Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина.
Православието е Вселенската истина, истината за целия свят, за всички времена и за всички народи – протоиерей Георги Флоровски
Ако не се смятат кратките пътувания до Юдея, Иисус цяла година не напуска Генисаретската област, проповядвайки в селищата разположени откъм северозападната страна на езерото. В Тивериада, столицата на Ирод Антипа, където живеят повечето езичници, Той не се показва. Около Гадара Го посрещат враждебно. Единственият град на източния бряг, където поучава безпрепятствено, е Витсаида. Но още от самото начало Христос започва да насочва учениците Си към мисълта за по-широка проповед на Евангелието. „Подигнете си очите – казва Той, – и погледнете нивите, че са побелели и узрели за жетва. Жетвата е голяма, а работниците малко[1].“ От предани слушатели учениците е трябвало да се превърнат в „ловци на човеци“, в дейни сподвижници на своя Учител.
Евангелист Матей пише, че малко преди призоваването на дванайсетте, Иисус, изпълнен със състрадание, гледал тълпите народ „изнурени и пръснати като овци, които нямат пастир[4]„. Апостолите ще тръгнат към тези страдащи, носейки им духовно и телесно изцеление. Занапред всеки техен ден и всяка крачка принадлежат само на Бога и на хората. Те ще станат волни пътници и ще живеят, подобно на птиците небесни, без да се тревожат за нищо. Не им трябва да взимат със себе си нито пари, нито запаси, нито излишни дрехи. Подслон и хляб ще получат от онези, които ще приемат пратениците, защото „работникът заслужава своята прехрана[5]„.
И не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от Оногова, Който може и душата, и тялото да погуби в геената. Не две ли врабчета се продават за един асарий? И ни едно от тях няма да падне на земята без волята на вашия Отец; а вам и космите на главата са всички преброени; не бойте се, прочее: от много врабчета вие сте по-ценни[7].
Ако пратениците се проникнат от Иисусовия дух, Той Самият ще действа чрез тях и в тях. „Който приема вас – Мене приема; който вас слуша – Мене слуша[9].“
В дома на тетрарха Иоан Кръстител имал враг, отдавна желаещ смъртта му – Иродиада, жената на Антипа. Първият път тя била омъжена за неговия брат, когото Ирод Велики лишил от наследство. Честолюбивата жена се измъчвала от унизителното си положение и мечтаела за власт. Когато през двадесет и шеста година Антипа гостувал на брат си, тя успяла да омае тетрарха. Той бил вече над петдесет, но се влюбил в роднината си и решил да се ожени за нея. Но не било никак лесно. Трябвало да се разведе с първата си жена, дъщеря на съюзник – наваиотския цар Арета IV. Научавайки за плановете на Антипа, съпругата му с помощта на верни бедуини избягала при баща си в Наватея. Това довело до дипломатическо скъсване с Арета. В самата Юдея постъпката на Ирод предизвикала единодушно осъждане: Иродиада била негова племенница и жена на брат му – така тетрархът двукратно нарушавал Закона[12]. Но нищо не могло да спре управника.
Ирод празнувал рождения си ден и в махеронския дворец се събрали много знатни гости – военачалници и галилейски старейшини. Когато пиршеството било в разгара си, насред залата изтичала Саломея, Иродиадовата дъщеря, и, предизвиквайки неописуем възторг, изиграла пламенен сирийски танц. „Ще ти дам каквото поискаш!“ – викал пияният тетрарх. Той призовал присъстващите за свидетели, като клетвено обещал да изпълни всяко желание на девойката. Саломея се посъветвала с майка си и повторила думите, подсказани ѝ от Иродиада: „Поднеси ми тозчас на блюдо главата на Иоан Кръстител.“
Така загива „най-великият измежду родените от жена“. Той е малко над трийсет години. Успял ли е да получи отговора на Иисус? Не знаем. Но той умира, както е живял – неогъващ се свидетел на Божията правда.
През това време дванайсетте се връщат в Капернаум. Успехът ги вдъхновява и те с възторг описват на Иисус „всичко, което са сторили и на какво са научили другите.“ Но радостта им е помрачена от тъжната вест. Сега, след посичането на Иоан, всеки един от тях се излагал на опасност. Тетрархът можел да предприеме враждебни действия и срещу новите проповедници. Учителят трябвало да съхрани зараждащата се Църква. „Идете – казва Той на апостолите, – отделно от другите в пустинно място и малко си починете.“ А Той Самият се качва на лодката и се прехвърля на източния бряг към граничните владения на Ирод Филип.
Евангелистите свидетелстват, че народът се „удивлявал“ на Иисусовото учение; но Неговата сила, побеждаваща стихиите и недъзите, правела не по-малко впечатление. За Него говорели най-вече като за Чудотворец. Впоследствие и християните често били готови да виждат в чудесата основното доказателство за свръхчовешката природа на Иисус. Но Сам Той недвусмислено отклонява подобна мисъл:
Има тълкуватели, които доказват, че в Писанието думите за чудесата не бива да се разглеждат буквално, а „иносказателно“. Имало е, разбира се, и случаи, когато библейските метафори са се приемали за реални факти. Но това съвсем не означава, че всичко, казано за чудесата в Стария и Новия Завет, е измислица или „символ“. Ако така разсъждават привържениците на догматическия материализъм („това е невъзможно, защото никак не е възможно“), няма какво да се учудваме. Но подобно мнение звучи съвсем странно в устата на някои теолози, които искат във всички евангелски чудеса да виждат непременно алегория.
Иисус нарича чудесата Си „знамения“, признаци за настъпването на нова епоха. Човек съвършен, Той надвива законите на падналия свят, сочи пътя на борба с нравственото и физическо несъвършенство**.
Най-често могъществото на Христос се проявява във въздействието върху хората. Неговите чудеса са акт на милосърдие. А телесните недъзи и безумието за Него са прояви на сатанинската власт, които Той трябва да съкрушава[7]. Човечеството, покорило се на злото, е болен, който очаква изцеление. Да изцеляваш означава да вървиш срещу дяволските сили. А в Своите последователи Иисус иска да вижда съучастници във великата битка, които протягат ръка на страдащия свят. „Истина, истина ви казвам: който вярва в Мене, делата, що Аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях ще върши.“ Когато учениците Му не успяват да помогнат на един болен, Той, дълбоко нажален, ги нарича „род неверен[8].“
Било е събота и в молитвения дом се е стекло почти цялото назаретско население. Когато, според обичая, настъпва време да се чете Библията, Иисус се изкачва на амвона. Подават Му свитък от Писанието. Той го разгръща и прочита редове от Книга на Исаия.
Намерили се и такива, които в желанието си да проверят слуховете достигнали от Капернаум, Му предлагат да извърши някакво чудо. Дори довеждат болни. Но изцеление не настъпва. Силата на Иисус се натъква на безмълвна стена от неверие. Той Самият е поразен от безнадеждното коравосърдечие на тези хора.
Иисус почти физически усеща енергията, излизаща от Него. Веднъж Той вървял сред огромна тълпа и някаква жена, страдаща от кръвотечение, тайно се докоснала до ресните на наметката Му. Иисус рязко се обръща и пита:
Христос само с присъствието Си поразително действа на тези нещастници; понякога една-единствена Негова дума или докосване са достатъчни, за да се освободи душата от завладелите я тъмни сили.
Но, пристигайки в Капернаум, книжниците разбират, че им е трудно да оспорват реалността на извършените чудеса. Затова те започват всячески да се усъвършенстват в търсенето на правдоподобно обяснение. Та могат ли като Никодим да вярват, че Бог действа чрез Назаретеца, когото те презират. Едни от тях решават, че Иисус се е научил на магии в Египет, други се опитват да убедят хората, че Той изгонва бесовете чрез съюз с техния „княз“ Велзевул[17]***. Но Иисус веднага хвърля в недоумение изобретателите на тези хитроумни хипотези. Той пита книжниците как един бяс може да прогонва друг бяс, няма ли това да прилича на междуособна война, гибелна за цялото царство на демоните? Той направо обвинява противниците Си в хула против Духа Божи, с чиято сила се извършват чудотворните дела на милосърдието. Как могат те да се представят за служители на вярата, ако са неспособни да отличат добро от зло?
Когато следващия път Учителят посещава в празничен ден Иерусалим, с постъпките Си и речите Си предизвиква още по-голямо негодувание. Този път Той вече открито възвестява, че чудесата са знак за Неговото висше пратеничество. Встъпвайки в двубой с царството на мрака, Той изпълнява волята на Отца. Животът и благословението изхождат от Бога, затова и Онзи, който е пратен от Него на земята, е призван да изцелява и да дава живот.
„Знаменията на Царството“ вълнуват не само учените богослови. Имало е един човек, чиято душа през ония дни страда, разкъсвайки се между съмнението и надеждата, човек, който мисли за Иисус и си задава въпроса: кой е Той?
След като иоанитите си отиват, Иисус се обръща към народа и започва да говори за Кръстителя.
„Животът на Иисус – пише Честъртън, – е стремителен като мълния. Това е преди всичко драма, преди всичко – осъществяване. Делото нямаше да е изпълнено, ако Иисус би бродил по света и би тълкувал истината. Дори от външна страна не може да се каже, че Той е бродил, че е забравил накъде върви. Историята на Христос е история на пътешествието, бих казал дори – история на похода[1].“ И наистина, въпреки че Иисус често води живот на странстващ проповедник, учениците не са могли да не почувстват, че Той има някакъв план, подобен на дълготраен план на пълководец. От тях се иска готовност да отстояват до край. Неговото Евангелие няма нищо общо с мечтателното благодушие и леността.По онова време Иерусалим е нажежен до краен предел. Действията на Пилат, военен човек, който не желае да се съобразява с местните обичаи, предизвиквали у всеки възмущение и гняв. Той започнал управлението си с нареждането през нощта да внесат в Иерусалим щитове с образа на Тиберий. Това за пореден път напомнило на народа за римското иго и изглеждало като оскърбление на Моисеевия закон**. Заповедта на Пилат довежда столицата до ръба на метежа. Огромна тълпа иерусалимци тръгва към неговата резиденция в Кесария с искане да прибере щитовете. Прокураторът отказва и няколко дни хората седят пред двореца, без да мръднат от местата си. Тогава Пилат нарежда да се съберат на стадиона и заявява, че ще избие всички, които не се подчинят на волята му. Но и когато около тях се сключва обръч от въоръжени войници, те пак повторили, че е по-добре да загинат, отколкото да отстъпят. В края на краищата наложило се наместникът да отстъпи. Но оттогава той използвал всеки повод, за да отмъщава на юдеите. Навсякъде се знаело за необузданата му жестокост, алчност и налудничавост. Дори тетрархът Антипа, приятел на римляните, го мразел. Инцидентите, предизвикани от беззаконията на прокуратора, неведнъж завършвали с масово клане. Но поради застъпничеството на императорския фаворит Сеян, Пилат дълго време останал безнаказан[5].
Всяка Пасха управителят очаквал въстание и затова за празниците се стараел да бъде в Иерусалим, за да може лично да следи за реда. Опасенията на Пилат били съвсем основателни. Той е разполагал с неголяма войска от три хиляди души. А зилотите и техните привърженици очаквали само вожд, който да дигне народа срещу римляните.
Нямало какво да му възразят. И преди благочестиви хора са роптаели срещу неуредиците в храма. Но иерарсите се засегнали, че този никому неизвестен Галилеец се разпорежда в тяхното владение като господар, а на всичко отгоре претендира за особено родство с Бога, наричайки Го Свой Баща.
Мисълта, че вероятно съществува някакъв „списък на задълженията“, които, след като си изпълнил, можеш да придобиеш абсолютна праведност, не давала мира на законниците. Те се съревновавали помежду си в стремежа дословно да спазят всички обичаи, осветени от вековете. И, както често се случва в историята на религиите, набожността се превръща в мрачна гротеска. Народът нарекъл някои фарисеи „шикми“ – „якоплещести“, защото вечно ходели прегърбени, показвайки каква огромна тежест от душеспасителни подвизи им се налага да носят. Влизайки в храма, Иисус е можел да види как през площада си пробиват път фарисеите като непрекъснато се блъскат в някого. Те се бояли да повдигнат очи, за да не би случайно да погледнат някоя жена. Шеговито ги наричали „хицай“ – „да не си разбиеш челото[11]„.
Привържениците на буквата, ритуала и старото във всички времена са се отличавали с еднаква закостенялост. Драмата на фарисеите е свързана с типичната проява на онова, което впоследствие започнали да наричат „фарисейщина“. Иерусалимските старейшини, както индийските брахмани или руските староверци, живеели в постоянен страх от „осквернение“. За тях говорели, че са готови „да очистят самото слънце“. Но, мислейки със своята набожност да приближат времената на Месията, израилевите вождове, без сами да го съзнават, се отвръщат от Онзи, Който им донася вестта за спасението.
По онова време начело на фарисеите стоял Хилелевият внук, Гамалиил. От Деянията се знае, че той проявява голяма търпимост към новото учение, а много фарисеи, негови възпитаници, впоследствие се вливат в новозаветната Църква. Съществува дори легенда, че в края на живота си Гамалиил станал християнин и приел мъченическа смърт. Тази легенда, безспорно, е измислица, но самата ѝ поява не е случайна[16].
След този разговор Никодим навярно става таен последовател на Иисус[19]. Сред тайните последователи Евангелията споменават също и за Иосиф Ариматейски – знатен старейшина от Иерусалим – и за някои „началстващи“ лица, които по-скоро принадлежат към фарисеите[20]. И все пак те си остават малцинство. Повечето законници срещат Иисус подозрително. Колкото повече се запознават с учението Му, толкова недоволството им и тяхната враждебност нарастват.
Но тази вест не могла да натъжи Иоан. Та нали той не се нарича ни пророк, ни Месия. Ако Галилеецът е изпратен свише, ако Той е Идещият, иоанитите не бива да ревнуват, а да се радват. Самият пророк се смята само гост на празника на Другия. „Който има невеста, младоженец е – казва той, – а приятелят на младоженеца, който стои и го слуша, радва се твърде много на гласа на младоженеца. Тая ми радост, прочее, се изпълни. Той трябва да расте, а аз да се смалявам[23].“Ние не знаем защо управителят не дава нареждане да се арестува и Иисус. От фарисеите той е можел вече да чуе, че Назаретецът „повече от Иоана придобива ученици и кръщава[26]„. Но навярно Антипа не сметнал новия Проповедник за опасен и решил засега да не го закача.
Увереността, че съществува друг живот, който продължава след разложението на тялото, е свойствена за хората от най-дълбока древност. Такива мислители като Платон и Посидоний за първи път дават философско обоснование на този възглед. Те твърдят, че нашият земен път е само прелюдия към вечността. Платон дори нарича умението да се готвим за смъртта основна добродетел на мъдреца[49].
Такова е умонастроението в Израил, когато около IV век преди нашата ера той за пръв път чува благовестието за вечен живот. Но му се открива не „безсмъртие на душата“, а бъдещо възраждане, възкресение на целокупния човек, когато и духът, и плътта, и цялото Божие творение ще могат да станат съпричастни на вечността[51].
Животът е кратък. Всеки момент от нас могат да поискат сметка. За да ни напомни за това, Иисус разказва притчата за богаташа, който се тревожел само в житниците му да има повече зърно. Веднъж, през една плодородна година, той намислил да си построи нови хамбари, но тъкмо тогава дошъл смъртният му час и всички грижи се обезсмислили. „Тъй бива с тогова, който събира имане за себе си, а не богатее в Бога“ – заключава Иисус[52].
Веднъж до Иисус се приближава един момък от знатно семейство и като се покланя ниско, казва:
Иисус отговаря с многозначителна и загадъчна фраза: всеки, който остави заради Него и Евангелието майка, баща, деца и дом, в бъдеще ще получи сто пъти повече „домове, майки и братя.“
Не следва обаче да се мисли, че Христос предлага някаква конкретна програма за преустройство на обществото. Той дава на хората свободата сами да създават такива проекти, изхождайки от Неговото учение. Затова, когато двама братя Го молят да стане арбитър при подялбата на наследството, Той възразява: „Кой Ме е поставил да ви съдя или деля[60]?“ Онези, които вярват в Него и без конкретни указания ще съумеят да намерят пътя. „Търсете преди всичко Царството Божие, и всичко останало ще ви се придаде.“ По същата причина Христос не засяга и политическите проблеми на времето, а говори за онова, което е актуално за всички времена.
Дори хората, които сякаш са сломени от житейските проблеми или от собствените си грехове, преодолявайки със силата на вярата продължително и тежко изпитание, ще постигнат блаженство в обетованата земя на Божието Царство. Нея ще наследят миротворците и милостивите, чистите по сърце и изгонените заради правда. Там ще се утешат плачещите, ще се обогатят „бедните духом“, ще се наситят гладните за Правда[62].
Небесният дар не се дава на ленивите. Затова Иисус изисква неуморна борба. „Царството Божие с усилие се взема[66]„************ – казва Той. Всичко значително рядко се постига без жертви, без самоотричане, без труд, а заради Царството никакъв подвиг не бива да се смята прекалено голям. Човек трябва да търси, да действа, да избира.
Някои богослови са изказвали мнение, че Христос уж нямал намерение да основава Църква и че то му било приписано едва по-късно. Но в Евангелията много неща говорят против тази гледна точка. Може ли да се смята за случайно, че Иисус е избрал именно дванайсет апостола? Несъмнено, Той е виждал в тях нещо като родоначалници на Общината на Новия Завет, както древния Израил[72] произхожда от дванайсет патриарси. Христос говори за престолите, на които ще седнат дванайсетте Му ученици, за да „съдят“, значи – да оглавяват Израил[73]. Не случайно след измяната на Юда апостолите са сметнали за необходимо да изберат друг на негово място, за да запазят числото дванайсет. Освен тях Иисус избира седемдесет апостоли, и това също е показателно. По традиция се е смятало, че всички народи по земята са произлезли от седемдесет праотци.Затова първата задача на Христовата Църква е благовестието. Но я чакат немалко трудности. Робството на суетата, изкушенията, лекомислието, душевната леност ще противодействат Царството да се разраства. Но винаги ще се намерят хора „гладни и жадни за правда“. Благовестниците трябва да се радват дори и на онези, които не се отнасят враждебно към тях. Не бива да се затварят в себе си и трябва да избягват сектантската надменност.
Като помнят за това, че не всички хора са готови да откликнат на призива, Христовите ученици трябва да следват своя Учител, Който постъпва като селянина, хвърлящ семена в изораната земя.
Плевелите ще проникнат незабелязано в Църквата и понякога ще бъде трудно да се различат от истинската Божия пшеница. „Царството Небесно прилича на човек, посеял добро семе на нивата си; и когато човеците спяха, дойде врагът му и посея между житото плевели, па си отиде; а когато израсте злакът и даде плод, тогава се появиха и плевелите. И като дойдоха слугите на стопанина, рекоха му: „Господарю, нали добро семе посея на нивата си? Откъде са, прочее, в нея тия плевели? А той им рече: „Враг – човек е сторил това.“ Слугите пък му рекоха: „Искаш ли да идем и да ги оплевим?“ Но той рече: „Не, за да не би като скубете плевелите, да изскубете заедно с тях и житото; оставете да расте и едното и другото заедно до жетва; а по жетва ще река на жетварите: съберете първом плевелите и ги свържете на снопове, за да се изгорят; а житото приберете в житницата ми[81]„.
Тези притчи ни насочват към темата, която отдавна представлява мъчителен въпрос за християнската мисъл. Какво има предвид Иисус Христос, когато говори за „вечната мъка“?
Величието на човека като образ и подобие на Твореца е в това, че може да стане участник в съзиждането на Царството. Когато победата над злото бъде пълна, тогава ще се осъществи онова, за което са мечтали, за което са жадували и което са приближавали милиони разумни същества. Всичко най-прекрасно, създадено от тях, ще влезе във вечното Царство. Ще настъпи ерата на Божиите синове, която Библията описва само в далечни подобия.
Но ето, хората слушат словото на Иисус Назаретеца: „Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях[87].“
Едва ли може да се подозира, че мъдрият, кроткият, пълният със смирение и любов Учител е обзет от празна самоизмама. Какво тогава означава претенцията да си „възлюбен Син на Отца“? Разбира се, Той нарича „синове“ и всички верни, но недвусмислено дава да се разбере, че Неговото синовство е друго. Иисус никога не казва „Нашия Отец“. Той е единственият Син и Господ на Царството, няма човек, който би бил наравно с Него. Властта Му е изключителна.Учението на Христос е блага, или радостна вест. Той Самият го нарича така: Бесора, на арамейски, а на гръцки – Евангелие. Той донася на света не нови философски доктрини, не проекти за обществени реформи и не познаване тайните на отвъдното. Ала коренно променя самото отношение на хората към Бога, откривайки им онзи Негов лик, който преди се е долавял само смътно. Иисусовата Блага вест говори за висшето призвание на човека и за радостта, която ще му донесе единението с Твореца.
Дори Иисус да използва думата „стадо“, в Неговите уста тя звучи по съвсем друг начин, отколкото в наши дни. За Неговите слушатели тя се асоциира с предмета на любовта и постоянната грижа: на овцете се гледало почти като на член от семейството. „Добрият пастир – казва Иисус, – зове всяка овца по име“ и е готов „да положи душата си за нея“.
От всички имена, с които в Писанието назовават Твореца, Иисус предпочита названието Отец. В молитвите Му то звучи като Авва. Така по арамейски децата се обръщали към бащите си.
Един млад човек поискал от баща си полагащото му се наследство и заминал в чужда страна. При раздялата баща му не отронил нито една укорителна дума. Той не искал принудителна любов и затова не задържал сина си. Когато младежът пропилял всичкото си богатство и се върнал обратно като просяк, надявайки се да стане поне последен слуга в бащиния дом, бащата не само че го приел, но и устроил пиршество в чест на завръщането на блудния син.
Детската душа – искрена и доверчива – е образ на доверието на човека в неговия Божествен Отец**. Ето защо Иисус е обичал детската дума „Авва“.
Както се говори в Христовата притча, щом дори безсърдечният съдия не може да откаже помощ на бедната вдовица, която непрекъснато го моли, ще откаже ли любящият Отец на онези, които се обръщат към Него с молба? В молитвата е важна увереността, че човек ще бъде чут.
Забележете, че на първо място в тази молитва се поставят не човешките желания, а волята на Бога. Обръщайки се към Него, хората не бива да търсят само лична полза. Синът е готов винаги и във всичко да разчита на Отца.
Евангелието е далеч от негативния морализъм с неговата формална схема за „добродетелта“, която се свежда само до забрани. Блажени Августин пише: „Обичай Бога и тогава постъпвай както намериш за добре“, тоест отношението към хората трябва органично да произтича от вярата. Знаещият Отца не може да не обича и Неговото творение. Нещо повече – Иисус направо казва: „Онова, що сте сторили на един от моите по-малки братя, на Мене сте го сторили.“ Той ще съди хората не по „убеждения“, а по делата им. Онзи, който служи на ближния, служи на Бога, дори и да не го съзнава.
Фарисеите били свикнали да гледат отвисоко на „невежите в Закона“. Думата „ам-хаарец“, селяндур, била за тях синоним за нечестивец. Те не желаели да имат нищо общо с такъв човек. С него не бивало заедно да се молят, да седят на една маса и дори, в случай на нужда, да го нахранят. „Невежият не се бои от греха, ам-хаарецът не може да бъде праведен“ – казвали учените[17]. В това отношение Иисус е пълна тяхна противоположност. Той предпочита да общува с обикновени хора. Нещо повече – всички отхвърлени, всички парии на обществото намират в Него приятел и защитник. Митарите, които не са били признавани за хора и уличниците често са в Неговото обкръжение. Това шокира порядъчните книжници, кичещи се със своята праведност. Когато чува упреците им, Иисус казва: „Не здравите имат нужда от лекар, а болните. Отидете и се научете какво означава: „милост искам, а не жертва“. Дойдох да призова не праведните, а грешниците[18]„.
Веднъж Учителят минава през Иерихон. Край вратите на града Го посрещат множество хора. Всеки иска Иисус да отседне в неговия дом. Един от иерихонците на име Закхей, „началник на митарите“, се опитва да си проправи път през тълпата, надявайки се да зърне Учителя, но ниският ръст му пречи. Тогава, забравил за приличието, той изтичва напред и се покатерва на едно дърво, край което щял да мине Господ.
По такъв начин Христос учи, че Библията е божествено Откровение и признава необходимостта от живо църковно предание, което да разкрива нейния смисъл. Тъкмо затова Той говори на народа за фарисеите: „Всичко, което ви кажат, изпълнявайте“. Но ако книжниците често добавят към Закона стотици дребни правила, Иисус връща Стария Завет към неговите извори, към Десетте заповеди от Синай, към истинското Моисеево наследство, съхранено от пророците. При това Той се отнася грижливо и към външните предписания, като не иска да съблазнява „тия малките“ и да скъсва с Традицията. „И никой – отбелязва Иисус – след като е пил старо вино, не ще да поиска веднага ново; понеже казва: старото е по-добро[26]„. Все пак, тълкувайки Тората, Той пренася центъра на тежестта от сферата на церемониите в духовно-нравствената област. Нещо повече – задълбочава и допълва етическите изисквания на Закона.
Законът смята за „ближен“ само съплеменника и единовереца. Но Христос не ограничава това понятие в такива тесни рамки. Когато един книжник Го пита: „Кой е моят ближен?“, вместо отговор Той разказва за юдеина, който веднъж попаднал в ръцете на разбойници. Изнемощял от раните, той лежал край пътя и с горчивина видял как и свещеникът, и храмовият служител, равнодушно го подминали. Най-малко очаквал съчувствие от самарянина, който вървял след тях. Възможно ли е този другоплеменник и еретик да е по-добър от жреца и левита? Но онзи човек се спрял и, без да пита за нищо, помогнал на пострадалия: превързал раните му, закарал го с мулето си до странноприемницата и предплатил за него.Неприемането на „чужденците“, в каквито и одежди то да се представя, е инстинкт, който се преодолява от хората с огромно усилие. Но Евангелието недвусмислено призовава на борба с чувството за национално превъзходство и с това продължава проповедите на Амос, Исаия и Иоан Кръстител.
Няколко пъти Иисус изцелява болни в съботния ден и с това предизвиква протестите на законниците. Те започват внимателно да Го следят, за да могат публично да Го упрекнат в неуважение към Закона. Напразно Той се позовава на това, че и някои важни обреди не се отменят в събота, напразно им обяснява, че да се помага на хората винаги е Божие дело. Пита фарисеите: „Кой от вас, ако синът му****** или волът му падне в кладенец, няма веднага да го извади в съботния ден[34]?“ Те не могат да намерят убедителни възражения, но държат на своето.
Следователно проповедта на Христос не е в разрез с принципите на старозаветното учителстване дори тогава, когато Той открито настоява за отказ от някои правила на Тората. Това се отнася например до ритуалните ограничения в храната. Тези закони били въведени в древността за отделянето на старозаветната Църква от друговерците. Но с всяко поколение те се усложнявали, като станали най-накрая трудноизпълнима система от табута[38].
Старото не се отхвърля напълно, но редом с него се въздига друго здание, на което предишното служи само за преддверие. Иисус не лишава религията от формата, но винаги посочва предимството на любовта, вярата, вътрешната духовна нагласа.
Този принцип дори и на учениците се струва неизпълним. В такъв случай е по-добре да не се женим, решават те. „Не всички възприемат тия думи, но ония, на които е дадено“ – отвръща Иисус. И Той, както Моисей, вижда човешкото несъвършенство и слабост, но не смята заради това да принизява идеала. Допуска и безбрачието, което разглежда като особено призвание[43]. В същото време много от Неговите апостоли, по-точно Петър и Филип, са били женени. Първите християни наричат семейството „домашна Църква“. Самият Христос се отказва от брака, не за да го унизи, а преди всичко защото изцяло принадлежи на Отца и на Своето пратеничество. Неговата любов обгръща всеки човек.
В тяхно отсъствие към кладенеца се приближава самарянка със стомна на главата. Тя много се учудва, когато Странникът я замолва да му даде да пие. Нали юдеите, подобно на сегашните старообрядци, смятали за недопустимо да ползват един и същ съд с друговерци. В отговор Непознатият ѝ казва, че Сам Той може да ѝ даде „жива вода“ и след като пие от нея, тя повече никога няма да изпитва жажда.
За Сократ жената е била само тъпо досадно същество, а Буда не разрешавал на последователите си дори да поглеждат жена. В дохристиянския свят жените най-често си оставали мълчаливи робини, чийто живот се свеждал до изнурителен труд и домашни грижи. Неслучайно в една от юдейските молитви се казвало: „Благодаря Ти, Господи, че не си ме създал жена.“
Поучително е, че дори противниците на Иисус, въпреки че са Го виждали в обкръжението на жени, не са се осмелявали да Го клеветят. Това е една от поразителните черти на евангелската история. „Онзи, Който веднъж ще покори вятъра и морето – пише Франсоа Мориак, – е притежавал властта да възцарява велик покой в сърцата… Той усмирявал надигащите се сърдечни бури, защото иначе на Него биха се покланяли не като на Син Божи, а като на човек сред човеците[47]„.Първоначално могло да се предположи, че проповедта на Христос е само продължение на мисията на Иоан Кръстител. И двамата говорят за приближаването на Божието Царство, и двамата призовават народа към покаяние и приемат като обред кръщението с вода[1]. Въпреки това, между двамата учители веднага се е забелязала известна разлика. Ако Иоан чака край него да се съберат слушатели, то Иисус сам отива при хората. Той обхожда градове и селища; в съботните дни словото Му се чува в молитвените домове, а през останалите дни – от някой хълм или край морето под открито небе. Понякога тълпата става толкова голяма, че Иисус се качва в лодка и оттам се обръща към насядалите край брега хора.Не бива да ни учудва, че не са се запазили образи на Христос, нарисувани от Негови съвременници. Нали няма достоверни портрети нито на Буда, нито на Заратустра, нито на Питагор, нито на повечето други религиозни реформатори. А и в Юдея изобщо не било прието да се рисуват хора.
Тъкмо нея са запечатали евангелистите. В техните повествования се чувства покоряващото въздействие на Иисус върху най-различни хора. Той почти мълниеносно завладява сърцата на бъдещите Си апостоли. Храмовите стражи, изпратени да арестуват Назаретеца, не могли да изпълнят заповедта, потресени от проповедта Му. Той излъчвал нещо, заради което даже враговете Му разговаряли почтително с Него. Книжниците го наричат Рави, Наставник. А при Пилат, против волята му, дори само видът на Иисус, кротката Му реч, предизвикват скрито уважение.
Христос е далеч от болезнената екзалтация, от крайния фанатизъм, присъщи на много подвижници и основатели на религии. Една от главните черти на Неговия характер е ведрото благоразумие. Когато говори за необикновени неща, когато призовава към трудни подвизи и мъжество, прави го без лъжлив патос, с лекота. Може да си поговори непринудено с хората край кладенеца, или край масата, ала може и да изрече думите, потресли всички: „Аз съм хлябът на живота“. Той говори за изпитания и борба и пак Той пръска навсякъде светлина, преобразявайки и благославяйки живота.
В проповедта Си Иисус прибягва до традиционните форми на свещената библейска поезия. Често думите Му звучат като величествен речитатив, напомнящ за химните на древните пророци. Освен това Той си служи с похвата на книжниците: изразява се с афоризми, задава въпроси, не пренебрегва и логическите доводи. Най-вече Иисус обича примерите от ежедневието – притчите. В тях най-пълно е запечатано Неговото учение.
Крайбрежието на Галилейско море, където се появява Христос, впоследствие е засегнато силно от войни. Едва наскоро този край започва да възвръща предишния си облик. А в евангелските времена Генисарет, по думите на Флавий, се отличава с „изумителна природа и красота[10]„. Плодни градини, палми и лозя опасвали небесносините води. Зад оградите растели акации, олеандри, миртови храсти с бели цветове. Реколтата се събирала през всичките месеци. В езерото имало богат улов. И денем, и нощем повърхността му била осеяна с рибарски лодки.
Близките на Иисус, научили за Неговите проповеди и чудеса, решават, че Синът на Мария е „извън Себе Си“. Те веднага отиват в Капернаум, като искат насила да Го отведат обратно в Назарет, но така и не успяват да влязат в дома, буквално обсаден от хора.И тъй, Христос започва да проявява властта Си над природата не със страшни знамения, а край празничната трапеза, под звуците на сватбени песни. Той използва тази своя власт като че ли неволно, за да не помръкне хубавият ден. Нали е дошъл, за да даде на хората радост, та да имат живот и да го имат „в изобилие[13]„.
Новосъздадената община, която няколко години по-късно започват да наричат Назарейска, за разлика от ордените на Буда или на св. Франциск, не страда от недоимък. Тя разполага със средства и дори е в състояние да оказва помощ на бедните. Парите постъпват от учениците и принадлежат на цялото братство. По-късно този принцип е усвоен от Иерусалимската църква[14].
При Учителя Петър е доведен от брат си Андрей, за когото ние знаем също толкова малко, колкото и за Яков, сина на рибаря Заведей. Но другият Зеведеев син, Иоан, най-младият от апостолите, е описан по-пълно в Евангелията. Навярно той е приличал на майка си Саломия, енергична, искрено вярваща жена, която по-късно също се присъединява към Иисус. Иоан, слушайки проповедите на Кръстителя, стига до убеждението, че Царството на Месията е близо. „Простичък и неграмотен“ младеж, той навярно е запознат с учението на есеите, което е задълбочило апокалиптичната наклонност у него. Той иска да види в Иисус гръмовержеца, който ще поразява с мълнии враговете Си. Иоан и Яков тайно мечтаят да заемат първите места край трона Христов. Иисус нарича двамата братя Воанаргес, сиреч „синове на гърма[15]„. Пламенният Иоан става любимият Му ученик.
Името на този човек отдавна се е превърнало в символ на низост и вероломство. Но е съмнително дали Христос е искал да привлече към Себе Си един морален урод, същество, безнадеждно в нравствено отношение. По-вероятно е представите на Юда за делото на Учителя да са били превратни. Пък и в това той не се отличава много от Петър и другите апостоли. На всички тях им е трудно да преодолеят илюзиите, дълбоко вкоренени в съзнанието им. Когато им става ясно, че Иисус не е такъв, какъвто са си представяли Месията, много ученици Го напускат. Драмата на Юда е свързана и със загубата на вяра в Учителя. Но разочарованието поражда в него чувство на озлобеност и го тласка към предателство. Навярно по такъв начин той иска да си отмъсти за разрушените честолюбиви планове. Във всеки случай, да се смята, че Юда се ръководи само от алчност, означава неоснователно да се опростява евангелската трагедия.
Постепенно мълвата за галилейския Наставник и Целител се пръска из цялата околност. След Иисус непрекъснато вървят тълпи. Щом някъде се оттегли, за да остане насаме със Себе Си, учениците тутакси Го намират: „Всички Те търсят“. И Иисус отново и отново отива при онези, които Го очакват.
На юг бързо се здрачава, и ето вече над морето проблясват първите звезди. Всички отиват в дома на Симон. Трепкащият пламък на глинената лампа осветява стаята; край масата са се събрали Учителят и учениците. Жените поднасят скромна вечеря. Иисус произнася благодарствена молитва и преломява хляба. Той говори за Царството, заради което е необходимо смело и решително всичко да се остави; онзи, който е „хванал плуга, а се обръща назад“, е негоден за Божиите дела.
Един ден група духовни лица и книжници излиза от вратите на Иерусалим и поема по пътя, който води към бреговете на Иордан. Слухът за младия пустинник Иоан ги подтиква към това пътуване. За кратко време той се е прочул по цялата страна. На пратениците е заръчано да изяснят какви са намеренията на този човек, на какво учи хората и дали не е някакъв опасен подстрекател на народа.
Естествено че и сред сектантите се намират хора, които се тревожат за съдбата на „синовете на тъмнината“. Не всеки от тях може да се радва на гибелта на света или спокойно да се примири с нея. Един от кумранските богослови пише: „Та нали всички народи ненавиждат Кривдата? Нали от устата на всички народи се носи гласът на Истината[3]?“. Но тутакси с огорчение признава, че в действителност никой не следва Божията правда. А щом е така, значи грешниците няма на какво да разчитат. Светците трябва да бдят. Какво ги засяга, ако нечестивците си получат заслуженото?
Иоан произхожда от свещеническо съсловие. Той рано загубва родителите си, отгледали го чужди хора. Напълно възможно е не друг, а есеите да са го осиновили; те често вземали за отглеждане сираци[5]. Но когато Иоан станал на трийсет години, Бог го призовал да напусне пустинята. Било му открито, че той има мисия да стане „гласът на викащия“, предшественик на Избавителя.
Много от израилтяните се обиждали, че им предлагат да минат през измиването, сякаш те са новообърнати друговерци. Нима принадлежността към Божия народ не освещава сама по себе си? Но Кръстителят, без да се колебае, заявява, че такова виждане е заблуда.
Според думите на Иосиф Флавий, Иоан е учел хората „да живеят честно, да бъдат справедливи един към друг и да благоговеят пред Предвечния[10]„. Тъкмо защото подчертава значимостта в етическите норми на Закона, Кръстителя следва традицията на древните пророци. Той малко говори за ритуалите и поставя на първо място нравствения дълг на човека: „Който има две дрехи, нека даде ономува, който няма; и който има храна, нека прави същото[11]„. Пророкът не съветва войниците да се отказват от службата си, като казва, че за тях е по-важно да избягват насилието и клеветата. За всеобща изненада той не осъжда дори и презрения занаят на събирачите на данъци – митарите, а само настоява те да не изискват повече от това, което е определено*****.
Как са гледали иоанитите на учителя си? Най-вероятно те са виждали в него есхатологическия Пророк, когото много хора са очаквали[15]. Но някои стигнали до убеждението, че самият Кръстител е обещаният Месия.
В същото това време на брега сред тълпата се появява Човекът от Назарет. Появяването Му едва ли е било забелязано, защото Той, наред с останалите, се готви да приеме кръщение от Иоан. Но когато се приближава до водата, странните думи на пророка, отправени към Галилееца, поразяват всички: „Аз имам нужда да се кръстя от Тебе“.
В същия миг когато Иисус стои във водата и се моли, става нещо тайнствено. По-късно Иоан казва на учениците си: „Видях Духа да слиза от небето като гълъб, и остана върху Него. Аз го не познавах, но Оня, който ме прати да кръщавам с вода, ми рече: над когото видиш да слиза Духът и да остава върху Него, Този е, Който кръщава с Дух Свети. И аз видях и засвидетелствувах, че Този е Син Божи[19]„.
Дали пред Иисус не се е явило видение, както често обичат да изобразяват този момент художниците, дали пък някой от жителите на пустинята не се е опитал да Го подмами по лъжлив път, или всичко е ставало незримо в душата на Христос? Никой, освен Самия Иисус не би могъл да разкаже за това. Но Той споделя с учениците Си само същността на случилото се[20]. Сатаната предлага на Месията три свои начина да завладее света. Първият е да се привлекат масите с обещания за земни блага. Нахрани ги, „кажи тия камъни да станат хлябове“, и те ще тръгнат след Тебе, където пожелаеш, шепти изкусителят. Но Иисус отказва да прибегне до подобна примамка: „Не само с хляб ще живее човек.“
Евангелията разказват, че победеният сатана отстъпил от Христа „до някое време“. С други думи, изкушенията не се ограничават с тези преломни дни от Неговия живот.
– Какво искате?
– Рави! Ти си Син Божи, Ти си Царят Израилев – възкликва Натанаил.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.