на 22 март 1662 година по време на Великия пост.

[2]. Псалом 38:6.

[3]. De Resurrect. earn., n. 4.

[4]. Псалом 38:7.

[5]. Advers. Gent., lib. II, sub. init.

[6]. 1 Коринтяни 7:31

[7]. 1 Филипяни 1:21.

[8]. Колосяни 1:23.

[9]. Псалом 4:7.

[10]. Срв. св. Августин, Изповеди, кн. XI, гл. 11.

[11]. Thren. II, 15.

[12]. „По образа на своя Създател”, Колосяни 3:10.

[13]. Виж Иоан 11:25, 26.

[14]. Римляни 3:11.

[15]. „Плът и кръв не могат да наследят царството Божие”, 1 Коринтяни 15:50.

[16]. „И смърт не ще има вече”, Откровение 21:4.

[17]. Срв. 2 Коринтяни 5:1.

[18]. Срв. Homil. In Dict. Apost., De dormientibus, etc.

Жак-Бенин Босюе (1627-1704), френски духовник и богослов, епископ на Мо, велик оратор, прочут със своите надгробни слова и проповеди, най-известна от които е преведената тук Проповед за смъртта.

Изображения – авторът, епископ Жак-Бенин Босюе (1627-1704). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Ux

Пороците на богатите навличат наказание; добродетелите на бедните спасяват града

Св. Иоан Златоуст

Макар че болестта ми пречи да участвам заедно с вас на духовното тържество, но не виждам тежестта на пътуването да е повредила с нещо вашето празненство. Макар че вие сте дошли тук с труд, уморени и потънали в пот, но моето словесно учение обърна в здраве болестта ми и вашия труд облекчи с песнопения.

Затова и аз, както съм болен, не бих могъл да задържа езика си, да мълча и вие, уморени, не бихте се отказали да ме слушате; но щом се появи словото, трудът се отстранява и щом се откри учението, умората побягва. Болестта и трудът принадлежат на тялото, а учението е дело и лекарство на душата; но колкото душата стои по-високо от тялото, толкова и делата ѝ са за предпочитане. Поради това не само тогава, когато болестта пречи, но и когато се срещат още много други пречки, аз не съм преставал да бъда в единение с вашата любов, не се отказах и днес да бъда на това прекрасно празненство. Досега аз бях прикован на легло от болест, но Бог не допусна да бъда съвсем измъчен от глад. И наистина, както е за вас глад, когато не слушате проповед, така и за мене е глад, когато не говоря. Тъй и майка, често болна, съгласява се по-добре да допусне детето си да суче от нейните гърди, отколкото да гледа, че се измъчва от глад; нека да бъде приведено в напрежение и моето болно тяло.Кой не би пролял с готовност и кръвта си заради вас, мъже, горящи от такова благочестие, от такава любов към слушане, и проявяващи такова едно разкаяние за едно толкова късо време? Вие не знаете ден и нощ, но едното и другото превръщате в ден не за да променяте въздуха, а чрез всенощните бдения да просвещавате нощта; защото вие имате нощи без сън и защото властта на съня се е вече прекратила: ето на – любовта към Христа побеждава слабостта на естеството. Вие се освободихте от условията на телесното човешко битие, подражавайки на безплътните сили, проявихте непрекъснато бодърстване, постоянен пост, толкова тежък труд при пътуването и случаен отдих. Такъв е плодът на страха, такава е печалбата от земетресението, печалба, която никога няма да се изгуби, печалба, която и бедните прави богати, и богатите – още по-богати; тя не знае бедност, не знае богатство.Случи се земетресение и се отстрани неравенството в живота. Де са сега онези, които се обличат в копринени дрехи? Де е златото? Всичко това изчезна, пръсна се по-лесно от паяжина и се видя, че е по-мимолетно и от пролетните цветове. Но понеже аз виждам, че вашата душа е подготвена, искам да ви предложа твърде изобилна трапеза. Аз виждам, че телата ви са уморени, но душата ви разцъфтява в младост. Изобилни са потоците на вашата пот, но те изчистват съвестта. Ако ли борците проливат даже кръвта си за лаврови листа, които днес се дават, а утре увяхват, много повече вие, кои¬то сте излезли на попрището на подвизите, не трябва да се отклонявате от трудовете на добродетелта и да отслабвате. Вашето събрание е венец за мен и един слушател от вас за мен е равносилен на цял град. Някои пълнеха чаши догоре, други уреждаха сатанински пиршества, трети приготвяха изобилни трапези; а вие извършихте това всенощно бдение и очистихте целия град със стъпките на светите ваши нозе, като измерихте площада с тях и направихте самия въздух свят. И въздухът става свят от песнопенията, както чухте днес от Бога, казал на Моисей: „Мястото, на което стоиш, е земя света“ (Изход 3:5). Вие осветихте земята и площада и направихте града за нас храм. Както бурен поток, който тече бързо и се носи с голяма стремителност, като изхвърля настрани всичко, също тъй и духовният поток, речните потоци, които веселят Божия град (Псалом 45:5), напълни се с вода и изчисти калта от нечестието. Няма ни един развратен или – по-добре – ако има някой развратник, той се поправя. Той чува гласа и душата му се преобразува, страстите на користолюбието обръщат на бяг, или ако не обърнат на бяг, то както дивите зайци, които зимно време се скриват в своите пещери, така и невъздържаната им душа се скрива навътре, и подобно на това, както змиите от студа, който сковава телата им, отиват в най-дълбоките убежища, също така и тези страсти, неблагородни и робски, се скриват като че в подобни дълбочини. Няма съмнение, че онези, които носят в себе си тези страсти, се срамуват от тях: макар те и да ги носят, но страстите са вече мъртви. Вместо зима за тях служи нашето песнопение. Достига този глас до слуха на любостежателния човек и той, макар и да не изтребва страстта, то я умъртвява; достига до слуха на гордия и развратен човек, и той, ако не умъртвява сладострастието и гордостта, скрива това сладострастие и тази гордост. А не е малко нещо и това, че порокът не изявява себе си явно.Говорих ви и вчера, че са велики плодовете на земетресението. Виждате ли човеколюбието на Господа, Който разклаща града и утвърждава душата, Който разлюлява основите и заздравява помислите, Който показва непорочността на града и прави силна волята? Обърни внимание на Неговото човеколюбие: Той заключава малко – и утвърждава завинаги; земетресението свърши за два дни, а благочестието трябва да си остане завинаги: опечалихте се за кратко време, но завинаги се затвърдихте. Аз знам добре, че от страха Божи вашето благочестие получи корен; макар и да получи успокоение в бедата, плодът ще си остане. Вече няма да има много трънаци, които да го заглушават, и силен дъжд няма да го потопи; добре поработи върху вас страхът, като послужи и на мен за съюзник на словото. Аз ще замлъкна, но основанията ще говорят, аз ще замлъкна, но земетресението по-силно от тръба ще въздига глас и ще казва: „Щедър и милостив е Господ, дълготърпелив и многомилостив“ (Псалом 102:8) – аз дойдох не за да ви погреба под развалините, но за да ви укрепя. Тъй говори земетресението и възкликва: аз ви уплаших, но не за да се огорчите, а за да станете по-внимателни към себе си. Слушайте с внимание тези думи: понеже проповедта ставаше безсилна, чу се гласът на страха. Аз дойдох при вас, за да ви кажа накъсо и да извърша своето дело: когато ви доведа до съкрушение, тогава ще ви предам учение, за да не бъде това учение безсилно; като намирам камъни и израсли тръни, аз изчиствам нивата и сетне хвърлям семената на учението с щедра ръка. Понесохте ли вие някаква вреда, като се опечалихте за кратко време? Вие станахте от хора ангели, преселихте се на небето, не променихте мястото, но променихте нравите. А че аз не ви лаская, като казвам това, свидетелстват делата. Какво не ви стига за покаянието? Вие отхвърлихте омразата, отстранихте низките страсти, посадихте добродетели, имахте сила да прекарате цяла нощ в свещено бдение с велика любов и с възвишено настроение на душата. Никой не си спомни за печалби, никой не говори за богатства и не само че ръцете ви са вече чисти от грехове, но и езикът ви е свободен от беззакония и злословия; никой не оскърбява ближния си, никой не отива на сатанински пиршества; домовете ви са чисти, площадите измити от нечистотии, настъпва вечер, нито на едно място не можете да срещнете групи младежи, които да пеят театрални песни.Събират се групи, но не за разврат, а за добри дела; и на площадите може да се чуят песнопения, и в домовете си други пеят песни, трети – свещени химни; настъпва обаче нощта и всички отиват в църква, това безгрижно пристанище, свободно от вълни. Аз мислех, че след първия и втория ден безсъница ще се изнурят вашите тела; но сега, колкото повече продължава бдението без сън, толкова повече се усилва усърдието. Пеещите от вас се умориха, а вие показвате младежка бодрост; пеещите се лишиха от сили, а вие се укрепихте още повече. Къде са сега, кажете ми, богатите? Нека те узнаят мъдростта на бедните. Те спят, а бедните на земята не спят, но коленичат, подражавайки на Павел и Сила (Деяния апостолски 16). С песните си те раздвижиха тъмницата, а вие пеете и с песните си докарахте до неподвижно състояние раздвижения град. Свършекът на действията е противоположен, но и едното, и другото е за слава Божия. Той (Павел) разлюлява тъмниците, за да стресне душите на неверните, за да възвести словото Божие; вие пък докарахте града в неподвижно състояние и прекратихте гнева Божи; и едното, и другото се урежда по различни начини, но аз се радвам не на това, че градът е дошъл в неподвижно състояние, а на това, че той придобива тази своя неподвижност чрез помощта на вашите молитви, че вашите песнопения са му послужили като основания. Отгоре идва гняв, а отдолу – вашият глас; гневът, който идва отгоре, се задържа от гласа, който се вдига от долу на горе. Отварят се небесата и се произнася присъда като остър меч – градът трябва да бъде изтрит от лицето на земята от неизбежния гняв. И от вас не се поиска нищо освен покаяние, освен сълзи и стенания и всичко се прекрати. Бог изрече присъда, а ние прекратихме Неговия гняв. Не би направил грешка онзи, който би ви нарекъл защитници и спасители на града. Де са началниците? Де са пазачите? Истината е, че вие сте и укрепление, и стена, и охрана на града! Те със своето нечестие раздвижиха града, а вие със своята добродетел го укрепихте. Ако ли някой би запитал от какво се раздвижи градът, то – макар и да не се получи на този въпрос отговор – вие да знаете, че е за грехове, за користолюбие, за несправедливост, за беззаконие, за гордост, за похот, за лъжа. На кого? – На богатите. Също така, ако ли някой запита защо пак градът получи своята неподвижност, то да знаете, че това е от песнопенията, молитвите и всенощните бдения. На кого? – На бедните. Раздвижването на града е тяхно дело, а възвръщането му в неподвижност е ваше, така че вие станахте негови спасители и защитници. Но тук ние ще привършим словото си, за да продължим всенощните бдения и песнопенията и да изпратим слава на Отца и Сина и Светия Дух, сега, завинаги и през всички векове. Амин.
____________________

*Из книгата Св. Иоан Златоуст, Безсмъртни слова. Избрани Златоустови беседи на нравствени теми, под редакцията на П. Черняев, второ издание, издателство Тавор, С., 1998. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Предполага се, че тази беседа е произнесена в Антиохия, където често пъти ставали земетресения, особено по времето на Златоуст. Когато се случило това земетресение, Златоуст лежал болен на легло, но като горял от ревност да учителства, той оставил леглото и произнесъл тази беседа в един от близките до града храмове.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4ys

Изображения – авторът, св. Иоан Златоуст и негови книги. Източник – Яндекс РУ.

Въздържание от грях. Пияният и бесният. Духовно упоение. Възкресение. Предпазване от пороци. Кръщение и духовно възрождение

Св. Иоан Златоуст

Ние снехме от себе си тежестта на поста, но не бива да отлагаме плодовете му; трябва да събираме тези негови плодове. Мина вече трудът на подвизите, но усърдието към добрите ни дела не трябва да премине. Постът мина, но благочестието трябва да остане; или – по-добре: не е свършен постът. Впрочем, не бойте се! Аз казах това не от желание да ви проповядвам нов четиридесетдневен пост, но понеже искам да ви внуша, че е нужно да бъдем добродетелни. Мина телесният пост, но не е минал духовният. Този е по-добър от оня, и оня е нареден за този. Както тогава, когато вие постехте, аз ви казвах, че постейки, може и да не се пости, така и сега ви казвам, че можете да постите, без да постите. Може би тези думи ви се виждат загадъчни, но аз ще ви ги разясня. Как може да се пости, без да се пости? Това бива тогава, когато някой се въздържа от ястия, а не се въздържа от грехове. Как може да не се пости, а в същото време да се пости? Това бива тогава, когато някой яде храна, но се пази от грях. Този пост е по-добър и не само по-добър, но и по-лек; по време на този пост мнозина искаха да побягнат поради своята телесна слабост: „вреди ми пиенето на вода“, „не мога да употребявам овощия за храна“. Много такива неща слушах аз тогава от мнозина. А при този пост не може нищо подобно да се възрази. Измивай се, участвай на общата трапеза, употребявай вино умерено и ако искаш и месо яж, никой не би ти пречил; ползвай се от всичко, само се въздържай от грях. Виждате ли, че този пост е по-лек от всички? При него нямаме основание да се оплакваме от телесна слабост; това вече е работа само на душата. Можеш и да не пиеш вино, а да бъдеш пиян, също както можеш да пиеш вино и пак да бъдеш трезвен.А че има пиянство без вино, чуйте какво казва пророкът: „Горко на пияниците без вино“ (Исаия 28:1). Как е възможно опиването без вино? Когато не можем да обуздаем страстите си чрез благочестиви размишления. Можеш да пиеш вино, без да си пиян; ако ли това беше невъзможно, Павел в посланието си към Тимотей не би дал такова предписание: „Употребявай и малко вино поради стомаха си и честите си боледувания“ (1 Тимотей 5:23). Опиянението не е нищо друго освен неестествено изстъпление на душата, обръщане на помислите, недостатък в разсъдъка, отсъствие на съобразителност. А това произлиза не само от опиянение с вино, но и от опиянение от гняв и от непристойна похот. Както треската произвежда безсъница, произвежда и умора, произвежда и тъга, произвежда и развалени сокове, а причините ѝ са различни, така и тук: опиянението произлиза и от вино, произлиза и от похот, произлиза и от развалени сокове и от различни причини, а страданието и болестта си остават все едни и същи. Нека се въздържаме от пиянство; не казвам да се въздържаме от вино, но: да се въздържаме от пиянство. Не от вино произлиза пиянство – виното е Божие създание, Божието създание не причинява нищо лошо; но злата воля произвежда пиянство. А че можем да се опиваме и иначе, а не само от вино, чуйте какво казва Павел: „И не се опивайте с вино“ – значи може да се опиваме и другояче, „Не се опивайте с вино, от което произлиза разпътство“ (Ефесяни 5:18). В колко кратки думи е показано цялото осъждане срещу пиянството! Какво значи: Не се опивайте от вино, от което произлиза разпътство? Разпътни се наричат онези млади хора, които, щом получат бащино наследство, похарчват всичко изведнъж, без да разсъждават кому колко да дадат и кога да дадат, но безразборно – и дрехи, и злато, и сребро, и цялото бащино богатство хвърлят по блудници и развратници. Такова е пиянството: като овладява ума на пиянстващите и като пленява техния разсъдък, кара ги да изхарчват целия запас на своите мисли неприлично и без всякаква предпазливост. Пияният не знае какво трябва да говори и кога трябва да мълчи, но устата му са постоянно отворени: устата му не могат да се затворят. Пияният не умее да разпорежда своите мисли разсъдително, не може да използва тяхното богатство, не може едно да прибере, друго да използва по-продължително, но всичко пръска и изхвърля. Пиянството е доброволна лудост, изгубване на разсъдъка; пиянството е нещастие, над което хората се смеят, болест, над която се гаврят, произволно беснуване – то е по-лошо от лудост.2.Искаш ли да знаеш как пияният бива по-лош от бесния? Бесния – ние всички го съжаляваме, а от това се отвращаваме; на бесния ние състрадаваме, а против тогова се гневим и негодуваме. Защо? – Защото у единия болестта е от дяволска напаст, а у другия – от безгрижие; у първия от козни на враговете, а у другия – от козните на собствените му желания. Пияният търпи същото, каквото и бесноватия, той се върти също като него, също като него дохожда в изстъпление, също тъй пада, също тъй изкривява своите зеници, също тъй трепери и когато лежи на земята, изпуща пяна от устата си и по този начин изхвърля нечистотии, и устата му се изпълнят с непоносима воня. Такъв човек е неприятен за своите приятели, смешен за враговете си, презиран от слугите, отвратителен за съпругата, непоносим за всички, по-отвратителен и от самите безсловесни. Безсловесните животни пият дотогава, докато чувстват жажда, те ограничават желанията си от нуждата, а този поради невъздържанието си отива и по-нататък от нуждата; той става и по- безразсъден и от безсловесните. Но особено тежко е това, че тази болест, пълна с толкова злини и докарваща толкова нещастия, дори не се счита за някаква вина: но на трапезите на богаташите произлиза съперничество и състезание в този срам и силно спорят един с друг за това кой ще надмине другия, кой ще възбуди повече смях, кой повече ще отслаби своите нерви, кой повече ще изнуди своите сили, кой повече ще оскърби общия Владика; тогава може да се наблюдава едно истинско дяволско състезание и съревнование. Пияният е по-жалък от мъртвец. Този лежи безчувствен и не може да пра¬ви никакво добро, нито пък зло, а оня е способен да върши зло и заравяйки душата си като в гроб в своето тяло, представя съвсем мъртво тялото си. Виждаш ли, че той е по-жалък от бесния и по-безчувствен и от мъртвия? Искате ли да ви кажа и нещо още повече и по-тежко за него? Пияният не може да влезе в Царството небесно. Кой казва това? – Павел. „Не се лъжете: нито блудници, ни идолослужители, ни прелюбодейци, нито малакийци, ни мъжеложци, нито крадци, нито користолюбци, ни пияници, нито хулители, ни грабители няма да наследят Царството Божие“ (1 Коринтяни 6:9-10). Чухте ли в какъв сонм той ги нарежда? Заедно с прелюбодейците, блудниците, идолослужителите, хулителите, грабителите. И тогава какво? Нима пияният и идолослужителят е едно и също? Не ми говорѝ това, човече! Аз съм ти чел Божествените закони; не искай от мене отчет; запитай Павла, и той ще ти отговори. Аз не мога да ти кажа заедно с тях ли или не ще се подхвърлят и те на наказание, но че те, подобно на идолослужителите, ще бъдат лишени от царството, това аз мога да го утвърждавам с голяма сила; а ако това е несъмнено, то защо търсите от мен отчет за това доколко е голям този грях? Ако ли те ще останат зад вратата, ако ли те ще се лишат от царството, ако ли не ще получат спасение, ако ли ще бъдат подхвърлени на вечни мъки, то защо ви е необходимо да знаете мярката, тежестта и степента на греховете? Наистина възлюбени, пиянството е ужасно и много тежко дело. Не говоря за вас, разбира се, съвсем не говоря за вас – аз съм убеден, че вашата душа е чиста от такава болест, от такава страст и за доказателство на вашето здраве служи вашето присъствие тук, усърдното събрание, внимателното слушане, защото никой от онези, които се опиват с вино, не може да жадува за божествени слова. „Не се опивайте с вино, от което произлиза разпътство; но се изпълняйте с Дух” (Ефесяни 5:18). Ето това е прекрасното опиянение: насищайте душата си с Дух, за да не я насищате с пиянство; предварително ангажирайте душата и помислите си, за да не намира в тях място безсрамната страст. Затова той не казва: причастявайте се с Дух, но: изпълняйте се с Дух. Напълняйте догоре душата си с Дух, както се пълни чаша, за да не може дяволът да влезе в нея; нещо повече: потребно е значи не само да се приобщаваме с Духа, но и да се изпълняме с Духа, „с псалми и славословия и с песни духовни“ (Ефесяни 5:19), с каквито вие се изпълнихте днес. Ето защо аз съм уверен във вашето въздържание. Ние си имаме прекрасна чаша за опиване – чаша, която докарва въздържание, а не разслабление. Коя е тази чаша? – Това е духовната чаша, спасителната чаша, чистата чаша, чашата на кръвта Господня. Тя не произвежда пиянство, не произвежда разслабление; тя не разслабва силите, а ги възбужда: не отслабва нервите, но ги напряга; тя произвежда бодрост; тя служи като предмет на благоговение у ангелите, като предмет за ужасяване у бесовете, предмет за почитание у хората, предмет на любов у Владиката. Виждате ли как говори Давид за тази духовна чаша, предлежаща на тази трапеза: „Ти приготви пред мене трапеза пред очите на враговете ми, помаза главата ми с елей; чашата ми е препълнена“ (Псалом 22:5). И да не би ти, като чуеш думата опиване, да се изплашиш и да помислиш, че то произвежда слабост, той добавя думата „силна“. Новият начин за опиване докарва сила, предизвиква бодрост и вдъхновение. Той изтича от духовния камък; той не извращава помислите, а възбужда духовните помисли.3.Нека тогава се опиваме именно така, тоест нека се въздържаме, за да не посрамим този празник, защото този празник е празник не само на зе¬мята, но и на небето. Сега има радост на земята, но има радост и на небето. И ако „такава радост бива пред Ангелите Божии и за един каещ се грешник“ (Лука 15:10), то толкова повече ще има радост на небето, когато цялата вселена е изтръгната от ръцете на дявола. Сега ликуват ангелите, сега се радват архангелите, сега херувимите и серафимите празнуват с нас този празник; те не се срамуват от подобните на тях раби, но се радват заедно с нас заради дадените ни блага. Макар че тази благодат е дадена нам от Владиката, но тяхната радост е обща с нас. И какво говоря аз за подобните нам роби? Самият техен и наш Владика не се срамува да празнува заедно с нас. Защо пък да не се каже, че Той не се срамува? Той казва: „От сърце пожелах да ям с вас тая пасха“ (Лука 22:15). И ако Той е пожелал да празнува пасха заедно с нас, то очевидно е, че е пожелал да празнува и възкресението. И тъй, когато се радват ангелите и архангелите, и Владиката на всички небесни сили празнува заедно с нас, нима може да се намери тогава още някакъв повод, за да бъдем опечалени?Никой от бедните нека да се не отчайва по причина на своята бедност, защото това е духовен празник; никой от богатите нека да не се се гордее със своето богатство, защото поради парите съвсем не може да увеличи радостта на този празник. На светските, житейски празници, дето има голямо невъздържание, дето има изобилни трапези и пресищане, дето има безчинство и смехове, дето има и всякакъв разкош, там справедливо е на бедния да му е тягостно, а на богаташа да му е весело. Защо? Защото богатият урежда изобилни трапези и по¬вече се наслаждава от разкоша, когато пък на бедния бедността му пречи да прояви също такъв разкош. А тука няма нищо подобно; една е трапезата и за богатия, и за бедния; богат ли е някой, той не може да добави нищо към тази трапеза; беден ли е – при своята бедност той не по-малко може да участва в предложеното, защото това е Божествена благодат. И защо се учудвате вие, че една и съща трапеза е приготвена и за богатия, и за бедния? За самия цар, който носи диадема, облечен в мантия, комуто е дадена власт над земята, за този цар и за бедняка, който протяга ръка за милостиня, се предлага една и съща трапеза. Такива са даровете на Владиката; Той допуска да участват в тях, като се съобразява не със знатността, а със снизхождението и с начина на мисленето.Когато видиш в храма бедняк, който стои заедно с богаташ, прост човек заедно с началник, незнатен със знатен, вън от храма треперещ пред болярите, а в храма стоящ без страх пред тях, то разбери, че това значи: „Тогава вълк ще живее заедно с агне“ (Исаия 11:6). Писанието нарича богатия „вълк”, а бедния – „агне“. Откъде се вижда, че богатият ще бъде заедно с бедния както вълкът с агнето? Слушайте внимателно! Често богатият и бедният стоят в храма; настъпва часът да се приемат Божествените тайни; богатият се отстранява като непосветен, а бедният влиза в небесната обител, и богатият не изявява негодувание, понеже знае, че се намира далеко от Божествените тайни. Но – о, Божествена благодат! – не само че в храма има равночестие в Божествената благодат, но често бедният има предимство пред богатия в благочестието, когато се намират в храма; богатството не принася никаква полза на притежателя си без благочестие и бедността съвсем не пречи на вярващия дръзновено да пристъпи към светия жертвеник. Това аз говоря, възлюбени, за оглашените, а не изобщо за богатите. Обърнете внимание, възлюбени, как понякога някой господин се отстранява от храма, а вярващият роб пристъпва към Тайнствата; госпожа отминава, а робиня остава – защото „Бог не гледа човека по лице“ (Галатяни 2:6). И тъй, в църквата няма роб и свободен; но Писанието счита за роб оня, който се предава на грях, защото „всеки, който прави грях, роб е на греха“ (Иоан 8:34), и онзи признава за свободен, който е освободен чрез Божествената благодат.Към тази трапеза и царят, и беднякът пристъпват с еднаква смелост, с еднаква чест, а понякога беднякът даже с по-голяма чест. Защо? – Защото царят е свързан с безбройни дела, от всички страни го нападат, и той става причастен в много грехове; а бедният, като се грижи само за необходимата храна, като прекарва безгрижен и необременен с дела живот, спокоен, като че ли се намира на пристанище, пристъпва към тази трапеза с голяма безопасност. Пак на светските празници бедният се чувства зле, а богатият се весели, не само по причина на трапезата, но и поради дрехите, понеже онова, което той претърпява по отношение на угощенията, същото се отнася и към облеклото: когато бедният види някой богат човек, облечен в скъпоценни дрехи, той се съкрушава и се оплаква на всички, че се намира в злополучие. А тук този недостатък е отстранен, тъй като всички имат една и съща дреха – свещената купел! „Всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте“ (Галатяни 3:27). И тъй, нека да не посрамваме празника с пиянство; нашият Владика еднакво е възнаградил и богатия, и бедния, и работника, и господаря; нека се отплатим на Владиката за това Негово благоволение към нас; а най-добрата отплата – това е чистотата на живота и трезвостта на душата. За такъв празник и тържество нужни са не пари и не издръжка, а добра воля и трезви мисли, защото именно такива са предметите на свещената купел. Тук се продава не нещо веществено, но слушане на божествени изречения, молитви от светите отци, благословии на свещеници, единомислие, мир, съгласие, духовни дарове, духовна награда.Нека празнуваме този велик и светъл празник, в който е възкръснал Господ, нека го празнуваме светло, а заедно с това и благочестиво. Христос възкресе – и възкреси заедно със Себе Си вселената; Той възкръсна и разкъса веригите на смъртта. Адам съгреши и умря; а Христос не съгреши и пак умря. Това е необикновено и чудно: единият съгрешава и умира, а другият не съгрешава, но пак умира. Защо това е така? – За да може съгрешилия, който е умрял, чрез несъгрешилия мъртвец да се освободи от веригите на смъртта. Тъй бива и в паричните дела: често някой става длъжник и като няма възможност да се разплати, прибират го в затвор; а друг, без да е длъжник, а има възможност да заплати, заплаща и освобождава виновния. Тъй станало и с Адам. Адам става длъжник и попада във властта на дявола, но няма възможност да заплати сам; Христос не бил длъжник и не се намирал във властта на дявола, но могъл да заплати със смъртта Си за оня, който бил във властта на дявола, и го избавил.4.Виждате ли действието на възкресението? Ние умираме от двояка смърт и затова очакваме двояко възкресение. Христос умрял от една смърт, затова Той е възкръснал от едно възкресение. Как така? – Ще ви кажа. Адам умрял и с тялото, и с душата си, умрял и с греха, и с естеството си: „От дървото за познаване добро и зло да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, ще умреш“ (Битие 2:17). Обаче с естеството си той не умира в същия ден, но умрял тогава само чрез греха; това е смърт на душата, а онова – смърт на тяло¬то. Впрочем, когато чуете за смърт на душата, не мислете, че душата умира: тя е безсмъртна; а смъртта на душата това е грехът и вечното наказание. Затова и Христос казва: „И не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от Оногова, Който може и душата и тялото да погуби в геената“ (Матей 10:28). Смъртта, както ви казах, е двояка, затова и възкресението трябва да бъде двояко. У Христа обаче има само една смърт, тъй като Христос не е съгрешил, но и тази една смърт е станала за нас, тъй като Той не е подлежал на смърт: Той не е повинен в грях, следователно не е повинен и за смърт. Затова Той възкръснал само от една смърт; а ние, които умираме от двояка смърт, възкръсваме чрез двояко възкресение. Първи път ние възкръсваме от греха, понеже сме погребани заедно с него в кръщението и чрез кръщението се въздигаме. Това е първото възкресение, опрощението на греховете, а второто възкресение – това е възкресението на тялото. Той ни дава повече, нека очакваме и по-малкото; първо¬то възкресение е много по-важно от последното, тъй като е много по-важно да се избавим от грехове, отколкото да видим тялото си възкръснало. Тяло¬то пада, защото съгрешава; затова, ако грехът е начало на падение, то началото на въздигането е освобождаването от грях. Ние вече сме се издигнали с по-голямото възкресение, като сме свалили тежката греховна смърт и сме снели от себе си тази горна дреха; нека не се отчайваме заради по-малкото, което остава. И ние някога си се въздигнахме чрез това възкресение, когато бяхме кръстени, и тези прекрасни агънца, които снощи се удостоиха с кръщение, също тъй се въздигнаха. Преди три дни Христос беше разпнат, но възкръсна през изтеклата нощ, и те преди три дни бяха обхванати от грях, но се въздигнаха заедно с Него; Той умря с тялото си – и се въздигна с тялото си, а те бяха мъртви поради греха и се въздигнаха, като се освободиха от грехове. През това пролетно време земята ни дава рози, теменуги и други цветя, а водата ни представя ливадите още по-приятни. Не се учудвайте, че над водата растат цветя; земята произвежда растения не поради собствената си природа, а поради заповедта на Бога. В началото водата произвеждаше движещите се животни: „Да произведе водата – казано е – живи души“ (Битие 1:20) – и така станало, и неодушевеното вещество произвело живи същества; така и сега да произлязат от водата не животни с живи души, но духовни дарове. Тогава водите произвеждали безсловесни и безгласни риби, а сега същите произвеждат риби словесни и духовни риби, залавяни от апостолите: „Вървете след Мене – казал им Христос, – и Аз ще ви направя ловци на човеци“ (Матей 4:19). Той говорил тогава именно за такава ловитба. Наистина това е нов начин на ловене; рибарите извличат рибите от водата, а ние ги хвърляме във вода и по този начин ги залавяме. Имало едно време къпалня и у иудеите; но чуйте каква сила е имала тя, за да разберете бедността на иудеите и да узнаете богатството на Църквата. Това било водна къпалня и ангел слизал в нея и размествал водата; сетне, след като се размествала водата, влизал в нея един от болните и се изцерявал, само един в годината се изцерявал, и тутакси благодатта се отнемала, не заради това, че Оня, Който я давал, бил беден, а защото ония, които са я приемали, били слаби. И така, ангел слизал в къпалнята и размествал водата, и един от болните се изцерявал; слиза Владиката на ангелите в Иордан, размества водата, и – изцерява се цяла вселена. Затова там вторият, който се хвърля след първия, не оздравява, защото такава благодат била дадена на немощните и бедни иудеи, а тук, ако след първия влезе втори, след втория – трети, след третия – четвърти, и даже десети, двадесети, стотен, хиляден, ако дори хвърлим в тази къпалня цялата вселена, благодатта не се свършва, дарът не се изтощава, струите не се оскверняват. Имам работа с нов род очищение, който не е телесен: там, колкото повече тела се умиват във водата, толкова повече ще се изкалят, а тук, колкото повече лица се умиват в нея, толкова по-чиста става.5.Виждате ли величието на дара? Пази тогава, човече, величието на този дар! Не ти се позволява да живееш безразлично: направи си точен закон, защото животът е подвиг и борба, „всеки, който се подвизава, от всичко се въздържа“ (1 Коринтяни 9:25). Да ви кажа ли един добър и безопасен начин на действие? – Нека изхвърлим от душата си онова, което ни се струва безразлично, но което поражда грехове. От действията едни са грехове, а други не са грехове, но биват причина за грехове; например смехът по своята природа не е грях, но той става грях, ако се разпростре без мярка, защото от смеховете се пораждат подигравки, от подигравките – срамни думи, от срамните думи – срамни дела, а след срамните дела – наказание и мъчение. Изтръгнете преди всичко корена, за да се излекува болестта. Ако се предпазваме от безразличие, няма да попадаме и под запретеното. Така на мнозина им се струва безразлично да се спрат и да наблюдават жени; но от това се поражда безсрамно пожелание, от пожеланието – блуд, а от блуда пък – наказание и мъчение. Тъй също и разкошът наглед не представлява нещо страшно, но оттук произлиза пиянство и безчислени други злини, свързани с пиянството. И тъй, вие получавате наставления всеки ден; затова ние седем дни подред правим събрания, като ви предлагаме духовна трапеза. Тук ние ви поднасяме да вкусвате от божествените изречения, като ви приготвяме всеки ден за борба и ви въоръ¬жаваме против дявола, понеже сега той напада по-свирепо – колкото повече дар, толкова повече борба. Ако дяволът не е можал да изтърпи, когато е гледал рая, то кажете ми, как може той да търпи, когато вижда толкова много хора на небето? Вие сте вече раздразнили звяра, но не бойте се. Получавате по-голяма сила, изострен меч, поразявайте с него змията! Заради това именно Бог му допуща да свирепства срещу вас, за да можете вие на дело да узнаете своята сила. Христос унищожава врага; но за да можете да познаете превъзходството на благодатта, величието на духовната сила, която вие получавате при кръщението. Той му допуща да встъпи в борба с вас и дори му дава случаи да получи венци. След това седем дни подред вие се ползвате от наставления, за да усвоите точно начините на борба. От друга страна, това, което сега се извършва, е духовен брак; а брачното тържество продължава до седем дни. Затова и ние наредихме вие да присъствате тук при този свещен брак. Но там след седмия ден тържеството се прекратява; а тук, ако искате, можете постоянно да присъствате при свещения брак. При всяка женитба булката след известно време става вече по-малко любезна на младоженеца; а тук не е така, а колкото повече време минава, толкова по-пламенна става любовта на младоженеца, толкова по-искрени са прегръдки¬те, толкова по-духовно е общението! Освен това, за онези след младост настъпва старост; а тук – след старост младост и без да има край, ако, разбира се, ние пожелаем това. Благодатта е велика, но тя ще бъде още по-велика, ако ние пожелаем това. И Павел бил велик, когато се кръщавал, но отсетне станал още по-велик, когато проповядвал и когато опровергавал иудеите. По този начин и ние можем, ако пожелаем, да се издигнем, да увеличим благодатта, дадена ни при кръщението. А тя се увеличава чрез добри дела, става светла и нам представя света много по-ясен. Ако това стане, то ние с голяма смелост ще влезем в брачния палат заедно с Младоженеца и ще започнем да се наслаждаваме на блага, приготвени за любещите Го, и всички ние ще се сподобим с благодатта и човеколюбието на нашия Господ Иисус Христос, с Когото на Отца и Светия Дух слава и поклонение во веки веков. Амин.
___________________

*Из книгата Св. Иоан Златоуст, Безсмъртни слова. Избрани Златоустови беседи на нравствени теми, под редакцията на П. Черняев, второ издание, издателство Тавор, С., 1998. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Проповедта е казана на Възкресение Христово, вероятно през 395 година.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4yf

Изображения – авторът, св. Иоан Златоуст и негови книги. Източник – Яндекс РУ.