Защитата на вярата. Предизвикателства и проблеми днес (книга)

Александър Дворкин (Москва) – професор д-р, преподавател по мисиология и ръководител на катедрата за изследване на нови религиозни движения в Православния университет „Свети Тихон“, Москва. Той е един от най-добрите познавачи на сектите, създател и президент на Асоциацията на центровете за изследване на религиите и сектите. През 70-те години емигрира в САЩ, връща се преди 30-ина години. В Русия създава института „Св. Ириней Лионски“. Написал е 15 книги за различни култове, по история на Църквата и др., редактор-съставител е на още 4. Автор е на около 800 статии, публикувани на 17 езика.

Александър Новопашин (Новосибирск, Русия) – протоиерей, председател на катедралния храм „Свети Александър Невски“ в град Новосибирск, архиерейски наместник на духовната околия и председател на информационно-консултантския център при храма по въпросите на сектантството. Ръководи проекти за противопоставяне на деструктивни религиозни движения, рехабилитация на наркозависими, възраждане на практиките за медицинска и пастирска грижа за хора в труднодостъпни райони в Сибир, както и за филми по актуални за православния човек въпроси на съвремието: наркозависимост и сектантска дейност, деструктивни култове (негови филми са „Редом с нас“ и „Това не ме засяга“). Официален консултант по религиозните въпроси на държавни институции в Новосибирск и областта, включително и на регионалното управление за борба с организираната престъпност.

Виктория Трайкова (БФ/СУ) – докторант по История на религиите. Тема на дисертационния труд: „Идеята за прераждането в източните религии (богословски анализ)“. Област на научни интереси: история на религиите, християнска философия, християнска психология, християнска апологетика, психология на религиите, нехристиянски религиозни учения.

Георгий Иоффе (Санкт Петербург, Русия) – протоиерей, предстоятел на храм, посветен на иконата на Божията майка „Уталожи моите скърби“, в двора на психиатричната клиника в санктпетербургската Военномедицинска академия, председател на епархийския мисионерски отдел, вицепрезидент на РАЦИРС (Руската асоциация на центровете за изучаване на религиите и сектите) и преподавател по Практическа мисиология в Санктпетербургската духовна академия.

Димитър Русев (БФ/СУ) – докторант по Нехристиянски религиозни учения. Тема на дисертация: „Езотеричното „християнство“ в съвременна България – предизвикателство пред Църквата“. Научни интереси в областта на нехристиянски религиозни учения, история на религиите, християнска апологетика, психология на религията.

Иван Желев Димитров (София) – професор д-р, дългогодишен преподавател по Свещено Писание на Новия Завет, директор на Дирекция „Вероизповедания“ на МС, създател и председател на българския Център за проучване на нови религиозни движения.

Иво Янев (БФ/СУ) – доцент д-р, преподавател по Пастирско богословие и Пастирска психология и психотерапия. Публикации: „Грижа за страдащата душа (пастирски грижи за хората с психични заболявания и душевни разстройства)“; „Пастирски грижи за деца и млади хора в риск в Древната църква“; „Капеланството и неговата роля при категориалното душегрижие в Църквата“; „Пастирско служение на св. Климент Охридски“ и др.

Клара Тонева (БФ/СУ) – доцент д-р, преподавател по История на религиите, История на монотеистичните религии, Нехристиянски религиозни учения, Религия и екстремизъм и др. Ръководи магистърска програма „Църква и медии“. Автор на книгите: „Мюсюлманката между традицията и модерността“; „Ако любов нямам…“; „Един православен поглед върху етиката на Мохамед“; „Християнство и Ислям. Основи на религиозната толерантност“ (съавт.); „Въведение в Православното догматическо бгословие“; „Църквата – общност на любовта“; „Ислямската представа за Иисус Христос (православно-богословско изследване)“; „Секуларизираната религиозност“.

Красимир Иванов (БФ/СУ) – психолог, докторант по Пастирска психология с научни интереси в областта на пастирското богословие и пастирската психология и психотерапия.

Лука Миленкович (Ниш, Сърбия) – студент в Богословския факултет на Белградския университет.

Николай Нешков (Софийска епархия) – иконом, енорийски свещеник и председател на храм „Св. Николай Мирликийски“ в гр. София, ул. „Калоян“ № 8.

Станислава Кьосева (БФ/СУ) – богослов, докторант по История на религиите, с тема на дисертацията: „Прояви на неоезичество в България“. Област на научни интереси: история на религиите, християнска апологетика, нехристиянски религиозни учения, психология на религията, етнография.

Стоян Чиликов (ПУ) – доцент свещеник д-р, преподавател в катедра „Теология“ на Пловдивския университет „Преп. Паисий Хилендарски“ и енорийски свещеник в храм „Св. Георги“, квартал „Дървеница“, София. Публикувани книги: „Празникът Успение Богородично в православната богослужебна традиция“; „Учението на Божията майка в богословието на св. Григорий Палама“; „Спасението на човека според св. Йоан Златоуст“; „Въведение в богословието на отците“; „Красотата на света“; „Православната вяра и живот“.

________________________________________________

Изображение: Андрей Касабов, съставител на книгата, която представлява сборник с доклади от международна конференция, София, 7-8 юни 2019 г.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bwS

Нова книга по История на религиите в Богословския факултет при Софийския университет

Публикувано на 06.05.202306.05.2023 от Dragan Bachev

В края на месец април излезе от печат книгата Християнство и ислям: доктринално противоборство (Според Ерес 101-ва на св. Йоан Дамаскин) от професор доктор на богословските науки (дбн) Клара Тонева. Всъщност това е големия докторат, който тя успешно защити на 16 февруари тази година и оттогава е доктор на богословските науки. Книгата е голям формат, близо 400 страници, твърди корици, струва 30 лв. Може да се намери в Богословския факултет към Софийския университет при Драган Бачев, тел. 0889/771591 и 02/989-01-15, вътрешен 20.

Книгата очертава доктриналните различия по границата християнство-ислям през един важен за православната и въобще за християнската патристична традиция топос – творчеството на св. Йоан Дамаскин. Всъщност творчеството на светеца е отговор на случващото се през онази епоха – време на преломни поврати в историята на Източното Средиземноморие и в региона, а и в самата Византия, и е в съответствие с културните и духовните изисквания на времето тогава. Текстовете на св. Йоан Дамаскин, които са свързани с исляма, са четири, като 101-ва глава (измаилтяните) от „За ересите“ е първи опит за полемика с исляма от християнски ъгъл и е единственият труд, за който със сигурност се приема, че авторството е на св. Йоан Дамаскин.

Професор Тонева аксиоматизира религиозното различие, а не религиозното общо и/или типиката на религиозния феномен. По този начин тя елегантно прескача наглед съвпадащите, но всъщност ограничено абстрактните черти на религиозния феномен, които нито формират конкретно църковно общение, нито се транспонират в конкретни канонични основания. В строг православен смисъл тя подчертава, че Църквата е едновременно тяло Христово и пълнота на Светия Дух (Ефесяни 1:23), тоест Църквата е съборно единство, което е христологично, триадологично, пневматологично и есхатологично зададено и обосновано. Погледнато от друг ъгъл: пределното фокусиране върху религиозното единство не прескача утопичната претенция, която никога не прераства в реален онтологичен топос. Професор Тонева умело избягва тази подмамка и фундаментализира религиозното различие. Това би могло да изглежда като духовен и културологичен недостатък, политическа некоректност или оставане в случването, но всъщност „дебатът е не просто част от дискусията за различията, той е начин за искрен и същевременно отворен за отговори богословски диалог“.

От тази позиция, по този начин, на строг доктринален терен, откъм Ерес 101-ва на св. Йоан Дамаскин и с Христов патос професор Тонева разгръща богословския диалог между християнството и исляма на фона на общата им старозаветна генеза. Последният аспект е важен, доколкото представя единната и все пак интерпретативно податлива почва на догматично и канонично обособилите се основоположения на християнството и исляма. В книгата се отстоява твърдението, че в Корана старозаветните повествования „не се предават последователно с всичките им детайли, липсва историческата датировка. Важни идеализационни уточнения са, че предметът на доктриналното противоборство се рамкира, първо, хронологично от монотеистичното установяване на исляма през средата на VII-ми век докъм средата на IX-ти век и, второ, през призмата на Ерес 101-ва на св. Йоан Дамаскин. Арабин по произход, но роден в християнско семейство, живеещ в смесена ислямска и християнска среда в Дамаск и Палестина, (по думите на протоиерей Йоан Майендорф „в ума и сърцето си [той] живее във Византия“), и същевременно един от отците на Църквата, св. Йоан Дамаскин е не само свидетел на тези бурни религиозни времена, а и проникновен автор на систематични и полемични съчинения с основна цел за точно изложение на православната вяра: „истината, украсена и наредена сякаш със златна шевица“. Разбира се, от позиция на времето и най-вече с амбиция за прецизно теоретизиране професор Тонева засяга и други важни периоди от историята на взаимоотношенията между двете религии и най-вече от динамиката на техния доктринален сблъсък.

***

Клара Тонева, Християнство и ислям: доктринално противоборство (Според Ерес 101-ва на св. Йоан Дамаскин), Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 2023, с. 1-383.

Изображения: проф. дбн Клара Тонева и корицата на новата книга. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-c4l

Жени свещеници?*

Публикувано на 13.10.202213.10.2022 от Dragan Bachev

Николаос П. Василиадис
(из книгата му “Православие и феминизъм”)

А сега да се насочим към друг щекотлив въпрос – този за ръкоположението на жени. Мнозина питат: “Защо Православната църква не приема ръкоположението на жени?” Тук се налага да припомня, както ни учи Новия Завет, че единствен Господ Иисус Христос остава вечно Първосвещеник и единствен извършител на тайнствата.

В посланието до евреите се говори ясно и подробно за светостта на единствения и вечен Първосвещеник и Богочовек – нашият Господ. Иисус именно е онзи, който принесе кръстната жертва “веднъж” (Евреи 9:28), един-единствен път във времето и завинаги остава единствен посредник между Бога и човеците. Той се моли за хората, дава заповеди, подтиква ги да живеят живот свят.

Свещеникът в църквата не е някакъв “друг” свещеник и жертвата, която принася, не е някаква “друга” жертва. Това е единствено и завинаги свещенството и жертвата на Христа. Същото подчертава и молитвата на херувимската песен на божествената Литургия, която изброява: “Защото Ти си, Който принася, и Който бива принасян; Който приема и Който бива приеман, Христе Боже наш…” Това означава: Ти си Този, Който невидимо принасяш, бидейки Първосвещеник и като безценна жертва биваш принасян и бидейки Бог приемаш и като небесен хляб биваш разделян, Христе Боже наш…“

Тази уникална свещеническа власт, това първосвещеническо достойнство, Богочовекът – нашият Господ, предаде на светите апостоли. Тях Той изпрати в света да проповядват евангелската истина и да продължават Неговото спасително дело. На тях Той даде властта да извършват светите тайнства, които Сам установи, и да предават на вярващите божествена благодат, която ги освещава. Но след като делото и пратеничеството на апостолите е делото и пратеничеството на Христа Спасителя, на великия и единствен Първосвещеник във вековете за всички хора “чрез Църквата”, затова и свещенството Му не можеше да бъде ограничено по часове и дни (тоест по време). То трябваше да пребивава в Църквата и след смъртта на апостолите. Затова те ръкоположиха свои наследници, разглеждайки ги като продължители на своето дело в Христовата Църква. На тях дадоха завета да избират и други достойни наследници за продължение на свещеническото служение. Така че от единствения и вечен Първосвещеник, Господ Иисус Христос, Който има неприкосновено, непрекъснато, ненакърнимо, вечно и ненарушимо свещенство (Евреи 7:24, 25), се предаде свещеническото достойнство на апостолите, и от тях на архиереите и свещениците посредством тайнството свещенство.

Следователно уникалното и тайнствено свещенство е непосредствено свързано с личността на Христа Спасителя, Който я отдаде на Своите наследници. Поради това още от самото начало съзнанието на Църквата е изключило участието на жени в това тайнство “въз основа примера на Господа”, Който бе мъж, и “въз основа на апостолското предание и практика”, и особено след като св. апостол Павел изясни новата действителност на връзката между мъжа и жената в Христа (Галатяни 3:27-29)[1]. Нашата църква, подчертава протопрезвитер Евангелиос Мадзунеас, учи ясно, че “свещеникът представлява непосредствено Христа, но най-вече епископът е видима глава на нашата Църква”, както пише богоносният Игнатий[2]. Така че, тъй като Христос, носителят, образът на това единствено по рода си свещенство е мъж, а не жена, всякога както Самият Първосвещеник, свещениците трябва “да бъдат мъже, за да се запази символическото съответствие между свещенослужителя и Христа”. Протопрезвитер Мадзунеас пише също много характерно следното относно нашата тема. Прилагам текста с известни съкращения, защото прекрасното му съчинение е съставено с научна цел. Той пише:

“От богословска гледна точка отеческата роля на свещеника в Църквата отразява ролята на Бог Отец в Света Троица. Тази роля не е възможно да бъде сменена с майчинска такава (на женска личност), колкото в християнското семейство, толкова и в християнското общество. И двете роли, както мъжката, така и женската, са важни в Църквата, но не са взаимозаменяеми. От една страна една женска личност е по-близо от всички твари до всевишния Бог – това е личността на Богородица. Женска, а не мъжка личност роди Христа и се удостои да държи в утробата си в продължение на девет месеца Словото Божие. От друга страна идването на земята на Бога като мъж не е просто случайност. Бог, обръщайки се към дявола след грехопадението на първосъздадените хора, казва: Този – Иисус Христос – Който ще се роди от Дева, ще те стъпче и ще ти строши главата, и ти – дяволът – ще Му ухапеш само петата, тоест само ще Го нараниш (Битие 3: 15). Така че идването на Спасителя като мъж има символическо значение, което е познато посредством християнското Предание както на Изток, така и на Запад“[3].

Следователно свещенството е непосредствено свързано с богочовешката личност на Христа Спасителя, Който е единственият и вечен Първосвещеник. Нашият Господ е „вторият“ Адам, „човек… от небето“ (1 Коринтяни 15:47). Той стана човек подобен на нас във всичко „освен в греха“ (Евреи 4:15) и принесе един път завинаги (Евреи 5:28) кръстната Си жертва като Първосвещеник, за да ни изкупи от греха. Основавайки Своята Църква, за да продължи изкупителното Си дело след светлоносното Си Възнесение, установи ведно с това и тайнство свещенство. Това уникално свещеническо служение и пастирско достойнство Той даде единствено на мъже – на светите апостоли.

Документът „Апостолски постановления“ – съчинение от края на IV век – засягайки въпроса дали жени могат да кръщават, свидетелства, че това „противоречи на закона и е нечестиво“. А ръкоположението на жени, според „Апостолски постановления“, е дело „на елинското (тоест езическото) безбожие“, а не „на Христова наредба“:

„Но ако трябваше и кръщението да се извършва от жени, тогава Господ щеше да бъде кръстен от собствената Си майка, а не от Иоан Предтеча. И когато ни (нас апостолите) изпращаше да кръщаваме, щеше да изпрати и жени със същата задача. Никъде обаче Той не е заръчал, нито писмено е предал такова нещо, тъй като много добре познава природата ни и това, кое е прилично за самата практика, доколкото е създател на тази природа и законодател“[4].

Така че достойнството на свещенството и по последование, и по позволение за извършване на светите тайнства Господ ги даде единствено на светите апостоли и посредством тях – на епископите, и на презвитерите в Църквата.

Достойно за внимание е и това, че Господ на Тайната вечеря, на която установи тайнството Евхаристия, и на която присъстваха единствено дванадесетте Негови ученици, поръча само на тях: „Това правете за Мой спомен“ (Лука 22:19), тоест, това да правите и вие, за да носите в паметта си и паметта на тези, които идват след Моята кръстна жертва, която принесох за вас, така и Изкуплението и Спасението, които получихте с тази жертва.

Когато обаче Юда стана предател и неговото празно място сред апостолите трябваше да се запълни, те, следвайки вярно Господа – своя учител, не повикаха жена да поеме апостолското достойнство, въпреки че жени бяха тези, които първи видяха Христа веднага след Възкресението и въпреки, че жени приеха първи заповед от Господа да благовестят Неговото възкресение на учениците, и да станат така апостоли на апостолите.

Богочовекът – нашият Господ и боговдъхновените апостоли са имали в своето отговорно и трудно свещеноапостолско дело много на брой и твърде способни сътруднички и достойни помощници жени. И докато апостолите ръкополагаха чрез тайнството свещенство епископи, сред тях нямаше ни една от иначе достойните във всичко ученички на Господа. А това сториха, както вече казах, по примера на Господа. Но така е не защото Господ и апостолите подценяваха или презираха женския пол, който е особено ценен в спасителното дело на Господа, апостолите и изобщо в Църквата. Те не правеха и някакво разделение, нито пък желаеха да съхранят някаква уж престижна обществена неравнопоставеност, както твърдят някои врагове на Църквата.

Дякониса Фива и други жени, за които споменава св. апостол Павел в шестнадесета глава на Послание до римляни, не са принадлежали към първото ниво на свещенството; за тях важи онова, което пише апостолът за Фива: Тя стана „помощница на мнозина“ християни и на мене (Римляни 16:1, 2). Жените дякониси от апостолските времена „се заемали“ с делото на дяконското служение с благословия и ръковъзлагане (хиротесия) на епископите[5]. Те служели в делата на любовта сред християнските общности и най-вече помагали на бедните[6].

Именно тази линия, зададена от Господа и апостолите, следва вече две хиляди години цялата Христова Църква, която въпреки всички схизми и ереси остана единна по този въпрос.

Древната Църква се е сблъсквала с темата за женското свещенство единствено, когато е била поставена пред проблеми с ереси, които са допускали жени до свещеническо достойнство. Тези еретици, повлияни от идолопоклоннически религиозни вярвания, които в своите храмове са имали жени-свещеници, въвели в своите общности освен еретическото си учение и жени-свещеници. Такива бяха гностикът Марк и еретиците квинтилиани, които имаха за водачи две жени – Квинтила и Присцила. Също антидикомарианитите и колирибианите, чиито членове били само жени, които вместо да служат Богу, служели… на Пресвета Богородица. Те разбира се извършвали това служение с помощта на “жени-свещеници”[7]. Освен това в еретическата общност на проповедника Марк жени произнасяли молитвите по време на тайнство евхаристия и подавали потира с виното на вярващите. В ереста на Маркион жени заклевали и кръщавали членовете на сектата, а в ереста на Монтан така наречените “пророчици” Присцила и Максимила стояли в иерархията до самия Монтан[8].

Тези еретически практики са в пълно противоречие с онова, което е учил единственият и вечен Първосвещеник – Господ Иисус Христос, с онова, което са учили апостолите. Затова и Църквата немедлено и без колебание се е противопоставяла на тези ереси. Големите писатели и свети отци на Църквата като св. Ириней Лионски, Тертулиан, св. Киприан Картагенски, св. Епифаний Кипърски, св. Григорий (Назиански) Богослов ги осъдиха като “противозаконни и нечестиви” и дори “демонични”[9].

Трябва специално да се отбележи, че в нашите дни претенции да се ръкополагат жени повдигаха постоянно и настойчиво, и за съжаление успяха в претенциите си, еретиците протестанти, които обаче са в непрекъснати достигащи до крайности противоречия помежду и вътре в самите им еретически общности.

Свещеникът трябва да е мъж, за да се запази с това и символическото съответствие между служещия и великия Първосвещеник Христос. И затова именно свещенството е благодат “на отобразяващия представителството на Христа, на Жениха с невестата”, тоест на Църквата, а “не на невестата жена с Невестата-Църква”[10].

Прочетете още „Жени свещеници?*“ →

Кратък очерк за Вселенските събори на Римокатолическата църква

Публикувано на 06.10.2022 от Dragan Bachev

(автор Драган Бачев)

Увод и начало на изложението

Продължение 1 на изложението

Продължение 2 на изложението

Продължение 3 на изложението

Продължение 4 на изложението

Продължение 5 на изложението

Продължение 6 на изложението, заключение и край

Изображение: авторът Драган Бачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-aFc

Джендърните стереотипи – православен поглед (еклисиологичен и правно-социологичен анализ) – книга*

Публикувано на 22.09.202222.09.2022 от Dragan Bachev

(автор: Бисер Божков)

1.Предговор, предисловие, въведение, начало на изложението – стр. 5-16.

2.Богословски поглед върху джендърните стереотипи; За сътворението. Различието между мъжа и жената; Що е Църква – еклисиологичен анализ; За светския празник на „деня на жената“ (8 март); Еклисиологичен анализ на същността на семейството – стр. 16-25.

3.За празника Свето Благовещение (25 март); Кратки еортологични данни за празника Свето Благовещение; Богословско съдържание на празника Свето Благовещение; Идеите на секуларизацията; Същност на атеизма; Социологични аспекти на понятията джендърни стереотипи и феминизъм; Обзор на идеите за лайфстайл на феминизма – стр. 26-36.

4.Еклисиологичен и социологичен анализ на феминизма; Главни свойства на феминизма като идеология; Феминизмът в Църквата; Размяна на ролите между половете; Критичен анализ на джендърните стереотипи; Инфантилизацията на мъжете – стр. 36-47.

5.За маскулинизацията на жените; Същност на андрогинизма; Джендърните стереотипи, предпоставка за дисфункционални семейни отношения; Правен анализ на така наречената Истанбулска конвенция – стр. 48-60.

6.Основни позиции на Светия Синод на Българската православна църква – Българска патриаршия относно Истанбулската конвенция; Основни позиции на Светия Синод на Българската православна църква – Българска патриаршия пред Конституционния съд за понятието „пол“ по конституционно дело № 6/2021 година – стр. 60-69.

7.Правно мнение по конституционно дело № 6/2021 година на Конституционния съд на проф. д-р Даниел Вълчев, декан на Юридическия факултет при Софийския университет; Кратък анализ на Решение № 15 от 26.10.2021 година на Конституционния съд по конституционно дело № 6/2021 година относно понятието „пол“ – стр. 69-79.

8. Продължение от точка 7 и Заключение – стр. 79-91.

9.Използвана литература за книгата „Джендърните стереотипи – православен поглед (еклисиологичен и правно-социологичен анализ)“ – стр. 92-102.

Изображение: авторът Бисер Божков. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-aB7

Използвана литература за книгата Джендърните стереотипи – православен поглед (еклисиологичен и правно-социологичен анализ)

Публикувано на 21.09.202221.09.2022 от Dragan Bachev

На кирилица

Авдеев, Д. Православният възглед за душевните болести. С., 2013.

Антонова, Цв. Отношението на Българската Православна църква към болшевишката революция в началото на 20-те години на ХХ век. С., 2011.

Антим (Шивачев), йером. Истините на Православната вяра. С., 1992.

Ананиева, Н. Конституционно право. Вaрна, 2006.

Архимандрит Авксентий. Еортология (История на православните празници и пости). Пловдив, 2012.

Архим. Алипий, архим. Поликарп. Догматическо богословие (курс от лекции). Атон, 2003.

Бер-Сижел, Ел., У. Калистос, епископ. Жената в Православната църква. Силистра, 2002.

Берг, Б. Американският феминизъм. М., 1999.

Брек, Дж. Свещеният дар на живота. С., 2002.

Бердяев, Н. Смисълът на творчеството. УИ. С., 1994.

Бл. Августин. Малки трактати. С., 2001.

Библейски речник. П., 1995.

Бигович, Р., прот. Църква и общество. С., 2003.

Бигович, Р., прот. Църквата в съвременния свят. С., 2013.

Бояджиев, Ц. Философия на европейското средновековие. С., 1994.

Бътлър, Дж. Безпокойствата около родовия пол. С., 2003.

Влахос, Е., митр. Православна психотерапия. Велико Търново, 2009.

Вышеславцев, Г. О семейной жизни по учению Филарета, Митрополит Московский. М., 1894.

Вълчев, П. Ислям. Православие, 2009.

Гагаров, А., С. Иванов. Наръчник на православния християнин. С., 2003.

Гаповой, Е., Р. Усмановой. Антология гендерной исследований. П., 2000.

Георги (Капсанис), архим. Обожението като цел на човешкия живот. Атон, 2012.

Глахов, И. Я., свещ. Женский вопрос, его причины и оценка с християнской точки зрения, Християнское чтение. Част 2, Сб., 1903.

Герасим (Браницки), еп. Православна християнска етика. С., 2005.

Герман (Ставровунийски), о. За смирението. С., 2011.

Гордън, Л. Какво ново в историята на жените.

Феминисткото знание. ПОЛИС. С., 2002.

Гроздев, Ив., Божков, Б. Отстъплението от Бога, предпоставка за разпадане на семейството. УИ. С., 2015.

Гяуров, Хр. Жената в християнското семейство. ГДА, 1959.

Дамянова, П., М. Николчина, Д. Камбуров, Р. Мухарска. Времето на жените. С., 1997.

Духанин, В. Защо да запазим девството до брака. С., 2014.

Дюлгеров, Д. Ръководство за изучаване Ветхозаветните законоположителни книги на Свещеното Писание, С., 1936.

Ильин, Е. П. Дифференциальная психофизиология мужчины и женщины. Сб. Питер, 2006.

Ильин, И. А. Книга надежд и утешений. Апостол Веры. М., 2006.

Илиева, М. Избрани стандарти в антидискриминационното право. С., 2009.

История на Комунистическата партия на Съветския съюз. Изд. на БКП. С., 1963.

Карамихалев, Й., свещ. Записки по православна християнска етика. С., 2010.

Карелин, Р., архим. Без Църквата няма спасение. Атон, 2004.

Карелин, Р., архим. В търсене на истината. М., 2001.

Калистос, У., еп. Жените в Православната църква. С., 2002.

Концептуална рамка за равнопоставеност на жените в България. ЦИПЖ. С., 2004.

Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, съставена на 11.05.2011 г. в град Истанбул (Турция), подписана от Република България на 21.04.2016 година.

Коев, Т. Православен катехизис. С., 1999.

Кирова, М., К. Мерджанска. Теория през границите: въведения в изследванията на рода. С., 2000.

Киров, Д. Богословие на обществения живот. С., 2002.

Кораз, Ж. Хомосексуалността. С., 2000.

Котогонова, В. Женщина и проблема гендера.

Санкт-Петербургский центр гендерных проблем, 2002.

Костантин (Горянов), архиепископ. Служението на жените в Църквата. С., 2011.

Колева, Б. Що е gender и има ли почва у нас? Сп. „Етически изследвания“, бр. 3, кн. 1/2018 г.

Курляндский, И. А. 1937 год: власть не от Бога. Вопросы истории. М., 2009, бр. 10.

Куби, Г. Актуализация на джендърната проблематика – една тайна революция. Ню-Йорк, 2008.

Лазар (Абашидзе), архим. Тайните недъзи на душата. С., 2002.

Лазар (Абашидзе), архим. Какво е необходимо да знае съвременният православен християнин. С., 2018.

Ларше, Ж., Кл. Терапия на менталните болести. С., 2013.

Легойда, В. „И ще остави човек баща си и майка си…“. Тайната на пола в православната традиция. Беседа с дякон Андрей Кураев. В: LiterNet, 29.06.2003.

Лоу, М., М. Бенсън. Трудният съюз между феминизма и академичната общност. Феминисткото знание. ПОЛИС. С., 2002.

Липовецкий, Ж. Третья женщина. СПб. Алтера, 2003.

Манзаридис, Г. Християнска етика, Т. 1. С., 2011.

Манзаридис, Г. Православен духовен живот. С., 2011.

Марковски, Ив. Библейският разказ за сътворението, С., 1924.

Марковски, Ив. Библейска археология. С., 1948.

Манов, Б. Християнството и правата на жените. Сп. NotaBene, 2009.

Марковски, Ив. Библейският разказ за сътворението, С., 1924.

Марковски, Ив. Библейска археология. С., 1948.

Матюс-Грийн, Фр. Полът (мъже, жени, пол и феминизъм). Велико Търново, 2010.

Мдзунеас, Ев., протопр. Църковно право. Т. 1 (Обща част). Атина, 1979.

Митрополит на Едеса, Пела и Алпомония Иоил. Словото на Апостолите. Варна, 2021.

Николчев, Д. Брак, развод и последващ брак в Православната църква. С., 2006.

Николчев, Д. За прелюбодейството и развода. ДК – СИ. Кн. 4, 2000.

Никодим (Милаш), еп. Православно църковно право. Белград, 2004.

Нина (Кригина), монахиня. За женската еманципация. М., 2013.

Николози, Дж., Линда Е., Николози. Превенция на хомосексуализма. С., 2008.

Нов Библейски речник. Нов човек. С., 2007.

Норууд, Р. Параноя на страстта. С., 1998.

Нушев, К. Развитие на православното нравствено богословие. С., 2013.

Основи на социалната концепция на РПЦ. С., 2006.

Пашев, Г. Ст. Православно християнско учение за нравствеността Т. 1, С., 1939.

Пено, З. Основи на православната вяра – Катехизис. Велико Търново, 2009.

Прочетете още „Използвана литература за книгата Джендърните стереотипи – православен поглед (еклисиологичен и правно-социологичен анализ)“ →

Нова книга в областта на монотеистичните религии*

Публикувано на 10.06.202210.12.2023 от Dragan Bachev

В края на месец май 2022 година излезе от печат книгата „Ислямът и мюсюлманската общност в България“ от д-р Здравко Кънев, асистент в Богословския факултет при Софийския университет. Книгата е с твърди корици, 200 страници и е издание на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“. Същата представлява учебно пособие за студентите по богословие и може да се намери в книжарницата на издателството в Ректората, както и в Богословския факултет към СУ при г-н Драган Бачев, тел. 088/977-1591.

Сред мюсюлманската общност в България протичат сложни процеси, които е необходимо внимателно да бъдат наблюдавани и анализирани. Духовният елит определя посоките и развитието им, а дали ще бъде избран пътят на интеграцията, а не на маргинализацията и радикализацията, зависи от това дали, как и с какви основания другите религиозни общности у нас ще участват в междурелигиозния диалог.

„Ислямът и мюсюлманската общност в България“ на асистент д-р Здравко Кънев е един от възможните отговори, даден ни от православен богослов. Изследването е през призмата на история на монотеистичните религии, като подходът е съгласуван не само с историческия и сравнителния, но и със социологическия, етнокултурния, а донякъде и с политологичния анализ.

В Първа глава д-р Здравко Кънев проследява различните хипотези и обективните предпоставки за появата и развитието на исляма и неговите институции, които водят до нов модел на обществена организация. Основополагащите познания за исляма са от важно значение, защото религията е главният фактор, който определя идентичността на мюсюлманите.

Втората глава е посветена на взаимодействието между исляма, юдаизма и християнството в началото на VII-ми век, и то най-вече във византийската литература. Авторът разглежда текстове на християнски свети отци и автори полемисти и така проследява християнския диспут с исляма, който е воден предимно на доктринално ниво.

В Трета глава вниманието е насочено към мюсюлманското вероизповедание в България, което се бори за своята валидност и легитимност, а централизирането на мюсюлманската общност се постига чрез Главно мюфтийство. Д-р Здравко Кънев обстойно представя и задълбочено анализира съвременните процеси, които протичат в мюсюлманската общност, като търси предпоставките и изследва причините за някои от проявите на ислямския фундаментализъм.

Четвърта глава предлага решение за отслабването и постепенното преодоляване на тревожните тенденции, а именно чрез религиозното образование, интеграцията и междурелигиозния диалог.

Изображения: авторът Здравко Кънев и предната корица на книгата. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9K7