Храм “Св. София” и „Mondel Travel”

София 1000, ул. Цар Самуил № 32, тел. 02/980-33-22 GSM: 0888/268-612

ОРГАНИЗИРАТ
поклонническо пътуване до
И З Р А Е Л

От 30 Aприл до 7 Май 2015 г.

Иерусалим – Божи гроб, Витлеем, река Йордан, Галилейското езеро и Тиберия, Йерихон, Кумран и Мъртво море,Тавор и Назарет, Хайфа,Акра и Цезария, както и други свети места.

Едно пътуване по стъпките на Господ Иисус Христос, което ще промени живота ви завинаги.

Духовна опитност и молитви за изцеление и успех на Божи гроб и евангелските места. Участие в Св. Литургия и св. Причастие.

Записване, информация и програма в офиса на Мондeл Травел
и при отец Веселин Арнаудов в храма “Св. София” .

Цена: 1795 лева, която включва: самолетен билет плюс летищни такси, 7 нощувки в Израел, закуска и вечеря, всички входни такси за посещаваните обекти, бакшиши и застраховка.

За контакт с отец Арнаудов: 0888/618-046

Мартин Ралчевски

Тази година се навършват 20 години от едно събитие, което никога няма да забравя. Предполагам, че някои от вас ще се почудят, а други дори може и да се присмеят над това, което ще прочетат, защото ще им се стори нереално. Аз обаче вярвам, че ще има немалко читатели, за които споделеното ще се окаже от реална полза. Най-вече за тези от вас споделям тази истинска, лична история.Преди 20 години една моя много близка жена се разболя от нещо ужасно. Тогава тя беше 50-годишна. Случи се така, че без особени симптоми за каквото и да е заболяване, просто усещайки известно неразположение, тя посети доктор. Лошата новина дойде като гръм от ясно небе. Докторите ѝ откриха едновременно няколко сериозни болести. Най-страшните от тях бяха гонартроза, мускулна атрофия и сърдечна недостатъчност. Първото е заболяване, което е свързано с изяждане (разпад) на коленните стави. Второто води до пълна немощ и неподвижност. А третото е свързано с неспособността на сърцето да изтласква необходимото количество кръв за задоволяването на метаболитните нужди на тъканите.

Диагнозите бяха потвърдени паралелно от няколко специалисти. Прогнозите бяха, най-много до година, тя да се обездвижи напълно. Първоначално трябваше да пострадат краката ѝ, после цялото тяло, и накрая, поради атрофията и слабото сърце, да се стигне до летален завършек.

Тя  беше много интелигентна, начетена и всеотдайна жена. Родена е в Пловдив, но почти през целия си живот е живяла в София. По професия е химик. В семейно положение е разведена, с две деца.

В онзи период от живота си тя работеше във Военна болница в София и имаше не само много познати, но и солидни връзки там. Затова, когато усети накъде вървят нещата тя веднага се обърна за съдействие към приятелите си и използва всичките си връзки в местоработата си. Успоредно с това започна да посещава и болниците Алексндровска, Окръжна, както и една частна клиника. Или с други думи казано – посвети всичките си сили на това да разреши здравословния си проблем. В продължение на половин година тя премина през невероятно психическо и физическо напрежение. Съответно направи всичко възможно, за да си помогне по какъвто и да е начин, но уви, без резултат. Вместо това, с всяка измината седмица, тя се влошаваше все повече и повече, от което страдаше не само физически, но и емоционално. От жена на положение, здрава, красива, работеща и отворена за света, тя бързо се превръщаше в жалка картина. Коленете я боляха както никога, мускулите отказваха да работят, а слабото сърце не ѝ позволяваше да премести сама дори лека пазарска чанта. Докато се усети, противно на волята ѝ, започна да се движи много бавно. Започна, също така, и да не може да пресича в нужното време на кръстовищата. Не можеше да се качва и слиза, без чужда помощ, в превозните средства. А скоро след това не можеше да ходи без някой да я придържа. Следващата фаза беше още по-ужасна – тя не можеше вече да стои дори права за повече от пет минути… В този период, по съвет на нейни приятели, тя се обърна към народни лечители и екстрасенси. Опита какво ли още не, но отникъде не получи разрешение на проблемите си. Напротив – положението ѝ се влошаваше толкова бързо, че бе осезаемо дори в очите на страничните наблюдатели. Към целия този здравословен регрес, като добавим и силните болки, които изпитваше, съвсем логично бе тя да загуби всякаква вяра. Вследствие на това, съвсем закономерно, тя изпадна в апатия. По мое мнение, в онзи критичен период, тя се предаде напълно.

Сподавена в сълзи, бледа като платно, увита в две одеяла и трепереща от болка и мъка, една вечер тя сподели с мен, че е отчаяна до краен предел и че вече не вижда никаква надежда. Тогава аз бях прекалено млад, за да реагирам адекватно. Завършвах гимназия и, едновременно с това, се готвех за приемни изпити в Софийския университет. Беше ми истински трудно, защото исках да я успокоя по някакъв начин, но не знаех как. Виждах я, че страда много и че едвам търпи болките, и това ме измъчваше ужасно. “Щом, при всичките ѝ солидни контакти, никой не можеше да ѝ помогне, какво следва оттук нататък? – питах се в онези дни аз. – Какво повече може да се направи?“ И тогава, изпълнен от състрадание и желание да помогна, аз се осмелих да ѝ предложа нещо коренно различно. Предложението ми бе да направи опит да тръгне по единствения неизпробван до този момент път: пътят към вярата. По-конкретно казано, предложих ѝ да посети и да се обърне за съвет към един възрастен монах в квартал “Княжево“, който се казваше Сергий Язаджиев и който днес не е измежду живите. Онези времена бяха смутни. Хората все още бяха объркани и нямаха почти никаква идея за Бога, а църквите за тях бяха просто по-различни сгради. Така че, честно казано, аз не очаквах тя да се вслуша в съвета ми. Но както често става в живота – оказва се, че правилата винаги имат изключения. Или иначе казано, за моя изненада, тя се съгласи да опита.

Гледайки сега назад към онова време, съвсем не мога да съм сигурен какви са били нейните мотиви, но каквито и да са били те, важното за мен тогава бе, че тя каза: “Добре“.

И така, една утрин, подкрепяна изцяло от мен, тя се отправи бавно и неуверено от квартал “Сухата Река“, където живееше, към квартал “Княжево“, където живееше споменатия монах. За да стигнем до него трябваше да сменим три превозни средства и да пътуваме повече от час. За нея това беше убийствено изпитание.

Когато пристигнахме тя изглеждаше толкова изтощена, че направо се свлече на пода. Пред вратата на отеца имаше доста чакащи хора, които като я видяха, я подканиха да мине първа. Тя обаче пожела търпеливо да изчака реда си. Другите посетители обаче настояха да мине преди тях.

Срещата между нея и отец Сергий беше дълга. Когато тя излезе изглеждаше все така бледа и немощна, но в очите ѝ се бе появил един живец, който ме озадачи. “Трябва да се погрижа за душата си – сподели тя, – и после всичко ще си дойде на мястото“. Онова, което се случи в следващите дни с нея, меко казано, ме изненада. Тя сподели, че отец Сергий я е посъветвал да пости три дни, да се изповяда и после да се причасти. Аз бях наясно с тези практики, но ме озадачи нейната покорност да се вслушва в тези съвети. Когато изминаха трите дни тя отново посети, заедно с мен, отеца. Тогава тя се изповяда за пръв път в живота си. А на следващия ден, както бе и заръката, се причасти.

Свидетели на случилото се с нея от този ден насетне са всичките нейни роднини, семейството ѝ, съседите от “Сухата река“, бившите колеги от Военна болница, всичките ѝ приятели, лекуващите я лекари и на последно място и аз самия.

Крайно отпадналата физически, полупарализирана и видимо отиващата си от този свят жена, започна осезаемо да се подобрява. Бе изминал по-малко от месец от посещението ѝ при монаха, а тя вече можеше да ходи напълно сама. А  за изненада на всички, два месеца по-късно, се върна и на работа. Когато колегите ѝ от Военна болница я видяха да се движи съвсем свободно, да се изкачва сама по стъпалата и да носи различни предмети се изумиха, а докторите изпаднаха в нещо като шок. Те я подложиха на всички възможни изследвания, за да си изяснят обрата в състоянието ѝ. Резултатите от тези изследвания показаха неочаквана клинична картина – жената бе е напълно оздравяла! Случилото се бе необяснимо. В очите на лекуващите я лекари и на другите специалисти от болницата този обрат изглеждаше нелогичен. И наистина – логично обяснение на случилото се нямаше, защото случилото се бе чудо! Благодарение на него тя трайно промени възгледите си се превърна в истинска православна християнка.

Изводът е от тази чудна история е красноречив. Когато здравето ни е силно повредено, и когато дори самия ни живот е застрашен, е по-добре вместо да се отчайваме, да почерпим сили от примера на такива хора.

Съзнавам, че е трудно изведнъж да повярваме в нещо, в което повечето от нас всъщност, никога не са вярвали истински. Но преди да захвърлим прочетеното настрана и да насочим погледите си към ежедневния бит, би било добре поне за момент да се замислим, че може би има и друго решение на нашите проблеми, както и, че няма нищо случайно в нашия живот, а всичко, което ни спохожда има цел и смисъл.

Сега, 20 години по-късно, тази жена е все още жива, здрава и независима. Наскоро навърши 70 години, и въпреки сериозната възраст, тя все така се чувства  уверена в себе си и още продължава да работи.

Според потвърдените лекарски диагнози тази жена отдавна трябваше да е починала. С нея обаче се случи нещо необяснимо и тя не само оцеля, но и днес се радва на завидни старини. Какво именно се случи тогава с нея и как толкова много лекари не успяха да обяснят нейната клинична промяна оставям уважаемия читател да прецени сам.

Накрая само ще добавя, че тази жена продължава и до ден-днешен редовно да посещава близкия до дома ѝ православен храм и дълбоко да вярва, че в онзи критичен момент ѝ е помогнал не някой друг, но Сам Бог.

Тази жена се казва Мария. Тя е моята майка.

______________________________

*Материалът и изображението са предоставени от автора.

Изображение: авторът, Мартин Ралчевски, 2009. Същият има авторски блог – www.ralchevski.blogspot.com

Георги Николов Георгиев, Трифонка Романова Попниколова, Марияна Николова Георгиева-Гроссе

Свещеник Георги Маринов Полуганов е най-видната личност на Поликрайще, Великотърновско за целия XIX век и има най-значим принос за приобщаването му към различните течения на обществено-политическия живот на страната през този период. Неговата дейност е многостранна и далеч надхвърля границите на селото. Резултатите от нея слагат отпечатък върху съдбата на всеки един негов жител през последните 200 години. Той е православен духовник, народен будител, просветен деец, учител, спомосъществовател на възрожденска книжнина, участник в борбите за църковна независимост и в национално-освободителното и революционното движение. Заради революционната си дейност е преследван от турците. По време на Априлското въстание е заплашен с обесване.Свещеник Георги Маринов Полуганов има най-съществен принос в областта на образованието. Той стои в основата на най-голямото културно събитие в селото в цялата му история, което е преобърнало из основи живота на населението – той е създателят на училището в Поликрайще през 1847 година и първият учител в него. Главна фигура е и във втората основна културна институция тук – църквата и неуморно се грижи за православната вяра. Eдин от двигателите e за построяването на новия храм „Св. Марина” в Поликрайще през 1884 година. Той е талантлив организатор и еднo от основните действащи лица в двете най-величави обществено-политически събития, станали в Поликрайще през XIX век, които са свързани с превратни моменти от живота на България: тържественото посрещане през 1872 година на първия Великотърновски митрополит при учредяването на Българската екзархия Иларион Макариополски и тържественото посрещане на руските освободителни войски през 1877 година. Той играе също първенствуваща роля при посещението на Иларион Макариополски през 1873 година в селото, когато последният е променил „Антиминса” в старата църква, където заедно с него и със свещеник Христо поп Иванов отслужват тържествена литургия по този повод. Така е и при освещаването на новия храм от неговия приемник митрополит Климент (Васил Друмев) през 1885 година. Това са събития с историческа важност за селото, тъй като глава на българска църковна институция идва за пръв път тук.

Свещеник Георги Маринов Полуганов е роден на 15 февруари 1808 година (ст. ст.) в Поликрайще. Според Летописната книга на църквата „Св. Марина”, водена от свещеник Иван П. Удварев, която се съхранява в Териториалния архив във Велико Търново, той е вторият свещеник в селото след Иван Пендов, за когото има сигурни данни и третият след свещеник Недю Николчев, който може да се възприеме като полулегендарна личност и за когото освен името, не се знае почти нищо друго. Георги Маринов Полуганов е ръкоположен през 1844 година от гръцки владика и е служил на Бога 44 години. Възпроизвеждаме буквално: „… Пак по предание се помни, че през 1820 година е ръкоположен родом от селото ни свещеник Иван Кънев Пендов от гръцкий владика, но не се помни името на този владика. Свещеник Иван Кънев Пендов е свещенодействал около 28 години, понеже стар се ръкоположил и от голямата си старост е допуснал да се ръкоположи вторий свещеник, понеже енорията се поувеличила; вторият свещеник е бил Георги Маринов Полуганов от селото ни, но енорията била пак една, а след две години стария свещеник Иван Кънев Пендов е отстъпил да се ръкоположи син му свещеник Христо п. Иванов, тъй че енориите станали две, първата енория за свещеник Георги Мар. Полуганов, а втората на свещеник Христо п. Иванов и тия двама последни свещеници са ръкоположени от гръцки владика, но не се помни името на владиката: свещеник Георги Маринов е ръкоположен през 1844 година, а свещеник Христо поп Иванов е ръкоположен през 1846 година. Свещеник Георги Маринов свещенодействал 44 години и е умрял през 1888 година, а свещеник Христо п. Иванов е свещенодействал 45 години и е умрял през 1891 година. След смъртта на свещеник Георги Маринов подир една година на 10 октомврий 1889 година ст.ст. е ръкоположен свещеник Иван П. Удварев родом от селото ни Полекраище на мястото на покойния свещеник Георги Маринов, а след смъртта на свещеник Христо п. Иванов подир една година е ръкоположен свещеник Никола п. Георгиев на 18 януари 1893 година. Същия е син на стария свещеник Георги Маринов. Последните двама свещеници са ръкоположени от блаженопочившия Търновский Митрополит Г-н Климент, които свещеници: свещеник Ив. П. Удварев и Никола поп Георгиев и сега свещенодействат…[1]”. Горният текст е включен от Йордан Кушев в раздела „Историческа справка за църквата „Св. Марина” в с. Поликраище”, на стр. 515-516, в сборника му „Село Поликрайще – пътища на духа”, Издателство ПИК, Велико Търново, 2011 година[2].

През 1847 година свещеник Георги Маринов Полуганов създава килийно училище към църквата „Св. Марина” и освен да се грижи за православната вяра на съселяните си, започва да обучава и децата на селото на четмо и писмо. В подкрепа на написаното са думите на Атанас Караилиев, учител и директор на училището в селото през учебната 1958-1959 година, казани на пионерски сбор на тема: „Историята на просветното дело в село Поликрайще”. Той е проведен през 1960 година пред класа, чийто класен ръководител е учителката по български език и литература Трифонка Романова Попниколова. Цитираме думите му: „Първият учител в килийното училище в село Поликрайще е свещеникът Георги Маринов Полуганов. То (училището) се е намирало в двора на църквата. Било е много ниска постройка, така че учениците с ръка от земята спокойно стигали покрива му. Нерядко са намирали птичи гнезда с яйца или малки птиченца[3]”. Същото това твърдят и наследниците му: правнукът му Никола Георгиев Попниколов – най-дългогодишният директор на споменатото училище, който го ръководи от 1959 до 1987 година и праправнукът му Георги Николов Георгиев, професор по математическо моделиране и приложение в математиката във Факултета по Математика и информатика на Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”.Георги Д. Иринков, автор на брошурата „90 години училище „Св. св. Кирил и Методий” в село Поликрайще”, отпечатана в Будапеща през 2002 година като подарък на училище „Св. св. Кирил и Методий” в село Поликрайще от Дружеството на българите в Унгария с председател Димитър Танев в чест на годишнината от построяването на сега съществуващата сграда на прогимназията, още в началото съобщава за това. На стр. 1 той пише: „… Наченките на образователното дело се крият в далечното минало – обвито в мъглата на неизвестността и забравата. Знае се, че за пръв път е разкрито килийно училище към църквата „Св. Марина” през 1847 година. Слабият пламък на знанието в селото е запален преди 155 години. Първият учител е свещеникът Георги Маринов Полуганов, който се е наел с тази трудна задача заедно с верското обслужване на съселяните си.

За будността на българите от Поликрайще и техният стремеж да вървят в крак със събитията в страната говори фактът, че те откриват своето първо училище, макар и килийно само 12 години след откриването от Васил Априлов в Габрово на първото светско училище /1835 година/…[4].”

Този факт е записан и в книгата „Огнище на просвещение в село Поликрайще”, съставена от Живка Николакева, директор на училището и публикувана през 2002 година от издателство „ПИК”, Велико Търново. Тя е посветена на 155-годишнината на образователното дело в село Поликрайще, 125-годишнината на светското образование и 90-годишнината от построяването на сградата на основно училище „Св. Св. Кирил и Методий”. На стр. 5 в раздела „Поглед в миналото” тя пише: „Епохата на Българското възраждане е време на духовно пробуждане и народни бунтове за свобода. Дори и в най-трудните и тежки изпитания стремежът към знания не угасва. Пътят на просвещението започва в малкото и схлупено помещение в църквата. Времето почти е заличило спомена за онези времена, в които свещеникът на селото е бил и проповедник, и съветник, и даскал. В малката църква, градена според изискванията на османската власт, е поставено и началото на просветното дело в село Поликрайще. През 1844 година за втори свещеник в селото е ръкоположен Георги Маринов Полуганов. Наследниците му Никола Г. Попниколов и Георги Н. Попниколов знаят, че наскоро след като е ръкоположен за свещеник, той става и учител на децата в селото в годината 1847[5].” По нататък в частта: „Училището в дати” на стр. 24 Ж. Николакева посочва: „1844 година. Селото се разраства и има нужда от двама свещеници: Георги Маринов Полуганов, ръкоположен през 1844 година, и Христо поп Иванов Пендов – през 1846 година. Свещеник Георги Маринов Полуганов е свещенодействал 44 години. Негови потомци знаят, че наскоро след като е ръкоположен за свещеник, той е и учител (1847 година). В църквата е отделена малка стаичка, в която децата се обучават на четмо и писмо[5].” На стр. 33 в раздела „Имената на учителите – да се знаят и помнят” е отбелязано. „Първите, които са запалили искрата на просвещението в килийното училище, са малко известни. Помнят се имената на: Терзи Ангел Николов, свещеник Георги Маринов Полуганов, Илия Нейков – Даскала[5].”

Професор Павел Дамянов Кушев в изследването си: „Родова памет. Фамилия Кушеви”, публикувано в София през 2007 година, на стр. 14 отбелязва: „… Първият свещеник учител бил Георги Маринов Полуганов, който открил и първото килийно училище към църквата „Св. Марина”. Четиридесет години по-късно, през 1887 година било открито и светско училище с четири класа. Училището било построено в двора на църквата[6].”

Професор двн Манол Млеченков в своята родова хроника: „История на родовете Горидкови и Млеченкови от село Поликраище, област Велико Търново”, София, 2008 година, на стр. 8 казва: „… В средата на XIX век се поставя началото и на началното образование в селото. Първото килийно училище е разкрито в църквата през 1847 година от свещеника Димитър Маринов Полуганов, а 30 години по-късно през 1877 година в църковния двор е открито светско училище, което е на пълна издръжка на населението.” (Очевидно става дума за грешка в името („Димитър” вместо „Георги”) и написаното се отнася до свещеник Георги Маринов Полуганов[7]).

Свещеник Георги Маринов Полуганов е водил обучението по същата програма, както навсякъде в страната по това време. Сведения за това намираме в биографиите на Х. Трифон Тодоранов и на Къню х. Петков. На 17 ноември 1918 година първият е подарил 10 000 австрийски крони за постройка на чешма в първоначалното училище, а на 13 февруари 1921 година вторият е дал 10 000 лева на основното училище в селото за създаване на фонд за подпомагане на крайно бедни ученици от основното училище и прогимназията. Тези сведения са публикувани в „Златна книга на дарителите за народна просвета”, книга II, София 1923, отпечатана като Приложение към XXII година на списание „Училищен преглед”, No. 2 от Ганчо Ст. Пашев в статиите за тях съответно на стр. 444-446 и стр. 413-415.

Къню х. Петков е роден на 6 август 1859 година в село Поликрайще. На стр. 413 за него е записано: „… Основното си образование Къню х. Петков получил в родното си село. Това образование състояло в изучаване светчето, псалтирят и наустницата. Към 14 си годишна възраст Къню се установява на работа при баща си, като се занимавал с бакалия и кръчмарство в селото… [8]” За Х. Трифон Тодоранов четем: „Той е роден през 1846 година в Поликраище. Родителите му били много бедни. Още 7-годишен той останал сираче, понеже баща му се поминал. Можал да ходи в училище само една година, като изучил „Рибния буквар”. Понеже нямал никакви средства за живеене, за да изкара прехраната си, Трифон бил принуден да се пазари чирак, първен в Поликраище, а после в Сергювец, дето една година служил само за хляб и една антерия, а подир това – за 100 гроша годишно[8].” Оттук следва, че около 1853 година училището в Поликрайще вече е обхващало всички деца, включително и най-бедните, които макар за кратко, все пак са го посещавали. Освен това тогава тук се е преподавало по най-последните за онова време учебници – „Рибния буквар”.

Свещеник Георги Маринов Полуганов е спомосъществовател на възрожденската книжнина, издавана в средата на XIX век. През 1855 година той подпомага с парични средства издаването на книгата „Повест или поучение християнское собрано от разни духовнопоучителни книги” преведено от Славенски на българский язик от Петра Давидова и отпечатано в Бялград в княжеската сръбска типография. Той е посочен в книгата в списъка на Любородните спомосъществователи от Хотница „поп Георгий от Поликраищ.[9]”. Един от четиримата поликрайщани е, заедно с поп Иван (Пендов), поп Христо (поп Иванов Пендов) и Атанас Димитров (учител в село Гостилица, Дряновско, въвел новобългарското образование), които са включени в Енциклопедията „Българска възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни…”, издадена в София през 1988 година от Държавното издателство „Д-р Петър Берон”. Нейни съставители са професор д-р Николай Генчев и Красимира Даскалова. На стр. 141 от Енциклопедията е посочено: „Георги /неизв./ Свещеник в Поликрайще, Търновско. Спомосъщетсвовател от Хотница, Търновско, за „Повест или поучение християнское”, превел П. Давидов /1855/[10].”Това показва интерес към църковна, педагогическа и друга литература. Освен това не само познаващ публикуваната тогава литература на български език, но и с широка осведоменост, тъй като книгите се печатат по това време в чужбина. Фактът, че е спомосъществовател от Хотница говори за широки познанства в образованите среди от околността и връзки с църковната и учителската интелигенция. Освен свещеник Георги Маринов Полуганов единственият друг спомосъществовател на възрожденска литература от Поликрайще през XIX век е свещеник Иван Пендов. За него в спомената Енциклопедия на стр. 261 е записано „Иван /неизв./ Свещеник в Поликрайще, Търновско. Спомосъществовател от Търново за „Православное учение … Платона”, превел Ил. Стоянов /1844[10] /.”

Свещеник Георги Маринов Полуганов заедно със свещеник Христо поп Иванов Пендов и кмета на селото, е един от главните организатори на тържественото посрещане в Поликрайще на Иларион Макариополски, избран за Великотърновски митрополит при учредяването на Българската екзархия. Това изключително събитие става на 14 септември 1872 година. Празнично облечени, с ушити нарочно за тази цел дрехи, с хоругви, с цветя цялото население на селото, а също хора и от околните села, и от Горна Оряховица очакват владиката. Къщите са празнично украсени. Начело на множеството са свещениците.

В книгата си „Иларион Макариополски” от Библиотека Бележити българи, Издателство на Отечествения фронт, София 1973 година Станьо Сираков на стр. 172-173 разказва: „… Един безимен летописец е записал това посрещане, за да се знае: „Дядо Илирион пристигна в града (Велико Търново) по шосето Бяла–Русе навръх Кръстовден – 14 септември 1872 година. … Той пътуваше с файтон, пред който се движеше цял взвод конни заптиета. След него следваха множество файтони и каруци, краят на които не можеше да се види. … Вън от града бяха излезли да го посрещнат пашата (мюдесаритина) и съветниците му, всички в парадна униформа: духовенството с хоругви, начело с дяда архимандрита Теодосий, протомотарий Димитрий Драганов и много още свещеници, учители, ученици и ученичките облечени в бели рокли, шити нарочно за посрещането, с цветя и венци в ръцете; градските първенци … и други. При пристигането войниците отдадоха чест с вдигане на пушките, пашата и всички първенци го посрещнаха с теманета, поемани от земята до главите и често повтаряните думи от турците: „Юч тоолу карабаш!” – три пъти по-голям от пашата, началник на духовенството. Тук учителят от Лясковец Недю Жеков държи реч и докато говори, владиката и много хора плакаха, а турците слушаха с почуда и удивление.

Началото на триумфалното народно посрещане започва във Варна. На пристанището чака хиляден народ. Тук Иларион има важна мисия – да убеди варненските жители, които според фермана трябва да си кажат думата за присъединяване към екзархията. И това става. Среща се с първенците, с английския и австрийския консул. Отправя се към Русе. Из всички селища, през които минава, народът го среща и изпраща с уважение и почит. Израз на тия чувства и народна радост дава учителят Сава Сирманов, който говори в Поликраище, където го чакат селяни и много горнооряховчани: „С неизказана радост, владико светий, се обляха сърцата ни, като се известихме за окончателното ви решение да дойдете, да пребивавате в предопределената вам епархия. … За честити се считаме, дето провидението ни проводи за пастир тогова от нашите народни дейци, който първи повдигна препоръка за освобождението ни от несносното гръцко иго и твърдо постиянство до окончателното ни освобождение от него[11].” (Сава Сирманов /1840-1903/, роден в село Сирманите днес към Габрово, учил в Одеската семинария и Московската духовна академия, учител в Габрово, Русе, Видин и Горна Оряховица[10]). Описаното по-горе за Велико Търново, Варна и Русе пресъздава атмосферата на този знаменателен ден и в Поликрайще.

Професор Манол Млеченков също спира вниманието си върху това величаво за селото събитие в споменатата по-горе негова книга. На стр. 8 той посочва: „…Показателен пример за уважение на религиозните ценности от жителите на селото (Поликрайще) и признание за извоюваната черковна свобода, е посрещането на Търновския митрополит Иларион Макариополски, който се завръща от заточение в Света гора. „Високопреосвещеният Търновски митрополит Иларион на 8 септември 1872 година тръгнал от Цариград за новото си седалище Велико Търново, при народа, за който толкова много страдал, за да му посвети в служение последните дни от живота си.

На следния ден варненци се събрали на пристанището да посрещнат „великия българин”…

…На 10 септември при много изпращачи и официални лица – английския и австрийския консул, отпътувал за Русе, където бил посрещнат официално от гражданската власт и видни българи и турци.На 12 септември в град Бяла, където бил посрещнат тържествено, една делегация от търновци го чакала да влезне в пределите на Търновската епархия и да го съпроводи до старопрестолния град. На следния ден в село Поликраище недалеч от Търново, бил посрещнат от много народ, свещеници и учители, надошли от околните села. Дошли и от Горна Оряховица на коне, файтони и пеша. От името на насъбралите се учители Сава Сирманов приветствал владиката…”

„От Поликраище към Самоводене народът се придвижвал с песни, ликувания и възклицания „Да живее Иларион Търновски!”, където го очаквал множество народ от околността, представители на военната и гражданска власт от Търново. Читалищната управа разпратила нарочни покани до видни граждани. Чаршията била затворена. Българи и турци задръстили пътя към Самоводене. След речите и приветствията в Самоводене владиката тръгнал към Търново. Камбаните на Преображенския манастир и на отсрещния през река Янтра – „Света Троица”, ехтели и заглушавали възклицанията на ликуващия по пътя народ. Така този народен непобедим „храборник” влиза във Велико Търново и „възлезе върху отдавна осиротелия престол на старите български патриарси….”

…”Описанието на Милан Радивоев, за посрещането на Иларион Макариополски като Търновски митрополит, от една страна идва да ни покаже с каква любов народът се е вживял в борбата за църковна независимост. То ни сочи също колко високо той е ценял положените усилия и постигнатия успех, че може на роден български език да слуша евангелското слово, проповед и богослужение и с надежда и за политическа свобода. От друга страна показва, че през 1872 година Поликраище не е било малко населено място по пътя от Русе до Търново, и че неговите жители се ползват със заслужен авторитет в движението за независима българска православна църква[7].”

Казаното от професор Млеченков в пълна мяра се отнася и за двамата свещеници Георги Маринов Полуганов и Христо поп Иванов Пендов от Поликрайще. Явно е, че организизрането на такова събитие тук е и признание към усилията им за привличане на народа към каузата за българска църква и за личния им принос за увенчаване на борбата за нейното признаване с успех.

Освен свещеник, основател на училището, пръв учител, просветен деец и деец на движението за църковните борби, спомосъществовател на възрожденска литература, Георги Маринов Полуганов е бил и участник в национално-освободителните борби на България. Той е съратник, сподвижник и близък приятел на отец Матей Преображенски–Миткалото и член на революционния комитет на Вътрешната революционна организация, създадена от Васил Левски в Поликрайще и член на революционния комитет за обявяване на Априлското въстание. Отец Матей Миткалото многократно му е гостувал и е намирал подслон в дома му. Свещеник Георги Полуганов не се е поколебал да заложи състоянието си и да изложи на риск семейството си за Освобождението на България. Освен морално, той е подпомагал и с парични средства революционната организация.

В протокол на църквата, воден от свещеник Иван П. Удварев, на който е направен препис от председателя на църковното настоятелство иконом Елисей Илиев Колев на 3 август 1980 година е записано: „… Свещениците: Георги Маринов Полуганов и Христо поп Иванов през времето на национално-освободителната борба, са вземали най-дейно участие с подпомагане морално и материално борбата и са участвали най-дейно в революционните комитети. Те също са помагали за най-бързото и успешно построяване на сегашната църква[12].” Същият се съхранява в библиотеката на читалище „Развитие – 1884”, с. Поликрайще.

В капиталния труд „История на В. Търновската Епархия”, том II, Част I „В. Търновска духовна околия, Гор. Оряховска духовна околия, Павликенска духовна околия” от иконом Асен Петков, В. Търново, 1980-1981 година от стр. 59-205 до стр. 62-208 се описва историята на храма „Св. Марина” в с. Поликрайще. На стр. 61-207 е записано: „.. ДЯКОНА ЛЕВСКИ е посещавал селото с отец Матей Преображенски, когато се е връщал от Влашко. Имало е основан революционен комитет, в който са влизали старите свещеници поп Георги Маринов и свещеник Христо Попиванов…[13]” На стр. 62-208 Иконом Асен Петков продължава: „… Старите свещеници Георги Маринов Полуганов и свещеник Христо Попиванов са взели живо участие в националната революционна борба. По време на служенето на двамата е била построена сегашната църква, за което те имат голяма заслуга[13].”

Георги Димитров Иринков в своята книга „Църквата Св. Марина” в с. Поликрайще”, завършена в Будапеща на 8 декември 2001 година и отпечатана там като подарък на църквата „Св. Марина” от Дружеството на българите в Унгария с председател Димитър Танев на стр. 4 пише: „Свещеник Георги Маринов Полуганов служи 44 години и умира през 1888 година. Свещеник Христо поп Иванов служи 45 години и умира през 1891 година. Горепосочените свещеници са активни участници в просветното и революционното-национално освободително дело в село Поликрайще, като са вземали дейно участие в революционните комитети[14].”

Това е отразено и в статията, „Знаем ли историята си? ЦЪРКВАТА „СВ. МАРИНА” в село ПОЛИКРАИЩЕ”, поместена на електронната страница на Читалище „Развитие – 1884”, с. Поликраище, посветена на нейната история, където се чете: „… Свещениците Георги Маринов Полуганов и Христо Поп Иванов вземат най-дейно участие по време на национално-освободителните борби като оказват морална и материална подкрепа и участват в революционните комитети. Помагат също за бързото и успешно построяване на сегашната църква. … [15].”

Тази дейност на Георги Полуганов не е останала тайна за турските власти и заради нея той е бил преследван от тях. Особено страшно станало положението при разгрома на Априлското въстание през 1876 година. Мълвата, че свещеник Георги Полуганов е комитаджия, стигнала до ушите на турците и те дошли в къщата му. Тя се е намирала в източната част на селото на хълма, където днес са много от домовете на неговите потомци. Къщата била в югоизточната част на двора на директора на училището през периода 1959-1987 година, Никола Попниколов. Турците искали първо да го бръснат, а после да го бесят. Брадата била символ, че е духовник. За тях бръсненето е било най-голямото унижение за един свещеник. След това той вече можело да бъде обесен като комита. Преди идването им обаче, семейството му било научило за техните закани. За да го спасят, съпругата му Гиргина Полуганова и синовете му го зазидали в комина на къщата. У дома им останала само жена му, а всички други се скрили при роднини. Когато представителите на властта пристигнали, те не го намерили. Попитали попадията, която владеела турски език, къде е папазът. Тя им отговорила, че е заминал по мъжки работи и не знае къде е, и че той не ѝ казвал къде ходи. Турците повярвали, защото мъжът тогава не разправял на жена си какви са работите му. Настанили се и зачакали идването на папаза, за да изпълнят заканата си. Гиргина Полуганова била принудена да ги храни и да им прави кафета. Тя била много храбра и се справила с тях. През това време свещеникът стоял зазидан в комина. След две седмици чакане, турците най-после си заминали, тъй като попът не се завърнал. Така той бил спасен.

Свещениците Георги Маринов Полуганов и Христо поп Иванов начело на цялото население на селото с хоругви, в празнично облекло, с цветя и погачи с хляб и сол посрещнали руските освободители при река Росица, която тече на няколко километра на север от селото. Там те отслужили тържествен благодарствен молебен за Освобождението на Поликрайще и на България. Свещеник Георги Полуганов е получил поднос от тях като подарък.

Сведения за тези исторически дни са дадени в сборника „Освобождението 1878. Спомени”, издателство „Български писател, София, 1978 година под редакцията на Елисавета Миладинова, Елена Павлова и Тихомир Тихов. Отношение към освобождението на Поликрайще имат спомените на Манол Георгиев, (1855 или 1857-1912), участник в Руско-турската война в IV дружина на Българското опълчение. Описаното дава представа за настроението и атмосферата на посрещането на освободителите и ролята на свещениците в него. На стр. 187 е записано:

„.. От свищовските лозя дружините (българските опълченци) се отправиха, заедно с отряда на генерал Гурко, за Велико Търново. По пътя, до село Батак, башибозуците турци се опитаха да препятствуват на опълченците, но бидоха разбити, а техните главатари хванати и осъдени от военния полевой съд на смърт, чрез застрелване… На утринта, 24 юний, отрядът се отправи по разни посоки към града Велико Търново, а опълченските дружини по шосето през селото Поликраище, за същия град. По пътя, откъдето минаваха опълченците и руските войници, българският народ ги посрещна с неизказан ентусиазъм и радостта народна бе неописуема. На 25 юний вечерта дружините пристигнаха в селото Самоводени, а на утринта 26 същи влязоха тържествено в старата българска столица, в която са обитавали някогаж славните български царе: Симеон, Асен, Шишман и др., откъдето са диктували на целия Балкански полуостров…

Генерал Гурко начело на отряда си, а генерал Столетов начело на опълченците бидоха посрещнати на края на града Търново от народа с духовенството. След като се поднесе на генерал Гурка на тепсия хляб и сол, отслужи се молебен и се подари на IV дружина знамето, което търновци били приготвили за въстанието… Тук се държаха от учители и първенци на старата столица пламенни речи, в които се описваше славното минало на българското царство и ужасните теглила на българина след поробването му от азиатския сатрапин-мохамеданец[16]…”

След Освобождението свещеник Георги Маринов Полуганов е русофил. Той е родоначалник на рода Попгеоргиеви, които са клон от рода Полуганови. Заедно със съпругата си Гиргина имат петима синове: Димитър, Христо, Цвятко, Марин, Никола и една дъщеря Мария.

_______________________________

*Материалът и изображенията са предоставени от авторите.

Литературни източници:

[1]. Летописна книга на църквата „Св. Марина”, с. Поликрайще, окръг В. Търновски. Териториален архив Велико Търново Фонд 625К, опис 1, архивна единица 48.

[2]. Йордан Кушев, „Историческа справка за църквата „Св. Марина” в с. Поликраище”, Стр. 515-516, в „Село Поликрайще – пътища на духа”, Издателство ПИК, Велико Търново, 2011.

[3]. Трифонка Романова Попниколова, Личен архив.

[4]. Георги Д. Иринков, „90 години училище „Св. Св. Кирил и Методий” в с. Поликрайще”, Будапеща, Унгария, 2002, стр 1. Szerző: Irinkov Georgi, Kiadta a Magyarországi Bolgárok Egyesülete, Budapest, Magyarorzság, 2002.

[5]. Живка Николакева, „Огнище на просвещение в село Поликрайще”, Издателство „ПИК”, Велико Търново, 2002, стр. 5, 24, 33.

[6]. Проф. Павел Дамянов Кушев, „Родова памет. Фамилия Кушеви”, София, 2007 г.,стр. 14.

[7]. Манол Млеченков, „История на родовете Горидкови и Млеченкови от с. Поликраище, област Велико Търново”, София, 2008, стр. 8.

[8]. Ганчо Ст. Пашев, „Златна книга на дарителите за народна просвета”, Т. 2. София, 1923, Къню Х. Петков стр. 413-415, Х. Трифон Тодоранов стр. 444-446.

[9]. Петър, К. Давидов, „Повест или поучение християнское, собрано от разни духовнопоучителни книги, преведено от Славенски на българский язик от Петра Давидова и отпечатано в Бялград в княжеската сръбска типография”, Бялград, Княжеско-сербска типография, 1855, 160 с. инв. № 9015; 10232 – БВК 1526 ,Списък на ръкописи, старопечатни книги, вестници и списания до 1878 г. намиращи се в библиотеката на читалище „Надежда”, Велико Търново, проверени септември 2008 г.

[10]. Енциклопедията „Българска възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши доховници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни…”, София, 1988 г., Държавното издателство „Д-р Петър Берон”. Съставители: проф. д-р Николай Генчев и Красимира Даскалова., стр. 141.

[11]. Станьо Сираков, „Иларион Макариополски”, Библиотека Бележити българи, Издателство на Отечествения фронт, София 1973, стр. 172-173.

[12]. Протокол на църквата „Св. Марина”, с. Поликрайще, воден от свещеник Иван П. Удварев, на който е направен препис от председателя на църковното настоятелство иконом Елисей Илиев Колев на 3 август 1980 г, съхраняван в библиотеката на читалище „Развитие”, с. Поликрайще.

[13]. Иконом Асен Петков, „История на В. Търновската Епархия”, том II, Част I „В. Търновска духовна околия, Гор. Оряховска духовна околия, Павликенска духовна околия”, В. Търново, 1980-1981 година, съхранявана в библиотеката на Св. В. Търновска Митрополия.

[14]. Георги Димитров Иринков, „Църквата Св. Марина” в с. Поликрайще”, Nyomtatás: GlobePrint, Tervezés, nyomdai előkészítés: MS Mester Stúdió, Budapest, Magyarorzság, 2005.

[15]. „Знаем ли историята си? ЦЪРКВАТА „СВ. МАРИНА“ в село ПОЛИКРАИЩЕ”, Eлектронната страница на Читалище „Развитие – 1884”, с. Поликраище, http://nchrazvitiept1884.blogspot.com/2011/05/blog-post_11.html

[16]. „Освобождението 1878. Спомени”, издателство „Български писател, София, 1978 година под редакцията на Елисавета Миладинова, Елена Павлова и Тихомир Тихов. Спомени на Манол Георгиев

Автори: Георги Николов Георгиев, Трифонка Романова Попниколова и Марияна Николова Георгиева-Гроссе. 07.02.2012.

Адрес за кореспонденция: проф. д-р Георги Николов Георгиев, Факултет Математика и информатика, ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, Велико Търново,

Домашен адрес: 5138 Поликрайще, обл. В. Търновска, ул. „Черни връх” 2, Електронен адрес: gngeorgiev@yahoo.com, Дом. тел.: 06176 2066

Трифонка Романова Попниколова – дългогодишна учителка по български език и литература в основно училище „Кирил и Методий”, село Поликрайще (1960-1989) и учителка в основните училища в село Гарван, Силистренско (1955-1959) и в село Иванча, Великтърновско (1960)

Д-р Марияна Николова Георгиева-Гроссе – доктор по физика на плазмата, ръководител на програмен екип във фирмата „Бош”, Щутгарт, Федерална Република Германия.